Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове



Дата17.11.2017
Размер144 Kb.
Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености. Обичайно под фолклор в България се разбира онази част от традицията, свързана с аграрните времена на обществото, която съдържа форми на творчество, които могат да се определят като художествени. Става дума за музика и народно изкуство и най-вече за песента и танца, за словесния фолклор в цялото му многообразие - от приказката до пословицата и поговорката - и за пластичното изкуство, което откриваме най-вече в шевицата, в каменната пластика, в дърворезбата, в изображенията върху хляба и др. В своята цялост това творчество се развива до втората половина на 19 в. и се възприема от българската наука като класически фолклор на българите, които имат специфично място в балканската и европейската духовна традиция. От средата на 19 в. се наблюдава промяна в българския културен модел чрез утвърждаването на автономната художествена култура - литература, музика, театър и др. - който на всички етапи от своя развой съдържа и един постоянен интерес към фолклора. От тогава до днес се пораждат и променят други фолклорни форми, които се свързват в най-общ план с градската традиция в едно общество, което има свой път в модерния свят.

Класическият фолклор на българите съдържа характеристиките на богато развита и жизнена до наши дни културна система. Дълбока приемственост между класическия фолклор на българите и духовния живот на древните траки, както и сложна трансформация на славянската и прабългарската традиция, осъществена с особена интензивност през 9 в. след приемането на християнството и утвърждаването на славянобългарската писменост. Богатата документация на българския фолклор, натрупана през 19 и 20 в. показва, че той свързва дълбоко духовния развой на българите с културните традиции на останалите балкански народи, независимо от тяхната религиозна идентичност и самостойна етническа история. Същевременно, в своята вътрешна същност този фолклор показва дълбока взаимовръзка с живота на българския етнос и в неговата конкретност като ежедневие, и като историческа съдба. От тук и двустранната същност на българския фолклор като тип култура. От една страна, той ни се представя като духовен израз на аграрен тип социалност, където основното е претворяването на годишния стопански цикъл и на жизнения цикъл на човека в една културна традиция, чиято основа е фолклорната обредност. От друга страна, в него се всмуква историческото време на българите, чиято интерпретация намира най-внушителен израз в българския героически епос, който е родствен на епоса на сърбите и се съизмерва с такива явления като "Калевала", като руския билинен епос, като епическите корпуси на някои азиатски и кавказки народи. И в единия, и в другия случай в основата на българския фолклор стои една митология, която се проявява и във вярването за вампири и таласъми, и в пленителните образи на самодивите и змейовете, и в зловещите митологизации на болестите, и в митологични по своята същност сюжети като "Момък надбягва слънцето", "Мома надгрява слънцето" и т. н.

Българската календарна и семейна обредност заедно с всичко друго съдържа един основен мотив - брачната тема и един основен персонаж - тези, на които предстои брак. Зимната обредност извежда на преден план обредните дружини на неженените момци, които на 24 декември (6 януари) след полунощ започват своя обреден път от дом в дом, образувайки чети, наречени коледари или сурвакари, които пеят цикъл венчални песни със сложно митично съдържание. Техен аналог са пролетните момински обреди и най-вече т. нар. лазарки - момински обредни групи със свой репертоар, наситен с трагични мотиви. В този контекст богата е българската маскарадна обредност, която изключва карнавала в неговия западноевропейски вариант. Дълбока ритуализация на взаимодействието между половете откриваме и в такива древни форми на общ труд като седенките и тлаките, в жетвата или в пищните празнични хороводи, особено ярки в дните, означени като Великден и Гергьовден. Що се отнася до жизнения цикъл на човека, тук основното е една обредност, свързана с раждането на човека, разгърната сватбена празничност, обединена от фигурата на невястата и сложна погребална обредност, която продуцира и по-нататъшното развитие на култа към мъртвите.

В българския епос образа на юнака най-често е Крали Марко, с неговата исполинска сила и на специфичната рефлексия към турското нашествие на Балканите през 14 в., което поражда и баладичните образи на последния цар, най-често Иван Шишман, на мъчениците за вярата, по правило девойки, на развиващата се съпротива в лицето на българските хайдути.

Музикалният израз на тази културна система има своите регионални и общи характеристики. Ние разпознаваме родопската и тракийската песен, шопската песен, македонската песен и т. н. и заедно с това - българския песенен двуглас, феномена на неравноделните тактове и т. н.

Що се отнася до разказвателното изкуство, българската приказка съдържа наред с интереса към вълшебното и една богата битова сюжетика, противопоставяща богатия и бедния, хитрия и глупавия и наситена с неподправен и първичен хумор. Основният хумористичен герой в българската традиция е Хитър Петър, който е в специфично съперничество с познатия в един много широк евразийски ареал Настрадин Ходжа. Българинът има усет за легендарното, свързано най-често със старозаветна образност и притежава живо чувство за историческото предание, съхранено в топонимията. Границата на историческата памет на българина във фолклора е 14 в. - падането под турско робство и заедно с това отвъд тази граница идват митични представи за водни бикове, заровени съкровища и пр., които отново напомнят за далечните основи на българската фолклорна култура.

Тази култура кореспондира без особени противоречия с православното християнство. Българите имат свой религиозен епос, където основните персонажи са Господ, Богородица, Св. Георги, Св. Петър и Св. Димитър. В прозаични текстове се откроява българският светец Св. Иван Рилски. У българите, приели исляма, намираме едно криптохристиянство и заедно с това съхранена свежест на автентичната българска фолклорна традиция с промени в именната система и в структурата на самата обредност.

В края на 19 и началото на 20 в. фолклорната традиция на българите получава нови импулси най-вече в Македония и Тракия, където под влияние на революционната действителност се създават значим брой песни. Същият процес се наблюдава по-късно в Добруджа. Градската култура поражда нови явления, сред които се открояват анекдотите, свързани с образа на Бай Ганьо, влиянието на градския шлагер и т. н. Днес фолклорната традиция на българите се радва на специфичен интерес от страна на новите явления в музиката, където си дават среща различни стилови и жанрови форми. Свидетели сме на любопитна намеса на композитори и изпълнители, която поражда неочаквани резултати. Заедно с това засили се присъствието на изпълнители от средите на етническите общности и най-вече на циганите, чието музикално изкуство не от вчера влияе върху българския фолклор. В международен план българският фолклор се радва на всеобщо и компетентно признание.

Под фолклор се разбира цялото знание и битът, които имат даден народ, предавани по устен път, т.е. нар. песни, предания, обичаи, ритуални практики. Т.е. под фолклор се схваща знанието на народа за самия себе си и за света.

Фолклорната култура е най-древната култура на човешкия род. Разбира се в нейният дълъг исторически път не можем да твърдим, че тази култура винаги е представлявала обект на задълбочен научен интерес. Нещо повече-в миналото са съществували периоди, в които фолклорът не само е бил пренебрегван, е бил забраняван. Такава епоха е Ранното Средновековие, когато официалната църковна власт е преследвала изпълнителите на фолклорни творби, а самото народно творчество е обявено за бесовско, т.е. за продукт на Дявола.

Фолклорът вълнува в себе си различни видове изкуство-слово, музика, танц, вокално пеене, облекло и т.н. Спецификата на фолклора като синтетична културна система е една от основните му характеристики. Синтетична, в смисъл, че обединява елементи от различно естество. Освен, че е синтетична, тази система е и синкретична. Това ще рече, че елементите от различни видове изкуства се проявяват едновременно и не могат едно без друго. Невъзможно е да разделим народната песен на словесен текст, мелодия и вокал. Тези 3 худ. системи се появяват в неразривно единство, което всъщност обяснява синхронизма на народната култура.

Невъзможно е да се изучи народното творчество ,ако не са използват достиженията и на други науки. За да разберем спецификата на фолклора трябва да използваме знанията си по история, психология, антропология, лингвистика, етнография, и т.н. Само комплексен подход към фолклорните елементи може да ни даде ключ за тяхното обяснение и причината за това е фактът, че фолклорът отразява всички аспекти на живота ,на патриархалния колектив ,неговата мъдрост и традиция ,обичаи и нрави, представите му за добро и зло, за красиво и грозно. Фолклорът е всичко онова, което народът знае за себе си ,за своите близки, за света и околната среда, както и за природата.

5.Основни характеристики на фолклора като изкуство. Те са общо 5:
А) АНОНИМНО – с анонимен автор. Фолклорното изкуство е продукт на колективният народен гений и за разлика от авторското изкуство, не можем да посочим персонално един единствен индивид като създател;
Б) МАСОВО-фолклорното изкуство предполага възможно най-широк периметър от изпълнители и възприематели. То не е нито словестно, нито полово, нито регионално ограничено;
В) ВАРИАТИВНО (изменяемо)-фолклорната творба никога не е с постоянен, веднъж за винаги утвърден текст. Тази творба се появява в безброй варианти ,колкото са и нейните изпълнители. Всеки фолклорен изпълнител запазва основната специфика на творбата, но се чувства напълно свободен да я промени в детайлите й ,без да нарушава цялостта на основната идея. Проените стават в зависимост от субективни естетически предпочитания на изпълнителя и в този смисъл фолклорното произведение е вариативно;
Г ) ВЕРБАЛНО-за разлика от художествената литература, фолклорната творба не познава печатната форма на разпространение. Тя се предава по устен(вербален) път от човек на човек, от генерация на генерация. При словестното й разпространяване естествено се наблюдават и промени. Самите изменения могат да дадат ценна информация за промените в мирогледа на даден народ през времето;
Д) ДИАЛЕКТНО- фолклорната творба винаги носи спецификата на местния говор ,чиито представител е нейният изпълнител.

ПРЕДМЕТ НА ФОЛКЛОРА
Има различни теоретични концепции за предмета на фолклористиката, защото тя може да изучава най-малко три аспекта на фолклора: 1.словесен, 2.музически и 3.хореографски. Тези три аспекта в някои случаи са неотделими. За нас особено важен е първия аспект, защото е най-съществен за филологията. Той е и най-информативен, защото словото запазва информация, която е най-точна в сравнение с другите два аспекта. От тук идва и връзката на фолклористиката с други научни дисциплини – етнография (етнология), която изучава материалната култура на древните, примитивните същества. Историята по документални свидетелства ни дава материалните взаимовръзки между истористики и фолклор. Особено важна е културологията, която изследва първобитната и патриархалната култура.

Литературознание и езикознание, те ще подсказват смисъла на текста, неговия произход или етапите на неговото развитие. Литературознанието прави анализ на поетическите средства (фигури, тропи). Езикознанието ни подсказва от кой район е текстът.

Митологията: В българския фолклор има много балкански, славянски и индоевропейски елементи.

С определянето на проблема на фолклористиката идва и следващия проблем, проблема за херменевтиката (тълкуване на сакрални, у юридически или поетически текстове). Това е необходимо тъй като част от тези съчинения са трудно разбираеми за повечето хора. За основоположник на херменевтиката се сочи немският учен Ф. Шлаермахер (1768 -1834г.). Днес най-известният херменефт Х. Г. Гадамер говори, че основния философски проблем сега е проблемът за езика. Според него това е проблемът за разбирането между хората и природата и между самите хора (между индивидите и обществата). Между два езика или между две култури е най-разпространеното разбиране.

Според Гадамер херменевтиката трябва да се стреми към максимално точна реконструкция на „езика” на културата. Към тази реконструкция трябва да се отнесат всички основни явления (феномени) съществували в даден момент.

Ако имаме фолклорен текст той трябва да бъде различен адекватно исторически и митологически свидетелства, които представя.



ОБРЕДНИ ПЕСНИ
Димитър и Константин Миладинови са първите български фолклористи. Те започват изследването на българския фолклор като издават сборника „Български народни песни” – 1861г. Той съдържа в по-голямата си част песни, но и предания те правят опит за класификация на песните като ги разделят на: самодивски, църковни, юнашки, овчарски, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Те правят наблюдения върху размера на песните, като говорят за 8 сложен и 10сложен размер. Десет сложен е размерът на юнашките песни.

Сборник „Народни песни на македонските българи” от Стефан Беркович. Той издава ценния сборник с цел да покаже, че в Македония живеят българи. Беркович издава и два тома „Веда словена” – 1874г. и 1881г.



Обред. Обредът е система от действия, която се извършва в точно определено време и пространство от определени лица или колективи, с цел приобщаване на индивида към колективната норма и облекчаване на отношението човек – природа.

Обредни песни. Обредните песни се делят на календарни и семейни. Календарните песни се подразделят на пролетно-летни и есенно-зимни. В пролетната обредност приоритетно участие има жената. А зимната обредност е с изключителното участие на мъжа. Така пролетно-зимния цикъл оформя идеята (древномитологичната) за космическата сватба (брак между Земята и Небето), респективно между мъжа и жената.

Семейната обредност се разделя на три по дяла: песни свързани с раждането и кръщаването, песни за сватбата, песни свързани със смъртта (тъжачки или оплаквачки).



Коледни песни. Коледните песни са кратки в осем сричен размер, поетични и имат своя особена ритмичност. Имат величален характер. Те завършват с благопожелание.

Песните се делят на два вида: песни, които се пеят на пътя и песни, които се пеят в къщата. Целият този цикъл започва с благословия (или коледната слава). Благословията се казва от един човек (станиника). След благословията коледарите се тръгват.

Освен станиник и коледарите в групата има тробар (магаре). Той събира подаръците в своята торба. Коледуването се извършва от изток на запад. Тази обиколка символизира изгрева и залеза на слънцето. Кравая също се върти от изток на запад.

В коледните песни можем да открием езически и християнски елементи: „Божа майка добива млада Бога”, „Чудно дръвце на млада Бога”, „Станиник посреща самси Господ, Божа майка и Светии”, „Самси Господ и Светии орат край Черно море”.



Песни с мотиви на борба. „Добър юнак убива люта змейна по Коледа”, „Свети Георги освобождава три синджира самодивски”. Мотива за Свети Георги. Хвалба на домакина.

Любовни песни. Според Пенчо Славейков най-хубавите песни са любовните. Единствено в тях българина си позволява да поговори така открито за тези чувства. Българина в любовта е краен идеалист. Българката в любовна песен е открита като съвършена жена притежаваща трудолюбие и почтеност. В песента „Мощни ми са мили” се подчертават тези качества на българската мома. Красотата на девойката се изтъква чрез сравнения, които включват образи от растителния и изоморния свят. В българските любовни песни любовта се чувства като най-хубавото чувство и го превръща в творец. Но случайно песента на „Момите клисурнянки” пеят така хубаво, че от техните гласове се вълнува и Варвара („Вятър вее, Варвар се люлее”). Любовта в българските любовни песни е любов, която се води в гроба. В любовта не се коментират извънбрачни връзки. Най-странното е, когато двамата се влюбят и не се вземат, заради намесата на възрастен персонаж.

Мотива за неразделната любов. Този мотив П. Славейков използва в баладата „Неразделни”. В тези случаи, народния творец използва клетвата. В родопската народна песен, ако двама се любят и не се вземат, е най-страшното в човешкия живот и от смъртта. Говори се за множеството като „везирство”, а за единството като „паталък”. Има и народни любовни хумористични песни – „Мома иска гайдар”, „Стоян море, Стояне”. В песента „Мома иска гайдар” българската мома се нарича дримулка, като се подчертава мързеливостта. Но независимо, че не е подчертана като работлива, тя не иска друг. Такива песни са изключение. В песента „Стоян море, Стояне” откриваме мотива за човека, който свири и разиграва всички със своята свирня. Константин Иречек говори за тази песен. Този мотив П. Славейков използва в стихотворението „Луд гидия”. Константин Иречек в своята книга говори за тази песен, че я е чувал в едно помашко село, където е видял прототипа на песента. В песента „Янка и кадия” отново откриваме образа на кадията, където трябва да осъди лудото младо. В този текст са прекрачени патриархалните норми, според което любовните чувства не трябва да се показват открито. И отсъжда срещу съвестта на Янка, че законът да ти е младост и не наказва лудото младо.

Нашите любовни песни са издържани художествено, те са кратки, методични (мелодични). В тях откриваме изобилие от сравнения, диалогичната форма, ведро – радостно настроение, което разстройва човека оптипично. Любовната песен е една от най-хубавата в балканския фолклор. „Двама се млади у ливади любят” - тази смислова раздвоеност се усеща. Любовното чувство се показва като съкровено, те са забравили за света. В песните „Янка и кадия”, „Ситен дъжд вали като Маргарит”, „Велико Дюлбер Вугарко” се наблюдават най-често срещаните имена на женските персонажи, които са имена на цветя. Чрез това се достига до допълнително интензиране на любовта.



Хайдушки песни. В тези песни могат да бъдат открити елементи на сходство с историческите, юнашките и любовните песни. Това показва колко относително е понятието на жанра във фолклора. Откриваме следи за движение през 18 век. В тях също откриваме сведения за конкретно действали хайдути. В тези песни присъства и образа на жената войводка. Между тях са имената на Страхил войвода, Сирма войвода и др. От хайдушките песни научаваме за реда в хайдушката чета. Най-горе в йерархията стои войводата. Има специално лице, което носи знамето – байрактар. Хайдушкото движение е обхващало периода през пролетта и лятото, защото през зимата е студено. Първоначално хайдутството възниква като лично отмъщение, което с времето прераства в движение. Хайдушките песни се доближават и до юнашките песни по отношение на това, че в тях възниква героична личност. Но те се различават от юнашките песни. Юнакът в юнашките песни се явява колектива, докато в хайдушките песни героят е носител на личностно самосъзнание. В хайдушките песни откриваме промененото отношение към смъртта. Вече човекът е намерил своя избор. Той предпочита смъртта пред робския живот. Той осъзнава (хайдутина), че неговото дело ще бъде продължено, че смъртта му не е напразна. Затова той завещава пушката и сабята на „милушко братим” („Хайдут Велко умира”) или пък мечтае да бъде погребан на кръстопът под дърво да вържат коня му и да забият сабята му („Велко баж байрактар”). В хайдушките песни откриваме и изява на интимното пространство на човека („Хайдут Велко умира”). Посочва се страданието на семейството, в което има хайдути („Делю войвода”). В хайдушките песни е разкрито отношението и природа – хайдутин. Хайдутинът възприема планината като свое пространство. Не е случайно в песента „Индже войвода”. Връзката между човека и планината е показана в песента „Кукувица кука”. Хайдушките песни са относително кратки в сравнение с юнашките песни и подобно на любовните песни са ритмични и се отличават с художествената си форма.

„Стоян отива бунтовник” – разкрива решението на Стоян да стане хайдутин и за раздялата с майката (поезията на Добри Чинтулов – „Стара майка се прощава със сина си”, „Хайдути” на Христо Ботев).

В „Хайдут Неделко и потеря” изображението на хайдутина се доближава до юнашките песни. Откриваме трихотомията. Анафора – повторение на начален текст. Отново откриваме ретардация, което не е типично за хайдушките песни. Хайдутинът е видян в битово отношение. Връзката между юнак и кон.

„Делю войвода” – Делю войвода е имал дружина, която е върлувала в Източните Родопи в края на 18 век. Той е герой на исторически предания. Според едно от преданията Делю войвода е убит с магически куршум, който е излят от сребро и е откраднат от него.

„Индже войвода” е взаимствана от Любен Каравелов. Най-възпявания българин от 19 век и се знае, че от главатар на кърджалии той се е превърнал в закрилник на народа. Той е герой на преданията.

„Сирма войвода” – жените войводи. Тя е от сборника на братя Миладинови. Под възглавницата държала пищови и имала закачена на стената сабя. Двамата братя я видели в стара възраст.

„Ильо войвода” – роден в село Берово, Малашевско. Бил пазач в Руския манастир, но след като турски войници убили брат му той повежда дружина. За него се пеят няколко песни, но той самият е живял до Освобождението.

„Хайдут Велко умира” – от А. Каравелов в Копривщица.



Митически песни. Съхранени са следи от митологията на българите. Техните обяснения за явленията, защо дълго време не вали дъжд, за вятър се съдържат в този тип песни. Персонажи в тези текстове са слънцето, гръмотевиците, свръхестествени неща, богове и др. Тук има следи от тотемизма, антропонизма. Говори се за превъплъщения на хора и животни, за сбъдване на клетви. Героите са самодиви, таласъми, самовили. Близки до самодивите са змейовете измислици. Според някои змея на челото си има едно око. Образа на ламята символизира земното зло.

Исторически песни. Това са песни, в които се разказва за важни събития засягащи живота на народа. Не случайно в историческата песен е съхранена паметта на народа. Тук се разказва не само за князе и царе, но и за живота на обикновените хора. Българските исторически песни включват турското робство. Този факт според християнския човек е показване на християнските норми, а не за падане под силата на турската мощ. Българите не могат да приемат, че българските князе са слаби и затова събитието е представено като божие наказание. Има текстове, които се допират до конкретни исторически събития („Мурат и Мара”). Бракът в такива песни (брак, за да бъде спасено царството, между Мара и Мурат) се превръщат в спор между християнството и мюсюлманството. Той разбира се приема, че християнството е по-голямата мощ. Има исторически песни, в които се коментират нападенията на кърджалиите, империалистите. В тези песни се говори за кърджалийското идеалистическо нападение. В други песни се коментира живота на лица служили във война като: Раковски, Левски, Ст. Караджа и др. Интересен е мотивът „Гора и три синджира роби”, „Даваш ли, даваш Балканджи Йово” – като символ на българското. Много често в тези песни се използва контраста между „бялото и черното”.



Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница