Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

През пос­лед­ни­те ча­со­ве го­во­рих­ме за раз­лич­ни­те ми­то­ве и ска­за­ния и при то­ва опи­сах­ме как в тях раз­лични­те на­ро­ди са из­ра­зи­ли това, с ко­ето от дру­га стра­на се за­поз­нах­ме чрез те­ософ­с­кия въз­г­лед за света, това, ко­ето на­ри­ча­ме про­яв­ле­ние на ас­т­рал­ния и на ду­хов­ния свят. Говорихме съ­що и за раз­лич­ни­те зна­ци и символи, ка­то неп­рес­тан­но подчертавахме, че в тях не е да­де­но нищо, вър­ху ко­ето мо­же про­из­вол­но да се спекули- ра, философствува, размишлява, ко­ето мо­же да се тъл­ку­ва та­ка или ина- че, а за тях тряб­ва да се каже, че те дейс­т­ви­тел­но са от­ра­же­ния на про­це­си във вис­ши­те светове. На то­ва мяс­то от­но­во и от­но­во моля да се съоб- разите, че в ши­ро­ки ду­хов­ни те­че­ния в зем­но­то раз­ви­тие има­ме знаци, приказки, легенди, ко­ито не из­ра­зя­ват ни­що дру­го ос­вен това, ко­ето виж- дащият, за­поз­на­ти­ят с над­се­тив­ни­те про­яв­ле­ния може да пре­жи­вее във вис­ши­те светове. Нужно е да по­со­ча са­мо прос­тия знак на свастиката, пре­чу­пе­ния кръст, знак, кой­то всич­ки вие познавате, и от­нос­но ко­го­то сте чу­ва­ли по­ве­че или по­-мал­ко ду­хо­ви­ти обяс­нения. Повечето от тях са безсмислица, до­ри и да са та­ка духовити. Някой мо­же да е мно­го умен, да раз­съжда­ва мно­го и въп­ре­ки то­ва да ка­же ня­коя глупост, ако не знае за как­во ста­ва дума. Този пре­чу­пен кръст или свас­ти­ка не е ни­що дру­го ос­вен преп­ре­да­ва­не­то на това, ко­ето се на­ри­ча ас­т­рал­ни се­тив­ни ор­га­ни - на­ре­че­ни още ло­то­со­ви цветове, ко­ито се задвижват, ко­га­то чо­век пред­п­ри­еме оп­ре­де­ле­ни упражнения, те за­поч­ват да с движат, ко­га­то той пре­ми­не през оп­ре­де­ле­но развитие. Винаги съм повтарял, че при то­ва трябва да се мис­ли тол­ко­ва за цветове, кол­ко­то при ду­ма­та бе­лод­роб­но кри­ло мис­лим за крило. Това е дума. В ло­то­со­вия цвят ня­ма­те ни­що по­ве­че от ед­но кар­тин­но обоз­на­че­ние на това, ко­ето се раз­ви­ва във виж­дащия, ко­га­то пос­те­пен­но из­веж­да ас­т­рал­ни­те си се­тив­ни ор­га­ни от ас­т­рал­ния си

Днес бих ис­кал да на­со­ча вни­ма­ни­ето ви към ня­кои неща, ко­ито вие мо­же­те да на­ме­ри­те в близ­ки до вас из­точ­ни­ци - в Библията. Искам да на­со­ча вни­ма­ни­ето ви имен­но към Библията за да видите, по кол­ко разно­об­раз­ни на­чи­ни тък­мо от глед­на точ­ка на ду­хов­на­та наука, Библията се при­пок­ри­ва с мно­гоб­рой­ни­те ми­то­ве на народите, и кол­ко дъл­бо­ко мо­жем да проз­рем и биб­лейс­кия документ, ако прос­то по­тър­сим справ­ка за не­го в окул­т­на­та мъдрост. Днес ще из­п­ра­вим ду­ши­те си пред на­чал­ни­те гла­ви на Библията.

Както зна­ете в тях се раз­каз­ва за въз­ник­ва­не­то на земята, на све­та изоб­що във връз­ка с човека. Най-много брой­ни обяс­не­ния ще срещ­не­те за та­ка на­ре­че­но­то Сътворение, за тайните, ко­ито се кри­ят зад първата, въ­веж­да­ща­та гла­ва на Библията. Нека си спом­ним за това, че, ко­га­то чо­ве­кът ста­на за пър­ви път зе­мен жител в днеш­ния си вид, на на­ша­та зе­мя ца­ря­ха вза­имо­от­но­ше­ния съв­сем раз­лич­ни от следващите, ко­ито днешни­ят чо­век познава. Знаем, че след ка­то зе­мя­та бе­ше пре­ми­на­ла през по­-ран­ни със­то­яния на раз­ви­тие - Сатурн, Слънце и Луна, че тя от­но­во из­ле­зе напред, пър­во­на­чал­но свър­за­на със слън­це­то и луната. Това, ко­ето днес гле­да към нас ка­то слънце, ка­то луна, пред­с­тав­ля­ва­ше то­га­ва ед­но не­бес­но тя­ло със земята. Знаем, че то­га­ва слън­це­то с всич­ки ней­ни съ­щес­т­ва се отдели, че след не­го се от­де­ли и луната, съ­що прид­руже­на от оп­ре­де­ле­ни суб­с­тан­ции и същества, и че на­ша­та зе­мя изос­та­на в ед­на епоха, ко­ято сме свик­на­ли да на­ри­ча­ме лемурийска. По оно­ва вре­ме зе­мя­та се със­то­еше от теч­но­-­ог­не­ни субстанции, ко­ито в ос­но­ва та си бя­ха съ­щи­те ка­то днешните, са­мо че зе­мя­та бе­ше ед­но огнено, мъг­ли­во ог­не­но не­бес­но тяло, в ко­ето бя­ха раз­т­во­ре­ни всич­ки ме­та­ли и минерали, ко­ито днес са в твър­до със­то­яние и в ко­ето съ­щес­т­ва ка­то днешни­те не мо­же­ха да жи- веят. Напротив, мо­же­ха да жи­ве­ят съ­щес­т­ва съв­сем раз­лич­ни по при­ро­да­та си, и към тях спа­да­ше то­га­ва и чо­ве­кът, чи­ето би­тие ви­на­ги е би­ло свър­за­но с раз­ви­ти­ето на на­ша­та планета.

Нека се­га раз­г­ле­да­ме са­мия човек. Ако си пред­с­та­вя­те то­га­ваш­ния човек, то­зи от времето, ко­га­то слън­цето и лу­на­та се от­де­ли­ха от земята, ка­то днеш­ния човек, кой­то чу­ва с уши­те и виж­да с очи­те си, то пред­с­тава­та ви е съв­сем грешна. По-скоро тряб­ва да си представите, че чо­ве­кът от пър­во­на­чал­ни­те зем­ни със­тояния има­ше съв­сем раз­лич­но съз­на­ние от

Като тре­то със­то­яние на съз­на­ни­ето има­ме ед­но кар­тин­но съзнание, ко­ето при­със­т­ва под фор­ма­та на смътни об­ра­зи по вре­ме на съня, и ко­ето бе­ше по­-зас­тъ­пе­но у хо­ра­та в на­ча­ло­то на зем­но­то съществуване. Кога­то чо­ве­кът встъ­пи в съ­щес­т­ву­ва­не­то си ка­то зе­мен жител, той още ня­ма­ше очи, с ко­ито да вижда, не може­ше да се пол­з­ва с уши ка­то днеш­ни­те за да въз­п­ри­ема се­тив­но външ­ния свят, въп­ре­ки че всич­ко съ­ществу­ва­ше в зародиш. Тогавашният чо­век не въз­п­ри­ема­ше фи­зи­чес­ки фор­ми и цве­то­ве ка­то тези, ко­ито ние въз­п­ри­ема­ме със се­ти­ва­та си, съз­на­ни­ето му бе­ше кар­тин­но съзнание, ко­ето при­ема­ше пре­ди всич­ко ду­ховни състояния. Със си­гур­ност око­ло чо­ве­ка мо­же­ха да се на­ми­рат пред­ме­ти по­доб­ни на та­зи роза. Когато той се приб­ли­жа­ва­ше до тях, той не въз­п­ри­ема­ше по то­зи на­чин чер­ве­ния цвят, формите, зе­ле­ни­те листа. Но ко­га­то приб­ли­жа­ва­ше ед­но та­ко­ва рас­те­ние в не­го се на­ди­га­ше ед­на картина, ко­ято на­й-­нап­ред му пред­с­та­вя­ше на мястото, къ­де­то се­га е зелено, един чер­вен образ, а тук, къ­де­то се­га е чер­ве­но­то му се явя ва­ше един зе­ле­ни­ка­во­-син образ. Всичко то­ва му се по­каз­ва­ше в цветове, ко­ито не се сре­щат та­ка във физи­чес­кия свят, а са­мо подчертават, че ста­ва ду­ма за образ, кой­то е ду­шев­но­-ду­хов­но сим­па­ти­чен на чо­века. Ако нап­ри­мер чо­ве­кът се приб­ли­же­ше до ед­но бла­го нас­т­ро­ено към не­го съ­щес­т­во от жи­во­тин­с­кия свят, то пред не­го из­ник­ва­ха оп­ре­де­ле­ни цветове, из­ра­зя­ва­щи симпатия- та, ко­ято жи­вот­но­то из­пит­ва към него. Ако се приб­ли­же­ше до животно, ко­ето ис­ка да го изяде, то то­ва се из­ра­зя­ва­ше в друг цве­тен образ. Прия- телството меж­ду две съ­щес­т­ва се из­ра­зя­ва­ше в цве­то­ве и форми.

А се­га си представете, че са­ми­ят чо­век в ни­ка­къв слу­чай не е бил в със­то­яние да ви­ди соб­с­т­ве­на­та си те­лесност, тъй ка­то тя спа­да към всичко, за чи­ето въз­п­ри­ема­не са нуж­ни се­тив­ни инструменти. Човекът мо­жеше да ви­ди сам ду­ша­та си, той я виж­да­ше в из­ви­ра­щи от не­го цветове. Това, ко­ето днес виж­да­щи­ят възприема, той мо­же­ше да ви­ди пос­ред­с­т­вом при­тъ­пе­но­то си, сум­рач­но яс­но­вид­с­ко съзнание. Но не ста­ва и ду­ма за то­ва да виж­да соб­с­т­ве­ни­те си те­лес­ни форми, те бя­ха съ­вър­ше­но скри­ти за него.

Нека се­га си пред­с­та­вим жи­во то­зи момент. Човекът сли­за от ло­но­то бо­жие за да се по­то­пи в земята, която тък­мо се е от­де­ли­ла от слън­це­то и от луната. Тогава сли­за човекът. Той не при­те­жа­ва и на­й-­мал­ка­та спо­соб­ност да ви­ди слънцето, лу­на­та и зе­мя­та ка­то фи­зи­чес­ки тела. Но за не­го е нас­тъ­пил мо­мен­тът в трите му те­ла да се спус­не Азът, кой­то днес жи­вее във всич­ки и кой­то пре­ди то­ва бе­ше съ­еди­нен с бо­жес­т­вена­та субстан- ция. От вре­ме­то на Сатурн съ­щес­т­ву­ва­ше фи­зи­чес­ко­то тяло, след Слън- цето - етерното, и след Луната - ас­т­рал­но­то тяло. Астралното тяло, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то бя­ха дош­ли от Лунното съ­ществуване. Когато зе­мя­та пре­ми­на­ва­ше през слън­че­во­то и лун­но­то въплъщение, Азът се на­ми­ра­ше в сфе­ра­та на божественото. Нека се­га яс­но си пред­с­та­вим със­то­яни­ето на та­ка обо­со­бе­на­та земя. Имаме човек, със­тавен от физическо, етер­но и ас­т­рал­но тяло, бих казал, с ед­на праз­ни­на в етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло, ка­то един пакет. В та­зи праз­ни­на се спус­ка на кап­ки Азът и на­й-­нап­ред се свър­з­ва с ас­т­рал­но­то тяло, ка­то по сти­га в не­го то­ва кар­тин­но съзнание, ко­ето ви описах. Така чо­ве­кът се пре­вър­на в ед­но мно­го със­тав­но съще- ство. Азът се съ­еди­ни с това, ко­ето се бе­ше под­гот­вя­ло през три­те ста­дии на Сатурн, Слънце и Луна, до­ка­то Азът се на­ми­ра­ше го­ре в ло­но­то на божеството. По вре­ме на Сатурн, Слънце и Луна Азът, кой­то сега оби­та­ва във всички, бе­ше ед­но с бо­жес­т­во­то горе, а до­лу се под­гот­вя­ха те­ла­та ви, ва­ше­то фи­зи­чес­ко тяло по вре­ме­то на Сатурн, ва­ше­то етер­но тя­ло по вре­ме­то на Слънцето и ас­т­рал­но­то ви тя­ло на Луната. Това се под­гот­вя­ше долу. Бихме мог­ли да кажем, че бо­жес­т­во­то гле­да­ше как те­ла­та се под­гот­вя­ха долу, за да могат, ко­га­то бо­жес­т­во­то спус­не кап­ки­те азо­вост да дос­тиг­нат зре­лос­т­та да при­емат та­зи азовост. Това, ко­ето днес жи­вее във вас то­га­ва жи­ве­еше в бо­жес­т­во­то и гле­да­ше от­го­ре три­те тела. Ако то­га­ва ва­ша­та душа, ва­ши­ят Аз мо­же­ха да чув­с­т­ват би­ти­ето си как­то днес, то те щя­ха да го усе­тят ка­то на­ри­ча­ха ро­ди­на та си "небеса". Защо- то те бя­ха в небесата, те при­те­жа­ва­ха са­мо ед­но притъпено, сум­рач­но съзнание, но се на­ми­ра­ха в небесата.

А се­га нас­тъ­пи моментът, в кой­то про­ти­ча­щи­ят рав­но­мер­но по­-ра­нен ста­дии се раз­де­ли на две. В на­ча­лото на зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не хо­ра­та бя­ха в ед­но състояние, в ко­ето те ка­то съз­на­тел­ни хора, ка­то азовост, все още се на­ми­ра­ха в "небесата". И се­га в те­ла­та се спус­на на кап­ки Азът. Тогава бе­ше съз­да­де­на раз­ли­ка та меж­ду това, къ­де­то хо­ра­та пре­би­ва­ва­ха пре­ди и това, в ко­ето те се на­ми­рат сега: не­бе и земя. Това е изжи­вя­ва­не­то на ва­шия Аз при сли­за­не­то му на земята. Какво е на­пи­са­но в на­ча­ло­то на Сътворението?

В на­ча­ло - или: в пра на­ча­ло­то - Бог сът­во­ри не­бе­то и земята.

Вашият Аз не мо­же­ше да ви­ди нищо, ко­га­то се­де­ше в ло­но­то на боже- ството. Сега, на земята, е оп­ре­де­лено да виж­да за пър­ви път, но пър­во­на-­чал­но в ед­но при­тъ­пе­но кар­тин­но съзнание. Преди то­ва той не вижда­ше нищо, той тряб­ва­ше да се на­учи да жи­вее в ас­т­рал­но­то тя­ло за да мо­же да се на­учи и да вижда.

Днешният ес­тес­т­во­из­пи­та­тел би казал, че та­къв жи­вот е на­пъл­но невъз- можен. Но спо­ред дру­ги­те за­ко­ни той бе­ше възможен.

Бихме мог­ли да си пред­с­та­вим то­ва с по­мощ­та на един образ. Нека от­но­во си пред­с­та­вим на­ша­та земя, но се­га про­тъ­ка­на от ог­не­на мъг­ла в неп­рес­тан­но движение, но­се­ща ас­т­рал­ни­те те­ла с Азовете ка­то ду­хо­ве във въздуха. Представете си, че се­га из­вед­нъж всич­ки заспят. Тогава ас­т­рал­ни­те ви те­ла ще из­ля­зат от физическите. Само фи­зи­чес­ки­те те­ла са мър- зеливи, ко­га­то ас­т­рал­ни­те те­ла ги на­пус­нат фи­зи­чес­ки­те за­паз­ват фор­ма­та си. По оно­ва време, ко­га­то зе­мя­та бе­ше об­ви­та в ог­не­на мъг­ла то­ва бе­ше различно, всич­ко се нами­ра­ше в ожи­ве­но движение. Беше по­доб­но на това, ако вие днес зас­та­не­те на вър­ха на пла­ни­на­та и гле­дате как мъг­ли­те се дви­жат и при­емат на­й-­раз­лич­ни форми. Сега фи­зи­чес­ко­то ви тя­ло ос­та­ва мър­зе­ли­во в твър­да­та си форма. Тогава всич­ко се на­ми­ра­ше в дви- жение. Тогавашното фи­зи­чес­ко тя­ло се раз­т­ва­ря­ше и от­но­во се събира- ше. Всичко то­ва се пре­доп­ре­де­ля­ше от силите, ко­ито из­хож­да­ха отгоре. Така то­га­ваш­ното съ­щес­т­ву­ва­не се раз­ли­ча­ва­ше от днешното. Когато зе­мя­та все ще бе­ше течна, всич­ки фор­ми за­ви­се­ха от ду­хов­ни­те сили, към
ко­ито са­ми­те те принадлежаха. Помислете са­мо как­во се случ­ва­ше долу. Твърдта се под­гот­вя­ше стъп­ка по стъпка. Тези твър­ди фор­ми се под­гот­вя­ха стъп­ка по стъп­ка от ед­но на­пъл­но течно­-вод­нис­то състояние. Отла- гаха се все по­ве­че твър­ди форми. Така как­то в пла­ни­на­та мъг­ли­те при­емат ус­та­но­ве­ни фор­ми и би­ха се кристализирали, та­ка пос­те­пен­но се об­ра­зу­ва­ха пър­ви­те чо­веш­ки фи­гу­ри от за­вих­ря­щи­те се ог­не­но­-пар­ни маси.
И ре­че Бог: да има твърд - или: раз­ши­ре­ние - пос­ред водата, и тя да де­ли во­да от вода.
Ако си пред­с­та­ви­те пра­вил­но та­зи кар­ти­на по­лу­ча­ва­те процеса, кой­то то­ку що описах.
И съз­да­де Бог твърдта, и от­де­ли водата, що бе­ше под твърдта, от во­да­та над твърдта. Твърдта Бог на­ре­че не­бе­.би­де вечер, би­де ут­ро - ден втори.

И Бог раз­де­ли во­ди­те и от­де­ли во­да­та под раз­ши­ре­ни­ето и над разши- рението. И това, ко­ето бе­ше отгоре, на­ре­че не­бе.

Поради обър­на­то­то на­го­ре ли­це той е не са­мо жи­тел на земята, а и жи­тел на вселената. Двете пред­ни опори, ко­ито са два­та пред­ни край­ни­ка са се пре­вър­на­ли в ин­с­т­ру­мен­ти на духа. Това е из­ра­зе­но в раз­де­ля­не то на та­зи част от чо­веш­ко­то тяло, ко­ято при­над­ле­жи към земята, от тази, ко­ято при­над­ле­жи към космоса.

А се­га та­зи част от чо­веш­ко­то тяло, ко­ято бе­ше приз­ва­на да слу­жи на Аза, тряб­ва­ше да има център. Тя действи­тел­но по­лу­чи център. Първият цен­тър в то­ва все още ме­ко чо­веш­ко тя­ло се об­ра­зу­ва от това, че в на со­че­на­та на­го­ре част се сли­ва­ха всич­ки течения. Оттам пре­ми­на­ва­ха на­й-­раз­лич­ни течения, ко­ито тряб­ва да си пред­с­та­вя­те ка­то за­ча­тъ­ци на нер­в­на­та и кръв­на­та системи. Те всич­ки се съ­би­ра­ха го­ре в мощ­ни ог­не­ни езици, ко­ито из­с­ка­ча­ха на вър­ха на гла­ва­та - но ко­га­то тя­ло­то бе­ше още съ­вър­ше­но меко. Онзи орган, кой­то чо­ве­кът притежаваше, и чи­ито пос­ле­ден ос­та­тък е жле­за­та на вър­ха на главата, бе­ше пър­ви­ят орган, с кой­то чо­ве­кът за­поч­на да въз­п­ри­ема физически. Ако той се доб­ли­же­ше не­що опасно, то ор­га­нът въз­п­ри­ема­ше то­ва и та­ка чо­ве­кът чувстваше, че не би­ва да се приближава. С по­мощ­та на то­зи ор­ган той мо­же­ше да се ори- ентира. Не би­ва да си го пред­с­та­вя­те ка­то пър­во­на­чал­но око - от ед­на та­ка­ва пред­с­та­ва би­ха про­из­лез­ли все­въз­мож­ни заб­лу­ди - а си го пред­с­та­ве­те ка­то един вид топ­ли­нен орган, с кой­то чо­векът мо­же­ше да раз­ли­ча­ва на дъл­ги раз­с­то­яния топ­лин­ни или сту­де­ни състояния, и такива, ко­ито мо­гат да му нав­ре­дят или да са му от полза. Същевременно то­зи ор­ган се на­ми­ра­ше в оп­ре­де­ле­на връз­ка с ор­га­ните, ко­ито на­ри­ча­ме лим­ф­ни и ко­ито са род­с­т­ве­ни с те­че­ни­ята в чо­веш­ко­то тяло, ко­ито са свър­за­ни с бе­ли те кръв­ни телца. Благото и стра­да­ни­ето на човека, кой­то за пред­по­чи­та­не все още има­ше бе­ли кръв­ни телца за­ви­се­ше от това, ко­ето въз­п­ри­ема то­зи орган. Така то­ва бе­ше един център, в кой­то се съ­би­ра­ше всичко, ко­ето бе­ше офор­ме­но в уши­ре­ни­ето на небето.

Хората въз­ник­на­ха по начина, кой­то пре­ди мал­ко описахме. Те бя­ха раз­ви­ли физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то си те­ла по вре­ме­то на Старата Луна и се­га при­еха Аза, то­ва бя­ха хора, ко­ито се на­ми­ра­ха в пъл­но не­ве­де­ние от­нос­но всичко, ко­ето се случ­ва­ше във фи­зи­чес­кия свят. Те до­ри не мо­же­ха да виж­дат тези неща, те не виж­да­ха соб­с­т­ве­ни­те си фи­зи­чес­ки тела. Виждаха ду­хов­ни състояния, те знаеха, че про­из­лизат от божество- то. Съществуваха и дру­ги същества, не хора, а същества, изос­та­на­ли на Старата Луна, които ня­ма­ше да мо­гат да ста­нат богове. Тези, ко­ито бя­ха дос­тиг­на­ли по­-ви­со­ко стъ­па­ло на Старата Луна се пре­се­ли­ха на Слънце- то, оби­та­ва­но от Елохимите, та­ка как­то зе­мя­та се оби­та­ва от хората. Съ- ществата на Слънцето и те­зи на зе­мя­та пре­ми­на­ва­ха през ед­но па­ра­лел­но развитие. След ка­то Слънцето и Луната се от де­ли­ха от земята, тя бе­ше пос­та­ве­на меж­ду слън­це­то от ед­на­та стра­на и лу­на­та от другата. Най-висшето същество, ко­ето се раз­ви на земята, бе­ше ед­но съ­щес­т­во с фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз: човекът. На Старото Слънце на­й-­вис­ше­то съ­щес­т­во има­ше фи­зи­чес­ко тя­ло - но в съв­сем раз­лич­на фор­ма от чо­веш­ко­то -, етер­но тяло, ас­т­рал­но тяло, Аз, Дух-Себе (Манас), Дух-Живот (Будхи), Човек-Дух (Атма) и ед­на до­пъл­ни­тел­на ос­ма част, над Атма. Така че, по­-вис­ши­те същества, ко­ито ве­че са раз­ви­ли и ос­ми член, са Елохимите, слън­че­ви­те духове, ко­ито при раз­де­ля­не­то на Земята и Слънцето тръг­на­ха по раз­ли­чен път. Хората из­б­ра­ха земния. Слънче- вите ду­хо­ве бя­ха раз­ви­ли Атма още на Старата Луна, те отидо­ха на слън- цето, за да про­дъл­жат раз­ви­ти­ето си. На Старата Луна оба­че има­ше и по­-дол­ни същества, които не мо­же­ха да про­дъл­жат на­та­тък със Слънцето, тъй ка­то изостанаха. Те раз­би­ра се бя­ха мно­го по­-ви­соко раз­ви­ти от хо- рата, те има­ха нещо, ко­ето хо­ра­та тряб­ва да из­во­юват в бъдеще, те има­ха

В оп­ре­де­лен сми­съл та­ка бе­ше от­не­то на хо­ра­та със­то­яни­ето на невин- ност. Това е ед­на­та страна. Другата стра­на е свободата, ко­ято чо­ве­кът при­до­би по то­зи начин. [Празно мяс­то в записките.] Същества, ко­ито се на­ми­ра­ха меж­ду слън­че­ви­те и зем­ни­те оби­та­те­ли и ко­ито не бя­ха ус­пе­ли да из­во­юват дос­ти­га­не­то на слън­це­то ис­ка­ха да от­во­рят очи­те на хората, те се приб­ли­жи­ха към тях ка­то из­ку­си­те­ли и казаха: