Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

- Можете ли да ми кажете, дали някой е открил кое се движи най-бавно?

Те ми отговориха:

- Никога не сме чували за това. Рекох им;

- Аз го открих. Това са папките в държавните канцеларии. Светлината се движи най-бързо, а папките са сигурно най-тъм-

ните, защото се движат най-бавно. Трябват им години, за да се придвижат от една маса на друга. А за да стигнат от Пуна до Делхи - ако стигнат докато си жив, пак ще е твърде бързо.

Един от моите приятели - той беше възрастен човек, но много от приятелите ми бяха възрастни хора - беше деветде-сетгодишен, и имаше дело в съда, което вървеше от седемдесет години. Делото започнало, когато бил на двадесет години. Всички съдии, които са се занимавали с делото му, бяха вече умрели. Всички адвокати, които са пледирали за него или против него, бяха умрели. Британското правителство, което беше запо­чнало делото, вече го нямаше! Но делото продължаваше.

Най-странното е, че онова дело беше започнато от британ­ското правителство, защото той беше написал история на Индия в разрез с британските историци, тъй като те бяха писали лъжи и скриваха истината. В писанията си те преувели­чаваха отношението към тях от страна на индийците, а на­пълно пропускаха това какво отношение са имали те към индийците - колко хора са убили. Всъщност те бяха завоева­телите и ако неколцина индийци са им се съпротивлявали, това е напълно човешко. Те бяха престъпниците.

Той беше написал история, в която изтъкваше фактите, и британското правителство се разгневи. Те заведоха дело срещу него, срещу издателя, срещу печатаря, срещу редактора - делото беше срещу четирима души. Трима от тях умряха. Делото беше започнало във Върховния съд, когато той се поме­щаваше в Калкута. Съдът се премести в Делхи, столицата се смени и толкова много от съдиите във Върховния съд умряха, пенсионираха се. Той ми каза:

- Единствено аз останах жив. Попитах го:

- Кога ще свърши делото? Сега Индия е свободна, трябва да те уважават, да те почитат, защото когато страната е била под робство, ти си имал смелостта да заявиш фактите и да се изправиш пред правителството и пред съда.

Но делото продължи дори и при правителство, което вече не беше от чужденци. Той каза:

- Делото толкова се е усложнило, че дори и индийското правителство, макар че сега те не са против мен, не могат да

го оттеглят - то няма начин да се реши.

Ето така работи бюрокрацията. Той вече не е жив и папка­та е вече затворена. И излезе прав, че: „Тази папка няма да се затвори, докато аз не умра".

Седемдесет години за едно обикновено дело срещу някаква книга! Държавата претендира да е слуга на народа, но това е просто лицемерие. Тя се превръща в господар, в собственик на народа и тълпата е склонна на това.

Само неколцина индивиди, които имат някакво достойнство, ще се борят с държавата, ще пропагандират идеята, че изобщо не трябва да има държава. През този век трима души - Ницше, княз Кропоткин и Лев Толстой - са се обяВили напълно за един свят без държави.

А държавите са толкова уплашени, че ми беше казано от имиграционния служител:

- Ако си анархист, не можещ да влезеш 8 Америка. Попитах:

- Защо такава велика сила трябва да се страхува от един-единствен човек, дори и той да е анархист? Анархистите не са терористи, те са чисти мислители. Но страхът е от това, че нещата, които те казват, са истина; лъжците могат да имат ядрени оръжия в ръцете си - те пак са си лъжци - и дълбоко вътре в себе си са безсилни.

А двадесет и пет века преди това Заратустра говори: Дър­жава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то... Всяко правителство лъже и всяко прави­телство рано или късно бива хванато в лъжа. И въпреки това никой не повдига въпроса, че на правителствата не трябва да се вярва, защото те все отново и отново биват хващани в лъжа.

Преди да встъпят в длъжност, всички президенти, министър-председатели и министри полагат клетва, заклеват се, че ще се придържат към истината и само към истината. Но е почти не­възможно да се намери политик, който да не лъже. Разбира се, те лъжат с такова изражение на лицето, че изглежда сякаш казват истината. Но лъжите не могат завинаги да останат скрити. Рано или късно се разкриват. Те нямат дълъг живот.

А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата, представлявам народа." Държавата не е народът. Държавата е само слуга на народа и трябва да действа като

слуга на народа.

Но и най-дребните правителствени служители се държат така, като че ли имат цялата власт на света. Тя трябва да им се отнеме на тези хора. Тази власт прави много хора гладни, алчни, те са готови на всичко, за да получат власт. Готови са да продадат душите си само и само да са на власт.

Лъжа е туй! - това, че държавата е на народа. Творци бяха тези, които създадоха народите и издигнаха над тях повелите на една вяра и една любов: така служеха те на живота. Тези, които наистина обичат народа, са творците, творците В различни области - художници, поети, певци, танцьори, скулптори.

Тези са истинските хора, които имат власт, защото те участват в творението и обсипват хората с тяхното твор­чество и с тяхната любов. Те създават у хората желание, копнеж също да бъдат творци. Те дават упование на хората.

Истинската история трябва да споменава само техните имена. Но истинската история никога не се написва. История­та обръща внимание само на имената на тези, които не са създали нищо, но са унищожили - на убийците и палачите.

Рушители са тези, които поставят клопки за мнозина и ги зоват държава: те издигат меч и сто желания над тях.

Където все още съществува народ, той не разбира държавата и я мрази като зъл поглед и грях спрямо нрави и правдини...

Още е свободен за велики души свободният живот. Наистина, който притежава малко, толкова по-малко ще го притежават: хва­ла на умерената бедност!

Това е важно да се разбере. Колкото повече притежаваш, толкова повече биваш притежаван, защото се превръщаш в роб на собствените си притежания. Използвай нещата, но не ги притежавай. Няма нужда да ги притежаваш.

В Джабалпур имах една прекрасна градина. Аз самият бях работил в градината. Съседът ми беше директор на колеж и много ми завиждаше за розите. Казах му.

- Завистта ти е чиста глупост, защото ти можеш да се наслаждаваш на розите ми толкова, колкото и аз. Те не ми принадлежат. Аз мога да се наслаждавам на луната, както и ти. Луната не се притежава от мен или от теб.

Но има хора, които не могат да се насладят на нищо, ако не го притежават. А има един фундаментален закон: Можеш да

притежаваш мъртви неща, но в момента, в който започнеш да притежаваш живи същества - твоята съпруга, твоя съпруг, твоите деца, - започваш да ги убиваш. Започваш да ги отравяш, защото да притежаваш едно дете означава да унищожиш неговата свобода, да притежаваш една съпруга означава да унищожиш нейната свобода.

Свободата е самата душа на човешката природа.

Заратустра не възхвалява бедността. Той е много взиска­телен към думите, той казва: Хвала на умерената бедност. Какво е умерена бедност? Всички религии са за бедността. Бедните са благословени. Те са гладни и не си дояждат, а ти им казваш, че ще наследят Царството Божие.

Заратустра казва: Хвала на умерената бедност! Не на бед­ността, която те унищожава, не на бедността, която те държи в глад и мизерия. И ако всички са склонни да са щастливи с умерените неща, необходими за живота, тогава няма да има бедност и няма да има богатство. Те съществуват заедно.

Когато идват за първи път в Индия, мнозина от моите саняси се изненадват, като виждат, че от една страна има толкова много богати хора... Може би най-богатият човек на света беше низамът на Хайдерабад. Той имаше толкова много диаманти, че беше напълнил с тях почти седем склада. Имаше толкова много, че нямаше как да ги преброи - мереха ги на везни, а не ги брояха. Веднъж & годината диамантите биваха разстилани по обширните тераси на неговия дворец, много те­раси бяха. Бил съм в двореца, виждал съм терасите. Веднъж в годината диамантите се разстилаха по терасите просто да поемат малко слънце.

Човекът, който се грижи сега за двореца, ми каза, че когато диамантите са се разстилали по терасите, всички тераси са били пълни и слоят диаманти на терасите е бил почти два фута дълбок. Никой изобщо не е изчислявал колко богат беше той.

Така че от една страна ще намериш много богати хора, а от друга страна ще намериш просяци, които нямат нищо.

„Умерената бедност" е прекрасна концепция.

Никой не бива да бъде толкова богат, че парите да стоят без нужда в мазето му - той не може да ги използва. И никой не бива да бъде толкова беден, че да трябва да умре от бедност.

Умерената бедност ще донесе, и то без принуда, едно извест­но равенство, що се отнася до парите.

Заратустра е може би първият човек в историята, който говори за комунизма и анархизма. Не трябва да има класи на богати и бедни и няма нужда от правителства, които да са толкова силни, че да могат да унищожат всеки индивид.

Едва там, където свършва държавата, се появява необходи­мият, уникалният човек, с цялата негова песен и мелодия. Дър­жавата непрестанно убива уникалността.

Властните хора не могат да търпят някой, който няма власт, но въпреки това бива уважаван от милиони хора. Те разбират само езика на властта, те не разбират езика на любовта, на творчеството. Те не разбират, че една песен е по-силна от всяко ядрено оръжие, че един поет има повече власт от всеки президент, защото поетът създава, а прези­дентът може само да разрушава.

Поетът не иска да доминира над никого; той просто спо­деля своето сърце, своята мелодия, своите песни. Той е наис­тина император. Той може да е никой, що се отнася до влас-товия елит, но достига до самото сърце на човешката приро­да. Президентите ще бъдат забравени, министър-председа-телите ще бъдат забравени, но песента на поета, музиката на музиканта ще продължават да отекват в коридорите на времето. Те принадлежат на вечността.

Спомням си за един от императорите на Индия, за Акбар. В неговия живот - Акбарнама се нарича автобиографията му -той се интересувал от всякакви творчески хора. В двореца си имал най-Великите поети на страната, най-мъдрите хора, най-големите певци, музиканти, танцьори. Неговият двор трябва да е бил един от най-богатите, който някой император би могъл да има.

Неговият дворцов музикант бил Тансен и се е смятало, че Тансен никога няма да бъде надминат. Музиката му била маги­ческа, имала хипнотична сила и Акбар никога не й се насищал дори и да го слушал всеки ден.

Когато един ден той напускал двореца, късно през нощта.

Акбар казал на Тансен:

- Тансен, никога не съм ти казвал, но В мен много пъти се е появявала идеята... не мога да си представя някой да е по-добър музикант от теб, това е просто невъобразимо. Но извини ме... хрумна ми, че ако учителят ти е жив, бих искал да видя този, който те е учил на музика, с когото ти си преминал през тази дисциплина. Кой знае, може пък твоят учител да е по-велик музикант - макар и да не мога да си представя по какъв начин той може да е по-велик от теб.

Тансен рекъл:

- Учителят ми е жив и макар и да не можеш да си предс­тавиш, но аз съм само прах под нозете му. Не мога дори и да си помисля да се сравнявам с него. Дистанцията е толкова огромна.

Акбар много се развълнувал и казал:

- Извикай го в двореца, ние ще го посрещнем, ще го наг­радим, ще има празник!

Тансен отвърнал:

- Това е трудно нещо, защото той е санясин и живее съвсем близо до дВореца, до река Ямуна В една малка колиба. Името му е Харидас и той никога не пее, никога не свири, освен ако това се случи спонтанно, а не при поискване. Така че това е много трудно. Ако наистина се интересуващ, тогава ще трябВа да сед­нем до колибата му рано сутрин, В три часа, защото това е времето, когато той се събужда, изкъпва се в реката, след което - той си има една малка статуя на богинята на мъдрост­та - започВа да свири пред статуята. По това Време няма други слушатели. А ти ще трябва да се скриеш зад колибата, В дърве­тата, защото ако той разбере, че някой слуша, може да не пее, може да не свири на инструментите си. Той е побъркан чоВек!

Но кой изобщо е чувал великите творци да са други освен побъркани? Те имат някаква лудост, те не са нормални хора 8 очите на света.

Акбар бил толкова развълнуван, че казал:

- Довечера ще отидем. Не се прибирай вкъщи. Спи тук и в три часа ще бъдем до колибата.

Един император, велик император - той упраВляВал цяла Индия - отишъл да слуша музика като някакъв крадец! И когато я чул, Тансен не могъл да повярва - сълзи поте1а1и от очите на

Акбар, просто от радост и екстаз.

Когато се Върнали, Акбар казал на Тансен:

- Ако твоята музика е магическа, музиката на Харидас е чудо. Но защо има такава голяма разлика? Досега съм си мислел, че е невъобразимо някой да бъде по-велик музикант от теб. Сега си мисля, че ти си едно нищо. Този беден санясин, твоят Учител, има в себе си нещо, което е много неуловимо -но спря мисленето ми. Аз изобщо забравих за времето. Заб­равих, че съм велик император. Тези няколко мига бяха най-вели­ките мигове в моя живот. Каква е причината ти да не можеш да достигнеш тези висини?

Отговорът трябва да се запомни. Тансен казал:

- Много е просто. Аз пея, свиря на инструменти, с цел да получа нещо от теб. Аз съм просяк. В мен има алчност. Аз продавам музиката - пея, защото искам да получа нещо. Той пее, защото е получил нещо. Той е император. Песента му идва от пълнотата на сърцето му, а не от гладна алчност.

Музиката му е родена от неговата преизобилна любов; без никаква друга причина, от чиста радост, просто както арома­тът идва от цветята. Тя не е за продажба, в това е разликата.

Аз съм велик техник. Изучил съм цялата му техника, в моята техника няма дефекти. Но сърцето ми е празно. Не съм познал този екстаз, не съм преживял тази същност, не съм се докоснал до божественото.

Той е напълно луд. Той пие от божественото и музиката не е чрез някакво усилие, но от него идва нещо съвсем спонтанно. Ето защо не можем да го искаме.

Бягай, друже мой, в своето усамотение. Аз те виждам целия изхапан от отровни мухи. Ревността и конкуренцията и желани­ето за власт, желанието да имаш име, да имаш известност, желанието да доминираш - това са отровите.

Заратустра казва: Бягай, друже мой, в своето усамотение. Аз те виждам целия изхапан от отровни мухи. Бягай там, където вее суров, здравословен въздух!

Бягай при естественото, бягай при спонтанното. Бягай в своето усамотение! Ти живя прекалено близо до малките и убоги люде. Бягай от тяхната невидима мъст! За тебе те не са нищо друго освен мъст.

Всеки творец, дали създава картини или статуи или музика

или танц, предизвиква отмъстителност у малките хора, у тъл­пата. И ако останеш твърде близо до малките хора, е опасно. Тяхната дребнавост, техният малък ум могат да се окажат заразни. И ако бъдеш обграден от тяхната отмъстителност, това може да е разрушително за твоята творческа способ­ност, за твоето величие.

Не вдигай вече ръка срещу тях! Безчет са те, а твоят жребий не е да бъдещ бръскалка за мухи...

Изнурен те виждам от отровните мухи, на стотина места виждам по тебе кървави драскотини; ала твоята гордост отказва дори да се гневи. Аз познавам малкия човек. Цялото множество се състои от малки хора, по целия свят. Добре е, че Заратустра казва: Ала твоята гордост отказва дори да се гневи. Неговото прозрение е толкова вярно психологически. Гаутама Буда също не е гневен, но никой не е изтъквал факта, че той не е гневен поради своята гордост.

Какъв е смисълът да се гневиш на малките хора? Те правят това, което могат да правят - то е тяхната злоба, тяхната отмъстителност. Те могат да убият Исус, могат да отровят Сократ. А и се смята, че тъй като Гаутама Буда е достигнал до състояние, при което няма значение дали го обиждат, унижа­ват, не съществува гняв поради неговата тишина и мир.

Но може би Заратустра е по-прав - това е просто гордост­та на великия човек. Не можете да го принизите до своето ниво и да го накарате да се разгневи. Той няма да се бие с вас, защото сте твърде много, дори няма и да ви се ядоса, защото сте убоги, защото сте болни и патологични. Имате нужда от цялото му състрадание, макар че му навреждате по всякакъв начин.

Заратустра изглежда е по-прав психологически за това, че гордостта на твореца му помага да не се гневи.

Напротив, хора като Сократ са основатели на религиоз-иост, на истинска култура, на автентичен морал. Но той е обидил малкия човек. Той е твърде високо и присъствието му е непрестанно напомняне, че ти си по-нисш.

Има една поговорка в Индия, която гласи: „Камилите не обичат да ходят близо до планини", ето защо са избрали да живеят в пустините, където те са планините. Редом с планина­та камилата би се чувствала много нисша. За да се избегне чувството на малоценност, планините трябва да се премах­нат, трябва да се създадат пустини. Животът е едно много комплексно преживяване.

Саняската комуна в Америка беше разположена в пустиня. Тази пустиня беше обявена за продан от тридесет години, но никой не я купуваше, защото какво ще правиш с пустинята? Ние търсехме обширна площ просто за да сме далече от тълпата на малките хора, и тази пустиня подхождаше много добре, защото най-близкият американски град беше на двадесет мили. Но защо Америка започна толкова да се дразни от нас?

Аз не обикалях Америка да провокирам хората срещу когото и да било. Моите хора бяха толкова ангажирани да създават комуната, да се наслаждават на своя живот - това беше умере­на бедност, нямаше надежда да станем свръхбогати, доста­тъчно беше дори това, че оцеляваме. Но успяхме да накараме дори пустинята да произведе нещо за нас, за да оцелеем.

Произвеждахме достатъчно за пет хиляди души там и за хиляди други, които идваха и си отиваха всеки месец, както и за двадесет хиляди по бреме на всеки фестивал. Бяхме напълно безвредни за Америка. Но проблемът е в това, че самото съ­ществуване на комуната започна да създава комплекс за мало­ценност в политиците - че за петдесет години не са успели да направят то&а, което ние успяхме за пет. А ние нямахме и всичките средства да го направим, а само интелигентност и труд. Обаче вложихме сърцата си в това и дори пустинята прояви състрадание. Тя се раззелени, превърна се в оазис.

Проблемът беше в нашия успех - ако се бяхме провалили, щяхме да останем в Америка. Ако се бяхме провалили, онези политици щяха да се почувстват много добре. Те щяха да си кажат един на друг: „Знаехме си, че в тази пустиня никой не може да успее".

Но нашият успех се превърна В нашия провал - защото ние успяхме и успехът ни вървеше все по-нагоре и по-нагоре, и поли­тиците много се уплашиха. От какво се уплашиха? - уплашиха се от собствения си комплекс за малоценност.

Те унищожиха комуната и възстановиха пустинята. Това, което ние бяхме превърнали в оазис, сега отново е пустиня, и те са щастливи. Странна логика, но не чак толкова странна, ако се навлезе дълбоко в нея. А аз наблюдавах целия този про­цес: политиците, които се бяха издигнали - само защото бяха против комуната, целият Орегон ги подкрепяше - ако ме бяха попитали, щях да ги посъветвам: „Съществуването ни тук е абсолютно необходимо за оставането би на власт. В деня, в който си отидем, и вие ще си отидете".

Но за да се разбере това, има нужда от огромна интели­гентност. Двама души, губернаторът Атия и министърът на правосъдието фронмайър, не слизаха от всекидневните новини в Америка само защото по всякакъв начин се опитваха да разру­шат комуната.

Успяха. Имаха властта и с тях бяха всички малки хора със своята отмъстителност. Но след като комуната беше унищо­жена, нито губернаторът Атия е вече губернатор - свалиха го, -нито министърът на правосъдието фронмайър е вече министър на правосъдието - и него свалиха. Те живееха от нашата кръв. Малките хора ги подкрепяха, защото бяха против нас. Сега са

безполезни. Сигурно съжаляват за това, което са направили.

Те са унищожили не комуната - унищожили са себе си.

И можете да видите отмъстителността. Само преди няколко дни един санясин отиде да види какво е положението там и ето какво ми съобщи: „Не можах да повярвам на очите си. Те са унищожили комуната. Всички саняси са напуснали, нака­рали са ги да напуснат. Но нашият символ с двете птици е оставен там, защото е вграден в мрамор".