Взаимовръзки

Чрез такива разсъждения човек стига до чувствената страна на антропософията, той съзира как всичко, което идва към нас като антропософия, трябва да засегне също и нашите чувства, как не само научаваме нещо, но сме подбудени да развием чувства към света, чувства, които всъщност едва тогава ни поставят правилно в живота. И без да бъдем доведени до такива чувства, не можем истински да прозрем онази закономерност, която изпълва кармата на човека.

Космическата форма на кармата

и индивидуалното разглеждане на

кармическите взаимовръзки

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 04 юни 1924

Сега е необходимо да изясним отношението на човека като азово същество към тези три, бих ги назовал, инструментални формации, т.е. физическо, етерно и астрално тяло, за да изградим точно чрез това фундамент за разбиране същността на кармата. И по отношение на кармата ще имаме необходимата гледна точка, за да наблюдаваме физическата, етерната и астралната същност на човека, ако се съобразим със следното.

В света, който заобикаля човека тук на Земята, ние намираме физическото в минералното царство, етерното откриваме как действа в растителното царство, астралното виждаме как действа в животинското царство. В космоса около Земята имаме онзи свят, в който Земята се разпростира във всички посоки. Ние усещаме известно сродство между това, което става на Земята и това, което се намира в космоса. Но за духовната наука изниква въпросът, дали това сродство е толкова тривиално, както си го представя днес естествената наука?

Днешният естественонаучен светоглед изследва какво живее и какво не живее на Земята според физическите свойства. След това той изследва Слънцето, звездите, Луната и т. н. и намира – с което е особено горд, – че тези тела са същите както Земята.

До тази гледна точка обаче се достига само чрез познание, което изобщо не може да обхване самия човек, което всъщност обхваща само извънчовешкото. В момента, в който истински се обхване човекът, като стоящ вътре в универсума, в същия момент може да се открият взаимните връзки между единичните човешки помощни тела, служещи му като инструменти, – т. е. физическото, етерното и астралното тяло – със съответстващата им същност в космоса.

Като съответстващ на етерното тяло навън в космоса откриваме световния етер. Разбира се, етерното тяло на човека има определена човешка структура, то притежава известни форми на движение и др., които са различни от световния етер. Но въпреки това световният етер е от същото естество като човешкото етерно тяло. Също така може да говорим за прилика между това, което се намира в човешкото астрално тяло и определена астралност, която навън в космоса действа във всички неща и същества. При това откриваме нещо изключително важно, нещо, което по своята същност е съвсем чуждо на днешния човек.

Нека си послужим с една схематична представа: Да си представим тук на Земята човека с неговото етерно тяло /виж рис. средата/, около Земята световния етер /жълто/, който е от същото естество както човешкия етер. В човека имаме също и астралното тяло /тъмни щрихи в жълтото/. В космическото обкръжение също се намира астралност, но къде да я намерим? Къде е тя? Тя може да се намери, но трябва да се досетим какво в космоса показва астралността, чрез какво тя се изявява: Някъде, – би трябвало да си кажем, – се намира астралността. Но дали астралността в космоса е съвсем невидима, съвсем невъзприемаема, или наистина може да бъде възприета по някакъв начин? Естествено сам по себе си етерът също първоначално не може да се възприеме с физическите сетива. Когато вие, ако мога така да се изразя,


погледнете с физическите си сетива късче етер, не виждате нищо, вие просто гледате през него, етерът е като нищо. Когато обаче обхванете с очи цялото обкръжение на етера, причината да виждате небето синьо, което всъщност също го няма там, е, че възприемате края на етера. Възприемате етера като синьото на небето. Възприятието на синевата на небето е наистина възприятие на етера. Така, че вече можем да кажем: С това, че възприемаме синьото на небето, /виж рис. синьо/, възприемаме етера от обкръжението ни.

Най-напред ние виждаме през етера. Той допуска това отначало, но след това се проявява в синьото на небето. Синевата на небето се описва по правилен начин, когато става въпрос за човешкото възприятие и се каже: Етерът не може да се види, но той се издига до възприемаемост, заради голямата величественост, с която застава в космоса, като се разкрива в небесната синева.

Във физическата наука се размишлява материалистическо относно небесната синева. За физическата наука е трудно да размишлява разумно, поради простата причина, че тя трябва да е наясно, че там, където е небесната синева, няма нищо физическо. Но поне разумът се напряга да си обясни как светлинните лъчи се пречупват и рефлектират по особен начин, за да предизвикат синьото в небето. Точно тук започва влиянието на свръхсетивното. А в космоса е така, че свръхсетивното вече може да се възприема, но трябва да се открие там, където става възприемаемо.

Следователно, етерът става възприемаем чрез небесната синева. Някъде в космоса се намира също и астралността. Етерът поглежда през синевата на небето в сетивността. Къде поглежда тогава астралността на космоса във видимото, във възприемаемото?

В действителност всяка звезда, която виждаме да блести на небето, е входна порта към астралността, така че навсякъде, където блестят звездите, всъщност блести астралното. Вижте звездното небе в неговото разнообразие – някъде звездите са събрани на групи, другаде повече са разпръснати, раздалечени една от друга, – тогава трябва да си кажете: В тази вълшебна светлинна конфигурация невидимото свръхсетивно тяло на космоса става видимо. Затова звездният свят не бива да се смята за бездуховен. Да се поглежда нагоре към звездите и да се говори за горящи газови формации е точно същото, когато някой – извинете ме за парадоксалното сравнение, но то е абсолютно подходящо –ви погали с любов и при това държи пръстите си малко разперени, а вие кажете, че това, което чувствате при галенето, са малки ленти, положени върху лицето ви. Точно толкова малко, колкото малки ленти са положени върху лицето ви при галенето, точно толкова там горе съществуват онези същности, за които говори физиката, а астралното тяло на космоса постоянно упражнява своите въздействия върху етерната организация, които въздействия са като галенето на лицето ви.

Само, че то се проявява със стабилна дълготрайност. Затова и трайността на една звезда, която винаги оказва влияние върху световния етер от страна на астралния свят, е по-дълга от галенето.

Човек не би издържал толкова дълго галене, но в космоса това трае по-дълго, понеже пропорциите там са гигантски. Така, че в звездното небе се вижда душевната проява на световната астралност.

С това в космоса се внася величествен, но същевременно душевен, истински душевен живот. Помислете си само поне веднъж, колко е мъртъв космосът, когато се погледне нагоре и се наблюдават само горящи газови тела, които светят! Представете си как всичко оживява, когато се знае, че тези звезди са израз на любовта, с която астралният космос въздейства върху етерния космос! Това е съвсем точен израз.

Сега си помислете за загадъчните процеси, обяснени само по физически начин, при които нищо не се разбира, когато някои звезди просветват за кратко време. Звезди, които не са били там, просветват и отново изгасват. Значи в космоса съществува и кратко галене. В епохи, през които, бих искал да кажа, боговете искат да въздействат от астралния свят върху етерния свят, се виждат такива просветващи и отново веднага помръкващи звезди.

Както в нас имаме най-разнообразни приятни усещания чрез астралното ни тяло, така в космоса имаме конфигурации на звездното небе чрез астралността. Нищо чудно, че една стара инстинктивно ясновидска наука нарича третата съставна част на човека астрално тяло, защото то е от същото естество както това, което се проявява в звездите. Само аза не го намираме да се разкрива в това обкръжение. Защо? Защо това е така, откриваме,когато наблюдаваме, че този човешки аз, както се изявява на Земята, – което означава и в принадлежащия към нея космос, който земен свят по същността си е тричленен свят, физически, етерен и астрален, – азът, както се изявява там, винаги е повторение на предишния земен живот. И той е винаги вътре в живота между смъртта и ново раждане.

Когато го наблюдаваме там обаче /извън Земята/, виждаме, че за този аз етерният свят, намиращ се в обкръжението, няма никакво значение, та нали етерното тяло скоро след смъртта се изоставя.

Само астралният свят, който поглежда през звездите, има значение за аза по време на живота между смъртта и новото раждане. И в този свят, който поглежда през звездите, живеят съществата от висшите йерархии, заедно с които човекът формира своята карма между смъртта и ново раждане.

Но когато наблюдаваме този аз в последователното му развитие между раждането и смъртта, и между смъртта и ново раждане, изобщо не можем да останем в пространството. Два последователни земни живота не могат да бъдат в същото пространство, също не и в космоса, който е зависим от едновременността, от пространствеността. Затова излизаме от пространството и навлизаме във времето. И в действителност, когато се наблюдава аза в неговите последователни земни животи, се излиза от пространството и се навлиза в чистия поток на времето.

Но помислете си: Естествено в пространството се намира и времето, но човек няма никаква възможност да изживее времето като такова вътре в пространството, няма средства за това. Човек винаги трябва да изживява времето чрез пространството и неговите процеси. Когато искате да узнаете времето, поглеждате например към часовника, или проследявате хода на Слънцето, часовникът е само земно отражение на хода на Слънцето. Но какво всъщност виждате там? Виждате положението на стрелките или различните места, където се намира Слънцето – пространствени неща. Поради това, че местата на стрелките или на Слънцето се променят, значи поради това, че нещо пространствено в неговите изменения застава пред вас, вие имате усещане за времето. Но в пространството няма нищо от времето. Там се намират само различните пространствени подреждания, различни положения на стрелките, различни места, където застава Слънцето. Вие изживявате времето едва в душевните усещания. Там обаче изживявате действително времето и там излизате също извън пространството. Там времето е реалност. На Земята времето не е никаква реалност.

Но какво трябва да изживеем, когато излизаме извън пространството, в което се намираме между раждането и смъртта, и искаме да пристъпим в безпространствеността, в която човек се намира между смъртта и ново раждане, какво трябва да изпитаме там? Да, скъпи приятели, човек трябва да умре!

Вземете това с най-голяма сериозност, приемете в неговата дълбочина факта, че на Земята човек изживява времето само чрез пространството, чрез пространствени места, чрез подреждането на пространствени неща, че човек изобщо не изживява времето в неговата реалност и тогава всъщност ще намерите една друга дума за това, което е там, когато кажете: За да се навлезе в реалността на времето, трябва да се излезе от пространството, трябва да се напусне всичко пространствено, а това означава да се умре!

Ние обръщаме поглед към този космически свят, който ни заобикаля в обкръжението на Земята, с когото сме подобни чрез нашето етерно тяло, подобни сме и чрез нашето астрално тяло и поглеждаме към духовността на този космически свят. Някога имаше народи, имаше човешки групи, които поглеждаха само към духовното в този пространствено-космически свят. Те пропускаха възможността да си създадат представи за повтарянето на земния живот. Защото мисли за повторните земни животи имаха само онези хора и човешки групи, които можеха да си представят времето в неговата чистота, в неговата безпространственост. И когато изключим това, което имаме като наш земен свят и неговото обкръжение, или накратко като наш космос и прозрем духовното в него, имаме приблизително онова, за което можем да кажем: То трябва да е тук, за да можем ние като земни хора да навлезем в нашето съществуване. То трябва да е тук.

В тази представа – всичко, което сега характеризирах, трябва да е тук, за да можем като земни хора да навлезем в земното ни съществуване – в това се намира нещо изключително важно. Именно тогава се намира нещо изключително важно, когато си представим духовността на всичко това, което охарактеризирах. И когато си представите духовността, в тази, бих искал да кажа, затвореност в себе си, в тази чистота, имаме приблизително това, което онези народи, ограничили се до съзерцанието само на пространството, наричаха Бог.

В своите мъдри учения тези народи поне бяха почувствали, че космосът е пронизан и проникнат с божественост и онова, което във физическия свят е в нашето земно обкръжение, трябва да се отличава от тази божественост. Това, което се изявява като етерното в космически божественото и духовното, което ни поглежда през синевата на небето, може да бъде разграничено. Освен това в тази божественост може да се различи също и астралното, което ни поглежда през конфигурациите на звездното небе.

Ако истински се вживеем в ситуацията, стоейки на Земята като човеци в космоса, и си кажем: Ние човеците притежаваме физическо тяло. Къде е физическото в космоса? Нека се върнем към това, което вече загатнах. Физическата наука желае да открие в космоса всичко, което има на Земята. Но същинската физическа организация не е в космоса. Човекът започва с физическата организация, следва етерната и после астралната. Космосът започва веднага с етерната организация. Там навън никъде няма физическо. Физическото е само на Земята и е просто фантастика да се говори за физическо в космоса. Там се намира етерното и после астралното. Какво притежава той като трета част, нашите души ще научат още днес. Но триединството на извънземния космос е различно от триединството на космоса, към който причисляваме Земята.

Когато застанем на Земята с такова усещане и почувстваме физическото на нашето непосредствено местоживеене, почувстваме етерното, което е на Земята и в космоса, и заедно от Земята и от космоса действа като етерно, когато погледнем астралното, което през звездите блести надолу към Земята и блести най-интензивно от звездата Слънце, погледнем към всичко това и поставим пред душата си величието на тази световна мисъл, тогава намираме за правилно, че чрез инстинктивното ясновидство не се мислеха само абстракции, а в онези времена, когато величието е могло да се усети мисловно, е могло да бъде доведено до разбирането на хората. Една такава величествена мисъл в цялата ѝ пълнота не може винаги да се игнорира. Веднъж тя трябва да се обхване с поглед, да се остави да въздейства на душата с цялата си невероятна сила, да се остави да действа вътре в душата на човека – без да се разваля и корумпира от съзнанието. И ако премислим, чрез какво старото инстинктивно ясновидство реализира такова настроение, ще установим, че от всичко, дадено тогава, за да се реализира тази мисъл всред човечеството, в наше време ни е останал Коледният празник.

Когато през Коледната нощ човекът си представи как стои на Земята със своето физическо, етерно и астрално тяло, сроден с триединния космос, който в своята етерност, проявяваща се така величествено в синевата на небето, но същевременно вълшебно-магически му се представя през нощта, как стои срещу астралността на космоса в блестящите звезди, той чувства тогава в тази светлина на обкръжението, във взаимната й връзка с това, което е в земното как е поставен в пространството със собствената си азова същност. И тогава може да погледне Коледната мистерия, новороденото дете, представителя на човечеството на Земята, който, доколкото встъпва в своето детство, се ражда в пространството. И когато осъзнава Коледната мисъл с нейната пълнота и с тази нейна величественост в картината на роденото на Коледа дете, той казва: Ex deo nascimur. Роден съм от божественото, което прониква и одухотворява пространството.

Но когато човек е изпитал това и вътрешно се е изпълнил с него, може да си спомни за истините относно смисъла на Земята, които е разбрал чрез антропософията. Това дете, към което поглеждаме, е външната обвивка на роденото в онзи момент в пространството. И от какво произхожда то, за да се роди в пространството? Според досегашните ни изложения, това може да бъде само времето. То се ражда от времето.

И когато проследим живота на това дете, неговото одухотворяване с Христовата същност, тогава се досещаме: От Слънцето идва това същество, това Христово същество. И ние поглеждаме нагоре към Слънцето и си казваме: Когато гледаме нагоре към Слънцето, в слънчевите лъчи трябва да съзрем скритото за пространството време. Във вътрешността на Слънцето се намира времето. И от това, стаено във вътрешността на Слънцето време, в пространството на Земята е слязъл Христос. И какво имаме в лицето на Христос на Земята? В Христос на Земята имаме това, което, идвайки от пространството, се свързва със Земята.

Помислете си, когато приемем за истина това, което сега оставихме да пристъпи пред душата ни, как се преобразява представата ни за космоса, сравнена с обикновената представа! В космоса имаме Слънцето, с всичко, което първоначално се представя пред нас заедно със Слънцето от космоса; онова, което е затворено в синевата на небето и в звездния свят. Там някъде имаме и Земята заедно с човечеството. Но когато поглеждаме от Земята към Слънцето, поглеждаме същевременно и в потока на времето.

От това произлиза нещо съвсем значително. И то е, че човекът едва тогава правилно поглежда към Слънцето, когато поглежда към Слънцето само през духовното, когато забрави пространството и се съобрази само с времето. Слънцето излъчва не само светлината, но и самото пространство. И когато гледаме в Слънцето, с погледа си излизаме извън пространството. Затова Слънцето е тази превъзходна звезда, понеже чрез нея човек прозира извън пространството. И точно от това извън-пространство Христос е дошъл при хората. Когато на Земята беше основано християнството чрез Христос, човекът твърде дълго беше останал само в Ex deo nascimur (родени сме от Отец). Той му беше станал сроден. Той беше изгубил времето. Беше станал изцяло пространствено същество.

Със свързаното с днешната цивилизация съзнание ние затова толкова трудно разбираме старите предания, защото човешкото съзнание навсякъде се съобразява с пространството, а не с времето, нашето съзнание смята времето само като придатък на пространството.

Христос дойде и отново донесе времето на хората. И когато човешкото сърце, човешката душа, човешкият дух се свърже с Христос, те отново ще спечелят потока на времето от вечност на вечност. Какво друго може да направим ние хората, освен когато умрем, когато излезем от света на пространството да се вкопчим в това, което тогава отново ни възвръща времето. Тъй като по време на мистерията на Голгота човечеството беше станало само пространствено и беше изгубило времето, Христос отново възвърна времето на хората.

И ако при напускане на пространството хората не искат да умрат също и с душата си, трябва да умрат тогава в Христос. Ние можем въпреки това да бъдем пространствени хора, и тогава можем да кажем: Ex deo nascimur. След това да погледнем към детето, което навлиза в пространството, идвайки от времето, за да се съедини заедно с хората в Христос.

Но не можем да мислим за края на земния живот, за смъртта от времето на мистерията на Голгота до сега, ако не искаме да заплатим загубата на времето със загубата на Христос, ако не искаме да бъдем заточени в пространството и като призрак да останем в него. Ние трябва да умрем в Христос. Тук трябва да се проникнем с мистерията на Голгота. Трябва да прибавим към Ex deo nascimur, In Christo morimur (да умрем в Христос). Тук към Коледната мисъл и трябва да прибавим Великденската мисъл.

И така Ex deo nascimur кара Коледната представа да пристъпи пред душата ни, а In Christo morimur извиква пред душата ни представата за Великден.

Ние можем да кажем: Човекът има своите физическо, етерно и астрално тяло на Земята. Етерното също е и вън в космоса; астралното е също вън в космоса /виж рис. стр. 248 червено/; физическото естество се намира само на Земята, вън в космоса няма физическо естество. Ние трябва да кажем: На Земята има физическо, етерно, астрално; в космоса няма физическо, има етерно и астрално естество.

Но космосът също е тричленно изграден. Каквото няма долу, се появява горе. При него етерното е най-долното; на Земята физическото е най-долното. На Земята

астралното е най-висшето; в космоса най-висшето е онова, което човекът днес има в себе си в рудиментарна форма, онова, от което някога ще бъде създаден неговият Дух-себе. Ние можем да кажем: В космоса като трети член е Духът-себе.

И сега звездите ни изглеждат като израз на нещо друго. Сравних ги с галене. Духът-себе зад тях е галещото същество. Само че галещото същество там не е единство, а целият свят на йерархиите. Разгледам ли осанката на един човек, погледна ли очите му, които светят насреща ми, чуя ли гласа му, това е израз на човека. Погледна ли нагоре в далечния космос, погледна ли звездите, те са израз на йерархиите, те са жизнените проявления на йерархиите, предизвикващи чувства у човека. Погледна ли в безкрайността на синия световен феномен, виждам как се проявява навън тяхното етерно тяло, което е най-долната част на този свят на йерархиите.

Но когато погледнем нагоре в безкрайността на космоса, предчувстваме нещо, което се издига над земното, както Земята с нейните физически субстанции и сили се простира надолу под космическото. Земята има нещо подкосмическо във физическото, а космосът има нещо надземно в Духа-себе.

Физическата наука говори за движение на Слънцето. Тя може да прави това. Защото в пространствената картина, която ни обгражда като космос, по различни явления може да се види, че Слънцето се намира в движение. Но това е само разпростиращото се отражение на слънчевото движение. А когато говорим за истинското Слънце, е просто безсмислено да кажем, че Слънцето се движи в пространството. Понеже пространството се излъчва от Слънцето! Слънцето излъчва не само светлина, Слънцето създава и пространството. И движението на самото Слънце, само всред пространството е пространствено; извън пространството то е времево. Това, което се вижда от Слънцето и което се приближава към съзвездието Херкулес, е само отражение на времевото развитие на слънчевата същност.

Да, на своите най-близки ученици Христос каза: Погледнете към живота на Земята, той е сроден с живота на космоса. Онова, което наблюдавате на Земята и в околния космос, е Отец, който живее в този свят. Бог Отец е богът на пространството. Аз обаче идвам, за да ви известя, че съм дошъл от Слънцето, от времето, от времето, което приема човека, когато той умре. Аз донесох себе си от времето. Приемете ли ме, – казваше Христос, – така ще приемете времето и няма да останете в плен на пространството. Но вие трябва да намерите и прехода от едната триединност: физическото, етерното, астралното към другата триединност: етерното, астралното до Духа-себе. Духът-себе също така не може да се намери в земното, както и физически-земното не може да се намери в космоса. Но аз ви нося вест от него, защото идвам от Слънцето.