Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4
§ 11. Идеята за естественото право
Изтегляне 3.87 Mb.
|
§ 11. Идеята за естественото правоМежду характерните особености на историческата школа е било и състоянието на непрекъсната офанзива, в което тя се е намирала срещу ученията за естественото право. Започнала по повод сблъскването между Savigny и Thibaut относно кодификацията, борбата скоро се е разгоряла върху цялото поле на правно-философските и на позитивноправните проблеми. Затихвала, когато победата е изглеждала сигурна, тази борба е пламвала с нова сила, щом някъде реминисценции или несмели опити са възкресявали естественоправни представи. Неслучайно правната философия на историзма е имала своя късен разцвет именно във внушителния почин на Bergbohm да срази окончателно всяка следа на естественото право. И също тъй неслучайно е, мисля, че този почин е предизвикал в действителност, както е отбелязал и Cathrein, обратен ефект110. При това положение, неоспорима заслуга на Adickes е това, че е поискал да докаже, въпреки доминиращите тенденции на своето време, че не е възможно да се извлече един цялостен и пълен правен ред единствено от нормите на „положителното“ право и че, наред със закона и обичая, трябва да се признае съществуването на още един правен извор. Такъв източник на право той е виждал в субективния разум на съдията111, и по-късно се опитал да подкрепи твърдението си позовавайки се на английската практика. Но въздигането на разума в източник на право по необходимост въвлича в течението на естественоправни идеи. Това е било веднага забелязано, a Adickes е получил – в зависимост от настроението на ценителите си – признание или критика112. И все пак, не нему, а на дълбоките правно-философски изследвания на Stammler се дължи, че едно ново естественоправно учение е трябвало да преживее възхода, на който е било свидетел началото на сегашния век, и което веднага е имало отражения и върху тълкувателната теория113 На тълкуването Stammler е посветил особени изследвания в своята „Теория на правната наука“ (III, 595 и сл.). Аз не мисля за тях на това място: поради формалния си характер тези изследвания са засегнали само част от проблемите на тълкуването, а в този си обхват те са съдържали и положения, които доктрината с основание е отказала да приеме за точни. Но правната наука дължи на Stammler едно ново поставяне на проблема за естественото право още от 1896 г. – от датата на първото издание на неговото „Стопанство и право“. Както е известно, старото учение за естественото право мислеше, че съществуват безусловно и абсолютно важещи правоположения с определено съдържание. Срещу това историческата школа беше насочила своята критика, изтъквайки историческата и променлива природа на всяко право. Stammler е признал тази критика за основателна и е посочил, по този начин, като пръв недостатък на естественоправната теория именно нейната претенция да установи абсолютни и безусловни правни принципи с определено материално съдържание (I, 174). Друг съществен недостатък на тази теория той е смятал, че трябва да се съзре в опита й да намери общ отговор на три въпроса, които, според неговото мнение, е трябвало, напротив, внимателно да се разграничават: въпросите за понятието на правото, за неговата важимост и за правилността му (I, 165, II, 111). Зад всеки от тези три въпроса стоял самостоятелен проблем, който трябвало да получи свое отделно разрешение. Както и да се е гледало на същността на правото и на неговата задължителност, т.е. каквито и отговори да се следвали на първите два въпроса, те не били в състояние да разрешат третия: дали и кога едно дадено правно съдържание отговаря на „природата“? А тъкмо този трети въпрос образувал върха на проблема за естественото право (I, 162). „Правоположения, е писал Stammler, които биха имали определено съдържание и които биха могли въпреки това да важат безусловно, са нещо противоречиво и неудържимо. Но с това изключващо ограничение не се слага край на критичния въпрос вътре в особеното исторически безусловно правно съдържание. Не е достатъчно да се подчертае само необходимостта на промените на единичното в правните нареждания, нито пък проблемът се изчерпва с констатацията, че последните ще бъдат винаги несъвършени: вътре в променливото и несъвършено правно съдържание трябва по начало да се разделят две класи – обективно правилни и материално неоправдани положения. Старите естественоправници са постъпили неправилно като са търсили едно определено право с абсолютно значение; те биха действали с основание, ако бяха се стремили към едно естествено право с променливо съдържание“ (174). Правната наука, е продължавал Stammler, не била в състояние да изработи абсолютни материални критерии, въз основа на които да може да бъде ценено всяко конкретно правно съдържание, когато трябва да му се признаят или отрекат качествата на обективно правилното регулиране на социалните отношения. Това било невъзможно, защото самото материално правилно, бидейки исторически обусловено, не можело да е абсолютно и непроменливо. Абсолютна била само идеята за правото, но тя нямала определено материално съдържание. Всичко това е налагало да се изостави мисълта, че е възможно да се формулират вечни и универсални правни принципи. Но затова пък пред науката оставал открит другият въпрос: при какви общи условия една правна норма би могла да притежава качествата на материалната правилност, при обстановката на даден исторически момент (II, 27). Това бил проблем не вече за съдържанието на материално правилното, но за метода, чрез която то би могло да бъде установено при дадени емпирични условия. Този друг проблем бил от формално естество, можел, следователно, да получи общовалидно разрешение, и от науката трябвало да се очаква да го даде. Stammler е мислел, че сам е в състояние да направи това, като излезе от идеята за целта на социалния живот (l, 551), която той е определил, както следва: „Като търсим формулата, чрез която да може да се обхване основната мисъл на социалния живот на хората в смисъл на една безусловна ръководна посока, ние получаваме: общността на свободно искащи хора“ (I, 554). Тази ръководна цел била и критерият, мярката за обективна правилност на всяко конкретно правно съдържание, на всяка емпирически дадена правна институция. При това, прилагателното „свободно“ трябвало да се разбира в случая не в смисъл на свободно от действието на закона за причинността, не и в държавно-граждански смисъл: „свободно“ значело свободно от чисто субективно изпълнено съдържание на искането, необусловено субективно, нелично (I, 554). Чрез прилагане на този критерий, на мисълта за едно „общество от свободно искащи хора“ обективно правилното можело да бъде определено при всяка дадена социална обстановка. Резултатът щял да изпълни, за всяко време, съдържанието на неговото променливо естествено право. Така всяка епоха и всяко общество имали свое естествено право наред с позитивното. Stammler е предпочел да го нарече „правилно право“ – richtiges Recht, за да стане по-ясна разликата между неговата и старата естественоправна концепция. Естественото право, схванато като критерий за обективната правилност на едно правоположение, не се намирало в разрез с позитивното. То не било предназначено нито да важи наред е него, нито – още по-малко – да го измести. Изобщо, важимостта на естественото право била от друг вид, различна от тази на позитивното право: последното важело непосредствено като принудителна норма, първото – само като мащаб, като критерий за преценка на обективна правилност (II, 104). Но то – естественото или правилното право – добивало косвено значение и за позитивното право: при тълкуването, ако позитивното право е неясно (III, 621 и сл.), и при доразвитието му в случай на празнини (III, 641 и сл.). Щамлеровата правна философия е била много критикувана. От една страна, например от страна на католишката правна философия, й е бил отправян упрек за недостатъчна смелост и консеквентност. Други, привърженици на така нареченото социологично направление, са виждали в идеята за естественото право с променливо съдържание само „дискретно признание“, че естествено право в действителност не съществува. Трети са поискали да изградят едно естеетвеноправно учение върху господстващото правно съзнание или върху здравия смисъл. Либералистичните доктрини и католицизмът биха имали своите естественоправни идеолози, когато един опит от по-ново време видя „естественото право на съвремието“ в принципите на националсоциализма. Правното чувство и „биологичните инстинкти“ предявиха своите претенции върху него, като че ли за да докажат, че Bergbohm с основание се беше страхувал от остатъците му114. Ако отбелязвам тук предимно екстремните учения, то е за да се очертаят по-ярко широките предели на едно идейно движение, което от началото на века до днес е увличало мнозина, във всички страни на континента. Модерното „възраждане“ на учението за естественото право е тема, върху плана на която би могъл да се опита един преглед на съвременните правно-философски идеи. То би станало, между другото, и повод да се измери по-добре Щамлеровият принос към тези идеи. Разбира се, Stammler далеч не е единственият двигател на новото естественоправно течение. Предложените от него разрешения са били скоро намерени за незадоволителни. Основната идея да се търси разрешение на проблема за материалната правилност на правото чрез един формален критерий едва ли би могла да доведе до желаните от Stammler резултати. Затова и критерият му не е бил в действителност формален. Но, както е отбелязал Somlò115, големите заслуги на Stammler не са в разрешенията, а в несравнимото му умение да види проблемите и да ги постави. От гледище на тълкувателната теория неговата заслуга се състои в ясното му виждане, че правоприлагането не може да се ограничи с „положеното“, с „оформеното“, както той сам го нарича, право, т.е. с правото на двата правни източника, признавани от по-старата тълкувателна теория – закона и обичая. Има случаи, в които съдията трябва да се обърне към други източници, към критерии, които законът и обичаят не включват. Дали тези критерии лежат в „субектения разум“, в „правното чувство“ на съдиятаь както е мислел? Аз не споделям това разбиране, което води до господство, макар и частично, на личните, субективните схващания на съдията, т.е. до едно господство, от което модерното континентално правосъзнание проявява определено желание да се освободи в най-голямата възможна мярка. То изисква, и при липса на закон и обичай, съдията да се обърне най-напред към онзи източник, който е носител на задължителната сила на самия обичай и на закона – към господстващото правно съзнание в обществото и към установените в него критерии за право. Тези критерии са, преди всичко, критерии за „правилност“ на „положеното“, на „оформеното“ право. Те не лишават последното от задължителност, от важимост, дори когато, по съдържание, то стои в разрез с тях. Съвременните общества признават приоритета на закона заради онова, което Jung е нарекъл „справедливост на позивитета“. Но при тълкуването и при доразвитието на „оформеното“ право, в случаи на празнини, господстващите възгледи за право добиват и позитивноправно значение: значението, за което мисли нашия чл. 9 ЗГС, когато препраща към справедливостта. Съдията трябва да запълни празнините, като се ръководи именно от тези възгледи, доколкото такива съществуват и са в състояние да разрешат случая. В този смисъл може да се говори за едно „неположено“, „неоформено“ право, за едно, ако някой предпочита този израз, „естествено право“. То е едно „естествено право на обществото“ – исторически продукт на неговото развитие, и, доколкото под позитивно право се разбира правото на закона и обичая, то лежи извън него, като исторически обусловен критерий за неговата правилност и като субсидиарен източник па съдийски разрешения. Ако най-новата теория все повече клони да признае наличността и на едно „неоформено“ и „неположено“ право и ако тя грижливо разграничава проблемите за задължителността на положителното право и за неговата правилност, то е, между другото, и защото дълбоките и увличащи изследвания на Stammler са й помогнали да стигне до тези познания. Каталог: static -> 5502d30ee4b0f063546540ec 5502d30ee4b0f063546540ec -> Закон за устройството на съдилищата в България (зус), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава 5502d30ee4b0f063546540ec -> Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите 5502d30ee4b0f063546540ec -> Организация на съдебната власт в българия в периода 1878-1941 г 5502d30ee4b0f063546540ec -> Държавен съвет №402742 ecli: fr: 2016: 402742. 20160826 5502d30ee4b0f063546540ec -> Какво научихме от германските затвори Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|