Д-р рос кембъл

Детският гняв

Помислете върху това. Когато детето е ядосано, то е твърде ограничено в начините, по които може да изрази своя гняв. То има само две възможности – да изрази гнева си или чрез своето поведение, или с думи. И двете форми затрудняват родителя да отговори подходящо.

Ако детето изразява гнева си, например като си удря главата, хвърля играчките си, блъска или рита срещу, по­добно поведение трябва да се вземат мерки. От друга стра­на, ако детето изразява яда си с думи, той почти сигурно ще бъде посрещнат от родителите като небрежен, незачитащ и неуместен. И този начин на изразяване на гнева също е нетолерантен и неприемлив. Какво може да направи родителят?

Като пара в котел, гневът трябва по някакъв начин да бъде изразходван. Никой, включително и малкото дете, не може да потиска гнева си и да продължи да го задържа изцяло у себе си. Това е едно от най-пагубните неща, на които можем да принудим. малкото дете. Ако не позволим на детето да изрази гнева си по някакъв начин, то ще трябва да го задържи у себе си – все по-навътре и по-навътре, което ще има разрушително въздействие върху живота му по-късно. Ако детето е наказано за това, че изразява гнева си – с думи или чрез поведението си, – то няма друг избор освен да го потисне и задържи навътре в себе си. Като резултат, това дете никога няма да може да се научи да контролира разумно гнева си.

Аз наричам това „капан на наказанието”. Като родители ние трябва да разберем, че наказанието не е начинът да научим децата си да се справят със своя гняв.

Друга честа грешка, която родителите правят, изпра­вени пред детския гняв, е в отговор да избухнат и да сто­варят бремето на своя гняв върху детето. Децата са без­помощни пред лицето на родителския гняв. Те не разпола­гат със защитни средства спрямо него. Най-обичайния при­мер тук откриваме в сурова реплика Като: „Никога вече да не правиш така (или да не говориш така)! Разбра ли?” Когато родителят крещи на детето си, той на практика затваря всички нормални пътища, по които детето може да изрази гнева си, и, както вече подчертах то трябва да го задържи вътре в себе си и да прибави към него родителския гняв.

Несъмнено огромна част от родителите днес не съумя­ват да се справят с гнева на децата си. Ако детето изра­зява яда си или чрез своето поведение, или с думи, те го наказват или гневно му се карат, или го хокат и наказват едновременно. Ще повторя, че тъй като това са единстве­ните начини за детето да изрази гнева си, то се оказва принудено да го потисне навътре в себе си.

Защо това е толкова пагубно? Защото, както подчер­тах, гневът в крайна сметка трябва да се изразходва по някакъв начин. Ако се потиска прекалено много, той ще се трансформира в „пасивно-агресивно поведение”. Пасивно-агресивното (ПА) поведение е предимно несъзнателно (из­вън детското усещане) и насочено срещу авторитета. То е несъзнателна мотивация от страна на детето да развен­чае всички авторитетни фигури (родителите и учителите особено), като прави точно обратното на онова, което се очаква от него. Щом веднъж пасивно-агресивните черти започнат да влияят върху поведението на детето, дисцип­лината се превръща в кошмар.

Пасивно-агресивното поведение (като противоположност на открития, честен, пряк и словесен израз на гнева) е такъв израз на гнева, който се стоварва обратно върху човека по косвен път. Няколко прости примера за това са бавенето, разтакаването, шляенето, инатът, преднамерената ползотворност и разсеяността. Подсъзнателната цел на ПА поведение е да се разстроят родителите или авторитетните фигури и да се предизвика гняв.

Пасивно-агресивните начини за справяне с гнева са непреки, коварни, саморазрушителни и пагубни. За съжаление тъй като пасивно-агресивното поведение е подсъзна­телно мотивирано, детето не може да осъзнае, че използва това съпротивляващо се, спъващо поведение, за да освободи насъбралия се у него гняв и да разстрои родителите си.

Един от начините, по които малкото дете отрано про­явява ПА тенденции, е да се напишква след като родители­те му са го научили да използва тоалетната – много ефективен, но нездравословен начин за изразяване на гнева. В повечето случаи родителите забраняват израза на какъвто и да било гняв, особено словесен. Много малко родители могат да се оправят в подобна ситуация. Повечето си вкарват автогол – колкото повече наказват детето си, толкова повече то се напишква, защото подсъзнателно иска да ги разстрои. Каква дилема! В това положение както родите­лят, така и детето са за съжаление.

Много деца, които ходят на училище, използват ПА, за да изразят гнева си, като получават по-ниски оценки от тези, на които са способни. Тяхното отношение прилича на това: „Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие.” За детето ПА, което използва слабите си оценки, за да ядоса родителите си, това значи: „Можеш да ме накараш да ходя на училище, но не можеш да ме принудиш да получавам добри оценки.” Ще повторя, спрямо ПА поведение родителите са безпомощни – детският гняв е контролиран и не се проявява видимо. Колкото повече родителите се объркват и разстройват (което е и подсъз­нателната цел на всичко това), толкова повече се влошава положението.

Важно е отново да подчертая, че детето ПА не постъп­ва съзнателно или целенасочено, за да разгневи автори­тетните фигури. Действията му са част от един несъзна­телен процес, за който то не си дава сметка и към който е било тласнато посредством „капана на наказанието”.

Пасивно-агресивното поведение е много често срещано. Защо? Защото повечето хора не разбират гнева или не знаят как да се справят с него. Те чувстват, че гневът е някак нереден или грешен и трябва да бъде изкоренен от детето. Това е сериозна заблуда, защото всяко човешко същество е изпитвало гняв (докато не се научи да го контролира). Ако когато детето ви е ядосано, вие го пляскате или му крещите: „Спри да говориш по този начин! Забранявам ти!”, или викате: „Млъкни или ще те плесна!”, какво може да направи то? Само две неща – може да не ви послуша и да продължи „да говори по този начин” или да ви послуша и „да спре да говори по този начин”. Ако избере второто и престане да изразява яда си, той просто ще бъде потиснат и ще остане ненамерил изход в детското подсъзнание, в очакване да се прояви по-късно чрез неуместно и/или пасивно-агресивно поведение.

Друга грешка, която правят някои родители по отноше­ние на потискането на гнева, е неуместният хумор. Когато ситуацията стане напрегната, особено ако някой започва да се нервира, има родители, които се шегуват и се опит­ват с хумор да разредят напрежението. Разбира се, хумо­рът е чудесно средство във всяко семейство. Но когато той се използва постоянно, за да се избегне нужното справяне с гнева, децата просто не могат да се научат да го преодоляват по подходящ начин.

Пасивно-агресивното поведение лесно се превръща в твърдо установен, обичаен модел, който може да се запази за цял живот. Ако по време на пубертета детето избягва честното и открито справяне с гнева по един подходящ начин, то може да си служи с пасивно-агресивни похвати във взаимоотношенията му с партньора, децата, работа­та, колегите, приятелите. ПА поведение е главната прину­да, която води към наркотици, извратен секс, провал в училище, бягства и самоубийство. Каква трагедия! И пове­чето от тези нещастни хора едва ли осъзнават своя пагу­бен модел на поведение или своите проблеми с преодолява­нето на гнева.

Пасивно-агресивното поведение е най-лошият начин да се справяме с гнева по няколко причини: 1) то лесно може да се превърне в твърдо установен, неизменен модел на пове­дение, който да се запази през целия живот; 2) то може да изкриви индивидуалността на човека и да го направи твър­де неприятен; 3) то може да се отрази на всички взаимоот­ношения на този човек; 4) то е едно от онези смущения в поведението, с които е най-трудно да се справим и да ги коригираме.

Да принуждаваме детето да потиска гнева си и да не се справя с него по подходящ начин, значи да го обучаваме на онова, което не трябва да прави. Решаващо е да научим детето да контро­лира гнева си по най-уместния начин. Това ще стане, като го научим да трансформира гнева си а не да го потиска.

Да научим своето малко или пораснало дете да контро­лира гнева си – това е според мен наистина най-трудната част от родителската отговорност. Първо, то е най-трудно, защото не идва естествено, както видяхме естес­твеният ни отговор на детския гняв е да бъдем още по-ядо­сани от детето и да стоварим гнева обратно върху него.

Второ, да го научим по най-добрия начин да контролира гнева си е много трудно, защото това е дълъг и еднообра­зен процес. Крайната цел е детето ни да е в състояние да контролира зряло своя гняв, когато стане на 16 или 17 години. Това е бавен процес, защото контролирането на гнева е въпрос на узряване. Един незрял възрастен се справя с гнева незряло; един зрял възрастен се справя с гнева зряло. Пасивно-агресивното поведение е най-незрелият начин за контролиране на гнева. Най-зрелият начин е с думи, любезно да разсеем гнева към човека, на когото сме ядосани, ако това е възможно. От никое дете не можем да очакваме бързо да се научи да контролира гнева си. Мъдрият родител осъзнава, че добре гледаното дете ще научи много посте­пенно тези същностни уроци, преминавайки от един ста­дий на развитие в друг. От детето може да се очаква да се научи как конкретно да се справя успешно с гнева си не преди да е навършило 6, 7 или дори повече години. Дотогава ние като родители трябва да се стремим пасивно-агресивното поведение да не пусне корени в нашето дете. Когато то е в състояние да възприема ние можем да го обучаваме конкретно как да контролира гнева си все по-зряло – колкото по-голямо става. Темата е твърде обширна, за да бъде обхваната в тази кратка глава. Но тя е разработена задъл­бочено в книгата „Възприемащи и невъзприемащи деца”.

Внимавайте и използвайте наказанието като крайна мярка, „въздържайте се да стоварвате своя гняв върху детето. Родители, моля ви, направете всичко, което е по силите ви, за да останете любезни с детето си и въпреки това да бъдете уместно твърди. Ако има две думи, които обобщават родителските грижи, стремящи се да наподобяват Христовите, те са: любезност и твърдост.

Любезността включва нежна обич, оптимизъм и стремеж да не се насаждат страх и безпокойство у детето, особено чрез нашия собствен гняв. Твърдостта включва ясни изисквания и последователност. Твърдостта не значи грубост и липса на гъвкавост. Тя е съобразена с възрастта, способностите и степента на зрялост на детето, когато детето ви навлезе в пубертета, прочетете „как истински да обичаме израсналото си дете” , шестата и седмата глава, които ще продължат да ви насочват по-нататък, към проблемите на тази възраст. Това включва как да научите детето си да контролира зряло гнева си, когато е на 16 или 17 години. Никакво ПА поведение след тази възраст не трябва да се допуска.

Да, трудно е да научим детето си да контролира своя гняв, но това е една от най-големите отговорности на родителите днес. Като родители ние трябва да се отнесем сериозно към това и да внимаваме особено дали действи­телно знаем какво всъщност правим. Рискът е твърде голям!

9