Въведение
Новите деца са някак по-различни
Макар животът ми да се стече така, че не родих свои деца, аз се чувствам майка в сърцето и душата си. Вече повече от десет години работя с много любов като терапевт. Освен това преподавам различни лечебни методи и водя курсове за развитие на интуицията, например, или - за работа със светлината. Натрупах какъв ли не прекрасен опит с децата, обичам тяхната оригиналност, неизчерпаемите им хрумвания, разпознавам задачите и жизнената им предопределеност. Винаги се изпълвам с тъга, когато осъзнавам колко лесно могат да бъдат наранени от липсата на внимание и уважение към личността им.
В продължение на години в кабинета и на семинарите ми идваха белязани от живота хора. По време на терапията често ставаше ясно, че никога до този момент не са имали възможността да бъдат самите себе си, вследствие на което връзката с вътрешното им дете, с намеренията и визиите им постепенно се е прекъснала. Сблъсках се неведнъж с млади хора, изгубили чувството си за собствена значимост още в ученическите години, не изпитващи доверие във възможностите си, нито любопитство по отношение на живота, да не говорим за случаите на нежелание да участват в него. Открилите отново мечтите си възрастни преживяваха емоционален подем, но после се убеждаваха, че им предстои дълъг път, докато пак се научат да навлизат дълбоко в себе си и да лекуват нараненото си вътрешно дете. Докато общуваха в група или докосваха цветове по метода Аура-Сома, много от тях успяха да почувстват и видят своето истинско прекрасно Аз - онова, до което винаги съм успявала да се добера у всеки един човек.
Непрекъснато размишлявах как бих могла да спестя на хората подобни травми. Беше ми ясно, че трябва да започна с децата, за да променя наистина поне нещичко в нашия свят. Първата стъпка предприех през есента на 1999 г., когато с голямо въодушевление започнах да изграждам мрежа, наречена от мен СВЕТЛИНЕН ПРЪСТЕН НА ДЕЦАТА-ИНДИГО и разпростряла се междувременно по целия свят (виж стр. 98). Втората стъпка е настоящата книга - тя също е плод на желанието ми да извоювам за тези жители на света подобаващо място в него. За да я напиша, се опрях на своя придобит като терапевт и преподавател опит, на близкото сътрудничество на лекари, учители, други терапевти, на самите родители и деца. С нея си поставих за цел да привлека всички заинтересовани хора и групи, за да споделя намерените досега решения и да ги подтикна да обединим усилията си в откриването на нови. От дълго време неизменно си задаваме следния въпрос: "Какво всъщност става с нашите малки или вече поотраснали деца?" Все по-голяма част от тях демонстрират с поведението си, че отказват да се подчиняват на общоприетите обществени норми и не желаят да се приспособят. Тези деца поставят родителите и социалното си обкръжение в голямо затруднение и предизвикват у всички чувство на дълбока несигурност. Отличават се с отсъствие на внимание, на съсредоточеност, както и с хиперактивност, превърнали се вече в широко използвани понятия. Наред с това обаче нерядко проявяват и свръхсетивност на възприятията, повишена интуитивност и паранормални способности. Независимо дали ходят на училище или са все още в детската градина, те настояват за нови възгледи и нови правила в отношението към тях. Но най-вече държат на яснотата: в линията, в чувствата и границите, в дискусиите, любовта и дисциплината, както и - на по-голяма свобода.
В обичайния начин на мислене на обществото е заседнало понятийното разделение на "нормално" и "с отклонения". Но кое всъщност е нормално? Тенденцията (тръгнала от САЩ) надарените с качества на медиум или страдащи от различни дефицити деца да бъдат успокоявани с лекарства, е ужасяваща. Сякаш е дадено някакво нареждане в резултат на възпитанието им от тях да излязат възможно най-големите конформисти, за да не се допуснат възможни нови разви-тия на личността.
Само че, според мен, поведението на новите деца вече не се побира в представите ни за социална "нормалност". В него се съдържа нещо повече. Освен че разкрива част от това "нещо повече", книгата ми е призив към всички хора по света да осъзнават себе си всеки миг, да виждат красотата в осъзнаването и да се оставят то да определя действията им.
Какво става в нашия свят днес?
Ние сме всекидневни свидетели на пълната безпомощност и липса на ориентация както на децата, така и на родителите, учителите, лекарите и различните лечители-терапевти. На малките между 3 и 6 години все по-често се предписват "тежки" медикаменти, тъй като не се държат в съответствие с нормите. Нима в безпомощността си ще ги накараме да се приспособят към отношенията в нашето общество? С книгата си бих искала да покажа, че в присъствието на децата на новата епоха е заложено едно по-дълбоко значение и че те са на този свят, за да ни дадат шанс за израстване. Ако се научим да ги разбираме, ще се научим да разбираме и самите себе си и по друг начин да възприемаме действителността.
Аз третирам изникващите във връзка с децата-индиго теми с нова нагласа и с нова практическа насоченост. Искам да ви поканя да вземете участие в изследователска експедиция, по време на която ще се запознаете с прекрасните им положителни качества.
Държа отчетливо да подчертая, че възприемам книгата си като творческа пионерска работа, доколкото освен собствените ми наблюдения и наблюденията на множество деца, родители и специалисти, към момента на създаването й не съществуваха научни, статистически или медицински проучвания, на които можех да се опра. Тя би следвало да ви поощри да погледнете от по-различен ъгъл на "някак по-различните" или изтъкани сякаш само от дефицити малки създания. Написах я и за да насърча читатели от всевъзможни кръгове да преразгледат някои отживели представи и правила. Нашият свят е ориентиран предимно към материалното и към разума, определяйки така собствените си граници. Децата-индиго, тези вестители на новото време, са - тъкмо наопаки - безгранични във всяко отношение, а това противоречи на сегашната структура на обществото.
He на последно място с книгата си бих искала да помогна на читателите в изграждането на един мост. Заобиколени сме от толкова много прекрасни, силни деца, които се раждат с необичайни качества, дарби и своя мисия. Те се появяват като по поръчка, за да подкрепят човечество-то и Майката-Земя в този решаващ момент от тяхната история.
Живеем в период, в който всичко се развива все по-бързо: информацията се появява и ни засипва с такава скорост и в такива размери, че вземането на решения не ни се удава само по пътя на разума и ние сме принудени във все по-голяма степен да се осланяме на интуицията и разграничителната си способност. Но това също така означава, че трябва отново да се свържем със себе си, както и - да се научим да поемаме отговорност за своя живот, за своите действия, мисли, чувства и въжделения, за своята ранимост.
Децата-индиго са натоварени със значима задача, защото именно те, непознаващите граници, могат да наложат мира в целия свят. Но за да се развиват, имат нужда от нашите открити сърца. Тези деца се появяват на място, където мнозина тънат в страдания, но същевременно се боят от промени. Повечето хора са изоставили мечтите си и гледат на света само през очите на другите. Забравили са какво означава да се докосваш до сърцевината на живота, поради което често изпитват подсъзнателна необяснима тъга. Ето защо е важно да помним кои сме, да вървим по своя път и да не се отказваме от правото си на свободен избор. Новите деца държат на тази отговорност. Те усещат кои са, кое е правилно за тях и кое - не. В повечето случаи са съвсем наясно какво им предстои да правят и как да го осъществят. Изпълнени са с безусловна любов и толерантност, а раздаването на присъди им е напълно чуждо. Общото им желание е да ги подкрепяме в използването на заложбите, с които са били изпратени тук, за да могат да изпълнят своята мисия. Надяват се също така човечеството да възкреси мечтите и визиите си и да ги претвори в живота.
Книгата, която държите в ръцете си, не съдържа истории за "вундеркинди" и наставления как най-бързо да накарате отрочето си да се придържа към общоприетото. Намерението ми най-вече е да освободя родителите на децата-индиго от чувството им за вина и да ги убедя, че наистина са свидетели на прекрасен еволюционен процес и на дългоочаквана промяна. Призовавам всички читатели да се опитат заедно да се справят с трудностите, които подобна трансформация носи със себе си. Предоставям им знанието си, за да им вдъхна кураж.
Той е особено необходим в началото, за да погледнем критично на ситуацията, да я "сложим на кантара" и да я предоставим на сърцето и вътрешния си глас. След това ни трябва, за да я преосмислим, да поемем отговорност за положението на детето си, да разпознаем проявленията на чувството за вина и да го разтворим, и да се решим на скок в неизвестното. В по-нататъшната трансформация куражът е от значение, за да отхвърлим старите модели, да можем да обичаме и уважаваме себе си и другите, както и - да живеем според мечтите си. И в края на краищата се нуждаем от него, за да се свържем с други родители и като си сътрудничим, обменяме опит и участваме в съгласуването на общи интереси, да създадем максимално добри условия за живот на децата си.
Надявам се в книгата си да съм се застъпила за тях с достатъчна категоричност, така че да разбудя у родителите и възпитателите им воля за действие и готовност да променят нещо в нашия свят. Защото децата са най-ценното му притежание. Те са неговото бъдеще. Ние им дължим най-силната си любов. Те заслужават най-доброто, което сме способни да им дадем. Нека се опитаме заедно да положим началото. Нека преобразим мислите си и измъкнем изпод сянката на приписваните синдроми и болести чудесната, красива, сияйна, духовна, обичлива страна на своите малки. Веднъж попаднали в светлината, те ще предоставят на света и човечеството безграничната си любов. Защото в действителност съществува само едно нещо: Любовта.
Едно от най-важните качества на бъдещето е постигането на цялостност
Писането на тази книга ме върна назад, към идването ми на планетата Земя. Започнах да гледам на света с очите на дете-индиго. През последните месеци научих, че на духовно ниво между мен и родените с индигови нишки в аурата съществува договор, по силата на който съм призвана да разкажа за техните потребности и да предам посланията им на хората.
Поех по "духовната пътека" отрано, водена от копнеж по нещо като че ли изгубено, което не бях в състояние да опиша с думи. Докато години наред развивах вродената си способност да виждам отвъд повърхността на нещата и да усещам енергиите, разбрах колко важно е да си човек - понеже именно човекът осъществява връзката между небето и земята.
Исках да помогна на хората да разберат по-добре взаимозависимостите между универсалните духовни закони, човешкия организъм, емоционалните блокади и енергийната среда, в която се движат. Развитието на светлинното тяло* и постигането на цялостност между душата* и личността бяха за мен от първостепенно значение. Осъзнавах колко съществено е да гледаме на живота си от една по-висока перспектива. Така постепенно постигнах това състояние на съзнанието, с което се отличавам днес. To разшири разбирането ми за новите деца така, че да мога да го предам и на вас.
Докато пишех, у мен се надигаха спомени за случки от детските и юношеските ми години. Те напираха да бъдат изживени и почувствани отново. По онова време не бе особено лесно да попаднеш на възрастни хора, готови да си говорят с теб за свръхсетивни възприятия. Само в порядъка на изключение ми се случваше да срещна някого, който ми вярваше или ми се доверя-ваше. Много от особеностите в поведението на днешните деца-индиго са ми познати от собственото ми детство. Чувствах се по-различна от връстниците си, приспособявах се трудно, а понякога целият свят ми изглеждаше чужд. Моите изострени възприемателни способности и леката форма на легастения* ми създаваха още по-големи мъчнотии. Аз наистина бях различна, но в същото време - и напълно "нормална". В своята "различност" изпитвах силна потребност да бъда призната и приета каквато съм, но трябваше да се науча да се справям с това, че често бивах отхвърляна в една или друга ситуация. Намирах спасение в творчеството, в общуването с животните и всекидневното бродене из гората. На днешните малки обаче им е доста по-лесно, тъй като вече във всички слоеве на обществото се срещат духовно пробудени хора, които могат да им помогнат и да им послужат за пример.
Откакто се захванах с книгата, всекидневно ме впечатлява дълбокото вълнение на възрастните, чуващи за пръв път за децата-индиго. Сякаш в спомените им нещо се раздвижва и оживява. Те започват спонтанно да усещат и разпознават тези деца. Така че пишейки, аз си представях как докосвам сърцата на възможно най-много родители. Толкова ми се иска цяла поредица от догми, правила й закоравели представи вече да останат в миналото. Би било чудесно животът с новите деца да е изпълнен с радост и любов! Време е за всички ни да се измъкнем от лабиринта, да намерим своя център, за да израстваме ведно с децата. Индигово-синята епоха настъпи.
С любов Каролина Хеенкамп
28-ми март, 2000 г.
* Читателят ще намери обозначените със звездичка термини в приложението.
Благодарности
Преди да напиша тази книга, следваше да извърша изчерпателни проучвания. Проведох множество разговори с колеги, родители и хора, чиято професия има отношение към детската градина, училище-то, лекуването и други области. На това място бих искала да благодаря на всички за оказаната ми помощ, както и за тяхната ангажираност, разбиране и любов към новите деца. Интернет, където можех да "сърфирам" по целия глобус, също ми предостави богата информация и възможности за общуване. В онзи период си създадох множество чудесни контакти.
Но преди всичко се убедих от какво голямо значение се оказа, че имах до себе си няколко души, които ме съпътстваха неотклонно, подкрепяха ме, вярваха ми и държаха на мен. Най-напред искам да благодаря на Хеда Янк, хромо- и психотерапевт, занимаващ се с деца и подрастващи, за способността й да изразява преценките си с неимоверна яснота. Тя изпълняваше ролята на първо препятствие, което трябваше да преодолявам. Държа да изкажа благодарността си и на Юга Бойке и Оливия Беренд - две жени с голям опит в книгоиздаването - за вярата им в моето начинание. Те пък символизираха първата врата, през която преминах. Благодарна съм също така на Ангелика Дуфтер-Вайз, детски психолог и сътрудник в психологическата консултация за надарени деца при Мюнхенския университет, за нейната естествена откритост и като че ли разбиращата се от само себе си помощ. Сърдечно благодаря и на майка си за готовността й да ми съдейства както и с каквото може, без да е .запозната кой знае колко с проекта. Написах книгата в Южна Испания, където бях взела и двете си стари колита (на 15 и на 10 години), които ми помагаха прекрасно, оставайки здрави и жизнерадостни. Надявам се, че текстът е зареден с топлината на южното слънце.
 Често ни се струва,
че децата-индиго искат да се отнасяме към тях
като към равностойни възрастни.
Това обаче не е вярно.
Те искат да се отнасяме към тях
като към равностойни души
и желаят
да съхранят no-дълго у себе си
най-ценното от детската си същност.
|
