Закон за съдене на людете (зсл) обща х-ка и предметно съдържание на закона. Обосноваване старобългарския произход на зсл
) Административно-териториално деление
Изтегляне 2.16 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 3) Обществено-политическо устройство
- Възникване, развитие и характерни черти на българското средновековно право. Обичайно и писано право. 1) Обща характеристика
- 2) Характерни черти на обичайното право >
- 5) Писано право - възникване и развитие
- 6) Характерни черти и приложение на писаното право
- Възникване и формиране на феодалната собственост в България. Форми на феодална собственост. Съдържание на правото на феодална собственост. Защита на средновековната собственост.
- 2) Форми на феодална собственост
- 3) Формиране на феодалната собственост
- 4) Извори До края на IX в. феодалните отношения все още са в начален стадий. Сведения за тяхното наличие откриваме в: >
- 5) Форми на феодална собственост
- 6) Защита на средновековната собственост
- Феодалните имунитети в Средновековна България 1) Характеристика
- 2) Видове имунитети, които дават хрисовулите дават административен имунитет >
- Правен статус на българското население и на чужденците в Средновековна България. Правоспособност и дееспособност
2) Административно-териториално деление: Териториалните единици са хори (еквивалентни на комитатите), начело със севаст; катепанакиони, начело с катепани; градски общини, начело с кефалия; съществува и дукът, който е над катепана и е подчинен на севаста. 3) Обществено-политическо устройство  Владетел
> Титулува се цар и самодържец; > Властта му има божествен произход и е неограничена - според Теократично-патримониалната теория (Държавата е патримониум, собственост на владетеля. Това води до отъждествяването на владетеля и държавата и до разбирането, че след смъртта на царя, властта трябва да остане в ръцете на наследник от неговата фамилия. Ето защо владетелят е изобразяван, държащ в едната си ръка скиптър, а в другата земното кълбо). > Владетелят е върховен съдия, законодател и военачалник; > Той представлява държавата в международните преговори, подписва договори от нейно име; > Властта му е пожизнена и наследствена; преминава в ръцете на първородния син, като има и изключения, ако наследникът е малолетен, се назначава регентски съвет, а ако няма такъв, новият цар се избира от болярския съвет; > Атрибутите на царската власт са трон, корона, скиптър, червени ботуши и пурпурна мантия - заимствани от византийските. Други висши длъжности
> Велик логотет - пръв помощник на царя, еквивалент на кавхана, начело на държавната администрация; > Протовестиарий - финансов министър, ръководител на държавната хазна (докато във Византия императорската хазна е отделна от държавната, в България тя е само една); > Велик воевода - помощник на царя в управлението на войските; > Протостатор - друг военен помощник; > Болярски съвет - съвещателен колективен орган; има и съдебни функции; освен болярите, в него вече влиза и българският патриарх; след XIII-XIV в. се превръща в репресивен орган; > Църковно-народен събор - извънреден съдебен трибунал; извършва репресии по отношение на разпространените ереси. Има редица длъжностни лица, които макар да са пряко свързани с царя, не изпълняват административни функции:
> Велик примикюр - маршал на двора, организатор на дворцови церемонии; > Протокилиот - царски адютант, грижи се за спокойствието в царските покои; > Епикерний - царски виночерпец. Въвеждат се и титли за благородство, които са единствено белег на висок съсловен ранг (напр. деспот и севастократор) и се дават предимно на роднини на царя.
Военни длъжности
> Кастрофилакс - управител на крепост; > Алагатор - командир на ескадрон; > Находник - царски пратеник и др. Финансови длъжности
> Практор - означава държавен служител и данъчен чиновник; > Десектар - събира натуралния десятък; > Перпераки - бирници, които събират паричния данък перпера; > Аподохатори - завеждащи складове. Данъци
> Натурален десятък - основен данък; > Димнина - данък за всяко "огнище" (домакинство); > Волоберщица - поземлен данък; > Перпера - паричен данък; > Каноникон - църковен данък; > Косвени налози - натурални данъци. Такси
> Комод - възнаграждение за бирника; > Аподохия - за завеждащия склад; > Мостнина - такса за преминаване на мост; > Кошарщина - такса за построяване на на кошара и др. Глоби - ако на територията на някое длъжностно лице се извърши престъпление и убиецът не бъде заловен, то трябва да заплати глоба:
> Фун - за убийство; > Конски тат - за кражба на кон; > Девичи разбой - за кражба на мома и др. Ангарии
> Мита - задължение на населението да осигурява храна на преминала през населеното място царска войска или чиновници Съдебни правомощия освен царя, имат и практорите (означава държавен служител и данъчен чиновник), севастите (управителите на най-голямата териториална единица - хората), ватасите (имат също и финансови и административни правомощия). Сведения за това намираме в Мрачката грамота (от 1347 г. - от цар Иван Александър - за манастира "Св. Никола" в местност Мраката, до София).
При централното и провинциалното управление се наблюдават две основни тенденции - броят на царските чиновници нараства трайно, а византийските наименования започват да се заменят с българска терминология.
__________________________ * През VII-X в. това деление не съществува още. Въпрос 12: Възникване, развитие и характерни черти на българското средновековно право. Обичайно и писано право. 1) Обща характеристика Възникването на българското средновековно право е свързано тясно с възникването на славянобългарската държава и с промените в нея през VII-XIV в. Броят на домашните юридически извори е изключително малък и оскъден. Чуждите извори също не са много и затова при анализ на средновековното ни право е използван предимно сравнително-правният метод - за да извадим необходимите изводи, се опираме на сведенията за развитието на правото в съседни на България държави. За целта взимаме предвид общите закономерности при развитието на правото, присъщи за всяка законодателна система от това време. Националните особености се взимат предвид и при историческия метод. Тези на средновековната българска държава се взимат от сборници като Еклогата, Закона за съдене на людете и др. Още в додържавния период са съществували обичаи, с помощта на които са се уреждали отношенията между индивидите в общността. Езическата религия утвърждава непосредствените житейски потребности под формата на различни обичаи. Така в рамките на рода те се приемат като даденост и необходимост. Славяните и прабългарите са на почти еднакво социално стъпало в момента на тяхната среща на Балканския полуостров. Съюзният характер на държавата обуславя наличието на административен и правен дуализъм. Първото формирало се право в средновековната българска държава е обичайното право, което по своята същност е система от обичаи на прабългари, славяни и заварено население, които се санкционират от държавата. С нейното възникване някои обичаи на двете племена се запазват, предимно тези, които имат общо социално значение или от които е заинтересована имотната прослойка. Обичаите, които се запазват след създаването на държавата се скрепяват с държавна принуда. Тези от тях, които се санкционират от държавата, придобиват качеството на обичайно-правни норми. 2) Характерни черти на обичайното право > Устна форма - обичайно-правните отношения не са фиксирани в писмени сборници; > Консерватизъм - характерът на обичайно-правните норми е религиозен, те се прилагат дълго време в непроменяема форма; > Конкретност и индивидуалност - всяка една от нормите се отнася за точно определен случай; > Казуистично - те не съдържат общи правила. 3) Приложение на обичайното право > Обичайно наказателно право - вероятно още от създаването на българската държава; > Обичайно военно право - военните обичаи са наложени от прабългарите, тъй като воденето на войни е характерно за тях; > Решаване на гражданско-правни спорове - чрез обичайното право се осъществява кръвната мъст, откупа и др. 4) Развитие на обичайното право Съпоставката на Земеделския закон със съдържанието на по-късни извори доказва сходства, свидетелстващи за неизменчивостта на обичайните правни норми. В него място са намерили славянските обичаи. Българското обичайно право се запазва и по времето на византийска власт, благодарение на неговия консерватизъм. Византийските императори допускат прилагането му сред българското население. Следи от обичайното право се запазват и през XIII-XIV в., но от това време има още по-малко извори, с които да се определи полето на приложение. 5) Писано право - възникване и развитие Обичайното право предхожда основаното от закона. За първи писани закони се считат Крумовите (началото на IX в.). Приемането на християнската религия налагат промени в правото, а законодателството се развива. Първоначално се следва византийския модел, превеждат се Земеделският закон, Номоканонът, а на основата на Византийската Еклога, се създава Славянската. Постепенно обаче се появяват различия и отклонения, които са свързани с особеностите на българското общество. На основата на титул 17 от Византийската Еклога се създава оригинален български закон - Закон за съдене на людете, в който се забелязва влияние на обичайно-правни норми, предимно на славяните. Налага се държавната юрисдикция при наказателни дела, развиват се и се обособяват отделни правни отрасли. До Османското владичество в българската държава има обичайни закони и държавни такива. В съотношението им през VIII-IX в. и XIII-XIV в. има разлика: обичайното право има по-голямо приложение; в провинцията са се използвали тези негови норми, които са познати на населението, ето защо писаното право не успява да измести обичайното. 6) Характерни черти и приложение на писаното право Писаното българско средновековно право е повлияно от Византия. Създава се предимно чрез рецепция на съществуващи византийски юридически сборници - с канонически и светски правни норми.
Писаното право се прилага само в големите административни центрове; само в държавните и църковни съдилища, тъй като липсват съдебни органи, които да прилагат повсеместно писаното право. Отделните законодателни актове и сборници нямат действие върху цялата територия. Съществува и липса на унификация на писаното право - различните законодателни актове уреждат по различен начин едни и същи правни институти.
Въпрос 13 
Възникване и формиране на феодалната собственост в България. Форми на феодална собственост. Съдържание на правото на феодална собственост. Защита на средновековната собственост. 1) Характеристика Феодалната собственост се свързва с правното разбиране за собствеността на древните римляни. Съдържанието на правото за собственост у нас е по-сложно, отколкото в Древен Рим, където робовладелецът има право на собственост върху земята и хората по еднакъв начин. Има три вида собственически правомощия: Право на ползване (ius utendi, usus) - вещта се намира във фактическата власт на едно лице;
Право на плодосъбиране (ius fruendi, fructus) - лицето ползва вещта по предназначение;
Право на разпореждане (ius abutendi, abusus) - лицето-собственик има право да извършва правни сделки с вещта.
Едва когато са налице и трите правомощия можем да говорим за право на собственост. Земята е основно средство за производство в условията на феодалното общество. За да носи печалба, феодалите и селяните делят собствеността върху нея. Необходимо е държавата да е налице - именно тогава болярите се сдобиват с икономическа власт и могат с икономически и неикономически средства да си присвояват част от производството. 2) Форми на феодална собственост При създаването на българската държава през VII в. съществуват три форми на феодална собственост: Колективната общинска собственост
Тя включва гори, пасища, обработваеми земи, които са достъпни за всеки член на общината и могат да се ползват по един и същ начин от всички. Тази форма на собственост е позната на селяните още от додържавния период и в първите столетия от съществуването на Първата българска държава заема най-голям дял от собствеността. С времето дялът й намалява (заграбена от аристокрацията и превърната в индивидуална частна собственост), но въпреки това се запазва през целия период от съществуването на средновековната българска държава. Информация за съществуването на тази форма на феодална собственост черпим от Земеделския закон - чл. 7 (норми относно спор между селища за границата). Колективна задругарска собственост
Тя се формира в резултат на съществуването на обичайния семейно-правен институт задруга. Този вид собственост е познат в Сърбия, Русия, поради което се правят изводи, че съществува и у нас. Тя показва голямата си устойчивост във времето, запазвайки се чак до 30-те години на XX в. Индивидуално-частната собственост
Тя се формира в додържавния период в резултат на разпределението на военната плячка или благодарение на лични качества. Първоначално малка част от собствеността е частна - намира се в ръцете на болярската прослойка и свидетелства за имуществена диференциация. 3) Формиране на феодалната собственост Феодалната собственост се формира в следствие на възникването и утвърждаването на феодалните отношения. Първи наченки откриваме в т.нар. патронатни отношения (когато едно лице се поставя доброволно в защитна зависимост от друго лице: бедните търсят закрила от по-имотните) - така те сами се лишават от своята собственост и се поставят в зависимост. Чрез наемните отношения, чиито предмет е земята, се постига икономическа зависимост. Земеделският закон регулира изполичарството и мортитството. Размерът на наема е точно определен и се дължи независимо от природните бедствия. Когато не могат да изпълнят задълженията си, селяните изпадат в крепостна зависимост. Свидетелство за изпадането в зависимост по юридически път, е Крумовото законодателство ("Който проси, да му се дава..."). Отново по силата на юридическата санкция се загубва личната свобода и според статия I на Закона за съдене на людете (наказанието за село, извършващо езически обреди - предаване в робство на господарите, а имуществото се отдава на църквата). 4) Извори До края на IX в. феодалните отношения все още са в начален стадий. Сведения за тяхното наличие откриваме в: > "Житие на Климент Охридски" от охридския архиепископ Теофилакт Охридски - за извъникономически средства на закрепостяване. Княз Борис нарежда на жителите в Македония да дават на Климент всичко необходимо - чрез административно разпореждане задължава селяните на предоставят продукция. В края на IX в. у нас се налага т.нар. натурална форма на феодална рента. > "Беседа против богомилите" на Презвитер Козма - авторът се оплаква, задето селяните не отделяли време за молитва, принудени да работят от здрач до здрач. Те били задължени да работят ангария, т.е. отработъчния дял на феодалните отношения. > Грамота на Василий II - владичеството ускорява процеса на феодализация. Към висшето духовенство има голям брой закрепостени селяни и до края на владичеството техният брой нараства. След възстановяването на българската държава феодалните отношения са в своя разцвет, голяма част от населението е трайно закрепостено. 5) Форми на феодална собственост Прония
Пронията е форма на феодална собственост, разпространена във Византия и макар да е заимствана, не е развита у нас. Владетелят дава на някои феодали недвижими имоти срещу задължението да му оказват помощ по време на война. Прониарът има право да събира данъци и ангарии от селяните, но не може да оставя земята в наследство на синовете си. Пронията може да бъде отнета по всяко време. При нея земята има трима титуляри - феодалът, прониарът и зависимият селянин. Пълна феодална собственост
Тя е противоположност на пронията - тя се учредява с царските дарствени грамоти чрез формулата "да държи..." (т.е. селата се дават във фактическата власт на манастира) "...и обладава" (т.е. юридическата власт над селяните и тяхното имущество). Разделна феодална собственост
През XIII-XIV в. пронията и пълната феодална собственост не изчерпват собствеността. Налице е също и разделна феодална собственост, която се изразява в подялба на феодалната рента между царя и болярина. Тази форма на феодална собственост е доминираща у нас. Поземлената собственост се дели на terra indominicata (селски земи) във феодалните имения и terra dominicata, която се ползва непосредствено от феодала. Върху terra dominicata собствеността се поделя по следния начин: Селянинът има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и силно ограничено такова на разпореждане - полезна собственост (dominium utile); Феодалът има пряка собственост (dominium directum) - върху земята има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и право на разпореждане, слабо ограничено; върху селянина има ограничено право на ползване, право на плодосъбиране и ограничено право на разпореждане (може да отчуждава селянина заедно със земята му). Царят има върховна собственост върху земята - dominium eminens. 6) Защита на средновековната собственост Защитата на средновековната собственост се осъществява чрез гражданско-правен способ, ревантационният иск е този на невладеещия собственик срещу владеещия. Но поради оскъдните извори и информация е трудно да се определи точно доколко наистина е използван този способ. Защитата на собствеността се осигурява чрез наказателната репресия - всяко посегателство върху собствеността се приема за престъпление и се санкционира като такова - кражба, грабеж, повреждане. През Средновековието наказанията са били твърде сурови, известни са членовредителни наказания. Въпрос 14: Феодалните имунитети в Средновековна България 1) Характеристика Имунитетите са съдебни, административни и финансови привилегии, които някои феодали получават чрез царски дарствени грамоти. Съдържанието им е еднакво за светските и духовните лица - утвърждават се правата им не само върху земята, но и върху населението. Появата и развитието на имунитетите се свързват с разцвета на феодалните отношения и собственост. Предполага се обаче, че тези права имат връзка със стари обиаи от додържавния период. През Средновековието имунитетите се развиват еднакво за цяла Европа. В България те са заимствани от Византия, израз са на милостта, която царят проявява, а не са права, които автоматично следва да се предоставят на всички боляри или духовници. В хрисовулите (царски грамоти, подпечатани със златен печат) се отбелязва , че това е инициатива на царя и проява на неговата добра воля. Във владетелския акт се изразява и почитта към светите места (Ватопедска грамота, Рилска грамота, Витошка грамота). Съдържанието на запазените грамоти потвърждава, че през XIII-XIV в. имунитетите са се развили до голяма степен. 2) Видове имунитети, които дават хрисовулите дават административен имунитет
> забраняват на държавните служители достъп до подареното село. Използва се общата форма за забрана ("да извършват всякаква работа"); освен изчерпателен списък на всички държавни длъжности, се добавя и "и за всички непосочени" - за да се избегне пропуск от страна на царя; по този начин хрисовулите дават глобален запред до всички царски служители, като в следствие на това самият цар ограничава собствените си права; дават финансов имунитет
> указват от какви данъци се освобождава населението на дарения имот; > овластяват съответния манастир или феодал да събира данъците и ангариите; > освобождават "манастирските люде", занимаващи се с търговска дейност от преки и косвени данъци към държавата, дори когато търгуват и извън пределите на манастирската собственост. Подобно разширяване на финансовия имунитет е изключение и се съдържа в Рилската грамота от цар Иван Шишман. дават съдебен имунитет
Той се формира по-късно от административния и финансовия. Формулата "всякаква работа" вероятно включва и правораздаването. Само във Виргинската (от цар Константин Тих Асен) и Мрачката (1347 г., от цар Иван Александър) грамота има по-обширни фрагменти, отнасящи се за тези компетенции. Макар първата да не е автентична, Мрачката е безспорна. На манастирите се дава възможност да решават граждански и наказателни дела. В тях винаги има две страни: когато двете лица са подвластни на манастира, казусът е под юрисдикцията на игуменовия съд; когато едната страна е подвластна на манастира, притежаващ съдебен имунитет, а другата - не, съществуват две възможни решения - спорът да бъде решен от игуменовия съд или от царския съд. Наказателните дела за престъпления срещу държавата и владетеля едва ли са влизали в компетенциите на феодалите със съдебен имунитет. Имунните права се дават завинаги и не се налага царят да ги препотвърждава. >> В други страни не всички грамоти се дават с трите имунитета. Въпрос 15: Правен статус на българското население и на чужденците в Средновековна България. Правоспособност и дееспособност Правният статус на населението се определя в най-широки рамки чрез понятията правоспособност и дееспособност. 1) Правоспособност Призната от средновековния правен ред възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения. Всяко лице е правоспособно от своето раждане до своята смърт. В Средновековна България неговата правоспособност зависи от различни обстоятелства: от икономическото и политическото положение на индивида
Болярите и свободното градско население имат всеобхватна, пълна правоспособност; селяните имат ограничена правоспособност; робите са принципно неправоспособни, но все пак имат някои права, като например да се откупуват с труда си. от пола и семейното положение
Пълна правоспособност има мъжът, на жената е по-ограничена, а на децата е най-ограничена. от принадлежността към задруга
Всички задругари имат ограничена правоспособност; от поданството на лицата
Първоначално правоспособни са били само българите, докато чужденците не. Постепенно с развитието на феодалните отношения по различни причини българските владетели започват да дават по-пълна и по-ограничена правоспособност на чуждите поданици. Прави впечатление многобройността на издадените актове - международни договори и грамоти на българските царе - и това е следствие на първоначално установеното положение на неправоспособност на чужденците. Договорната правоспособност се дължи на международната търговия и на потребностите на болярското съсловие. С никой акт не се дава пълна правоспособност на всички чужденци във всички области на страната. С всеки отделен акт се дава такава на поданици на конкретна държава и за определено нещо. Изтегляне 2.16 Mb. Сподели с приятели:
|