Захир паулу Коелю посвещение

Мари се преструваше, че не знае какво става в душата ми, аз също се преструвах, че не знам какво става в нейна­та (несподелена любов към съседа й, който беше семеен, а тя беше жена, която можеше да има абсолютно всеки мъж, когото пожелаеше). Бяхме приятели, обичахме да гледаме едни и същи предавания по телевизията, дори бих се осме­лил да твърдя, че в отношенията ни имаше място и за ня­каква любов, макар и различна от тази, която аз изпитвах към Естер, а тя - към своя съсед.

Започнах отново да раздавам автографи, започнах отно­во да приемам покани за лекции, статии, благотворителни вечери, телевизионни програми, проекти с начинаещи творци. Правех всичко друго, но не и това, което трябваше да правя: да пиша книги.

Това обаче не ме тревожеше - дълбоко в сърцето си бях решил, че съм приключил с писателската си кариера, поне­же жената, която ме бе накарала да започна да пиша, вече не беше до мен. Бях изживял пълноценно мечтата си, бях стигнал там, където малцина имат късмета да стигнат, и можех да прекарам останалата част от живота си в развле­чения.

Тази мисъл ми хрумваше всяка сутрин. А следобед раз­бирах, че единственото нещо, което бих искал да правя, е да пиша. Когато настъпваше вечерта, отново се опитвах да се убедя, че съм осъществил мечтата си и трябва да пред­приема нещо ново.

По същото време в Испания се честваха много годиш­нини и тъй като бях благодарен на тази страна заради по­клонението, на което бях ходил, реших да участвам поне в едно събитие: да изнеса лекция през януари в страната на баските. За да разчупя рутината - опит да пиша книга/ офи­циална вечеря/ летище/ посещение при Мари в Милано/ ве­черя/ хотел/ летище/ интернет/ летище/ интервю/ летище, -реших да измина 1400 км сам, с кола.

Не съществува място, дори и съвсем непознато за мен, което да не ми напомня за моя собствен. Захир. Мисля си, че на Естер много би й харесало тук, с удоволствие би обядвала в този ресторант, би се разходила по този бряг на реката. Спирам да пренощувам в Байон и преди да заспя, включвам телевизора и научавам, че около 5000 камиона са спрели на границата между Франция и Испания заради неочаквана и силна снежна буря.

Събуждам се с мисълта да се върна в Париж: имам прекрасно извинение, за да отложа ангажимента си, орга­низаторите ще ме разберат — има задръствания, настилка­та е заледена, освен това както испанското, така и френско­то правителство съветват хората да не излизат от къщи през този уикенд, защото има сериозна опасност от катас­трофи. Положението е още по-тежко, отколкото снощи: в сутрешния вестник пише, че 17 000 души са блокирани в друга отсечка и службите по гражданска защита са моби­лизирани, за да им окажат помощ с храна и временни за­слони, понеже много коли са останали без бензин и няма как да поддържат включено отоплението.

В хотела ми обясняват, че ако НАИСТИНА трябва да пъ­тувам, ако е въпрос на живот и смърт, мога да тръгна по един второкласен заобиколен път, като това отклонение ще ми отнеме още два часа и никой не може да ми гарантира дали шосето ще е проходимо. Инстинктивно решавам да тръгна: нещо ме тласка напред, към хлъзгавия асфалт, към задръстванията, в които ще трябва да чакам с часове.

Правя го може би заради името на града: Витория. Или може би заради мисълта, че твърде много съм свикнал с удобствата и съм изгубил способността си да импровизи­рам в кризисни моменти. Или може би заради ентусиазма на хората, които се опитват да възстановят една катедрала, строена преди много столетия, и за да привлекат внимани­ето към начинанието си, са поканили писатели да изнесат лекции. Или може би заради думите на мореплавателите, открили и завоювали двете Америки: „Трябва да плаваш, не да живееш."

И аз плавам. След много часове и много напрежение пристигам във Витория, където ме очакват още по-притес­нени хора. Казват, че от трийсет години не е валял такъв сняг, благодарят ми за усилията, но от този момент ната­тък трябва да се движим според официалната програма, а тя включва посещение на катедралата „Санта Мария".

Една девойка с особен блясък в очите започва да ми раз­казва историята на катедралата. В началото на това място имало само крепостна стена. Впоследствие крепостната стена си останала, но един от зидовете бил използван за построяването на параклис. Изминали доста години и па­раклисът се превърнал в църква. След още едно столетие църквата приела вид на готическа катедрала. Катедралата изживяла моменти на слава, след което започнала да се ру­ши, била изоставена за известен период, строителните ра­боти по укрепването изменили архитектурата й, всяко следващо поколение смятало, че е разрешило проблема, и преправяло първоначалния план.

Катедралата обаче устояла на всичко.

Обикалям я, разглеждам сегашните й форми: този път архитектите гарантират, че са намерили най-доброто реше­ние. Цялата е опасана от скеле и метални подпори, гранди­озни теории за бъдещото й укрепяване и критики относно направеното в миналото.

Изведнъж, застанал по средата на централния кораб, си давам сметка за нещо много важно: катедралата съм аз, ка­тедралата сме всички ние. Растем, променяме се външно, откриваме у себе си недостатъци, които трябва да бъдат поправени, невинаги избираме най-доброто решение, но въпреки всичко продължаваме напред, опитвайки се да вървим с гордо вдигната глава, да бъдем безупречни, за да накараме другите да оценят не стените, нито вратите или прозорците, а празното пространство между тях, простран­ството, в което боготворим и почитаме най-скъпото, най-важното за нас.

Да, несъмнено всеки от нас е катедрала. Но какво има в празното пространство на моята вътрешна катедрала?

Естер, Захирът.

Тя е изпълнила всичко. Тя е единственото основание, за да живея. Разглеждам наоколо, подготвям се за лекцията и разбирам защо приех предизвикателството на снега, задръстванията, заледеното шосе: за да си спомня, че всеки ден трябва наново да изграждам себе си, и за да приема -за пръв път през моето съществуване, - че обичам едно чо­вешко същество повече, отколкото самия себе си.

Докато карам към Париж - вече при много по-добри ме­теорологични условия, - сякаш се намирам в транс: не мис­ля, само внимавам за движението по пътя. Когато се прибирам у дома, помолвам домашната помощница да остане вкъщи следващите дни, да не допуска никого при мен и да ми приготвя сутрешното кафе, обяда и вечерята. Стъпвам върху малкото устройство, което ми позволява да влизам в интернет, и го разрушавам напълно. Изтръгвам телефона от стената. Опаковам мобилния си телефон и го изпращам на моя издател с молба да ми го върне само когато отида да си го поискам лично.

В разстояние на една седмица се разхождам всяка сут­рин по бреговете на Сена, прибирам се вкъщи и се затва­рям в кабинета си. И сякаш под диктовката на ангелски глас пиша книга, по-точно писмо, дълго писмо до жената на моите мечти, жената, която обичам и която винаги ще обичам. Може би някой ден тази книга ще стигне до нея, но дори и това да не се случи, сега аз съм човек, постигнал ду­шевно равновесие. Не се боря повече с наранената си гор­дост, не търся Естер по всички улици, барове, кина, преми­ери, в Мари, в новините от вестниците.

Напротив, доволен съм, че тя съществува, тъй като ми показа, че съм способен на любов, каквато дори не съм по­дозирал, сякаш съм осенен от божията благодат.

Приемам Захира, ще се оставя да ме отведе до светост­та или до лудостта.

Книгата Време да раздираш, време да съшиваш със заглавие, вдъхновено от един стих на Еклисиаст, беше пуб­ликувана в края на април. През втората седмица на май ве­че бе на първо място в класациите на най-продаваните кни­ги.

Литературните притурки на вестниците, които никога не са били любезни към мен, този път засилиха атаките. Изрязах някои фрази и ги залепих в тетрадката, в която съ­бирах критичните материали от предишните години. В об­щи линии повтаряха едно и също нещо, като сменяха само заглавието на книгата:

„.. .за пореден път в тези смутни времена, в които живе­ем, авторът ни кара да избягаме от действителността по­средством една любовна история" (сякаш човек би могъл да живее без любов);

„.. .къси изречения, повърхностен стил" (като че ли дъл­гите изречения означават непременно дълбок стил);

„...авторът е открил тайната на успеха - маркетинга" (сякаш се бях родил в страна с големи литературни тради­ции и разполагах с цяло състояние, което да инвестирам в първата си книга);

„...въпреки че книгата ще се продава толкова добре, колкото и предишните, тя доказва, че човешкото същество не е готово да се изправи срещу трагедията, която ни об­гражда" (сякаш те знаеха какво значи да си готов).

Някои от текстовете обаче се различаваха: освен горе­споменатите фрази добавяха още, че съм се възползвал от миналогодишния скандал, за да спечеля още повече пари. И както ставаше обикновено, отрицателните критики заси­лиха още повече интереса към книгата ми: верните ми чи­татели си я купиха, а онези, които бяха забравили за слу­чая, си го спомниха и също си купиха по един екземпляр, понеже искаха да узнаят моята версия за изчезването на Ес­тер (но тъй като в книгата не ставаше дума за това, а за един химн на любовта, сигурно са се разочаровали и са ре­шили, че критиците имат право). Авторските права бързо бяха продадени във всички страни, в които се издаваха кни­гите ми.

Мари, на която бях дал текста, преди да го изпратя в из­дателството, се оказа точно такава жена, каквато бих искал да бъде: вместо да прояви ревност или да ме укори, че съм изложил на показ душата си по този начин, ме насърчи да продължавам напред и много се зарадва на успеха ми. В момента тя четеше уроците на някакъв неизвестен мистик и ги цитираше по време на всичките ни разговори.

Когато хората ни хвалят, трябва да внимаваме как се държим.

- Критиката никога не ме е хвалила.

- Имам предвид читателите: никога не си получавал толкова много писма, накрая ще повярваш, че си по-добър, отколкото си мислиш, и ще те обземе измамното чувство на сигурност, което може да се окаже много опасно.

- След като бях в онази катедрала, наистина смятам, че съм по-добър, отколкото си мислех, но това няма нищо об­що с писмата на читателите. Открих любовта, колкото и абсурдно да изглежда.

- Чудесно! Това, което най-много ми харесва в книгата ти, е, че нито за миг не обвиняваш бившата си жена. А съ­що и това, че не обвиняваш и себе си.

- Научих се да не си губя времето.

- Колко хубаво! Вселената се нагърбва със задачата да поправя нашите грешки.

- Ти тълкуваш изчезването на Естер като „поправяне на грешка"?

- Не вярвам в лечебната сила на страданието и на тра­гедията. Те се случват, защото са част от живота, и не тряб­ва да бъдат възприемани като наказание. Вселената обик­новено ни показва къде сме сгрешили, като ни отнема най-ценното: приятелите. Точно така е станало и с теб, ако не се лъжа.

- Наскоро открих нещо важно: истинските ни приятели са тези, които са до нас тогава, когато ни се случват хубави неща. Те се молят да успеем, радват се на победите ни. А неистинските приятели се появяват само в трудни мо­менти, с тъжна физиономия на „солидарност", докато в действителност нашето страдание им служи като утеха за собствения им нещастен живот. Миналата година, когато бях в криза, изникнаха разни хора, които никога преди не бях виждал, и започнаха да ме утешават. Ненавиждам това.

- И на мен ми се е случвало.

- Благодаря ти, че се появи в живота ми, Мари.

- Не бързай да ми благодариш, нашата връзка все още не е достатъчно здрава. Впрочем напоследък мисля дали да не се преместя в Париж или да те помоля да дойдеш да жи­вееш в Милано. Това няма да се отрази нито на твоята, ни­то на моята работа. Ти винаги работиш вкъщи, а аз винаги работя в други градове. Искаш ли да обсъдим тази възмож­ност, или да сменим темата?

- Искам да сменим темата.

- Тогава да говорим за друго. Проявил си голяма сме­лост, написвайки тази книга. Изненадва ме това, че нито веднъж не споменаваш за младежа.

- Той не ме интересува.

- Разбира се, че те интересува. Нима не си се запитвал понякога защо тя е избрала него?

- Не съм се запитвал.

- Лъжеш. Аз бих искала да знам защо моят съсед не се разведе със скучната си жена, постоянно усмихната, посто­янно загрижена за чистенето, готвенето, децата, сметките за тока и водата... Щом като аз се питам, значи и ти се пи­таш.

- Очакваш да чуеш, че го мразя, защото ми е отнел Ес­тер?

- Не. Очаквам да чуя, че си му простил.

- Не мога да му простя.

- Много е трудно. Но нямаш друг изход: ако не го на­правиш, постоянно ще си спомняш за страданието, което той ти е причинил, и тази болка няма да премине никога.

Не казвам, че си длъжен да го харесваш. Не казвам, че си длъжен да го издириш. Не намеквам, че трябва да го смяташ за ангел. Впрочем как се казва той? Името му като че ли беше руско, ако не се лъжа.

- Няма никакво значение.

- Виждаш ли? Дори и името му не искаш да произне­сеш. Да не е от суеверие?

- Михаил. Ето, това е името му.

- Енергията на омразата няма да те отведе никъде; енергията на прошката обаче, която се проявява чрез лю­бовта, ще промени живота ти към по-добро.

- В момента приличаш на тибетски учител, който казва много красиви на теория неща, но невъзможни за осъщест­вяване. Не забравяй, че съм бил нараняван неведнъж.

- Точно затова все още носиш в себе си детето, което се е криело зад родителите си, плачейки, понеже е било най-големият слабак в училище. Все още носиш белезите на слабичкото момче, което не е могло да си намери приятел­ка, защото не му се е удавал нито един спорт. Не са зарас­нали раните, които си получил от несправедливото отно­шение към теб в миналото. И каква ти е ползата от това?

- Откъде знаеш, че съм преживял подобни неща?

- Знам. Погледът ти го издава, но те не ти носят нищо добро, освен постоянното желание да изпитваш умиление към самия себе си, понеже си бил жертва на по-силните. Или пък точно обратното: карат те да влезеш в ролята на отмъстител, готов да нанесе още по-дълбока рана на този, който го е засегнал. Не смяташ ли, че така само си губиш времето?

- Смятам, че поведението ми е съвсем човешко.

- Човешко, наистина. Но не е нито интелигентно, нито разумно. Трябва да цениш времето си на тази земя. Знай, че Бог винаги прощава, прости тогава и ти!

Гледайки множеството, събрало се този следобед за поредното ми раздаване на автографи в една голяма кни­жарница на „Шан-з-Елизе", си мислех: колко ли души са преминали през същото, което аз изживях с жена си?

Малцина. Един или двама. Въпреки това повечето от тях щяха да открият себе си в новата ми книга.

Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, по­глеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови - идеи, които са узрели и са готови, за да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях. По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба из­тощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се виж­да на хоризонта.

Въпреки това не се връщам обратно, трябва непремен­но да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, ка­то например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме пара­лизират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да об­мисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, кое­то би ми отнело толкова много радости?

Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се от­правя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край няка­къв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъс­нато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, ко­ето съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.

Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутрин­та с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връ­щам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, по­глеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единай­сет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет след­обед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да про­веря електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?

Започвам по задължение, но изведнъж „нещото" ме за­владява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.

Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие ви­наги се оказват напълно излишни - служат само за да из­празня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.

Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет сед­мици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да за­пазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение - и стигам.

По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста". Се­га знам, че това е самата истина, никой не знае защо тече­нието го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и съ­щи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редакти­ра още веднъж и го публикува.

И всеки път се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. Споделят един с друг и мистериозната верига се разви­ва, а това, което писателят е смятал за самотен труд, се превръща в мост, в кораб, в средство, позволяващо на чо­вешките души да пътуват и да общуват помежду си.

От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разби­рам написаното от мен, когато виждам, че и другите са го разбрали, но не и преди това. В редки моменти, като този например, който скоро ще настъпи, успявам да погледна в очите на някои от тези хора и разбирам, че душата ми не е сама.

В определения час започвам да раздавам автографи върху книгите си. Поглеждаме се с читателите ми за миг в очите, прибавя се и усещането за съучастничество, радост, взаимно уважение. Стискаме си ръцете, получавам писма, подаръци, разговаряме. Час и половина по-късно моля за десетминутна почивка, никой не протестира, издателят ми (както бе станало обичай по време на следобедното ми раз­даване на автографи) се разпорежда да бъдат почерпени с по чаша шампанско всички, които са на опашката (опитах се да въведа тази традиция и в други страни, но винаги ми отговарят, че френското шампанско е скъпо, и го заменят с минерална вода - което също е знак на уважение към чака­щите).

Връщам се на масата. Минават още два часа, а аз - про­тивно на това, което сигурно си мислят хората, наблюдава­щи събитието - не съм изморен, а изпълнен с енергия, бих могъл да продължа да раздавам автографи до късно през нощта. Впрочем книжарницата вече е затворена, опашката скоро ще свърши, остават около четирийсет души, които намаляват на трийсет, двайсет, единайсет, петима, четири­ма, трима, двама... и изведнъж очите ни се срещат.

- Изчаках да свършите. Исках да съм последен, защото имам съобщение за вас.

Не знам какво да кажа. Поглеждам встрани, издателите, хората от търговския отдел и книжарите разговарят оживе­но, след малко ще отидем да вечеряме, ще споделим емо­циите от деня, ще си разказваме любопитни истории, кои­то са се случили, докато съм раздавал автографи.

Никога преди това не го бях виждал, но знам кои е. Вземам книгата и пиша:

„На Михаил, с обич".

Не казвам нищо. Не мога да си позволя да го изгоня -достатъчна е една дума, едно изречение, някакво рязко дви­жение, и той може да изчезне и никога повече да не се вър­не. За частица от секундата разбирам, че освен него никой друг не ще ме спаси от благословията - или проклятието -на Захира, защото единствено той знае къде се намира и аз най-сетне ще мога да му задам въпросите, които толкова дълго отправям към самия себе си.

- Бих искал да знаете, че тя е добре. И сигурно е проче­ла книгата ви.

Издателите, хората от търговския отдел и книжарите се приближават до мен. Прегръщат ме, казват, че събитието е минало прекрасно. И сега ще си отдъхнем, ще пием, ще разговаряме.

- Бих искал да поканя този читател - казвам аз. - Той беше последен на опашката... Ще представлява всички чи­татели, прекарали следобеда с нас.

- Не мога да дойда. Имам ангажимент. - И добавя мал­ко уплашено, обръщайки се към мен: - Дойдох само за да ви предам едно съобщение.

- Какво съобщение? - пита един от продавачите.

- Той никога никого не кани! - казва издателят ми. -Хайде, елате да вечеряте с нас!

- Благодаря ви, но всеки четвъртък участвам в една среща.

- В колко часа?

- След два часа.

- И къде е тя?

- В един арменски ресторант.

Шофьорът ми, който е арменец, пита в кой точно и каз­ва, че въпросният ресторант се намира само на петнайсет минути от мястото, където ще вечеряме. Всички се стара­ят да ми се харесат: смятат, че след като каня някого, той трябва да е радостен и доволен от оказаната му чест и отложи всички други ангажименти.

- Как се казва? - пита Мари.

- Михаил.

- Михаил - казва Мари и аз си давам сметка, че е раз­брала всичко, - елате с нас поне за час! Ресторантът, в кой­то ще вечеряме, е наблизо. След това шофьорът ще ви за­кара там, където искате да отидете. Но ако предпочитате, можем да анулираме нашата резервация и да отидем всич­ки да вечеряме в арменския ресторант - така няма да се притеснявате.

Не спирам да го наблюдавам. Не е нито красив, нито грозен. Нито висок, нито нисък. Облечен е в черни дрехи, непретенциозно, но елегантно - под елегантност разби­рам пълното отсъствие на каквито и да било маркови над­писи.

Мари хваща Михаил под ръка и тръгва към изхода. Книжарят чака с куп книги на читатели, които не са успели да дойдат, но които аз трябва да подпиша - обещавам му, че ще мина утре. Краката ми треперят, сърцето ми бие учестено, но трябва да се преструвам, че всичко е наред, че съм доволен от успеха, че слушам с интерес един или друг коментар. Пресичаме „Шан-з-Елизе", точно в този миг слън­цето залязва зад Триумфалната арка и без да търся каквото и да било обяснение, разбирам, че това е знак, и то добър знак.