Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува



страница12/23
Дата10.02.2018
Размер4.66 Mb.
#56913
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   23

Той не можеше да повярва на отмъстителността на хората. Те са стреляли по птиците! Сега в онези птици има куршуми - не са могли да търпят дори един символ. Птиците не са живи, напразно са си хабили куршумите.

Но можете да разберете отмъстителността.



Дори когато си милозлив към тях, те имат чувството, че ги презираш: и те ти се отплащат за благодеянието ти с подмолни злодеяния.

Безмълвната ти гордост не е по техния вкус: те ликуват, щом ти станеш понякога достатъчно скромен, за да проявиш суетност...

Не си ли забелязал колко често те замлъкВат, колчем се приближиш до тях, и как тяхната сила излита като дима от гас­нещ огън?

Да, друже мой, ти си гризяща съвест за своите ближни: защото те са недостойни за тебе...

Малките хора са деветдесет и девет цяло и девет процен­та, великите хора се срещат само от време на време. Но целият прогрес и цялата еволюция, и всичко, което е прекрасно в живота и в света, е създадено от тези неколцина велики люде, които могат да се преброят на пръсти.

Малкият човек не е допринесъл с нищо. Той е просто бреме.

Бих искал моите хора да не са малки, да не са бреме, а да са творци, да допринасят, да правят живота малко по-красив, малко по-интересен, малко по-любящ, малко по-музикален.

Заратустра е прав, когато казва: „Аз бих повярвал само в един Бог, който би умеел да танцува".

Бих искал да добавя: „Ако можеш да танцуваш, ти ставаш Бог сам за себе си".



Тъй рече Заратустра.

XI ГЛАВА ЗА ПРИЯТЕЛЯ



Вярата ни В другите издава В какВо Вихме желали да ВярВаме у самите нас. Копнежът ни по приятел е наш издайник.

и често чрез люВоВта човек иска само да прескочи завистта, и често чоВек напада и си създава враг, за да скрие, че сам е уязвим за нападки.

Бьди поне мой враг!" така говори истинското страхопочита­ние, което няма смелост да моли за приятелство.



Ако иска човек да има приятел, тряБВа заради него да желае да води война: а за да води война, трябва да умее да бъде враг.

В своя приятел човек трябва да почита и врага си. Можеш ли да се приближиш досами своя приятел, без да преминеш на негова страна?

В своя приятел човек трябва да Ома най-добрия си враг. Ти трябва със озрието си да бъдеш наО-близо до него, когато се опьлчваш срещу него...

Който се разкрива такъв, какъвто е, буди гняв у другите-, дотолкова имате основание да се плашите от голотата! Е, да, ако бяхте богове, бихте имали основание да се срамувате от дрехите си!

В желанието си да се харесаш на приятеля си ти се стараеш да се докараш колкото се може по-добре: защото трябва да бъдеш за него стрела и копнеж по свръхчовека.

Виждал ли си приятеля си унесен В сън —3а да Видиш как изглежда той? и все пак лиието на приятеля ти е и нешо друго. Твоето собствено лиие е то - само че в грапаво и несъвършено огледало...

Ти чист въздух... и хляб, и лек ли си за приятеля си? Не един не може да разчупи собствените си вериги и да се избави и все пак е избавител на приятеля си.

Роб ли си ти? Тогава не можеш да бъдеш приятел. Тиран ли си ти? Тогава не можеш да имаш приятели.

Прекалено дълго са били скрити в жената робът и тиранинът. Затова жената оше не е способна на приятелство. Тя познава само

любоВта.

В любоВта на жената има несправедливост и слепота кьм всичко, което не обича. Лори и в осъзнатата любов на жената има все още наред със светлината внезапни набези, мьлнии и нош.

Още не е способна на приятелство жената: все още жените са котки и птици. Или в най-добрия случай - крави.

Още не е способна на приятелство жената. Ала кажете ми, вие, мъже, та кой от вас е способен на приятелство?...

...Тьй рече Заратустра.

ПРИЯТЕЛСТВОТО Е една от темите, в най-голяма степен пренебрегвана от почти всички философи. Може би го смятаме за нещо разбиращо се от само себе си, мислим, че разбираме какво означава това - затова сме останали невежи за дълбочината на приятелството, за неговите възможности за растеж, за различните му цветове, с различни значения.

Заратустра е говорил по темата с голямо прозрение. Най-важното нещо, което трябва да се помни, е следното: човек има нужда от приятели, защото е неспособен да бъде сам. А дотолкова, доколкото се нуждае от приятели, човек не може да бъде кой знае какъв приятел: защото нуждата свежда другия до някакъв обект. Само този, кокто е способен да бъде сам, е способен да бъде и приятел. Но това не е негова нужда, това е радост; не своя глад, нито своята жажда, а изобилието на своята любов иска да сподели той.

Когато се появи такова приятелство, то не трябва да се нарича приятелство, защото придобива едно съвсем ново изме­рение: аз го наричам „приятелско разположение". То отива

отвъд приятелството, защото всички взаимоотношения са по един или друг начин обвързвания - те те правят роб, поробват и другите.

Приятелското разположение е просто радостта да споде­ляш без никакви условия, без никакви очаквания, без никакво же­лание да получиш нещо в замяна - дори и благодарност.

Приятелското разположение е най-чистата любов.

То не е нужда, то не е необходимост.

То е чисто изобилие, преливащ екстаз.

Заратустра казва: Вярата ни В другите издава в какво бихме желали да вярваме у самите нас.

Този, който вярва в другите, се страхува да вярва в себе си. Християнинът, хиндуистът, мохамеданинът, будистът, ко­мунистът - никой не е достатъчно смел, за да има вяра в своето същество. Той вярва в другите и вярва в тези, които вярват в него.

Това е наистина смешно: приятелят ти се нуждае от теб, страхува се от своята самота; и ти се нуждаеш от него, защото и ти се страхуваш от своята самота. И двамата се страхувате от самотата. Мислите ли, че като сте заедно, самотата ви ще изчезне? Тя просто ще се удвои или може би ще се умножи многократно - затова всички взаимоотношения завършват в по-голямо нещастие, в по-голяма мъка.

Същото важи и за вярата. Защо вярваш в Исус - не можеш ли да вярваш в себе си? Защо вярваш в Гаутама Буда - не можеш ли в себе си да вярваш? И мислил ли си някога за това, което се подразбира тук - че ако не вярваш в себе си, как можеш да повярваш в своята вяра в Гаутама Буда? В основата си това е твоя вяра. Гаутама Буда няма нищо общо с нея.

Ако не можеш да повярваш в себе си, не можеш да повярваш в никого, можеш само да мамиш. Лесно е да мамиш, ако имаш някой друг за обект на вярата, но това е твоя вяра - вярата на човек, който е кух, който не знае нищо за себе си, който живее в пълна тъмнина и безсъзнание, вярата на един безверник. Това е една световна болест, защото всеки вярва в някой друг.

Дори Исус вярва в Бога - и той не е достатъчно смел, за да повярва в себе си. Ти вярваш в Исус, който не може да повярва в себе си - той вярва в Бога. Естествено, ние не знаем в кого вярва Бог, но и Той трябва да вярва в някого. Изглежда това е

една безкрайна верига от невярващи, от безверници, които се надяват, че може би другият ще удовлетвори тяхната празно­та. Но никой не може да удовлетвори твоята празнота.

Ти трябва да посрещнеш своята празнота.

Трябва да я живееш, трябва да я приемеш.

А в твоето приемане е скрита една велика революция, едно велико откровение.

В момента, в който приемеш своята самота, своята праз­нота, самото качество се променя. То става точно противопо­ложното - превръща се в изобилие, в осъществяване, в прелива­ща енергия и радост. Ако от това преизпълване възникне твое­то упование, то има смисъл; ако възникне твоето приятелско разположение, то придобива значимост; ако възникне твоята любов, тя не е просто една дума, а е самото твое сърце.

Заратустра е прав, когато казва: Вярата ни В другите изда­ва в какво бихме желали да Вярваме у самите нас. Копнежът ни по приятел е наш издайник. Желанието да вярваш в някого издава едно нещо: че си твърде беден, твърде празен, твърде безсъз­нателен. И не това е начинът да промениш своето положение -това е просто начин за фалшиво утешение.

Ти нямаш нужда от утешение; ти имаш нужда от револю­ция, от трансформация на твоето същество. Трябва да пос­тигнеш разбирателство със себе си - това е първата стъпка да имаш правилното доверие, правилното приятелство, правил­ната любов. Иначе всичките ти взаимоотношения - на любов, на приятелство, на доверие - няма да са нищо друго освен из­мени. Ти излагаш себе си и заявяваш, че си празен, недостоен,

незаслужаващ.

Ако ти не можеш да обичаш себе си, кой ще те обича?

Ако ти не можеш да бъдеш приятел със себе си, кой ще ти

бъде приятел?

Ако ти не можеш да се довериш на себе си, кой ще ти се

довери?


И често чрез любовта човек иска само да прескочи завистта. Нашите измами са много дълбоки, нашата хитрост е много фина. Ние даваме прекрасни имена на грозни неща - това е на­шата най-стара стратегия.

В Индия, когато някой умре и хората го закарат на погре-

балното място, това се нарича махаятра- „Великото пътешес­твие." ЧоВекът умряп, но хората се самозалъгват с една прек­расна дума: „велико пътешествие." Опитват се да скрият реал­ността на смъртта зад завеса. Основно те се страхуват от собствената си смърт.

В детството си съм бил на много погребения - обичах да ходя на погребални процесии. Баща ми се тревожеше, казваше ми:

- Ти не разбираш, че умрелият не ни беше роднина, не ни беше съсед, дори не ни беше познат - беше ни чужд. И никой не те е поканил да ходиш на неговото погребение, наместо да ходиш на училище.

Отговарях:

- На погребения съм научил много повече, отколкото в моето училище.

И много неща ми станаха ясни, дори още от самото ми дет­ство. На погребална процесия хората никога не говорят за смъртта - никога! Никога не съм ги чувал да говорят за смъртта. Говорят си за всичко останало: за филми, за политика, за хиляда и едно неща освен за смъртта, която те носят на раменете си.

И аз напраВо се смайВах. Когато мъртВото тяло гори на кладата, хората седят не с лице към нея, а с гръб. И се раз­делят на малки групи, защото трябВа да са там В продължение на три-четири часа, за да може тялото да изгори напълно, и през тези три - четири часа ВсякакВи клюки... Аз ходех от една група на друга. Просто търсех някой чоВек, който да говори за смъртта - но никога не намерих такъВ.

Те не седят и В тишина, защото тишината е опасна. Неп­рестанно си намират занимаВка с тоВа да гоВорят за едно или друго нещо. СъздаВат бариера между себе си и смъртта, която е толкова близо. Човекът, който довчера е говорил с тях, изгаря в огъня - те никога Вече няма да го Видят.

В този край, където съм роден, има обичай: преди да се изгори тялото на мъртвеца, някой местен Важен човек да каже няколко прекрасни думи за мъртВия - В негова възхвала. И всички тези думи са фалшиви, защото съм познавал човека и знам, че всички качества, които му се приписват, са просто измислени.

Питал съм мнозина така наречени уважаВани хора, които се изказваха: „Някога да ти е хрумвало, че Всичко, което казваш, са лъжи?" И съм получавал все един и същ отговор отново и

отново, че не можеш да говориш нищо лошо за мъртвия. Можеш да казваш лъжи, но трябва да го хвалиш.

Веднъж се случи... умря човек, който беше една от най-непри­ятните личности в селото. Тормозеше всички, на всеки беше длъжник - откъдето и да вземеше нещо, никога не плащаше. Цялото село беше против него. Беше наказван, беше два-три пъти в затвора, но никога не си промени начина на живот. Беше паразит - но и много силен мъж, така че хората се страхуваха...

Отидох на неговото погребение и се чудех кой ще говори сега в негова възхвала и какви качества ще припишат на мърт­вия човек. Настана пълна тишина- никой не ставаше да говори. Накрая хората казаха на кмета: „Докато някой не каже нещо в негова чест, в негова възхвала, не може да се запали погребал­ната клада, затова какъв смисъл има да се чака? Ние Всички знаем... кажи нещо, кажи каквото и да било, но обичаят трябва да бъде спазен".

Кметът беше прекрасен човек - беше много творческа и талантлива личност. Беше написал няколко прекрасни разказа, по които са направени филми, така че беше добре известен из цялата страна. А всъщност, по професия беше юрисконсулт.

Бях седнал до него и го попитах:

- Нямаш ли някаква идея? - Той ме познаваше - с него обсъж­дахме разни странни теми. Казах му: -Аз имам идея.

- Тогава по-добре ти да говориш - рече той. Аз казах:

- Не, защото не съм уважаван човек. Ти си кмет - ти говори. Ще ти дам някои насоки.

Той рече:

- Но аз не мога да си представя... аз съм писател, но дори и аз не мога да измисля какво да кажа за този човек. То ще е абсолютна лъжа- и ще се притеснявам дори да я кажа.

- Не се притеснявай - рекох аз, - кажи следното: че в срав­нение с другите си четирима братя, които са още живи, той беше ангел.

Той се зарадва:

- Много добре. Пък и е вярно! Ти не лъжеш, тук не става въпрос да се измисля. - И това си беше истина - другите му братя бяха дори още по-опасни. Те бяха по-млади, по-силни...

Кметът стана и каза:

- Той беше истински ангел... - Всички го изгледаха:какво говори тоя? Дори и една лъжа трябва да си има граници! За момент той погледна наоколо, след което продължи: -... в срав­нение със своите четирима братя, които са още живи.

И хората ръкопляскаха! Това беше вярно - не беше лъжа. Никога не бях виждал да се ръкопляска, когато изгарят някого. Като се прибирахме у дома, кметът ми каза:

- Ти спаси положението! Но си странно момче - ходиш на почти всяко погребение, като че ли нямаш какво друго да вършиш.

Казах:


- Един ден всички ние трябва да си заминем - преди това искам да науча колкото се може повече за смъртта. Но също така уча и за психологията на хората: те вътрешно треперят, но се смеят, шегуват се, клюкарстват - просто за да избегнат мисълта, че нечията смърт е твоята смърт. Смъртта на всички останали е сигнал, че ти трябва да си готов: времето ти може да дойде във всеки момент.

Но всички ние, на всички езици, винаги сме използвали прек­расни думи, за да скрием реалността.

Когато кажеш: „Обичам някого", дали наистина разбираш какво казваш? Знаеш ли точно какво представлява любовта? По-възможно е това, което наричаш любов, да е само мерак. Ако кажеш на някоя жена: „Имам мерак към теб...", това ще е Вярно, но жената веднага ще те обади в полицията. Ако обаче й ка­жеш: „Обичам те", тогава жената като върви, краката й няма да докосват земята - а пък е едно и също! Само една прекрасна дума, прикриваща грозна реалност.

И често чрез любовта човек иска само да прескочи завист­та. И често човек напада и си създава враг, за да скрие, че сам е уязвим за нападки.

Много странно съвпадение е това, че нито Макиавели, нито Ницше са могли някога да си представят, че техни внуци ще станат мои саняси. ПраВнучката на Фридрих Ницше е тук, пра-праВнучката на Макиавели е мой санясин - и тя е тук. 1/1 двете ще се съгласят със Заратустра.

Казаното от Макиавели ще ви го изясни. Той твърди, че най-добрата защита е нападението. Не чакай някой друг да те атакува - тогава вече ще си твърде закъснял. Ако се чуВстВаш уязВим спрямо атаки, тогава е по-добре да атакуВаш пръв.

Никога недей да бъдеш от страната на този, който се защи­тава. Да бъдеш откъм защитаващата се страна означава все едно да си наполовина победен.

Същото е разбирането и на Фридрих Ницше, от друга глед­на точка: тези, които атакуват, се страхуват да не бъдат атакувани. Те атакуват от страх, защото са подозрителни, знаят своята слабост, познават своята уязвимост, знаят, че могат да бъдат атакувани. Те атакуват поради този страх, поради тази слабост.

Такива са странните пътища на човешката психология. Обикновено си мислите, че когато някой напада, той сигурно е много силен и поради своята сила напада. Това не е вярно: той напада поради слабост, от чувство за малоценност, защото не иска да ти даде шанс... И това, че напада пръв, определено го прави по-силен, защото нападнатият си мисли: „Той може би е по-силен, по-мощен - иначе нямаше да атакува".



И често чоВек напада и си създава Враг, за да скрие, че сам в уязвим за нападки.

Бъди поне мой враг!" - така говори истинското страхопочи­тание, което няма смелост да моли за приятелство. Казвал ли си някога на друг човек: „Бъди поне мой враг"? Не мисля, че някой би помолил друг човек да му бъде враг. Определено казваш на човека: „Бъди мой приятел." Но тогава откъде идват врагове­те? Никой не ги иска, никой не моли за тях и въпреки това има повече врагове, отколкото приятели.

Може би когато молиш някого „бъди мой приятел", правиш го от страх, понеже ако не го помолиш да ти бъде приятел, той може да се превърне във враг. Но що за приятелство ще бъде това? И непрекъснато всеки ден приятели се превръщат във врагове. Всъщност сприятеляването е начало на създава­нето на враг.

Ницше казва, че това ще е по-достойно за уважение, по-почтително - ако чувстваш, че някой може да ти стане враг, тогава по-добре да го помолиш: „Бъди поне мой враг!" Бъди истинен. Това ще те направи по-силен.

Истината винаги прави човека по-силен - истината прите­жава такова голямо изобилие от сила. Но ние зависим от лъжи. Ние непрестанно създаваме приятелства, движим *е в разни общества, по клубове, създаваме запознанства. Това се нарича

„социализация", но е всъщност защитна мярка. Създаваш си приятели във висшите кръгове на обществото, с хора на власт, за да можеш да се чувстваш спокоен, за да не се настроят те към теб. Но това не прави нещата различни - то просто те отслабва. И превръща твоето приятелство в нещо фалшиво, в социална формалност.

Да, Ницше е прав: ако усетиш, че някой ще се окаже твой враг, тогава е по-добре да го поканиш: „Моля те, бъди мой враг!" Дай му един хубав шок. Той в продължение на часове няма да може да разбере - какво означава това? - защото никога не се моли за такова нещо. Но ти си направил едно честно изказ­ване и то ще те направи по-силен, ще те подхрани. Всяко искрено действие и всяка искрена дума ще те прави все по-силен и по-силен.

Ако човек иска да има приятел, трябва заради него да желае да води война: а за да води война, трябва да умее да бъде враг. Това се подразбира: ако искаш приятел, естествено ще се съгласиш за едно - че неговите врагове ще бъдат и твои врагове. Иначе какъв е смисълът на приятелството? Ако искаш приятел, ще трябва да си готов и да водиш война за него. Трябва да си готов, защото приятелство означава ти да се ангажираш, означава, че ти ще бъдеш на негова страна в добри дни, в лоши дни, в моменти на радост, в моменти на тъга, във време на слава и във време на провал - но ще бъдеш до него, просто като една сянка. За да водиш война, трябва да си способен да бъдеш враг. А ако си упла­шен, ако си страхливец и не можеш да бъдеш враг, тогава забрави за идеята да бъдеш приятел - двете вървят заедно. Или изос­тавяш и двете, или и двете ги приемаш.

Гаутама Буда ще ви помогне да разберете. Твърди се, че той е казал: „Не съм приятел на никого, защото на никого не искам да бъда враг." Да бъдеш приятел означава да имаш готовност да бъдеш враг на тези, които са враждебни към твоя приятел.

Буда е прав, когато казва: „Не мога да бъда приятел, за­щото не искам да бъда враг" - аз съм просто извън това. Аз съм безразличен както към приятелството, така и към враж­дебността.

И едно нещо е много важно. Заратустра казва: В своя приятел човек трябва да почита и врага си, защото твоят при­ятел може в който и да е ден, в който и да е момент да се

превърне във враг, защото приятелството и враждебността са два полюса на една и съща енергия. Те се допълват взаимно, не си противоречат. Ето защо врагът може да стане твой приятел, приятелят може да стане твой враг.

В своя приятел човек трябва да почита и врага си. Приятелят може да стане враг само ако, в потенциален смисъл, врагът съществува в него. И трябва да си в състояние да почиташ и този потенциален враг - едва тогава ти си приел твоя приятел в неговата цялост. Ето защо приятелството не е играчка за малки деца. То е нещо много зряло, защото се нуждае от голямо разбиране.

Можеш ли да се приближиш досами своя приятел, без да преми­неш на негова страна? Ще трябва да нарушиш границите - само чрез такова нарушение можеш да се приближиш до своя приятел. Но никой не иска да се престъпват границите му и ето тук приятелството започва да се превръща Във враж­дебност. Това е странен феномен: за да се приближиш, трябва да престъпиш; ако не престъпиш, ще останеш далеч - приятел­ството ще си остане само социално.

За да се приближиш, ще трябва да престъпиш, но престъп-ването на нечии граници означава да ядосаш човека, да го разд­разниш, защото го принуждаваш да ти издаде тайните си. Принуждаваш го да се разкрие и да се разголи пред теб, и има голяма вероятност нарушението на границите от твоя стра­на да даде началото на враждебност.



В своя приятел човек трябва да има най-добрия си враг. Ти трябва със сърцето си да бъдеш най-близо до него, когато се опълчваш срещу него...

Който се разкрива такъв, какъвто е, буди гняв у другите. Разбирането на Заратустра за човешката психология из­глежда далеч по-напреднало от това на Зигмунд Фройд.

Който се разкрива такъв, какъвто е, буди гняв у другите: дотолкова имате основание да се плашите от голотата! Защо хората толкова се засягат от твоята голота? В почти всяка страна е престъпление да изложиш на показ голотата си. Но това е странно... ако стоиш гол насред пътя, ти не навреждаш на никого. Разбира се, не и в Пуна, защото в този град има най-съвършените камили, които могат да се намерят по целия свят, а да стоиш гол пред камили не е хубаво.

Но защо навсякъде голотата предизвиква хората? Просто

поразмишлявайте над това. Не им правиш нищо. Щом си си сва­лил дрехите - те са си твои дрехи, - защо те трябва толкова да се обиждат, че да превръщат това в престъпление? Причината е, че твоята голота е и тяхна голота. Когато се покажеш гол, ти ги показваш и тях като голи. Това, че си гол, им напомня, че и те вътре в дрехите си са голи - това е, което ги дразни.

Завчера Нилам ми разказваше... Сидхи е една от моите саняси, тя е стар санясин, с голямо разбиране и е много рядък човек; тя идва от семейство на много богати индустриалци. Тя разказала на Нилам, че по-големият брат на нейния съпруг, който е един от най-големите индустриалци в Махараштра... А той ме познава лично; аз съм отсядал в неговия дом в Ахмеднагар, когато баща му беше жив - баща му беше председател на парламента на Маха­раштра - и оттогава Сидхи ме познава, цялото й семейство ме познава... Той дойде в Пуна, значи Сидхи трябва да го е попитала:

- Защо не дойдеш да послушаш Ошо? Той отговорил:

- Мога да дойда да слушам Ошо, но ще трябва да си държа очите затворени, защото всичко, което Ошо казва, е важно, но не мога да гледам как някой от неговите ученици държат нечия женска ръка; не мога да погледна жена, която не е подходящо облечена.

Сега той би трябвало да е на около шестдесет или повече години - откъде този страх? Той не идва да ме слуша, защото се страхува да не би да види жена, която не е „подходящо обле­чена" - да не говорим за голота...

А какво има той предвид под „подходящо облечена"? - защо­то хората имат различни определения за подходящо облекло. За един мохамеданин, ако лицето на жената не е покрито, тя не е „подходящо облечена". Не можеш да видиш лицето на мохаме-данката. Мохамеданската жена загубва сиянието на лицето си, своята красота, защото лицето й никога не влиза в контакт със слънчевите лъчи - то винаги е покрито с черно було. Можеш да видиш само двете й очи, през две дупки.

Какво означава да си подходящо облечен и защо трябва някой да се тревожи за това? То трябва да е нещо потиснато в него самия - може би едно дълбоко желание да види жената гола. Затова ако жената не е подходящо облечена, желанието може да се засили. Това е неговата собствена потисната сек-

суалност, заради която той осъжда някой друг.

Този някой друг не е виновен - твоята религия е Виновна, твоите монаси са виновни, ти не си достатъчно интелигентен, за да живееш живота си по-естествено.

Е, да, ако бяхте богове, бихте имали основание да се срамувате от дрехите си! Това изречение трябва да се напише със златни букви - особено на всяка улица в Пума.

Ако бяхте богове, тогава щяхте да се срамувате от дрехи­те си; тогава скриването на каквото и да е идеше да е една неистина спрямо съществуванието; тогава да изложиш на­пълно себе си на показ би показало твоето упование, твоята любов, би показало, че не криеш в себе си никакви отровни змии - че сърцето ти е сърце на дете, невинно, чисто и благоуханно.



В желанието си да се харесаш на приятеля си ти се стараеш да се докараш колкото се може по-добре: защото трябва да бъдеш за него стрела и копнеж по свръхчовека. Ако си наистина приятел, тогава какво можеш да направиш за него? Какво ще допринесе на твоя приятел твоето взаимоотношение, твоето приятелство, твоята любов? Заратустра казва: Защото тряб­ва да бъдеш за него стрела и копнеж по свръхчовека. Ако можеш да създадеш у него подтик да отиде отвъд себе си и да стане стрела към звездите, тогава си осъществил своята любов и своето приятелство. Всяко друго нещо, различно от това, е светско.

Виждал ли си приятеля си унесен в сън - за да видиш как изглеж­да той? Това е едно много добро упражнение и тъй като аз съм пътувал дълги години из страната, съм имал толкова много въз­можности да наблюдавам хората как спят - иначе е много труд­но да влезеш в нечия спалня да ги наблюдаваш, но във влака...

И това е цяло откровение: лицето, което е изглеждало та­ка джентълменско, така приятно, така културно, в съня става толкова грозно - защото маските изчезват. Очевидно когато си заспал, не можеш да задържиш маската си, не можеш да продължиш да се гледаш в огледалото посред нощ, все отново и отново да си слагаш червилото. То започва да се размазва от слюнката ти по цялото лице...

Като наблюдаваш заспал човек, ще се изненадаш, защото веждите се оказват фалшиви, червенината на устните се оказ­ва фалшива. Има ли изобщо нещо истинско по лицето, или

всичко е фалшиво? Сънят разкрива това, което непрестанно криеш, докато си буден.



Виждал ли си приятеля си унесен в сън - за да видиш как изглеж­да той? И все пак лицето на приятеля ти е и нещо друго. Твоето собствено лице ето- само че в грапаво и несъвършено огледало... Гледайки тези спящи хора, невъзможно е да не осъзнаеш в един момент, че: „Може би това е и моето лице." Те мърморят нещо в съня си, казват безсмислени неща, използват мръсни думи. Те не са в съзнание - съзнанието поддържа някаква фасада, едно фалшиво лице. Но ще осъзнаеш, че това е също и твоето лице.

Ти чист въздух... и хляб, и лек ли си за приятеля си? Не един не може да разчупи собствените си Вериги и да се избави и все пак е избавител на приятеля си. Ти самият си роб, но претендираш да си избавител на приятеля си. А същото е вярно и за вашите така наречени спасители: те самите не са спасени, но са готови да спасяват целия свят.

Исус непрестанно настоява: „Аз съм спасителят и ако повярвате в мен, нищо друго не е нужно. Ще бъдете спасени, спасени от ада, спасени от Всяка болка и мъка и тъмнина." И милиони и милиони християни все още продължават да се уте­шават, че В последния ден на Страшния съд Исус ще дойде с баща си, с Бога, и ще посочи кои са овцете му - те ще бъдат спасени и взети в рая. А останалите...? А останалите, които ще са милиони пъти повече, ще бъдат хвърлени в бездънните дълбини на адския огън - за Вечни Времена!

Дори и В двадесети век, в самия му край, милиони хора все още ВярВат, че Всичко, от което имат нужда, е да поВярВат В Исус - че той е единородният син Божи - и след тоВа и да продължат да Вършат каквото си искат, пак ще бъдат спасени. Много евтино - просто повярвай.

ПърВата нощ, когато ме пъхнаха в затвора в Америка... Другият затВорник В моята килия трябва да беше много набо­жен християнин. Той държеше Библията на леглото си и като коленичеше, много набожно поставяше глава върху Библията. А точно над Библията имаше всякакви порнографски снимки, из­рязани от списания, които той беше налепил по цялата стена.

Аз наблюдавах Всичко тоВа и когато той обърши да се моли, го попитах:

- Кой е поставил тези снимки там? Те са наистина прекрасни. Той се похвали:

- Аз 30 направих - харесват ли ти?

~ Толкова са прекрасни - отвърнах. - И аз съм набожен човек. Когато му казах: „И аз съм набожен човек", това зо накара да стане малко подозрителен.

- Какво искаш да кажеш? - попита ме той. Отговорих:

- Не можеш ли да видиш противоречието? Ти се молиш на Боза, слагаш си главата върху Библията, коленичиш на земята, надяваш се да се спасиш...

- Аз наистина ще се спася - рече той. - Аз вярвам в Бога, вярвам в Исус Христос.

- А какво да кажем за тези порнографски снимки?

- Това няма значение. Веднъж щом повярваш в Исус, ти си спасен.

Аз казах:

- Може би затова... колко пъти си бил в затвора?

- Това ми е едва четвъртият път.

- И що за престъпления си извършвал?

- Всякакви. Но аз винаги се моля сутрин и вечер - било в затвора иЛи отвън. Това са дребни работи. Вярата ми в Исус е абсолютна - той не може да наруши обещанието си.

- Имаш ли някакви гаранции? Ако не се появи в последния ден на Страшния съд, ще си имаш неприятности. Ако всички тези голи момичета се появят и кажат: „Той е наш последовател. Покланяше се пред нас всяка сутрин, всяка вечер..."

Той ме погледна. Беше ядосан, каза ми:

- Ти май не си християнин.

- Аз съм християнин - отвърнах, - иначе защо ще се трево­жа за теб? Но ти се покланяш на тези голи момичета в различни порнографски, неприлични пози. Всички тези момиче­та ще се появят в деня на Страшния съд и аз ще бъда там като свидетел, не забравяй.

Той се стресна:

- Господи! Та аз съм чувал за теб, виждал съм те по телевизи­ята, и за теб разправят, може би с основание, че си опасен човек. Извинявай, недей да споменаваш за снимките на Страшния съд.

- Свали ги.

- Това ще е малко трудно. Не мога да се моля по двадесет и четири часа на ден, а те са единственото ми забавление - да ги изрязвам от списанията, да ги лепя навсякъде... И не само аз го правя, всички килии в затвора са пълни с порнографски снимки.

Затворът осигурява на затворниците всички тези списа­ния, както и Библията. На другия ден, когато тъмничарят дойде, го попитах:

- Ти осигуряваш и едното, и другото на бедните обитатели на затвора - не можеш ли да видиш противоречието?

- Никой никога не ми е обръщал внимание на това проти­воречие.

- Трябва ли някой да ти обърне внимание? Не можеш ли сам да го видиш?

- Ела с мен в кабинета - рече той. - Там можем да го обсъдим, не пред затворниците - можеш да ги провокираш.

- Аз не ги провокирам срещу Библията, а ги провокирам против тези грозни снимки, които са по всички стени. Ти всеки ден си правиш обиколката и виждаш как всичко това се случва, но си мълчиш. Когато изляза, ще те изоблича, включително и в медиите.

- Не прави това!

- Същото ми каза и затворникът: „Не прави това в деня на Страшния съд".

Умовете ви са толкова фрагментирани - непрестанно вър­шите всякакви неща. През деня някак си се държите, но през нощта става много трудно.

Чух Веднъж: Съпругата на някакъв мъж... почти всички съпруги наблюдават по малко мъжете си през нощта, особено ако са бъбриви съпрузи, ако говорят насън. В онази нощ мъжът непрестанно говорел: „София, мила София".

Жената не могла да се сдържи - събудила го и го попитала:

- Коя е тая София?

- София ли? - изненадал се той. - Това е име на кон, аз смятам да залагам на конните надбягвания.

Съпругата не останала убедена - никоя съпруга не може да се убеди от това, което съпругът й казва - затова потърсила други улики. В неговия бележник било записано името София и телефонен номер! На сутринта тя донесла бележника и казала:

- Току-що се обади конят и аз му казах: Той още спи - оста-

вете си телефонния номер. Тъй че ето го телефонът: можеш да звъннеш на коня.

Това, което Заратустра казва: „Наблюдавай приятеля си, докато спи..." не е за приятеля ти, а всъщност за теб. И само един честен човек, искрен до мозъка на костите си, може да бъде един и същ докато е буден и докато спи. Ако е радостен човек, дори и в смъртта лицето му ще показва същото сияние, същата радост, а какво да кажем за съня?

Човек трябва да е едно цяло. Това ти дава сила, дава ти една напълно различна мощ - мощ, която не е разрушителна, а творческа.



Роб ли си ти? Тогава не можеш да бъдеш приятел. Има хора, които не осъзнават дълбоката си склонност да бъдат роби. Те искат да бъдат поробени, защото докато са в робство, всичките им отговорности се отнемат от човека, който ги е поробил.

Докато не станеш готов да поемеш всички отговорности на живота, нещо в теб ще иска винаги да бъде роб, защото само робът е свободен от отговорност. Но робът не може да бъде приятел - той търси господар, а не приятел. Същото е вярно и за другата страна.



Тиран ли си ти? Тогава не можеш да имаш приятели. Защо­то търсиш роби, а не търсиш приятели. И всеки, който има някакво достойнство, няма да се пороби в името на при­ятелството.

Прекалено дълго са били скрити в жената робът и тиран­инът. Отговорността е на мъжа. Заратустра не спомена­ва това. Той може би все още мисли за себе си само като за мъж - той още не е отишъл отвъд мъжко-женския дуали-зъм. Той говори за жените като мъж - затова не поема отговорност. Иначе за голяма част от това, което е по­грешно у жените, отговорността носи мъжът.

Прекалено дълго са били скрити в жената робът и тиранинът. Мъжът я е насилвал. Той я е превърнал почти в кукла - просто в нещо за показване пред хората. Не й е давал същото уважение, което иска от нея. Принудил я да бъде робиня в духовен смисъл и естествено поради това, в продължение на хиляди години, в жените има едно изгарящо желание за отмъщение.

То се проявява в дреболии: тя измъчва съпруга, натяква му,

непрекъснато е раздразнителна. Но отговорността, искам да ви припомня, е на мъжа. На жената не се дава свобода. Превър­нал си я в робиня и тя иска да излезе от това робство, но ти си разрушил всички мостове около нея. Не си й позволил да се образова, не си й позволил да се движи свободно в обществото, не си й позволил финансова свобода... и си я държал непрекъс­нато бременна. Ти си я употребявал. Не си й оказвал уважен­ието, което едно човешко същество заслужава - естествено, ще има злоба.

И тя проявява злобата си по свои начини: измъчва те, прев­ръща живота ти в ад. Ти си превърнал нейния живот в ад; тя прави тбоя живот ад. Твоите и нейните начини са различни, но крайният резултат е, че и двамата живеете в ада.

Затова жената още не е способна на приятелство. Тя познава само любовта. Жената не е способна на приятелство, защото не е свободна. Нейната индивидуалност не се признава, нейна­та независимост не се уважава - как би могла тя да бъде приятел?

Когато казва, че тя познава само любовта, тук Заратустра греши. Ако тя не може да познае дори приятелството, как е възможно да познае любовта? Тя познава само похотта. И по­ради същата причина тя мрази мъжа, защото знае много добре, че всички тези сладки думи като „мила", „захарче", „обичам те" не са нищо друго, освен прелюдия към похотта. Естествено, тя реагира по свой начин - получава главоболие. Тц й казваш „мила" и „захарче", а тя ти казва, че има главоболие. Тя си има свои начини да те измъчва - ти си я измъчвал достатъчно.

Тук Заратустра греши и греши затова, защото се иденти­фицира с мъжете. В този смисъл той не е по-различен от Буда или Махавира или Исус - всички те се идентифицират с мъже­те; жената остава като някакъв по-нисш вид от хората.

В любовта на жената има несправедливост и слепота към всичко, което не обича. Заратустра не разбира жените. Може би не е познал дълбочината на женското сърце. Не е вярно, че в любовта на жената има несправедливост и слепота.

И все пак любовта на жената е по-проникновена, откол­кото всичко друго у нея. Нейната логика е унищожена от мъ­жа. Интелигентността й е развалена от мъжа. Само нейната любов... макар че в продължение на векове се правят всякакви

усилия тя да си остане просто един полезен инструмент за мъжката сексуалност, въпреки това любовта й е останала не­покътната. И това е единствената надежда за освобождение­то на жената. Това е единствената надежда за жените да постигнат, за първи път в историята, своето достойнство, своята уникалност, своето духовно израстване. Те в никакъв случай не са по-нисши от който и да е мъж.

Но в това е проблемът: много е трудно дори за мъже като Гаутама Буда и Заратустра да се издигнат над своята мъжес­твеност. Жената си остава нещо по-нисше, което не принад­лежи на извисеността на мъжа. Тя си остава някъде долу в тъмните долини.

В това отношение не мога да приема Заратустра. Ако има нещо живо 8 жената, въпреки непрекъснатото насилие на мъжа спрямо нея, то това е нейната любов. Любовта й е в нейните очи, любовта й е в цялото й същество.

И той казва: Дори и в осъзнатата любов на жената има Все още наред със светлината Внезапни набези, мълнии и нощ. Вината е отново на мъжа. Един мъж и една жена могат да бъдат в мир само когато се приеме тяхното неравенство и тяхната уни­калност. Тогава приятелството им може да разцъфти. Тогава нощта и внезапните набези ще изчезнат.

Жената е почти побъркана от мъжа. Голямо чудо е това, че тя е оцеляла в едно общество, в което всички религии, всички правителства, всички закони, всички общности, Всички образо­вателни системи са създадени от мъжа. Как е оцеляла жената? Това е цяло чудо.

Доколкото разбирам, това чудо е станало възможно поради нейната любов. Макар че мъжът се е отнасял зле с нея, тя пак го е обичала. Макар че е била поробвана и оковавана, тя е продължила да бъде майка, сестра, възлюбена, дъщеря.

Нейното оцеляване, противно на толкова много атаки спрямо нейната личност, е възможно само защото съществу­ванието се нуждае повече от нея, отколкото от мъжа. Същес­твуванието защитава жената, защото тя е майката, откъ­дето произтича целият живот. Чрез нейната любов животът все още може да пее, да танцува, в света все още може да има някаква красота и грация.

Жените представляват половината от населението на света. Ако те бъдат освободени, ако им се дадат техните основни права по рождение, светът ще навлезе 8 една огромна метаморфоза - от която той се нуждае изключително много. На жената се е пречило да допринася с нещо друго освен с деца. Тя може да даде толкова много, и то ще има едно на­пълно различно качество. Ще има повече красота, повече жи­вот, повече любов, ще е по-интересно.



Още не е способна на приятелство жената: все още жените са котки и птици. Или в най-добрия случай - крави. За това изказване аз осъждам Заратустра. Такива изказвания има във всички религиозни писания. Тук Заратустра е напълно забравил... и никой не го е осъждал по простата причина, че само мъжете четат, на жените в продължение на векове им е било забраня­вано дори и да четат - те не знаят какво е написано в писания­та за тях.

Китайските писания не приемат, че жените имат душа. Древният китайски закон, който е преобладавал чак до този век, е позволявал на съпруга дори да убие жена си. Това не се е смятало за престъпление, защото съпругата била само един предмет, като някаква мебел: ако искаш да си унищожиш стола, това не е престъпление.

Но на жените не се е позволявало да четат тези писания -само мъже са ги писали и само мъже са ги чели. Ние чак досега живеем в един свят, създаден от мъжете, който е абсолютно неправ по отношение на жените. Жената нито бива опознава­на, нито уважавана.

Още не е способна на приятелство жената. Ала кажете ми, вие, мъже, та кой от вас е способен на приятелство? Някакъв разум се връща у Заратустра, защото досега говореше против жената... и трябва да си е спомнил накрая, че е казал дето жената не е способна на приятелство - а какво да кажем за мъжа? В този смисъл той проявява искреност, като обръща внимание на това: Ала кажете ми, вие, мъже, та кой от вас е способен на приятелство?

Тъй рече Заратустра.
12-та ГЛАВА

ЗА хилядАТА и еДна ЦЕли



Не 5и могьл да живее един народ, без предварително да преиени; ала ако иска да се запази, не бива да преценява, както преценява съседът.

Ако много неша у един народ се преценяваха като добри, у други предизвикваха само присмех и остро порицание: тьй установих аз-Много неща - така намерих аз - на едни места се именуваха лоши, а другаде ги окичваха с пурпурни почести...

Скрижали на ценностите са окачени над всеки народ. Виж: това са скрижали на неговите превъзмогвания. Виж! Това е гласът на негова­та воля за мощ.

Похвално е това, което му се струва мъчно; това, което е нале­жащо и мъчно се нарича добро; а това, което избавя и от върховна нужда, рядкото, най-трудното: него той възхвалява като свято.

Това, което му дава власт и победа и блясък - за ужас и завист на съседа му - това за него е възвишеното, най-пьрвото, меродавно­то, смисълът на всички неща...

Най-напред човекът вложи ценности в нещата, за да запази себе си - най-напред той създаде смисъл на нещата, човешки смисъл] Затова се нарича той и чоВек - сиреч: оценител.

Оценяване значи създаване: чуйте, вие, о, създатели!

Самата оценка е съкровище и скъпоценост на всички оценени неща.

Едва чрез оценката изниква понятието ценност: без оценката орехът на битието би бил кух. Чуйте това Вие, о, създатели!

Промяната на ценностите е промяна на създателите. Винаги унищожава, който трябва да стане създател.

Отначало създатели бяха народите и едва по-късно отделни инди­види; наистина самият отделен индивид е все още наО-младото създание...

Винаги е имало лкзбящи и творящи, те създадоха добро и зло. Огън на любов и огън на гняв горят в имената на всички добродетели.

Много страни видя Заратустра и много народи: не откри той по-голяма мощ на земята от делата на любящите: добро и зло е тяхното име.

Наистина чудовище е мощта на тази похвала и този укор...

Хиляда цели имаше досега, защото имаше хиляда народи. Липсва все още ласото за хилядата шии, липсва едната само иел. Все оше човечеството няма цел.

Ала кажете ми, братя мои, щом на човечеството липсва още цел, не липсва ли все още самото то?

... Тъй рече Заратустра.

ЕДИНСТВЕНАТА РАЗЛИКА между човека и обикновените животни е в ценностите. Никое животно не живее спо-ред някакви ценности - то живее сляпо, без да знае защо. Неговата жизнена сила е сама по себе си безсъзна­телна. Много хора също живеят по този начин. Те само приличат на хора, но още не са отишли отвъд животното. Отиването отвъд животното се обозначава от ценностите. Но ценностите могат да бъдат два вида: едните са ти нало­жени отвън - Длъжен си; а другите Възникват В твоето съ­щество - Аз искам.

Ценностите от първия вид са чисто и просто лицемерие. Те са една стратегия да те накарат да повярваш, че си отишьл отвъд животното - но всъщност ти си паднал дори по-ниско от животните. Животните поне са естествени, а ти дори не си естествен. Ценностите ти изопачават твоето естество, твоята простота, твоята невинност - но ти дават фалшива­та представа, че си човек.

Ценностите от втория вид са автентични. Но при тях ти трябва да избягваш всякакво налагане отвън и трябва да дадеш позволение на своето вътрешно същество и на неговия тих, малък глас.

Началото на човека е В доверието, което той проявява към

своя вътрешен глас.

В тези изречения Заратустра говори за ценностите: Не би могъл да живее един народ, без предварително да прецени; ала ако иска да се запази, не бива да преценява, както преценява съседът. Всеки трябва да бъде самият себе си, а не копие на своя съсед -макар и цялата тълпа в света, поради своето огромно мнозин­ство, да унищожава индивида и да го превръща просто в едно индигобо копие.

Всичко това протича в името на добрите намерения. Ваши­те родители, свещеници, лидери, вашите така наречени свет­ци, всички те вършат едно нещо - не ти позволяват свободата да бъдеш просто самият себе си и да откриеш своите собстве­ни ценности. Те ти дават готови концепции - какво е правилно, какво е погрешно, какво е добро, какво е зло. Те решават за теб и докато ги оставяш те да решават твоя живот и ценностите в твоя живот, ти още не си човек. Ти си просто роб.

Най-голямото робство е робството на духа.

Те не ти връзват тялото, не го затварят в затвор, но сла­гат вериги на душата ти - а това е най-лошото робство на света. И то става дори още по-лошо, отколкото е, защото веригите са от злато. Тези златни вериги те убеждават, че те не са вериги, а украшения, че твоето общество те прави по-богат, по-добър. Но веригите са си вериги, независимо дали са. направени от стомана или от злато. Златните вериги са по-лоши, защото има възможност да се привържеш към тях и да забравиш, че те са твои вериги.

При всичките им добри намерения хората, които си мислят, че те обичат, които си мислят, че е тяхно задължение да нап­равят човек от теб, са всъщност унищожителите. Пази се от съседите. Събери смелост да станеш аутсайдер, бъди доста­тъчно силен, за да бъдеш странник- но си остани самият себе си. Ако бъдеш сам себе си, непременно ще си странник, защото тогава ще откриеш една напълно различна категория ценнос­ти, според които да живееш, заради които да живееш - не мър­твите ценности, които ти се налагат. Ценностите, които ти се налагат от твоите съседи, от твоето общество, просто създават едно раздвоение в теб.

Твоето същество има нужда от утвърждаване, от изразява­не. Сърцето ти иска да пее своята песен. Но дори и това не се

позволява. Ти трябва да пееш песните на другите. Те не те подхранват, не те осъществяват и никога няма да внесат задоволство в твоя живот.

Ако много неща у един народ се преценяваха като добри, у други предизвикваха само присмех и остро порицание: тъй установих аз. Много неща - така намерих аз - на едни места се именуваха лоши, а другаде ги окичваха с пурпурни почести. Той казва, че ценностите не са нещо универсално. Всяко общество е създало свои ценности съобразно своите собствени нужди, но тези ценности са създадени преди хиляди години. Нуждите са се променили, ценностите са останали.

Ето защо е много трудно да се намери съвременен човек. Не можете да сте съвременни, ако не се движите с времето, но вие се влачите с хиляди години назад. Животът няма да спира заради вас - той продължава да се движи в нови пространства, а вашите ценности си остават мъртви, неподвижни, при това всяко поколение винаги предава един и същи комплект от ценности на следващото. А вие никога не сте мислили, че ва­шето нещастие се причинява от много фактори. Един от най-основните фактори е, че ценностите ви не са в хармония с времето, със съществуванието - те не са съвременни.

Всички религии, всички култури, Всички цивилизации принад­лежат на миналото. Те досега би трябвало вече да са умрели и да сме ги занесли на гробищата - с уважение, разбира се. Но тези мъртви тела се движат между нас и не само се движат между нас - те ни управляват. Станали са напълно абсурдни и неуместни. Но те са много стари, а на вас са би казвали: „Това що е старо, е право".

Истината е напълно противоположна: колкото по-старо е едно нещо, толкова по-голяма е възможността то да е погрешно, защото е заченато в детските години на чове­чеството, а сега човечеството е в своята зрелост. Духовете ви са в едно такова смешно състояние - като млад човек, който все още носи дрехите на малко дете. Тези дрехи не само ще са грозни, но и до голяма степен ще са един затвор за него -движенията му ще бъдат много трудни. Дрехите ти трябва да се сменят с твоето израстване: ценностите са дрехите на твоята душа. Те трябва да се променят - всеки ден, във всеки

един момент. Поради това само индивидуалностите могат да имат ценности... живи, дишащи, с пулсиращо сърце. Общества­та могат само да носят трупове, защото индивидуалността има бъдеще, а обществото има само минало. Тези няколко примера ще са ви от помощ.

В Китай в продължение на хиляди години се е смятало за красиво жената да има малки стъпала. Но за да ги направят малки, е трябвало да обуват женските бебета с железни обувки. Тези железни обувки са осакатявали момичето - тялото й растяло, обаче стъпалата й са оставали малки. На определе­на възраст обувките са се махали. Смятало се, че колкото по-високо културен си... Жена ти едва е могла да ходи, толкова малки са били стъпалата й.

В благородническите фамилии жените дори не са могли да ходят - тях са ги носили. И това продължило хиляди години -толкова глупава идея. Стъпалата трябва да са пропорционал­ни на тялото и трябва да растат съобразно природата, а не според твоята идея за това какво е красота. На интелигент­ните хора им отнело дълго време да се борят срещу това: че то осакатява жените. Те не могат да се движат, не могат да работят - разбира се, малките им стъпала изглеждат много изящни, но жената не идва на света само за да има изящни стъпала.

Тази ситуация е една и съща навсякъде по света, по разли­чен начин, защото всички тези общества са се развивали поот­делно. Светът за пръв път се е превърнал в едно цяло; хората са се приближили и са се видели едни други. И това е породило съмнението: „Това, което сме наричали ценности, не са били ценности, защото има милиони други хора, които никога не са мислили за тези ценности. Те си имат свои идеи".

Колкото и да е болезнено, колкото и да е ненужно, само инди­видът може да получи - като става все по-осъзнат - прозрение за това какво е добро и какво не е добро. И той трябва да живее съобразно с това - дали подхожда на обществото, или не, то не може да става предмет на загриженост или обмисляне.

Обиколил съм света и съм се изненадвал от това, че дори и в така наречените напреднали страни разни глупави идеи, пред­разсъдъци, все още претендират, че са ценности - дори и да са станали опасни. Например по време на християнските свети

празници на масата сядат да празнуват приятели и пият алкохол от една и съща чаша. Чашата минава от ръка на ръка. Дори и днес, когато е установен факт, че слюнката е едно от най-опасните неща, че може да те зарази с някаква болест, със СПИН - който не се лекува. Но такава им е традицията и това е свещен ритуал. Те не се вслушват в медицинската наука, а слушат мъртвото минало.

Само един човек със СПИН може да го разпространи на много хора и те на свой ред ще започнат да го разпространя­ват по различни начини. Целуването трябва да се забрани - то също е опасно, защото СПИН-ът не заразява хората само чрез полов акт, а по много начини. Дори някои експерти подозират, че вирусът на СПИН може да се пренася и с дишането, а той определено се пренася чрез сълзите, чрез потта. Всяка течност, която излиза от тялото, може да носи вируса.

Ценностите трябва да се променят. Но хората се държат за миналото, и то толкова сляпо, че не е за вярване... В Индия боготворят кравата от векове. Няма нищо лошо в това, то е просто една невинна глупост. Но веднъж щом тръгнеш по посока на глупавите идеи, няма спиране.

Хиндуистите при специални случаи пият тоба, което те наричат панчамрит, пет нектара. Нарекли са го с прекрасно име, но ако чуете какви са тези пет нектара, ще се шокирате. Тези пет нектара са пет неща, произвеждани от тялото на кравата: изпражнения, урина, мляко, кисело мляко и масло. Те ги смесват всичките - и това се е превърнало в свещена напитка. Никой не задава въпроса: „Какво му е святото в това?" - дори и човек от калибъра на Махатма Ганди.

Един от неговите ученици... а този ученик не бил някакъВ, обикновен човек, той се бил отказал от поста си на преподава­тел в един университет, за да бъде с Махатма Ганди - името му е професор Бансали. Той надминал Всички светци в Индия. Станал най-святият, и то посредством една проста стра­тегия: в продължение на шест месеца се хранел само с кра­вешки изпражнения и урина и дори Махатма Ганди го възхваля­вал като един от най-великите светци.

Този човек бил напълно побъркан. Трябвало е да го изпратят в психиатрията, наместо да го боготворят. С какво е доприне­съл той за света? Какво велико има в това да ядеш кравешки

изпражнения и да пиеш кравешка урина? Всичко, от което се нуждаеш за това, е да имаш ум на баВноразвиващ се. Имаш нужда само от един твърдо идиотски подход към живота. Но тъй като другите последователи на Махатма Ганди не могли да правят това, той станал уникален.

Просто поогледайте своите ценности, които ви правят набожни, свети, добродетелни. Имат ли те каквато и да било валидност, рационалност, интуитивност, подкрепа за вашето съзнание? Или просто гнилите писания от миналото - написани от необразовани, некултурни, нецивилизовани хора- ви домини­рат чрез тях?



Скрижали на ценностите са окачени над всеки народ. Виж: това са скрижали на неговите превъзмогвания. Виж! Това е гласът на неговата воля за мощ. И всички тези ценности, които дадено общество приема, не са нищо друго освен воля за мощ. Профе­сор Бансали не е сторил нищо, за да бъде наречен духовен. То не му е дало никакво събуждане, никакво просветление, никаква ре­ализация на неговата същност, а единствено по-голяма власт. В ашрама на Махатма Ганди имало двама велики мъже - единият бил Махатма Ганди, а другият професор Бансали. Посетителят първо отивал при Махатма Ганди да докосне нозете му, а след това отивал да се поклони на Бансали.

Хората могат да бъдат убедени да направят каквото и да е, било то смислено или безсмислено, ако видят, че така ще се удовлетвори инстинктът им за волята за власт. Могат да нап­равят всичко - това е почти невероятно.

Джайнистките монаси и монахини не могат да използват съвременните тоалетни. Очевидно те не се споменават в писанията им. Тъкмо напротив, писанията им казват: „Не бива да ходиш по голяма нужда или да уринираш във вода". Преди двадесет и пет века това било разумно - иначе ще замърсиш водата, а хората трябва да пият от същата вода. Но това показва каква е човешката глупост: те не могат да използват съвременната тоалетна, защото в нея има вода. А в голям град като Бомбай не можеш да излезеш извън града, така че какво правят те? Уринират и ходят по голяма нужда в кофи, и през нощта, когато всички спят, изхвърлят целия този боклук и изпражненията на улицата. Това са светите мъже и жени на

джайнистите.

Джайнистките монаси и монахини не могат да вземат душ

- те не могат дори и да си почистват зъбите, не могат да си изплакват устата. Причината е, че като си чистиш зъбите, като си изплакваш устата, като взимаш душ, ти разкрасяваш тялото, а джайнизмът е против тялото - тялото е твоят враг. Толкова е трудно да се приближиш до джайнистки монаси или монахини, защото те смърдят - направо е отвратително. И да говориш с тях... Трябваше да им казвам: „Моля, стойте колкото се може по-далеч", защото дори и дъхът им е гнусен. От въздуха, който излиза от устата им, може да ти прилошее, а и цялото им тяло, което събира слой след слой пот и прах, е направо отвратително.

Но джайнистите смятат това за голяма духовна ценност. Тези хора са се отрекли от телата си; те вече не са слуги на тялото. Това е грозно, но е осветено от традицията. Общ­ността на джайнистите е културна, цивилизована, образована, но те не могат да променят това. Тези скрижали на ценности­те са непроменими. Не можеш да усъвършенстваш своите писания: те са последната дума.

Никоя дума не може да бъде последна, защото утрешният ден ще внесе нови неща в живота, нови опитности. Ако си интелигентен, ще трябва да променяш своите ценности и на­чина си на живот. Само идиотите могат да продължават да носят мъртви трупове. А когато носиш толкова много мърт­ви трупове, самият ти не можеш да си жив - ти ставаш просто още един труп сред мъртвите.



Похвално е това, което му се струва мъчно. Всичко, което се смята за мъчно, се определя от хората като похвално. Никой не се интересува дали тази мъчнотия има някаква стойност, или не. Някой стои на главата си и хората го хвалят, защото това е трудно. Някой ходи по Въже, опънато между две кули, и това е похвално.

То не допринася с нищо, но така се създават ценностите.



Похвално е това, което му се струва мъчно; това, което е належащо и мъчно, се нарича добро. Странни дефиниции. Виждал съм един човек във Варанаси, който стои от години с едната си ръка вдигната нагоре. Ръката му е станала като изсъхнал клон

- тънка, само кокал. Цялата кръв, поради гравитацията, е

отишла в тялото. Сега той дори и да иска да я свие, не може -тя се е вкораВила. Хората отиват да му се покланят. Аз ги питах:

- Какво е качеството, на което се покланяте?

- Качество ли? - учудваха се те. -Ами той в продължение на дванадесет години си държи едната ръка издигната към небето.

Аз обаче настоявах:

- Това просто показва, че човекът е луд. Не е това начинът да си държиш ръцете - той си е съсипал ръката.

Но това е трудно - ти не можеш да го направиш - и то се превръща в ценност. А ако нещо е належащо, то се превръща и в добро.

В ашрама на Махатма Ганди не се допускаха мрежи против комари, защото бяха лукс. Комарите трябва да бяха много щастливи, но какво да кажем за бедните обитатели на ашра­ма? Беше невъзможно да се спи. Имаше толкова много комари, че дори и през деня беше невъзможно да седнеш без да те изпохапят целия. На Ганди му беше хрумнала една много изобре­тателна идея; да се намажеш с газ по лицето, по ръцете, или по всички открити части, защото комарите са по-интели­гентни от хората - те подушват газта и не се приближават до теб. Но как ще спиш с този мирис?

Рамдас, синът на Махатма Ганди, ми беше много близък. Аз ходех до Вардха - ашрамът беше извън Вардха - и Рамдас вед­нъж ме покани:

- Защо не дойдеш да останеш при нас за няколко дни? Аз му отговорих:

- Мога да дойда, ами комарите? Не мога да си мажа лицето и ръцете с газ, а ти знаеш, че съм алергичен към миризми. -Дори и да не бях алергичен, не бих могъл да сметна тази глупост за аскетизъм, за нещо добро - макар че не можеше да се мине без това нещо. Тези, които искаха да оживеят в ашра­ма, трябваше да го използват. Казах му: - През деня мога да съм там. Но през нощта не мога да остана във вашия ашрам.

Но дори и през деня беше толкова трудно. Разказах на Рам­дас за своя опит от Сарнатх близо до Варанаси. Сарнатх е мястото, където Гаутама Буда е дал своята първа проповед, но той отишъл в Сарнатх само веднъж. В продължение на четири­десет и две години той пътувал, минавал през един и същи град
по двадесет, по двадесет и пет пъти, защото си бил избрал само една малка област от Бихар... Самата дума-„Бихар" озна­чава място, „където Гаутама Буда е обикалял".

Бях отседнал в Сарнатх - който притежава един от най-прекрасните храмове на Буда, в памет на неговата първа про­повед - при един будистки монах, Бхиккху Джаздиш Кашияп, кой­то е един от най-учените монаси, които някога съм срещал. Той беше директор на института Пали, който изучава и провежда изследвания върху Гаутама Буда и неговото творчество. Ние дори и през деня трябваше да се увиваме в мрежи против кома­ри. Той седеше в своята мрежа против комари, аз си седях в моята.

- Доста е неудобно - казах аз и се обърнах към Джагдиш Кашияп: - Сега разбирам защо Буда никога не се върнал в Сарнатх.

- Какво имаш предвид? - попита той.

- Много просто, защото не е имал мрежа против комари и защото, според моя опит, комарите в Сарнатх са най-големите.

Но има странни предразсъдъци, които продължават да си живеят без изобщо никаква причина.

В Калкута видях една много странна сцена. Трябваше да кажа на моя шофьор да спре, исках да видя какво става. От едната страна на улицата бяха подредени почти стотина постелки. Попитах:

- Кой ще спи тук на улицата? Шофьорът ми отговори:

- Ти може би не знаеш: джайнистите не убиват насекоми и не могат да убият паразитите, които живеят в постелките, дървениците. Поради своето състрадание те изкарват постел­ките тук и плащат по една рупия на всеки, който преспи една нощ на тях, защото тези дървеници трябва да се хранят.

Каква благотворителност!

Попитах:

- А какво да кажем за горките хора, които спят тук?

- Те спят тук по свое желание - отвърна шофьорът. - Ние не отговаряме за тях.

Бедните хора спят тук; на сутринта те си получават една­та рупия, а цяла нощ не са мигнали - дървениците сигурно се чувстват много, много благодарни на Махабира и на цялата

джайнистка митология. Но това се смята за добър, добродете­лен акт.

А това, което избавя и от върховна нужда, рядкото, най-трудното: него той възхвалява като свято. Някакъв християнски светец от Александрия стоял на една колона, колона висока двадесет стъпки, в продължение на почти седем години. Той никога не слизал оттам - стоял на колоната, седял на нея, спял седейки на колоната. Това било опасно и само защото било толкова опасно, той се превърнал във велик светец. Хиляди поклонници идвали да му отдадат своята почит. Сега около колоната има издигната една прекрасна катедрала в памет на светеца. Но този светец не направил нищо. Той само си седял на колоната в продължение на седем години. Това определено било трудно - а и глупаво. Как то може да те направи свят? Иначе би трябвало да поставим колони във всеки град и хората да седят цял живот на колоните, и така целият свят ще се превърне 8 едно свято място.

Но всичко, което е много рядко и най-трудно от всички, се прославя като свято. В Русия, преди революцията, имало една християнска секта, членовете на която си отрязвали половите органи... по време на всяка Коледа цели купища гениталии, кръв тече навсякъде, а хората докосват нозете им - те извършили нещо велико. И жените не оставали по-назад, но тъй като не могли да си режат гениталиите, започнали да си режат гърди­те. Много жени си отрязали гърдите и станали светици.

След революцията това престанало, но на комунистичес­кото правителство му трябвали години, за да инкриминира тази практика. Това, което било свято, се превърнало в прес­тъпление. Сектата малко по малко изчезнала. Не мисля, че за тези седемдесет години е оцеляла, но някога е била една от най-сбятите секти в Русия - а всичко, което вършили, било само един идиотски акт.

То се е правило в името на целомъдрието. Но може би ни­кой не си е представял, че сексуалността е в ума, а не в гени­талиите - ето защо можеш да мечтаеш за секс. Половите ти органи са само едно продължение на твоето умствено състо­яние. Сексуалният център е в ума -'ето защо можеш да се наслаждаваш на порнографията. Половите ти органи не мо­гат да виждат порнография, те дори не могат да търсят с

опипване! Умът ти е този, който е седалище на твоята сексу­алност, затова дори и да си отрежеш половите органи, това не означава, че вече няма да мислиш за секс. Според мен ти ще мислиш за секс повече от всеки друг. Той ще се превърне за теб във фиксидея - но ще си остане в ума ти.

Това, което му дава власт и победа, и блясък - за ужас и завист на съседа му - това за него е възвишеното, най-първото, меро­давното, смисълът на Всички неща...

Най-напред човекът вложи ценности в нещата, за да запази себе си - най-напред той създаде смисъл на нещата, човешки смисъл! Затова се нарича той и човек - сиреч: оценител.

Оценяване значи създаване: чуйте, вие, о, създатели!

Самата оценка е съкровище и скъпоценност на всички оце­нени неща.

Но това оценяване трябва да дойде от вътрешното ти осъзнаване. То би трябвало да служи на нещо прекрасно, на нещо добро, на нещо хуманно. То би трябвало да внесе 8 света нещо от божественото. Иначе ще продължаваш да вършиш не­ща, за които ще вярваш, че са добри, че са святи. Но Всеки, който няма предразсъдъци, може да види, че те са просто глупави, а глупостта не е ценност.

Човек трябва да създава ценности. Свободата е ценност, любовта е ценност, творчеството е ценност.

Всичко, което повишава качеството на живота и му дава смисъл, всичко, което прави живота по-приятен за живеене, повече изпълнен с любов, всичко, което му придава слава, вели­колепие, аромат на божественост - то е добро.

Но този вид оценяване трябва да дойде от индивидуалния опит, от индивидуалната медитация, от индивидуалното осъзнаване; то не може да се наложи от обществото, от миналото.

Едва чрез оценката изниква понятието ценност: без оценката орехът на битието би бил кух. Чуйте това вие, о, създатели! Промяната на ценностите е промяна на създателите.

Трябва да продължиш да променяш, в посока на по-висши ценности.

Например жената в продължение на векове не е била приема­на за равна на мъжа. В деня, в който мъжът приеме жената с

уважение и й Върне достойнството, то ще се превърне във вели­ка ценност.

Творци на много неща, които не са от голяма утилитарна полза... например човек, който свири на флейта, не е от голяма полза. Но неговите песни, неговата музика могат да събудят в сърцето ти нещо, което е било дълбоко заспало, могат да събудят твоята собствена музикална същност. Наместо обаче да уважаваш свирача на флейта, ти уважаваш учения, който създава атомни бомби. Всичко, което е разрушително, трябва да се осъди: то е антиценност. А всичко, което създава повече радост за живота, трябва да се приема, да се уважава, да се оценява. Танцьорът е далеч по-ценен от този, който създава атомна енергия, за да разруши Хирошима и Нагасаки. Танцьо­рът може да създаде в теб един подтик да танцуваш - той може да обогати живота ти.

Винаги унищожава този, който трябва да стане създател. Старите ценности трябва да се унищожат, ако искаш да се създадат по-висши ценности. За да създадеш каквото и да било, трябва да унищожиш много. Трябва да унищожиш предраз­съдъците, различните богословски системи, религиите, ако искаш цялото човечество да бъде религиозно, духовно, меди-тативно, любящо.

Ако искаш цялото човечество да стане едно, тогава стара­та ценност на националността трябва да бъде унищожена. Тя е била възхвалявана в продължение на векове: националността като велика ценност, която политиците се опитват да нап­равят по-велика от религиозността или духовността. Наци­ите трябва да бъдат унищожени, защото линиите на картата са направени само от човека. Те не съществуват на земята. Всички тези разделения сред човечеството не допускат свободата на придвижване, свободата на смесени бракове между една и друга нация. Установен факт е, че браковете трябва да се сключват между хора, които не са в роднинска връзка. Тогава децата ще са по-хубави, по-интелигентни, по-силни и ще живеят по-дълго.

Кръстосването се използва при животните, а сега и при дърветата. В Съветския съюз съществуват много плодове, които не са били създадени през тези шест дни, през които Бог е създал света, и са далеч по-сладки, далеч по-вкусни.

защото сега човекът е този... Чрез кръстосване между дърве­та се появява нов вид плод.

Сигурно сте виждали едни прекрасни кучета - те не са съз­дадени от природата, а чрез кръстоски. Сега от Ню Джърси се внасят бикове, чрез които да се получат крави, даващи повече мляко, защото кравите от Ню Джърси са най-млекодайните крави.

Вие имате научно отношение към животните и дърветата, но не и към човешките същества, и можете да видите резул­татите. Например в Европа всички монархически фамилии се женят все помежду си. Те не могат да се женят за хора от простолюдието, поради което само няколко фамилии непрес­танно се женят помежду си. Можете да видите, че от тези монархически фамилии не се е родил нито един гений, нито един талантлив човек, а само бавноразвиващи се хора. Поглеждали ли сте снимката на Уелския принц? Даже само лицето му показ­ва забавеното му развитие. Виждали ли сте снимката на крали­ца Елизабет Английска? Ще я наречете ли красавица? И те всички страдат от болести, които непрекъснато си предават един на друг.

Човечеството знае за това от хиляди години. Ето защо ние не допускаме бракове между брат и сестра, защото когато кръвта е една и съща, тя няма да създаде достатъчно напре­жение, достатъчно предизвикателство. Може да създаде дете, но то ще е просто малоумно. Но дори и когато се жениш 8 собствената си каста, означава да се жениш за някой, който сигурно е бил, преди няколко поколения, твой братовчед, твоя сестра, твой брат. Хората трябва да се женят на колкото се може по-голяма отдалеченост. И ако някой ден открием на друга планета човешки същества, тогава междупланетните женитби биха били най-научното нещо.

Отначало създатели бяха народите и едва по-късно отделни индивиди; наистина самият отделен индивид е все още най-младото създание.

Той още не е завършен. Усилията, които полагам относно моите хора, е да ви направя всички индивиди, и това аз смятам за най-висше творчество: да създавам индивидуалности. Защо­то индивидът е короната на цялата еволюция.



Винаги е имало любящи и творящи, те създадоха добро и зло.

Огън на любов и огън на гняв горят в имената на всички доброде­тели.

Много страни видя Заратустра и много народи: не откри той по-голяма мощ на земята от делата на любящите: „добро" и „зло" е тяхното име.

Лесно е да се разбере, че „добро" е най-висшата ценност, създадена от любящи човешки същества. Ще трябва малко повече интелигентност да се разбере, че злото е също създа­дено. В съществуванието няма зло, няма добро. Например хора­та, които създават атомни оръжия, са също творци, но творци на зло. И денят, в който спрем да създаваме зло и цялата енергия на човешката съзидателност започне да създава само доброто, само красотата, само божественото, ще бъде един велик ден.



Наистина чудовище е мощта на тази похвала и този укор...

Хиляда цели имаше досега, защото имаше хиляда народи. Липсва все още ласото за хилядата шии, липсва едната само цел. Все още човечеството няма цел.

Ала кажете ми, братя мои, щом на човечеството липсва още цел, не липсва ли все още самото то?

Това е едно огромно прозрение и разбиране на Заратустра. Има хиляди цели, защото човечеството е разделено на хиляди парчета; няма една цел за цялото човечество. Той е повдигнал един много уместен въпрос. Ако все още няма една цел за цялото човечество, тогава може ли да се каже, че самото чове­чество съществува?

Съществуват индийци, китайци, негри, европейци, същест­вуват хиндуисти, мохамедани и християни, но единното чове­чество е просто една дума.

И докато не се появи единно човечество, не може да има една цел. Те двете ще се появят заедно, едновременно.

Ще повторя думите му: Ала кажете ми, братя мои, щом на човечеството липсва още цел, не липсва ли все още самото то?

Тъй рече Заратустра.


Каталог: file -> knigi
knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл
knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
knigi -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
knigi -> -
knigi -> Книга Нийл Доналд Уолш
knigi -> Свръхсетивното едгар Кейси увод
knigi -> Селестинското пробуждане джеймс Редфийлд
knigi -> -
knigi -> Скитник между звездите Джек Лондон


Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   23




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница