За падането на ерусалим йосиф флавий

Изтегляне 0.81 Mb.

страница	9/10
Дата	19.01.2018
Размер	0.81 Mb.
	#48600

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10

Изгарянето на Ерусалим

Колесници в облаците

(vi:v:3)

3. Така окаяният народ беше убеден от тези измамници, хора, които лъжеха самия Бог; а не се вслушаха, нито повярваха на знаменията, които бяха толкова очевидни и толкова ясно предска-зваха тяхното бъдещо унищожение; но като безумците смаяни, без очи да видят или умове да разберат, не зачетоха изобличенията, които Бог им даде. Така имаше звезда във форма на меч, която стоя над града, и комета, която остана цяла година. Така също преди юдейския бунт, и преди тези вълнения, които предшествуваха войната, когато хората идваха с големи тълпи на празника на безквасните, на осмия ден от месец Ксантик [Нисан] и в деветия част на нощта, грейна толкова ярка светлина около олтара на светия дом, че изглеждаше като дневно време; която светлина трая половин час. Тази светлина изглеждаше като добра поличба за невежите, но беше разтълкувана по такъв начин от свещените книжници, че предвещава последвалите веднага след нея събития. На същия празник една юница, когато беше водена от първосвеще-ника да бъде пожертвана, роди агне посред храма.

Нещо повече, източната порта на вътрешния [двор на] храма, която беше от мед и много тежка, беше затваряна с голяма трудност от двадесет мъже и стоеше на основа, подкована с желязо, и болтовете й бяха приковани много дълбоко в здравия под, който там беше направен от цял камък, беше видяна да се отваря сама в шестия час на нощта. Тогава онези, които бдяха на стража в храма, дойдоха бягайки до отговорника на храма, и му казаха за нея: тогава дойде там и не без голяма трудност успя да затвори отново вратата. Това също се стори на простите като много щастливо явление, като че ли с това Бог им е отворил портата на щастието. Но учените хора разбраха, че сигурността на техния свят дом сама се разпада, и че портата се отваря в полза на техните врагове. Затова публично обявиха, че този сигнал предсказва опустошението, което идва върху тях.

Освен тези, няколко дена след празника, на двадесет и първия ден от месец Артемисий [Яр], се случи едно изумително и невероятно явление; предполагам, че сведенията за него биха били счетени за измислица, ако не беше разказано от онези, които го видяха, и ако събитията, които го последваха, не бяха от такова голямо значение, че да заслужават такива знамения; защото преди залез слънце колесници и войски с въоръжени войници бяха видени да бягат сред облаците и да обкръжават градовете. Нещо повече, на празника, който наричаме Петдесятница, когато свещениците щяха да отиват през нощта във вътрешния [двор на] храма, както беше техния обичай, да изпълняват свещените си задължения, те казаха, че първо са почувствували земетресение, и са чули голям шум, и след това са чули звук като на голямо множество, казващ: “Да се махаме от тук.”^¹

Но нещо още по-страшно, имаше един Исус, син на Анан, плебей и земеделец, който четири години преди да започне войната, и по време когато градът беше в много голям мир и благоденствие, дойде на този празник, където нашият обичай е всеки един да се събира при Бога в храма, и започна изведнъж да вика силно, “Глас от изток, глас от запад, глас от четирите ветрове, глас срещу Ерусалим и светия дом, глас срещу младоженците и невестите, и глас срещу целия този народ!” Това беше този вик, и продължи да вика ден и нощ, по всичките улици на града.

Обаче, някои от по-видните хора от населението силно се възмутиха от тези негови злокобни викове, и хванаха човека и му нанесоха множество силни удари с бич; но той нито каза нещо за себе си, нито нещо особено на онези, които го бичуваха, но продължи пак със същите думи, които викаше преди. При което нашите водачи предполагайки, както се оказа, че това е някакъв божествен гняв в човека, го доведоха пред римския прокуратор; където той беше бичуван докато му се оголиха костите: въпреки това той не отправи никаква молба за себе си, нито проля някакви сълзи, но извисявайки гласа си във възможно най-плачевния тон, на всеки удар от камшика неговият отговор беше, “Горко, горко на Ерусалим!” И когато Албин (защото той беше тогава нашият прокуратор) го попита, Кой беше той? И откъде идва? И защо произнася такива думи? Той по никакъв начин не му отговори на казаното от него, но не прекъсна своя печален напев, докато Албин го счете за луд и го пусна.

И през цялото време, което измина преди да започне войната, този човек не се доближи до никой от гражданите, нито беше видян да прави така; но всеки ден той произнасяше тези плачевни думи, като че ли бяха негова съзнателна клетва, “Горко, горко на Ерусалим!” Нито отвърна с лоши думи на някой от онези, които го биеха всеки ден, нито с добри думи на тези, които му дадоха храна; но това беше неговият отговор към всички хора, и наистина не друго, а скръбно предсказание за това, което идеше.

Този негов вик беше най-силен на празниците; и той продължи този напев седем години и пет месеца, без да пресипва, нито да се изморява от него, до времето, когато видя своето предсказание наистина изпълнено в нашата обсада, когато престана; защото когато обикаляше на стената, той извика с всичката си сила, “Горко, горко отново на града, и на народа, и на светия дом!” И точно когато добави за последно – “Горко, горко и на мен!” дойде камък от един от катапултите и го удари, и го уби веднага; и като промълвяваше точно същите предсказания, той издъхна.

Изгарянето на Ерусалим

(vi:vi:3)

3. . . . Така той заповяда на войниците да опожарят и да плячкосат града; които всъщност не направиха нищо през този ден; но на следващия те запалиха хранилището на архивите, Акра, сградата на съвета и мястото, наречено Офла; по което време огънят достигна до двореца на царица Елена, който беше в Акра: уличките също бяха изгорени, както и онези къщи, които бяха пълни с мъртвите тела на умрелите от глада.

Криеха се в пещерите и между скалите^¹

(vi:vii:1-3)

1. И сега бунтовниците се втурнаха в царския палат, в който мнозина бяха сложили своите вещи, защото беше толкова укрепен и отблъскваше римляните от себе си. Те също убиха всички хора, които се бяха струпали там, които бяха на брой около осем хиляди и четиристотин, и обраха това, което имаха. Те също взеха в плен живи двама римляни; единият беше конник, а другият пехотинец. Тогава прерязаха гърлото на пехотинеца и веднага след това го повлякоха през целия град, като че си отмъстиха на всички римляни чрез този един човек. Но конникът каза, че има нещо да им предложи за тяхното оцеляване; при което беше доведен пред Симон; но като не каза нищо когато беше там, беше предаден на Ардал, един от неговите военачалници, да бъде наказан, който върза ръцете му на гърба и сложи превръзка на очите му, и тогава го изведе срещу римляните, с намерението да му отсече главата. Но човекът предотврати тази екзекуция и избяга при римляните, и това стана докато юдейският палач изтегляше меча си. Така като беше избягал от врага, Тит не можеше и да помисли да го убие; но понеже го счете за недостоен да бъде повече римски войник, заради това, че беше взет жив от врага, отне оръжието му и го отписа от легиона, в който беше: което за човек с чувство за срам беше наказание по-сурово дори от смърт.

2. На следващия ден римляните изтласкаха разбойниците вън от долния град и опожариха всичко чак до Силоам. Тези войници наистина се радваха да видят града разрушен. Но им липсваше плячкосването, защото бунтовниците бяха отнесли всичките си вещи и се бяха оттеглили в горния град; защото все още никак не се бяха покаяли от злодеянията, които бяха сторили, но бяха безочливи, като че ли правеха добро; защото като видяха града да гори, те изглеждаха радостни и имаха весел вид, в очакване, както те казаха, смъртта да сложи край на техните нещастия. Съответно, когато хората бяха убити, светият дом изгорен, и градът в пламъци, не остана нищо, което врагът да прави.

Въпреки това Йосиф не се умори, дори в тези изключителни обстоятелства, да ги моли да пощадят това, което е останало от града, той им говори за тяхното варварство и нечестие, и ги посъветва как да оцелеят, макар да не спечели нищо с това, освен повече подигравки; и като не можеха да си помислят да се предадат, заради клетвата, която бяха дали, нито бяха достатъчно силни, за да се бият повече с римляните на площада, и като бяха обкръжени от всички страни и вече в известен смисъл пленници, въпреки това те толкова бяха свикнали да убиват хора, че не можеха да удържат десниците си да не правят така. Така се пръснаха пред града и устроиха засади в неговите развалини, за да заловят онези, които се опитваха да избягат при римляните; така много такива бегълци бяха заловени от тях и бяха убити; защото бяха твръде изтощени от липсата на храна, за да бягат от тях; така техните мъртви тела бяха хвърлени на кучетата.

Сега всяка смърт беше счетена за по-търпима от глада, дотолкова, че макар юдеите да се отчаяха, че ще получат милост, въпреки това бягаха при римляните, и по свое желание падаха също сред разбойниците-убийци. Нито имаше някакво място в града, което да нямаше трупове по себе си, но всичко беше напълно покрито с умрелите от глада или от бунта; и всичко беше пълно с мъртвите тела на загиналите, или от бунта, или от глада.

3. Така сега последната надежда, която подкрепяше тираните и тази тълпа от разбойници, които бяха с тях, бяха пещерите и подземията; където, ако успееха да избягат, не очакваха да бъдат търсени; но решиха, че когато целият град бъде разрушен и римляните си отидат, те ще могат отново да излязат и да избягат от тях. Това беше само бълнуване; защото не можеха да се укрият нито от Бога, нито от римляните. Обаче, те разчитаха на тези подземни убежища и сами запалиха повече места, отколкото римляните; и онези, които избяха от домовете си, опожарени по такъв начин до основи, те безмилостно убиха и ги обраха; и като откриваха храна, принадлежаща на някой човек, вземаха я и я поглъщаха заедно с тяхната кръв; дори сега се биеха един с друг за плячката; и не мога да мисля друго, освен че ако тяхната гибел не предотврати това, тяхното варварство щеше да ги накара да вкусят дори мъртвите тела.

Изобилие от юдейски роби^¹

(vi:viii:2)

2. . . . Но този гарнизон не можеше да се противи на онези, които бягаха; защото макар голям брой от тях да бяха убити, въпреки това бегълците станаха много повече. Всички те бяха приети от римляните, защото самият Тит стана небрежен относно предишните си заповеди да ги убива, и защото войниците се умориха да ги убиват, и защото се надяваха да спечелят някакви пари като ги пожалят; защото оставиха само населението и продадоха оцелялото множество заедно с техните жени и деца, и всеки един от тях на ниска цена, и то поради това, че продадените бяха мнозина, а купувачите много малко. . . .

Изтегляне 0.81 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10