Записки от секретните архиви проф. А. Веков


ПОЛИТИЧЕСКИ ЧИСТКИ В ЦАРСКИЯ ДВОРЕЦ



страница17/23
Дата19.03.2017
Размер1.79 Mb.
#17297
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   23

ПОЛИТИЧЕСКИ ЧИСТКИ В ЦАРСКИЯ ДВОРЕЦ


Начало

Когато царица Йоанна пътувала в чужбина, придворните дами госпожици Елена и Мария Петрови били винаги нейни неотменими спътнички. Те имали задачата да забавляват царицата. Мили общителни и твърде занимателни. Царица Йоанна свикнала с интелигентните и занимателни сестри, а и царят бил много доволен от това, че тя ги харесвала за свои компаньонки.

Но ето, че възникнал един непредвиден инцидент, на пръв поглед дребен, който можел да има фатални последици за България. Кой можел да допусне, че две придворни дами могат да скарат българския царски двор с великия Райх?

На 1 март 1941 г. в деня, когато министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена Тристранния пакт, сестри Петрови дават чай по случай заминаването си от София на английския пълномощен министър Джордж Рендел на военното аташе полковник Александър Рос и на пълномощните министри на Белгия и Холандия. Това са страните - жертви на хитлеристката агресия, а България, ставайки съюзник на Германия, обявява официално, че скъсва дипломатическите си отношения с тях. Да се изрази такава явна симпатия на двореца към дипломатически представители на страни, които воюват с Третия райх - това е основата на големия скандал, който избухва.

Този случай бързо добива известност. Смутени са депутати и министри, приближени на царя и приятели на Германия. Министър-председателят Богдан Филов е натоварен да постави въпроса лично пред царя и двете придворни дами, макар и обичани от царица Йоанна, да бъдат изгонени от двореца.

На 5 март 1941 г. Филов докалдва на цар Борис за случая и колко много двете сестри са компрометирали двореца. Вместо да се оправдава, царят му съобщава, че в двореца са станали и други неприятности. Същата тази Елена Петрова се била скарала с бавачката на престолонаследника - една фанатична поклонничка на всичко германско, и в лицето й казала, че ако българският народ страда от нещо, това е "само заради немците". Бавачката реагирала остро, нарекла госпожица Петрова англичанка и заявила, че напуска двореца, който търпи под покрива си врагове на Райха.

Царят се оплакал на Богдан Филов, че отношенията му с персонала са твърде сложни, из коридорите витаят сплетни, възникват опасности от изнудвания. Разказал му, че гувернантката на сестрите му тайно си водела дневник, в който записвала нецензурни грубости, които баща им - Цар Фердинанд, си позволявал, когато бил ядосан. Ами ако утре те се публикуват?

Веднъж Фердинанд обидил гувернантката, но за негова изненада уж смирената служителка остро реагирала и заплашила владетеля, че ако не й се извини, ще публикува неудобни за него неща. Фердинанд едва не умрял от изумление и разбира се, че не искал да се извини, но Борис го убедил, че това може да предизвика големи скандали. Накрая царят се съгласил да разговаря с гувернантката, за да я успокои и да уреди въпроса.

Богдан Филов бил непреклонен. Той изтъквал политическите си мотиви за отстраняването на придворните дами от двореца. По-добре било царят да избърза с решението си, за да не му го наложат немците. В дневника си Филов ще отбележи: "Съгласи се, но беше много развълнуван и почти му се появиха сълзи."

Със заповед N 6 Елена Петрова, след като е служила 25 години в двореца, е уволнена на 31 март 1941 г. Тя напуска България и заминава за Будапеща. Дворецът е очистен от проанглийските си служители.

Колко е била привързана царицата към Елена Петрова-Чомакова проличава от факта, че след смъртта на цар Борис сестрата на царицата връчила на Богдан Филов молба от нейно име и от името на майка им - италианската кралица Елена, да даде съгласие госпожица Елена Петрова отново да се върне като придворна дама при царицата.


ЧЪРЧИЛ ПРЕДАДЕ БЪЛГАРИЯ


Начало
Втората световна война отиваше към своя победоносен край. Съветската армия беше вече в България. Трябва да се определят сферите на влияние между съюзниците - САЩ, Англия и СССР. Америка в Европа нямаше претенции.

През нощта на 6 октомври 1944 г. Чърчил заминава за Москва да се срещне със Сталин и Молотов за водене преговори за примирие. На 9 октомври започват първите разговори. Ето какво пише Чърчил за хода на срещата: "Нека уредим нашите проблеми на Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. Ние имаме интереси, мисии и агенти там... как бихте погледнали на това да имате деветдесет процента преобладаващо влияние в Румъния, ние да разполагаме с 90 процента подобно влияние в Гърция, а в Югославия влиянието ни да бъде по-равно - петдесет на петдесет процента. Докато всичко това се превеждаше, продължава по-нататък Чърчил, аз написах на малко листче хартия: Румъния - Русия 90 процента. Останалите 10 процента; Гърция - Великобритания заедно със САЩ 90 процента; Русия - 10 процента; Югославия - 50-50 процента; България - Русия 75 процента. Останалите - 25 процента. Аз подадох това листче на Сталин, който междувременно бе изслушал превода. Настъпи кратка пауза. Тогава той взе един син молив, драсна една черта върху него и ми го върна." Малкото листче с делбата много години вече е обект на интерпретации, които биха могли вече да се съберат в обемисти томове, с безкрайни вариации на тема "Балканската сделка на Чърчил със Сталин".

Казано накратко, Сталин е одобрил желаното от Чърчил разпределение на зоните на влияние. Така за няколко минути съдбата на целия регион е решена. Самият британски министър-председател е изпитал угризение от формата на документа и предложил на Сталин да го изгори. "Няма ли, пише той в спомените си, да се стори малко цинично, че по такъв груб начин решихме съдбата на милиони хора". Сталин го посъветвал да запази документа. Било ли е това процентно разпределение договорено с другия верен съюзник - САЩ? Знаел ли е за това разпределение Рузвелт?

По всичко личи, че това е една момента импровизация. Кое ни дава основание да мислим така? Никога дотогава не са били обсъждани позициите на СССР и на Англия. Ако са обсъждани, то за историята не би бил оставен такъв несериозен документ. Това решение щеше да бъде оформено в подходящ дипломатически документ, вместо малкото, откъснато за случая листче. Документите показват, че на това съвещание не е присъствал американския представител. Чак на следващия ден Чърчил информира американския министър на външните работи Хариман за разговорите си със Сталин. С това се обяснява и писмото на Чърчил до Сталин от 11 октомври 1944 година. "Процентите, които споменах аз... биха изглеждали груби и дори скандални, ако бъдат предложени на вниманието на външните министри и дипломатите." Такъв документ не е подписван и по-късно. Казано с езика на теоретиците на международните отношения, Чърчил с това изпраща един "сигнал" на Сталин, относно минималните цели на Англия на Балканите, от които тя няма да отстъпи. Той е искал да предотврати навлизането на съветската армия в Гърция. Запази ли своето влияние в Гърция, българската войска от Беломорска Тракия трябва да се изтегли. За това настоява и Сталин пред българските власти. Положението в северната част на Гърция се усложнява и от това, че след деветосептемврийската промяна в България властта в беломорска Тракия преминала в ръцете на създадените в български военни части отечественофронтовски комитети и на партизаните от ЕАМ. Затова Чърчил иска час по-скоро българската армия да напусне пределите на Гърция.

Чърчил "продаде" България и Румъния за да бъдат "наказани", докато Гърция беше спасена, защото "в съдбоносния час тя застана на страната на Великобритания, докато другите две държави преминаха на страната на нейния враг". Така мотивира своето действие Чърчил в послание до Рузвелт.

Наред с посочения мотив премиер-министърът на Англия смята, че България и Румъния не заслужават по-различна съдба и поради недостатъците на хората, които ги населяват. Особено силно е отрицателното му отношение към българския народ, който не може и не е в състояние да предложи на световната история нищо друго, освен "посредствените политици, които при всяка нова генерация го водят към нови и нови провали". Следователно такива народи трябва да бъдат наказвани, като преминат в сферата на влияние на държава, която Чърчил ненавижда.

В широко четените и популярни спомени на Чърчил българският народ е описан като посредствена и безпринципна паплач, която еднакво радушно посреща и хитлеристкия вермахт през 1941 г. и Червената армия през 1944 година. Народът ни е представен като стадо, стремящо се винаги да следва победителя, без оглед на неговата кауза. Той никъде не споменава за българския, макар и скромен принос в европейската антифашистка съпротива. Българската съпротива, както е известно, привлече вниманието на официален Лондон и при българските партизани бе изпратена британска военна мисия. В наша защита трябва да споменем и признатия от цял свят български принос в защита на еврейското малцинство у нас. България влезе в почетния списък с Дания и Финландия, които също така не допуснаха изпращането на техните евреи в душегубките на Хитлер.

Когато се връщам към срещата Чърчил - Сталин през октомври 1944 г. неизменно възниква въпросът защо Сталин не отхвърли идеята на Чърчил за "предоставяне свобода на действие в Гърция". Съветската армия се намираше вече на границата с тази страна и не се нуждаеше от благословията на Чърчил, за да продължи тя своя поход и в Гърция, която беше окупирана от войските на Третия райх. Сталин, както говорят оскъдните документи, е знаел от сигурни източници, че англичаните се готвят да влезат в Атина преди завършването на войната.

Тази съгласуваност на действията води началото си от Техеранската конференция. Така че когато Чърчил подава знаменитото листче на Сталин с обозначените проценти, макар и изпровизирано, то не е случайно. Още през ноември на 1943 г. в Техеран източната половина на Балканите е призната за съветска зона на влияние. Но това разпределение на зони на влияние се смяташе, че ще има валидност само до края на войната. В Техеран Чърчил подкрепи Сталин, като с това искаше да го привърже по-здраво към коалицията, страхувайки се той да не отиде на отделно споразумение с Хитлер.

Докато в началото на германо-съветската война, Сталин търси посредничеството на цар Борис за сключване на сепаративен мир с Хитлер, чиито войски бързо се придвижваха към Москва, след Сталинградското поражение на Вермахта Хитлер беше склонен за примирие със СССР. Завесата на тези забулени тайни леко се открива от големия български дипломат Никола Антонов, който по това време е посланик в Стокхолм и е имал възможност от този неутрален остров да наблюдава развоя на войната и на дипломатическите задкулисни игри. (Тук и по-нататък ние ще се позоваваме на неговите непубликувани мемоари.) Чърчил беше отстъпил на Сталин източната половина на Балканския полуостров, но все пак той не преставаше да търси изгоден момент да се укрепи и тук английското влияние. Макар и отстъпил на Сталин Румъния и България, а Гърция запазил за себе си, то към Югославия той има съвсем друга тактика. Тя е оставена под англо-съветско влияние. Чърчил се задължи да изостави поддържания от него дотогава сръбски кралски генерал Дража Михайлович и занапред да праща всичкото продоволствие на Тито, а самият Тито, коминтерновски пратеник, Сталин бе произвел в маршалски чин. За симпатиите на Чърчил към Тито говори и факта, че той назначава сина си Рандолф Чърчил за свой личен представител при щаба на Тито.

Разделянето на Балканите на сфери на влияние е английска, а не съветска инициатива. Сталин и Молотов не отхвърлят подялбата, но те питат Америка в течение ли е тя на английското предложение и какво е нейното становище. Рузвелт е против тези сфери на влияние, но Чърчил го уверява, че това се прави само за опростяване процедурата на действие. Така дълго време преди Московската среща на Сталин с Чърчил се подготвя прословутата делба на сфери на влияние.

Наистина Чърчил, верен на една стара английска политика, се опитва каквото бе дал с едната ръка, да го отнеме с другата, като настояваше подготвяният втори фронт да се открие не във Франция, а на Балканите. С това той целеше да постави Балканския полуостров фактически предимно под англоамериканска окупация. Когато Сталин разбира тази английска хитрост, той явно показва, че смята Балканите за свой периметър на действие. Рузвелт отхвърля предложението на Чърчил за откриването на Втория фронт на БАлканите.

На 10 юни 1944 г. Рузвелт изпраща писмо до Чърчил, в което изразява несъгласия с делбата на сфери на влияние и че Америка предпочита учредяването на едно съвещателно тяло на Балканите, което да "урежда недоразуменията и да предотвратява създаването на изключителни зони на влияние." На следния ден - 11 юни - Чърчил отговаря с телеграма на Рузвелт, в която възразява, че действията биха се парализирали "ако всеки трябва да се допитва до всекиго преди да предприеме нещо". Той отхвърля предложеното съвещателно тяло, защото то щяло само да пречи. Настоява на своето предложение за сферите на влияние, като предлага то да бъде изпробвано за срок от три месеца.

На 12 юни Рузвелт отговаря на Чърчил, без да се допитва до Държавния департамент, че приема предложението за тримесечна валидност на спогодбата за временните сфери на влияние, но изрично подчертава, че "трябва да се внимава, да бъде ясно, че не се установяват следвоенни сфери на влияние". Така Америка отстъпва.

Какви бяха резултатите и последствията? Преди да изтече тримесечния срок, на 5 септември 1944 г. СССР обяви война на България и само няколко дни след това Съветската армия навлезе в страната. Специално споразумение за това нямаше. Сталин не бе договорил, нито бе уведомил съюзниците, че неговата армия ще премине границите ни, а по документа тя бе още в сферата на съветското влияние.

И така преговорите за излизането на България от войната вместо да се водят в САЩ или Англия, се пренесоха в Москва. Затова и Чърчил отиде в Москва лично, където по думите на Никола Антонов, "просто предаде, да не кажа продаде Балканите на Сталин, за да запази Гърция. Този позорен пазарлък, търговия с народи, ознаменувана от един велик държавник, не получи одобрението на Америка, ала и последната не направи нищо, за да го осуети".



КАК БЪЛГАРИЯ БЕШЕ ОПРЕДЕЛЕНА В СЪВЕТСКАТА ЗОНА НА ВЛИЯНИЕ


Начало
През един августовски ден на 1971 г. на Софийското летище пристига от САЩ 83-годишен пътник, който носи три големи куфара. Това е дългогодишният български дипломат Никола Антонов. Той е представител на България в ООН, два пъти посланик на България в Анкара, в Москва и Стокхолм.

След 9-ти септември е изпратен за посланик в Анкара, но през 1946 г. е уволнен и заминава за САЩ, където престоява близо четвърт век. В куфарите си той носи цяло богатство - 5000 страници мемоари. Днес те се съхраняват в архива на Министерството на въшните работи като

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БОГАТО ДОКУМЕНТАЛНО НАСЛЕДСТВО.

И все пак, как България се оказа в съветската зона на влияние, можеше ли в малка България да бъде предотвратено идването на Съветската армия?

Все още са потулени в тайнственост опитите на Хитлер да води сепаративни преговори със Сталин за сключването на мир. Хитлер се страхува неговите войски да изкарат втора зима в Русия и иска да съсредоточи своята въоръжена сила срещу Англия и Америка. И тази важна дипломатическа мисия се възлага на българския дипломат, който заедно с Александра Колонтай - пълномощен министър на Москва в Стокхолм, трябва да подготвят в голяма секретност преговорите. Цар Борис III уверява Хитлер и Рибентроп, че на Никола Антонов може да се гласува доверие. Това беше историческа мисия, успешният край на която можеше да измени целия ход на световната история. Все още върху този замисъл на Хитлер цари пълна тишина и тя още не е нарушена. Не е ясно защо тези преговори се провалиха. Знаем само, че през същата тази година с личната намеса на Хитлер и Рибентроп, Никола Антонов е уволнен (1942 г.). През 1945 г. е възстановен отново на работа като пълномощен министър на новата власт в Анкара. През 1946 г. е отзован от тази длъжност и емигрира в Кайро, а след това в САЩ. Със съгласието на Тодор Живков той се завръща в България през 1971 г. С указ на Държавния съвет беше възстановено българското му гражданство, отпусната му е пенсия в размер на 200 лв. и Министерството на външните работи му предоставя мебелиран апартамент. От САЩ той изпраща чрез българското посолство десет тома в обем на 2458 страници мемоари под наслов: "Политика и дипломация. Случки и преживявания. Принос към характеристиката на моето време." Умира в София през 1973 г.

Никола Антонов защитава тезата, че в края на Втората Световна война за бъдещето на България няма избор. Тя е определена в съветската зона на влияние и по този начин съдбата на България е предопределена.

В Техеранската конференция през ноември 1943 г. за пръв път се срещат Сталин, Чърчил и Рузвелт и се признава, че Блъгария е определена къзм съветската зона на влияние. Подобно разделяне на света на зони трябвало да продължи само по време на военните действия. Сталин, пише Никола Антонов, не спази тази договореност. Известните засега документи не ни позволяват да видим откога

СТАЛИН Е РЕШИЛ ДА ДЕЙСТВА САМОСТОЯТЕЛНО СПРЯМО РУМЪНИЯ И БЪЛГАРИЯ.

В Техеран се усеща едно ухажване на Сталин. Чърчил и Хитлер се нуждаят от него и се страхуват да не би той да потърси сепаративен мир. Те имат сведения, че вече се правят два пъти опити за такъв мир. Първият път е от страна на Сталин още през юли 1941 г., когато за тази цел е използван българският пълномощен министър в Москва Иван Стаменов, и втори път - през лятото на 1942 г. пак чрез българския посланик в Стокхолм - самия Никола Антонов.

Чърчил не искаше да остави Балканския полуостров под доминацията на Сталин и искаше да подготви условията, които не биха позволили идването на Червената армия на Балканите. Чърчил знаеше, че това ще доведе до установяване на съветски режим. Затова е искането на Чърчил Вторият фронт да не се открива във Франция, а на Балканите. Сталин обаче явно показа, че смята полуострова за свой периметър на действие и се възпротиви на Чърчил. Известно е, че Рузвелт не се съгласи с плана на англичаните и се произнесе за десант във Франция.

Искайки да остане верен на историческата правда, Никола Антонов отбелязва:

ПОДЯЛБАТА НА БАЛКАНИТЕ НЕ Е САМО СЪВЕТСКА ИНИЦИАТИВА,

но и английска. Сталин и Молотов винаги питат Чърчил, съгласен ли е за това и Рузвелт, въпреки че те не отхвърлят подялбата. Все пак Рузвелт е бил против сферите на влияние. При такива случаи Чърчил винаги успокоява Рузвелт с това, че всичко се прави с оглед да се опростява процедурата на действия - Русия да се занимава с Румъния и България, а Англия - с Гърция. На едно такова предупреждение от страна на Рузвелт Чърчил с раздразнителен тон отбелязва: председателското предложение, т.е. американското, да се избегнат зоните на влияние, го загрижило много, тъй като, ако всеки трябва да се допитва до всички, преди да предприеме нещо, то действията ни биха се парализирали. Никола Антонов разглежда за пръв път така обстойно въпроса, който има пряко отношение към съдбата на Блъгария. Чърчил предлага споразумението за зоните на влияние да е временно. На всеки три месеца то да се подновява, за да не може да има трайна доминация на една държава върху определен регион или отделна държава. През тези три месеца всяка от Великите сили може да взема самостоятелни решения за своите действия в региона, който й е определен. Така че, когато Сталин заповяда на Толбухин да премине границите на България, не беше изминал срокът, по времето на който Блъгария се намираше в съветската сфера и затова Сталин юридически имаше право на самостоятелност при вземането на фаталното за нас решение. Той даже не беше задължен да уведоми своите съюзници.

Решението за тримесечната валидност на спогодбата е прието в отсъствието на Рузвелт. Чърчил осведомява по дипломатически път тогавашния външен министър на САЩ, който е трябвало, от своя страна да информира Рузвелт. Но Кордел Хъл е на почивка и информира със закъснение Рузвелт. Президентът няма време да се допита до Държавния департамент и приема решението за тримесечната валидност.

Ако това решение беше взето от тримата големи, ако Кордел Хъл не отсъстваше, т.е. не се беше резболял, ако, както е нормално, Рузвелт беше поставил на обсъждане този важен стратегически въпрос и Държавният департамент го беше отхвърлил (защото по принцип САЩ бяха против такива, макар и временни, съглашения за зони на влияние) и ако Съветският съюз беше лоялен съюзник, както в много други случаи,

СТАЛИН НЕ БИ ОБЯВИЛ ВОЙНА НА БЪЛГАРИЯ...

Червената армия можеше да не идва у нас, ако България беше приела неколкократните предложения на трите Велики сили и беше излязла от Оста, сключвайки сепаративен мир. С късна дата САЩ и Англия се обвиняват от някои, че в Техеран те ни отстъпили на Русия, макар и само до края на войната. След нея според Никола Антонов тя е трябвало да остане под покровителството на трите държави, без никакви изгледи за нашите комунисти да завземат властта.

Българите не пожелаха тогава да се освободят, казват САЩ. Защо се сърдят на нас? Ние направихме всичко възможно да помогнем, вие ни отритнахте. Америка не искаше от нас да воюваме. Тя иска от България само това - да се очисти българската територия от присъствието на Германия. Ако България обявеше война на Германия, както това стана по-късно, тя автоматически ставаше съюзник на западните сили и Червената армия нямаше нужда да идва в България.

Стойчо Мушанов в Анкара посещава посланиците на Америка и Англия, но не се среща с Виноградов - съветския посланик. Той искаше примирие, за да предотврати идването на съветската армия, не не знаеше, че Англия и Америка не искаха да предприемат нищо без знанието на руснаците... По този повод съветският пълномощен министър в София Лаврищчев казва: "Толкова много хора посетихте при англичаните и американците, как един не отиде да разговаря в Москва..." и

ТОЛБУХИН ПОЛУЧИ ЗАПОВЕД "ДА СВИЕ ВРАТА НА КОВАРНИЯ ВРАГ"

и да подготви поход срещу България. Стойчо Мушанов и българската дипломация, които игнорираха съветската дипломация, услужиха тъкмо на ония, от които режимът се опасяваше, и ние дойдохме до съветската окупация и до комунистическата власт.

По различни поводи Никола Антонов се спира на темата: можеше ли да бъде предотвратено навлизането на съветската армия в България?

Това можеше да стане само с една американска окупация. Стойчо Мушанов търси англичаните в Египет и русите са разтревожени от тези сондажи. Това е фаталната грешка. Тогава русите отделят цяла една армия, която да се насочи към България, преминавайки през румънска територия. Като обявиха война на България, с това русите считаха, че вече се изравняват с Америка и Англия, които бяха в състояние на война с България. Русите отдихова по-далеч от съюзниците и окупираха България. Ако ние бяхме обявили война на Германия, то автоматически ние ставахме съюзници на западните сили и нашата територия би придобива характер на неприкосновеност за всички членове на тяхната коалиция.

Един от дискусионните въпроси е

МОЖЕШЕ ЛИ БЪЛГАРИЯ И ВЕЛИКИТЕ СИЛИ ДА ПРЕДОТВРАТЯТ НАВЛИЗАНЕТО НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ У НАС?

От наличните документи и от историографски изследвания се вижда, че още през август 1944 г. СССР се ориентира към самостоятелна акция в България. В подкрепа на това становище са и мемоарите на съветския маршал Г. К. Жуков, който посочва, че на 23 август 1944 г. Сталин го вика в Москва, където получава заповед да замине незабавно за Трети украински фронт във връзка с подготовката за война срещу България. Преди да замине, се среща с Георги Димитров, който му казал, че българският народ очаква червената армия и че комунистическата партия е взела курс към въоръжено въстание, което ще се извърши с навлизането на армията.

Искайки да останат верни на съюзническите си задължения, Англия и САЩ в известен смисъл пожертваха България. Ходът на събитията у нас от края на лятото на 1944 г. беше предопределен не от вътрешния фактор, а от волята на СССР. Тяхна е и отговорността за следвоенното развитие не само на България, но изобщо за тази част от Европа.

МЕЖДУ ЛЕГЕНДАТА И ИСТИНАТА


Архивите на КГБ разкриват вече някои тайни

Опит за вербуване на българския посланик в Москва

Иван Стаменов на тайното съвещание в Кремъл

КГБ готви подарък за цар Борис



Начало

СТАЛИН Е УХАЖВАЛ ЦАР БОРИС


Вратите на свръхсекретните архиви на КГБ, около които десетилетия цари пълна мавзолейна тишина, вече леко се открехват. Те крият много тайни и за нашата страна.

Името на българския посланик в Москва Иван Тодоров Стаменов, назначен през 1940 г., ще остане в историята даже само и с това, че той е единственият наш сънародник, освен Г. Димитров, с когото се е съвещавала в Кремъл "голямата тройка" - Сталин, Молотов и Берия.

Неотдавна в печата беше съобщено, че архивите на международния отдел на КГБ съхранявали документи, които уличават българския посланик в Москва Иван Тодоров Стаменов по време на Вората световна война като агент на КГБ. Дълго време той е проучван, за да му бъде доверена супертайната задача: посредничеството на цар Борис при преговори за сключване на мир между СССР и Германия.

Това съобщение ме накара да направя и някои свои проучвания около тази лаконична суперсензация. Данните са твърде оскъдни, но са автентични.

В архива на Министерството на външните работи се съхрянава дипломатическото досие на Иван Стаменов. Роден е в София през 1898 година. Кариерата си започва през 1925 г. като началник на Информационното бюро в Министерството на външните работи. Женен е за племенница на големия български политик Александър Малинов. Когато през 1931 г. Малинов става министър-председател на България, той назначава Стаменов за директор на царската легация в Рим. От 1935 г. е първи секретар на посолството ни в Париж. От 1 юли 1940 г. е назначен за извънреден и пълномощен министър в Москва.

Да се завербува за сътрудник посланик на чужда държава, е голям успех и постижение за всяка разузнавателна служба. Към Стаменов е прикрепен един от асовете на Бериевото ведомство. Това е Павел Анатолиевич Судоплатов, заместник-началник на една от най-важните служби - международния секретно-политически отдел на КГБ.

Кое дава основание на тази служба да допусне, че българският посланик може да бъде използван за посредник във воденето на преговори за прекратяването на войната между Германия и СССР? От фактите, с които разполагаме, се вижда, че Стаменов е бил голям русофил и пламенен радетел на славянската идея. А и цар Борис изпращаше за посланици само такива политици, за които беше убеден, че Москва ще приеме техния агреман. Такъв беше случаят с големите русофили проф. Михалчев, Никола Антонов, Тодор Христов - все предшественици на Стаменов...

На 22 юни 1941 г. Германия обявява война на Съветския съюз. Без да получи сериозна съпротива от съветските части, германската армия бързо напредва. Завладени са големи части от съветската територия. Как да се спре германското настъпление? Силите засега не стигат. Тройката Сталин, Молотов и Берия решава да се установи спешно връзка с Хитлер. Но как и кой да установи тази връзка? И с цената на какво може да бъде склонен Хитлер? С право тази тройка решава, че такава мисия може да се възложи само на българския цар. А и България беше упълномощена от Хитлер да представлява германските интереси в Москва. По това време тя беше единствената от сателитните страни, която не скъса дипломатическите си отношения със Съветския съюз.

На 27 юли 1941 г. в кремълския кабинет Сталин свиква на съвещание Молотов и Берия. На това, обвито в тайнственост и досега съвещание е поканен да присъства и българският посланик. Обсъжда се съдбоносният въпрос за капитулация на СССР пред фашистка Германия, за отстъпването на Хитлер цялата Съветска Прибалтика, Молдавия, части от територията на Украйна и Белорусия... На тази историческа среща именно Стаменов е помолен да се свърже с цар Борис и с главата на българското правителство и те да предадат по свои канали предложението на съветската страна.

Не е нужно голямо въображение, за да си представим това съвещание, в което се възлага на България важна историческа мисия. Молотов нарекъл решението за отстъпки на съветска територия "един възможен втори Брестки договор". И продължил: "Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото."

Всички естествено очакват какво ще каже българинът. Неговият отговор е такъв, че днес ние се стъписваме пред думите, които Стаменов е произнесъл: "И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите." Казано ясно: Стаменов отказва да посредничи. Той дава увереност, че Русия ще победи. И кого уверява? Най-висшето съветско ръководство! На нас днес това не ни се вярва. Тези думи на Стаменов, казани в присъствието на Сталин, Молотов и Берия така категорично, ни се струват една мистификация, измислена с по-късна дата. И следват други въпорси, които днес съвременникът си задава: имал ли е право един посланик на такъв категоричен отговор, на такива съвети? Дали той предварително не се е консултирал с България, с нейния държавен глава? Макар всичко това да е запазено в архивите, достоверен отговор още не може да се даде. Но едно не буди съмнение: Сталин е уплашен, отчаян, не знае какво да прави, ослушва се отвсякъде, готов е да се хване и за сламката...

Но най-напред се започва с това - трябва да се спечели благоразположението на цар Борис. Да получи той по някакъв начин уверение, че Москва храни симпатии към него за разбирането и уважението към русофилството на своя народ.

От архивите на международния отдел на КГБ се вижда, че с тази задача се е заел лично споменатият Судоплатов. И той решава, като се намери подходящ повод, да се изпрати на цар Борис в знак на добри чувства такъв подарък, който, без да го задължава, ще се хареса на Негово величество. В това отношение КГБ има опит. Нужно е проявено внимание, което ще има и свое психологическо въздействие и ефект. И се решава да се изпрати един специален фирмен радиоприемник. Консултант за следващия сувенир е Иван Стаменов. Решава се на царското семейство да се изпратят уникални валенки със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. (Всичко това е архивно документирано, но няма данни дали те са изпратени. Ако Н.в. царица Йоанна и Н.в. цар Симеон II прочетат тези редове, може би ще ни кажат, дали не си спомнят тези валенки, които несъмнено биха направили впечатление. Може и да ги видим в готвещия се музей на царските вещи, съхрянавани в България...)

Какво още е автентично документирано от случая "Стаменов"? Кагебистът Судоплатов още на 25 юли 1941 г. е получил нареждане лично от Берия да се свърже със Стаменов и да разговаря за посредническата роля, която е трябвало да играе българският цар. За да си направи актив, първоначално Берия предлага на Сталин и Молотов той лично да разговаря със Стаменов, но Молотов не разрешава. Той спазва утвърдените в дипломатическата практика форми на връзка на посланиците със своите правителства. Стаменов трябва с установения дипломатически шифър да уведоми царя и правителството, пък и германците, като техен пълномощник тук. От своя страна съветските спецслужби установяват наблюдение върху дипломатическата кореспонденция. Но... КГБ докладва, че разговори и кореспонденция не са установени нито с България, нито с Германия... Това е документирано, но изниква въпросът: нима Стаменов не е уведомил никого за тези си разговори с командната руска тройка в Кремъл? Това е твърде голямо събитие, за да се запази в тайна!

Безспорни са архивните доказателства и затова, че след смъртта на Сталин, когато е образувано дело срещу Берия, следователите ще дойдат специално през 1953 г. в България и ще потърсят Иван Стаменов, за да потвърди, че Берия уж самоволно, без знанието на когото и да било, обещавал на Хитлер териториални отстъпки, за да го склони на преговори... Не знаем обаче съдържанието на разговорите и какво е казал Стаменов за онази тайнствена среща в Кремъл. Дълги са не само ръцете, но и паметта на кагебистите. Те знаят, че бившият пълномощен министър е жив, и адресът, на който може да се намери.

Че случаят "Стаменов" не е мит и мистификация, говори в своите спомени големият съветски военачалник маршал Жуков. В своите широко известни документални книги, с право смятани за най-обективни във военната съветска мемоаристика, той - без да споменава имена - твърди, че Сталин действително е разпоредил на Берия да установи връзка с българите (разбирай Иван Стаменов - б.м.) относно възможностите за "втори Брестки мир".

Поводът за честото връщане към "случая Стаменов" е стремежът на някои твърде високопоставени съветски личности да множат вините на Берия, да твърдят, че той самоволно е предлагал територии на Хитлер и вземал решения за преговори с него, за да оправдават своите действия и съучастничество... За да се разсеят обвинения от подобен род и срещу други личности, които след разстрела на Берия продължават да стоят начело на партията и държавата, сътрудникът на Берия - Судоплатов, е извикан да говори против Берия пред пленум на ЦК на КПСС през август 1953 година. Тук той отново твърди, че инициативата за срещата с българския посланик не е само хрумване на Берия, а и на Молотов. При едно от поредните следствия Судоплатов казва: "Хрушчов и Маленков ме увериха, че никой не ме обвинява за тази среща с българския посланик. Но не излезе точно така. Явно е, че те не искаха да има неудобни свидетели на предишните им връзки с Берия. Бях репресиран, като едно от обвиненията бе за участие в сепаратистките преговори."

В разцвета на съветската военна мемоаристика всички висши генерали знаят за опитите на Сталин за преговори с Хитлер, но никой не говори за това. Причините? На въпроса към известния съветски маршал К. С. Москаленко, защо не пише за тайната среща в Кремъл, на която присъствал и Стаменов, той отговорил: "Не му е дошло времето да се говори за такива факти." Това той казва през 1977 година. Но още 20 години преди това на партийно събрание във Военното министерство на 2 юли 1957 г. е заявил: "Навремето ние с генералния прокурор на СССР, другаря Руденко, когато разглеждахме делото на Берия, открихме, че още през 1941 г. Сталин, Берия и Молотов са обсъждали в кабинета на председателя на Държавния съвет на отбраната въпроса за капитулирането на Съветския съюз пред фашистка Германия - склонни били да отстъпят на Хитлер Съветска Прибалтика, Молдавия и част от територията на другите републики. Заедно с това са се опитвали да се свържат с Хитлер чрез българският посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов. Тя се повтаря в няколко документа..."

Изчерпваме вече своите извори. Но и те са достатъчни и убедителни, че всичко, казано дотук за случая "Стаменов", не е легенда, макар да прилича на една истинска мистификация. Нека се надяваме тайните скоро да станат явни... Понякога само крачка дели истината от легендата... И с този факт се разрушава една илюзия, създавана от писатели и историци за "величието на духа" на Сталин. Истинските вождове, каквито и руската история познава, проявяват своето "величие на духа" тъкмо по време на критични моменти от историята...

ЦАР БОРИС: ДА НЕ СЕ МЕСИМ ВЪВ ВОЙНАТА МЕЖДУ МЕЧКАТА И ОРЕЛА


Начало
Известна е фразата на цар Борис III, която той обичал да повтаря, че само той и неговият народ са русофили. Дворът е свързан с Италия, генералитетът е настроен германофилски, а дипломатите му франкофилски... От многото дипломатически и политически съображения, за да не участва България във войната на Източния фронт, е и русофилството на българския народ, с което, както сочат документите, и лично Хитлер в ред случаи се е съобразявал. Чувствата на един народ са голям, макар и нерешаващ, психологически фактор... В близък семеен и приятелски кръг цар Борис често употребявал сравнението, че не трябва да се меси във войната между Мечката и Орела - тези два неизменни символа на Германия и Русия. С това се обяснява и фактът, потвърден от много автентични документи, че висшето съветско държавно ръководство се отнасят положително към политиката на България на неутралитет.

Пред Народния съд царският съветник Станислав Балан илюстрира гореказаното.

В залата на Народния съд обвинителят пита: "Вие с какви мисии сте изпращани в странство, например при Рибентроп... Опишете...".

"Отделно - отговаря Балан - съм изпращан в странство само с едно поръчение. Това беше през април 1943 г. Тъкмо се бяхме върнали от едно посещение в Германия, няколко дни след това царят ме вика и каза: "Ще отидете в Германия и ще предадете устно съобщение, което да дойде до знанието на министъра на външните работи на Райха - Рибентроп". Устното съобщение се състоеше в това - помня го, защото го научих наизуст. Германският журналист Фон Зас, който беше председател на чуждестранните журналисти тук, бил си позволил при предишното пътуване на царя в странство да каже на някого тук или да разпространява слух, че царят отивал в Германия, за да се съгласи да обяви война на Съветския съюз. "Ще отидете в Германия и ще съобщите този факт на Рибентроп, като искате наказанието на Фон Зас. Кажете: "По възможност не искам да го видя в България, защото той със своето поведение ясно иска да ме изложи". "Тръгнах, - казва Балан, и отидох. - Прие ме началникът на протокола, като каза, че има пълномощията на Рибентроп. Предадох му го. Чакам един ден. На другия ден ме вика и казва: "Фон Зас ще бъде отзован веднага, и то в Германия, без право да отива където и да било в странство, което според него беше едно много тежко наказание за журналист.

Върнах се и доложих на царя за изпълнение на неговото поръчение...

Това беше първото ми посещение в странство".



СЕКРЕТНАТА ЗАПОВЕД НА СТАЛИН ОТ КРАЯ НА ВОЙНАТА


Начало

Към края на 1944 г. Съветският съюз почти напълно е освободен от немско-фашистките окупатори и се възстановяват държавните му граници по цялото им протежение - от Баренцово до Черно море.

През 1943 г. е създаден специалният отдел в НКВД (по-късно КГБ!), отговарящ за контраразузнаването във въоръжените сили на СССР под названието "СМЕРНЕШ" - съкращение на военновременния лозунг "Смърт на немските шпиони". Неочаквано Сталин се противопоставя на това название: "Всъщност защо трябва да говорим само за немски шпиони? Срещу нашата страна не работят ли и други разузнавателни служби? Нека да го наречем "СМЕРШ" - "Смърт на шпионите".

Но основната задача на "СМЕРШ" била не толкова да разкрива чуждите шпиони, колкото да следи проявите на недоволство и саботажна дейност в редовете на самата съветска армия. Сталин отделя "СМЕРШ" от НКВД и го поставя под свой пряк контрол.

От приложения документ, който досега не е публикуван, се вижда, че Сталин не се е отказал от постулатите за световна революция и за износа на революция.
Секретно

Само за офицерите-политработници на РККА* - членове на ВКП (б)

Заповед

на Върховния главнокомандуващ Червената армия

Нашата първа задача е разрешена: благодарение на мъжеството, проявено от вас по бойните полета, нашата родина е освободена от окупаторите. В момента доблестната Червена армия се сражава на чужда територия.

Но за нас, бовшевиките, войната още далеч не е завършена. Както и преди, нашата главна задача е утвърждаване на диктатурата на пролетариата в цяла Европа, а след това и в целия свят.

След разгрома на Германия неминуем е сблъсъкът на Съветския съюз с Англия и Америка. Те ни ненавиждат, както и немските фашисти и държат в резерв грамадни армии и неизчерпаем военен потенциал.

Сега, когато англо-американските войски преминаха границата на Германия, Лондон и Вашингтон, издигайки се като единствени победители, смятат за ненужна нашата помощ и започват подготовка на война срещу нас:

а) вече се стараят да ни измъкнат от ръцете на балканските страни и Полша;

б) помагат с оръжие на всички антиболшевишки партизански организации в нашия тил;

в) след разгрома на фашистите искат да продължат да поддържат белогвардейска армия от 6 милиона изменници на родината, които се намират в Германия, и се стяга да се бори за "Национална Русия" - без колхозите, без ВКП (б), без НКВД;

г) най-после те помагат на съществуващата в редовете на РККА организация от предатели, които подготвят контрареволюционен преврат и сваляне на съветския строй.

Голямо количество червеноармейци и даже офицери позорно са попаднали под разлагащото влияние на вражеските агенти и са се организирали в така наречения Антиболшевишки фронт на РККА.

В неговата програма влизат: свобода на словото и вероизповеданията, въвеждането на еднолично стопанство, свободна търговия и промишленост, отстраняването на партийния контрол върху стопанския и културен живот в нашата страна и още цяла редица нелепости, като например ликвидацията на лагерите и затворите.

Освен това групи червеноармейци самоволно напускат частите си, организират се в банди и грабят населението.

Другари,


във всичко това се крие огромна опасност за нас, болшевиките. Налага ни се да се борим не само срещу партизаните, с които гъмжи при фронтовата ивица и дълбокия тил. Налага ни се също да се борим с всички умножаващи се явления като разпадането на тила, на трудовата дисциплина, немарливостта, безделието, проявите на открит антисемитизъм.

Ние трябва да се съобразяваме с умората на народа и неговото желание след войната да живее не по-лошо, отколкото по време на НЕП, което също е опасно.

Затова предлагам:

1. Безпощадно да се разстрелва за най-малките нарушения на войнската дисциплина (самоволни отлъчвания, пререкания и т.н.).

2. Да се внуши на бойците, че ние сме длъжни без да се гледат жертвите, да се сражаваме за световна революция.

3. Да бъдем бдителни и да унищожаваме нашите най-опасни врагове - агентите на Антиболшевишкия фронт в РККА!"

На НКВД е дадена от мен съответствуваща заповед по линия на тила.

Върховен главнокомандуващ маршал на Съветския съюз Й. Сталин.


* РККА - съкращение на Работническо-селска Червена армия


ЦАРСКИТЕ АРХИВИ РАЗКРИВАТ СВОИТЕ ТАЙНИ


Начало

Царската тема отново нашумява. Но все още броди мълвата, че цар Борис III е отровен. Сега вече този въпрос е изяснен - царят умира ненавършил 50 години от инфаркт на миокарда. Както се вижда, години наред той е проявявал симптоми на сърдечното заболяване. На 17-18 ноември 1940 г. цар Борис заминава за Германия, за да се срещне с Хитлер. Това е първата им официална среща в годините на Втората световна война. На този етап българският владетел е отклонил предложението на Хитлер за влизането на България в Тристранния пакт. Което, от негова страна, е изисквало напрежение и голямо психическо натоварване. До каква степен все пак царят е бил напрегнат от срещата с Фюрера проличава от факта, че той се обажда от Залцбург на пълномощния ни министър в германия Първан Драганов да се свърже с големия немски специалист проф. Рудолф Зайц, който да тръгне веднага за София и да го прегледа, защото се чувства зле със сърцето. Първан Драганов намира проф. Зайц и го уговаря да тръгне за София. Купува му билет, както се вижда от документите в архива, до Будапеща и се обажда в тамошната легация той да бъде посрещнат като турист и препратен с експреса за София. Кой е, какъв е - обяснения не се дават. Зайц пристига в България на 18 ноември 1940 г. и преспива две нощи в стая 103 на хотел "България". Следващият ден царят и проф. Зайц прекарват много часове заедно. Зайц съставя цял план-програма за лечение с подробно предписание и ред за приемане на лекарствата. Те трябва да се закупят от Германия, за което е изпратен дворцовият лекар д-р Драгомир Александров...

Шефът на царската канцелария Димитър Генчев е подписал следния документ: "Получих от касата на Н.В. Царя сумата 1500 (хиляда и петстотин) лева дадена на проф. Зайц. 19 ноември 1940 г., подпис: Д. Генчев". Той пише и на секретаря д-р Георги Хаджиев, който отговаря за личната каса: "Докторе, моля изплати сумата, направена в хотел "България". Тя възлиза на 869 лева".

На 20 ноември проф. Зайц се връща в Берлин. Два дни по-късно с експреса заминава за Германия д-р Драгомир Александров, за да закупи лекарствата. Това също счетоводно е документирано: "По височайша заповед, дадена на д-р Александров по случай заминаването му за Берлин при проф. Зайц - 20 000 (двадесет хиляди) лева, 23 ноември 1940 г. Сумата е значителна, но тя е предназначена за пътни, дневни и разходи за лекарства..."

Екстремните събития, които главоломно се развиват, предизвикват физическо и психическо натоварване, което влошава здравословното състояние на царя, за да се стигне до фаталния край на 28 август 1940 г. През месец август на 1943 г. Цар Борис отново е извикан на аудиенция при Хитлер. И международното положение е вече друго - това е след Сталинградското поражение на Германия, а и здравето на царя е по-лошо в сравнение с 1940 г.

На 15 август 1943 г. царят се завръща от Германия, но се чувства зле... Отново е повикан проф. Зайц. Той знае най-добре историята на неговото сърдечно заболяване. На този ден обаче, 24 август, клиниката на д-р Зайц е бомбардирана. Специален отряд от спасители от противопожарната охрана изваждат доктора от развалините и оттам, покрит още с прах и мазилка, заминава спешно с чакащия го специален самолет на германското военно аташе в България - полковник фон Шьонебек.

Същевременно на един от многобройните прегледи и консултации приближен на царя чул, че един от лекарите изказал съмнение относно причините за заболяването.

Можеше ли те да бъдат други, освен тромбоза, като например някакво отравяне? По свидетелство на документите, един от лекарите попитал проф. Епингер за това. Студеният и необщителен, малко разговорчив виенски лекар се поколебал да даде веднага отговор, но се съгласил, че такава причина не е изключена. Достатъчно за да тръгне по неведомите си пътища мълвата за отравянето на царя...

Приведеният документален материал, засягащ цар Борис III обогатява нашите познания за историята на монархическия институт в България, което предполага и интереса към препогребението на цар Борис III по случай годишнината от неговата смърт.

Мемоарите на бивш дипломат приписват загадъчната смърт на цар Борис III на


БАЛДЪЗАТА-ПЕПЕЛЯНКА


Начало

Непубликуваните мемоари на големия български дипломат Никола Антонов, които се съхраняват в архива на Министерство на външните работи, разкриват международния отклик от смъртта на цар Борис III. Той загатва въпроса, че царят е отровен от сестрата на царица Йоана - Мафалда, която пристига и за погребението му като представителка на италианския кралски двор. В своите мемоари Никола Антонов поставя някои въпроси, по които и досега цари тишина. Архивите все още мълчат и затова продължаваме да се въртим около загадките, въпреки вече да е доказано, че цар Борис почива от типичен инфаркт.

Още тогава, през 1943 г., тръгва мълвата, че царят е бил отровен. Но от кого? Болшинството, в това число и целият български народ, смятаха Хитлер за главен виновник. Други път вярваха, че това е дело на руснаците, на англичаните, на комунистите в България. Никой не мислеше, че българският цар може да е отровен от неговия тъст, от бащата на царицата - крал Виктор Емануил III, с помощта на другата си дъщеря Мафалда.

Всички гореизброени имаха основания да бъдат недоволни от българския цар и имаха своите мотиви.

Хитлер е убеден, че англичаните не обичат българския цар, задето му е верен съюзник. От друга страна, и той е недоволен, че царят не иска да изпрати войски на Източния фронт и за разлика от всички германски сателити не се включва по-активно във войната. Сталин и КГБ са недоволни, че Борис не скъсва с германците и не включва България в антихитлеристката коалиция. Крал Виктор Емануил също така е недоволен, че зет му не скъсва с Хитлер и не се присъединява към голямата коалиция. Така според всички тях царят трябва да се премахне. И Хитлер улучва най-невероятната теза - отровителят е Виктор Емануил III - верният съюзник на Англия и САЩ, чрез своята дъщеря Мафалда.

Д-р Гьобелс отбелязва на 10 септември 1943 г. в своя дневник: "Фюрерът ми заяви, че сега можем да считаме за сигурен факта, че цар Борис е отровен. Германските лекари стигнали до заключението, че той е бил умъртвен чрез змийска отрова. Още не се знае кой е приготвил отровата. Не бих сметнал за невъзможно отравянето да е било подготвено от италианците. След последния акт на измяна съм готов да приема, че режимът на Бадолио и общо взето италианците са способни на всичко. Фюрерът възнамерява да съобщи на принц Кирил заключението на германските лекари относно отравянето на цар Борис, което той смята, че по всяка вероятност е инспирирано от италианския кралски двор. Защото е много подозрително, че принцеса Мафалда - най-злата вещица в целия италиански кралски дом, беше на многоседмично посещение в София преди смъртта на цар Борис. Трябва да се помни, че тя е сестра на българската царица."

Документално е потвърдено, че Мафалда идва в България, когато царят вече е починал и поради тази причина едва ли е могла да го отрови лично, донасяйки отровата от Италия. Хитлер обаче не търси доказателства. След първите му изблици на ярост и подозрения тя е арестувана и изпратена в концентрационния лагер Дахау.

Н. Антонов съобщава интересния факт, че на погребението на царя съветския посланик А. А. Лавришчев е казал следните думи по адрес на царя: "Този човек работеше за мира, това беше мирът, който покойният най-сетне беше принуден да иска за Германия и който няммаше вече никаква възможност да бъде сключен! И затова никъде не се спомена."

Н. Антонов написва тези оценки като емигрант в САЩ след Девети септември 1944 г. Ако искаме да останем верни на историческата правда и погледнем картата на Европа от 1943 г., няма да намерим друга държава, която да се радва на мир, въпреки че територията й се бе уголемила, без да е изстрелян нито един куршум. България запази армията си непокътната. Въпреки статута си на невоюващ съюзник на Оста, тя беше успяла да запази и допломатическите си връзки със Съветския съюз! И накрая България спаси еврейските си поданици от депортиране в лагерите на смъртта.

Мафалда беше изкупителната жертва, чрез която Хитлер си отмъсти на Италия за излизането й от войната.


ЗАЩО БЪЛГАРИЯ НЕ ИЗПРАТИ ВОЙСКИ НА ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ?


Начало

Разсекретяването на архивите на БКП, на военното и вътрешното министерство започва да разкрива много тайни от близката и по-далечна история на България. Колко много статии и монографии се изписаха по въпроса защо България не изпрати войски на Източния фронт и никой досега не е могъл да даде положителен документиран отговор на този кардинален въпрос.

В архивата на МВР под сигнатура II/Н. С. т. 2 л. 624-643 г. има един документ, който дава най-точен отговор на поставения въпрос. Този документ се отнася до генерал Теодоси Даскалов, министъра на войната през 1939 - 1942 г. "Аз смятам, казва министърът пред Народния съд, че имам големи заслуги, ако не сто на сто, то петдесет на сто, за неизпращането на легион срещу съветска Русия." Това е вярно. И дори само тази да беше заслугата на генерал Теодоси Даскалов, той заслужава да влезе в историята, а беше осъден на смърт от Народния съд.

И в България имаше хора, които спореха не кой ще победи - Германия или Русия, а за това за колко време Германия ще победи Русия. Какво казваше тогава министърът на войната ген. Теодоси Даскалов? "Когато Германия обяви война на съветска Русия, отбелязва той, инстинктът на българския народ, който има винаги едно чувство, му подсказва, че войната за Германия е загубена. Нашият народ тогава казваше: "Голямата нива изморява и най-големия вол".

Генералите германофили са склонни да се изпрати българска войска на Източния фронт. Оказва се натиск върху военния министър, който в края на краищата е най-важният фактор. Особено настойчив в това отношение е германският военен аташе. Той идва при Т. Даскалов през ден.

"Моят отговор беше един и същи, пише генералът в показанията си. Ние срещу нашата освободителка войски не можем да изпратим под каквато и да е форма - нито интерес имаме, нито желание имаме, нито пък смятаме, че би било нормално. И когато те не успяха да ни накарат да пратим войски там по този начин, опитваха по друг начин - чрез записване на доброволци, които да отидат в германските части и там да се оформят в някакъв легион или дружина. Аз забраних и това. Но аз отклоних окончателно и друго. Към зимата на 1942 г. започна една пропаганда, че ние не сме дали достатъчно, не сме се отблагодарили за Южна Добруджа, която така лесно сме взели. Имаше хора, между които и министър-председателят Филов, който ми казваше: "Генерале, трябва да се пусне кръвчица. Взетото без кръв не е сладко." Почна се агитация, че трябва да се намесим в помощ на Германия, към която сме задължени. И тогава аз говорих, че ние наистина трябва да бъдем благодарни на Германия, че ни дадоха земите, които ни принадлежаха, но да не забравяме, че там лежат костите на 250 хиляди българи и че следователно сме дали вече кръв.

Друга реч, която държах аз и с която исках да предотвратя нашата намеса в съветско-германската война, е тази при производството на юнкерите. Тогава казах, че в следващите две години се решава съдбата на народите. Помня, че веднага след речта всички журналисти дойдоха при мен да ме питат: Защо през тези две години?

Защото, казах, след две години ще мога да ви кажа колко години още ще продължи войната. С това исках да подчертая, че войната ще продължи дълго и ние не трябва да бързаме да се намесваме...

След падането на Сталинград аз отидох при военния министър и министър-председателя да изкажа мнението, че това е Марна на сегашната война, че обрат настъпва и че трябва да се теглят последствията от това..."

Думите, които изрича Т. Даскалов, са казани пред Народния съд. Може би за някои те ще прозвучат като опит на подсъдимия да омислостиви правосъдието. Генералът не измисля, за да се оправдава. Всичко това е документирано.

Ето това е действената сила на русофилството, проникнало и в генералитета, мнозинството на което по думите на цар Борис е настроено прогермански.

Лекарят на Сталин, известният виенски интернист д-р Епингер, е подписал


СМЪРТНИЯТ АКТ НА ЦАР БОРИС iii


Начало
Завръщайки се от Германия, цар Борис внезапно се разболява и само седем дни по-късно - на 28 август, е вече мъртъв. На консултации за състоянието на царя са повикани още на 23 август най-видните български лекари... Царят е отровен! От кого? От КГБ? От Гестапо?! От англичаните, италиианците? - мълвата бъроз се разнася... Германското военно аташе полковник Фон Шьонебек незабавно нарежда да изпратят в София немския лекар Рудолф Зайц, който от дълги години е лекувал царя, но по ирония на съдбата точно в този ден - 24 август, клиниката на д-р Зайц е бомбордирана. Специален спасителен отряд от противовъздушната отбрана изважда доктора от развалините. Оттам още покрит с прах и мазилка го закарват на летището.

Преди специалният самолет, предоставен на разположение на доктора лично от Гьоринг, да кацне в София царският съветник Ханджиев отново отива при Шьонебек с молба да се извика за консултация и прочутият виенски интернист д-р Ханс Епингер. Още на другия ден д-р Епингер е до леглото на височайшия си пациент. Българският лекарски екип междувременно установява, че заболяването на царя не е на черния дроб, по който е специалист д-р Епингер, а е причинено от тромбоза на кръвта.

По време на един от многобройните прегледи и консулти приближен на царя чул, че един от лекарите изказал съмнение относно причините на заболяването. Можеше ли те да бъдат други освен тромбоза? Някакво отравяне например? Един от лекарите попитал д-р Епингер за това. Студеният и необщителен виенски доктор се поколебал да даде категоричен отговор на този въпрос, но се съгласил, се такава причина не е за изключване. Това било достатъчно, за да тръгне мълвата за отряването на царя.

По време на престоя си в България виенският професор се сближил с началника на канцеларията на царя - Станислав Балан. Дълги години след това, чак през 1982 г. Балан споделил пред академик Илчо Димитров, който пръв започна да изследва загадките около смъртта на цар Борис, че в един разговор с Епингер професорът му разказал, че преди войната бил повикан в Москва, за да прегледа Сталин. Балан се поинтересувал от какво бил болен съветският вожд, но Епингер вдигнал рамене: "Не зная. Прегледах шест души, които си приличаха напълно, на всеки поставих отделна диагноза, но кой от шестимата беше Сталин - не зная".

В световната медицина прочутият виенски лекар влиза с твърде незавидна биография. Този най-голям за времето си специалист по болести на черния дроб по-късно се замесил в медицински експерименти, извършвани върху затворници в нацистки концентрационни лагери. През 1944 г., проучвайки начини за превръщането на морската вода във вода, годна за пиене за паднали в морето пилоти, той вместо опитни лабораторни животни използвал 44-ма цигани от лагера Дахау. Призован през 1946 г. да се яви пред Нюрбергския съд за извършени военни престъпления, проф. Епингер се самоубива.

БЪЛГАРИЯ БИЛА БОМБАРДИРАНА И ОТ ЗАПАД, И ОТ ИЗТОК, ЧЪРЧИЛ СМЯТАЛ СКОПИЕ ЗА НАШ ГРАД


Начало
През тази година ще отбележим една тъжна годишнина - 5 десетилетия от въздушната война срещу България, която започна на 14 ноември 1943 г. и завърши в края на март 1944 г. Документацията за бомбардировките над нашата страна от авиациите наАнглия, САЩ и СССР години наред беше забулена в тайна.

В Министерството на външните работи се съхранява личният архив на дипломата Никола Антонов, посланик по същото време на България в СССР. Този архив съдържа неизвестни досега любопитни данни за причините и резултатите от тази въздушна война.

През октомври 1943 г. английският премиер У. Чърчил смята, че времето на позивите е минало и то трябва да бъде заменено с друго средство - бомбите.

Политическите и стратегическите съображения на Чърчил са, че падането на прогерманския режим в България трябва да стане преди появата на Съветската армия в района на Балканите. Правеше се всичко възможно да се предотврати идването на Съветската армия, за да се спаси България от комунизма.

Чърчил беше сърдит на България за това, че тя застана на страната на Германия. Негова любимка беше Гърция.

Когато за пръв път трябва да даде заповед за бомбардирането на България, той прави следното изявление: "Аз познавам българите 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде даден строг урок... София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро."

Бомбардировките на германските градове Кьолн, Дюселдорф, Хамбург, Берлин са отплата срещу действията на германските пилоти, които сееха разрушения и смърт над Лондон, Шефилд, Бирмингам, Ковънтри. Или библейската максима "зъб за зъб, око за око" е в пълна сила за Чърчил.

Командването на Вермахта не беше в състояние да помогне по-активно на малобройната българска авиация, разполагаща с остаряла и износена материална част. Независимо от това българските летци се ангажират в неравна битка с превъзхождащия ги противник. Завинаги в нашата история оставя името си капитан Списаревски, врязал се със самолета си в грамадния британски бомбардировач, за да не допусне хвърлянето на неговия товар над столицата. Британските и американските бомбардировачи пристигаха в България на големи ескадрили, прикривани от значителна формация изтребители...

Въпреки превъзходството си търпи загуби и съюзническата авиация. 329 членове на нейните екипажи попадат в плен, от които 69 умират от раните и обгарянията. 9 септември завари 277 англо-американски пленници на територията на България. Резултатите от бомбардировките са няколко убити, стотици тежко ранени български граждани, напълно са разрушени около 1500 сгради само в София. Бомбардирани са също Враца и Дупница. Бомбардиран е на два пъти и Скопие - очевидно поради убеждението на У. Чърчил, че е български град. Бомбардираше ни и съветската авиация - ту със съветски самолети, ту за прикритие - с англо-американски...

Български самолети обаче не са участвали в унищожаването на Ковънтри - макар и да бяхме обявили война на САЩ и Англия. Мнозина наричаха тази война символична, но сега тя се превръщаше в реалност.

Когато вече се знаеше, че в газовите камери на хитлеристките лагери масово се унищожаваше еврейското население, в Европа и в средите на световната общественост се издигна призив да се бомбардира Освиенцим и да се извадят от строя жп комуникациите, по които се превозваха претъпканите ешелони с обречените на унищожение. Това наистина би спасило живота на хиляди. Но се оказва, както и Н. Антонов пише, че за подобни операции не достигат бомби. Бъдещите изследователи ще имат проблем според нашия дипломат с отговора на въпроса: как се намериха бомби не само за жилищните квартали на Хамбург и София (та дори за Скопие и Враца), докато уютните вили на надзирателите на Освиенцим и газовите камери останаха непокътнати...

Голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г. над София доведе до временното парализиране на действията на правителството и полицията. Не случайно след тази бомбардировка, целяща излизането на България от войната, българските дипломати потърсиха контакти със западните съюзници. Но напразно. Съдбата на България беше предопределена... Бомбардировките не оправдаха замислите на Чърчил - че те ще принудят българското правителство да скъса с Германия и да отиде на страната на съюзниците (разбирай на страната на Англия).

По техеранските споразумения България беше определена в съветската сфера на влияние... Без да се допитва до съюзниците, Сталин обяви на 5 септември война на България. Съветската армия беше още нужна за борба срещу хитлеризма и затова нейните съюзници се примириха с този факт. На кого ще принадлежи малка България - това нямаше да стане повод за конфликт между членовете на антихитлеристката коалиция.

Такива бяха условията, при които Чърчил предаде (продаде) България на Сталин.


Пет десетилетия след самолетната катастрофа, при която загива и Ст. Димитров - Марек, продължава


МЪЛЧАНИЕТО НА УБИЙЦИТЕ


Начало
В Централния партиен архив се пази секретната информация около така наречената "Група на Марек", която през 1944 г. се готви да замине за България, за да помага на въоръженото антифашистко движение. В архива има много материали за групата, но уви - няма никакви данни около загадъчната катастрофа на самолета, с който пътуват, над украинския град Брянск. Като по чудо остават живи двама пасажери - българинът Гаврил Атанасов и един неизвестен югославски гражданин.

Но ето и подробностите около Групата на Марек според това, което сочат документите от партийния архив:

Подготовката около изпращането на групата започва още от октомври 1943 г. по инициатива на Георги Дамянов, член на Московското задгранично бюро на партията и кадровик в Коминтерна за балканските компартии. На 24 януари 1944 г. по негово предложение е решено Станке Димитров да бъде извикан от Тбилиси, където е евакуирана оглавяваната от него радиостанция "Народен глас". Групата, която трябвало да бъде прехвърлена със самолет в България, се състояла от пет души: ръководител - Станке Димитров, Георги Глухчев (Кръстев), Атанас Алтъпармаков, Михаил Георгиев и Васил Димитров. От март до август 1944 г. групата усилено се подготвя за предстоящите си задачи. Непосредствен ръководител на военнотехническата подготовка е някой си Гуляев.

КГБ е имал специален институт, известен като "Институт 100", който се грижел за изпращането на емигранти в тила на врага. Там се подготвяли и българите. В "Институт 100" им били ушити специални униформи - без пагони и каквито и да било отличителни знаци, непромокаеми ботуши...

На 25 август петимата трябвало да се срещнат с Георги Димитров, който да им даде последните указания. Следват прегръдки, пожелания за успех в борбата и поздрави за другарите в България...

На 26 август групата заминава за летището, където ги очаква специален самолет, който да ги отведе в Калиновка - базата на "Институт 100" - последната им спирка на съветска земя. Оттам нататък е... катастрофата, за която няма кой да разкаже...

Останалият жив Гаврил Атанасов неотдавна почина на преклонна възраст. Макар и оцелял, той нищо не можеше да каже за катастрофата. Както сам той пише, подробности научава чак през 1967 г. от съветския гражданин Георги Йосифович Кухиев, помощник на Георги Димитров, а по-късно и отговорник за охраната му, когато той се връща в България. Ето какво разказва Кухиев, който през цялото време е бил служител в КГБ:

"Вашият самолет, излитайки от централното московско летище "Фрунзе", взема курс направо към Калиновка. Самолетът по погрешка спира на няколко летища. Кой се е качвал и слизал от него никой не е разбрал. Може да се предполага, че тогава е поставено и взривното устройство. Излитайки от брянското летище, самолетът прелетял над града и достигайки покрайнините му, паднал на 100 м от последните къщи, след което избухнал в пламъци.

Загинали са всички в самолета, в това число и летците, с изключение на вас и един югославянин, когото не видях и нищо не мога да кажа за него, освен че е здрав и жив. Вие сте намерен на земята в крайно тежко състояние. Всички са се съмнявали в оживяването ви."

От някои откъслечни данни, почерпани от спомени и от документи, научаваме, че за катастрофата са били известени командирът на авиодивизията, към която се числял катастрофиралият самолет, Сталин и Георги Димитров. Командирът на дивизията сформирал комисия, която веднага заминала на местопроизшествието. Сталин предложил на министъра на външните работи Вячеслав Молотов да сформира държавна комисия, на която също била възложена задачата да се изяснят причините. Тази комисия била оглавена от народния комисар на Държавната сигурност Абакумов. Вземайки със себе си двама лекари от неврохирургическия институт "Бурденко", специалисти по поражения на главата и гръбначния стълб, както и Георги Дамянов, комисията заминала за Брянск. Там Абакумов се разпоредил комисията на летците да се върне обратно, тъй като с изясняването на причините за катастрофата се заемала пристигналата държавна комисия.

Какво е установила държавната комисия още е тайна. Засега единственият източник е Кухиев, който е бил постоянно в обкръжението на Георги Димитров и е могъл да подочуе нещо.

"Комисията е установила, че при един от резките завои на самолета десният му двигател се е повредил и спрял. Това можело да се сметне като първопричина за нещастието. Самолетът обаче е бил в състояние да продължи полета си, използувайки другия двигател. Можел е да кацне на някое от близките летища, летците обаче не забелязали навреме повредата, което и причинило катастрофата."

Всичко е покрито с тайнственост, защото всеки факт относно прехвърлянето на партийни кадри е бил суперсекретен и затова чак през 1967 г. Гаврил Атанасов научава истината от Кухиев.

В доклада на държавната комисия се предполагало, че при катастрофата самолетът се е разцепил на две. Предната част, където са се намирали моторите, бензиновите баки, хората и парашутите, се е устремила към земята, врязала се в нея и пламнала. Задната, в която, изглежда са се намирали оцелелите двама, е отлетяла встрани, при това на значително разстояние от обхванатия от пламъци самолет.

Кадровикът Георги Дамянов пристигнал в Брянск заедно с държавната комисия. Той е единственият българин, свидетел на катастрофата. След 9 септември 1944 г. Георги Димянов разказва на Гаврил Атанасов следното:

"Когато пристигнахме на мястото на катастрофата, самолетът ви догаряше... Станке и останалите другари, освен ти и Васил Димитров, бяха мъртви, обгорени в значителна степен. И останалите пътници бяха мъртви. Теб и Васил намерихме на голямо разстояние от догарящия самолет... Бяхте в крайно тежко състояние, без никакви видими признаци за живот. Лежахте на земята като трупове... Ударът беше ви причинил големи кръвоизливи в главите. Бяхте трудно узнаваеми. Нито шавахте, нито охкахте. Лекарите обаче, търсейки пулса ви, заявиха, че все още сте живи. Закараха ви в местната болница, където Васил почина. След като погребахме останките на Станке и останалите загинали в обща братска могила, аз потеглих обратно за Москва, за да докладвам на Задграничното бюро. Московските лекари останаха в Брянск, за да организират лекуването ти, и те информираха Георги Димитров."

А какво става с югославския гражданин? Кой е той, закъде е пътувал и с каква мисия, днес никой не знае. А дали докладът на комисията е казал всичко? Къде е той, не знаем, но можем да се досетим.



Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница