Захир паулу Коелю посвещение

Стига да успея да се справя с положението.

Защо искам да говоря с него? Персоналът на издателст­вото продължава да ми задава въпроси, отговарям меха­нично, никой не подозира колко далеч съм в момента, без аз самият да разбирам причината, поради която каня на мо­ята маса някого, когото би трябвало да мразя. За да открия къде се намира Естер в момента? За да си отмъстя на това момче, толкова несигурно, толкова объркано, но което въпреки това успя да ми отнеме любимата жена? Да дока­жа на самия себе си, че съм по-добър от него, много по-добър? Да го подкупя, да го съблазня, за да го накарам да еди жена ми да се върне при мен?

Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси, но са няма никакво значение. До този момент единствената фраза, която произнесох, беше, че желая да поканя този читател. Много пъти съм си представял следната сцена: как откривам двамата, как го сграбчвам за врата и му забивам един юмрук в лицето, как го унижавам пред Естер; или пък аз отнасям боя, за да й покажа, че се бия и страдам заради нея. Представял съм си сцени на насилие или на престоре­но безразличие, сцени, предизвикващи скандал на общест­вено място, но никога не ми е минавала през ум фразата „бих желал да дойдете да вечеряте с нас".

Изобщо не се запитвам какво ще правя после, единстве­ното, което се налага да правя в момента, е да не изпускам от поглед Мари, която върви на няколко крачки пред мен, хванала Михаил под ръка, сякаш му е приятелка. Тя няма да го пусне да си тръгне; в същото време се питам защо ми помага по този начин, след като знае, че срещата ми с това момче може да ми позволи да открия местонахождението на жена си.

Пристигаме в ресторанта. Михаил настоява да седне да­леч от мен, може би иска да избегне разговор само между нас двамата. Настроение, шампанско, водка и черен хай­вер - поглеждам менюто и с ужас откривам, че само за предястията моят издател ще похарчи около хиляда долара. Разговаряме на най-общи теми, питат Михаил как е мина­ло събитието, той казва, че му е харесало, питат го за кни­гата ми, той казва, че много му е харесала. Скоро забравят за него и вниманието на всички се насочва към мен - дали съм доволен, дали хората са били подредени, както аз ис­кам, дали охраната си е свършила добре работата. Сърце­то ми продължава да бие учестено, но външно успявам да запазя спокойствие, благодаря за всичко, за прекрасния на­чин, по който събитието е било замислено и организирано.

След половинчасови разговори и много водки забелязвам, че Михаил вече не е толкова напрегнат. Не е център на внимание, не е нужно да казва нищо, достатъчно е да из­държи още малко и след това ще може да си тръгне. Знам, че не ме излъга за арменския ресторант, и сега разполагам със следа. И тъй, жена ми все още е в Париж! Трябва да съм любезен с него и да спечеля доверието му, още пове­че, че първоначалното напрежение изчезна.

Минава един час. Михаил поглежда часовника си, виж­дам, че се кани да си тръгва. Трябва да направя нещо, и то незабавно. Всеки път, когато го поглеждам, се чувствам все по-незначителен и все по-малко разбирам как Естер е мог­ла да ме замени с този мъж, който изглежда толкова отне­сен (тя споменаваше, че имал „магьоснически" способнос­ти). Макар да ми е много трудно да се преструвам, че ми е приятно да разговарям с някой, който ми е враг, трябва да направя нещо.

- Нека да научим малко повече за нашия читател - обръ­щам се аз към насядалата на масата компания и всички за-млъкват. — Скоро той ще си тръгне, а не ни е казал нищо за себе си. С какво се занимавате?

Въпреки изпитите водки Михаил сякаш отново се затва­ря в себе си.

- Организирам срещи в арменския ресторант.

- Какво ще рече това?

- Разказвам истории от сцената. И предоставям въз­можност на хората в залата също да разкажат своите исто­рии.

- Аз правя същото в книгите си.

- Знам. Това ме накара да се сближа... Той щеше да каже кой е!

- Тук ли сте роден? - пита Мари, като не му позволява да довърши изречението „.. .да се сближа с жена ви."

- Роден съм в степите на Казахстан.

Казахстан. Ще се осмели ли някой да пита къде се нами­ра Казахстан?

- Къде се намира Казахстан? - пита шефът на търгов­ския отдел.

Блажени са онези, които не се страхуват да покажат незнанието си.

- Очаквах този въпрос. - Сега в очите на Михаил про­блясва весело пламъче. - Винаги когато казвам къде съм роден, след десет минути объркват страната ми с Пакистан или Афганистан. Моята родина се намира в Централна Азия. Жителите й са едва четиринайсет милиона и живеят на площ, няколко пъти по-голяма от тази на Франция с ней­ните шейсет милиона души.

- С други думи, това е място, където никой не протес­тира, че му е тясно - подхвърля моят издател, смеейки се.

- Това е място, където през двайсети век никой нямаше право да протестира срещу каквото и да било, дори и да ис­каше. Най-напред, когато комунистическият режим пре­махна частната собственост, добитъкът беше изоставен в степите и 48,6 процента от жителите на страната измряха от глад. Можете ли да го разберете? Почти половината от населението на моята страна умря от глад между 1932 и 1933 година.

На масата се възцарява мълчание. Трагедиите не са под­ходящи за подобно празнуване и някой от присъстващите решава да смени темата. Аз обаче настоявам „читателят" да продължи да разказва за страната си.

- Как изглеждат степите? — питам го.

- Огромни равнини почти без никаква растителност, както сигурно ви е известно.

Известно ми е, но сега е мой ред да му задам въпрос, да поддържам разговора.

- Спомних си нещо във връзка с Казахстан - казва из­дателят ми. - Преди време получих ръкопис от някакъв пи­сател, който живее там. Описваше в книгата си ядрените опити, извършени в степите.

- Не само земята, но и душата на родината ми е напое­на с кръв. Промени се това, което не биваше да променя, и сега поколения наред ще изкупват тази грешка. Направих­ме така, че цяло море да изчезне.

Ред е на мари да се намеси.

- Никой не може да направи така, че да изчезне едно море!

- На двайсет и пет години съм и видях как в рамките на едно поколение водата, която съществуваше от хиляди го­дини, се превърна в прах. Комунистическите управници ре­шиха да променят течението на две големи реки, Амударя и Сърдаря, за да използват водите им за напояване на па­мучни плантации. Не постигнаха целта си, но вече беше твърде късно - морето изчезна, а обработваемата земя се превърна в пустиня.

Липсата на вода промени изцяло местния климат. И днес големите пясъчни бури всяка година разпръскват по 150 милиона тона сол и прах. Петдесет милиона души от пет страни пострадаха от безотговорното, но безвъзвратно решение на съветските бюрократи. Малкото вода, която остана, е замърсена и причинява най-различни болести.

Постарах се да запомня думите му. Можех да ги изпол­звам в някоя от лекциите си. Михаил продължаваше да го­вори и темата от екологична се превърна в трагична.

- Дядо ми е разказвал, че Аралско море навремето се е наричало Синьо море заради цвета на водата си. Днес мо­рето вече го няма, но хората не искат да изоставят домове­те си и да се преселят на друго място: продължават да съ­нуват вълните и рибите, пазят въдиците си и разговарят за лодки и стръв.

- А наистина ли е имало ядрени експлозии? - пита от­ново моят издател.

- Мисля, че всичките ми сънародници знаят какво е по­чувствала земята, понеже тя е в кръвта на всеки казах. В разстояние на четирийсет години равнините бяха разтърс­вани от атомни или термоядрени бомби, общо 456 до 1989 година. От тези опити 116 бяха направени на открито, ка­то общата им мощност е била 2500 пъти по-голяма от та­зи на бомбата, хвърлена над японския град Хирошима по време на Втората световна война. В резултат на това хиляди са били засегнати от радиоактивното облъчване, заболели са от рак на белите дробове, а хиляди деца са се родили с психомоторни аномалии, без крайници или с умствени проблеми.

Михаил поглежда часовника си.

- С ваше позволение, трябва да тръгвам.

Половината от присъстващите изказват съжаление, раз­говорът е станал толкова интересен. Другата половина са доволни: абсурдно е да се говори за такива трагични неща по време на подобна празнична вечер.

Михаил се сбогува с всички, кимвайки, и ме прегръща не защото изпитва голяма обич към мен, а за да ми про­шепне:

- Както ви казах преди малко, тя е добре. Не се притес­нявайте. Той ми каза да не се притеснявам! И защо ли на­истина да се притеснявам: защото ме е изоставила някаква жена? Защото заради нея полицията ме разпитва, появих се на първите страници на жълтите вестници и списания, страдах ден и нощ, едва не изгубих приятелите си и...

- И написа Време да раздираш, време да съшиваш. Мо­ля те, възрастни хора сме, с опит, няма смисъл да се за­блуждаваме: разбира се, че искаш да знаеш как е тя. Дори и нещо повече: искаш да я видиш.

- След като знаеш всичко това, защо ми помогна да се срещна с него? Сега разполагам със следа: всеки четвър­тък той е във въпросния арменски ресторант.

- Много добре! Продължавай напред!

- Не ме ли обичаш?

- Повече от вчера и по-малко от утре, както пише по картичките, които купуваме от книжарниците. Да, обичам те. Всъщност съм лудо влюбена, дори започвам да мисля дали да не си сменя жилището и да дойда в този огромен и самотен апартамент — но винаги когато заговоря за това, ти си този, който сменя... темата. Въпреки това забравям за нараненото си самолюбие и намеквам колко хубаво би би­ло да живеем заедно, а ти ми отговаряш, че още е рано, и аз си мисля, че може би се боиш да не ме изгубиш, както изгуби Естер, или че още очакваш завръщането й, или че няма да разполагаш повече със свободата си, страхуваш се да останеш сам, но се страхуваш и да живееш с някого - с други думи, връзката ни е истинска лудост. Но след като ме питаш, ще ти отговоря: много те обичам.

- Тогава защо го направи?

- Защото не мога да живея непрекъснато с призрака на жената, която си е заминала, без да ти даде никакво обяс­нение. Прочетох книгата ти. Струва ми се, че едва когато я срещнеш и разрешиш този проблем, сърцето ти наистина ще бъде мое.

Точно така стана и със съседа ми: живеехме достатъчно наблизо, за да си дам сметка колко беше страхлив във връзката си с мен, как никога не призна желанието си, за­щото смяташе, че е твърде опасно, за да го постигне. Ти много често повтаряш, че абсолютна свобода не съществу­ва: съществува само свободата да изберем нещо и от този миг насетне да се чувстваме обвързани от собственото си решение. Колкото по-близо бях до съседа си, толкова пове­че ти се възхищавах: възхищавах се на мъжа, който прие­ма да продължи да обича жената, която го е напуснала и не се интересува повече от него. И не само приема, но и реша­ва да го заяви публично. Ето какво казваш в един откъс от книгата си, който знам наизуст:
Когато нямаше повече какво да губя, получих всичко. Когато престанах да бъда този, който бях, преоткрих се­бе си. Когато разбрах какво е унижение и въпреки това продължих напред, осъзнах, че съм свободен да избирам съдбата си. Не знам дали не съм луд, дали бракът ми не е мечта, която не съм успял да разбера. Знам, че мога да живея без тази жена, но бих желал да я срещна отново, за да й кажа това, което никога не и казах, докато бях­ме заедно: обичам те повече от самия себе си. Ако успея да и го кажа, тогава ще мога да продължа напред и ще намеря покой, защото чрез тази любов ще съм изкупил ви­ната си.
- Михаил ми каза, че Естер сигурно е прочела книгата ми. Което е достатъчно.

- Въпреки това, за да те имам наистина, трябва да се срещнеш с нея и да и кажеш тези думи очи в очи. Може ой ще се окаже невъзможно, може тя да не иска да те вижда повече, но ще знаеш, че си опитал. Аз ще се освободя от „идеалната жена", а ти няма да си обсебен повече от Захира, както я наричаш.

- Много си смела.

- Нищо подобно, страх ме е. Но нямам избор.

На другата сутрин се зарекох, че няма да се опитвам да открия къде живее Естер. През изминалите две години, без да го съзнавам, бях предпочел да вярвам, че е била при­нудена да замине, отвлечена и шантажирана от някоя теро­ристична групировка. Но сега, когато знаех, че е жива и се чувства добре (според думите на момчето), имаше ли сми­съл да настоявам да я видя? Бившата ми жена имаше пъл­ното право да търси щастието си и аз трябваше да уважа­вам нейното решение.

Тази мисъл не ме напусна в продължение на повече от четири часа. Надвечер отидох до една църква, запалих свещ и отново дадох обет, този път съвсем тържествено и според ритуала, да се опитам да я открия. Мари беше права, не бях дете, за да продължавам да се самозаблуждавам и да се преструвам, че това не ме интересува. Уважавах решение­то й да си тръгне, но същата тази жена, която толкова ми бе помогнала да изградя живота си, почти ме бе съсипала. Винаги е била смела, но защо този път избяга като пре­стъпница посред нощ, без да погледне мъжа си в очите и да му обясни причината? Бяхме достатъчно зрели хора, за да предприемем нещо и да понесем последствията от нашите постъпки. Поведението на жена ми (по-точно на бившата ми жена) не отговаряше на характера й и аз трябваше да разбера защо го е направила.

Въпреки това оставаше много време и реших да платя някои сметки в Банката за услуги - приех покани за вече­ря, изнесох кратки лекции в училища, където учеха деца на приятели, посетих един голф клуб, раздадох импровизира­но автографи в книжарницата на един приятел на улица „Сюфрен" (събитието беше обявено на афиш, който стоя на витрината три дни и накрая успя да привлече не повече от 20 души). Секретарката ми каза, че трябва да съм мно­го доволен, тъй като отдавна не ме е виждала толкова акти­вен: отвърнах й, че фактът, че книгата ми е в класацията на най-продаваните, ме стимулира да работя още повече.

Имаше само две неща, които не правих през тази седми­ца: първо, не четох ръкописи, защото според адвокатите ми трябва да ги връщам незабавно по пощата, в противен слу­чай рискувам да ме обвинят, че съм използвал нечия исто­рия. (Така и не разбрах защо хората ми изпращат ръкопи­си, та аз в края на краищата не съм издател!)

Второто нещо, което не направих, бе да потърся в атла­са къде се намира Казахстан, макар и да знаех, че за да спе­челя доверието на Михаил, трябва да науча малко повече за произхода му.

Хората търпеливо чакат да им отворят вратата, която води към салона в дъното на ресторанта. Ни помен от оча­рованието на баровете по „Сен-Жермен де Пре", никой не сервира кафе с чаша вода, няма изискано облечени и изис­кано изразяващи се хора. Нито следа от елегантните фоа­йета на парижките театри и от магията на спектаклите, ко­ито се играят навсякъде из града, дори и в малките бистра с техните актьори, даващи винаги най-доброто от себе си с надеждата, че сред публиката е седнал някой прочут им­пресарио, който в края на шоуто ще се представи, ще по­твърди, че са гениални, и ще ги покани да изнесат пред­ставление в някой голям културен център.

Наистина не разбирам защо на това място има толкова много хора - не съм чел нито ред за него в специализира­ните списания за свободно време и културни събития в Па­риж.

Докато чакам, разговарям със собственика и научавам, че възнамерява в скоро време да използва цялото простран­ство на ресторанта си.

- С всяка изминала седмица публиката се увеличава -казва той. - Отначало приех, защото една журналистка ме помоли, като обеща в замяна да публикува нещо за ресто­ранта в списанието си. Приех, защото рядко отварям този салон в четвъртък. А сега, докато чакат, вечерят и поняко­га дори регистрираме най-големия оборот за цялата седмица. Боя се само да не е някаква секта. Както знаете, закони­те тук са много строги.

Да, знаех го, тъй като имаше и такива, които намекваха, че книгите ми са свързани с някакъв опасен начин на мис­лене, с някаква религиозна проповед, която противоречи на общоприетите ценности. Във Франция, толкова либерална по отношение на почти всичко, съществуваше нещо като параноя на тази тема. Наскоро бе публикуван подробен доклад върху „промиването на мозъци", което разни групи практикували спрямо наивниците. Нима хората, които съ­умяваха да избират какво ли не - училище, университет, паста за зъби, автомобили, филми, мъже, жени, любовни­ци, - щяха да се оставят да бъдат манипулирани толкова лесно, щом се стигнеше до религиозни убеждения.

- А как рекламират събитието? - питам аз.

- Нямам представа. Ако знаех, щях да помоля същия човек да рекламира и ресторанта ми.

И за да не остане у мен и сянка на съмнение, понеже все пак не знае кой съм, добавя:

- Гарантирам ви, че не е секта. Артисти са.

Вратата на салона е отворена и насъбралото се множе­ство започва да влиза, като преди това всеки оставя по пет евро в една кошница. Вътре, върху импровизирана сцена, безразлични към всичко наоколо, са застанали две момче­та и две момичета, облечени в бели поли. силно набрани и колосани така, че да описват огромни окръжности около телата им. Освен четиримата забелязвам по-възрастен мъж с там-там в ръце, а също и една жена с огромно брон­зово дайре; всеки път, когато тя разклаща инструмента си, се чува звук, наподобяващ дъжд от метални капки.

Единият от двамата младежи е Михаил. Няма нищо об­що с момчето, с което се срещнах онази вечер на раздава­нето на автографи. Погледът му, фиксиран в някаква точка в празното пространство, блести по особен начин.

Хората заемат намиращите се в салона столове. Мом­чета и момичета, облечени така, че ако ги срещна на ули­цата, ще ги взема за наркомани, употребяващи силна дрога. Президенти на фирми и чиновници на средна възраст с жените си. Две-три деца, около десетгодишни, вероятно доведени от родителите си. Неколцина старци, на които ни­как не им е било лесно да дойдат, като се има предвид, че най-близката спирка на метрото е на около пет пресечки оттук.

Пият, пушат, разговарят на висок глас, сякаш на сцена­та няма никой. Постепенно разговорите стават все по-шум­ни, чуват се смехове, цари весело, празнично настроение. Каква ти секта! Освен ако не е някакво братство на пуша­чите. Оглеждам се неспокойно, опитвайки се да открия Ес­тер във всяка от присъстващите жени, но всеки път, когато се доближавам, виждам, че не е тя - понякога се оказва до­ри, че не съществува ни най-малка външна прилика със съпругата ми. (Защо не мога да свикна да казвам „бившата ми съпруга"?)

Питам една добре облечена жена какво е това. На нея обаче май не й се отговаря - поглежда ме, сякаш съм но­вак, на който тепърва трябва да бъдат разкрити тайните на живота.

- Истории за любов - отговаря тя. - Истории и енергия. Истории и енергия. По-добре да не настоявам, въпреки

че жената изглежда съвсем нормална. Чудя се дали да не попитам някой друг, но решавам, че е по-добре да си мъл­ча - след малко сам ще разбера. Някакъв господин, седнал близо до мен, ме поглежда и се усмихва.

- Чел съм книгите ви. И знам, разбира се, защо сте тук. Изплашвам се: нима той знае за връзката на Михаил с

жена ми - пак трябва да се поправя, - връзката между един от актьорите на сцената и бившата ми жена?

- Автор като вас сигурно познава воините тенгри, кои­то са тясно свързани с тези, които наричате „воини на свет­лината".

- Разбира се — отвръщам с облекчение. Всъщност никога не бях чувал за тях.

Двайсет минути по-късно, когато в салона почти не мо­же да се диша от цигарен дим, се разнася звукът от дайре­то. Разговорите секват като по чудо, а атмосферата на пъл­на анархия като че ли придобива религиозна аура: както на сцената, така и сред публиката настъпва тишина, наруша­вана единствено от шума, идващ от съседния ресторант.

Михаил, който продължава да гледа втренчено в някак­ва невидима точка пред себе си, сякаш изпада в транс и за­почва да говори:

- Ето какво е казано в монголския мит за сътворението на света:

Появи се едно диво куче, което беше синъо-сиво и чиято съдба беше предопределена от небето. Жена му беше кошута.

Гласът на Михаил е различен, по-женствен, по-самоуве­рен.

- Ето как започва още една любовна история. Между дивото куче с неговата смелост и сила и кошутата с нейна­та нежност, интуиция, грациозност. Ловецът и плячката се срещат и се обикват. Според природните закони единият би трябвало да унищожи другия - в любовта обаче не същест­вува ни добро, ни лошо, няма ни съзидание, ни разрушение, има само движения. И любовта променя природните зако­ни.

Той направи някакъв жест с ръка и четиримата се завър­тяха в кръг.

- В степите, откъдето идвам, дивото куче е женско жи­вотно. Чувствително е и умее да ловува, защото е развило инстинкта си, но в същото време е срамежливо. Не изпол­зва груба сила, а стратегия. То е смело, предпазливо и бър­зо. За миг излиза от състоянието на пълна отпуснатост и с напрегнати мускули скача върху плячката си.

А кошутата? - попитах се аз, тъй като съм свикнал да съчинявам истории. Михаил също е свикнал да ги разказва, затова отговаря на незададения въпрос:

- Кошутата има мъжки черти: бърза е и умее да разгадава земните тайни. Двамата пътуват в своите символични светове, две невъзможности се срещат и благодарение на това, че преодоляват собствената си природа и присъщите й ограничения, правят света възможен. Ето такъв е мон­голският мит: от две различни природи се ражда любовта. От противоположностите любовта черпи сила. Чрез стълк­новението и промяната любовта се съхранява.

Всеки живее своя живот. На света му е било много труд­но да достигне дотук, а на нас - да организираме живота си по най-добрия начин; той не е идеален, но можем да съжи­телстваме. Впрочем нещо липсва - винаги липсва нещо, ето защо сме се събрали тук тази вечер: за да може всеки от нас да помогне на другите да се замислят върху смисъ­ла на съществуването си. Разказвайки безсмислени исто­рии, търсейки факти, които излизат извън рамките на об­щоприетия светоглед, може би след едно-две поколения ще можем да открием друг път.

Когато италианският поет Данте е написал Божестве­на комедия, е казал следното: В деня, когато човек позво­ли на истинската любов да се прояви, добре организира­ните неща ще се превърнат в хаос и ще пометат всичко онова, което сме считали за правилно, за истина. Светът ще стане истински, когато човекът се научи да обича, а до­тогава ще живеем с мисълта, че познаваме любовта, но ня­ма да имаме смелостта да се изправим срещу истинската й същност.

Любовта е необуздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани.

Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, да ни позволи да стигнем до Бог и до ближния ни; и въпреки това заради начина, по който обичаме днес, изкупваме всяка минута спокойствие с един час тревога.

Михаил направи пауза. Отново се разнесе звукът на дай­рето.

- Днес няма да разказваме истории за любов, както правим всеки четвъртък. Ще разказваме истории за липса­та на любов. Ще видим кое е на повърхността и кое е скри­то под нея: онзи слой, в който се срещат нашите навици, нашите ценности. Когато успеем да пробием този слой, ще открием себе си. Кой ще започне?

Няколко души вдигнаха ръце. Той посочи някакво мо­миче с арабски черти. Тя се обърна към един мъж, който стоеше сам в другия край на салона.

- Случвало ли ви се е да бъдете импотентен в леглото с някоя жена?

Всички се разсмяха. Мъжът обаче избегна прекия отго­вор.

- Да не би да ме питате, защото вашият приятел е им­потентен?

Множеството отново се разсмя. Докато Михаил говоре­ше, ми мина мисълта, че може би в момента се сформира някаква нова секта. Не можех да си представя обаче по вре­ме на събирания на секти хората да пушат, да пият или да задават неудобни въпроси, свързани със сексуалната актив­ност на ближния.