Захир паулу Коелю посвещение

Намирахме се в нещо като бункер, останал може би от Втората световна война. Мъжът, който живееше в него с жена си и внучката си, ни посрещна и ни настани в скром­на, но чиста стая.

Дос продължи:

- И не забравяй: трябва да си избереш име.

- Не мисля, че това ще го заинтересува - каза Михаил.

- Разбира се, че ще го заинтересува - настоя Дос. -Наскоро се виждах с жена му. Познавам начина му на мис­лене, знам какво е открил, знам какво очаква.

Гласът на Дос беше любезен и в същото време катего­ричен. Да, щях да си избера име, щях да следвам съвсем точно указанията, щях да продължавам да отхвърлям лич­ната си история и да навлизам в собствената си легенда -дори и да го правех само заради умората.

Чувствах се изтощен, предишната нощ бях спал само два часа: тялото ми все още не се бе приспособило към ог­ромната часова разлика. Бях пристигнал в Алма Ата към единайсет през нощта местно време, докато във Франция беше шест следобед. Михаил ме бе оставил в хотела, по­дремнах малко, събудих се много рано сутринта, видях, че уличните лампи още светят, и си помислих, че в Париж си­гурно е време за обяд. Бях гладен, попитах дали не може да ми бъде сервирано нещо в стаята, на което ми отговориха: „Разбира се, но трябва да се помъчите да спите, в противен случай организмът ви ще продължи да функционира по ев­ропейско време."

За мен няма по-голямо мъчение от това да се опитвам да спя; изядох един сандвич и реших да се разходя. Зададох обичайния въпрос на администратора на хотела: „Опасно ли е да се излиза по това време?" Той отвърна, че не е опас­но, и аз тръгнах по празните улици, по тесните пресечки, по широките булеварди. Алма Ата беше град като всеки друг -със светещи надписи, с полицейски коли, които патрулира­ха, с просяци и проститутки. Трябваше непрекъснато да си повтарям: „Намирам се в Казахстан!" В противен случай щях да си помисля, че съм в някой парижки квартал, който не познавам добре.

- Намирам се в Казахстан! - казвах аз на пустия град, докато един глас не ми отговори:

- Разбира се, че се намирате в Казахстан. Изплаших се. На една пейка на площада близо до мен в

този среднощен час седеше мъж с раница до себе си. Ста­на, представи се като Ян, родом от Холандия, и допълни:

- Освен това знам какво правите тук.

Дали не беше приятел на Михаил? Или служител на тайната полиция, който ме следеше?

- И какво правя тук?

- Същото, което и аз, откакто съм тръгнал от Истан­бул: следвам Пътя на коприната.

Въздъхнах с облекчение. И реших да продължа разгово­ра.

- Пеша? Доколкото разбирам, възнамерявате да пресе­чете цяла Азия.

- Нуждаех се от това. Бях неудовлетворен от живота си - имам пари, жена, деца, собственик съм на фабрика за чорапи в Ротердам. Известно време знаех за какво се боря -за да осигуря стабилност на семейството си. Проблемът е, че вече не знам. Всичко, което по-рано ме радваше, сега ми е скучно, дразни ме. В името на брака си, в името на лю­бовта към децата си, а и за да си възвърна ентусиазма за работа, реших да си дам два месеца отпуск и да погледна живота си отстрани. И това започва да дава резултат.

- През последните месеци и аз правя същото. Има ли много поклонници?

- Много. Страшно много. Има обаче проблеми със си­гурността, тъй като някои страни са в много сложно поли­тическо положение и мразят западноевропейците. Но хора­та се оправят някак си: мисля, че във всички епохи към по­клонниците са проявявали уважение, стига те да докажат, че не са шпиони. Но доколкото разбирам, вашата цел е дру­га. Какво правите в Алма Ата?

- Същото, което и вие - дойдох, за да извървя един път. И вие ли не можете да спите?

- Току-що се събудих. Колкото по-рано тръгна, толко­ва по-големи шансове имам да пристигна в най-близкия град. В противен случай ще трябва да прекарам нощта на открито в степта, където вятърът никога не спира.

- На добър път тогава!

- Останете още малко, имам нужда да разговарям, да споделя преживяното. Повечето от поклонниците не гово­рят английски.

И той започна да ми разказва живота си, докато аз се опитвах да си спомня какво знам за древния търговски Път на коприната, който свързвал Европа със страните от Изто­ка. Най-използваният път тръгвал от Бейрут, минавал през Антиохия и стигал до брега на Жълтата река в Китай, но в Централна Азия образувал нещо като мрежа, разклонявал се в много посоки, което позволило създаването на тържи­ща, по-късно прераснали в градове. Градовете били разру­шавани от вражески племена, възстановявани от жителите си, отново разрушавани и отново изграждани. И въпреки че през тях преминавало абсолютно всичко - злато, екзотич­ни животни, слонова кост, семена, политически идеи, тъл­пи от бежанци, търсещи спасение от гражданските войни, въоръжени бандити, отряди от наемници, които пазели кер­ваните, - коприната била най-редкият и най-търсеният продукт. Именно посредством едно разклонение на този път будизмът бил пренесен от Китай в Индия.

- Тръгнах от Антиохия само с двеста долара - каза хо­ландецът, след като ми бе описал планини, пейзажи, екзо­тични племена, постоянни проблеми с патрули и полицаи в различните страни. - Не знам дали схващате какво искам да кажа, но изпитвах нужда да разбера дали мога отново да стана самия себе си.

- Схващам много по-добре, отколкото си мислите.

- Бях принуден да прося, да се моля. За мое учудване хората бяха много по-щедри, отколкото съм си представял.

Да проси? Огледах внимателно раницата и дрехите му в търсене на символа на „племето", но не открих нищо.

- Били ли сте някога в един арменски ресторант в Па­риж?

- Бил съм в много арменски ресторанти, но не и в Па­риж.

- Познавате ли човек на име Михаил?

- Това име е много разпространено тук. Може и да съм го срещал, но не си спомням, така че за съжаление не мога да ви помогна.

- Не става дума за помощ. Изненадан съм от някои съв­падения. Изглежда, много хора на най-различни места по света в определен момент осъзнават едно и също нещо и действат по сходен начин.

- Когато тръгваме на подобно пътешествие, първото ни усещане е, че никога няма да стигнем до крайната точ­ка. Второто ни усещане е, че се чувстваме несигурни, изос­тавени и денонощно се питаме дали да не се откажем. Но ако човек издържи една седмица, ще стигне до края.

- Моето поклонение досега беше по улиците на един и същи град, едва вчера пристигнах на различно място. Мо­га ли да ви благословя?

Той ме погледна особено.

- Не пътувам от религиозни съображения. Да не би да сте свещеник?

- Не съм свещеник, но почувствах, че трябва да ви бла­гословя. Както ви е известно, някои неща не се подчиняват на логиката.

Холандецът на име Ян, когото никога повече нямаше да срещна в този живот, наведе глава и затвори очи. Положих ръцете си на раменете му и на родния си език - който той никога не би могъл да разбере - се помолих да достигне ус­пешно до крайната си цел и да остави по Пътя на коприна­та тъгата и усещането, че животът е безсмислен, а също та­ка да се върне при семейството си с пречистена душа и светлина в очите.

Той ми благодари, взе си раницата, обърна се в посока към Китай и отново пое на път. Прибрах се в хотела, раз­мишлявайки върху това, че никога дотогава не бях благо­славял някого. Бях действал импулсивно, но импулсът ми беше верен и молитвата ми щеше да бъде чута.

На другия ден Михаил дойде с един свой приятел на име Дос, който щеше да ни придружи. Дос имаше кола, позна­ваше жена ми, познаваше степта и също искаше да е на­близо, когато пристигнех в селото на Естер.

Поколебах се дали да не се възпротивя: отначало беше само Михаил, сега се появи и приятелят му. Ако нещата вървяха по този начин, накрая щях да пристигна там, съ­провождан от огромна група, която щеше да се зарадва или да се разплаче - в зависимост от това, което ме очакваше. Ала бях твърде изморен, за да кажа нещо: на другия ден щях да поискам и от Дос да спази даденото ми вече от Ми­хаил обещание никой да не бъде свидетел на този миг.

Влязохме в колата и известно време следвахме Пътя на коприната. Попитаха ме дали знам какъв е бил този път, от­върнах им, че предишната нощ съм срещнал един поклон­ник, и те ми казаха, че подобни пътувания стават все по-често явление, което в скоро време ще се отрази много добре на туризма в тяхната страна.

След два часа отбихме от главния път и поехме по един второкласен път, докато стигнахме до „бункера", където сме в момента, ядейки риба и слушайки вятъра, който духа в степта.

- Естер изигра много важна роля в живота ми - обясня­ва Дос, показвайки ми снимка на една от картините си, на която се забелязва окървавеното парче плат. - Мечтаех да се махна оттук, подобно на Олег...

- По-добре ме наричай Михаил, защото той ще се обърка.

- Мечтаех да се махна оттук подобно на много хора на моята възраст. Един ден Олег - тоест Михаил - ми се оба­ди по телефона. Каза, че неговата благодетелка решила да поживее известно време в степта, и ме помоли да й помог­на. Приех, мислейки, че това ще ми даде шанс на свой ред да се възползвам от същите облаги: виза, самолетен билет и работа във Франция. Помоли ме да я заведа в едно затън­тено село, което била посетила по време на предишно свое пътуване.

Не попитах за причината, а просто се подчиних. По пъ­тя тя ме помоли да минем през дома на един номад, кого­то била посетила преди години: за мое учудване се оказа, че тя иска да се срещне с дядо ми! Посрещнаха я гостопри­емно, така както умеят да посрещат хората, живеещи сред необятната шир. Той й каза, че на нея само й се струва, че е тъжна, докато в действителност душата й е радостна, сво­бодна. Енергията на любовта отново е започнала да цирку­лира. Гарантира й, че това ще се отрази върху целия свят, включително и върху нейния съпруг. Научи я на много не­ща, свързани със степната култура, и ме помоли да я науча на останалото. Накрая реши, че тя може да запази името си независимо от това, което повелява традицията.

И докато тя се учеше от дядо, аз се учех от нея и раз­брах, че няма нужда да ходя толкова далеч, колкото Миха­ил: мисията ми е да остана в това празно пространство, степта, да усетя цветовете й, да я пресъздам в картини.

- Не разбирам на какво дядо ти е учил жена ми. Нали беше казал, че трябва да забравим всичко?

- Утре ще ти покажа - каза Дос.

И на другия ден той наистина ми показа, без да е нужно да ми обяснява каквото и да било. Видях безкрайната степ, която приличаше на пустиня, но беше пълна с живот, скрит в пълзящата растителност. Видях равния хоризонт, огром­ното празно пространство с шума от копитата на конете, притихналия вятър и нищо, абсолютно нищо около нас. Ся­каш светът бе избрал това място, за да покаже своята нео-бятност, както и това колко е прост и сложен едновремен­но. Сякаш можехме - и бяхме длъжни - да сме като степ­та - празни, безкрайни, но и изпълнени с живот.

Погледнах синьото небе, махнах слънчевите очила, ко­ито носех, и се оставих да бъда заслепен от тази светлина, от усещането, че съм никъде и навсякъде едновременно. Яздехме мълчаливо, като спирахме да напоим конете край поточета, които би могъл да открие само човек, добре по­знаващ местността. Понякога в далечината се появяваха и други конници, пастири със стадата си, обрамчени като в картина от равнината и небето.

Къде отивах? Нямах ни най-малка представа, но и не ис­ках да знам; жената, която търсех, се намираше в това без­крайно пространство, можех да докосна душата й, да чуя песента, която пее, докато тъче килими. Сега разбирах за­що е избрала това място: не съществуваше нищо, абсо­лютно нищо, което да привлече вниманието на човек, а са­мо празнотата, към която тя толкова се стремеше, и вятъ­рът, който постепенно щеше да отвее мъката й надалеч. Да­ли си е представяла, че някой ден ще дойда тук, на кон, да я търся?

Усещам как Раят се спуска от небето. И осъзнавам, че този момент от живота ми е неповторим - нещо, което чес­то пъти разбираме едва след като вълшебният миг е отминал. Тук съм с цялото си същество, без минало, без бъде­ще, концентриран в това утро, в музиката от конските ко­пита, в нежността, с която вятърът гали тялото ми, в нео­чакваната благодат да съзерцавам небето, земята, хората. Изпадам в благоговение, екстаз, благодарност, че съм жив. Моля се тихо, слушайки гласа на природата, и разбирам, че невидимият свят винаги се проявява чрез видимия.

Задавам няколко въпроса на небето, същите въпроси, които задавах на майка ми като дете:

Степта ми отговаря с неспирния шепот на вятъра. Това ми стига: да знам, че можем да продължим напред дори и след като узнаем, че най-важните въпроси в живота ни ще останат без отговор.

На хоризонта се появиха възвишения и Дос ни накара да спрем. Забелязах, че до нас тече река.

- Тук ще преспим.

Свалихме раниците от конете, опънахме палатката. Ми­хаил започна да копае дупка в пръстта.

- Така са правели номадите; изкопавали са дупка, по­кривали са дъното и стените й с камъни и са палели огън, който вятърът не можел да угаси.

На юг между нас и възвишенията се появи облак прах. Малко по-късно разбрах, че е причинен от галопиращи ко­не. Казах на другите какво съм видял: двамата ми спътни­ци бързо се изправиха; забелязах, че са напрегнати. След това обаче размениха няколко думи на руски и се успокои­ха. Дос отново се залови да опъва палатката, докато Миха­ил палеше огъня.

- Можеш ли да ми обясниш какво става?

- Макар и да ти се струва, че сме обградени от празно пространство, сигурно си забелязал, че минаваме край пас­тири, реки, костенурки, лисици, конници. Имаш усещането, че виждаш всичко наоколо, но не се ли питаш откъде идват тези хора? Къде са къщите им? Къде прибират стадата си?

Пустошта е илюзия: непрекъснато наблюдаваме и сме наблюдавани. Според един чужденец, който не може да разчита знаците на степта, всичко е наред и той не забеляз­ва нищо друго освен коне и конници.

Ала ние, които сме израснали тук, различаваме юртите, кръглите къщи, които се сливат с пейзажа. Умеем да се ориентираме, наблюдавайки как и в каква посока се движат конниците; навремето от тази способност е зависело оце­ляването на племето - имало е врагове, нашественици, контрабандисти.

Чуй сега лошата новина: открили са, че сме тръгнали към близкото село зад тези възвишения, и са изпратили хо­ра, за да убият магьосника, който има видения, и мъжа, дръзнал да наруши спокойствието на чужденката.

След което се разсмя.

- Почакай малко, и ще разбереш.

Конниците се приближаваха. Вече можех да ги различа.

- Нещо не е наред. Някакъв мъж преследва жена.

- Не ти се струва нормално, но е част от живота ни. Жената мина край нас, държейки в ръка дълъг камшик.

Вместо да поздрави, извика нещо на Дос и му се усмихна, след което започна да обикаля в галоп около мястото, къде­то се канехме да пренощуваме. Мъжът, целият потен, но ус­михнат, също ни поздрави, опитвайки се да догони жената.

- Нина би могла да е по-мила с него - каза Михаил. -Не е нужно да се държи така.

- Точно затова: понеже не е нужно, тя не е длъжна да бъде мила - отвърна Дос. - Пък и е красива и има добър кон.

- Но тя се държи така с всички.

- Аз успях да я сваля от коня - заяви горделиво Дос.

- Щом говорите на английски, значи искате да разбера разговора ви.

Жената се смееше, яздеше все по-бързо и смехът й из­пълваше степта с радост.

- Това е само начин на ухажване. Нарича се „киз куу", което означава „да свалиш момичето от коня". Всички ние в някой момент от детството или младостта си сме го пра­вили.

Мъжът, който я преследваше, постепенно я настигаше, но за всички нас беше ясно, че конят му няма да издържи.

- По-късно ще ти разкажа за степната култура тенгри -продължи Дос. - Но тъй като сега присъстваш на тази сце­на, позволи ми да ти обясня нещо много важно: тук, по те­зи земи, жената се разпорежда за всичко. Винаги й правят път да мине. Ако се разведе, получава половината от зест­рата, дори и решението за развода да е нейно. Щом видим жена с бял тюрбан, което означава, че е майка, трябва да сложим ръка на сърцето си и да сведем глава в знак на ува­жение.

- И какво общо има това с обичая „да свалиш момиче­то от коня"?

- В селото, което е в подножието на планината, около това момиче, което се казва Нина и е най-красивото в об­ластта, се навъртат доста мъже. Обичаят киз куу се е поя­вил много отдавна, когато степните жени, наречени ама­зонки, също са воювали.

В онази епоха никой не искал позволение от родителите си, за да се ожени: кандидатите и момичето се събирали на определено място, всички на коне. Момичето започвало да обикаля около мъжете, смеело се, предизвиквало ги, удря­ло ги с камшика си. Докато най-храбрият не решавал да я подгони. Ако тя успеела да му се изплъзне за определено време, този младеж трябвало да моли земята да се отвори и да го погълне, защото завинаги си спечелвал репутация­та на лош конник - най-големия срам за един воин.

Ако успеел да я настигне, да се изплъзне от камшика и да я свали на земята, това означавало, че е истински мъж -можел да я целуне и да се ожени за нея. Очевидно е, че как­то в миналото, така и сега момичетата решават кога да из­бягат и кога да се оставят да бъдат хванати.

Нина явно искаше само да се забавлява. Отново се бе отдалечила от младежа и се връщаше в селото.

- Дойде, за да се покаже. Сега знае, че пристигаме, и отива да разгласи новината.

- Имам два въпроса. Първият може да ви се стори глу­пав: още ли избирате годениците си по този начин?

Дос каза, че днес това е само шега. Докато на Запад хо­рата се обличат по определен начин и ходят в барове и за­ведения, които са на мода, в степта за ухажване се използ­ва киз куу. Нина вече е унизила не един младеж и се е оста­вила да бъде свалена от коня от мнозина - така както се случва и в най-хубавите дискотеки по света.

- Вторият ми въпрос ще ви се стори още по-идиотски: жена ми се намира в селото което е в подножието на пла­нината, нали така?

Дос кимна утвърдително.

- След като сме само на два часа път, защо тогава не спим там? Има още много време, преди да се свечери.

- Наистина сме на два часа път, но съществуват две причини да не го направим. Първата: дори и Нина да не бе­ше дошла дотук, някой сигурно вече ни е видял и е казал на Естер, че пристигаме. Така ще й дадем време да реши дали иска да ни види, или предпочита да отиде за няколко дни в съседното село. В такъв случай няма да я последваме.

Сърцето ми се сви.

- След всичко, което направих, за да стигна дотук?

- Не го повтаряй, защото това ще означава, че нищо не си разбрал. Нима смяташ, че усилията ти трябва да бъдат възнаградени с подчинението, благодарността и призна­телността на човека, когото обичаш? Ти дойде тук, защото този е твоят път, а не за да купиш любовта на жена си.

Колкото и несправедливо да изглеждаше на пръв по­глед, той беше прав. Попитах го коя е втората причина.

- Все още не си си избрал име.

- Не е толкова важно - повтори Михаил. - Той не раз­бира за какво става дума, а и не е част от нашата култура.

- Аз мисля, че е важно - каза Дос. - Дядо ми каза, че трябва да закрилям чужденката и да й помагам, така както тя ме закриляше и ми помагаше. На Естер дължа вътреш­ното си спокойствие и не искам нейното спокойствие да бъ­де нарушено.

Той трябва да си избере име. Трябва да забрави веднъж завинаги своята история, свързана с болка и страдание, и да повярва, че е нова личност, че току-що се е родил и от­сега нататък ще се ражда отново всеки ден. Ако не го на­прави и двамата с Естер отново заживеят заедно, той ще я накара да си плати за всичко, което е изстрадал заради нея.

- Още снощи си избрах име - отвърнах аз.

- Изчакай да се смрачи и тогава ще ми го кажеш.

Когато слънцето се доближи до хоризонта, отидохме на едно място в степта, което представляваше същинска пус­тиня с огромни пясъчни хълмове. Започнах да чувам няка­къв по-различен шум, нещо като резонанс, като силно виб­риране. Михаил каза, че това е едно от малкото места на света, където дюните пеят.

- Когато бях в Париж и разказах за това, ми повярваха само защото един американец потвърди, че е виждал по­добно нещо в Северна Африка. На света има трийсет мес­та като това. Днес специалистите обясняват всичко: благо­дарение на уникалния начин, по който се е образувало мяс­тото, вятърът прониква в песъчинките и създава този шум. Впрочем в древността са смятали, че това е едно от въл­шебните места в степта и за теб е голяма чест, че Дос е ре­шил да смени името ти точно тук.

Заизкачвахме се по една от дюните и колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше шумът и вятърът ставаше по-поривист. Когато стигнахме до върха, оттам се виждаха още по-ясно планините на юг и огромната равни­на, която ни заобикаляше.

- Обърни се на Запад и си съблечи дрехите - каза Дос. Направих каквото ми нареди, без да задавам въпроси.

Стана ми студено, но те изобщо не изглеждаха загрижени за това как се чувствам. Михаил коленичи и като че ли за­почна да се моли. Дос погледна небето, земята, мен и сло­жи ръце на рамото ми - така както аз самият, без да знам, бях постъпил с холандеца.

- Посвещавам те в името на Господарката. Посвещавам те на Земята, която е Господарката. Посвещавам те в име­то на коня. Посвещавам те на света и се моля той да ти по­могне да вървиш напред. Посвещавам те в името на без­крайната степ. Посвещавам те на безкрайната Мъдрост и се моля хоризонтът ти да е по-широк от това, което успя­ваш да видиш. Ти си избра име и ще го произнесеш за пръв път сега.

- В името на безкрайната степ си избирам име - отвър­нах аз, оставяйки се да бъда воден от шума на вятъра, без да знам дали така повелява традицията.

Преди много столетия един поет описал странствания-та на мъж, наречен Одисеи, по пътя към остров Итака, къ­дето го чакала любимата му жена. Одисеи се бори с много опасности, като се започне от бури и се стигне до изкуше­ния за по-лесен живот. В един момент, когато търси някак­ва пещера, той среща еднооко чудовище.

Циклопът го пита как се казва и Одисеи отговаря „Ни­кой". Започват да се борят, Одисеи успява да прониже единственото око на циклопа и затваря входа на пещерата с една скала. Другарите на циклопа чуват викове и му се притичват на помощ. Забелязвайки, че входът е затворен със скала, те го питат кой е с него. „Никой! Никой!", отго­варя циклопът. Другарите му решават, че няма никаква

опасност нито за него, нито за тях, и си тръгват. Ето как Одисеи успява отново да се отправи на път към жената, ко­ято го чака.

- Твоето име Одисеи ли е?

- Моето име е Никой.

Тялото ми трепереше и имах усещането, че хиляди иг­ли се забиват в кожата ми.

- Концентрирай се върху студа и ще спреш да трепе­риш. Позволи му той да заеме изцяло мислите ти, докато не остане място за нищо друго, и тогава студът ще се превър­не в твой спътник и приятел. Не се опитвай да го подчиниш. Не мисли за слънцето, защото ще стане още по-лошо — ще знаеш, че съществува и друго нещо освен студа, като топ­лината например, и тогава той ще почувства, че е нежелан, че не го обичаш.

Мускулите ми се стягаха и отпускаха, за да произвеж­дат енергия и по този начин да запазят организма ми жив. Направих това, което Дос ме накара, защото ми вдъхваше доверие със спокойствието, нежността, властността си. Позволих на иглите да проникват в кожата ми, на мускули­те ми да се съпротивляват, на зъбите ми да тракат, като в същото време си повтарях наум: „Не се съпротивлявайте, студът е наш приятел!" Мускулите ми не се подчиниха, стояхме така около петнайсет минути, докато изгубиха си­лата си, престанаха да разтърсват тялото ми и изпаднах в някакво вцепенение; понечих да седна, но Михаил ме хвана и ме изправи на крака, докато Дос ми говореше. Думите му сякаш идваха от много далеч, от мястото, където степта докосва небето.

- Бъди добре дошъл, номаде, който кръстосваш степта. Бъди добре дошъл тук, където винаги казваме, че небето е синьо, дори и то в даден момент да е сиво, защото познава­ме цвета, който е над облаците. Бъди добре дошъл в земя­та на тенгри. Бъди добре дошъл при мен, аз съм тук, за да те посрещна и да те поздравя за търсенето ти.