Взаимовръзки

Да, Слънцето има тристранен аспект. Ако живеем вътре в Слънцето и гледаме от Слънцето към Земята /виж рис. червено/, виждаме физическото, етерното и астралното. Ако гледаме към това, което се намира в самото Слънце, тогава непрекъснато виждаме Духа-себе. Физическото се вижда, когато човек си спомни за Земята или погледне към нея. Отвърне ли погледа си от нея, на другата страна вижда Духа-себе. Човек се люшка напред назад между физическото и Духа-себе. Остава стабилно между тях само етерното и астралното. Погледне ли се обаче навън в космоса, тогава земното изчезва напълно. Остават етерното, астралното и Духът-себе. Това ще бъде вашият изглед, когато навлезете в слънчевото време между смъртта и ново раждане.

Нека си представим, че човек съвсем се затвори в земната същност с душевната си нагласа. Той може да почувства божественото, защото от божественото сме родени. Ex deo nascimur.

Нека сега си представим, че той не се затваря само вътре в пространствения свят, а приеме Христос, който е слязъл от света на времето в света на пространството и е донесъл самото време в пространството на Земята. С това той преодолява в смъртта си смъртта. Ex deo nascimur, In Christo morimur.

Но Христос донася вестта: Тогава, когато пространството бъде преодоляно и човекът опознае Слънцето като творец на пространството, когато той чувства, че се намира в Слънцето чрез Христос, когато се чувства поставен в живото Слънце, тогава физическо-земното изчезва; остава етерното и астралното. Етерното оживява сега не в небесната синева, а като светло червени отблясъци на космоса. И от тези светлочервени отблясъци не блестят звездите, а звездите ни докосват с техните любовни въздействия. И човекът – ако наистина се вживее във всичко това, – стоящ на Земята, отхвърлил физическото, може да се почувства в етерното, което го облъчва като лилавочервено; звездите не изглеждат като блестящи точки, а са любовни ласки, като човешко погалване.

Но когато човек изпита божественото в себе си, изпита божествения световен огън като своя същност, припламваща от него, когато се почувства в етерния космос и изживее духовните прояви, излъчени от астралния свят, това предизвиква вътрешното изживяване на духовното излъчване, към което човекът е призван от космоса.

След като онези, на които Христос оповести това, достатъчно дълго бяха прониквани от тази мисъл, почувстваха въздействието на тази мисъл в пламенните езици на Петдесятница. Те почувстваха умирането и отпадането, окапването на физическото на Земята. Те почувстваха обаче, че това не е смъртта, а в замяна на физическото на Земята, разцъфва Духът-себе на космоса: Per spiritum sanctum reviviscimus (С Духа ще възкръснем).

Така можем да погледнем към тричленността на полугодието: Коледната мисъл-представа – Ex deo nascimur; представата за Великден – In Christo morimur; мисълта за Петдесятница – Per spiritum sanctum reviviscimus.

Остава другата половина на годината. Ако едната половина се разбере по този начин, на човека се разкрива и другата половина от живота му. Разбере ли се онова отношение на физическото спрямо душевното в човека и спрямо свръхфизическото, което отношение съдържа в себе си свободата, която земният човек ще постигне на Земята, тогава във взаимовръзките между Коледния, Великденския празник и Петдесятница се разбира свободният човек на Земята. А разбере ли той въз основа на тези три представи, Коледната мисъл, мисълта за Великден и мисълта за Петдесятница, от тях човек се мотивира да разбере останалата част от годината, разкрива се и останалата част от човешкия живот, за която загатнах с това, че казах: Погледне ли се към човешката съдба, зад нея се явяват йерархиите, работата, творчеството на йерархиите. Затова е така величествено да се погледне в една човешка съдба, понеже се вижда как вътре се намират всички йерархии.

Всъщност езикът на звездите, звучащ насреща ни от Коледната мисъл, от Великденската мисъл и от Петдесятница: от Коледната мисъл, доколкото Земята е една звезда във Всемира, от Великденската мисъл, доколкото най-блестящата звезда Слънцето ни изпраща своите милостиви дарове, от мисълта за Петдесятница, доколкото това, което е скрито от другата страна на звездите, просветва в душата и от своя страна се излъчва от душата в пламенни езици.

Когато медитирате върху това, което по този начин идва от Отец, носителят на Коледната мисъл, който обаче изпраща Сина, за да се осъществи Великденската мисъл, и тогава от този Син, който от своя страна донася вестта за Духа в мисълта за Петдесятница, за да се осъществи човешкият живот на Земята в триединство, когато медитирате и истински се размислите върху него, ще получите основно чувство относно всички гореописани основания, които ви дадох за разбирането на кармата.

Опитайте веднъж да оставите да въздействат върху човешките чувства Коледната мисъл, Великденската мисъл, мисълта за Петдесятница, така изтълкувани, както направихме това днес. Опитайте това, задълбочете тези ваши изживявания. И когато след моето пътуване, което се налага да направя точно на Петдесятница заради Селскостопанския курс, отново се срещнем, донесете това ваше чувство, което трябва да живее като топла, пламенна мисъл за Петдесятница и тогава ще можем да говорим по-нататък за кармата.

Така вашето разбиране ще бъде обогатено с това, което представлява мисълта за Петдесятница. Както някога преди въвеждането на празника Петдесятница, при първото празнуване на Петдесятница нещо просветна във всеки един от апостолите, така би трябвало мисълта за Петдесятница отново да оживее и за антропософското разбиране.

Би трябвало нещо да засвети от вашите души. Във връзка с по-нататъшното разглеждане на кармата, което ще стане през второто полугодие, като усещане за Петдесятница ви дадох онова, което днес можах да кажа относно взаимовръзките между Коледа, Великден и Петдесятница.

Дорнах, 22 юни 1924

Сега бих искал да направя една уводна забележка, защото днес, а също и в следващите лекции ще присъстват приятели, които не бяха тук в течение на разглежданията, изнесени през последните седмици и месеци именно по отношение на кармата. Винаги се касае за това да се разбере, колко сериозно трябва да се взема всъщност всичко свързано с нашата Коледна конференция. Би трябвало действително да ни завладее съзнанието, че всъщност с тази Коледна конференция се извърши напълно ново основаване на Антропософското общество. И би трябвало да бъде така, че абсолютно да не се изпада в старите навици, и особено в старите мисловни навици по отношение на силните промени, настъпили в новото боравене с антропософската мъдрост. Трябва да сме наясно, че казаното в разглежданията, проведени тук от Коледната конференция насам, не може да бъде изнесено своеволно от някого пред слушатели, то не може да бъде изнесено по друг начин, освен ако напечатаните за него лекции не бъдат дословно прочетени.

За сега това не може да бъде предадено по свободен начин. Ако някой се опита да направи това, аз ще се противопоставя. Защото действително при тези трудни и сериозни неща се касае за това, всяка дума и всяко изречение, казани тук, трябва да бъдат точно преценени, за да стане ясно как нещата трябва да бъдат разграничавани. Ако някой има намерение да предаде в друга форма нещата, които се разглеждат тук, да предаде тези неща пред слушатели, трябва първо да се свърже с мен и да попита, дали това е възможно. В бъдеще, в антропософското движение трябва да бъде внесен единен дух, действителен единен дух. Иначе ще изпаднем напълно в онези грешки, в които изпаднаха някои от нашите членове, които считаха, че трябва да преработят антропософската мъдрост научно, и така действително имахме възможност да изпитаме голямата вреда, нанесена с това върху антропософското движение.

Естествено в условията, за които говоря тук, не са включени съвсем поверителни съобщения, но и при тях съответният, който ги предава, трябва да има пълно съзнание за своята отговорност. Защото в момента, когато се говори така, както се говори сега от това място, в най-висшия смисъл започва да действа чувството за отговорност по отношение на съобщенията от духовния свят. И без това е трудно да се говори върху тези неща дори и тук. Но ограничеността на нашите условия не позволява нищо друго, освен това, което именно се прави. Трудно е да се говори върху тези неща, защото всъщност лекциите би трябвало да се изнасят само пред слушатели, които присъстват от началото до края на цикъл от лекции. Самопонятно е, че всеки, който идва по-късно, среща трудности в разбирането.

Все пак всичко това може да се приеме, ако в душите на нашите приятели има пълното съзнание, че такива трудности съществуват. Ако има пълно съзнание, тогава е добре. Но не винаги е така. В антропософското движение относно тези най-крехки неща не може да съществува правилно мислене, ако от друга страна, както това е и след Коледната конференция, все още продължават старите прийоми, съществували по-рано: ревност, завистливост, взаимни озлобления и т. н. и т. н. За антропософското развитие е абсолютно необходимо да има определен начин на схващане, определена сериозност.

Такива неща изнасях и по-рано, изнасях ги като лектор, преди да поема председателството на Антропософското общество. Но сега трябва да ги представя така, че действително да представляват това, което, изхождайки от ръководството на Гьотеанума, трябва да живее в Антропософското общество.

Сега мисля, че думите, които казах, ще могат да бъдат разбрани. Те са казани, за да събудят в душата на приятелите ни необходимата сериозност по отношение на такъв цикъл от лекции, пред какъвто се намираме тук.
Кармата е нещо действащо непосредствено във всяко изживяване на човека, което обаче се крие зад външните изживявания във всичко онова, което трябва да се причисли към безсъзнателното и подсъзнателното в човешката душа. В случай, че четенето става с действително вътрешно участие в това, което се разказва, четенето на една биография би трябвало да събуди особени чувства у читателя. Ако трябва да опиша до какво може да се стигне при четенето на една биография, то е следното: Който следи с действително внимание някоя биография, ще трябва да си каже, че в биографията постоянно се явяват случаи при описването на явления от живота, които не са обосновани от протичащото развитие на разказа.

Ако имаме пред себе си една биография, всъщност имаме живота на даден човек само в определена форма. В живота на човека играят роля не само фактите, които той изживява в будно състояние, т. е.: първи ден ­ следва нощта; втори ден ­ следва нощта; трети ден ­ и т. н., – но ние само външно можем да почувствуваме това, което е станало през дните, освен ако не пишем една духовно-научна биография, което при обстоятелствата, свързани с днешната цивилизация е напълно невъзможно. Следователно ние вписваме в биографиите онова, което е станало през дните, по време на будното състояние на човека, чиято биография пишем.

Но това, което всъщност оформя живота, дава неговата форма, вгражда съдбовните импулси в живота, не е видимо и действа като импулси от духовния свят между дневните събития, и тези импулси идват, когато самият човек се намира между заспиване и събуждане.

Тези импулси на съня действително се намират в реалния живот, но когато разказваме биографиите, те не са вътре. Какво означава следователно разказването на една биография?

По отношение на човешкия живот това всъщност би означавало, да вземем например картината Сикстинската мадона от Рафаел, да я окачим на стената и покрием определени части с бяла хартия, така че да не виждаме нарисуваното там и да оставим открити само някои части. Онзи, който я види по този начин, трябва вероятно да изпита чувството: Тук трябва да видя още нещо, ако наистина искам да имам цялото съдържание.

Това чувство би трябвало всъщност да изпита всеки, който непредубедено чете дадена биография. По отношение на днешната цивилизация това може да бъде само загатнато, но би трябвало да се направи. Би трябвало да бъде оповестено, че в живота на човека постоянно действат импулси, изникващи от най-безличностното душевно-духовно изживяване. Ако това стане, скъпи приятели, ще може да се изгради чувството, че кармата наистина говори от дадена биография. Естествено би било абстрактно, ако в биографията се разкаже случка от живота на някой човек и след това се каже: Ето, това идва от минал земен живот, тогава то е било така и така, и сега се проявява по този начин. Естествено това би било абстрактно. Вероятно на много хора ще се хареса като сензация, но в действителност с него не би се постигнала по-висша духовност, отколкото се постига чрез нашите филистерски биографии, както се пишат в наше време, защото всичко, което в наше време се върши в тази област, е филистерско дело.

Но човек може да изгради в душата си онова, което трябва да проникне в нея, ако развие особени предпочитания към бележките, които хората записват в дневника си. Някои бележки в дневника могат да бъдат написани твърде повърхностно, но когато не са написани безсмислено, или пък не се четат невнимателно, този, който сам не е повърхностен, не е филистер, в дневника дори на един еснаф, проследявайки как дните преминават един в друг, ще изпита чувства, доближаващи се до усещането за кармата и за съдбовните взаимовръзки.

Познавах някои хора – техният брой съвсем не е така малък, – които се считаха за способни да напишат биографията на Гьоте. Бихме могли да кажем: Неподозиращи нищо, тези хора се чувствуваха готови да напишат биография на Гьоте. Защото трудността нараства, когато човек вниква във връзките на съществуването и особено, когато вникне в кармическите връзки на съществуването.

Съхранете в чувствата си всичко, което изнесох тук. Вземете това, което изнесох в часа, когато изрично изисках да не ме разбирате само с ума, а да приемете нещата в сърцето си и когато отново ще говоря, да приемете следващата лекция отново със сърцето си. Спомнете си, че казах това, понеже кармата не може да бъде действително почувствана, ако човек иска да се приближи до нея по пътищата на ума. Който не може да бъде разтърсен от някои кармически връзки, които се изнасят тук, той въобще не може да разглежда кармата, не може също и да напредне до индивидуално разглеждане на кармическите връзки.

Нека сега да направим прехода от досегашните разглеждания към това, което може да ни доведе дотам, че по отношение на някое събитие в живота на определен човек да кажем: Тук в това събитие кармата се изразява по определен начин.

Когато премисля всичко, каквото преживях по отношение на Гьоте през 7-те Ваймарски години, през които работих в Гьотевия и в Шилеровия архив, – а при описанието на моята автобиография си поставям именно задачата да размисля върху това, – тогава си казвам по въпроса за кармата, че един от най-трудните моменти в някое изложение е да се опише това, което Гьоте е изпитал в душата си между 1792 и 1800 година. Да се напише тази глава от биографията на Гьоте, даже само да се премисли, да се види тя така, че в нея да се открие действащата карма, действително е изключително трудно.

Би трябвало да насочим поглед първо върху това, в какво се изразява кармата в живота на даден човек, когато я разглеждаме от окултна, от по-висша гледна точка. Между заспиването и събуждането човекът живее извън физическото и етерното си тяло, но вътре в своя аз и в своето астрално тяло. Той живее с аза и с астралното си тяло в духовния свят. Да се обгърнат трезво с поглед тези процеси, които се разиграват при заспиването и събуждането, принадлежи към най-трудното в духовно-научните изследвания. Защото това, което става там се представя по следния начин. Днес ще го представя схематично.

Ако вземете всичко, което в антропософията досега е заставало пред душата ви, ще почувствувате, че нещата изглеждат разбираеми. Но за да бъдат те открити, са необходими извънредно трудни духовно-научни изследвания.


Тук ще нарисувам един вид схема на човека: Първо в границите, които нарисувах, имаме човешкото физическо тяло. В това физическо тяло живее етерното тяло /виж рис. – защриховано лилаво/ и астралното тяло /жълто/. Вътре живее също и азът.

Нека да разгледаме сега заспиващия човек. Това, което нарисувах тук, остава да лежи в леглото. Какво става с астралното тяло и с аза? Астралното тяло и азът, които искам да отбележа отново схематично, излизат през главата на човека и всъщност през всичко, което е човешката сетивна система, следователно в определен смисъл през цялото тяло, но главно през главата и тогава се намират извън човека. Така че можем да кажем, като първоначално се абстрахираме от аза: При заспиването астралното тяло напуска човека през главата. Всъщност то го напуска през всички сетивни органи. Тъй като сетивните органи са концентрирани предимно в главата, главната маса на астралното тяло излиза през главата. Но в известен смисъл – понеже сетивото на топлината например е разпределено навсякъде, а също и сетивото на осезанието – навсякъде се разпространяват лъчи, които слабо се излъчват, но се създава впечатлението, че при заспиване астралното тяло се излъчва през човешката глава. Също и азът, който – ако се изразя сега пространствено – е по-голям от астралното тяло и не е напълно затворен вътре, излиза от човека. Това е заспиващият човек.

Но сега да разгледаме събуждащия се човек. Когато разглеждаме събуждащия се човек, откриваме, че астралното тяло се връща в него първо през крайниците, а именно първо през пръстите на ръцете и краката, през върховете на пръстите и през крайниците то постепенно се разпространява в човека. Следователно астралното тяло се връща във физическото и етерното тяло през другата, противоположната страна. Също и азът идва обратно през другата страна, само че сега не обгръща така /синьо/ астралното тяло, а когато се връща той е повече обгърнат от астралното тяло.

Ние се събуждаме и когато се събуждаме, астралното тяло и азът се вливат в тялото ни през върховете на пръстите на ръцете и краката. За да изпълнят отново човека до главата, те се нуждаят всъщност от целия ден; и когато са стигнали до главата, отново настъпва моментът, когато напускат човека. От това виждате, че азът и астралното тяло се намират постоянно в движение.

Но сега можете да кажете: Значи половин час след събуждането, астралното тяло /сега включвам тук винаги и аза/ е стигнало в нас едва до тук, до китката на ръката – то не е стигнало по-надалеч в нас – а долу, едва до глезените на краката.

Това е действително така. Когато някой – искам да предположа, че той е ранобуден човек – се събужда поне в 7 часа сутринта и остава буден, тогава към 8 часа астралното му тяло е стигнало до глезените и може би до китките на ръцете. И така бавно продължава до вечерта.

Можете да попитате: Да, но как става така, че се събуждаме като цял човек? Ние все пак имаме чувството, че сме се събудили веднага като цял човек – а всъщност към 7 часа и 15 минути едва са се събудили пръстите на ръцете и краката ни и т. н., а към 12 часа при по-голяма част от хората – именно при ранобудните хора – не се е достигнало по-далеч от положението да се намират в астралното тяло като в седяща вана. Това е така.

И на въпросът, който може да бъде повдигнат, трябва да се отговори, като се има предвид, че в духовното царуват именно други закони, различни от законите във физическия свят. Във физическия свят тяло се намира само там, където е в момента. Не е така в духовния свят. В духовния свят, когато нашето астрално тяло едва е проникнало във върховете на пръстите на ръцете и краката ни, то действа вече в цялото тяло. Това е забележителното. Ние можем вече да го почувствуваме и когато то пристига, можем да го чувствуваме вече в цялото тяло. Но неговата действителност, неговата същинска субстанция се разпростира съвсем бавно. С това явление и с неговото разбиране е свързано извънредно много. От това много зависи оценката за човешкия организъм в неговото здравословно или болестно състояние. Трябва да размислите, че през цялото време на съня в това, което лежи в леглото и което все пак не е човекът, а само физическото и етерното му тяло, има един вид растително-минерална дейност, макар и тази дейност да се извършва в човешкия организъм, тя може да бъде нормална или анормална, здрава или болестна.

Когато астралното тяло започне да прониква от крайниците навътре, именно в утринните часове нездравите явления се излъчват и произвеждат особен вид възприятие. Ето защо при преценката на болестите е извънредно важно да се проучат чувствата на пациента при събуждането, когато астралното тяло изтласква нагоре това, което е нездраво в него.

А сега да преминем по-нататък. Когато заспиваме, излизаме с нашето астрално тяло и с аза от физическото и от етерното тяло и влизаме в духовния свят. Тогава все още остава действието на това, което сме изпитвали през деня. Но мислите не остават във формата, както ги мислим, също не и във формата на думи. Всичко това не остава. Бих могъл да кажа, всичко това виси като остатък в астралното тяло, когато то излиза навън.

И веднага след като астралното тяло излиза от човека, макар и отначало само образно започва да се образува кармата. Та започва да се образува. Онова, което сме извършили през деня като добро или зло, което обгръщаме с поглед в привичните за нас представи, щом заспим, започва да се влива в кармичния поток на развитието. И това трае известно време след заспиването. Това вливане в кармата заглушава всичко друго, което става с нас по време на съня.

Но след това, ако продължаваме да спим /виж рис. на стр. 259 – стрелите/ започва потопяването на човека в онези изживявания, които принадлежат на минал земен живот, после по-нататък, в тези, които принадлежат на още по-преден земен живот, по-нататък на третия земен живот и т. н. И когато човек стига до събуждането си, е минал вече и покрай своя първи индивидуален земен живот. В него той навлиза в онова изживяване, в което не е бил отделен от всеобщата Вселена и когато не може да се говори още за индивидуален живот на Земята. И едва когато е стигнал толкова далече, той може отново да се върне в своите физически и етерен организъм.

Сега отново възниква въпросът и той е много важен въпрос: А когато имаме само кратък сън? Когато поспиваме малко следобед например, какво става тогава?

Или даже, когато например по време на лекция задрямваме за кратко време, но действително спим и това трае само две-три минути, може би само една минута или половин минута? Тогава за половин минута, ако това е действителен сън, между заспиването и събуждането ние сме били в духовния свят.

Виждате ли, скъпи приятели, за този съвсем кратък сън – също и по време на лекция – важи напълно същото, както и за нощния сън на човек, който спи, да речем, 7 часа.

Работата стои именно така, че в момента, когато човекът е заспал, също и за кратко, сънят е единство и астралното тяло е несъзнателен пророк, който обгръща с поглед целия сън до събуждането. Естествено перспективно. По-далечните неща могат да бъдат неясни, както при някой късоглед, гледащ една алея, който не вижда последните дървета. Така и астралното тяло в несъзнателното може да бъде – образно казано – късогледо. То не вижда дотам, докъдето се явяват първите индивидуални земни съществувания. Това са специални неща. Но общо взето и при най-краткия сън ние преминаваме с извънредно голяма, със светкавична бързина през всички наши земни съществувания. Това е нещо извънредно важно. Естествено тогава нещата стават много, много неясни, но когато някой заспива по време на лекция, лекторът – или онзи, който гледа заедно с него – вижда нещата пред себе си. Помислете само, той има пред себе си цялото земно развитие с всичко, което въпросният човек е изпитал в своите минали земни съществувания. Но понеже това минава пред него със светкавична бързина тогава, когато човек е задрямал по време на някоя лекция, то е неясно, бързо се слива едно в друго, но въпреки това е налице. От това обаче виждате, че кармата всъщност непрекъснато е налице. Тя стои пред човека. Тя е записана, така да се каже, в световните летописи. И при всеки сън човекът има възможност да пристъпи към тази карма. Тази е една от великите тайни на съществуването.

Виждате ли, онзи, който безпристрастно може да схване тези неща от гледната точка на инициационната наука, от едната страна гледа с извънредно голямо благоговение, бихме могли да кажем – с благоговението на познанието към онова, което живее в човешките спомени, което може да изплува в душата като мисли-спомени. Тези спомени говорят само за току-що изживяното земно съществуване, но въпреки това в тях живее именно един човешки аз. И ако тези спомени не биха съществували – загатнах за това в минали лекции – човешкият аз не би бил напълно в човека. Там долу има нещо, което отново и отново може да събуди спомените в нас.

Но когато общуваме с външния свят чрез сетивата и ума, в нас се образуват идеи, представи за външния свят, представи, които трябва да ни дадат образи за онова, което се намира вън.

Отново можем да нарисуваме това схематично така, че да кажем: човекът гледа навън в света /виж рис./.


В него, в неговите мисли се раждат образи /лилаво/, в които му се представя онова, което той вижда във външния свят. Човекът живее в своето тяло. От тялото се раждат мисли, които представляват неговото собствено съкровище от спомени. Когато насочим поглед върху съкровището от нашите спомени, си казваме: То представя, доколкото е възможно според нашия духовно-душевен-телесен организъм онова, което сме преживели в това земно съществуване.

Но да погледнем сега това, което се намира от другата страна. Обикновено не размисляме, че в това, което се намира от другата страна, имаме само част от земното съществуване, най­напред от заобикалящата ни земна и небесна среда. Когато някой е роден в Данциг, очите и останалите му сетива възприемат други процеси и неща, различни ако се беше родил в Хамбург или в Цариград. Но това става през целия живот. Можем да кажем, че светът ни предлага най-различни факти и тези факти не са еднакви при двама души, даже ако са родени и умират на едно и също място, т.е. когато са близо един до друг. Частта, която имат от живота, е напълно различна при единия и другия.

Нека си изясним, какво означава всъщност това. Светът ни предлага определена част от себе си, която виждаме. Ние никога не виждаме нещо друго, никога не възприемаме нещо друго. Извънредно важно е да насочим мисълта си в това направление как светът предлага на някой човек сбор от впечатления, от които зависят опитностите в живота му. Онзи, който не мисли задълбочено, скоро ще се задоволи с такова нещо. Но който мисли дълбоко, не се задоволява така лесно. Той ще си каже нещо твърде особено, именно когато размисли върху това. Той ще си каже: Това така ме обърква, че отначало не мога да намеря начин да го изразя. Аз никак не мога да изразя това, което се крие тук. Защото, как е възможно да намеря правилен израз за това, че космосът, светът предлага на всеки човек само по една част от себе си, докато всички части повече или по-малко са взаимно свързани, следователно той специфицира хората? Как трябва да изразя това?

Естествено, когато описвам нещата така абстрактно, както върша сега, давам най-близкото състояние на нещата. Но с това всъщност не съм казал още нищо. С това не е изказано още нищо особено. Първо трябва действително да изразя състоянието на нещата, да ги формулирам. Как трябва да изкажа това, което е налице тук?

Виждате ли, ние ще стигнем до формулиране, до начин да изкажем това, когато отново насочим поглед към спомена. Какво възниква от глъбините на нашия организъм, когато си спомняме за нещо, какво възниква тогава като спомен? Какво възниква в нас? Възниква онова, което нашето човешко същество е изживяло. Там долу е нашето човешко същество; някъде, където не можем да я обхванем, се намира нашата човешка същност. Тя се излъчва нагоре в мислите-спомени. Това се излъчва от нашата вътрешност нагоре в съзнанието. Какво струи там в нашето съзнание? Човекът е така малък, когато всичко това се излъчва нагоре, а всичко, което се намира извън космоса, извън човека, е така велико, така колосално! Но там винаги навлизат тези части от света. И състоянието на нещата е точно такова, че там изплуват мисли.

Понеже сме изживели съответните неща, знаем, че те произхождат от нашите изживявания. Там вътре по същия начин идват мисли, както и нашите спомени, но те навлизат отвън. Как навлизат те? Тук долу е човекът, а тук се намира целият свят на йерархиите /виж рис. стр. 264/. Вижте, скъпи приятели, ние получаваме усещане за величественост, когато опирайки се на инициационната наука започваме да си казваме: Около нас се простират тези части на световното познание и зад всичко това, което създава външно впечатление, живеят йерархиите така истинно, както зад това, което изплува в нас като спомен, живее отделният човек.

И както, за да извлечем нещо от един спомен и да му помогнем да изплува от глъбините на нашето същество, това се определя от факта, колко живо сме изпитвали нещата, – зависи дали има повод да изплува от спомена именно определена мисъл, а не друга, или да не изплуват всички други и т. н., – така е и тук. Онзи, който се запознава с това състояние на нещата, знае, че когато изниква, когато изплува това, то е същество от йерархията на ангелите; когато изплува нещо друго, то е същество от йерархията на ексусиаи и т. н.

Така стигаме до формулирането:

Когато по време на нашето земно съществуване ни се разкрива определена част от света, ние се научаваме да познаваме, че именно тази част от безкрайната редица възможности, които космосът съдържа, е била избрана от някои членове на йерархиите, за да ни я покажат от раждането ни до смъртта. На един се показва едно, на друг друго. Че му се показва това или онова, зависи от преценката на йерархиите.

Йерархиите си спомнят точно така, както си спомня и отделният човек. Кое съставлява основата в спомена на йерархиите? Основата в спомена на йерархиите се образува, когато насочват погледа си назад към нашите минали земни съществувания. Те насочват своя поглед назад. Според това какво виждат от нашия минал земен живот, те представят пред душата ни съответната част от космоса. Още в частта, която виждаме от света, се крие карма, отредена ни от света на йерархиите.

В паметта ни имаме спомена за нашия кратък сегашен земен живот, там вън е споменът на йерархиите за онова, което хората са извършили някога. Изникването на мислите-спомени в нас, – отпечатването на мислите-спомени във формата на това, което първо човек възприема от космоса, изграждането на човешката карма; това е мисъл с потресаваща яснота, защото ни учи, че целият космос стои в служба на йерархиите, когато действат по отношение на човека.

От тази гледна точка, защо съществува космосът? За да имат боговете в космоса средство да доведат при човека първата форма на кармата. Защо съществуват звездите, защо съществуват облаците? Защо съществуват Слънцето и Луната? Защо съществуват животни на Земята? Защо съществуват растения на Земята? За какво са камъните? За какво са ручеи, реки и потоци? За какво са скалите и планините? Защо е всичко това, което се намира в космоса около нас? Всичко това са припаси на боговете, за да доведат пред нашите очи първата форма на нашата карма, според това, какви дела сме извършили. Светът е склад от припаси на боговете, чрез които ни демонстрират нашата карма.

Така сме поставени в света и така можем да придобием представа за същинските тайни на нашето съществуване по отношение на света. И така ще открием как можем да преминем през различните форми на кармата.

Бих искал да кажа: Първо към нас пристъпва космическата карма. Тя става все по-индивидуална и по-индивидуална. Ние ще намерим кармата действаща в нейната най-дълбока вътрешна същност.

Да се внесе светлина в тези тайни на съществуването, беше заложено още в намеренията на Коледната конференция и още тогава то вече бе поставено пред душите на събраните приятели. Цялото изграждане на Антропософското общество, скъпи приятели, беше рисковано начинание. Защото в тази зала, в която се проведе Коледната конференция и трябваше да се основе новата форма на Антропософското общество, през тази зала реално премина значителна дилема: Дали ще бъде възможно от духовните светове наистина да се свали и да се сподели това, което ще направи Коледната конференция истинска в нейното по­нататъшно съществуване и въздействие. Дали ще пресъхнат изворите, които се намират в основата на изследването на духовния свят? Но тази вътрешна криза в антропософското движение трябваше действително да съществува и да се обхване с напълно ясно съзнание. Тези две възможности трябваше да бъдат разгледани.

Днес е възможно да се каже: Точно от момента на Коледната конференция в духовния свят се взе решение да се отворят още повече, отколкото по-рано изворите на духовния свят, така че основанията да се задълбочи същността на антропософското движение са налице, ако те бъдат правилно разбрани от обществото.

И наистина може да се види –споменах го вече последния петък, – къде сега на различни места се проявява повече езотеричната страна, която се налага във всички наши антропософски инициативи от Коледа насам, навсякъде може да се види, че сърцата откликват на този по-силен езотеричен тон.

Но всичко това, което подчертах с последните думи, би трябвало съответно да бъде разбрано. Веднъж това трябваше да се каже и от мен се каза вече на различни места.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 27 юни 1924

Но във всички групи, даже в индивидуалната съдба на отделния човек работят съществата от висшите йерархии.

И тези същества от висшите йерархии, които заедно с човека изграждат кармата между смъртта и ново раждане, действат също и в живота, който прекарваме между раждането и смъртта, където кармата се проявява по морален начин в съдбата на човека. И днес трябва да отговорим на въпроса как дейността на йерархиите се отразява върху живота на хората?

Когато говорим днес, познавайки науката на посвещението, вече можем да кажем, че този въпрос прониква дълбоко в сърцето. Защото сигурно вече предчувствате, скъпи приятели, от това, което казах в последните лекции, че външните природни явления се намират във връзка с проявите на кармата на човечеството.

Онзи, който насочи поглед не само към природните процеси, а и към целия космическо-човешки процес, вижда връзката между това, което става в дадена епоха именно всред човешките групи и сред човешките маси на Земята и това, което в някоя друга епоха се проявява като природни явления. Понякога можем да наблюдаваме природните явления, които се разиграват в земния живот. Ние насочваме поглед върху опустошителните изригвания на вулканите, наблюдаваме онова, което чрез природните стихийни сили се проявява в наводненията и в други подобни явления.

Когато схващаме тези събития само като природни, ние заставаме първоначално пред нещо, което е неразбираемо на фона на общите впечатления, които получаваме от света. Защото ние наблюдаваме събития, които нахлуват в световния ред и човек застава обикновено пред тях, без да може да ги разбере и просто само приема нещастието, волята на съдбата. Но духовнонаучното изследване, чрез самото себе си, извежда нещата по-надалеч. Защото то ни дава интересни обяснения точно по отношение на такива стихийни природни бедствия.

Нека хвърлим поглед върху земната повърхност. Виждаме определени земни области, осеяни с вулкани. При други области на земната повърхност виждаме предпоставки за поява на земетресения или други катастрофи. И когато именно по отношение на такива неща проследим кармическите връзки, както в миналите лекции ги проследихме в историческо отношение за някои исторически личности, откриваме нещо твърде особено. Тогава откриваме странния факт, че там горе в духовния свят между смъртта и ново раждане живеят човешки души, свързани помежду си в групи според тяхната карма, които според техните минали кармически връзки изработват бъдещите си кармически връзки. И ние виждаме такива групи от хора, групи от човешки души при тяхното слизане от предземното съществуване в земното съществуване, насочвайки се точно към местата, които се намират близо до вулкани или там, където могат да се появят земетресения, за да приемат онази съдба от стихийните природни събития, която може да се получи, живеейки там. Да, ние откриваме даже, че в този живот между смъртта и ново раждане, където човекът има съвършено други възгледи и чувства, душите, които са свързани едни с други, търсят точно такива места, за да изпитат именно съдбата, която може да се изпита по този начин. Защото онова, което намира слаб отзвук в нашите души тук на Земята, например изречението: Избирам си голямо нещастие, за да стана по-съвършен, защото самият аз оставам несъвършен по отношение на това, което се намира в моята минала карма. Това разсъждение, което, както казах, намира слаб отзвук в земния живот, съществува там, съществува като пълностойно съждение, когато се намираме в живота между смъртта и ново раждане. Там ние търсим изригване на вулкан, търсим земетресение, за да намерим по пътя на нещастието пътя на съвършенството.

Трябва напълно да усвоим двата различни начина на разсъждение, на преценка на живота, единият, зависещ от духовния свят и другият – от физическия свят.

Но в тази взаимовръзка трябва да се запитаме как навън протичат природните явления, всекидневните явления, които имат относително правилно, периодично развитие, доколкото звездният свят участва в него; защото в този звезден свят процесите протичат ритмично, а именно, що се отнася до Слънцето и Луната, що се отнася и до другите звезди, с изключение на съмнителните метеори и комети, които по странен начин нахлуват в редовния ритмичен процес на космоса.

Но всъщност само онова, което наричаме вятър и състояние на времето, онова, което се намесва въобще в бурите и в градушките, в климатичните и в метеорологичните явления в нашата природа, нарушава този редовен ритмичен ход на всекидневието. Ние виждаме това. Първоначално сме отдадени на външния ход на природните събития. Но проявим ли стремеж към духовното, ние се заслушваме, когато от страна на инициацията се споделят сведения, че не съществува само този външно видим свят, а съществува един свят на свръхсетивното. В този свят на свръхсетивното живеят съществата на висшите йерархии. И ние навлизаме в сферата на тези висши йерархии в живота между смъртта и ново раждане, също както се намираме в сферата на трите природни царства – минералното, растителното и животинското в живота ни между раждането и смъртта.

Ние чуваме да ни се казва това. Опитваме се да си създадем представата, че този втори свят съществува, но в такъв случай често пъти само поставяме двата свята просто един до друг, без да ги свързваме в нашите представи един с друг.

Ние получаваме действителен възглед за тези два свята, само когато можем да ги възприемем заедно, когато можем да обгърнем с духовните си очи тяхното съвместно действие. Защото трябва да прозрем това действие, ако искаме да разберем изграждането на кармата. Кармата се подготвя в живота между смъртта и ново раждане. Но чрез дейността на висшите йерархии кармата се изгражда също и в живота между раждането и смъртта.

Следователно трябва да се запитаме: Как висшите йерархии действат в земния живот?

Тези висши йерархии действат така в земния живот, че използват земните процеси, за да работят в тях.

Най-лесно ще разберем това, което става тук, когато първо насочим погледа си върху онова, което се простира пред сетивата ни в звездния и в земния свят.

По време на дневния буден живот виждаме Слънцето над нас. В нощните часове наблюдаваме светенето на Луната, светенето на звездите. Нека си представим, скъпи приятели как гледаме в света, във външния свят, как оставяме върху сетивата ни да действа онова, което е над нас и онова, което на Земята е около нас в природните царства. И нека си представим, че този сетивен свят сам по себе си има също толкова малко смисъл, колкото формата на човешки труп. Когато в обкръжението си насочим поглед към онова, което съществува на Земята като сили извън човека, наистина намираме всичките сили, които са в един мъртъв труп, но не намираме силите на живия човек. Мъртвият труп, който лежи пред нас, е безсмислие. Той има смисъл само като остатък от живия човек. И никой не може да бъде считан за разумен, ако вярва, че трупът може да съществува сам за себе си като някаква взаимовръзка от факти, обоснована в себе си. Той може да съществува само като остатък; може да покаже именно само една форма, която е останала от нещо, вече невидимо в него. Също както от мъртвия труп по разумен начин трябва да бъдем доведени до живия човек, точно така от всичко, което виждаме в кръга на физическо-сетивното съществуване, трябва да бъдем доведени до духовния свят. Защото само по себе си това физическо-сетивно съществуване има също толкова малко смисъл, колкото един човешки труп.

Както в нашите представи сме насочени от трупа към живия човек, така и по отношение на природата трябва да кажем, че тя е откровението на духовно-божествените същества. Нищо друго не може да бъде разумно; да се мисли по друг начин даже не е нормално. Да се мисли по друг начин е израз на болно мислене.

Но какъв духовен свят трябва да предполагаме зад този физическо-сетивен свят? Онзи духовен свят, който трябва да предполагаме зад физическо-сетивния свят, е светът, който познахме като свят на втората йерархия, ексусиаи, динамис, кириотетес. Втората йерархия стои зад всичко, което Слънцето осветява. А какво не е осветено и подържано от Слънцето в кръга на онова, което възприемаме чрез сетивата? Всичко е осветено и подържано от Слънцето.

Същества на втората йерархия имат своето обиталище предимно на Слънцето. От Слънцето те владеят видимия свят, който е тяхно откровение, тяхна изява. Така че можем да кажем: Имаме ли тук Земята /виж рис./, имаме някъде също и Слънцето, което гледа надолу към Земята. Зад действието на Слънцето, чрез действието на Слънцето имаме действието на втората йерархия, ексусиаи, динамис, кириотетес. –

От лъчите, които са дела на втората йерархия, са носени всички сетивни впечатления, които могат да се упражняват върху човека, всички впечатления, които през време на деня в будно състояние достигат до нашите сетива. Така че в известен смисъл говорим правилно, когато кажем, че в, чрез и зад действието на Слънцето в обкръжението на нашето физическо­сетивно съществуване стои свръхсетивният свят на втората йерархия.

Но имаме и друго състояние на нашето земно съществуване. Последният път вече говорихме за това друго състояние от определена гледна точка. Имаме и състоянието, когато спим. Това състояние когато спим, как изглежда то космически, как се представя в неговия космически насрещен образ? Нека да го обгърнем с поглед.

Нека приемем, че това е тази част от земната повърхност /виж рис. стр. 278, кръгообразни линии/, където през нощта когато спим, нашите физическо и етерно тяло остават да лежат в леглото /червено/, а астралното тяло и нашият аз се намират вън /лилаво, тъмно-червено/. Тогава в космоса Слънцето се намира зад Земята и тя първо трябва да остави слънчевите лъчи да проникнат през нея, докато пристигнат до нас. Тогава всичко, което идва от Слънцето, е прикрито от Земята.

Виждате ли, във всички древни мистерии е съществувало определено учение, което, когато се запознаем с неговото съдържание, всъщност прави дълбоко и потресаващо впечатление. Онзи, който е бил въведен в мистериите, който става ученик, постепенно навлиза в науката на посвещението, в определена степен на неговото вътрешно развитие стига дотам, че охарактеризира впечатленията, които получава по следния начин: Сега, скъпи приятели, внимавайте как ще предам монолога на такъв древен посветен, който той би могъл да произнесе след достигането на определена степен на посвещението. Такъв посветен би казал следното: Когато денем стоя на откритото поле, насочвайки предчувстващия си поглед нагоре, отдавайки се на впечатленията на сетивата, виждам Слънцето. Аз го възприемам в неговата ослепителна сила по обяд и предчувствувам и гледам в слънчевата същност зад ослепителната сила на обедното Слънце действието на духовните същества от втората йерархия. Преди моето посвещение виждах как слънчевата светлина потъва надолу с вечерния залез на Слънцето. В светлината на вечерната заря изчезваше светлината на Слънцето. Преди моето посвещение изминавах нощния път, като около мен ставаше тъмно и сутрин си спомнях за тази тъмнина, когато се зазоряваше и от зората отново се появяваше Слънцето, за да извърви пътя си до ослепителната обедна светлина. Но сега, след като съм вече посветен, нещата стоят така: Когато изживявам утрото и Слънцето отново се готви за дневния си път, в мен се събужда споменът за нощния живот. Аз знам какво съм изпитал през времето на нощния ми живот.

Много точно си спомням, че видях как от вечерната заря постепенно се появи проблясваща в синьо светлина, която се задвижи от Запад на Изток. Към полунощ видях, за което много точно си спомням, Слънцето в противоположната точка на небето по отношение на точката, където то се намираше в своята блестяща обедна сила. Аз съзерцавах това среднощно Слънце в неговото сияние, в неговото искрене, което прави толкова силно морално впечатление, съзерцавах го зад Земята. Аз видях Слънцето в полунощ.

Такъв монолог, отговарящ на пълната истина, посветените действително са произнасяли в своята медитация. Защото произнасянето на такъв монолог не е нищо друго, освен осъзнаването на това, което съществува. И когато четем още при Яков Бьоме в книгата му «Изгряването на утринната зора», ние наистина можем да получим потресаващо усещане, че думите, намиращи се в началото на книгата «Изгряването на утринната зора», са остатък от чудесно древно учение.

Какво е за посветените «изгряването на утринната зора»? «Изгряването на утринната зора» е повод за космически спомен от съзерцаването на Слънцето в полунощ зад Земята, закрито от Земята, проникващо с блясъка си през Земята. Когато в обикновеното ни състояние погледнем нагоре, виждаме жълто-белия диск на Слънцето, сияещ в обедните часове. След нашето посвещение на противоположното място в небето виждаме синкаво-виолетовото Слънце, а Земята ни се явява като прозрачно тяло, през което от другата страна се вижда бяло-жълтият обеден слънчев диск, блестящ и оцветен в синкаво-виолетово. Но това синкаво-виолетово блестящо сияние – трябва да изговоря тези парадоксални думи – не е такова, каквото е. Наистина е така, като че ли отначало, гледайки Слънцето в полунощ, бихме гледали нещо, което в далечината е неясно. И когато с погледа на посветения привикнем все по-точно и по-точно да виждаме това, което отначало се явява неясно в далечината, тогава синкаво-виолетовото сияние все повече и повече приема образ и форма,

разстила се върху обратната страна на небето, закрита от Земята – това синкаво-виолетово сияние се явява населено. И както когато излизаме нощно време от дома си и в осеяната със звезди нощ виждаме величествената картина на звездното небе с отделните искрящи, светещи точки, а може би и Луната сред него, така на отвъдната страна на небето през станалата прозрачна Земя за посветения поглед се появява цял свят, издигащ се нагоре като от облаци, които се превръщат в живи форми. Явява се всичко, което живее в света на втората йерархия, в света на ексусиаи, динамис, кириотетес. Там се появяват тези същества!

И когато все по-точно и по-точно наблюдаваме, когато развием душевното спокойствие, за да можем да съзерцаваме – а всичко става след медитативни подготовки, защото бива осъзнато всъщност в утринното зазоряване като в спомен, но тогава го имаме пред нас така и знаем, че сме го видели през нощта – тогава става и нещо друго. Като че ли от това, което се появява на отвъдната страна на Земята, което обозначавам тук в една облакообразна рисунка /лилаво, червено и синьо/, – е проникващият всичко жив свят на съществата от втората йерархия, като че от този тъчащ, жив свят на втората йерархия струи, така да се каже, един свят от други същества. Искам схематично да отбележа /жълто/ това, което се излъчва, което първоначално струи през Земята. О, това действително е един свят от същества, който в тази констелация, в тази нощна констелация действа през Земята така, като че ли в неговото съществуване се носи към човека, отново отплува от него и се връща обратно към него! Ние виждаме, така да се каже, живеещите и тъчащите същества на втората йерархия да отстъпват от тази линия, постоянно да отстъпват – и една друга йерархия да се понася към хората и отново да се отдалечава от тях. И постепенно се запознаваме с онова, което става всъщност тук.

През целия ден сме живели съзнателно и сега лежим в леглото. А това значи, нашите физическо и етерно тяло лежат изоставени на себе си, действащи като един минерален и растителен свят в съня. Но през целия ден сме мислили, през целия ден през нашето човешко същество са минавали представи, оставили са следи в нашето физическо и етерно тяло. Сутринта не бихме си спомняли за онова, което са били изживяванията на нашето земно съществуване, ако не оставаха следи от впечатленията, които по­късно извикваме в спомените. Тези следи се намират в това от човека, което през нощта остава да лежи в леглото и което душата и духът са напуснали. Тогава в етерното тяло се извършва чуден процес – отгласът, отлъхването, отвибрирането, отвълнуването на онова, което човекът е мислил в будно състояние от сутринта до вечерта.

И ако вземете всичко, което спи върху дадена земна област, ако вземете всичко онова, което твори и живее като отзвуци в етерните тела – нека вземем първо само етерните тела, – ако вземете всичко, което живее и твори като отзвуци от това, което спящите на дадена земна повърхност са мислили през деня, всичко това са образи на станалото през дневните часове върху Земята.

И съществата, които се носят към човека и отново се отдалечават, се занимават през часовете на нашия сън с онова, което е останало като следи в етерното тяло. Това става техен свят. Това става техен свят, който сега е тяхна опитност, който ги занимава. И пред нас изниква фактът, пред който стоим със страхопочитание и благоговение: Ти остави своето тяло в леглото – то лежи там. То носи в себе си следите от дневния живот. То е нивата с плодовете от твоето мислене през деня. В тази нива сега пристъпват съществата на третата йерархия – ангели, архангели, архаи. През времето, когато се намираш извън физическо и етерното си тяло, те изживяват там вътре онова, което през време на дневната будност, хората са изживели в представите си.

И ние гледаме с благоговение към такава земна област, където човешките тела са оставени да лежат в съня: Виждаме как към това, което става там като отзвуци от дневния живот, се насочват ангели, архангели, архаи. Виждаме как пред нас се разкрива чуден живот, разгръщащ се между съществата на третата йерархия и оставените от нас мисловни следи.

Ние гледаме това поле и долавяме, разбираме, как сме поставени като хора в духовния космос. Ние създаваме работа на ангелите за часовете, през които спим, а тази работа я създаваме, когато сме будни. Да, през времето когато сме будни, създаваме работа на ангелите за часовете на нашия сън.

И сега в съзнанието ни просветва нещо относно нашия мисловен свят. Относно света на мислите сега в съзнанието ни просветва следното: Да, тези мисли, които минават през главата ти, съдържат плодовете, които влагаш в твоето собствено физическо и етерно тяло, които ангелите събират през нощта, събират ги, за да ги отнесат в космоса и ги въплътят там в космическите действия.

И ние виждаме още нещо. Когато съзираме как съществата на третата йерархия – ангели, архангели, архаи, изплуват от съществата на втората йерархия и от техните действия, гледаме зад случващото се /виж рис. стр. 278 светло лилаво, долу/ как към действията на втората йерархия се присъединяват същества от особена важност и величие. Наблюдаваме синкаво-червеникавото формиране на съществата от втората йерархия, но виждаме как в творчеството и в живота на втората йерархия, като че със своите действия прониква и нещо друго отдолу и скоро забелязваме, че това отчасти преминава като светкавици /червено/ в творчеството и в живота на втората йерархия, но прониква също до отвъдната страна на Земята и в действителност има работа не с лежащото в леглото, а с онова, което е изнесено навън с нашия азов организъм и с астралното ни тяло.

И както можем да наблюдаваме останалото да лежи в леглото като поле, където плодовете на мислите, идващи от дейността на човека през деня се поемат от ангелите, архангелите и архаите в космическата световна дейност, така можем да видим как съществата на втората йерархия ­ ексусиаи, динамис, кириотетес и тези на първата йерархия ­ серафими, херувими, престоли съвместно работят с нашите астрално тяло и аз.

Тогава при събуждането посветеният си казва: От заспиването до събуждането ми живях в астралното си тяло и в моя аз.

Тогава се чувствах като втъкан, като вплетен в онова, което серафими, херувими и престоли извършват заедно с кириотетес, динамис и ексусиаи. Аз се намирам вътре в него и гледам надолу към физическото и етерното ми тяло. Там виждам жълтеникаво-бялото действие на съществата на третата йерархия, които събират плодовете на мислите ми, това виждам да вършат ангелите, архангелите и архаите. Аз зная, че съм съединен със съществата на първата и втората йерархия. Гледайки в мощните духовни облаци над моето тяло, което съм напуснал, виждам творчеството и живота на третата йерархия.

И така, скъпи приятели, вие можете да добиете конкретна представа как при съзерцанието на посветения съществата на трите йерархии се явяват имагинативно-образно във физическия образ на света, само че именно, когато този физически свят е обгърнат от нощта в другата част на Земята. И ние можем да си представим, че знанието, виждането на тези възвишени факти все повече и повече се е вграждало и изживявало в сърцата и в душите на онези, които са усвоявали някога науката на посвещението.

Това отново може да се изживее в сърцата и в душите на онези, които ще бъдат въведени в съвременната наука на посвещението.

Но нека си представим, че тази мощна имагинация застава пред душата на човека така, че сега трябва да изразим нейното съществуване по следния начин: Да си представим човешката душа свободна, освободена от физическото и етерното тяло, тъчаща в лъчите на серафими, херувими и престоли, на господства, сили и власти /ексусиаи, динамис, кириотетес/. Да си представим, че това може да се изрази с пластичен образ в различни цветове, в една древна мистерия за хора, които не са били посветени /виж рис./; да си представим, че някой би се опитал пластично да изрази онова, което посветеният е виждал в това сияещо величие на отвъдната страна на Земята. И за да се покаже, че това същевременно е онзи свят, в който кармата се изработва заедно със съществата на двете най-висши йерархии, нека в тази пластика представим най-висшите посветени,

След това да си представим друга картина с човешки тела наоколо. Там са поставяли малко по-низшите посветени /долните кръгове/, онези, които още са имали работа с човешките физически и етерни тела.

И когато хората са били включени в такова изображение, е било създадено копие на онова, което е било виждано от посветените в мистериите. Това е било началото на олтара, обграден отпред, върху който се извършва свещенодействието от висшето и нисшето свещеничество – като копие на онова, което може да бъде виждано в инициацията на посветените. И днес още, когато отивате в католически църкви, когато от кораба на църквата гледате олтара, имате слабо копие на онова, което някога е било инаугурирано /въведено/ чрез науката на посвещението, и вие ще си създадете представа за раждането на един религиозен култ. Определен култ не се ражда чрез това, че хората го измислят, защото тогава не е никакъв култ. Определен култ се ражда чрез това, че е копие на ставащото в духовния свят.

С един пример, бих могъл да кажа, че наред с този култ, който представлява най-обхватната страна на свещенодействие, което сега не искам да изяснявам. Искам да взема само малък откъс от култа, който вече е внедрен в Общността за християнско обновление, Християнската общност, и който по-голяма част от вас, вече познава. Нека се обърнем към спомена за онова, което сте виждали като култ за умрелите – като култ при изгаряне на човешките останки, на което по-голяма част от вас са присъствали, или при погребално тържество, – какво представлява този култ, изграден в смисъла на нашата Християнска общност?

Виждате как този култ протича. Виждате отпред да стои ковчегът, в който се намират земните останки на умрелия, как пред ковчега се извършва определен култ. Слушате молитвени формули изговаряни от свещеника. Това може да бъде и по-сложно, но в неговата простота, какъвто този култ е сега, е възможно вече да бъде завоювано онова, което следва да бъде завоювано чрез него, да бъде завоювано за хората. Какво е то?

Скъпи приятели, ако тук имаме някакъв предмет или същество, а тук огледало, виждате вътре огледален образ. Имате две неща – нещо действително съществуващо и огледален образ, отражение. Когато се извършва култ за умрелите, вие имате две неща. Онова, което е култът, извършен от свещеникът пред ковчега, е само огледален образ, отражение. Това е действително отражение и не би било действителност, ако не би било истинско отражение. Какво отразява то? Онова, което върши тук свещеникът като стои пред трупа и извършва култа, има своя първообраз в най-близкия, свръхсетивен свят, където – през времето, когато тук пред физическото тяло и всъщност пред още присъстващото етерно тяло извършваме земния култ, – се извършва небесният култ, извършва се от духовните съществата от другата страна на съществуването, където душевно-духовното естество на човека се посреща с култа на приемането, както тук ние стоим пред трупа с култа на сбогуването. Един култ е истина само тогава, когато има този действителен произход.

И така вие виждате как в земния живот действа свръхсетивният живот; как тук навсякъде съществува свръхсетивният живот.

Когато изпълняваме истински култ за умрелите, на този култ за умрелите отговаря един свръхсетивен начин на действие. Това действа заедно. И ако в молитвата за умрелите има благоговение, истинност, достойнство, тогава в нея звучат и молитвите на съществата на висшите йерархии в свръхсетивния свят. Те вибрират заедно. Тогава духовният свят и физическият свят действат заедно.

Духовният свят и физическият свят действат заедно навсякъде. Духовният свят действа по най-реален начин тогава, когато в земната област се явява копието на онова, което се изтъкава в свръх-земното между смъртта и ново раждане със съществата на висшите йерархии: кармата.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 29. юни 1924

Наистина днес в света стават неща, които засягат отблизо вече и обикновеното съзнание, бих искал да кажа, сърцето, което е свързано с обикновеното съзнание. Над цивилизацията на Европа виси тежък облак и в определен смисъл е учудващо, колко малко общо взето човечеството иска да го почувства, да го долови.

Първо е достатъчно да помислим само за всичко, което произлиза от определен начин на схващане за живота при голяма част от човечеството. Нека насочим погледа си само върху това, което в Източна Европа е направено от християнството, да насочим погледа си върху това как до нас достигат вести, които съвсем не са невероятни, че по нареждане например на настоящия режим на Съветска Русия книгите на Лев Толстой се претопяват за изработване на хартия, за да се заличи тяхното съществуване в бъдещето. Макар и такива неща да не стават непременно по начина, както се съобщава, все пак не трябва да се затваряме за сериозността на момента, на световноисторическия момент, в който живеем, и трябва да чуем едва ли не ежедневното предупреждение на науката на посвещението (инициационната наука), че днес вече е настъпило времето, когато най-различните дребни интереси, занимаващи хората, трябва да замлъкнат за малко и колкото е възможно повече души да се обърнат към великите въпроси и интереси. Интересът към общочовешките въпроси е по-скоро на изчезване, отколкото в растеж.

И така ние виждаме как светогледи, които творят нещо днес – макар и това да е творчество в унищожаването, – се раждат от чисто страстен, емоционален човешки елемент, който върви по пътищата на Луцифер. При голяма част от човечеството и днес трябва да отбележим, че се отхвърля всичко, което е действителност, понеже не е вярно, че при материалистичните възгледи за света материята се признава. Материята се признава само тогава, когато в нея се вижда творящият дух. Следователно, който отрича творящия дух в материята, не признава също и материята, а признава само един идол на материята.

Идолопоклонничеството, което се ражда по този начин, е много по-ужасно от идолопоклонничеството на първобитните хора, за което така често се говори като за детски стадий на цивилизацията. Фантастични представи за нещо недействително владеят от една страна човечеството.

В световноисторическото развитие на човечеството такива неща без съмнение са най­разнообразни. Но именно духовно-научното разглеждане, което показва как тези неща са свързани с целия световен ред, обръща вниманието върху това, колко сериозно трябва да се разглеждат.

Ние трябва да насочим погледа си върху онова, което се ражда благодарение на факта, че в известна степен се създават социални световни системи под влиянието на материалистически-фантастични представи, които изцяло са родени от заблудената човешка природа и нямат нищо общо с никаква действителност, не се коренят никъде другаде, освен в самия човек.

След като по този начин разгледахме един исторически факт, който обаче е нещо съвременно, сега ще разгледаме един елементарен природен факт, за който загатнахме вече последния път, елементарен природен факт, както се явява тогава, когато човешки групи внезапно са изтръгнати от земното съществуване чрез стихийни природни събития – земетресения, вулканични изригвания или други подобни процеси.

Научаваме, че в света е станала някаква стихийна катастрофа. При тази катастрофа голямо число хора са намерили смъртта си, или изобщо са били затруднени в живота си.

От такива природни стихийни събития насочваме погледа си върху онова, което е свързано повече с цялата наша култура. Ние насочваме например погледа си върху това как кармическите действия се проявяват чрез железопътна катастрофа, как чрез културно-техническите съоръжения неочаквано се пресича нишката на живота при осъществяването на кармическото въздействие. И ако вземем сериозно разглеждането на кармата, от една страна трябва да запитаме: Как изглежда кармата тогава, когато при участващите в такъв социален земен ред се проявява нещо чисто емоционално, фантастично, живеещо само в човека, а не външно? Как се изгражда кармата, когато чрез природните стихии или чрез събития, произлизащи от достиженията на нашата цивилизация внезапно се прерязва нишката на живота?

Тук се намира една от точките, скъпи приятели, където инициационната наука действително прониква дълбоко в човешкия чувствен и душевен живот. За обикновеното съзнание не възникват въпросите: Как нещо такова се отразява в поредните земни животи на човека? Пред обикновеното съзнание именно при цивилизационните катастрофи не изниква въпросът за човешката съдба в по-широк смисъл. Това е така, защото обикновеното съзнание счита, че съдбата на загинал от катастрофа човек е приключена.

Науката на посвещението от една страна вижда това, което става на преден план в живота на хората на Земята, а на заден план онова, което се проявява като дела на боговете, свързани с човешките души. Именно от това, което става на заден план, науката на посвещението получава своите предпоставки за оценка на земния живот. Така че в по-нататъшното разглеждане на кармата ще видим как именно в земния живот някои неща трябва да се развият по определен начин, за да могат осъществявани зад земния живот божествени неща да бъдат изградени по човешки, също несъмнено според волята на боговете.

Защото, когато насочим поглед към задния план, виждаме всичко онова, което човешката душа изгражда кармически между смъртта и ново раждане. Ние виждаме също така обхватното действие на човешките души заедно със съществата на висшите йерархии, както вече показахме това; но от друга страна навсякъде виждаме намесата на луциферически и ариманически сили. Вътре в онзи божествен организъм, който стои зад земния организъм, виждаме оправданата намеса на луциферическите и ариманическите същества. Ние знаем, че за по-дълбокия духовен ред на света трябва да съществуват Луцифер и Ариман. И въпреки, че стоим пред тази необходимост, понякога с неприятна изненада виждаме как луциферическият и ариманическият елемент проникват в земния свят. Когато се издигаме над земния свят и насочваме поглед към духовния свят, трябва да виждаме някои неща като взаимно свързани, което не е нужно на обикновеното съзнание. Ето защо в онези древни времена, когато инициационната наука в нейната същност е била така свещена, както отново трябва да стане, в онези древни времена когато някъде възниквал въпросът, дали някой е посветен, хората са знаели как трябва да се отнесат към такъв въпрос. И когато някой сериозен човек, е срещал в живота си друг човек, който също взема живота сериозно, но двамата са на различно мнение относно посветения, в онези древни времена, когато някой се е съмнявал, дали някое трето лице е посветен, често се е чувал въпросът: А ти погледна ли и в очите му? Защото по това, което погледът придобива чрез задълбочаването в сериозността на живота, по това са били познавани посветените в древните времена, когато по Земята са съществували ясновидски цивилизации. И отново ще се появи нещо подобно. Хората отново ще трябва да се върнат към сериозността на живота, без да изгубят и неговия хумор.

Можем действително да изнесем някои неща от това, което става сега, във връзка със ставалото в древни времена, което сега обаче трябва да застане пред хората, пред човечеството като велика загадка. Нека насочим погледа си върху състоянието на нещата. Нека обрисуваме някое състояние на нещата.

Да вземем засегната от земетресение област. Множество хора загиват заедно. Когато разглеждаме нещата от становището на духовната наука, не винаги можем да кажем, че при тези хора кармата за този земен живот напълно е изтекла. Нека погледнем кармическата нишка на това, което тук стои в основата. При стари хора, които без съмнение скоро биха изживели земната си карма за този живот, нишката на живота се скъсява може би само с няколко месеца или с малко години. По-млади хора, в пълната сила на земния си живот, които са планували какво биха искали да направят през следващите години за себе си, за семейството си, за по-голяма част от човечеството, за тях земният живот се съкращава с много години, що се отнася за делата, които са възнамерявали да извършат. Деца, намиращи се във възрастта, когато започва възпитанието им, за душата на които искаме да направим това, което трябва да се внесе в човешкия живот, са изтръгнати от земното съществуване заедно със старите хора. Кърмачета, които едва са се отделили от майчините гърди и такива, които още не са отбити, са изтръгнати от живота заедно с другите хора. Тогава изниква голямата загадка: Как действа кармата в такова събитие?

И ако разгледаме разликата, съществуваща между такова стихийно събитие и предизвикано от цивилизацията събитие, например голяма железопътна катастрофа, виждаме, че тук съществува разлика, която става важна и съществена именно когато насочим разглеждането в областта на кармата.

Когато чрез земетресение обикновено групово загиват хора по току-що описания начин, в някакво отношение те са кармически свързани – както по правило хората, които населяват заедно една местност, повече или по-малко са кармически свързани, във всеки случай имат нещо общо помежду си. Те имат определена обща съдба, която понасят заедно благодарение на това, че слизайки в земното съществуване всички са се въплътили на определено място на Земята и в тази жизнена обща съдба задружно изживяват прекъсването на нишката на техния живот.

Но ако насочим поглед към железопътна катастрофа, по правило ще открием, че само малцина от хората, засегнати от тази катастрофа, всъщност принадлежат към нещо общо. Кои хора се намират заедно в един влак? По правило те не са хора, имащи нещо общо един с друг, а са били събрани, без между тях да съществува такава връзка, каквато несъмнено винаги е налице, когато земетресение засяга дадена област на Земята. Бихме могли да кажем, че в дадена местност, в определен момент съдбата събира заедно онези хора, които загиват едновременно в железопътна катастрофа. Не виждаме ли тук съвършено различно проявяване на кармата в единия и в другия случай?

Нека с очите на инициационната наука да погледнем към една такава опустошителна катастрофа, предизвикана от земетресение. Ние съвсем не откриваме там хора, при раждането на които кармата им да е посочвала, че земният им живот трябва да завърши в онова време, когато е настъпила общата катастрофа. Чрез такова събитие хората по­скоро са били изтръгнати от тяхната карма.

Как е станало възможно те да бъдат изтръгнати от нея? Според решението на боговете важното е приключването, изживяването на кармата. Всичко, което настъпва в такива природни събития като земетресения, изригване на вулкани, наводнения и други подобни, не лежи в закономерния природен порядък на земното развитие. Тук, макар и според природните закони, в развитието на Земята се намесва нещо друго.

Онова, което се намесва тук в земното развитие, някога е било благоприятно, необходимо за него, било е полезно във времето, когато човечеството не е подлежало на днешната форма на раждане и умиране. И ако искаме да си представим нещо определено при току-що казаното, трябва да насочим поглед към старата лунна епоха. В старата лунна епоха, която е предхождала земната епоха, човекът не е подлежал на раждането и смъртта така, че рязко да бъде въвеждан във физическото съществуване чрез раждането, съответно чрез зачатието, нито да бъде извеждан от физическото съществуване чрез смъртта. Преходът е бил много по-мек, по­благ. Той повече е представлявал трансформация, метаморфоза, отколкото скок. Земният човек, всъщност лунният човек, не е бил така материален както днешния. В духовния свят човекът не е бил така одухотворен както днешния.

Това, което по този начин е живяло на Луната, се е нуждаело от съвършено други природни закони – природни закони, които показваха лунния живот в неизменно движение, вътрешно подвижен и бликащ, вълнуващ се. Това, което тогава е било вътрешно бликащо, вълнообразно, вълнуващо се, днес отчасти, наистина само отчасти, е нещо втвърдено, сковано в Луната, която е нашият спътник във вселената. Но втвърдената, скованата част на Луната, която всъщност е вроговяване, ни насочва към минала вътрешна подвижност на Луната. Тя се проявява в земната област, когато настъпват такива стихийни събития, каквито изложих. В тези събития не действат обикновените земни природни закони, в тях започва да шуми, да трополи старата Луна, която без съмнение кръжи навън в космоса в оправданата за нея днешна форма, но е оставила в Земята сили, след като се е отделила от нея.

А сега спомнете си как обясних, че с кармата на човека са свързани онези същества, които някога са били великите праучители на човечеството, които са донесли на човечеството великата първоначална мъдрост, не са живели на Земята във физическо тяло, а в етерно, и в даден момент са напуснали Земята и днес обитават Луната, така че ние ги срещаме в началото на времето, което прекарваме между смъртта и ново раждане. Това са съществата, които с истинска душевно-духовна писменост записват в световния етер онова, което е кармата на хората.

Но във вселената съществува, бих могъл да кажа, заговор, който достига своята връхна точка в използването не само на това, което придружава нашата Земя с оправданата днешна Луна, а се използва също и онова, което е останало в Земята като лунно естество, намиращо се в брожение. А то се използва от ариманическите същества. И тук ариманическите същества могат да се намесят в протичането на живота на човечеството. И ние можем да видим как ариманически същества сладострастно подават доволното си лице от глъбините на Земята, когато настъпват природни катастрофи.

В такъв случай с помощта на инициационната наука виждаме как човекът, който загива при тези катастрофи, е разгънал само част от своята карма до момента, в който нишката на живота му внезапно се прекъсва. Ако не би се случила катастрофата, би се разгърнала още една част от живота, по-голяма или по-малка част според това, дали от живота са били откъснати старци, възрастни или кърмачета. В такъв случай би съществувала възможността, нишката на живота с неговите събития да се проточи през целия живот, но внезапно във физическия организъм на човека се намесва събрано в един момент онова, което би трябвало да стане през цялото това време.

Помислете само, скъпи приятели, какво имаме всъщност тук. Да предположим, че един човек загива от такава катастрофа на 30 години. Ако не би бил засегнат от катастрофата, според неговата карма той би живял, да кажем, до 65 години. През това време в живота му щяха да се случат най­различни събития. Сега обаче те са останали да съществуват само като възможност. В карматаа му, в устройството на етерното и астралното му тяло, в устройството на неговия азов организъм се намира заложено всичко това. А какво би станало, ако той би живял 65 години? Наред с изграждането, организмът постоянно би бил разграждан, би се извършвало бавно разграждане – субтилно бавно разграждане, докато то намери своя завършек в 65-та година от живота на този човек.

Това бавно разграждане, което би обхванало още 35 години, би ставало в бавно темпо, отговарящо на по-дълъг живот, се извършва, така да се каже, в един момент, в един миг; то е сгъстено в един миг. Това може да се случи при физическото тяло. То не може да стане при етерното тяло, при астралното тяло, при азовия организъм.

И когато описаното тук се случи, тогава определен човек влиза в духовния свят не с изживяна карма, а по друг начин. Чрез това в духовния свят се внася нещо, което иначе не би съществувало там – етерно тяло, което би трябвало още да бъде на Земята, астрално тяло и азов организъм, които биха могли да бъдат още на Земята. Вместо да останат на Земята, те са пренесени в духовния свят. Нещо, което е било определено за земното съществуване, се внася в духовния свят. И така ние виждаме, че от всяка стихийна катастрофа в духовния свят се внася земен елемент. Хора, които по този начин са били отклонени от тяхната карма чрез ариманическите същества, влизат в духовния свят в такова състояние.

Сега трябва да зададем един въпрос, скъпи приятели, който произтича от това, че ако сериозно се отнасяме към духовната наука, трябва да се научим да задаваме въпроси към духовния свят, заемайки гледната точка на духовния свят и на духовните същества, както с обикновеното съзнание питаме за физическия свят и за съществата от физическия сетивен свят. Ето защо можем да зададем въпроса: Как съществата на трите йерархии приемат това, че при тях идват хора, които по този начин внасят в духовния свят нещо земно?

За тези същества тогава се поражда задачата отново да включат в световния ред онова, което привидно е било насочено към злото, което привидно е било насочено срещу световния ред. Боговете трябва да се съобразят с това, което се случва, за да превърнат ариманическото зло в по-висше добро. Ние стигаме тогава до представата как относно някои неща в световния ред са избрани хора, които минавайки през вратата на смъртта идват в духовния свят по такъв начин. За духовните същества на йерархиите предстои следното:

Тези същества си казват: Тук имаме един човек в неговото минало въплъщение. Чрез това минало въплъщение и това, което го е предшествало в целия живот на човека, се е подготвил определен свят от факти, свят от събития в настоящето въплъщение. Но от така подготвеното се е проявило само първата част; втората част не е проявена. Ето защо тук имаме една част от човешкия биографичен живот, която всъщност би трябвало кармически да отговаря на този ход на живота /чертае се /, която обаче не му отговаря и затова имаме тук само една част. Едната част тук по някакъв начин отговаря на миналия земен живот, но не на целия минал земен живот.

Боговете трябва да погледнат предишния земен живот и да кажат: Тук има нещо, незасегнато от въздействия, които е трябвало да изпита. Тук се намират неизползвани причини. И това, което е налице като неизползвани причини, боговете могат да го вземат сега, да го занесат на човека и с това точно по отношение на неговата вътрешна душевност да го подкрепят за неговия следващ земен живот. Така, че в известна степен силата на това, което е било причина в предишно въплъщение, сега още по-мощно ще се прояви в следващата инкарнация. Тогава човекът, ако не беше изживял такава катастрофа, може би, би навлязъл в живота с незначителни способности или с определени способности, но изявени в съвсем друга област; сега човекът се ражда като съвсем друг по отношение изравняването на кармата. Но той се ражда и с особени своеобразни способности. Защото астралното му тяло положително е сгъстено, понеже в него съществуват неизползваните причини.

Трябва ли тогава да се чудите, скъпи приятели, че съществува легендата за един философ /Емпедокъл от Агригент, 500 г. пр. Хр.), който сам се хвърлил в кратера на вулкана Етна. Каква може да бъде причината за такова решение при някой, посветен в тайните на света? Тук причината може да бъде само тази, че чрез самата човешка воля се създава нещо, което иначе може да бъде създадено само чрез стихийните природни бедствия: т.е внезапно грабване на това, което иначе трябва да бъде взето бавно. И така онова, което се разказва за един такъв философ, може да произлиза от намерението му да се яви с особени качества в следващо въплъщение. Светът придобива съвършено друга форма, съвършено друг образ, когато по този начин проникнем в дълбоките въпроси на кармата.

Така първоначално виждаме как стои принципно въпросът със стихийните катастрофи. Но нека насочим погледа си към една друга страна. Нека да погледнем как в катастрофа, свързана с човешката цивилизация, чрез ариманическите сили, чрез ариманическите същества загиват хора, които не са много силно свързани кармически, които, така да се каже, са събрани вкупом, за да намерят заедно края на своя земен живот.

Тогава случаят стои съвършено другояче. И тук в действие имаме ариманическите сили, но с хора, които първоначално не са обвързани с кармически нишки в групи, които обаче точно затова биват събрани заедно. А сега настъпва нещо, което съществено се различава от случващото се при природните катастрофи.

Една природна катастрофа предизвиква в човека, засегнат от нея, много ясен спомен за всичко, което като причина се съдържа в неговата карма. Понеже, когато минава през вратата на смъртта, на човек му се припомня всичко, което се съдържа в неговата карма. Едно засилване на този спомен, по­ясен спомен се появява в човешката душа чрез природна катастрофа, в която този човек загива.

При железопътна катастрофа е обратното, въобще една катастрофа свързана с цивилизацията на човечеството предизвиква забрава на кармата¹. Но чрез това, че кармата се забравя, се появява силна възприемчивост за впечатленията, които човекът получава след смъртта като нещо ново от духовния свят. И следствието от това е, че такъв човек трябва сега сам да се запита: Какво става с това, което съществува в мен като неупотребена карма?

И докато при природна катастрофа в астралното тяло се сгъстяват особено интелектуалните качества на човека, при катастрофа, свързана с цивилизацията, се сгъстяват и засилват особено качествата на волята. Така действа кармата.

А сега нека оставим настрана тези катастрофи. Нека насочим поглед към емоционални прояви, развити по фанатичен начин от група хора, както охарактеризирах това в случаи, където се проявява произлизащото само от човека, ако той живее напълно в нереалното и освен това действа разрушително. Нека разгледаме такава фантастично окарикатурена, изкривена форма на цивилизацията, каквато днес виждаме в сегашния Европейски Изток, и нека погледнем какво става, когато хора, които принадлежат на такава общност, минат през вратата на смъртта?²

И тогава, както при другите катастрофи, в духовния свят се внася нещо. Но това, което се внася по този начин, е луциферическо. Внася се онова, което действа затъмняващо и опустошаващо в духовния свят. Защото при природните и при цивилизацонните катастрофи от земния свят винаги се внася нещо светло в духовния свят. От заблужденията на цивилизацията в духовния свят се внася тъмнина. Хората преминават в духовния свят през вратата на смъртта като забулени в един вид тежък, тъмен облак, в който трябва да изминат своя път. Когато човекът е прекрачил в този духовен свят през вратата на смъртта, светлината, която Луцифер събужда в емоциите на земните хора, действа там като най-гъстата тъмнина. В духовния свят навлизат онези сили, които, така да се каже, се внасят в него от вътрешността на човека; страсти, които би трябвало да действат само в самия човек, те се внасят и проникват в духовния свят. Това от своя страна са такива сили, които там се преобразуват чрез силата на Ариман с оглед той да може да използва именно остатъците от лунното развитие, които още съществуват на Земята. Тук действително Луцифер подава ръка на Ариман.

Това, което се внася в духовния свят чрез чисто емоционалните цивилизационни импулси, но всъщност се ражда само от заблуденото човешко съзнание, е онова, което преобразено се изхвърля нагоре от вътрешността на Земята в изригването на вулканите, в земетресенията. И от такива предпоставки ние се научаваме да поставяме въпроса за кармата на Земята, за кармата на народите и с това също и за индивидуалната човешка карма, доколкото тя е свързана с кармата на народите, с кармата на Земята. Ние се научаваме да поставяме този въпрос така, че когато в някоя област на Земята се разрушава стара култура с действия, произлизащи от човешките емоции, когато диви инстинкти искат да създадат нещо фантастично ново, но могат да действват само разрушително, да търсим причините в действията на Луцифер. И ние трябва да се запитаме: Къде някога на Земята ще изригне, ще изхвърли пламъци или ще надигне почвата онова, което сега пламти в дивите страсти на хората?

Когато насочва поглед към някое стихийно бедствие, науката на посвещението може и трябва да постави въпроса: Кога е било подготвено това стихийно бедствие? В ужасите, в жестокостите на войната и в други страшни събития, които са ставали в цивилизационното развитие на хората. Защото така са свързани нещата. Тези неща стават зад кулисите на съществуването. Пред такова разглеждане събитията, които настъпват, не се явяват изолирани. Те се явяват във велика световна връзка. Но как се проявяват те в отделните човешки съдби? Скъпи приятели, боговете, които се намират във връзка с развитието на човечеството, са тук. Тяхната задача е винаги да превръщат ставащото по този начин, в нещо благоприятно, в нещо подпомагащо, поощряващо съдбата на човека.

Такова нещо става непрестанно във взаимовръзката на земния с духовния свят. Човешки съдби се изтръгват от прегръдката на Луцифер и от ноктите на Ариман, защото боговете са добри. И това, което Ариман и Луцифер създават като неправда в света зад кулисите на съществуването, бива насочено от добрите богове отново в пътя на истината и накрая кармическата връзка се оказва добра и справедлива.

Погледът ни, който без съмнение трябва да бъде пълен с разбиране на човешката карма, бива насочен от човешката съдба към съдбата на боговете. Защото проследявайки жестокостите на войните, вината и чудовищните действия по време на войните във връзка с природните и стихийните катастрофи, които убиват хората, виждаме да се проявява борбата на добрите богове с лошите богове от двете направления. През човешкия живот нашият поглед прониква в живота на боговете и ние виждаме живота на боговете на задния фон на човешкия живот. Виждаме този живот не със сухите теоретически възгледи, а с нашето сърце и живо участие и можем отново да разгледаме живота на боговете във връзка с това, което става в индивидуалната човешка карма на Земята, защото виждаме човешката съдба преплетена със съдбата на боговете.

Едва когато насочим поглед върху подобно нещо, едва тогава светът, намиращ се зад човека, идва съвсем близко до нас. Защото тогава ни се показва нещо, което можем да разглеждаме с най-дълбоко съучастие. Тогава се показва как съдбата на човека е поставена в съдбата на боговете, как в определен смисъл боговете жадуват за това, което трябва да предприемат с човека, като изхождат от протичането на тяхната собствена борба. И приближавайки се до такива представи, ние се връщаме обратно с тях към това, което е навлязло в света чрез мистериите от древните времена на ясновидството.

Онзи, който е бил посвещаван в древните мистерии, първоначално е въвеждан в света на елементите. Там е виждал как постепенно се разширява вътрешното му естество с моралните си качества. След това се е запознавал – и това са важни, мощни думи, които ученикът на древните мистерии е произнасял, – с «долните и горните богове», с ариманическите и луциферическите богове. Добрите богове са в равновесното положение. И когато ученикът на мистериите се е научавал да познава това, което новият мистериен ученик отново трябва да се научи да познава, постепенно е бил посвещаван в дълбочините на съществуването. Защото, когато човек вникне в тази връзка, стига до странния, но животворно осветяващ света възглед. Защо има толкова нещастия в света? За да могат боговете да сътворят от тях щастие. Защото само щастието, голото щастие, не води в дълбините на световното съществуване. Само щастието, израстващо от нещастието при преминаването на човека през света на сетивата, води в дълбините на света.

Навсякъде, където се касае до разглеждането на кармата, трябва да апелираме не само към теоретическите понятия; навсякъде, където се касае за карма, трябва да апелираме към целия човек. Защото не можем да се научим да познаваме кармата, без в процеса на познанието да участвува сърцето, цялата душа, волята на човека. Когато обаче се научаваме да познаваме кармата по правилния начин, тогава самият човешки живот се задълбочава. И едва тогава отношенията в живота, които събират хората кармически, добиват достатъчно значение.

Тогава без съмнение има моменти, които също трябва да съществуват при неповърхностния човек, в които кармата може тежко да подтиска някого. Но всички тези моменти отново ще бъдат изравнени чрез други моменти, в които кармата ще му даде крила така, че да се издигне с душата си от земните царства в божественото царство. И когато говорим за кармата в истинския смисъл на думата, дълбоко в нас трябва да почувстваме връзката на божествения свят с човешкия свят.

Намиращото се около нас и в нас в един земен живот първоначално е това, което загива по пътя между смъртта и новото раждане. Но оставащото, е онова, което боговете, т. е. съществата на висшите йерархии притежават, поемат в себе си. И по отношение познаването на кармата никой няма да развие истинско душевно настроение, ако не гледа на опознаването на кармата като на протягане на ръка от страна на боговете.

Ето защо, скъпи приятели, постарайте се да схванете познанието за кармата така, че това познание да събуди у вас чувството: Когато се доближавам до свещената почва на духа, където може да ми стане ясно нещо относно кармата, аз трябва да поема ръката на боговете.

Така реални трябва да станат чувствата, когато искаме да проникнем до действителни познания за духовния свят, – а такива са познанията за кармата.
ЗАБЕЛЕЖКИ