120 литературни разработки
Теми, образи и мотиви в творчеството на Вазов
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Теми, образи и мотиви в творчеството на Вазов
В духовното си битие всеки народ има своето „начало на всички начала”. За нас, българите, това е Вазов. „Можем ли да си представим какво би било без Вазов от Освобождението насам... 3ащото оттогава и до днес не се роди друг мъж по-силен, по-характерен, по-светъл и по-талантлив... Неговото име бе символ” – казва по повод смъртта на Вазов друг един велик българин, Елин Пелин. А ние ще добавим: Можем ли да си представим каква би била България без Вазов? Неговото име наистина е символ – символ на българщината. Няма творец с по-определени и по-откровени пристрастия към всичко „българско и родно” от него. Той издига в култ националното, съизмерва го с универсалното. Тази своя себеотдаденост Вазов заявява още в зората на творческия си път в стихосбирката „Пряпорец и гусла”. Излязла в Румъния през 1876 г. като резонанс на Априлското въстание, тя отразява поетовите възторг и вдъхновение от народните подем и жертвоготовност. Сред стихотворенията, включени в нея, особено място заема „Новонагласената гусла”, често определяна като „поетически манифест” на твореца. В нея решително и категорично Вазов заявява своята идейно-естетическа преориентация – отхвърля като обект на творчество интимните си вълнения, характерни за ранните му стихотворения, и дава обет да бъде съпричастен със съдбата на родината: Днес на дългът си аз съм послушен: ази ще пея песни свободни. Така, още с първите си творби, Вазов превръща поезията в своя висока социална мисия, в своеобразен отечествен дълг. Призванието си вижда в типично възрожденски дух – да служи на националната идея. Творчеството му става художествен израз на осъществената задача на Българското възраждане – да разбужда националното самочувствие и патриотичната енергия на българина, да гради националната ни идентичност. Неслучайно самият той определя себе си като „глас и съвест на епохата”. Покрусата на народа след кървавия погром на Априлското въстание Вазов представя във втората си стихосбирка „Тъгите на България”. В нея е поместено и стихотворението „На България” – патетичен монолог обръщение към родината, на която лирическият герой поднася своята синовна обич: На теб, Българийо свещена, покланям песни си сега. Стихосбирката е пример за характерния за цялото Възраждане процес на одухотворяване и персонифициране на отечеството, чийто образ се слива с образа на майката. Духовната връзка между човека и родината е представена като отношение между майка и син – доказателство за нейната изконност и ненакърнимост. Образът на родината страдалка е иконизиран и оценностен. В тази стихосбирка се открояват за първи път и двете големи теми на Вазовата поезия – темата за защитата на българското („Подъл ли е българският народ”, „Боят при Гредетин”, „При Морава”) и темата за равнодушието на Европа („Векът”, „Дизраели”, „Към Европа” и др). В съзнанието на милиони българи Вазов е изключителен със своя патриотизъм. Има нещо невероятно в мащабите, в обхвата, в облика на отношението му към род и родина. Но този патриотизъм никога не е бил в противоречие с обичта му към другите славянски народи, особено към Русия. В целия си съзнателен житейски път творецът е убеден русофил. На вярата и упованието си в Русия избавителка той посвещава много творби, сред които се откроява цикълът „Русия”. Темата за Русия и освободителите е основна в третата Вазова стихосбирка – „Избавление” (1878). Първите стихосбирки утвърждават Вазов като поет родолюбец, хуманист и демократ. В тях се налага един основен образ – този на родината. След Освобождението той продължава да се разраства и обогатява, включва нови теми и проблеми, сменя се емоционалният тон, но неизменна остава любовта на поета към родното, която се превръща в своеобразен нравствен коректив. Родината, още от времето на Възраждането, се мисли като сложна система от елементи, чрез които българинът постига националната си идентификация. Тя включва географската определеност на родното пространство, историческото битие на народа, езика, дома, майката. В тази традиция се вписват и поетическите представи на Вазов за родното. За него езикът е един от най-същностните белези на народността и „Патриархът” изразява своята синовна обич и патриотичната си гордост от него в редица стихотворения като „Българският език”, „Родна реч” и др. Другият основополагащ образ в българското съзнание, около който се гради светът на родното, е образът на майката. Още във възрожденската литература той е сакрапизиран, обема интимния свят на лирическия герой и мотивира житейския му избор. В ранните творби на Възраждането образът на майката е идентичен с образа на родината. Ботев представя този образ по-сложно, амбивалентно – като част от интимно-личностния свят на човека, но и като знак за общностно живеене, за национална съпричастност. По традиция Вазов продължава тази интерпретация, но в неговата поезия вече отчетливо се наблюдава разграничаването на двата образа - на майката и на родината. Това може да бъде обяснено с изключителното място и роля, които играе Съба Вазова при формирането на поетическия, естетическия и гражданския облик на своя син. Обичта и пиетета си към нея творецът разкрива в стихотворението „Майка ми”. Наред с фолклора, етнографията, историята, като духовни ценности и извор на национално самосъзнание, високо в йерархията Вазов поставя и природата – красивата, многообразната, българската. От средство за пречистване на духа (традиционен интерпретативен модел на Възраждането) той я трансформира в предмет на художествено творчество. Общуването с природата за него е естетическо изживяване, свързано с национални, социални, нравствени идеи. Любовта към природата е неделима от човешката му същност, от обичта му към майката, но е и особена форма на любов към отечеството, критерий за национална идентификация. Творбите му, посветени на българската природа, са многобройни, разпръснати в стихосбирки и сборници, писани в различни периоди от живота му. Ранните стихосбирки я разкриват като основен елемент от мирогледа на поета, като своеобразна свръхценност и критерий за българщина („Де е България?”). Идеализацията на българската природа е идеализация на народностното въобще („Разходка до Баняса”), възторгът от нея е най висша форма на патриотизъм („Отечество любезно, как хубаво си ти!”). В стихосбирките „Гусла” (1881) и „Поля и гори” (1884) пейзажите варират от символ на национална гордост и лек за душата, отровена от нравите на новото следосвобожденско време, до израз на екстатично усещане за вътрешна свобода и хармония във вселената. Лирически синтез на едно вече усложнено отношение на поета към природата е стихотворението „Към природата”. В него намира израз религиозната привързаност, но и пантеистичното усещане за родното като величествено и загадъчно божествено творение, което се слива с душата на човека в една извечна хармония. Съвсем различни настроение, светоусещане, отношение към природата разкрива стихотворението „Вечерният час”. То е образец на интимно-пейзажна лирика. Поезията тук е „поезия на настроението” – спокойно, отпуснато, съзерцателно. За разлика от „национално-романтичните оди” на Вазов (В. Стефанов) в случая личните преживявания на поета остават на интимно равнище, не се преплитат с историко-патриотична символика. Така природата се превръща в алтернативно пространство, в което творецът „бяга” от шума, огорчен от суетата и злобата човешка, разочарован от острите социални конфликти. Там, успокоен, просветлен, той съумява, сред „хармония и хубост, и тишина навред” („На Ком”), да отсее ценностното, значимото в човешкото битие. Природата се превръща в храм за единение с Бога, в място, където се извършва сливането на човека с вселената в космическа хармония („Във всемира”). Двата устойчиви символни модела на природата в творчеството на поета – природата като родно пространство, географски, пейзажно дефинирана, и природата като наднационална, божествена, универсална – намираме органично слети в стихотворението „При Рилския манастир”. В тази творба най-ярко личи Вазовото усложнено отношение към нея – „едновременно и обективно пантеистично, и субективно възторжено, израз на една любов, в която природа и родина се събират” (П. Зарев). По светоглед и нагласа Вазов е непоправим оптимист, вярва в крайната победа на светлината и правдата. Този негов светоглед отразява несломимата воля и желание за живот на целия ни народ. Жив свидетел на жертвоготовността и величието на българския дух, поетът не се съмнява в нравствените добродетели на българина и затова възторжено ги възхвалява. Убеден в потенциалните духовни заложби на нацията, той не може да остане равнодушен към обезценяването и крушението на възвишените възрожденски идеали – в следосвобожденска България. Като човек е склонен да прости дребните хорски слабости, но като родолюбец и демократ е непримирим към пороците на съвремието си и към нравственото израждане на нацията. И, верен на своя дълг и призвание на „свидетел и съдник”, той остро сатирично и гневно изобличително подхваща открита борба с тях. Патосът на преклонението от ранното му творчество през 80-те години се сменя с патоса на изобличението. Негов плод са стихосбирките „Гусла” (1881) и „Поля и гори” (1884). В тях чувствителната Вазова натура реагира остро срещу подмяната на социално-политическите, духовните и нравствено-етичните ценности на Възраждането. Творецът е огорчен от „убивающата апатия”, която „унищожава немилостно всичко, що излазя извън границите и требованията на грубия интерес на денят” („Апатията”), разтърсен е от духовното запустение („Линее нашто поколение”) на съвремието си. Рисувайки облика на следосвобожденската действителност в откровено песимистичен дух, Вазов изобразява в сатиричен план и героите на новото време – човека с нищожни идеали („Зимна песен”), себичния и алчен „безгласен чиновник” – кариерист; бруталния, безскрупулен герой, който от позицията на властимащ граби държавната хазна, задушава свободомислието, упражнява терор; псевдопатриота („Патриотизъм”). В сатирата „Практическият человек” творецът изгражда психолого-философския портрет на своя съвременник – „практическия человек”, а в „Средството да нямаш врагове” нанася окончателните щрихи. Сериозно разочарован от покварата, която открива навсякъде около себе си, с будно гражданско чувство и непрестанна грижа за нравственото усъвършенстване на нацията, Вазов отправя поглед назад, към славното минало, с неговия възвишен патриотизъм иго превръща в коректив на низкия практицизъм на новото време. В резултат се ражда цикълът от 12 стихотворения под общото название „Епопея на забравените”(1881-1884), възпяващ звездните мигове и героите титани на „най-българското време” - епохата на Възраждането. Без съмнение цикълът е реакция срещу забравата, не толкова на делото на възрожденците, а на техните идеали. В него творецът се стреми чрез възраждането на помена за най-светлите личности и събития в българската история, съсредоточаващи високите духовни измерения на нравствеността, да представи мощта и духовния ръст на народа и да ги противопостави на времето, в което „кумирите” заменят „идеалите”: да проектира националното жертвено пространство върху световното и да осъществи апологията на българското. По същото време и със същата социална мисия се появяват и повестта „Немили-недраги” (1884) и драмата „Хъшове” (1894), разкриващи самобитния и оригинален талант на Вазов като белетрист и драматург. Двете творби въвеждат в идейно-тематичната сфера на българското „недавно”, рисуват белетристичния и драматургичен образ на епохата на Възраждането и националноосвободителните борби, но от различен ракурс – времето не в неговите върхови изяви и изключителни личности, а във всекидневните битки на хъша емигрант – страдалец и мъченик за родината. Съвсем различен е Вазовият подход към епохата „под игото” в повестта „Чичовци” (1884). В нея културният модел на Възраждането, утвърден в „Епопея на забравените” и „Немили-недраги”, е пародийно преобърнат и творецът представя малкия живот на малкия човек, „миналото като всекидневие, историята като бит” (М. Цанева). Синтез на творческите търсения и закономерно явление във Вазовото творчество е появата в този период на първия български роман – „Под игото” (1889-1894). Той разкрива дълбокия интерес на автора към епохата на Възраждането, към Априлското въстание и се свързва органично с цикъла „Епопея на забравените” и с разказа „Една българка” (1889). Епичното произведение показва склонността на Вазов да обхване народния живот в определен исторически момент, но в по-широк план, отколкото в „Хаджи Ахил” (1882) и „Чичовци”, да изгради едно панорамно платно на българския живот от последните години на робството, да проникне в сложните закономерности на прераждането на обикновения мирен човек във воин за справедлива кауза, да представи „един народ”, пораснал до висотата на своите водачи и достоен за свободата си. Деветдесетте години на XIX век са време на духовна и материална бедност, на изострени социални конфликти, които резонират в засилване на критическата струя в литературата ни. Селската неволя и мизерията стават централна тема в творбите на много писатели от този период и, верен на реализма, Вазов рисува социалните контрасти в стихосбирките си „Скитнишки песни” (1899) и „Под нашето небе” (1900). Отклик на тези обществени контрасти и израз на хуманистичната болка на поета за съдбата на бедния селянин планинец е елегията „Елате ни вижте!”. По същото време се появяват и белетристичните сборници „Повести и разкази” (1891 1893), „Драски и шарки” (1893-1895), „Видено и чуто” (1901), „Пъстър свят” (1902), „Утро в Банки” (1905). От позицията на родолюбец, демократ и хуманист, вече в жанра на късия разказ, Вазов търси истините за битието в едно динамично и конфликтно време, проектира отделния човек на фона на събитията. Свидетел и на високите пориви на едно величаво време, и на „тъмните” герои на една нова България, той се стреми да открие и утвърди изконно българските национални ценности чрез сблъсъка на нравствените ориентири на двете епохи. Така се очертават двете големи групи разкази – с предосвобожденска и следосвобожденска тематика. Темата за възрожденското минало е разработена в редица белетристични творби („Хаджи Ахил”, „Една българка”, „Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, „Из кривините”). Към времето „под игото” Вазов пристъпва като народопсихолог – не толкова, за да очертае робските страдания на народа, а за да подчертае невъзможността му да преодолее робския си страх. Жестокостта, зверствата, издевателствата на поробителите реалистично представят облика на епохата, но са и фон, на който се открояват традиционни национални добродетели – висока нравственост, сила на духа, себеотрицание, родолюбив. Тяхно въплъщение са както високите исторически личности като Левски, способни да увлекат след себе си масата с възвишените си идеали, така и обикновените хора като баба Илийца, вършещи подвизи, водени от човещина, милосърдие и родолюбив. Към миналото Вазов се връща главно като контрапункт на настоящето. Новата действителност след Освобождението го провокира да се вглежда внимателно в нея и да изобличава отрицателните явления, които вижда. Творецът болезнено изживява обезценяването на стойностите, подмяната на идеалите. Разочарован е от моралната деградация („Изпросила”, „Тотка”, „Обикновена история”), от духовното обезличаване („От оралото към урата”), от кариеризма („Той е млад, здрав, интелигентен”), грандоманията („Наводнението”), меркантилността („Двете врати”). Дълбоко го възмущава обществената незаинтересованост, липсата на високи цели и стремежи („Павле Фертигът”), насилието над човешката личност („Една сцена”). Тревожат го политическото безправие и непочтеността в политиката („Кандидат за хамама”). Будната му гражданска съвест остро реагира срещу полицейския терор, политическите насилия и своеволия („Травиата”). Социално заострено рисува отчайващата мизерия, бедственото положение на хората от народа и остро критикува социалното равнодушие на обществото („Пейзаж”). Бунтува се срещу кървавата безпощадност и антихуманната природа на войната, но и срещу безчовечието („Иде ли?”) в следосвобожденското време. Както своя герой, „известният столичен писател реалист Кардашев” („Кардашев на лов”), Вазов неуморно търси проявлението на високи идеали, въплътени в положителни герои, нравствени личности. И го открива у хора като Ненко („Тъмен герой”), „човек прост”, но „с естествено добро сърце”, способен на граждански и морално достоен избор; като дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа”), „прост и събуден старец”, загубил зрението си по време на Руско-турската война, но непримирим в желанието си да „види” „българското”, с несломима вяра в напредъка и славата на „свободна България”, своеобразен архетип на възрожденския българин с неговия патриархален морал. Като човек с будна гражданска съвест и високи възрожденски морално-етични критерии, творецът е дълбоко потиснат от нравствената поквара и духовната пустота на следосвобожденската епоха, в която вижда разбити най-хубавите си мечти. Но дори в такъв труден момент, верен на оптимистичната нагласа, Вазов не стига до отчаяние, а търси опора в универсалните човешки идеали – насърчава честните и работните („Да работим!”, „Трудът”); сочи презрелите егоизма и епикурейската мъдрост като образци за подражание; твърдо е убеден, че новите поколения, минали през огъня на пагубните страсти, ще подирят непременно пътя към високите цели („Великата мисъл”); величае порива към прогрес, към „правда и към светлина” („Керванът”). Неугасващият му оптимизъм намира най-ярък израз в стихотворението „Не се гаси туй, що не гасне” – възхвала на устремения към напредък човешки дух, на свободната човешка мисъл. В творчеството на Вазов намира отражение цялата бурна история на родината – и величавата Априлска епопея, и Освободителната война, но и всички по-важни събития след Освобождението. Свидетел на четирите войни, които преживява нова България, и верен на своя обет да бъде „жива история”, „глас и съвест на епохата”, творецът превръща тези войни в основна тема в редица стихосбирки. Към нея Вазов подхожда не като политик или пряк участник в драматичните събития, а от позицията на патриот и човек и ги представя според ролята им в националния живот. Творбите, посветени на войните, възникват по конкретен повод и отразяват конкретни нагласа и настроение на обществото. Наред с това в тях поетът прави и по-широки оценки от философско обобщаващо гледище, което довежда до сложното, често противоречиво съчетаване на патриотичен възторг и хуманистична скръб. Но над всичко се откроява демократизмът на твореца, който прославя възторжено героя на деня – обикновения български воин, най-висша еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Плод на такива настроения е стихосбирката „Сливница” (1886), ярък поетически документ за събитията по време на Сръбско-българската война от 1885 г., на която народът ни гледа като на естествено продължение на националноосвободителното движение. Като цяло стихосбирката е доминирана от прославата на чутовния български героизъм при отбраната на отечеството и гради единен образно-емоционален свят с цикъла „Епопея на забравените”, придавайки завършен вид на сакрализирания национален художествен космос. Едно от най-популярните и представителни стихотворения в нея е „Само ти, солдатино чудесни”, прославящо изключителната храброст, героизма и самоотвержеността на обикновения български войник. Изваял образа на българските воини, с техните сила, могъщество, свободолюбив и всеотдаен патриотизъм, Вазов възславя и паметта на онези от тях, които загиват геройски на бойното поле в защита на националните чест и достойнство. Славата памет е основен мотив в стихотворението „Новото гробище над Сливница”. Но наред с патриотичния възторг, в творбите отчетливо се откроява и болката на хуманиста от античовешката същност на изтреблението, мъката от братоубийството между славянските народи, тревогата за потъналата в забрава памет на свещените жертви („В окопа”). Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни дават нов тласък на по етическия талант на твореца. Стиховете за тях са събрани в сборниците „Под гърма на победите” (1914), „Песни за Македония” (1916), „Нови екове” (1917). В тях се възражда патриотичният патос и възторгът на твореца, който вдъхновено прославя родолюбието жертвоготовността и смелостта на българския воин („България гледа”), издигнати на пиедестал и обезсмъртени („Паметник на българската мощ”). Но наред с патриотичната прослава, в стиховете на Вазов зазвучават и другите познати отпреди мотиви - болката на хуманиста от погубването на човешкия живот („Немеях тъжно”, „Утихнаха бранни полета”), топлото съчувствие към неприятеля, умората на войниците от безсмисленото изтребване („Буйните нивя”). Това двойствено отношение към войната намира ярък израз в стихотворението „Таз война”. Показателни за умората от ужасите на войната са последните Вазови военни стихосбирки. В тях патриотичният възторг все по-често отстъпва място на скръбта, болката и сълзите на майките, вдовиците и сираците, на болезнената равносметка от войната, осеяла бранните полета с гробове („На тържествата под покривката”). Доминиращ мотив в стихотворенията става жаждата за мир („Световната война”, „Всемирната война”). Войната се осъзнава като антихуманна и грозна стихия, „безжалостна и гряшна” („При въбела”). Будната гражданска и човешка съвест на поета не може да остане равнодушна към жалбите и тегобите на родината, към преживените от народа страдания, към историческата несправедливост, извършена с подписването на Ньойския договор. И Вазов излива силните си драматични чувства в стихосбирката „Не ще загине” (1919). В нея на отчаянието от националната катастрофа творецът противопоставя вярата си в жизнеността на народа, който ще намери нов идеал в труда, в съзиданието („Да работим”). Без да се отрича от войнствените настроения на предишните си творби, поетът разкрива тяхната преходност в съпоставка с мирното човешко творчество. След войните Вазов създава лирическата стихосбирка „Люлека ми замириса” (1919), доминирана от любовното чувство, интимното вълнение, носталгичния спомен, житейската равносметка. Така, в края на своя жизнен и творчески път, поетът се обръща назад и в редица стихотворения („Недопята песен”, „Жива история”, „Съзерцание”, „Моят път”, „В бъдещето” докладва за изпълнен дълг пред родината: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|