Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4
Изтегляне 3.87 Mb.
|
§ 9. Обективната теорияПо друг начин са въздействали върху по-късната доктрина почти едновременно публикуваните – през 1885 г. – изследвания върху тълкуването на Binding и на Wach75. Първият е имал предвид главно тълкуването на наказателните закони, а вторият – на тия относно гражданския процес. Аргументацията и на двамата, обаче, е била изградена не върху специфични особености на законите от едната или от другата област, а върху основни схващания, които претендират за важимост по отношение на всяко юридическо тълкуване. Затова влиянието им и върху частноправната тълкувателна теория е било тъй трайно и толкова значително. В различни страни и в сравнително непродължително време мнозина измежду най-добрите цивилисти на новата епоха са се присъединили към така наречената „обективна теория“, за модерни основатели на която смятат именно Binding и Wach. Наистина, те сами са сочели като свои предшественици редица по-стари автори76. С обективната теория особено често се свързват имената на Thöl, на Thibaut, на Schaffrath и др. (виж. по-горе с. 12). Във всеки случай модерната си форма обективната теория е намерила именно у Binding и Wach. По същото време и независимо от тях двамата, един обективен тълкуватеен метод е бил развит в две елегантно написани студии на Kohler, които също са имали много голямо значение на бъдещето развитие77. Обаче учението на Kohler съществено се е отличавало в некои отношения от това на другите двама големи негови съвременници. Различията и дори нюансите трябва да се изтъкнат и подчертаят. За тях би трябвало да държи сметка особено критиката на обективната теория. Инак нейната преценка би останала непълна даже когато би търсила същността и не би се насочила само срещу предложените формулировки. Знаменитата фраза, че законът „не е дума, зад която стои едно искане, а воля станала дума“, принадлежи на Wach. Мисълта му е, че самият закон е воля – Wort gewordener Wille. Законът бил „волеизявление не само в смисъл, че е изявено нещо искано, но че самото изявено е воля“. Изявената, съобразно с принципите на съответното държавно устройство, мисъл била закон, даже ако е била различна от мисълта, която я е породила. „Волята на закона“ била независима от представите на законодателя за съдържанието на закона. Достатъчно било. че законодателят е искал закона. С това той искал и обективно съдържащите се в закона норми, все едно дали е имал или не съзнание за тяхната наличност в текстовете, създадени от него. Законът можел да бъде по-проницателен, по-умен от своя автор. Предназначен да се прилага, той бил константна жива сила, и задачата на тълкуването била да разкрие иманентния му смисъл (256 и сл.). И Binding е мислел, че „волята на закона“ е различна от волята на законодателя, и че тълкуването има за цел да се обхване тази воля от индивидуалното съзнание на тълкувателя: тълкуването трябвало да разкрие „съдържанието, значението и авторитета на една конкретна част от правната воля“ (451). Представата за една самостоятелна „правна воля“ или „воля на закона“ е била изобщо мисловната форма, предпочитана от привържениците на обективната теория. Особеното у Binding е било ясният по-нататъшен анализ, който показва, че тази представа далеч не определя границите и не изчерпва възможностите на „обективното“ направление в тълкувателната теория. „Законът, е писал Binding, действително извлича своя авторитет от авторитета на личността или на колегията, волята на която го е направила закон; какво, обаче, е авторитетно искано, това не се решава от никой властелин, дори в най-абсолютната държава“ (454). Мъдрата воля на законодателя била да стане закон това, „което сега и в бъдеще би могло да се извлече като годно правило за живота чрез промисляне на вложените в закона мисли“ (455). Законът искал това, което разумно тълкуващият народен дух може да почерпи от него (456). Kohler също е започнал с мисълта, че при тълкуването трябва да решава не какво е искал аворът на закона, а какво иска самият закон (I, 1). Законът нямал воля в психологически смисъл. Той имал воля в телеологически смисъл, като „органическо целестремление“, и само тази воля била правно меродавна. Извън закона оставало всичко, което факторите на законодателството може да са изразили като свои възгледи за съдържанието и мисълта на закона (I, 21). Противното схващане се дължало на недостатъчно оценяване на обстоятелството, че издаването на един закон било дело, историческо действие, което въвеждало в правния живот само закона, а не схващанията и размишленията на неговите автори. Законът пораждал не правните последици, които законодателните фактори биха желали да предизвикат, а онези, които следвали от органическото целестремление на закона и произтичали от създадения в закона духовен организъм (I, 2), В това отношение – като човешко дело, което създава самостоятелна и способна за собствен живот духовна действителност – законът бил подобен на произведията на изкуството. Като тях и законодателството, въпреки всички подготвителни работи, почивало в основата и същината си върху едно интуитивно дело (I, 29). Несъзнателното играело и при него своята доминираща света роля. Текстът на закона бил единствен носител на създадената от него духовна действителност и единствено въплъщение на неговото духовно целестремление (I, 34). Затова закон могло да бъде само въплътеното в буквата на закона (I, 33). И предпоставките, и елементите на тези учения са били очевидно твърде различни. Те не са били, впрочем, напълно изяснени от тяхните автори: нито мисълта на Binding да се извлече задължителната сила на обективното съдържание на закона пак от волята на законодателя, нито идеята на Kohler да се види в него резултат на законодателна интуиция. Както ще видим, различни са били и изводите, до които са стигнали тези учения. В известно отношение обаче схващанията на тримата ‒ Binding, Wach и Kohler – са са покривали. И за тримата е характерно, че са откъсвали обективното съдържание на закона от субективните представи на законодателя за неговото съдържание и че с това са се противопоставили на господстващата тълкувателна теория на историческата школа, според която тълкуването има за задача да установи тъкмо исторически дадената мисъл на законодателя, а законът трябва да се смята само за неин, може би несъвършен, външен израз. Съобразно с това, Binding, Wach и Kohler рязко са разграничавали юридическата херменевтика от филологическата, между които Savignу и неговите съмишленици не са виждали някаква принципна разлика. Както е писал Binding, филологическо тълкуване целяло „разкриване на една необвързваща мисъл, юридическото – установяване на една ауторитативна воля“. Докато за първото текстът бил само незадължително средство за изразяване на една сама по себе си меродавна мисъл, при второто – обратно – самият текст бил задължаващият и единствено меродавен израз на правно обвързваща воля. Негативният резултат на това основно положение е отхвърлянето на подготвителните материали като източник на правно обвързващо тълкуване. При господстващата тенденция на тогава доминиращата тълкувателна теория вече това негативно положение е означавало съществен обрат в развитието. Но обективната теория се е опитала и позитивно да изгради тълкуването върху по-други основи и при ново разбиране за взаимното отношение между отделните негови средства. В духа на едно време, което по пътя показан му от Ihering, все по-ясно е осъзнавало практическата функция на правото, обективната теория не е могла да следва повече примера на Savigny и да гледа на практическата цел на закона само като на далечно и несигурно указание за действителната мисъл на законодателя. Напротив, схващайки закона преди всичко като инструмент за осъществяване на определена социална цел, обективната теория естествено е трябвало да вземе целта за решаващ критерий и на неговото тълкуване. За „истински смисъл на закона“ тя е смятала вече не онзи, който би я довел най-близо да представите на автора му, но смисъла, при който законът най-сполучливо би изпълнил практическата си задача. Целта на тълкуването била да открие именно този смисъл, т.е. да избере измежду всички съвместими с текста на закона представяй съдържания най-подходящото с оглед на целта. На функцията на тълкувателя е бил даден по този начин нов облик. Центърът на тежестта в неговата дейност се е изместил от историческото изследване и от установяването на исторически дадени факти – мисълта на законодателя – към преценяване и подбиране с оглед на целта измежду няколкото мислими разрешения. Разширявайки така границите на свобода и отговорност за тълкувателя и съдията, обективната теория е направила нова стъпка към модерното по-широко разбиране за същността на тяхната дейност. Обективното тълкуване е станало една от първите нови форми на телеологичното тълкуване. Особено силно е въздействала в това направление доктрината на Kohler. Откъснато веднъж от субективното разбиране на законодателя, понятието „воля на закона“ може да се схваща поначало по два различни начина. За меродавен обективен смисъл може да се смята най-напред комплексът от съвместими с текста представи за неговото съдържание, чрез които той най-добре би прилегнал към особените си цели в момента, когато е влязъл в сила, и към особената историческа обстановка на този момент. Стигне ли изведнъж до съвършеното с оглед на тези данни разбиране на закона, тълкуването би разкрило окончателно „истинския“ му смисъл и съдържанието на неговата „константна жива сила“. Така схваната обективната теория, една еволюция в тълкуването на даден закон е мислима само при хипотеза на несъвършено първоначално разбиране на текста. И при тази хипотеза обаче е изключено едно развитие, обусловено от нови събития настъпили след влизане на закона в сила: социални преобразувания, технически усъвършенствания, промени в възгледите за право и справедливост. Kohler е отивал по-далече. Според него думата и на вече инак остаряли закони могла да задоволи понякога съвременното правосъзнание, ако бъде тълкувана по нов начин. В такъв случай нямало да се касае вече за тълкуване в истински смисъл, а под формата на привидното тълкуване щяло да се крие в действителност образуване на ново право, един правен напредък. То било позволено. Нямало да е злоупотреба, но по-скоро съобразно с предназначението й употребяване на съдийската власт, ако съдията следва правния прогрес в границите на думите на закона, чрез променливо тълкуване. Напротив щяло да е неправилно да се изисква от законодателя да измени закона, за да го приспособи към правния напредък, докато буквата е достатъчно средство за това, стига само да се отстрани старото тълкуване (I, 59 и сл.). Мнозина са разбирали Kohler в смисъл, че той е искал да се позволи на съдията съзнателно да се отклонява от закона и да създава сам нови правни принципи, когато новите нужди на правния живот се стремят към тях и те биха могли да се вместят в буквата на един стар текст, колкото и да е сигурно, че правилното му първоначално тълкуване не би трябвало да ги включва. С оглед на това мнозина са го броили за непосредствен предшественик на „свободноправните учения“, а Somlo му е приписал дори „правноисторическата свободноправна теория“78. Kohler сам е почувствувал нужда да се изясни. Мисълта му не била да освободи съдията от подчинение към закона, дори при основно променени обстоятелства в момента на правоприлагането (II, 288 и сл.). Като говорел за развитие на правото и за творчество на съдията чрез ново тълкуване съобразено с изменените условия, той нямал предвид съзнателно отклоняване на правоприлагането от закона. Целта му била само да изтъкне един неоспорим факт на правноисторическото развитие: че под въздействието на нови нужди и на нови концепции съдията интуитивно влагал в закона нови съдържания и така, неразривно свързан с своето време и с духа му, съдействал за известни промени в правото, без да го съзнава. По-късно, когато ще разглеждаме новите направления в учението за тълкуването на законите във Франция, ние ще видим колко дълбоко е проникнала обективната теория в тази страна. Sаlеillеs – един от големите водачи на новото развитие там – е познавал идеите на Kohler. Резултатът, обаче, едва ли може да се обясни само със собствената сила на тези идеи и с личното влияние на Sаlеillеs. Нещо в тях е отговаряло на назрели нужди на правния живот, потърсили именно в обективното тълкуване едно средство за своето задоволяване. Френските съдилища са го практикували още преди това, и голяма част от примерите на Kohler за осъществено чрез съдилищата несъзнателно доразвитие на правото са били заети именно от френската юриспруденция. Развитието и на доктрината и на съдебната практика във Франция бързо са отишли по-далече. Разпорежданията на Наполеоновия кодекс, стари вече почти цело столетие, в много отношения не са могли да задоволяват по-нататък изискванията на обмена и на новото общество. Изправени пред дилемата – ревизия на законника или ревизия на традиционните учения в рамките на текста му – френските юристи, много по-лесно от Kohler, са възприели идеята, която той не се е решавал открито да защищава. Най-напред юриспруденцията, а след това и теорията все по-често са започнали съзнателно да изоставят дотогавашното разбиране на текстовете, за да възприемат друго, по-добре пригодено към новите социални условия, дори когато е било сигурно, че то не отговаря на първоначалната мисъл на закона. Това тълкуване е било наречено еволютивно. По-друго съдържание влага в понятието „исторически еволютивен метод“ част от модерната италианска литература. Но както във Франция, така и в Италия еволютивната тълкувателна теория е неразделна част от съвременното състояние на идеите в тези страни. Съдбата й там трябва да бъде проследена в непосредствена връзка с целия комплекс на модерното развитие. Тук ще трябва да се ограничим само с някои общи бележки относно страните на немския език. Сравнително най-малко привърженици обективната теория е намерила в Австрия. Причина за това е правилото на § 6 от гражданския законник, който е обвързвал тълкувателя не само със „собствения смисъл на думите“, но и с „ясното намерение на законодателя“79. Господстващото мнение е останало и до ново време вярно на субективното тълкуване. Особено – това на цивилистите. В работи от общ характер обективната теория е имала и в Австрия известни отгласи80. На противоположния полюс на развитието стои Швейцария. Познатият чл. 1 от Швейцарския граждански законник е определил, че „законът се прилага за всички правни въпроси, за които той, по словесен смисъл или тълкуване, съдържа едно разпореждане“, и авторите са приели, че с това правило законът е прогласил за меродавен обективния си смисъл. Така и то в смисъла на еволютивното направление – го е разбрал още първият му коментатор – Gmür81. Такова съдържание е вложил в него Reichel, който, както ще видим е бил привърженик на обективната теория и за германското право82. Така е мислел авторът на едно от най-значителните нови швейцарски изследвания върху правния метод – Walter Burckhart83. На същото становище продължава да стои и сега Tuor, който показва с надлежни посочвания, че и практиката на Съюзния съд го споделя84. Напротив, в Германия, при липса на законно разпореждане, което да наложи определеното направление на научната мисъл, мненията са се разделили. Обективната теория, и в двете си направления, предлага по-голяма свобода на тълкуването изобщо, и, по-особено, на съдийското правоприлагане. Даже ако съдията трябва да се счита обвързан от „волята на закона“ в момента на влизането му в сила, обективната теория все пак позволява да се изостави „мисълта на законодателя“, поне в случая, когато текстът допуска едно тълкуване, което по-добре от нея би го съобразило с историческите цели на закона. Много обяснимо е, следователно, че независимо от различията в изходните им точки и в същественото съдържание на ръководните км идеи, повечето от привържениците на движението за реформа са възприели именно обективното тълкуване. За Stamре, например, „съдържание на закона е само словесният му смисъл, разкрит с правилата на езика и на логиката“85. Brütt е мислел по същия начин, когато е трябвало да избере между обективната и субективната теория86. Отричайки правно задължителна сила на „волята на законодателя“, Max Rumpf е задължавал съдията да търси необходимото разрешение направо в вложените в закона мисли и преценки87. Hans Rеiсhеl, заел тази формула от Gmür, е определил закона като „перманентно волеизявление на целия народ“ и, следвайки по този начин еволютивното направление на обективната теория, силно е подчертавал телеологическия момент при тълкуването88, и т, н. Изброяването лесно би могло да продължи. Heck – един противник на обективната теория – я е смятал за господстваща още в 1914 г. и е сочил, наред с цитираните, още и имената на Carl Schmitt, Danz, Wüstendörfer, Kraus, Schlossmann, Saxl, Hellwig, Lukas, Radbruch, Sternberg, Spiegel, Holder, Kosack и др. Тридесетте години, изминали оттогава, са увеличили значително тази листа. Добила ли е обективната теория господство и в Германия? Heck го е вярвал поне за времето, когато е писал студията си89. Преценката на Eneccerus е по-друга90. Но на която страна и да е истината, изложеното показва огромния успех, който идеите на Wach, на Binding и на Kohler са имали и в тяхното отечество. Между предпочитаните аргументи на обективната теория е и този, че „волята на законодателя“, с която работи противното направление, била в действителност една фикция, един мит91, че определена психологическа воля, която да носи закона, не съществувала, особено в модерните парламентарни държави, и че, следователно, субективното тълкуване строело върху един мираж. Bierling е върнал упрека на обективната теория: „Всъщост, е писал той, тази характеристика заслужава тъкмо схващането на обективната теория, че законът води свой собствен живот“92. В критиката си срещу обективната теория и Васьковский е отбелязъл, че терминът „воля на закона“ може да има стойност най-много на „фигуральное выражение”93. И наистина, формули, като тези на Wach, че законът бил „воля станала дума“ или че „самото изявено е воля“, не съдържат сами по себе си нещо повече от една още неизяснена представа, в която е сигурен само един отрицателен момент – отказът да се признае за меродавна историческата воля на автора на закона. От тях не може да се извлече никакво позитивно заключение нито за основанието на задължителната сила на закона, нито за принципа, съобразно, с който следва да се определи неговото съдържание. Не се осъществява прогрес в това отношение и с обяснението, предложено от Binding, че „законът мисли и иска това, което разумно тълкуващият народен дух може да почерпи от него“. Напротив, възкресявайки по този начин една идея, скъпа за начеващата историческа школа, Binding е можел само отново да призове за живот всичките й недостатъци: мистичният народен дух не е могъл да стане по-добър тълкувател на правото, отколкото е бил, в учението на Рuсhtа и на Savignу, негов източник и носител. Но в мисълта, че сам законът отправя тълкувателя към едно определено тълкувателно начало – в случая към народния дух, се крие и зародишът на една концепция, за която сам Binding е имал и по-спулучлив израз. Консепцията, че „мъдрата воля на законодателя“ била да стане закон това, което сега или в бъдеще би могло да се извлече от текста като годно правило за живота“. Касае се за схващането, че обективната теория отговаря по-добре даже на историческата воля на законодателя, т.е. че „мъдрият законодател“ сам желае правоприлагането да се ръководи не от неговите собствени представи за съдържанието на закона, а от смисъла, който бъдещия тълкувател би предпочел след грижливо изследване на цялостната функция на закона. Това „субективизиране“ на обективната теория, както го е нарекъл Еnnесcerus94, е получило завършена форма от Мanigk в една сравнително твърде нова работа95: „Между двете теории (субективна и обективна, б. м.) се хвърля мост чрез съображението, че историческата воля на законодателя е да се създаде една норма и за в бъдеще и че самият законодател би искал нормата да се прилага съответно на непредвидимите нужди на бъдещето. Това гледище днес не е вече фикция. Правната история показва, че законите винаги са били тълкувани прогресивно, и всеки законодател се съобразява с този факт“. С това обективното, и дори еволютивното обективно, тълкуване се извлича направо от волята на автора на закона, а една мисъл, за която Binding само косвено е намеквал, е израстнала в цяла доктрина, предназначена да преодолее противоречието между две на пръв поглед непримирими школи в тълкувателната теория. Така я е схванал и Riezler, който напоследък се е присъединил към нея96. Няма съмнение, че понякога – особено когато създава закони, предназначени да се прилагат в необозримо време и при непредвидими промени в социалните условия – законодателят може сам да желае текстовете, които санкционира, да не бъдат повече от широки рамки, вътре в които едно творческо тълкуване ще има свобода да изработи детайлите и да ги промени, ако това е необходимо за по-целесъобразно обхващане на новата обстановка в една променена действителност. Не е немислимо също, даден законодател да възприеме за себе си, като практическо правило, едно такова отнасяне към проблемите на законодателното регулиране и, съответно на това, да въздигне, изрично или мълчаливо, еволютивното тълкуване в позитивноправно задължителна метода. Дейността на законодателя и в този случай не би била лишена от смисъл и практическо значение. Regelsberger е питал привържениците на обективната теория: „Та нима в закона са ни дадени само думи?”97 – Не думи, би могло да се отговори, а именно граници и рамки, максималния предел, очертан от един словесен смисъл, който би могъл да остане, като такъв, непроменим дори при развитие на езика, но който би предпоставял като свой редовен сътрудник уточняващата и конкретизираща дейност на правоприлагащия орган в държавата, т.е. на онзи орган, на който дори в най-негъвкави законодателства е представено да фиксира съдържанието на понятия като небрежност, добросъвестност и др. Gorla е на мнение, че едно такова правило би било странно и абсурдно98. Мене ми се струва, напротив, че то би имало за себе си сериозни съображения, особено ако се отнася към законодателни актове от вида на една частноправна кодификация. Не ми е известно обаче то да е било исторически проведено някъде от някой законодател. А не ми се вижда да почива върху действителността и твърдението на Manigk, че модерният законодател се считал с исторически факт на прогресивното тълкуване и ориентирал съобразно с него собственото си законодателно дело. В тази му обща форма това твърдение наистина не се основава на нещо повече от фикция или поне – на нещо повече от едно недоказано предположение. Особено, доколкото се отнася до законодателството на страни, в които обективната теория е все още тъй живо оспорвана, както в Германия, По-друго е, може би, положението във Франция. Там еволютивното тълкуване на гражданския законник може да се смята установено вече със силата на окончателно утвърден юридически обичай. Но с положението във Франция ние ще се занимаем по-късно. Едно друго схващане, поддържано особено от представителите на така нареченото социологическо направление, мисли, че може да обоснове еволютивното тълкуване със самата същина на закона99. Понеже законът се явявал като исторически продукт на социалното развитие и като израз на съотношението между социалните сили в даден момент, той трябвало да еволюира успоредно с промените, които настъпват в обществения живот, а еволютивното тълкуване било естествената форма на тази необходима юридическа еволюция. И това обяснение не доказва задължителността на еволютивното тълкуване. То смесва историческото възникване на закона с основанието на неговата задължителност и, последователно прокарано, би довело изобщо до отричане на закона като установена норма. Правните мисли и преценки, санкционирани от законодателя действително се явяват обикновено като резултат на известно развитие на социалните сили, но не затова законът е задължително правило. Законът обвързва, защото произлиза от компетентния правоустановяващ орган и съдията не може да му откаже приложение, даже да има основание да приеме, че законодателят неправилно е преценил действителните тенденции на развитие в регулираните от него отношения. Правилата на закона получават юридическата си сила от авторитета на законодателя, а не непосредствено от социалната уместност на вложените в тях разрешения, така че еволютивното тълкуване и от това гледище не може да се третира като естествено налагащ се подход към закона изобщо или специално към модерния закон. Изходната точка на тълкувателната теория трябва да бъде волята на законоустановяващия орган, респ. съдържанието на тълкувателния обичай, ако съществува такъв. Последното ще бъде сравнително по-рядко явление. Законодателят създава закона и нему принадлежи да определи как той трябва да бъде разбиран. Само че това не значи, както е мислела тълкувателната теория на историческата школа, че юридическото тълкуване може да има за цел само едно: да разкрие „мисълта“ или „истинската воля“ на законодателя, т.е. представното съдържание, което авторът на всеки отделен законодателен текст е свързвал с него. Между филологическото тълкуване и работата на юриста има в това отношение съществена разлика. Задачата на филологическото тълкуване се изчерпва с възстановяването, в мисълта на тъкувателя, на мисловното съдържание, на което авторът на тълкувания текст е искал да даде израз чрез него. Касае се за мислено реконструиране на един исторически предшестващ факт – на един преживян от другиго психически процес, и в този смисъл действително може да се каже, че крайната цел на филологическото тълкуване е „истинската“ мисъл на автора. За юриста е невъзможно да спре дотук. За да се убедим в това, е достатъчно да се припомни неоспоримото положение, че според волята на всеки законодател създаденият от него ред трябва да важи като единно хармонично цяло. Когато филологическото тълкуване се натъкне на противоречия или несъобразности, то ще ги отбележи, но задачата му все пак ще бъде свършена. Онзи, който има да се съобрази с една заповед, и, особено, подчиненият на закона, когато ще го изпълява, са длъжни да отидат по-далеч. Изправени пред два отделни волеви акта с противоречиво или поне недостатъчно съгласувано съдържание, те нямат право да се ограничават с установяване на исторически дадената воля, те. с констатацията за наличност на противоречие или за липса на хармония между двете исторически дадени волеви съдържания. Те трябва да съгласуват и хармонизират, за да сглобят отделните разпореждания в цялостен ред. Съответно на това, те са длъжни да се отклонят в надлежната мярка от исторически даденото съдържание на волята, която у законодателя е придружавала едно или друго от тези разпореждания. Вместо „истинската“ воля на законодателя, по този начин става меродавно онова разбиране на текстовете, което в сравнително най-висока степен отговаря едновременно и на нея и на принципа за единство в правния ред. Само доколкото не се налага да бъде изменена от действието на този принцип, историческата „истинска воля“, стояща зад всеки отделен законодателен акт, бива и юридически задължителна. На действието на принципа за единство на правния ред е подчинено всяко правоприлагане, включително и това в законодателства, които съзнателно и консеквентно се въздържат от каквото и да било реглементиране на тъкувателния метод. Но редица законодателства съдържат и особени тълкувателни правила. Тези правила са задължителни правни норми. Подчиняването на тъкуването под действието на задъжителни правила означава ново ограничаване на свободата му и евентуално нова необходимост да се замести „истинската“ воля на автора на едно законоположение с резултата, до който води правилното изпълнение на тълкувателната норма. „Истинската“ воля трябва да отстъпи и в този случай; това е особено ясно, когато за нейното разкриване би било необходимо да се прибегне до средства, недопустими от тълкувателното правило. Практическото значение на едно такова правило може да бъде по-голямо или по-малко. То би могло да вземе размера на изрично законодателно санкциониране на еволютивната теория. Тълкувателни правила могат да бъдат изработени и от обичая. Каквито и да са източниците им, тълкувателните правила са още едно указание, че меродавното съдържание на закона се определя не от неговата „истинност“, т.е. не от съответствието между резултата на тълкуването и исторически дадената воля на автора на законоположението, но и от правилността му, което значи – от съобразността на средствата, чрез които е получено, с режима на действащите в това отношение правни правила. Най-сетне всички автори, включително и привържениците на субективното тълкуване, подчиняват дейността на тълкувателя и на начала, които те смятат за естествена последица на същината на закона или на общата цел на законодателното право. Bierling мисли, например, че не може да бъде предмет на тълкуване, всичко онова, което не е намерило израз в закона поне във форма на намек (274). Enneccerus го е последвал в това направление (§ 49 II). В подобен ред на идеи и Васьковский е ограничил използуването на извънзаконни средства за тълкуване (112 и сл.) Такива разбирания водят до нови причини за отклоняване от исторически дадената психологическа воля на конкретния законодател. Изразената и неизразената воля образуват житейско единство, и когато то се разкъсва, за да се признае само част от него за правно задължителна, в действителност се скрепява със сила на закон едно волево съдържание, което може да се различава не малко от исторически исканото. Изобщо, формулата, че съдържанието на закона се определя от волята на законодателя, е също неточна, ако с нея се мисли само за исторически дадената воля на автора на конкретния закон. Решава не съдържанието на тази воля, а съдържанието, което правоприлагането трябва да вложи в закона, при спазване на определените за това правила. Решаващо значение има – би могло да се каже – не „истинският“, не „субективният“ и не „обективният“, а „правилният смисъл на закона“. Исторически дадената воля на законодателя е само един от елементите, за които трябва да се държи сметка при разкриването на този правилен смисъл. Другите елементи, върху които трябва да се опре конкретният резултат, зависят от съдържанието на позитивного право и биват различни и с различна роля в различните правни системи. В зависимост от тях може да трябва да се вложи различно съдържание и в инак еднакво редактирани и еднакво мислени от авторите им текстове. При законодателства, които клонят към схващането на господствашето мнение в историческата школа, правилното тълкуване ще води по-близо до „волята на законодателя“, и субективната теория ще бъде повече годна да го намери. В законодателства, усвоили противното схващане, правилният смисъл би могъл да се покрива с „волята на закона“, както обективната теория би я разбрала. Задължава, обаче, само смисълът, който е правилно получен, защото единствено той отговаря на целия комплекс от задължителни норми, образуващи единния правен ред. По този начин противоречието между обективна и субективна теория може действително да бъде преодоляно като принципно противоречие, а за двете основни тълкувателни направления, на които то дава израз, остава да си оспорват надмощието вътре в границите на всяко позитивно право. Във всеки случай, „обективното тълкуване не е принципно несъвместимо с признанието, че законът извлича задължителната си сила от волевия акт на законодателния орган: доколкото то би се явило в дадено позитивно право като „правилно“ тълкуване, т.е. като тълкуване, което самият законодател е пожелал да бъде практикувано по отношение на неговите разпореждания. Предназначен да встъпи в цялостния комплекс на действащето право, отделният закон се желае от законодателя именно като органически свързана с останалото част Това предпоставя подчиняване на прилагането му под установените тълкувателни правила, дори когато те сочат като правилен един смисъл, различен от представите, придружавали в съзнанието на законодателя неговия законоустановяващ акт. С тези бележки аз мисля, че мога да завърша, на това място, станалото доста дълго изложение, посветено на обективната теория. Както видяхме, в процеса на нейното развитие много от първоначалните тези и формулировки на тази теория е трябвало да бъдат изяснени, вдълбочени или даже изоставени. Доколкото претендира да бъде общовалидна тълкувателна теория, тя изобщо не би могла да бъде призната за правилна. Но че тя е стимулирала силно развитието и че е допринесла много за правилно разбиране на същността на тълкуването, едва ли биха отрекли и най-непримиримите й противници. Каталог: static -> 5502d30ee4b0f063546540ec 5502d30ee4b0f063546540ec -> Закон за устройството на съдилищата в България (зус), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава 5502d30ee4b0f063546540ec -> Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите 5502d30ee4b0f063546540ec -> Организация на съдебната власт в българия в периода 1878-1941 г 5502d30ee4b0f063546540ec -> Държавен съвет №402742 ecli: fr: 2016: 402742. 20160826 5502d30ee4b0f063546540ec -> Какво научихме от германските затвори Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|