СМИСЛОВИ ОПОЗИЦИИ В ЛИРИКАТА НА ДИМЧО

Сътворителното и разрушителното начало са в непрекъснато единоборство както в самата същност на индивида, така и в битиен мащаб. Това води до острото усещане за трагическа обреченост в лириката на твореца (Черна песен, Под сурдинка, Пловдив и т.н.). Усещането за безнадежност определя проблематизираната представа за време, за болезнено противопоставяне между минало и настояще. То се асоцииране толкова с конкретни времеви очертания, колкото с представата заминалото като безвъзвратно загубено хармонично битие на невинност, чистота и усещане за цялост. Завръщането към него е възможно само в спомена, който рязко контрастирана дисхармонизираното, разглобено тук и сега, носещо категорично знака на отрицанието (Помниш ли, помниш ли, Да се завърнеш в бащината къща, „Спомен”).
Адекватна на раздвоената представа за време е и основната пространствена опозиция дом – град. Търсенето на духовни опори в морето на страданието има засвоя крайна цел „пристана”, чийто смислов еквивалент е домът. Според традиционната патриархална ценностна система домът (наред с образите на майката и родината, чийто смисъл той обединява) е сакрализирано пространство в съзнанието на българина. Самият Дебелянов е обвързан с тази ценностна система, затова и загубата, отделянето от дома се изживява като страдание и изпитание. В рамките на Дебеляновата поетична образна система домът се обвързва с представата за покой, хармония, духовна опора. В контекста на времевите представи образът му принадлежи наминалото. Както утехата и хармонията принадлежат на пространството на дома, така настоящето, интерпретирано единствено в отрицателен аспект, е обвързано сграда като пространство. В символно отношение той е територията на страданието, дисхармонията, емблематизацията на нарушения реди острото усещане за изоставености обреченост, които пораждат един от основните мотиви в лириката на поета – мотива за бездомността. Ако домът е пространството на идентифициране на Аза, на неговата съхраненост и цялостност, то в града той е деперсонализиран, анонимен и самотен Пловдив, „Миг”).
Полюсните състояния в изживяванията на лирическия персонаж в
Дебеляновата лирика намират израз в антитезите светлина – мрак, ден – нощ. Те изграждат два противопоставящи се символни реда ден – светлина – смирение и тъмнина – нощ – страдание. Първият от тях като цяло съдържа представата за чистота, хармония и упование в съвършенството на абсолюта. Символиката на деня и светлината се разполага в смисловия контекстна божественото, на съзиданието и надеждата. Вторият опозиционен ред активира представите за хаоса, за неведомата наказваща сила, която провокира съмнения, колебания, усещане за дисхармония и болезнена несигурност.
Символиката на женското начало, с което е свързана интерпретацията на мотива за любовта, също носи характера на двузначност и противоречивости е пряко обвързана с противопоставянето дух – материя и грях – праведност. В лириката на Дебелянов съжителстват два противоположни образа жената майка, дете, ангел, дух и жената демон, плът,
304

грях. И двете начала обаче са заложени в природата на жената. Ако в Спи града е утвърден образът на жената дете, съхранил в спомена представата за чистота, непорочности невинност, то в „Лъст” женското начало е олицетворение на плътта, разрушението и греха, пряко обвързано със символните значения на демоничното. Подобна трактовка на женските образи е основана на разбирането за битието като арена на двете непрекъснато противодействащи си сили на доброто и злото, на съзиданието и разрушението, надуха и плътта. Това разбиране се отнася към същността на човешката природа като цяло. Човешката душа е тази, която носи в себе си както подстъпите към небесния тронна божественото, така и бездънните пропасти на греха и хаоса. Тя е Дебеляновата Царкиня, очакваща своя цар сред нямата застиналост на битието, в което пълновластен господар е тлението.
305

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели: