Факултет по класически и нови филологии катедра по „испанистика и португалистика

2. Родство. Видове родство и родствени системи. Родствена терминология

Родството е привилегировано поле за изследвания на науката антропология като форма на социална организация и структура и действа като критерий за класификация, разграничаване и обединяване на субектите в роднински групи. Ако родството е принцип, по който се подреждат човешките общества и чрез който се създава и установява определена система на социални взаимоотношения, то външната и видима материализация на тази система са думите, които се употребяват, за да назовем или за да се обърнем към хората, включени в категорията „роднини”.

Основополагащата творба за изучаването на родството в антропологията е Systems of Consanguinity and Affinity of the Human Family, написана от Луис Х. Морган и издадена през 1871 г. За първи път се насочва вниманието към важността на родствените терминологии за определяне степента на историческо развитие на дадено общество, с което се поставят основите на социалната антропология и се въвежда темата за родството, за неговите социални корени и еволюция, както и въпросът за роднинската терминология. Луис Х. Морган пръв се опитва да раздели родствените терминологии на класификаторни и дескриптивни. Дескриптивните различават родствениците по права и по съребрена линия (например баща/чичо), докато класификаторните системи употребяват един и същ термин, който слива двете категории (Бъчлър 1982: 85).

Съществуват три вида родство: кръвно, брачно и духовно (символично). Под кръвно родство се разбират културно и социално припознатите връзки между родители (предци) и деца. В науката са съществували спорове кой от първите два вида е основен. По този повод са възникнали две базисни теории за системата на човешко родство: теория на филиацията (от лат. filius, син) и теория на алианса (от фр. съюз). Теорията на филиацията се свързва с името на английския учен Алфред Радклиф-Браун (Радклиф-Браун 1962: 13 цит. по Бъчлър 1982: 99-100), който развива структурно-функционалния подход в антропологията. Според нея основа на родството се явява кръвната връзка. Тя определя начина на групиране на индивидите, т.е. към каква категория принадлежи всеки един от тях и по какъв начин различните категории или групи хора се свързват помежду си. Радклиф Браун смята, че една родствена система включва съществуването на определени социални групи, като например семейството или еднолинейни групи (родове, кланове). Правата и задълженията, социалните обичаи (включително и култът към предците) също са част от тази система.

Радклиф-Браун разглежда три основни типа социални отношения:

1. 
   кръвно родство – индивиди, които биологично произлизат от един родител (братя и сестри);
   
2. 
   родство по сватовство или брак – връзките между съпрузи;
   
3. 
   родство по произход или потомство – връзките между родители и деца.
   

Вторият подход, следван от представителите на френския структурализъм, начело с Клод Леви-Строс, подчертава значението на брачното родство и се отнася до разпределянето на брачните двойки: т.е. кой с кого може или трябва да се свърже. Според Леви-Строс (Леви-Строс 1972 цит. по Бъчлър 1982: 26-27) в основата на родството стои брачната връзка, която той разглежда като обмен на жени. За привържениците на тази теория съществуват два вида семейства: семейството, в което индивидът се ражда, и семейството, в което той се жени.

Дали родството е биологичен или социален факт? Този въпрос се е поставял в науката нееднократно. За да се отговори на него, обикновено родството се разделя на две части: родството самò по себе си и правата и задълженията, съществуващи между родствениците. Родството е резултат от раждането на детето; докато правата и задълженията, свързани с него, са социален факт.

Да разгледаме родството самò по себе си. От един човек произхожда друг (от бащата – син, дъщеря; от дядото – внук, внучка). Това кръвно родство се нарича по права линия. Двама души произхождат от един (от родителя – брат, сестра, от чичото – братовчед, братовчедка) – това кръвно родство (между братя и сестри, братовчеди и т.н) се нарича косвено или по съребрена линия. По такъв начин кръвното родство има две разновидности – пряко и косвено, или както се наричат понякога хоризонтално и вертикално.

Освен родството по кръв съществува и родство по брак или по сватовство (тъст – зет, свекър – снаха и т.н.). Кръвното родство възниква веднъж и завинаги. Родителите, братята и сестрите човек не може да си избира сам. Родството по сватовство е по-„гъвкаво” (съпругът или съпругата се избират, а понякога и самите роднини по сватовство също).

Всъщност родството по кръв и родството по брак в съвкупност представляват сложна система от родствени връзки и формират две групи родственици.

Третият тип е така нареченото символично или фиктивно родство. Това са връзки, подобни на родствените, но те се създават обикновено след извършването на някакъв ритуал или церемония – например осиновяване, кръвно братство, кръщение.

Езиците отразяват връзките и дават названия на родствените категории. Антрополозите са открили няколко различни начина, по които хората групират своите роднини и говорят за тях. Макар че общуват на различни езици, хората често използват една и съща терминологична родствена система.

Американският културен антрополог Алфред Крьобер (1909 цит. по Бъчлър 1982:71-72) ) на базата на събрания от учените материал твърди, че в отделните системи на родствени названия могат да бъдат отчетени следните компоненти:

1. 
   разлика по пол между родствениците (баща / майка; леля / чичо);
   
2. 
   пол на човека, по отношение на когото се установява родството. Различават се роднини по мъжка линия (от страна на бащата) и по женска линия (от страна на майката);
   
3. 
   относителна разлика във възрастта в рамките на едно поколение. Различават се по-голям брат / по-малък брат, по-голям брат на майката / по-малък брат на майката и т.н.;
   
4. 
   разлики между поколенията (майка / дъщеря);
   
5. 
   пряко и косвено родство (дядо / баща – пряко; косвено – вуйчо / племенник);
   
6. 
   различия между родство по кръв и по брак (син, зет);
   
7. 
   пол на самия индивид, който информира за родството;
   
8. 
   роднините на жената и роднините на мъжа се назовават по различен начин;
   
9. 
   други отличителни признаци, като например дали е жив даденият роднина, какъв е неговият статус и др.
   

Различните форми за назоваване на роднините, които се употребяват по света, могат да бъдат групирани в няколко типа, въпреки че всеки от тях съдържа и множество варианти. От изучаването на родствените терминологии могат да се направят няколко извода. На първо място, всички те са логични от гледна точка на използващите ги. На второ място, могат да бъдат интерпретирани само когато са добре познати социалните и културните условности на дадените общества. Основните видовеспоред антрополозите са четири: хавайски, ескимоски, ирокезки и судански. Към тях съществуват и два допълнителни: омаха и кроу.

Българската родствена система принадлежи към суданския тип родствена терминология. Тя е най-сложната система, при която всеки вид родственик е наричан с различно наименование в зависимост от неговия пол, типа на връзка с еgo и степента на отдалеченост от еgo. Например: бащата, братът на бащата и братът на майката притежават различни названия. Тази дескриптивна терминология е типична за малко на брой общества, предимно с патрилинеен произход. Българите признават кръвното родство по бащина и по майчина линия, но при социалното организиране на роднините значение има единствено произходът по бащина мъжка права линия на родство. Той определя патрилинейния характер на българската родствена система.

От своя страна испанската родствена система може да бъде определена като от ескимоски тип, при който не се прави разлика между роднините по майчина и бащина линия. Вземат се предвид поколението, полът на родственика и съществува родство по кръв и по брак. Например: братята и сестрите на родителите, като и техните респективни съпрузи, се различават само по пол (tío/tía).

3. Родствени връзки и названия в българския език

3.1. Кръвно родство:

3.1.1. По възходяща линия:

За названия по кръвно родство се приемат баща/майка, дете/син/дъщеря, брат/сестра; а по низходяща линия – внуци и правнуци, по възходяща – дядо/баба и т.н.

Славянската форма otьсь по всяка вероятност е възникнала от индоевропейската форма atta, на която има посветена достатъчно литература (Трубачов 2006). Смята се, че формата tata е възникнала от детската реч, откъдето на български език съществува обръщението „татко”. Ако в някои славянски езици терминът pater е бил заместен с atta, това означава, че е бил по-скоро класификаторен термин (Бенвенист 1983: 139).

Може да се заключи, че думата atta е назовавала бащата, който се е грижел за детето и го е изхранвал. Откъдето се вижда ясно разликата между двата термина atta и pater. Те са можели да се употребяват паралелно и са съществували така доста продължително време. Ако atta се е наложил, както в случая със славянските езици, то това е може би като следствие на дълбоки промени в религиозните виждания и социалната структура.

Индоевропейското наименование на майка е mater, което е преминало в старобългарски език мати, а оттам се е разпространило и в съвременните славянски езици: руски – „мать”, полски и чешки – „matka”, сръбски – „ мати”, български – „ майка”. Етимологията на този термин не може да бъде твърдо доказана. Той вероятно произхожда от индоевропейски корен за „произвеждам, създавам” (Трубачов 2006), но може да бъде обяснен и с детското бърборене (Фасмер 2004; Трубачов 2006). Българската дума – майка – може би се явява съкращение от славянското мати. Вероятната му първоначална употреба е била като звателна форма.

Общо индоевропейско наименование за „дядо” не е известно. За това говори и различният характер на образуване на този термин в отделните индоевропейски езици, където съществуват изрази като „баща на бащата”, „баща на майката”, „голям”, „добър” или „по-добър баща” (Трубачов 2006). Поради тази причина може да се предположи, че това родствено наименование е възникнало по-късно. Своеобразието на славянските езици се заключава във факта, че за разлика от описателните методи за образуване на този термин, като например в немски – Großvater (голям, добър баща), славянските езици имат за дядото просто название, за чиято етимологична близост с названието за баща може само да се гадае.

Такова наименование, представено във всички славянски езици, се явява dedь: руски - „дед”, полски – “dziad”, чешки - “ded”, сръбски –дjед, български – „дядо”.

По-далечната родствена връзка се представя с представката „пра-„: ”прадядо”, „прабаба”, „правнук”. Следващите по степен родствени названия се образуват с наслагване на представката (префикса): „прапрадядо”, „прапрабаба”, „праправнук”.

Названието „баба” също е разпространено в славянските езици; руски – „баба” (жена, баба (в детския говор синоним на бабушка)), полски “babcia” (жена, баба), чешки “baba”, сръбски и български – „баба”. Значението на славянската дума е майка на бащата или на майката, но търпи и тенденция към разширяване на значението в повечето славянски езици като „жена, омъжена жена”. Почти всички изследователи са единодушни в тълкуването на думата като произтичаща от детския говор (Трубачев 2006; Фасмер 2004).

3.1.2. По низходяща линия:

Следващият термин, който ще бъде разгледан, е „дете”. Общоиндоевропейска дума, която да се използва независимо от пола на детето, отсъства. Повечето езици си служат с различни самостоятелни названия. Това говори за може би по-късно образуване на фона на древните sūnus (син) и dhughdtēr (дъщеря) – още един пример, при който няколко конкретни термина предшестват появата на един по-общ. От всички думи, които на славянските езици означават „дете”, най-древната може би е именно старобългарската dete (български дете, руски дитя и сходни).

Друго наименование на детето е cedo. То е било достатъчно разпространено в старобългарския, но в съвременните славянски езици са останали само няколко негови форми, в това число и съставни. На български „чедо” е остаряла или диалектна дума, но коренът се съдържа в други роднински термини като: „братовчед” (детето на брата).

Наименованията за деца се разделят по пол – син и дъщеря. Терминът „син” произлиза от общославянската дума synъ, идваща от sūnus, обща за редица индоевропейски езици. Тук се отнасят: старобългарски – „сынь”, руски – „сын”, украински – „син”, полски – „syn”, сръбски – „син”. Етимологията на изходната дума sūnus е изяснена и приета без съмнения от повечето изследователи: от индоевропейски seu-, su (раждам). Значението на думата води до „роден от майка”, тъй като глаголът su се отнася до майчината функция – раждането, което говори, може би, че в индоевропейското название за син се отразява древният матриархат (Трубачов 2006; Фасмер 2004).

„Дъщеря” произхожда от общославянското название dъкti (старобългарски – „дъшти”, руски – „дочь” и др.). Историята на този термин е подробно изучена. Произлиза от индоевропейското dhughdtēr, едно от най-древните роднински названия, завършващи на –r, като: pater, mater, swesor.

Децата на децата се наименуват „внук”, „внучка”. Между названията за противоположни степени на родство – в частност между „дядо” и „внук” – съществуват различни смислови и формални връзки. По всяка вероятност названието „внук” не се отличава с дълбока древност, а е възникнало сравнително по-късно. В старите епохи може би не е имало необходимост от този термин, тъй като внукът се считал за „син на своя дядо”, така както и истинският му син. В такъв смисъл названията „дядо” и „внук” са сравнително по-късно появили се.

Следващите степени на низходящо родство се образуват по същия начин, както и тези по възходяща линия: посредством представката пра- (правнук, правнучка) или удвояване на същия префикс за обозначаване на по-далечно родство: „праправнук”, „праправнучка”.

3.1.3. Косвени:

Славянската родствена терминология познава различни названия за чичо по бащина линия -*stryjь и по майчина линия - *ujь.

Славянската дума за чичо по бащина линия, т.е. за брата на бащата, се е съхранила почти навсякъде. Изключение прави източнославянската клонка, където stryjь е забравено и е отстъпило място на ново название. Но въпреки това в съвременния български език все още се срещат форми като „стрина”, „стринка” за обозначаване на жената на брата на бащата.

Ст. Младенов (1941) допуска, че българската дума „чичо” е заимствана от тюркските езици.

Думата ujь е общославянска, но в някои съвременни езици се счита за остаряла. В българския език все още съществува под формите „вуйчо” (брат на майката или съпруг на лелята) и „вуйна” (жена на брата на майката).

Между термините за сестрите на майката и бащата българският език в настоящето почти не прави разлика. Най-употребяваният термин е „леля”, докато „тетка” се счита за остаряла или диалектна форма. Teta е старославянско название, което има своето отражение и в съвременните славянски езици – руски „тётя”.

Що се касае за наименованието за племенник в съвременните славянски езици, то най-често то е производно от думите за „брат” или „сестра”, например полски – “bratanek”. Названията в български -„племенник”, руски – „племянник” са доста по-късно появили се, в началото, за да означат хора от едно племе, съплеменници.

3.1.4. Преки по права линия:

Повечето индоевропейски езици извеждат названието за брат от древната дума brātēr. Опитите за разкриване на етимологията й обикновено се смятат за несполучливи.

Брат произлиза от старобългарското *bratrь, *bratь, което се разпространява и в съвременните славянски езици: руски – „брат”, чешки – „bratr”, полски – „brat”, сръбски – „брат” и др. Важността на термина в славянските езици се състои и в това, че от него произлизат и други названия на роднини по кръвна или косвена връзка. Например старата дума братана, от която води своето начало и вече остарялата българската форма братанец (син на брата, племенник).

Освен това брат е и в основата на ласкавите и нежни обръщения като „бате, батко, бае” към по-голям брат. От тази гледна точка буди интерес и формата „побратим”, която е вероятно стара производна форма от „брат”.

Широко разпространен сред славянските езици е и терминът „сестра”: от старобългарски sestra в руски – „сестра”, полски – „siostra”, чешки – „sestra”, сръбски – „сестра” и др.

От производните на сестра на български език трябва да бъдат отбелязани: умалителното „сестрица”, а също и названията на различни по-близки и далечни роднини като: „сестреник” (син на сестрата) или сестреница (дъщеря на сестрата); посестрима (млечна сестра). Обръщението „кака” към по-голяма сестра се тълкува като произлязло от детския говор (Младенов 1941).

3.2. По сватовство:

Следващата голяма група от термини обединява названията по сватосване или по брак, които до известна степен се противопоставят на тези по кръвно родство. Между тях обаче има и тясна взаимовръзка.

Индоевропейското название за човек, мъж е претърпяло в славянските езици коренна промяна в своето значение, което е довело до приобщаването му към роднинската терминология. Така са се появили в славянските езици следните лексеми: руски – „муж, мужчина”, чешки – „muz”, словенски – „moz”, български – „мъж”.

Що се отнася до етимологията на думата, то обясненията водят до старото тълкувание на индоевропейското название за човек.

Славянският термин жена безспорно е стара индоевропейска дума. Славянските съвременни езици без изключение познават това наименование: руски – „жена”, полски – „zona”, чешки – „zena”, сръбски – „жена”, български – „жена” и др.

Трудно е да бъде определена индоевропейската форма, която е в основата на „жена”. От една страна, е възможно тя да е произлязла от индоевропейския глагол, който съществува и в староиндийските форми: gen- (раждам), т.е. същество, посредством което се осъществява продължението на рода (Трубачов 2006).

Когато един от съпрузите почине, за останалите сами се употребяват термините „вдовец”, „вдовица” като възникнали от старата славянска дума vьdova. Този общославянски термин се е съхранил във всички славянски езици. Думата, по всяка вероятност, е още индоевропейска и нейната етимология е достатъчно изяснена. Тя е следствие на формата uidheua със значение на „празен” (Фасмер 2004; Трубачов 2006).

Да преминем към основните термини на роднинството по сватовство, като задължително тук трябва да се обърне внимание на индоевропейския корен suo- (свой), който е представен в названия като: свекър, свекърва, сват.

Наименованията „свекър” и „свекърва” водят своето начало от старославянските свекръ, свекры, които от своя страна произлизат от индоевропейските форми suekru-s (ж.р.), suekro-s (м.р.). Най-важната част за славянското езиково съзнание е може би sve-, svo- (свой), докато втората част е била заменена по пътя на народната етимология с –кру под влияние на славянското кру- (кръв), което в случая на родствената терминология е напълно допустимо. По такъв начин свекръ, свекры може да се тълкуват като „своя кръв”. Най-често срещана тенденция при обръщение към свекър и свекърва е с „татко” и „майко”.

За именуване на родителите на съпругата се използват термините „тъст”, „тъща”. Те произлизат от славянските tьstь и tьstja, които имат своето разпространение в повечето славянски езици: руски – „тесть”, „теща”; сръбски – „таст”, „ташта”, чешки – “test” и др.

Думата „зет” (съпруг на дъщерята, съпруг на сестрата) също е с древен произход, като се има предвид нейното разпространение в славянските езици: руски – „зять” (мъж на дъщерята или на сестрата); чешки – „zet”; сръбски – „зет” и т.н. Латинското название gener се свързва с индоевропейския глагол gen- (раждам се) и със старославянското *zetь. Това би могло да бъде едно от обясненията за етимологията на думата. Съществуват и вторични названия, които определят положението на зетя, който живее в дома на родителите на своята съпруга, като например изразът „заврян зет”.

Съпругата на сина носи наименованието „снаха”. Същият термин обаче се използва и за назоваване на жената на брата. Близки на тази дума са и форми и в други индоевропейски езици като лат. nurus.

В миналото освен „снаха”, жената на сина или на брата се е назовавала също и „невеста”, „булка” или „буля”.

За брат на мъжа се използва терминът „девер”. Неговите корени отново трябва да се потърсят в старобългарския език, който познава формата *deverь. Тя има общославянски характер, но се е съхранила по-добре в източните и южните славянски езици, сред които попада и българският.

Друго остаряло и диалектно название за „девер” е думата „драгинко”, обръщение към по-малкия брат на мъжа.

Както названието за брат на мъжа, така и това, с което се назовава сестрата на съпруга „зълва”, се е запазило по-добре в източните и южните славянски езици, докато в западните, например в полски, то е напълно забравено.

Голям интерес от изследователска гледна точка предизвикват и групите от наименования, които получават братята и сестрите на мъжа, обобщени от термините „девер” и „зълва”. От гледна точка на съвременния човек те ни се струват напълно излишни. Но в миналото в традиционното българско семейство е било нужно да бъде спазвана строга йерархия между неговите членове в зависимост от техния пол и възраст. Броят на наименованията е отговарял на броя на членовете на семейството, в което нерядко е имало повече от десет деца. Не са били изключение и случаите, когато свекървата е раждала заедно с най-голямата си снаха или дъщеря. Женените синове са живеели заедно с родителите си и с другите си братя и неомъжени сестри. Това е пораждало и много сложни взаимоотношения между тях.

Традиционно жената на брата на мъжа се нарича „етърва”, въпреки че в съвременността тази дума все повече изпада от употреба и по-младите хора не правят разлика между различните видове роднински връзки по сватовство. Братът на съпругата се назовава „шурей”, още един сравнително по-рядко използван термин от родството по брак.

Цяла една група родствени названия води своето начало от индоевропейски корен sue- (свой), който се явява най-характерен за термините за родствени връзки , които се установяват чрез брак. Едно от тях е „свако” (съпруг на лелята) в някои региони на България, най-вече източните. В другите славянски езици съществува и терминът „свояк” (руски – мъж на сестрата на жената). В българския език обаче с такова значение се използва думата „баджанак”, с неоспорим турски произход, производна форма от думата bacı (по-голяма сестра). Това важи и за названието на самата сестра на жената „балдъза” - термин с турски произход от baldız (снаха, сестра на жената).

Тук могат да бъдат причислени и група думи, произхождащи от старобългарската *svatь, като: „сват”, „сватя”, „сватовство” и т.н.

3.3. По кумство:

Традиционното българско кумство е народен институт, който възниква след изпълняването на определени обредни действия. Това са тези, които придружават православните християнски обреди: кръщение и сключване на брак. Съществуват два типа названия за означаване на роднините по кумство. От една страна, са тези, които извършват обреда – общо казано групата на кумовете. Тези наименования са: кум – кума; кръстник – кръстница. Лицата, върху които е бил извършен обредът, носят названията кумец – кумица; кръщелник – кръщелница.

3.4. При осиновяване:

Роднинските термини при осиновяване възникват след повторния брак на съпрузите или родителите, а също и когато се поема грижата над деца, останали без родители.

По нормите на обичайното право за доведени деца се приемат родните деца на съпругата от предишния й брак, които тя довежда в дома на сегашния си съпруг. Съответно за заварени се считат родните деца на съпруга от предишния му брак, които съпругата заварва в новия дом. Макар и по-рядко, е възможно и обратното. За повторен или втори баща се срещат следните названия: пастрок, отчув; а за повторна майка съществува терминът мащеха.

Отличителната черта на този тип роднинство е стремежът то да повтори обичайните родствени отношения между съпрузите, родителите и т.н.

4. 
   Роднински връзки и названия в испанския език
   

1. 
   По права линия:
   

4.1.1. По възходяща линия:

Формата abuelo на испански език произхожда от думата на народен латински aviola, умалително обръщение към бабата, върху което се образува по-късно думата за дядо abuelo (< aviolus). Същото явление се наблюдава и в други езици, може би защото бабата е прекарвала най-много време с децата: на каталански “àvia”, “avi”, галисийско-португалски “avó”, “avoa” от същия корен.

На латински език са съществували множество думи, с които са се означавали предшествениците на дядото, но винаги са се формирали на базата на един и същи корен. На испански език се използва терминът “bisabuelo” (два пъти дядо) или унифицираната форма “tatarabuelo”, аналогична, както ще видим по-нататък, на формата “tataranieto“.

Продължавайки с родословното дърво, се появява още една двойка термини, ядро на римското семейство, pater/mater, добре позната на всички, тъй като романските езици, с едно изключение – румънският, образуват на базата на този корен наименованията на най-важните фигури в семейството. В латинския език думата pater е общ термин, който за разлика от parens и genitor не включва само кръвна връзка, а и социална и религиозна, свързана с власт, авторитет, уважение и почит. Терминът genitor произлиза от причастието на глагола gignere (“engendrar” – давам начало, пораждам) и наставката -tor и се използва по-често, за да изрази факта, че мъжът е дал начало (породил) по естествен начин на един или повече потомци (Ариас Алонсо 2000).

Mater и genetrix ни посочват майчинството. Mater е термин с индоевропейски произход, който служи за назоваване на майката (madre). От своя страна genetrix е термин, който се отнася до жени с кралска или религиозна власт, по-тържествено обръщение към видни личности от Църквата или обществото.

4.1.2. По низходяща линия:

Следващият блок от роднинската терминология hijo, hija (син, дъщеря) е основан на двойката думи filius/filia. С тези термини е свързан един любопитен факт. Произходът на filius може да се обясни с връзката му на латински с етимологичната група feto, fecundus и др., които включват в себе си идеята за nutrir (храня) (filiuf, pl.-lactantes, mamones). Може би е възникнал като прилагателно име, съпътстващо и уточняващо, че става дума за дете от мъжки пол. В по-късни времена, когато голямото семейство се е разпаднало, това прилагателно име е приело функцията на съществително име. И по този начин е преминало в романските езици: испански hijo, галисийски fillo, италиански figlio, каталански fill, португалски filho и френски fils.

На латински nepos се използва без разлика за племенник или внук. Почти невероятен е фaктът, че латинският език, иначе така точен и основа на юридическата терминология, не отличава nieto/sobrino, nieta/sobrina, а от друга страна, притежава различни наименования за братята и сестрите на майката и бащата.

Френският и иберороманските езици също се опитват да разрешат този проблем, но не по еднакъв начин. Особено френският, който прибягва до създаването на структури по подобие на германските езици от типа на petit-fils/petit-fille. Каталанският прави възможно разграничаването, използвайки формите от номинатив net/neta за внук, а от акузатива – nebot/neboda – за племенник и племенница. Испанският и португалският имат съвпадение при формите nieto, neto за внук, а sobrino, sobrinho (от латинското consobrinus) – за племенник

Паралелно с това, което се забелязва и при дядо, съществуват наименования, служещи за означаване на поколенията след това на внука. Испанският език разполага с два термина за поясняване на тези връзки: bisnieto (< bis-nepta = два пъти внук) и за всички останали случаи tataranieto.

4.2. По съребрена линия:

Връзката между братята и сестрите се изразява чрез термините soror/frater. В съвременния италиански и френски език наименованията за брат и сестра са възникнали на основата на frater, докато на испански, каталонски и португалски на germanus (hermano, germà, irmãо).

В съвременните езици различията в названията на братята и сестрите на двамата родители са изчезнали. Любопитно е, че романските езици, включително и испанският, са свели тези названия до едно или максимум две, като френският и каталонският са избрали aunculus > oncle; и френския amita > tante (Таливиани, 1981: 313); докато испански, португалски и италиански образуват тези названия от думата thius, с предполагаем гръцки произход – tío, tía (испански), tio, tia (португалски) и zio, zia (италиански).

Романските езици се различават помежду си при названията за децата на братята и сестрите на родителите. Испански и португалски въвеждат primo /братовчед/.

От своя страна формата на испански и португалски “sobrino” /племенник/ е останала за обозначаване на роднини по съребрена линия от по-младо поколение.

4.3. По сватовство:

На кръвното родство се противопоставя това по брак. Съюзът между двама души свързва различни групи с постоянни връзки на родство между тях.

„Cónyuge, cónyuges” произлиза от coniugium или coniungerе и има индоевропейски корен yeug-/yug- през латински ing-/iung-, откъдето идва iugum (“yugo” ярем, иго) или iungere (“unir”, свързвам, впрягам), и изразява брачната връзка между двама души. В латинския език в самото начало с нея са били назовавани хора, принадлежащи към прислугата, а в по-общ смисъл и хора с еднаква съдба или положение. По-късно се употребява, за да посочи човек, споделящ брачното ложе, мъж или жена.

Освен „cónyuge” съпругата в съвременния испански език се назовава и с думата „mujer” (жена). Тя произхожда от латинската mulier, -eris, която от своя страна води началото си от старинната mulies, дума с непознат произход.

Освен „cónyuge” съпругата в съвременния испански език се назовава и с думата „mujer” (жена). Тя произхожда от латинската mulier, -eris, която от своя страна води началото си от старинната mulies, дума с непознат произход. Прилагателното viduus, -a, -um (празен, лишен от), което в съвременния език чрез метатеза през формите bibda, vibda е дало viuda, се употребява за мъж или жена, чийто съпруг е починал, но предимно се е отнасял до жената, загубила своя брачен партньор.

Роднини по пряка връзка по сватовство:

1. 
   По възходяща линия:los padres políticos.
   

Бащата и майката на съпруга се назовават suegro/suegra от латински socer,-cri/socrus,-ae. Става въпрос за две думи, които се свързват със съществителното soror чрез своя индоевропейски произход на база на корена swe-, който говори за принадлежност към една социална група (swekuros/swekrus).

2. 
   По низходяща линия: los hijos políticos:
   

Връзките между родителите на съпрузите и самите съпрузи се изразява посредством термините yerno (зет) и nuera (снаха).

Yerno (зет) води своето начало от латинското gener, -ri. Този роднински термин принадлежи към етимологическата група на gignere (engendrar – раждам, пораждам).

Nuera (снаха) е също дума с индоевропейски произход, която е била адаптирана на латински език като съществително nurus, -us. Преминала през варианта nora, -ae, тя дава като резултат кастилската nuera.

Роднини по косвена линия по сватовство: los hermanos políticos.

Братята и сестрите на съпруга/съпругата се наричат cuñado/cuñada, произлизащи от латинската дума cognatus, което ще рече родени едновременно или еднокръвни, родени от един прародител.

Термините за роднинство по сватовство заемат същите позиции, които съответстват в кръвното родство на членовете на семейството (баща, майка, син и дъщеря, братя и сестри). По този начин може да се потвърди съществуването на известен паралелизъм между роднинските връзки по кръв и по брак, като тази по сватовство възпроизвежда изкуствено същата схема като на биологичното родство.

4.4. По кумство:

В цял свят съществуват институции, които установяват връзки, подобни на родствените. Такива са побратимството (hermandad de sangre) или кумството (compaternidad o compadrazgo о padrinazgo), които се обединяват под названието ритуално (символично или духовно) родство.

Кумството (compadrazgo) е символичното родство, най-добре документирано в антропологичната литература. То произтича от християнската идея за духовно родство, един от трите съществуващи вида заедно с кръвното и това по сватовство (Лоринг Гарсия 2001).

Появата на институцията на padrinazgo е пряко свързана с тайнството на кръщението. То се разглежда като един вид „второ рождение”, което интегрира кръщавания към Църквата, но освен това създава и цяла една нова мрежа от роднински взаимоотношения, произтичащи от духовното родство с кръстниците. Така възникват два типа отношения: между кръщелника и кръстника му (padrino) и между родителите и кръстника, като тези последните се наричат помежду си “compadre”.

Църквата през дългите векове на съществуването си е издавала различни разпореждания относно ритуала на кръщение. Между 585г. и 595 г. се появяват в Западната християнска църква термините compater и commater, които дават начало на съвременните термини (Минц, Уолф 1995: 375 – 376). Католическата църква е установила допустимия брой на кръстници на едно дете. Обикновено се избират един мъж (padrino) и една жена (madrina), които кръщават новороденото, но може кръстникът да бъде и само един. И двата термина са от латински произход от съответните думи за баща и майка.

В Средновековието християните, достигнали зряла възраст, можели да установят връзка с Бог и с Църквата, като латинската дума affinitas най-добре я изразява. Тези отношения са били предимно създавани от свещеници и монаси и могат да бъдат разгледани като паралелни на брачните отношения и ритуалите, които ги установяват, са били и продължават да бъдат аналогични на брачните ритуали. Достатъчно е да бъде споменат ритуалът, при който епископът, встъпвайки в този сан, получава пръстен (Лоринг Гарсия 2001: 13 – 14).

И на последно място, християните са имали възможност да постъпват в различни по своя вид братства (fraternidades о cofraternidades), за да заздравят връзките си с Бог и с Църквата. Често срещани са даренията, които членовете на братството давали на определен манастир или църква, от което те се ползвали с различни предимства, като например молитви, защита или пък гробно място в двора на църквата. В съвременна Испания, в някои райони, например Андалусия, тези братства продължават да съществуват, като техните членове имат привилегията да се грижат за църквата, към която се числят и съответно имат специална „връзка” със светеца – покровител.

Така че в резюме може да се обобщи, че посредством тези три вида духовно родство: padrinazgo, affinitas и fraternidades се създават нови мрежи от връзки, които понякога са с по-голяма важност от връзките по кръвно или брачно родство.

4.5. При осиновяване:

Западният модел на родство според повечето автори, изследвали материята, се основава на определено схващане за връзката между биологичното и социалното, в който сексуалните отношения са символът, върху който се изгражда семейството в културен аспект, като по този начин се дава една и съща биогенетична идентичност на родителите и техните деца. Според този модел значенията на роднинските термини не се подлагат на съмнение: бащата е родител и е този, който е женен за майката; майката е родител и е омъжена за бащата.

Въпреки че този модел на родство има превес в обществото, той контрастира с други, по-нови и съвременни формули за съвместно съжителство на една двойка. Освен това, още от стари времена се е налагало заменянето, най-често при смърт на един от двамата родители, с което е възникнала необходимостта произтичащите по тази причина нови връзки да придобият и съответните названия.

Така че можем да се озовем пред ситуация, в която бащата не присъства в семейството, а е заменен от новия съпруг на майката. Терминът, който се използва на испански език, е padrastro. В съвременното общество вече са много чести случаите на развод между двамата родители, при което пред детето стои дилемата за това как да нарича новите им партньори. Термините padrastro (пастрок, втори баща) и madrastra (мащеха) започват да излизат от употреба и се заменят със собствените имена. Същият проблем стои и пред така наречените осиновители: как да се обръщат към децата на новия си партньор. Понякога те са hijastro / hijastra (доведени / заварени деца) или пък „неговите / нейните деца”, или пък по-просто само „децата”. Така че сме изправени пред промени в терминологията, съпътстващи адаптирането към новите обстоятелства.

Що се отнася до общите или полуобщите деца, се срещат различни ситуации: на първо място, когато има деца от предишна връзка и няма общи деца; на второ място, може да има деца от предишни връзки и на двамата партньори; и на трето място, съществува възможност да има и общи деца наред с необщите на двамата партньори. Тук названията изобилстват: hermanos carnales (кръвни братя), hermanos/as de padre, madre (братя / сестри по баща / майка), medio hermanos (полубратя / полусестри), hermanastros (доведени / заварени братя /сестри).

5. Лексикалното поле на родството в българския и испанския език

Лексикалното равнище на всеки език е съвкупност от лексикални полета. Теорията за лексикалното поле е един от най-сложните и дискутирани проблеми в лексикологията. Според структуралната семантика на Косериу (1981: 135) лексикалното поле е сбор от лексеми или думи с лексикално значение, които са обединени от обща лексикална стойност, изведена в названието на полето, и свързани в опозиции въз основа на разликите между лексикалните им значения.

Едно от лексикалните полета е именно полето на родството.¹ То се радва на голям интерес от страна на лингвистите и често е избирано като обект за анализ. По принцип то е едно от тези полета, които не представляват особена трудност за дефиниране, защото опитът на говорещите е придал форма на една социална и културна структура, изразена в отношенията на родство между членовете на една общност.

Косериу (1981) основава своята теория за лексикалните полета на опозициите, в които се намират лексемите. За да бъде направен съпоставителен анализ на лексикалните полета на родство в испанския и българския език, трябва да бъдат разгледани именно съдържателните опозиции, в които се намират лексикалните единици в двата езика.

Основните опозиции на роднинските термини в лексикалното поле на родството на български език се базират на следните критерии:

1. 
   Кръвно родство/ брачно родство:
   

Кръвното родство се основава на кръвната връзка между различните индивиди, т.е. от един индивид произлиза друг. Тази особеност противопоставя групата от роднини, които принадлежат към семейството и имат кръвна връзка помежду си, и останалите, които са свързани чрез брак. Така се създава опозицията между кръвно родство и брачно родство.Тази особеност противопоставя групата от роднини, които принадлежат към семейството и имат кръвна връзка помежду си, и останалите, които са свързани чрез брак.

Опозициите, които се създават между роднините по кръвно и тези по брачно родство, са следните: майка/свекърва, майка/тъща; баща/свекър, баща/тъст; сестра/зълва; сестра/етърва; сестра/балдъза; сестра/снаха; брат/девер; брат/шурей; брат/баджанак; брат/зет.

2. 
   Линейност:
   

Във връзка с ego и за всяко поколение се установява опозиция между роднините по пряка и странична или съребрена линия. За родственици по пряка линия се считат всички индивиди, произлизащи един от друг в различните поколения, докато по съребрена линия – тези, които не са пряко свързани, но са част от едно и също генеалогично дърво.

На български език се открива опозицията между роднини по пряка и по съребрена линия – майка/сестра; баща/брат; баща/чичо, баща/вуйчо и др. Особеност, която трябва да бъде изтъкната, са различните названия, които могат да носят братята и сестрите на родителите, т.е. чичо (брат на бащата) и вуйчо (брат на майката); леля (сестра на бащата) и тетка (сестра на майката), въпреки че последният термин все по-често бива изместван от леля.

3. 
   Пол:
   

В българската родствена система е добре изразен и диференциалният признак принадлежност към пол (род). Според него названията се обединяват в две групи: мъжки пол (род) – прадядо, дядо, баща, син, внук, чичо, вуйчо, племенник, братовчед и др., и женски пол (род) – прабаба, баба, майка, дъщеря, внучка, леля и др. Опозицията е мъжки/женски род: баща/майка; брат/сестра; дядо/баба и т.н.

Почти всички опозиции са съставени от лексеми, които притежават различен корен, но съществуват и такива с един и същ корен: свекър/свекърва.

4. 
   Степен:
   

Признакът степен, който на български език получава и названието „коляно“, се свързва с броя на непосредствените връзки по пряка или съребрена линия. По този начин съществуват роднини от първа степен, които се намират в опозиция с тези от втора степен и т.н. Такива са например баща/дядо; сестра/братовчедка и др.

5. 
   Страна в рода:
   

В българската родствена система се прави разграничение между роднини по майчина (женска) и по бащина (мъжка) линия, както при кръвното родство, напр.: чичо/вуйчо, така и при родството по сватовство, напр.: шурей/баджанак, зълва/балдъза.

По отношение на братовчед/братовчедка и племенник/племенница се открива синкретизъм във формите, тъй като братовчед може да бъде както син на чичото (тоест на брата на бащата), така и син на някой от братовчедите на бащата или на майката.

6. 
   Принадлежност към поколение:
   

Става въпрос за термини, които указват на роднини, принадлежащи към едно поколение, които се намират в опозиция с родствениците, принадлежащи към друго поколение, по възходяща или низходяща линия. Напр.: баща/син; леля/племенник и т.н.

7. 
   Относителна възраст:
   

Този признак се свързва с разграничението по-млад / по-възрастен в рамките на едно поколение. На български език се изразява в използването на термините батко, кака по отношение на по-малък брат или сестра. Освен това тази опозиция се наблюдава и в употребата, все по-рядка, на термини като буля (жената на по-стар брат по отношение на по-млад) или драгинко (по-малък девер).

В лексикалното поле на родството в испанския език могат да бъдат открити следните признаци и опозиции:

1. 
   Кръвно родство/ брачно родство:
   

На испански език има лексикални опозиции между madre/suegra, padre/suegro, hermano/cuñado, hermana/cuñada, hijo/yerno, hija /nuera.

Освен термините suegro, suegra, yerno, nuera, cuñado, cuñada, съществува и серията:

suegro – padre político, suegra – madre política

yerno – hijo político, nuera – hija política

cuñado – hermano político,cuñada – hermana política,

в която político означава “no consanguíneo”. Тези названия се използват понякога, за да се избегне негативното звучене на suegra, nuera и др. (Килис 1979: 22).

Опозициите, които могат да бъдат откроени, са padre/suegro, hijo/yerno, hija/nuera и т.н.

Брачните термини за родство на испански език не зависят от пола на ego. Suegro, suegra се използват без значение дали се отнасят до родителите на съпруга или съпругата, т.е. наблюдава се неутрализация по пол. По същия начин и yerno/nuera се използват независимо от връзката с бащата или майката.

2. 
   Линейност (пряка/съребрена линия):
   

В испанската родствена терминология роднини по пряка линия са: abuelo, abuela; madre, padre; hijo, hija, nieto, nieta, а по съребрена: tío, tía; hermano, hermana; sobrino, sobrina.

По отношение на термините tío, tía полът на ego² не е от значение. Tío може да бъда както братът на бащата, така и братът на майката, по същия начин – tía е сестрата на бащата, но и сестрата на майката.

Опозициите са следните: madre/tía; padre/ tío; hijo/sobrino; hermano/primo и т.н. Съществува и синкретизъм на формите за родство по съребрена линия, тъй като един и същи термин се употребява за означаване на брат на бащата или на майката и съпруг на сестрата на бащата или на майката – tíо. Синкретизъм се наблюдава също и при primo/prima, sobrino/sobrina. Primo може да бъде както синът на брата, така и синът на братовчеда на бащата или на майката. Sobrino е и синът на брата, и синът на братовчеда.

3. 
   Пол:
   

На испански език критерият „пол“ се изразява по два начина. От една страна, съществуват опозиции от типа tío/tía; abuelo/abuela; hermano/hermana, в които разликата по пол се осъществява само чрез граматичната категория „род“ с помощта на морфемите о/а. А от друга страна, само в padre/madre; yerno/nuera откриваме опозиции от лексикален характер, тъй като лексемите имат различни корени.

4. 
   Степен:
   

Степента на родство отразява връзката по кръвно или по брачно родство между различните поколения. По пряка линия роднините се отчитат по възходяща или низходяща линия. Така например синът се намира на една степен от бащата, на две - от дядото, на три - от прадядото. Съществуват опозиции „първа степен“/“втора степен“ – madre/abuela.

5. 
   Посока (възходяща/ низходяща):
   

Възможните опозиции по възходяща/низходяща посока са padre/hijo; tío/sobrino и др.

От изложеното дотук може да се направят следните изводи за изразяването на лексикалната категория „родство“ в българския и испанския език: в испанската родствена система липсват два от критериите – „страна в рода“ и „относителна възраст“, на което се дължи и сравнително по-малкият брой опозиции и съответно по-малкият брой лексикални единици.

Опозициите в българския език са много повече именно поради наличието на по-голям брой термини, особено що се отнася до брачното родство. На испанската опозиция padre/suegro съответстват на български език баща/свекър и баща/тъст, като по този начин се наблюдава противопоставяне на кръвно и брачно родство, но веднъж по отношение на родителите на съпруга и втори път по отношение на роднините на съпругата.

Относно критерия „линейност“ също съществуват разлики между двата езика. Отново испанският език показва случаи на синкретизъм, тъй като един и същи термин се използва за изразяване на съребрена връзка както за роднините по бащина линия, така и за тези по майчина линия. Българският език разполага с много термини за различаване на роднините по майчина и по бащина линия. Така на опозицията padre/tío съответстват баща/чичо; баща/вуйчо, а на madre/tía – майка/леля; майка/стринка; майка/вуйна. Тоест различават се опозиции по майчина линия и по бащина линия.

Вече беше споменат и критерият „пол“, при който разликите между двата езика са очевидни. Докато в българския език преобладават лексикалните опозиции, то в испанския език противопоставянето по „пол“ се извършва чрез граматичната категория „род“.

6. 
   За някои лексико-граматични особености на роднинските названия
   
   1. 
      Деривацията при роднинските имена
      

1. 
   Производни прилагателни
   

В българския език взависимост от рода на изходното съществително, производните прилагателни се образуват с наставката –ов, прибавена към съществителните от мъжки род (татков, дядов, чичов, вуйчов, братов, зетьов и т.н.), и с наставката -ин, прибавена към съществителните от женски род (мамин, майчин, лелин, сестрин, бабин и т.н.). Тук трябва да се добави и бащин, тъй като прилагателното се образува по модела на производните при женски род на съществителното. Ако се сравнят изходните имена син и дъщеря, ще се установи, че деривацията при тях е различна: от син получаваме рядко срещаното синов (Бащина поука, синова сполука) и синовен (прилагателното синов+ен), на чието значение ще се спра по-нататък. От дъщеря е образувано само прилагателното дъщерен, което има съвсем специфично значение: «който е произлязъл, образуван е от по-голяма или основна, изходна единица: дъщерна фирма, дъщерно предприятие, дъщерни клетки (БТР 2008). Изброените по-горе прилагателни обикновено имат

Каталог: index.php -> bul -> content -> download
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”
download -> Св. Климент Охридски
download -> Акад. Илчо иванов димитров (1931 – 2002) фонд 20 опис 1
download -> Азбучен списък на преподавателите
download -> Климент охридски” университетски архив
download -> График за провеждане на семтемврийската (поправителна) изпитна сесия на магистърска програма „политическа социология учебна 2014/2015 г. Поправителна сесия от 24 август до 11 септември 2015 г
download -> Обявява прием на студенти