Захир паулу Коелю посвещение

По-добре да останеш гладен, отколкото да останеш сам. Защото, когато си сам - не говоря за самотата, която сами сме избрали, а за тази самота, която сме принудени да при­емем, — сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.

В красивия хотел на другия бряг на реката ме очакваше удобният ми апартамент, любезният персонал, първоклас­ното обслужване - и всичко това ме караше да се чувствам още по-зле, защото трябваше да съм доволен и щастлив от постигнатото.

По пътя към хотела срещнах други хора в моето поло­жение и забелязах, че погледите им са различни: на някои бяха арогантни, защото предпочитаха да се преструват, че сами са избрали самотата в тази красива вечер, а на други бяха тъжни, тъй като се срамуваха, че са сами.

Разказвам всичко това, защото наскоро си спомних за един хотел в Амстердам, за една жена, която тогава беше до мен, говореше с мен, разказваше ми живота си. Споделям пред вас всичко това, тъй като макар и според Еклисиаст да има време за раздиране и време за съшиване, понякога вре­мето за раздиране нанася много дълбоки рани. Защото има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен из Женева и то е да си с някого и да го караш да се чувства така, сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.

За миг се възцари тишина, след което хората започнаха да ръкопляскат.
Пристигнах в един опасен парижки квартал, за който се твърдеше, че е средище на изключително интересен кул­турен живот. Нужно ми беше доста време, докато разпо­зная в лошо облечената групичка пред мен актьорите, кои­то всеки четвъртък в снежнобели одежди изнасяха пред­ставление в арменския ресторант.

- Защо сте се дегизирали така? Тези дрехи в някой филм ли сте ги видели?

- Не сме се дегизирали - отвърна Михаил. - Когато отиваш на официална вечеря, ти също се преобличаш, на­ли? А на игрище за голф пак ли ще се появиш с костюм и вратовръзка?

- Тогава ще формулирам по друг начин въпроса си: за­що сте решили да подражавате на бездомните младежи?

- Защото в този миг ние също сме бездомни младежи. Или по-точно четирима младежи и двама възрастни.

- За последен път ще променя въпроса си: какво прави­те тук, облечени по този начин?

- В ресторанта храним телата си и говорим за Енергия­та на хората, които имат какво да губят. А когато сме сред просяците, ние храним душите си и разговаряме с онези, които нямат какво да изгубят. Но нека сега да пристъпим към най-важната част от нашата работа: да се срещнем с невидимото движение, което обновява света - хора, които изживяват днешния ден така, сякаш е последен, за разлика от възрастните, които го изживяват така, сякаш е първи.

Михаил говореше за нещо, което бях забелязал и което с всеки изминал ден вземаше все по-големи размери: мла­дежи, облечени по този начин, с мръсни, но изключително екстравагантни дрехи, вдъхновени от военни униформи или от научнофантастични филми. Всички имаха пиърсинг. Прическите им бяха различни. Много често подобни гру­пички водеха със себе си по една немска овчарка със стра­шен вид. Преди време бях попитал един приятел защо ви­наги водят куче, а той ми отговори - не знам дали е исти­на, - че така не рискуват да бъдат арестувани, защото по­лицаите няма къде да държат кучето.

Започнаха да си подават бутилка водка - пиеха същото нещо, когато бяхме с просяците, и се запитах дали не се дължи на произхода на Михаил. Отпих една глътка, пред­ставяйки си какво ли биха си помислили хората, ако ме ви­деха тук.

Реших, че може би ще си кажат: „Сигурно проучва не­що за новата си книга", и се успокоих.

- Готов съм да отида при Естер, но ми трябва малко по­вече информация, защото изобщо не познавам страната ти.

- Ще дойда с теб.

- Какво?

Това не го бях предвидил. Представях си пътуването ка­то завръщане към всичко онова, което бях изгубил вътре в себе си. Завръщане, което щеше да приключи някъде в ази­атските степи - един много интимен, много личен акт, без свидетели.

- Ще дойда, ако ми платиш билета, разбира се. Но тряб­ва да се върна в Казахстан, изпитвам носталгия по родина­та си.

- Но нали ти работиш тук? Не трябва ли всеки четвър­тък да бъдеш в ресторанта заради спектакъла?

- Държиш да го наричаш спектакъл. Вече ти казах, че е просто среща, чрез която възкресяваме това, което сме из­губили: традицията да разговаряме. Но не се безпокой, Анастасия - и той посочи момичето с пиърсинг на носа -развива дарбата си и ще се погрижи за всичко, докато ме няма.

- Той ревнува - каза Алма, жената, която удряше дайре­то и разказваше истории към края на „срещата".

- Логично е - намеси се този път другото момче, обле­чено изцяло в кожени дрехи с метални синджири, безопас­ни игли и украшения, подобни на ножчета за бръснене. -Михаил е по-млад, по-хубав, има по-дълбока връзка с Енергията.

- Но не е нито толкова известен, нито толкова богат, нито толкова тясно свързан с властимащите - каза Анаста­сия. - От женска гледна точка нещата се уравновесяват и двамата имат еднакви шансове.

Всички освен мен се разсмяха, а бутилката с водка на­прави още една обиколка. Учудвах се на себе си: от много години не бях седял на земята на някоя парижка улица и се­га това ми доставяше удоволствие.

- По всичко личи, че вашето племе е по-голямо, откол­кото си мислите. Разпръснато е от Айфеловата кула до град Тарб, където бях наскоро. Не мога да разбера какво точно се случва.

- Мога да ти гарантирам, че се простира по-далеч и от Тарб и следва такива интересни пътища като пътя до Сантяго например. Членовете му заминават някъде във Фран­ция или в Европа, заклевайки се, че ще бъдат част от едно общество, което е извън обществото. Боят се да не би един ден да се върнат по домовете си, да започнат работа, да се оженят - ще се борят срещу това колкото е възможно по-дълго. Едновременно са и бедни, и богати, но парите не ги интересуват особено. Съвсем различни са от останалите, но когато вървят по улиците, хората се преструват, че не ги виждат, защото се страхуват.

- Необходима ли е цялата тази агресивност?

- Необходима е: страстта да разрушаваш всъщност е творческа страст. Ако не сме агресивни, в скоро време бу­тиците ще са пълни с дрехи като нашите, ще се публикуват списания, посветени на новото движение, „което помита света с революционните си навици", телевизионните програми ще включат предавания, посветени на племето, со­циолозите ще напишат трактати, психолозите ще започнат да дават съвети на семействата — и всичко ще изгуби сила­та си. Следователно, колкото по-малко знаят, толкова по-добре: нашата атака действа като защита.

- Дойдох само за да поискам определени сведения, а не за друго. Може би фактът, че ще прекарам днешната вечер във вашата компания, наистина ще ме обогати, ще ми по­могне да се отдалеча още повече от личната си история, ко­ято не ми позволява подобни изживявания. Нямам обаче никакво намерение да вземам когото и да било със себе си по време на моето пътуване; ако не получа помощ, Банка­та за услуги ще ми осигури необходимите контакти. Освен това тръгвам след два дни - утре ми предстои важна вече­ря, но после имам две свободни седмици.

Михаил се поколеба.

- Ти решаваш: имаш картата, името на селото, няма да ти е трудно да откриеш къщата, в която тя живее. Според мен обаче Банката за услуги може да ти помогне да стиг­неш до Алма Ата, но не и по-далеч, защото законите на степта са различни. Освен това ми се струва, че съм напра­вил няколко вноски по твоята сметка в Банката за услуги, не мислиш ли? Сега е моментът да ми се отплатиш. Мъчно ми е за майка ми.

Той беше прав.

- Време е да започваме да работим - прекъсна го съ­пругът на Алма.

- Защо искаш да дойдеш с мен, Михаил? Само защото ти е мъчно за майка ти?

Ала той не отговори. Мъжът започна да удря там-тама, Алма - дайрето, а останалите просеха от минувачите. За­що Михаил искаше да дойде с мен? И как да използвам Банката за услуги в степта, след като там не познавам аб­солютно никого? Можех да получа виза от посолството на Казахстан, да наема кола от някоя агенция и гид от посол­ството на Франция в Алма Ата - какво повече би ми по­трябвало?

Стоях неподвижно, наблюдавайки групата, без да знам какво да правя. Моментът не беше подходящ да обсъждам пътуването си, имах работа, приятелката ми ме чакаше вкъщи. Защо не се сбогувам и не си тръгна?

Защото се чувствах свободен. Правех неща, които не бях вършил от много години, освобождавах пространства в душата си за нови преживявания, изгонвайки удобното извинение от живота си, попадайки в ситуации, които може би не ме интересуваха особено, но поне бяха различни.

Водката свърши и бе заменена с ром. Мразя рома, но нямаше нищо друго, така че трябваше да се примиря. Мъ­жът и жената удряха там-тама и дайрето, а когато някой се осмеляваше да мине наблизо, едно от момичетата протяга­ше ръка, изпросвайки по някоя монета. Минувачът обикно­вено ускоряваше ход, но винаги чуваше „благодаря, прият­на вечер". Един човек, след като видя, че не го нападат, а му благодарят, се върна и остави някакви пари.

След като присъствах на тази сцена в разстояние на де­сет минути, като през това време никой от групата не ме заговори, отидох в един бар, купих две бутилки водка, вър­нах се и излях рома в канавката. На Анастасия жестът ми като че ли й хареса и аз се опитах да завържа разговор с

нея:

- Можеш ли да ми обясниш защо ви е този пиърсинг?

- Това не е отговор.

- Имаме пиърсинг, защото сме новите варвари, превзе­мащи Рим. И тъй като никой не носи униформа, трябва да имаме нещо, по което да се познава, че принадлежим към нашествениците.

Думите й прозвучаха така, сякаш тези младежи изживя­ваха много важен исторически момент; но за онези, които сега се прибираха вкъщи, не бяха нищо друго освен една банда безпризорни безделници, които изпълваха улиците на Париж, смущаваха туристите (а те бяха много важни за местната икономика) и довеждаха до лудост родителите си, които им бяха дали живот, а не можеха да ги контролират.

И аз бях като тях преди години, когато хипи движение­то се опитваше да покаже силата си — мега рок концертите, дългите коси, пъстрите дрехи, символът на викингите, пръстите във формата на V, означаващи „мир и любов". Накрая хипитата се превърнаха според Михаил в поредния продукт за консумация, изчезнаха от лицето на земята, унищожиха иконите си.

По улицата вървеше някакъв мъж. Младежът с кожени­те дрехи и безопасните игли се приближи до него с протег­ната ръка. Искаше пари. Но вместо да ускори крачка и да измърмори нещо от рода на „нямам дребни", мъжът спря, изгледа всички и заговори на висок глас:

- Събуждам се всеки ден с мисълта, че имам дълг от около сто хиляди евро заради жилището си, заради иконо­мическата ситуация в Европа, заради разточителността на жена ми! С други думи, намирам се в по-лошо положение от вашето, освен това съм и много по-изнервен! Не бихте ли ми дали поне една монета, за да намалите дълга ми?

Лукреция - за която Михаил бе споменал, че му е при­ятелка - извади банкнота от петдесет евро и я даде на мъ­жа.

- Купете си малко черен хайвер. Нали трябва да си до­ставите малко радост в окаяното си съществуване.

Мъжът прие това като нещо съвсем нормално, благода­ри и се отдалечи. Петдесет евро! Италианката имаше в джоба си банкнота от петдесет евро! А стояха на улицата и просеха!

- Достатъчно за днес - каза младежът с кожените дре­хи.

- Къде отиваме сега? - попита Михаил.

- Да търсим другите. На север или на юг? Анастасия реши да тръгнем на запад; нали ми бе казано,

че тя развивала дарбата си и щяла да се погрижи за всичко.

Минахме край кулата „Сен Жак", където преди много столетия са се събирали поклонниците на път за Сантяго де Компостела. Минахме и край катедралата „Нотр Дам", къ­дето открихме още неколцина от „новите варвари". Водката свърши и аз отидох да купя още две бутилки, макар и да не бях сигурен дали всички от групата са пълнолетни. Никой не ми благодари, приеха го като нещо съвсем нормално.

Усетих, че съм започнал да се напивам, тъй като гледах с интерес едно от новодошлите момичета. Говореха на ви­сок глас, ритаха някакви боклукчийски кошчета - странни метални предмети със закачени на тях найлонови торби - и не казваха нищо интересно.

Пресякохме Сена и внезапно спряхме пред една от оне­зи ленти, които служат за обозначаване на строежи. Лента­та не позволяваше да се върви по тротоара: всички трябва­ше да слязат на платното, да извървят пет метра и едва то­гава да се качат отново на тротоара.

- Още е тук - каза един от новодошлите.

- Кое е още тук? - попитах аз.

- Кой е този?

- Един приятел - отвърна Лукреция. - Впрочем ти си­гурно си чел някоя от книгите му.

Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се рес­пектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.

- Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има це­на и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информа­цията е един от най-скъпите продукти на света.

Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.

- Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, са­мо тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платно­то, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти са­мият си претърпял злополука, истина ли е?

- Да, и то именно защото слязох на платното.

- Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата -да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.

- Нищо подобно - намеси се момичето, което ми харес­ваше. - Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.

Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет ду­ши и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, ко­ято сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт" за странстването, и тръгнах да търся магазин.

Момичето, което бях харесал - и което би могло да ми е дъщеря, - като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.

- Винетки и осветителни стълбове ли?

- Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.

Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Заре­кох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.

- А използвате ли дрога?

- Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи коли-

чества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколе­ние, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жили­щето, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя стра­да! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.

Какво пък, това беше още една лична история.

- Подобно на жена ви - каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. - Тя също е напуснала дома ви: дали защо­то е трябвало да се преструва, че е щастлива?

И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?

- Тя също е страдала - засмя се Лукреция. - Но докол­кото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!

- Какво е правила жена ми тук?

- Придружаваше монголеца, споделяше неговите стран­ни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва се­га. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва истори­ята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противопо­ложната посока.

- Чел ли си новата му книга? - попита Анастасия.

- Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?

Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разгова­ряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерих­ме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.

Кого от тях познавах? Единствено Михаил, но дори и за него не бях сигурен, че ми е разказал истинската си исто­рия. А ако откраднат нещо? Ако някой от тях носи оръжие? Аз бях част от групата - нямаше ли вината да падне върху мен, понеже бях най-възрастният?

Мъжът на касата не откъсваше поглед от огледалото, монтирано на тавана на магазинчето. Знаейки, че той се страхува, младежите от групата се разпръснаха из поме­щението, правеха си знаци един на друг, напрежението рас­теше. За да прекратя всичко това, грабнах три бутилки вод­ка и веднага се запътих към касата.

Някаква жена, която беше преди мен и плащаше кутия цигари, подхвърли, че по нейно време в Париж е имало бохеми и артисти, но не е имало банди от безпризорни, които да заплашват хората. След което препоръча на касиера да извика полиция.

- Сигурна съм, че ще се случи нещо лошо в близките минути - пошушна му тя.

Мъжът на касата беше силно уплашен от това нашест­вие в малкия му магазин, плод на дългогодишен труд, на много заеми, и в който вероятно сутрин работеше синът му, следобед - жена му, а вечер - той самият. Кимна на же­ната и разбрах, че вече е извикал полицията.

Ненавиждам да се забърквам в истории, които не ме за­сягат. Ала ненавиждам също така да бъда страхлив - всеки път, когато това се случи, изгубвам самоуважението си по­не за една седмица.

- Не се тревожете...

Но вече беше късно.

Влязоха двама полицаи, собственикът им кимна, но младежите, облечени като извънземни, не им обърнаха ни­какво внимание - сблъсъкът с представителите на властта беше част от предизвикателството. Сигурно вече им се бе­ше случвало много пъти. Знаеха, че не са извършили ни­какво престъпление (ако не се брои нарушаването на зако­ните на модата, но дори и то можеше да отпадне през следващия сезон). Може би се страхуваха, но не го показ­ваха, а продължаваха да говорят помежду си прекалено високо.

- Вчера гледах един комик, който предложи следното: в личните карти на всички глупаци изрично да бъде написа­но, че са такива - каза Анастасия, без да се обръща кон­кретно към някого. - Така поне ще знаем с кого си имаме работа.

- Глупаците наистина са заплаха за обществото - от­върна момичето с ангелското лице и с дрехи на вампир, ко­ето преди малко говореше с мен за винетките и осветител­ните стълбове върху десетдоларовата банкнота. — Трябва да бъдат подлагани на тест веднъж в годината и да им се издава разрешително за движение по улиците, така както на шофьорите са им нужни шофьорски книжки, за да кормуват.

Полицаите, които едва ли бяха по-възрастни от тези младежи, си мълчаха.

- Знаеш ли какво ми се иска да направя? - чух гласа на Михаил, когото не виждах, защото бе скрит зад един рафт. - Да разменя етикетите на всички тези стоки. Хората ще се объркат тотално: няма да знаят кое се яде топло, сту­дено, варено, пържено. Защото, ако не четат инструкции, те не знаят как да си приготвят храната. Изгубили са инстинк­та си.

Всички останали, които преди него бяха казали нещо, се изразяваха на перфектен парижки френски. Михаил обаче имаше акцент.

- Покажете ми паспорта си - каза му единият от поли­цаите.

- Той е с мен.

Думите съвсем естествено излязоха от устата ми, макар и да знаех, че това може да означава нов скандал. Полица­ят ме погледна.

- Не говоря на вас. Но тъй като се намесихте и сте с та­зи група, надявам се да имате документ, който да удостове­рява самоличността ви. Тъкмо ще ни обясните защо сте за­обиколен от хора, които са два пъти по-млади от вас, и им купувате водка.

Не бях длъжен да му показвам документите си - зако­нът не изискваше да ги нося със себе си. Но си помислих за Михаил: единият от полицаите бе застанал до него. Дали той имаше разрешително за пребиваване във Франция? Какво знаех аз за него освен онези истории с виденията и епилепсията? Ами ако напрежението в този момент пре­дизвика у него пристъп?

Пъхнах ръка в джоба си и извадих шофьорската си книжка.

- Вие сте...

- Да, аз съм.

- Така и предположих: чел съм една от книгите ви. То­ва обаче не ви поставя над закона.

Фактът, че попаднах на мой читател, съвсем ме смути. Пред мен стоеше момче с обръсната глава, облечено в уни­форма, съвсем различна от дрехите, които младежите от „племето" носеха, за да се разпознават помежду си. Може би и той е мечтал някога да разполага със свободата да бъ­де различен, да постъпва различно, да отправя хитроумни предизвикателства към властта, без да стига до затвора. Но може би е имал баща, който не му е позволил да избира, или е трябвало да помага за издръжката на семейството си, или просто се е страхувал да излезе извън познатия нему свят.

Отвърнах смирено:

- Не съм над закона. Всъщност тук никой не е нарушил никакъв закон. Освен ако господинът на касата или дамата, която си купува цигари, не желаят да подадат официално оплакване.

Когато се обърнах, жената, която говореше за артисти­те и бохемите от нейното време, пророчицата, предсказва­ща неминуема трагедия, блюстителката на добрите нрави и на истината, бе изчезнала. Сигурно утре сутринта щеше да се похвали пред съседите си, че е попречила да бъде из­вършен обир.

- Няма да подавам оплакване - каза мъжът на касата, попаднал в капана на един свят, в който хората говорят ви­соко, но не вършат нищо лошо.

- За вас ли е водката?

Кимнах. Полицаите знаеха, че всички присъстващи са пияни, но не искаха да раздухват нещата, след като младе­жите не представляваха каквато и да било заплаха.

- В свят без глупаци би настъпил истински хаос! - чух гласа на младежа с кожените дрехи и синджирите. - Вмес­то днешната безработица ще има предостатъчно работа, но няма да има кой да работи!

- Стига толкова!

Гласът ми беше властен, решителен.

- Всички да млъкнат!

И за моя изненада наистина настъпи мълчание. Сърце­то ми биеше лудо, но продължавах да говоря с полицаите така, сякаш бях най-спокойният човек на света.

- Ако бяха опасни, нямаше да се държат предизвика­телно.

Полицаят се обърна към касиера:

- Ако ви потрябваме, ще бъдем наблизо.

- Много обичам глупаците: ако не бяха те, сега щяхме да си имаме работа с обирджии.

- Прав си - отвърна другият полицай. - Глупаците ни забавляват, освен това са безобидни.

И се сбогуваха с мен, отдавайки ми чест.

Първото нещо, което ми хрумна да направя, след като излязохме от магазина, бе веднага да счупя бутилките с водка. Едната обаче оцеля и бързо тръгна от уста на уста. По начина, по който пиеха, личеше, че са изплашени - тол­кова изплашени, колкото и аз самият. Разликата бе в това, че след като се бяха почувствали застрашени, те бяха ре­шили да преминат в атака.

- Не ми е добре - каза Михаил на един от тях. - Хайде да се прибираме.

Не разбрах какво искаше да каже с това „да се прибира­ме": всеки в своя дом ли? Всеки в своя град или под своя мост? Никой не ме попита дали и аз ще се „прибирам", та­ка че продължавах да вървя с тях. Думите на Михаил „не ми е добре" ме тревожеха - тази вечер нямаше да разгова­ряме повече за Централна Азия. Дали да се сбогувам с не­го? Или да остана докрай, за да разбера какво означава „да се прибираме"? Открих, че се забавлявам и че ми се иска да ухажвам момичето във вампирските одежди. В такъв случай смело напред! И при сигнал за опасност да изчезвам веднага. Докато вървяхме по една улица, която не познавах, мис­лех върху това, което ми се случваше в момента. Общност, отъждествяваща се с племе. Символично завръщане във времето, когато хората са пътували, защитавали са се на групи и им е трябвало съвсем малко, за да оцелеят. Едно племе сред друго, враждебно нему племе, наречено общест­во, из чиято територия се скита, всявайки страх, защото постоянно е предизвиквано. Група хора, сформирали иде­алното общество, за които не знаех нищо освен че имат пи-ърсинг и се обличат странно. Какви бяха ценностите им? Какво мислеха за живота? Как се издържаха? Имаха ли мечти, или им стигаше да обикалят насам-натам? Всичко това ми беше много по-интересно от вечерята, на която трябваше да присъствам утре и за която знаех предвари­телно как ще мине. Може би се дължеше и на водката, но се чувствах свободен, личната ми история се отдалечаваше все повече и повече, оставаше само настоящият момент, инстинктът. Захирът беше изчезнал.

Захирът?

Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв пред­мет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, как­то пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че не­щата се променят.

Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко чо­вешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.

Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.

Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим чо­вешкия род.

Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешко­то сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймя­ван.

Когато се оженим, получаваме разрешение да притежа­ваме тялото и душата на другия.

Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защо­то сме част от едно организирано общество и ако всеки за­почне да прави това, което му харесва, светът няма да вър­ви напред.

Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждест­вяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.

Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за пле­мето да позволява на своите членове да изразяват това, ко­ето чувстват.

Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защо­то другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.

Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.

Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така мо­жем да привлечем вниманието на някое неприятелско пле­ме.

Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изго­нени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.

Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на нови­те ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да пока­жем пред другите, че имаме вкус.

Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме глад­ни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.

Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модно­то списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме полити­ци, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са раз­лични, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църк­вата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един не­истински бог.

Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.

Трябва да имате университетска диплома, макар и нико­га да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.

Трябва да учите неща, които никога няма да ви потряб­ват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: ал­гебра, тригонометрия, законите на Хамураби.

Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и то­ва да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.

Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значи­мостта на наградите.

Спряхме пред една доста лъскава сграда в скъп район. Един от младежите набра дигиталния код на входната вра­та и всички се качихме на третия етаж. Предположих, че тук ще срещнем едно либерално семейство, което се отна­ся толерантно към приятелите на сина си, стига той да е наблизо и те да могат да го контролират. Ала когато Лук-реция отвори вратата, видях, че е тъмно: постепенно очите ми свикнаха с оскъдната светлина, процеждаща се през прозорците, и различих голям празен хол - единствената мебел в него бе камина, която сигурно не беше използвана от години.

Един двуметров младеж с руса коса, дълго габардинено наметало и прическа като на сиуксите отиде в кухнята и се върна оттам със запалени свещи. Всички насядаха в кръг на пода и за пръв път тази вечер изпитах страх: сякаш участ­вах във филм на ужасите, в който всеки миг щеше да започ­не сатанински ритуал, а жертвата щеше да бъде безразсъд­ният чужденец, решил да тръгне с тях.

Михаил беше блед, очите му се въртяха на всички стра­ни, без да успеят да се спрат върху някаква точка, и това още повече засили усещането ми за дискомфорт. Всеки мо­мент щеше да получи епилептичен пристъп: дали присъст­ващите тук знаеха как да действат в подобна ситуация? Дали нямаше да е по-добре да си тръгна, за да не се окажа въвлечен в някаква трагедия?

Може би това би било най-разумното поведение, впис­ващо се в живота, в който аз бях известен писател, отдаден на духовното, и следователно би трябвало да служа за пример. Да, ако действах разумно, щях да кажа на Лукреция, че в случай на епилептичен пристъп трябва да сложи в устата на приятеля си нещо, което да му попречи да си глътне езика и да умре от задушаване. Тя сигурно го знае­ше, в свят като нашия, където нормите на социално по­ведение са се превърнали в Захир за всички, не бива да оставяме нищо на случайността, за да ни е чиста съвестта. Преди злополуката, която претърпях, бих постъпил именно така. Сега обаче личната ми история вече не беше важна за мен. Постепенно преставаше да бъде история и отново се превръщаше в легенда, търсене, приключение, пътуване вътре в мен и извън мен. Отново се бях пренесъл във времето, когато нещата наоколо се променят, и исках да бъде така до края на дните ми. (Спомних си какво ми бе хрумнало за собствения ми епитаф: „Умря, докато беше жив.") Носех със себе си своя житейски опит, който ми по­зволяваше да действам бързо и точно, но не прекарвах вре­мето си в непрекъснато припомняне на уроците, които бях научил. Представяте ли си един воин да спре по средата на битката, за да реши кой удар ще е най-добрият? Ако го сто­ри, след миг ще бъде мъртъв.

И воинът в мен, опирайки се на интуицията и техниката си, реши да остане тази вечер тук, въпреки че беше вече късно, а той бе пиян и уморен. Освен това се боеше, че Ма­ри още не е заспала и е разтревожена или сърдита. Седнах до Михаил, така че да мога да реагирам бързо в случай на конвулсия.

И забелязах, че той сякаш овладява епилептичния при­стъп! Постепенно се успокои, погледът му не се отличава­ше от този на облечения в бяло младеж, застанал на сцена­та в арменския ресторант.

- Нека да започнем с обичайната молитва - каза той.

И всички тези маргинални индивиди, до този миг агре­сивни, пияни, затвориха очи, хванаха се за ръце и образу­ваха голям кръг. Дори и немските овчарки, застанали в ъгъ­ла, сякаш се успокоиха.

- О, Господарке, когато гледам колите, витрините, ни­кого незабелязващите хора, сградите, паметниците, виж­дам, че теб те няма там. Помогни ни да те върнем обратно.

Групата продължи в един глас:

- О, Господарке, усещаме присъствието ти в изпитани­ята, през които преминаваме. Помогни ни да не се отка­жем. Да си спомняме за теб със спокойствие и увереност, дори и в моментите, когато ни е трудно да приемем, че те обичаме.

Забелязах, че всички носеха един и същи символ на дре­хите си, който имаше формата на брошка, метално укра­шение, бродерия, а понякога дори беше нарисуван върху плата с химикалка.

- Бих искал да посветя тази вечер на мъжа, който е за­станал от дясната ми страна. Седна до мен, защото иска да ме предпази.

Откъде знаеше?

- Той е добър човек: разбра, че любовта преобразява хората, и сега позволява на любовта да го преобразява. Все още носи в душата си много от личната си история, но се опитва да се освободи от нея винаги когато е възможно, за­това остана с нас. Той е съпруг на жената, която всички ние познаваме и която ми остави една реликва в знак на прия­телство и като талисман.

Михаил извади окървавеното парче плат и го сложи пред себе си.

- Това е част от ризата на незнайния войник. Преди да умре, той казал на тази жена: „Нарежи дрехата ми и раздай парчетата плат на онези, които вярват в смъртта и заради това живеят така, сякаш днес е последният им ден на Земя­та. Кажи на тези хора, че виждам лицето на Бог. Нека не се плашат, но и да не се отпускат. Да търсят единствената ис­тина, която е любовта. Да живеят според нейните закони."

Всички гледаха с благоговение парчето плат.

- Родили сме се във времето на бунта. Посвещаваме му се с ентусиазъм, рискуваме живота и младостта си, но вне­запно ни обзема страх. Първоначалната радост отстъпва място на истинските предизвикателства: умората, еднооб­разието, съмнението в собствените ни способности. Забе­лязваме, че някои от приятелите ни вече са се отказали. На­лага се да се сблъскаме със самотата, с изненадите, които ни носят непознатите завои, и след като паднем няколко пъти, без да има кой да ни помогне да се изправим, започ­ваме да се питаме дали си струва труда.

Михаил направи пауза.

- Струва си да продължим. И ще продължим, макар и да знаем, че душата ни, дори и вечна, в този миг е попадна­ла в паяжината на времето с неговите възможности и огра­ничения. Ще се опитваме да се освободим от тази паяжина, докато можем. А щом това стане невъзможно и ние се вър­нем към историята, която са ни разказали, ще продължава­ме да си спомняме за нашите битки и ще бъдем готови да подновим борбата, когато условията отново станат благо­приятни. Амин!

- Амин! - повториха всички.

- Трябва да говоря с Господарката - каза русото момче с прическа на американски индианец.

- Не днес. Изморен съм.

Надигна се ропот: за разлика от арменския ресторант тук хората познаваха историята на Михаил и на „невиди­мото присъствие" до него. Той стана и се отправи към кух­нята за чаша вода. Отидох с него.

Попитах го как са се сдобили с този апартамент. Той ми обясни, че френските закони позволяват на всеки гражда­нин да се настани законно в жилище, което не се ползва от собственика си. Тоест това било „завладяване на безсто­панствен имот".

Мисълта, че Мари ме чака, започваше да ме тревожи. Той ме хвана за ръката.

- Днес ти каза, че ще отидеш в степта. За последен път те моля да ме вземеш със себе си. Трябва да се върна в страната си, дори и за малко, но нямам пари. Мъчно ми е за моя народ, за майка ми, за приятелите. Бих могъл да те излъжа, че гласът е казал, че ще имаш нужда от мен, но то­ва не е така - можеш лесно и без чужда помощ да откриеш Естер. Но аз имам нужда да се заредя с енергията на роди­ната си.

- Мога да ти дам пари за двупосочен билет.

- Знам, че можеш. Бих искал обаче да съм там с теб, да стигна до селото, където е тя, да усетя вятъра по лицето си, да ти помогна да изминеш пътя, който ще те отведе до лю­бимата жена. Тя означаваше - и продължава да означава -много за мен. Виждайки промяната в нея и решителността й, научих много и искам да продължа да се уча. Спомняш ли си, че веднъж говорих за „недовършените истории"? Бих искал да съм до теб в мига, когато нейната къща се по­яви пред нас. Така ще съм изживял докрай този период от твоя - и от моя - живот. Когато стигнем до къщата, ще те оставя сам.

Не знаех какво да отговоря. Помъчих се да сменя тема­та и го попитах какви са онези младежи в хола.

- Хора, които се боят да не станат като вас, поколение­то, което е мечтаело да промени света, но накрая се е пре­дало пред „действителността". Преструваме се, че сме силни, защото сме слаби. Все още сме малко, много малко, но се надявам това да е временно; хората не могат да се само-заблуждават вечно.

Какво ще кажеш за моето предложение?

- Михаил, знаеш, че искрено се стремя да се освободя от моята лична история. Ако това се беше случило преди време, щях да се съглася, че е много по-удобно, много по-сигурно да пътувам с теб, тъй като ти познаваш областта, обичаите, евентуалните опасности. Но сега смятам, че трябва сам да развия нишката на Ариадна, да изляза от ла­биринта, в който съм се озовал. Животът ми се промени, струва ми се, че съм се подмладил с десет, двайсет години дори - и това е достатъчно, за да се впусна в едно приклю­чение.

- Кога тръгваш?

- Веднага щом получа визата. След два-три дни.

- Дано Господарката да е с теб. Гласът казва, че момен­тът е подходящ. Ако промениш решението си, обади ми се.

Минах край налягалите по земята младежи, които се бя­ха приготвили да спят. По пътя към къщи си мислех, че жи­вотът е много по-весел, отколкото си го представя човек на моята възраст; винаги е възможно да станеш отново млад и безразсъден. Бях толкова съсредоточен върху настоящия момент, че се изненадах, когато забелязах, че хората не се отдръпват, за да ми направят път да мина, нито свеждат очи със страх. Като че ли никой не забелязваше моето присъс­твие, но на мен ми харесваше тази мисъл. Градът отново бе станал същият както по времето на Анри 1У който отвър­нал на критиките, че предава протестантската вяра и се же­ни за католичка, с думите: „Париж си струва една литур­гия."

Париж струваше много повече от това. Представях си религиозните кланета, кървавите ритуали, кралете, крали­ците, музеите, замъците, художниците, които са страдали,

писателите, които са се напивали, философите, които са се самоубивали, военните, които са кроели как да превземат света, предателите, които с един жест са сваляли династия, историите, които в даден момент са били забравени, но се­га хората си спомнят за тях и ги разказват отново.

За пръв път от много време насам влязох у дома, без да отида до компютъра, за да проверя дали някой не ми е пи­сал, дали няма нещо неотложно, на което да отговоря: не съществуваше нищо, което да е абсолютно неотложно. Не отидох до спалнята да проверя дали Мари спи, защото зна­ех, че тя само се преструва на заспала.

Не включих телевизора, за да видя късните новини, за­щото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономи­ческото положение се влошава, току-що се е разразил го­лям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до спора­зумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.

Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористич­ни атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Па­риж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтов­ниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за чо­вечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужа­ват да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.

Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да раз­бера.

Аз не бях аз, не бях нищо - и това ми се струваше чу­десно!

- Защо да съм особена?

- Изглеждаш тъжна.

- Изобщо не съм тъжна. Дори съм весела.

- Виждаш ли? Гласът ти прозвуча фалшиво. Тъжна си, а не смееш да ми кажеш защо.

- И защо според теб трябва да бъда тъжна?

- Защото снощи се прибрах много късно, освен това бях пиян. А ти дори не ме попита къде съм бил.

- Не ме интересува.

- Как така не те интересува? Не ти ли казах, че ще из­лизам с Михаил?

- А не беше ли с него?

- С него бях.

- Какво тогава искаш да те питам?

- Не смяташ ли, че когато приятелят ти се прибира къс­но и ти твърдиш, че го обичаш, би трябвало поне да се за­интересуваш какво се е случило?

- Какво се е случило?

- Нищо. Излязох с него и с едни приятели.

- Хубаво.

- Ти вярваш ли на това?

- Разбира се, че вярвам.

- Струва ми се, че вече не ме обичаш. Не ревнуваш. Безразлично ти е. Нормално ли е да се прибера в два часа сутринта?

- Нали твърдиш, че си свободен човек?

- В такъв случай е нормално да се прибереш в два сут­ринта. И да правиш каквото ти харесва. Ако ти бях майка, щях да съм разтревожена, но ти си възрастен, нали? Мъже­те трябва да спрат да се държат така, сякаш жените са длъжни да се отнасят с тях като с деца.

- Не говоря за такава загриженост. Говоря за ревност.

- Би ли ти харесало, ако точно сега, по време на сут­решното ни кафе, ти направя сцена?

- Недей, съседите ще чуят.

- Съседите изобщо не ме интересуват: няма да направя сцена, защото нямам ни най-малко желание. Беше ми труд­но да приема това, което ти ми каза в Загреб, но успях и се­га се опитвам да свикна с тази мисъл. Впрочем, ако това ти доставя удоволствие, мога да се престоря, че ревнувам, че съм ядосана, че съм побесняла.

- Днес наистина си особена. Започвам да си мисля, че не означавам нищо за теб.

- А аз започвам да си мисля, че си забравил за журна­листа, който те чака в хола и може би в момента слуша на­шия разговор.

Да, журналистът. Трябва само да се включа на авто­пилот, защото предварително знам какво ще ме пита. Знам как ще започне интервюто ("Нека да поговорим за послед­ната ви книга. Кое е основното послание в нея?"), знам как­во ще му отговоря ("Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение, а не цяла книга.")

Знам, че ще пита какво мисля за критиката, която обик­новено е твърде безмилостна към моето творчество. Знам, че разговорът ни ще приключи с въпросите: „Пишете ли вече нова книга? Какви са близките ви проекти?" На които ще отговоря: „Това е тайна."

Интервюто започва така, както очаквах:

- Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е ос­новното послание в нея?

- Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение.

- А защо пишете?

- Защото това е най-добрият за мен начин да споделям емоциите си с другите.

И това изречение беше част от автопилота, но аз спирам и се поправям:

- Впрочем тази история би могла да бъде разказана и по друг начин.

- Една история, която би могла да бъде разказана и по друг начин? Означава ли това, че не сте удовлетворен от Време да раздираш, време да съшиваш?

- Напротив, удовлетворен съм напълно от книгата, но не съм удовлетворен от отговора, който току-що дадох. За­що пиша ли? Ето истинския отговор: пиша, защото искам да бъда обичан.

Журналистът ме изгледа подозрително: що за изповед беше това?

- Пиша, защото като юноша не играех добре футбол, нямах кола, нямах достатъчно джобни пари, нямах муску­ли.

Правех огромни усилия, за да продължа. Разговорът с Мари ме беше върнал към едно минало, което вече няма­ше никакво значение за мен, трябваше да говоря за истин­ската си лична история, да се освободя от нея. Продължих:

- Освен това не бях облечен по модата. А момичетата от моя клас само това ги интересуваше, ето защо не ми об­ръщаха никакво внимание. Вечер, когато приятелите ми излизаха с приятелките си, използвах свободното си време, за да създавам един свят, в който да бъда щастлив: другари ми бяха писателите и техните книги. Един прекрасен ден посветих стихотворение на едно момиче, което живееше на нашата улица. Мой приятел го намери в стаята ми, открад­на го и когато се бяхме събрали всички, го прочете пред це­лия клас. Всички се разсмяха, на всички им беше смешно, че съм влюбен!

Момичето, на което бях посветил стихотворението, не се разсмя. На другия ден следобед отидохме на театър и тя направи така, че да седне до мен, после взе ръката ми в сво­ята. Излязохме от театъра хванати за ръце, аз, който се мислех за грозен, слаб, лошо облечен, бях с най-красивото момиче от класа!

Направих пауза. Сякаш отново се връщах в миналото, в мига, в който ръката й докосна моята и така промени живо­та ми.

- И всичко това заради едно стихотворение - продъл­жих аз. - Едно стихотворение ме накара да разбера, че пи­шейки, показвайки своя невидим вътрешен свят, имам ед­накви шансове с тези на моите приятели и техния видим свят: физическата сила, модните дрехи, колите, превъзход­ството в спорта.

Журналистът беше изненадан, аз - още повече.

Той обаче се овладя и продължи нататък:

- Как смятате, защо критиката е толкова безмилостна към вашето творчество?

Автопилотът в този миг би отговорил: „Достатъчно е да прочетете биографията на който и да е класик от минало­то - не ме разбирайте погрешно, не се сравнявам с тях, - и ще откриете, че критиката винаги е била безмилостна към творчеството ми. Причината е проста: критиците са неси­гурни в себе си хора, не разбират какво точно се случва. Когато говорят за политика, са демократично настроени, но заговорят ли за култура, се превръщат във фашисти. Смятат, че народът може да избира своите управници, но не е способен да избира филми, книги, музика.

- Чували ли сте за „Законът на Янте"?

Ето, отново бях изключил моя автопилот, макар да зна­ех, че журналистът едва ли щеше да публикува отговора ми.

- Не, никога не съм чувал за него - отговаря той.

- Въпреки че съществува от възникването на цивилиза­цията, официално е бил публикуван едва през 1933 година от един датски писател. Управниците на градчето Янте из­дават десет заповеди, които учат хората как да се държат, и както изглежда, тези заповеди са валидни не само за Янте, но и за всяко друго място на тази земя. Ако трябва да ре­зюмирам целия текст в едно изречение, бих казал: „По­средствеността и анонимността са най-добрият избор. Ако постъпваш по този начин, никога през живота си няма да имаш сериозни проблеми. Но ако се опиташ да бъдеш раз­личен..."

- Бих искал да узная нещо повече за тези заповеди -прекъсва ме журналистът, истински заинтригуван.

- Нямам пълния текст тук, но мога да го резюмирам. Отидох при компютъра и напечатах една сбита и поизменена версия.

Журналистът сгъна листа и го пъхна в джоба си.

- Прав сте. Щом човек е нищожество, щом от работата му няма никаква полза, тогава заслужава похвала. Но кой­то се издигне над посредствеността и постигне успех, се опълчва срещу закона и заслужава наказание.

Колко хубаво, че бе стигнал сам до това заключение!

- Не се отнася само за критиците - добавих аз. - Отна­ся се за много повече хора, отколкото предполагате.

Следобед позвъних на мобилния телефон на Михаил.

- Отиваме заедно.

Той изобщо не се изненада, само ми благодари и попи­та кое ме е накарало да си променя решението.

- В разстояние на две години животът ми се свеждаше до Захира. Откакто те срещнах, тръгнах отново по път, който е бил забравен, една изоставена железопътна линия, между чиито релси расте трева, но по която все още биха могли да вървят влакове. И понеже не съм стигнал до край­ната гара, не мога да спра по средата на пътя.

Той попита дали съм получил виза. Обясних му, че Бан­ката за услуги се намесва много активно в живота ми: един приятел, руснак, се бе обадил на приятелката си, която е директорка на вестникарска група в Казахстан. Тя се бе свързала с посланика в Париж и до края на този следобед визата ми щеше да е готова.

- Кога тръгваме?

- Утре. Трябва ми само истинското ти име, за да купя билетите - туристическата агенция чака на другата линия.

- Преди да затвориш, искам да ти кажа нещо: хареса ми сравнението ти с разстоянието между релсите, хареса ми сравнението ти с изоставената железопътна линия. Но в да­дения случай не мисля, че ме каниш поради тази причина. Смятам, че е заради един текст, който си написал и който знам наизуст. Жена ти често го цитираше, много по-роман­тичен е от прословутата Банка за услуги:

Воинът на светлината никога не забравя да благодари. По време на битката ангелите са му помогнали; не­бесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто от себе си. Ето за­що при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни Покровители.

Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!" Ала той знае, че „ късмет " означава да съумееш да се огледаш наоколо и да разпознаеш приятелите си, защото чрез техните думи до теб достигат съветите на ангелите.

- Невинаги помня какво точно съм написал, но се рад­вам. До скоро, защото трябва да съобщя името ти в турис­тическата агенция.

Няма да сключвам сделки, няма да подписвам договори, няма да давам интервюта - само ще присъствам на една це­ремония, ще направя една вноска в Банката за услуги, ще вечерям с някой досадник, седнал до мен, който ще ме пита откъде черпя вдъхновение за книгите си. От другата ми страна сигурно ще бъде някой бюст, изложен на показ, мо­же би жената на някой мой приятел, и аз през цялото време ще трябва да полагам усилия да не сведа поглед към декол­тето й, защото, ако го сторя дори и за секунда, тя ще каже на мъжа си, че съм я свалял. Докато чакаме таксито, правя списък на евентуалните теми за разговор:

а) Комплименти за външния вид: „колко си елегантна", „колко е красива роклята ти", „кожата ти е чудесна". Кога­то се връщат вкъщи, споделят един с друг, че всички са би­ли лошо облечени и са изглеждали като болни.

б) Скорошни пътувания: „трябва да отидете в Аруба, фантастично е", „няма нищо по-хубаво от това да прека­раш една лятна нощ в Канкун, пиейки мартини на брега на океана". Докато в действителност на никого не му е било особено забавно, само са изпитали усещането за свобода (за няколко дни, освен това са се чувствали длъжни да им хареса, понеже са похарчили пари).

в) Още пътувания, този път до места, които могат да бъ­дат критикувани: „бях в Рио де Жанейро, не можете да си представите какво насилие цари в този град", „мизерията по улиците на Калкута е стряскаща". Всъщност са отишли, за да се почувстват още по-могъщи, докато са там, и при­вилегировани, когато се върнат към еснафската действи­телност на живота си, в който поне няма нито мизерия, ни­то насилие.

г) Нови терапии: „екстракт от пшеничен зародиш за една седмица заздравява косата", „бях за два дни в един балнео­ложки център в Биариц, водата разширява порите и елими­нира токсините". След седмица ще открият, че екстрактът от пшеничен зародиш няма никакъв ефект и че обикновената топла вода също разширява порите и елиминира токсините.

д) Други: „отдавна не съм виждал еди-кой си, какво ли прави?", „разбрах, че еди-коя си продала апартамента, за­щото била финансово затруднена". Позволено е да се раз­говаря за непоканените на въпросната вечеря, позволено е да бъдат критикувани, стига накрая да си придадем наивен, състрадателен вид и да приключим темата с думите „въ­преки това е изключителна личност".

е) Дребни лични разочарования, колкото да се прогони скуката от масата: „бих искал да се случи нещо ново в жи­вота ми", „много се тревожа за децата си, това, което слу­шат, не е музика, това, което четат, не е литература". Из­чакват отговорите на хора със същия проблем, чувстват се по-малко самотни и си тръгват в хубаво настроение.

ж) На интелектуални вечери, каквато сигурно ще е днешната, обсъждаме войната в Близкия изток, проблемите на ислямизма, последната изложба, най-модерния в мо­мента философ, страхотната книга, която никой не е чел, музиката, която вече не е същата; даваме интелигентните си, разумни мнения, напълно противоположни на това, ко­ето мислим - знаем какво ни коства да ходим на подобни изложби, да четем тези досадни книги, гледаме скучни фил­ми само за да има за какво да разговаряме на една вечеря като тази.

Таксито пристига и докато отиваме към ресторанта, до­бавям нещо много лично към моя списък: да недоволствам пред Мари, че трябва да присъствам на подобни вечери. Правя го и тя казва, че в крайна сметка винаги се забавля­вам и прекарвам добре. Което е истина.

Влизаме в един от най-елегантните ресторанти в града, отправяме се към залата, запазена за събитието - присъж­дане на литературна награда, в което участвах като член на журито. Всички са прави и разговарят, някои ме поздравя­ват, други само ме поглеждат и коментират помежду си, организаторът на събитието се приближава до мен и ме представя на присъстващите с обичайната дразнеща ме фраза: „Не е нужно да ви го представям." Някои се усмих­ват и ме разпознават, други само се усмихват, без да ме познават, но се преструват, че знаят кой съм, защото в про­тивен случай би означавало да приемат, че светът, в който живеят, е престанал да съществува, че те не следят най-важните актуални събития.

Спомням си за „племето" от предишната вечер и доба­вям: всички глупаци трябва да бъдат натоварени на един кораб в открито море, да имат официални вечери всеки ден и месеци наред непрекъснато да бъдат представяни едни на други, за да запомнят кой кой е.

Направил съм си каталог на хората, посещаващи подоб­ни събития. Десет процента са Съдружниците, влиятелни личности, оставили домашния уют заради Банката за услуги в търсене на нещо, което би могло да е изгодно за тях и в което да инвестират. Веднага разбират дали събитието ще им е от полза и ако не е, те са първите, които си тръг­ват, тъй като никога не си губят времето.

Два процента са Талантите, които наистина имат много­обещаващо бъдеще, успели са да преодолеят някои препят­ствия, вече са разбрали за съществуването на Банката за услуги и са нейни потенциални клиенти; могат да правят големи услуги, но все още не са в състояние да вземат ре­шения. Любезни са с всички, защото не знаят с кого точно разговарят, и са много по-открити от Съдружниците, тъй като биха могли да имат полза от всекиго.

Три процента са Тупамаросите, нарекъл съм ги така по името на една уругвайска партизанска групировка: те са ус­пели да проникнат в тази среда, искат на всяка цена да за­вързват контакти, ала не знаят дали да останат тук, или да отидат на друга вечеря, организирана по същото време на друго място; нетърпеливи са, стремят се да покажат, че имат талант, но не са били поканени, не са успели да изка­чат първите възвишения, и щом останалите разберат това, никой повече не им обръща внимание.

Останалите осемдесет и пет процента са Подносите, на­рекъл съм ги така, понеже нито едно събитие не минава без тях, така както подобна вечеря не би могла да мине без подноси. Подносите не знаят какво точно се случва, но зна­ят, че трябва да са тук, те са в списъка на организаторите, защото успехът на едно събитие зависи също така от броя на присъстващите. Това са бивши величия — бивши банке­ри, бивши директори, бивши мъже на някоя известна жена, бивши жени на някой мъж, който сега е един от силните на деня. Към тях спадат и графове от страни, в които вече ня­ма монархия, принцове и принцеси, които живеят от нае­мите на замъците си. Ходят от събитие на събитие, от ед­на вечеря на друга, поради което се питам как е възможно това никога да не им омръзва.

Наскоро говорих на тази тема с Мари и тя ми каза, че така както някои хора са пристрастени към работата си, други са пристрастени към развлеченията. И едните, и дру­гите са нещастни, защото смятат, че това е за сметка на ня­кои важни неща в живота им, но не могат да се справят с порока си.

Докато разговарям с един от организаторите на конфе­ренция за кино и литература, до мен се приближава русокоса, млада и красива жена и ми казва, че много е харесала Време да раздираш, време да съшиваш. Добавя, че идва от някаква балтийска страна и че работи във филмовата ин­дустрия. Веднага я причислявам към групата на Тупамаро-сите, защото се е насочила към определена цел (в случая към мен), но в същото време се интересува от това, което се случва от другата й страна (там е организаторът на кон­ференцията). Ала въпреки тази нейна непростима грешка все още съществува възможността тя да е неопитен Талант. Организаторът я пита какво означава „да работиш във фил­мовата индустрия" и момичето обяснява, че пише рецен­зии на филми за един вестник и има издадена книга. (За ки­ното? Не, за собствения й кратък и безинтересен живот, предполагам.)

Най-голямата й грешка обаче се състои в това, че бър­за прекалено много. Пита дали би могла да бъде поканена на въпросното събитие, което ще се проведе през тази го­дина. Организаторът казва, че от нейната родина вече е по­канена моята издателка, която е една много влиятелна и ра­ботлива жена (а също и красива, помислям си аз). След ко­ето двамата продължават започнатия с мен разговор, мо­мичето Тупамарос стои няколко минути, без да знае какво да каже, и се отдалечава.

Повечето от поканените днес - Тупамароси, Таланти и Подноси - принадлежат към артистичните среди, тъй като става въпрос за литературна награда; единствено Съдруж­ниците варират от спонсори и президенти на фондации, подкрепящи музеи и симфонични оркестри, до многообе­щаващи артисти. След най-различни разговори на тема кой е упражнил най-голям натиск, за да спечели награда­та, водещият се качва на подиума, моли всички да седнат на местата си, отбелязани на масите (всички сядаме), раз­казва няколко анекдота (на които всички се смеем, защото са част от ритуала) и съобщава, че имената на победите­лите ще бъдат оповестени между ордьовъра и основното ястие.

Сядам на централната маса; това ме избавя от Подноси­те, но в същото време не ми позволява да общувам с енту­сиазирани и интересни Таланти. От едната ми страна е сед­нала президентка на автомобилна компания, от другата -богата наел едничка, решила да инвестира в областта на из­куството, и за моя изненада никоя от двете не е с предизви­кателно деколте. Измежду сътрапезниците ми са още ди­ректор на парфюмерийна фирма, арабски принц (който си­гурно е минавал през града и е бил докаран тук от някоя от инициаторките на събитието, за да му придаде повече бля­сък), израелски банкер, колекциониращ ръкописи от XIV век, организаторът на вечерята, консулът на Франция в Мо­нако и русо момиче, за което не знам какво прави тук, но предполагам, че е потенциална любовница на организато­ра.

Няколко пъти ми се налага да си слагам очилата и тай­но да чета имената на съседите си (и мен би трябвало да ме натоварят на кораба, за който споменах, и да бъда канен на същата тази вечеря десетки пъти, докато запомня имената на присъстващите). Както повелява етикетът, Мари седи на друга маса; неизвестно кога някой е решил, че на официал­ни приеми двойките трябва да бъдат разделени, за да витае във въздуха съмнението дали седящата до нас личност е омъжена, неомъжена или омъжена, но въпреки това сво­бодна. Или може би е смятал, че когато семейните седят един до друг, разговарят само помежду си, но ако е така, за­що им е притрябвало тогава да излизат, да вземат такси, да ходят на прием?

Както бях предвидил в списъка си на разговори по време на официални вечери, темата се върти около културни събития - колко прекрасна е еди-коя си изложба, колко ин­телигентна е критиката на еди-кой си. Искам да се съсредо­точа върху ордьовъра - черен хайвер със сьомга и яйце, -но непрекъснато ме прекъсват с всеизвестните въпроси за успеха на новата ми книга, откъде идва вдъхновението ми, дали работя върху нов проект. Всички демонстрират завид­на култура, всички споменават - уж случайно, разбира се -името на някоя известна личност, която познават и с която са близки приятели. Всички умеят да обсъждат със съвър­шена вещина съвременната политическа обстановка или проблемите в областта на културата.

- Не искате ли да поговорим за нещо друго? Изречението излиза неволно от устата ми. Всички на

масата замълчават, тъй като е проява на много лошо въз­питание да се прекъсват другите, а още по-лошо е, когато се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си. Ала както изглежда, разходката, която направих снощи като просяк по улиците на Париж, ме е променила непоправимо и повече не мога да търпя подобни разговори.

- Можем да говорим за удобното извинение: този мо­мент от живота ни, в който се отказваме да продължим напред и се задоволяваме с това, което сме постигнали.

Никой не проявява интерес. Решавам да сменя темата.

- Можем да говорим за това колко важно е да забравим историята, която са ни разказали, и да се опитаме да изжи­веем нещо ново. Всеки ден да правим по нещо различно -като например да разговаряме с човека, седнал на съседна­та маса в ресторанта, да разгледаме една болница, да стъ­пим в локва с вода, да изслушаме онова, което другият ис­ка да ни каже, да позволим на Енергията на любовта да циркулира свободно, вместо да се стремим да я затворим в буркан и да я сложим в някой ъгъл.

- Това не означава ли прелюбодейство? - пита органи­заторът на събитието.

- Не. Означава да бъдеш инструмент на любовта, а не неин господар. Това ни гарантира, че сме с някого, защото така желаем, а не защото условностите ни задължават.

Много деликатно, но и с известна доза ирония консулът на Франция в Монако ми обяснява, че сътрапезниците ни упражняват това право и имат тази свобода. Всички се съ­гласяват с него, макар и никой да не вярва, че е истина.

- Секс! - извиква русокосата девойка, за която никой не знае какво прави тук. - Не искате ли да говорим за секс? Много по-интересно е и не е толкова сложно!

Поне е искрена. Една от съседките ми по маса се засми­ва иронично, но аз подкрепям момичето.

- Сексът наистина е по-интересен, но не смятам, че е нещо различно, не мислите ли? Освен това вече не е забра­нено да се обсъжда тази тема.

- Да не говорим, че е проява на лош вкус - казва една от съседките ми.

- А мога ли да знам коя тема е забранена? - запитва ор­ганизаторът, който започва да се чувства неудобно.

- Парите например. Всички ние, които сме тук, имаме или се преструваме, че имаме пари. Смятаме, че са ни по­канили, защото сме богати, известни, влиятелни. Но едва ли на някого от нас се е случвало по време на такава вече­ря да узнае колко печели всеки един от останалите. След като сме толкова самоуверени, толкова високопоставени, защо тогава да не възприемаме света такъв, какъвто е, а не какъвто си го представяме?

- Какво искате да кажете? - пита президентката на ав­томобилната компания.

- Това е дълга история: бих могъл да започна с Ханс и Фриц, седнали в един бар в Токио, и да стигна до един мон­голски номад, който твърди, че трябва да забравим това, което мислим, че сме, за да станем наистина такива, какви­то сме.

- Нищо не разбрах.

- Нито пък аз се изразих ясно, но нека да пристъпим направо към въпроса: искам да знам колко печели всеки от вас. Какво означава в парично изражение фактът, че съм седнал на най-централната маса в залата?

Настъпва мълчание - играта ми като че ли няма да про­дължи. Хората ме гледат изплашено: финансовото положе­ние е табу, още по-строго и от секса, по-строго от това да разпитваш за изневери, корупция, парламентарни интриги.

Но арабският принц, дали защото са му омръзнали празните разговори по приеми и банкети, дали защото съ­щия ден се е обадил лекарят му и му е съобщил, че скоро ще умре, или по някаква друга причина решава да се вклю­чи в разговора.

- Печеля около 20 000 евро на месец, колкото ми е от­пуснал парламентът в моята страна. Което обаче не съот­ветства на това, което харча, защото разполагам и с неог­раничена сума, наречена „представителни разходи". Тоест в момента съм тук с колата и шофьора на посолството, дрехите, които нося, са на правителството, утре пътувам за друга европейска страна с частен самолет, пилот, гориво и летищни такси, платени от парите за представителни раз­ходи.

В заключение казва:

- Видимата реалност не е точна наука.

След като принцът говори така открито и като се има предвид, че от гледна точка на йерархията той е най-висо­копоставеният на масата, останалите не могат да си позво­лят той да се почувства неудобно. Налага се да се включат в играта, да отговорят на въпроса, да споделят неудобство­то.

- Не знам колко точно печеля - казва организаторът, един от типичните представители на Банката за услуги, на­ричан „Лобиста". - Около 10 000 евро, но организациите, които ръководя, ми отпускат сума за представителни раз­ходи, покриващи всичко - обеди, вечери, хотели, самолет­ни билети, понякога дори и дрехи, макар да нямам частен самолет.

Виното свърши, той даде знак и чашите ни отново бяха напълнени. Дойде ред на президентката на автомобилната компания, на която отначало тази идея никак не й се понра-ви, но сега като че ли бе започнала да я намира за забавна.

- Мисля, че и аз печеля толкова, и също разполагам с неограничена сума за представителни разходи.

Един по един моите сътрапезници съобщаваха колко пе­челят. Най-богат беше банкерът: десет милиона евро го­дишно плюс акциите на банката му, чиято цена непрекъсна­то се повишавала.

Когато дойде ред на русото момиче, което не ни беше представено, то се опита да се изплъзне.

- Това е част от тайната ми градина и не интересува ни­кого.

- Разбира се, че не интересува никого, но в момента участваме в игра — казва организаторът на събитието.

Момичето отказа да участва. Отказвайки, тя се постави на по-високо стъпало от другите: в края на краищата беше единствената от групата, която имаше тайни. Но заставай­ки на по-горно стъпало, си навлече презрението на остана­лите. За да не се чувства унизена поради мизерната си за­плата, тя бе унизила всички, правейки се на загадъчна, без да си дава сметка, че повечето от тук присъстващите живе­еха на ръба, тъй като зависеха изцяло от така наречените суми за представителни разходи, които можеха да им бъ­дат отнети всеки момент.

Както можеше да се очаква, последният отговор беше мой.

- Зависи. Ако издам нова книга, получавам около пет милиона долара за съответната година. А когато не публи­кувам нищо ново, приходите ми са от порядъка на два ми­лиона от авторски права на публикуваните заглавия.

- Зададохте този въпрос, защото искахте да се похвали­те с това колко много печелите - каза момичето с „тайна­та градина". - Никой не се впечатли.

Бе разбрала грешката си и сега се опитваше да заглади положението, тръгвайки в атака.

- Напротив - прекъсна я принцът. - Мислех, че писател от вашата величина е много по-богат.

Точка за мен. Русото момиче нямаше да посмее да си отвори устата до края на вечерта.

Разговорът на тема „пари" наруши много табута, сред които личните доходи бяха едно от най-строгите. Сер­витьорът започна да идва до масата ни все по-често, бутил­ките с вино започнаха да се изпразват с невероятна бързи­на. Организаторът, който беше и водещ, се качи на подиу­ма изключително развеселен, съобщи името на победите­ля, даде му наградата и веднага се върна към нашия разго­вор, който не бе преставал, въпреки че доброто възпитание изискваше да замълчим, когато някой говори. Споделяхме какво правим с парите си (в повечето случаи хората „си ку­пуваха" свободно време, за да пътуват или да практикуват някакъв спорт).

Мислех да насоча разговора към това какво погребение биха искали да имат сътрапезниците ми, понеже смъртта е още по-голямо табу от парите. На масата обаче цареше ве­село настроение, хората общуваха помежду си толкова свободно, че реших да замълча.

- Говорите за пари, но не знаете какво представляват парите - каза банкерът. - Как може хората да вярват, че ед­на изрисувана хартийка, пластмасова карта или монета, произведена от най-долнокачествен метал, имат някаква стойност! Освен това вие несъмнено знаете, че вашите па­ри, милионите ви долари, всъщност са само електронни импулси!

Разбира се, че го знаехме.

- Отначало богатството се е изразявало в това, което носят тези дами - продължи той. - Украшения, направени от редки материали, лесни за транспортиране, преброява­не, разделяне. Перли, златни зрънца, скъпоценни камъни. Всички са излагали богатството си на показ.

На свой ред тези неща са били разменяни срещу доби­тък или зърно, но вече никой не кара добитък по улиците, нито пък носи чували с жито. Най-смешното е, че продъл­жаваме да се държим така, сякаш сме някое първобитно племе - носим украшения, за да покажем колко сме бога­ти, макар и понякога да имаме повече украшения, отколко­то пари.

- Отличителните знаци на племето - казах аз. - По мое време младежите носеха дълги коси, днешните младежи са с пиърсинг: така се разпознават помежду си единомислещите, макар с това нищо да не може да се купи.

- А можем ли с електронните импулси, които притежа­ваме, да си купим още един час живот? Не. Можем ли да откупим завръщането на този свят на скъпите ни същест­ва, които са починали? Не. Можем ли да си купим любов?

- Любов можем - каза с шеговит тон президентката на автомобилната компания.

В очите й се четеше голяма тъга. Спомних си за Естер и за въпроса, който бях задал на журналиста по време на интервюто тази сутрин. Въпреки нашите украшения, кре­дитни карти, въпреки че сме богати, могъщи, интелигент­ни, знаем, че в основата на всичко е търсенето на любов, на ласка, на желанието да сме с някой, който да ни обича.

- Невинаги - отвърна директорът на парфюмерийната фирма, поглеждайки към мен.

- Прав сте, невинаги. И понеже ме гледате, разбирам какво искате да кажете: че жена ми ме е напуснала, въпре­ки че съм богат. Но почти винаги е възможно любовта да се купи. Впрочем знае ли някой на тази маса колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една банкнота от десет долара?

Никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Репли­ката за любовта напълно бе помрачила радостното настро­ение и ние прехвърлихме разговора върху литературни награди, музейни експозиции, най-новия филм, театрална­та постановка, която е имала по-голям успех от очаквания.

- Нормално. Както обикновено.

- Аз успях да предизвикам интересна дискусия на тема пари, която обаче завърши трагично.

- В колко часа ще летиш утре?

- В седем и половина сутринта. Тъй като ти ще летиш за Берлин, можем да пътуваме в едно такси.

- Къде отиваш?

- Знаеш къде. Не си ме питала, но знаеш.

- Да, знам.

- Както знаеш, че в този момент си казваме „сбогом".

- Бихме могли да се върнем към времето, когато се за­познах с теб: един мъж с разбито сърце заради някой, кой­то е заминал, и една жена, отчаяно влюбена в съседа си. Бих могла да ти припомня това, което ти каза веднъж: ще се боря докрай. Борих се и загубих - сега искам да излеку­вам раните си и да се впусна в друга битка.

- Аз също се борих и също загубих. Не се опитвам да зашия скъсаното: искам само да стигна докрай.

- Ти знаеше ли, че страдам всеки ден? Страдам от мно­го месеци насам, опитвайки се да ти покажа колко те обичам, как нещата придобиват смисъл само когато ти си до мен.

Ала сега, макар и да продължавам да страдам, реших, че стига толкова. Приключено е с това. Уморих се. От она­зи нощ в Загреб свалих гарда и си казах: ако ще има след­ващ удар, нека идва. Дори и да бъда простряна на ринга, да бъда нокаутирана, все някой ден ще се възстановя.

- Ще срещнеш някого.

- Разбира се: аз съм млада, красива, интелигентна, привлекателна. Но няма да мога да изживея това, което из­живях с теб.

- Ще откриеш други емоции. И знай, дори и да не ти се вярва, че докато бяхме заедно, съм те обичал.

- Убедена съм, но това с нищо не намалява болката ми. Утре ще вземем отделни таксита: мразя сбогуванията, осо­бено на летища и гари.