Марксистко-ленинска философия категории на материалистическата диалектика
Изтегляне 248.6 Kb.
|
| МАРКСИСТКО-ЛЕНИНСКА ФИЛОСОФИЯ
КАТЕГОРИИ НА МАТЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ДИАЛЕКТИКА Понятията, които отразяват най-общи, съществени страни, черти, свойства, връзки, форми на съществуване, отношения и др. на нещата и явленията в света, се наричат категории. Характерът на категориите се определя от същността и спецификата на предмета на съответната наука. Във физиката например категории са понятията инерция, маса, енергия и др., в химията – химичен елемент, атом, молекула и др., във философията – материя, движение, пространство, време, количество, същност, явление и т.н. Понятията на частните науки изразяват съществени свойства, признаци и др. общи само за дадената еднородна група неща и явления, които се отнасят към определена област от действителността. Те разкриват строежа, структурните отношения, специфичните закономерности на изучаваните обекти в света. Най-малка степен на общност имат онези понятия, които са присъщи само на тясно диференцирана област на познанието. По-общи понятия са тези, които са присъщи на група сродни науки или на дадена наука, която изследва общите закономерности. Например понятията информация, енергия и др. са по-общи от специфичните понятия на отделните тясно специализирани технически науки. В исторически развиващото се познание постепенно са се оформили и такива понятия, които имат пределно общ характер. Това са философските категории. Те отразяват съществените най-общи страни, връзки, свойства, отношения на нещата и явленията в света от гледна точка на основния въпрос на философията. С проблема за категориите са се занимавали редица философи от различни школи и направления, като се започне от древността и се стигне до наши дни. Преди възникването на марксистката философия особено внимание на този проблреми отделят Аристотел, Кант и Хегел. Учението на Аристотел за категориите е изградено върху тезата, че формите на мисленето са неделими от формите на обективното битие. Кант разглежда категориите като “чисти” форми на разсъдъка, дадени априори, т.е. преди опита, извежда ги от различните видове съждения и ги групира в 4 триади (за количество, качество, отношение и модалност). Хегел обръща особено внимание на историческия характер на категориите, които в процеса на развитието обогатяват своето съдържание. Представянето на категориите в определена диалектическа взаимовръзка и зависимост, в движение, изменение и развитие, преминаването им една в друга е голяма крачка напред в развитието на философската мисъл. “Две философски направления – пише Енгелс – метафизическото с неподвижни категории, диалектическото (Аристотел и особено Хегел) – с подвижни”. Но като обективен идеалист Хегел обявява категориите за самостоятелни логически същности, които една друга се пораждат в процеса на саморазвитието на абсолютната идея, представляват самостоятелни “стъпала” на нейното саморазвитие. Проблемът за категориите в нашата съвременност е арена на непримирима борба между материализма и идеализма. Представителите на идеализма, най-общо казано, отричат обективното съдържание на категориите и доколкото се опитват да разкрият произхода и същността им, те ги извеждат не от обективния свят, а от духа, идеята, съзнанието и пр. Действителната природа и роля на философските категории като най-общи възлови понятия се разкрива от марксистко-ленинската философия. Философските категории, както и понятията изобщо се изработват в процеса на обществено-икономическата практика и познанието на хората, в процеса на развитието на науката и философията. Като най-общи понятия категориите са “опорни пунктове” в познавателния процес. Ленин ги нарича “стъпалца” на познанието на света, които помагат на човека да се отделя от природата и да я познава и овладява. Категориите имат дълбока диалектическа природа, обусловена от диалектиката на всеобщото в обективния свят. Тя намира израз в тяхната подвижност, гъвкавост – в тяхното развитие. Ленин сочи, че Хегел анализира понятията, които обикновено изглеждат мъртви, и показва, че в тях има движение…Всестранната, универсална гъвкавост на понятията, гъвкавост, която стига до тъждество на противоположностите – ето къде е същината…” Понятията отразяват правилно обективната диалектика само тогава, когато и те са гъвкави, подвижни, развиващи се. Категориите на диалектиката имат голямо теоретикопознавателно и методологическо значение. То се определя главно от обективното им съдържание и от характера им като най-общи възлови понятия, които са опорни изходни пунктове на познанието. Благодарение на това те дават възможност на хората да познават нещата и явленията в света и познавайки ги, целенасочено да въздействат върху тях. “Преди човека – изтъква Ленин – има мрежа от природни явления. Инстинктивният човек, дивакът, не отделя себе си от природата. Съзнателният човек се отделя, категориите са стъпалца на отделянето, т.е. на познанието на света, възлови точки в мрежата, които спомагат да я познава и овладява”. Всяка от категориите на диалектиката отразява някаква всеобща страна, част и пр. на обективния свят, а всички те заедно – по израза на Ленин – “…обхващат условно приблизително универсалната закономерност на вечно движещата и развиващата се природа”. Всяка категория в общата система изпълнява една или друга “функция” в познавателния процес, изразява и закономерностите на прехода от незнание към знание, от по-малко дълбоко към по-дълбоко знание. Като “стъпалца на познанието”, които водят от явлението към същността и от една към друга, по-дълбока същност, категориите са свързани помежду си последователни моменти на задълбочаващото се човешко познание. Взети в органическа взаимовръзка със законите на диалектиката, категориите са неделима съставка на диалектикоматериалистическия метод на позснание. Изразявайки различни “стъпала” на познанието на обективния свят, те изпълняват многозначни функции: а) теоретикопознавателна, б) методологическа, в) мирогледна и пр. ЗА СИСТЕМАТА НА КАТЕГОРИИТЕ Проблемът за класификацията на категориите е твърде стар. Всички дадени досега класификации на философските категории се различават главно по изходния си принцип и оттам по начина на тяхното групиране. Известни са главно 2 основни групи схващания по проблема. Едни автори вземат за основа определени категории и подчиняват на тях всички останали.(|Аристотел и неговите последователи). Други вземат за основа на класификацията видове съждения (Кант и неговите последователи). В марксистката философска литература са направени редица опити за изграждане системата на диалектическите категории, като са използвани различни изходни принципи: принципът за единство на диалектика, логика и гносеология или субординационният принцип и др. Най-широко се използва Лениновият принцип за единството на диалектика, логика и гносеология, като а изходна категория се взема категорията материя. Системата а философските категории трябва да отразява в съкратен вид историята на тяхното възникване и развити, вътрешната им връзка, зависимост и субординация. Системата на категориите на диалектиката винаги се привежда в съответствие с настъпилите изменения в научното и философското знание, т.е. тя се намира в развитие. При това тя се съобразява с логиката и закономерностите на познавателния процес. Материалистическата диалектика оперира с цяла система от категории. В предшестващите глави се спряхме на много философски категории. Тук ще разгледаме други – същност и явление, съдържание и форма, причина и следствие, необходимост и случайност, възможност и действителност, единично и общо. СЪЩНОСТ И ЯВЛЕНИЕ Същността е вътрешната, относително устойчива страна на нещата, единство от основни, определящи и необходими връзки, свойства, отношения и пр. тя е нещо общо за група предмети. Явлението е онова, чрез което се изразява същността. Същността и явлението винаги са неразривно свързани помежду си, намират се в определено диалектическо единство. Ф. Енгелс ги разглежда дори като съдържащи се едно в друго. Същността винаги се проявява и се разкрива чрез явленията. “Същността – пише Ленин – се явява. Явлението е съществено.”. Същността на човека се състои преди всичко в способността му да се труди, да създава оръдия на труда, с помощта на които произвежда материални блага. Това общо съдържа всеки човек. Същността на съвременния капитализъм се състои в осигуряване на максимална печалба на монополите по пътя на експлоатацията, разоряването и обедняването на населението от дадена страна, по пътя на заробването и системното ограбване на народите от другите страни, по пътя на милитаризирането на народното стопанство. Тази същност се проявява чрез много и най-разнообразни явления : намаляване работната заплата, повишаване цените на стоките и т.н. Идеолозите на съвременната буржоазия съзнателно се стремят да скрият от погледите на трудещите се дълбоката експлоататорска същност на капитализма. Те се опитват да отвлекат тяхното внимание от парливите политически въпроси, да представят капитализма като “народен”, който уж създава всички необходими условия за развитието на личността и обществото. В същността и явлението са съчетани устойчивото и променящото се, сходството и различието. Между тях има не само единство, но и диалектическо противоречие. Определена същност се изразява и разкрива не в едно, а в много явления. Само едно явление не може да разкрие същността, защото, първо, всяка същност е многостранна и изразява общото между редица явления и, второ, защото тя може да има различни градации, които не могат да се изразят и разкрият само от едно явление, още повече и затова, че то не съществува вън и независимо от общите закономерности на дадена система и нейното взаимодействие с другите системи. Ако същността съвпадаше непосредствено с явлението, без много усилия тя би могла да бъде позната и “всякаква наука – по израза на Маркс – би била излишна”. В такъв случай необходимостта от специални научни изследвания би отпаднала. Същността не съвпада непосредствено с явлението и явлението не изчерпва многообразието на същността. Диалектическото противоречие между същността и явлението намира израз и в това, че същността е по-дълбока, а явлението по-богато. Същността не включва индивидуалните особености на нещата. Тя е въплъщение на вътрешните основни връзки, зависимости и др., които, фигуративно казано, съставляват най-дълбоките структури нива на нещата. Явлението е по-богато от същността, защото е единство от съществено и несъществено, общо и единично, относително трайно и преходно. В този аспект противоречието между същност и явление се изразява в това, че същността е по-бедна откъм подробности (страни, белези, свойства и пр.), а явлението е по-богато в пълнота откъм подробности, защото въплъщава страни, белези и др., които не са присъщи на същността. Същността на нещата (всяко нещо в определен аспект може да се разглежда като явление), а оттам и законите, които ги “управляват”, се разкриват чрез задълбочен, всестранен, теоретичен анализ на основата на обществената практика, чрез логическо мислене и познание. Същността на нещата е “скрита” от явленията. Поради това нейното разкриване е сложен и труден процес. Картината са усложнява и от факта, че същността бива различна и по степен на сложност, и по степен на дълбочина. Ето защо, за да се познае същността на явленията, която (принципно погледната) е недостъпна за сетивните органи, трябва чрез прийомите на логическото мислене, чрез анализиране и синтезиране на отделните страни, особености и пр. на явленията да се проникне в нея. “Мисълта на човека – казва Ленин – безкрайно се задълбочава от явлението към същността, от същност от първи, така да се каже, разред към същност от втори разред и т.н. без край”. Диалектиката на познанието на същността и явлението е движение на мисълта от явлението към същността и от една по-малко дълбока същност към друга по-дълбока, с една дума, от по-бързо променливото към относително трайното. Разкриването и познаването на същността и обясняването върху тази основа на явленията, които са неин израз, подкопават почвата на погрешните теории и заблужденията. Познаването на специфичната диалектика между явление и същност дава възможност да се разбере вътрешната логика и развитие на научното познание. СЪДЪРЖАНИЕ И ФОРМА Всяко нещо, явление, процес от действителността е диалектическо единство от съдържание и форма. С категорията съдържание се означава съвкупността от всички елементи и процеси, съставящи нещата. С категорията форма се означава начинът на организация и съществуване на съдържанието. Категорията форма е сродна с категорията структура. Те частично съвпадат, но не се покриват. Последната отразява обективния вътрешен строеж, “подредеността” на елементите на системата. Тя служи за обозначаване на цялото, реда и взаимодействието в пространството и времето на обектите в света. Формата и съдържанието са диалектически противоположни и неразделно свързани страни на нещата. Както съдържанието, така и формата имат определена относителна самостоятелност. По-голяма степен на самостоятелност има съдържанието спрямо формата. В двустранният процес на взаимодействие между тях съдържанието играе определяща роля. Формата също влияе на съдържанието. Това явление е двояко. Когато тя съответства на съдържанието, активно съдейства за неговото развитие и, обратно, когато не съответства, е спирачка. Всяко ново съдържание може да бъде спъвано от несъответстваща му стара форма и, обратно, новата форма, съответстваща на новото съдържание, активно стимулира неговото развитие. Метафизиците откъсват формата от съдържанието. Някои от тях се опитват да докажат, че не съдържанието, а формата е основното и определящото в обекта. Откъсването на формата от съдържанието и обратно води до абсолютизиране на едното от тях. Абсолютизирането на формата неизбежно води до формализъм, абстракционизъм и др. Известно е, че при художественото творчество формата има много голямо значение. В една или друга степен тя способства дадена художествена творба да се посрещне от публиката със или без особен интерес. Но нейното достойнство се определя не само и не главно от формата, в която е представена, а от нейното съдържание. Ако един или друг представител на изкуството се увлече само по формата и не се интересува от жизнената правда, той неизбежно се превръща във формалист. А в най-хубавите, класическите произведения на изкуството високохудожественато форма се намира в съответствие със съдържанието. Съдържанието и формата имат свои закономерности на развитие. Една от тези закономерности е, че съдържанието изпреварва развитието на формата. Ако развитието на формата изостане от развитието на съдържанието, стига се до конфликт между тях и борбата приема крайно остър характер. Появилото се и развиващо се противоречие между новото съдържание и остарялата форма се разрешава в края на краищата чрез унищожаване по един или друг начин на старата форма и създаване на нова, отговаряща на новото съдържание. Но не всяка и не при всички условия противоречието между новото съдържание и старата форма приема конфликтен характер. Така в условията на социалистическото общество ръководната и направляваща сила – комунистическата партия, опирайки се на конкретната диалектика на обществените процеси, взема съответни мерки за привеждане на остарелите форми в съответствие с новото съдържание, преди да се е стигнало до конфликт между тях. В процеса на развитието не винаги и не пи всички случаи старата форма се отхвърля. Например в условията на социализма се използват някои форми като: банките, стоково-паричните отношения и др. Но тези форми, изпълнени вече със съвършено ново съдържание, служат на социалистическото строителство. В живота има случаи, когато новата форма се изпълва със старо, реакционно съдържание. Случва се и така, че не винаги възможностите за обогатяване на съдържанието, които се крият в новата форма, напълно се използват. Практиката изисква да не се забравя, че макар формата да има относителна самостоятелност, главното е какво е нейното съдържание. Освен това да се има пред вид, че едно и също съдържание може да се прояви в различни форми. Напимер инженерният труд се реализира чрез различни форми: технологически, конструкторски и др. Правилното решаване на въпроса за съотношението между съдържанието и формата има огромно значение за познавателната и практическата дейност на хората. То дава възможност на комунистическите партии да осмислят обществените явления и процеси и да провеждат правилната линия. В това отношение показателни бяха създадените и съществуващите у нас до 1989 г. аграрно-промишлени комплекси (АПК), в лицето на които БКП откри най-подходящите форми за създаване на мощни икономически организации с висока степен на концентрация на производството и задълбочена отраслова специализация. Те бяха по-висши форми на икономическа и социална организация на село и отговаряха на съвременните тогава изисквания на техническия прогрес, за организиране на селскостопанското производство на промишлена основа. Марксистко-ленинското учение за съдържанието и формата има огромно приложно-практическо значение. Щом като знаем, че формата влияе обратно върху съдържанието, ускорява или забавя неговото развитие, това означава, че не бива да бъдем безразлични в каква форма ще се изрази и развива дадено съдържание. Щом като знаем, че противоречието между старата форма и новото съдържание има закономерен характер, тогава не бива да се замазва това противоречие, а да се вземат практически мерки и да се води борба за неговото разрешаване и осигуряване простор за развитие на съответните явления и процеси. Категориите съдържание и форма са свързани тясно с понятията : система, елемент, структура, цяло, част, организация, функция и др. С понятието “система” се обозначава цялостната съвкупност от елементи, които така са свързани помежду си, че изразяват обекта като нещо цяло. Тя е органично единство от частите си. Системите биват прости и сложни. Сложна е онази система, елементите на която сами могат да се разглеждат като системи. Например сложни системи са системата “човек – машина”, системата на химичните елементи и др. А прости са онези системи, елементите на които не могат да се разглеждат като системи. Понятието цяло означава предмета (съответно обекто) като даден в определена връзка между съставящите го части и притежаващ такива нови свойства, които ги няма отделно във всяка от частите, но те се появяват в резултат от взаимната връзка между всички части. Понятието част изразява предмета не сам по себе си, а само в неговото отношение към това, чийто съставен елемент е тя, в това, в което тя влиза (примерно ядрото е част от атома и т.н.. С понятието елемент се обозначава всяка минимална единица в състава на даденото цяло, която изпълнява в него определена функция. Например лампата в електрическата верига. Обективната диалектика между цяло и част е сложна и многообразна. Това обуславя и сложността на опознаването на часта и цялото. Те са в единство и в противоречие. Нито цялото може да съществува без съставящите го части, нито пък часта може да бъде част без цялото. Цялото не е механическа сума от частите – те не го изчерпват. То е цялостна съвкупност, органическо единство от части. ПРИЧИНА И СЛЕДСТВИЕ С категорията причина се обозначава явление, което при определении условия по необходимост поражда ново явление или нова группа явления. По своята същност причината е взаимодействието между 2 или повече явления, пораждащо изменения. С категориите следствие се означава породеното явление - резултат от действието на причината. “Взаимодействието – изтъква Енгелс – е действителната causa finalis (крайна причина) на нещата”. Причината и следствието се намират в определени връзки. Има ли причина, появява се и следствието, премахне ли се действието на причината, осуетява се появяването на следствието. Щом открием, че дадена причина при дадени условия постоянно поражда едно и също явление, ние откриваме определен закон, на който се подчинява това явление. Причинно-следствената връзка се реализира в едни или други конкретно съществуващи обективни условия. Условията са необходими за дадено явление обстоятелства, без които не се проявява причината. Те могат в различна степен да усилват или отслабват действието на причината, да ускоряват или забавят процеса на развитието. Условията не пораждат следствието, а го правят необходимо. С промяна на условията една и съща причина може да породи различни следстия. Необходимо е да се прави разлика между причина и повод. Те са свързани, но не са едно и също нещо. Поводът е случайното обстоятелство, което прави възможно действието и проявлението на причината. Поводът ускорява или забавя появата на следствието, но той не го поражда, не е негова причина. Зад повода винаги трябва да се търсят действителни причини, които са породили даденото следстиве. В действителността няма изолиран, така да се каже, “чист причинен ред”. Съществува съвкупност от явления, преплетени по много сложен начин. Освен това, както сочи Енгелс, в процеса на универсалното взаимодействие причината и следствието постоянно си менят местата. Триенето поражда топлина. На свой ред топлината предизвиква разширяване на телата. В случая топлината, взета в нейната връзка и отношение с триенето, е следствие, а взета в отношението й с разширяването на телата, е причина, т.е. тя е едновременно и причина, и следствие, но в различни връзки и отношения в процеса на универсалното взаимодействие в света. За да се установи кое явление е причина и кое следствие, те трябва да бъдат отделени от безкрайната верига явления. Причината трябва да се търси сред онези явления, които предхождат новото явление. Причинната зависимост е необратима. Последващото явление не може да бъде причина за явлението, което го е породило. Причината винаги предхожда следствието, обаче не винаги последователността на явленията по време изразява причинната зависимост. За да бъде едно явление причина, то трябва не само да предхожда другото, а и да го поражда. Метафизиците обикновено отъждествяват понятието “след това” и “поради това”. Но “след това” далеч не винаги значи “поради това”, защото в много случаи едно явление предхожда друго, но не е негова причина. Моделът предхожда например изделието, но не можем да кажем, че е негова причина и обратно. Причинната зависимост не бива да се отъждествява и със съвместното съществуване на явленията. Така причината за водената от социалистическите страни политика на мирно съвместно съществуване между двете противоположни системи не лежи просто в едновременното съществуване на тези системи. Тази политика произтича преди всичко от вътрешната природа на социализма като обществен строй, от характера и особеностите на условията в международната обстановка, от задачите на класовата борба в света и т.н. Взаимоотношенията между причината и следствието са сложни и многообразни. Метафизиците абсолютизират или откъсват причината и следствието едно от друго и смятат, че дадено явление може да бъде или само причина, или само следствие. Те не разбират нито относителния характер на причината и следствието в процеса на универсалното взаимодействие, нито възможността за обратното въздействие на следствието върху причината, която го е породила. Представителите на идеализма отричат обективния характер на причинността. Обективните идеалисти виждат причинността в развитието на “световната идея” и в крайна сметка в бога. Субективните идеалисти свеждат понятието причина до белег или знак, с който човек произволно означава своите усещания, наричайки едни от тях причина, други следствие. Например Д. Юм счита, че освен логическа причинността, която се въвежда в нашето съзнание от нашите усещания, няма никаква друга причинност. Съвременните идеалисти също отричат обективния характер на причинно-следствените връзки и зависимости. Причината и следствието – пише Л. Витгенщайн – са създания на нашето мислене. На въпроса, защо те възникват, не може да се даде отговор.” Механистиците свеждат всяка причина до външно механическо въздействие, до външен тласък. Отделни представители на съвременния идеализъм правят опит да заменят закона за причинността със закона за функционалната връзка. Изучаването на причинно-следствените връзки и зависимости има голямо значение за науката и практиката. Без познаването на причините, пораждащи едни или други явления, човек не може да въздейства целенасочено върху тях, не може да предвиди резултатите от своята дейност. НЕОБХОДИМОСТ И СЛУЧАЙНОСТ Категорията необходимост отразява всеобща връзка, която при наличието на определена съвкупност от условия е неизбежна, без която нещата не биха били такива, каквито са в своята същност. Тази връзка е обективна, съществена и произтича от самата същност на нещата. Случайността е също обективна връзка, но тя не произтича по необходимост от закономерното развитие на дадено явление, а е обусловена главно от странични обстоятелства. Необходимостта се определя от вътрешни, а случайността – от външни причини. Случайността е форма на проявление и допълнение на необходимостта. Домарксовата философия не можа да реши научно въпроса нито за същността на необходимостта и случайността, нито за съотношението между тях. Представителите на метафизиката, разкъсват необходимостта и случайността. Те ги разглеждат като взаимноизключващи се понятия. Идеалистите отричат обективния характер на необходимостта и случайността, извеждайки ги от “”абсолютната идея”, разума, съзнанието и др. Д. Юм разглежда необходимостта като резултат от навик, образуващ се при многократно наблюдение на явлението. Според Кант категориите необходимост и случайност са понятия на разума. Махистите твърдят, че освен логическа необходимост никаква друга необходимост не съществува. По същия начин друга необходимост не съществува. По същия начин решават този въпрос и представителите на прагматизма. Домарксовите материалисти приемат наличието на обективната необходимост, но отричат обективния характер на случайността, защото те считат, че случайно е онова явление, което няма своя причина. Но тъй като всяко явление има причина, то значи, че няма нищо случайно. Отричането на случайността на практика води до премахване на границите между необходимост и случайност и до свеждането на необходимостта до призвола и случайността. Това разбиране е ненаучно и неизбежно води до убеждението, че всичко е предопределено предварително. Последователно научно решение на проблема за необходимостта и случайността и тяхното взаимоотношение за пръв път даде материалистическата диалектика. Според нея необходимостта и случайността съществуват обективно. Между тях има многостранна връзка и взаимодействие. Те взаимоно се предполагат и взаимно се отричат. Обективното съществуване както на необоходимостта, така и на случайността се потвърждава от практиката. В нея хората са се научили да различават необходимите от случайните явления. Необходимостта си пробива път през безкрайна поредица от случайности. Принципно погледнато, случайностите характеризират конкретната необходимост, допълват я в една или друга степен и по такъв начин ускоряват или забавят нейното развитие. Енгелс изтъква, че “… там, където на повърхността има игра на случайността, тази случайност винаги е подчинена на вътрешни, скрити закони. Цялата задача се състои само в това да бъдат открити тези закони”. Математическата наука е създала теория на вероятностите, която се занимава с откриване закономерностите на цели групи случайни явления. Тази теория има огромно значение за развитието на практиката, защото дава възможност да се правят редица научни предвиждания в много области на човешката дейност. В литературата понякога се среща изразът : “Науката е враг на случайността”. Това не бива да се разбира, че науката изобщо отрича съществуването на случайността и нейната роля. Този израз може и трябва да се приеме само в смисъл, че задачата на науката се състои преди всичко в откриване необходимостта, причинността и закономерността и да помага на човека да предотвратява или да намалява действието на онези случайности, които не са в интерес на обществения прогрес. Но тъй като случайността е форма на проява на необходимостта, науката не е в състояние да разкрие необходимостта иначе освен чрез изследването на явленията (в това число и на масата случайни явления), защото необходимостта си проправя път чрез безкрайна поредица от случайности. Не бива да се забравя и фактът, че новото отначало си пробива път чрез единични, случайни явления, които трябва да се видят още в зародиш и да се направи необходимото да се родят в живота, да станат масови. Макар случайностите да не произтичат от закономерното развитие на явленията, те могат да оказват и често оказват съществено влияние върху хода на развитието на едни или други събития. В своята дейност човек непрекъснато се среща с тях и за да предотврати някои нежелателни за себе си последствия, той открива и познава закономерностите и тяхното действие в обективния свят. Това му дава възможност да въздейства целенасочено върху едни или други явления и процеси в природата и обществото. В процеса на социалистическото строителство трудещите се разполагат с широки възможности планомерно да предотвратяват или да отслабват много от действията на неблагоприятните случайности, които възникват по силата на атмосферно-климатични и други процеси (засушаване, наводнения, градушки и др.). От страна на БКП в миналото се вземаха мерки за отстраняване на редица неблагоприятни случайности от субективен характер. Категориите необходимост и случайност имат важно значение в процеса на познанието. Както и останалите категории, те не само имат определено обективно съдържание, но са и степени в познанието на конкретните явления и форми за усвояване на конкретното. Развитието на науката и все по-тясното й свързване с практиката разширяват възможностите на хората да се освобождават от сляпото подчинение на случайността, да управляват природните и обществените явления и оттам да разширяват и по-пълно да използват свободата… ВЪЗМОЖНОСТ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ С категорията възможност се означават обективните тенденции в развитието, съдържащи се в съществуващите явления, различните условия и предпоставки за появата на нещо ново, което още не съществува, но което може да възникне и при определени условия да стане действителност. В този смисъл възможността е изходният момент в процеса на развитието – определена предпоставка за новото, тенденция в развитието на нещата, процесите, явленията – всичко онова, което назрява в обективната реалност и при съответните условия става действителност. С категорията действителност се означава осъществена възможност, нещо, което вече е станало в резултат от действието на обективните закони по силата на необходимостта. Така социализмът в НРБ беше осъществена възможност, т.е. действителност. В тази действителност се криеше нова възможност – възможността за построяването на развито социалистическо общество, реализирането на която трябваше да създаде възможност за осъществяване на прехода към комунизма. С превръщане на възможността в действителност процесът на развитие не спира, защото реализираната възможност, т.е. действителността, на свой ред поражда нови възможности за появата на нови неща и така до безкрай. Внимателното запознаване с появата на едни или други явления в природата и обществото показва, че развитието е непрекъснат диалектически процес, в който възниква новото чрез превръщане на възможността в действителност. Затова умението да се разкриват обективните възможности и да се действа за превръщането им в действителност е много важно в научнотеоретичното и практическо отношение. Но процесът на превръщането на възможността в действителност е сложен и противоречив. За осъществяването му винаги са необходими определени условия. Възможността за възникване на живота е съществувала в самата природа, в самата същност на обективната реалност, на материята. Но в Слънчевата планетна система тя се е превърнала в действителност на Земята. Превръщането на възможността в действителност е закономерен процес на възникване на новото и на неизбежната гибел на старото. В природата превръщането на възможността в действителност се извършва под действието на природни закони, без намесата на човека, “сляпо”, стихийно. Когато човек опознае закономерностите на тези превръщания, той може да превърне при определени условия дадена възможност в действителност. Обществената практика познава много такива случаи. Възможността за използването на атомната енергия за мирни цели също бе превърната в действителност по време на социалистическия път на развитие на НРБ. Възможността да се лети в космоса също бе превърната в действителност тогава. Разбира се, в случай не е достатъчно само познаването на закономерностите за превръщането на възможностите в действителност. За това са необходими и съответни условия, без които това не може да стане. Възможностите в обществото и в частност в класовото общество имат такава особеност, че едни крият в себе си чертите на прогреса, а други – на реагцията (регреса). Така в нашата съвременност съществуват 2 възможности по отношение на войната и мира. Едната – да се предотврати нова световна война и да настъпи мир на нашата планета. Тази възможност таи в себе си чертите на прогреса. Другата възможност – да избухне нова световна война, крие в себе си чертите на регреса, на реакцията. По време на Септемврийското антифашистко въстание през 1923 г. у нас бяха налице 2 възможности – за победа и за поражение на прогресивните сили. Реализира се втората – победиха реакционните сили и с това се забави реализирането на прогресивната възможност, което стана на 9 септември 1944 г. с провеждането на социалистическата революция. В процеса на развитието се изменят и възможностите. Едни се реализират, други не могат, едни израстват, други умират. Социалистическата действителност поражда невиждани в историята нови възможности за развитие на общественото производство и култура, за разцвета на демокрацията и непрекъснат растеж на материалното и културното благосъстояние на трудещите се. Същевременно в тази действителност са създадени и се създават и решаващите условия за реализиране на тези възможности. Разбира се, това не става и не може да стане автоматично. Възможността се превръща в действителност чрез активната дейност на субективния фактор, чрез дейността на трудещите се под ръководството на комунистическата партия. Всичко това става съзнателно, планомерно и организирано, което ускорява процесите на социалистическото строителство. Човешката дейност е толкова по-целенасочена и резултатна, колкото по-пълно се познават и съзнателно използват в практиката законите на обективния свят. Главно поради това науката играе голяма роля в борбата на хората за превръщане на социалната възможност в действителност. ЕДИНИЧНО И ОБЩО Единичното и общото са диалектически противоположности, неделимо единство от страни и свойства на отделните предмети, явления, процеси. Тяхното единство се реализира в отделните неща. Всяко отделно е органическо единство от единично и общо. Единичното е страна, част или свойство на отделното, но то може да бъде и цяла група явления спрямо по-обща група, т.е. като част от нея. Общото съществува реално в отделните неща във вид на сходни страни, черти, свойства, белези и др., присъщи на дадена група или групи явления. Нито общото, нито единичното притежават самостоятелно съществуване. Самостоятелно съществува само отделното, отделните предмети, явления, процеси, които представляват единство от единично и общо, от неповторимо и повтарящо се. Единичното и общото съществуват само в отделното. Отделните неща в определена връзка и отношение са единични, защото притежават присъщи само на тях, неповторими черти и свойства, т.е. всяко отделно може да се разглежда и като единично спрямо другите отделни. Макар и сходни, единичното и отделното не се покриват, не са тъждествени. С категорията единично се обозначават отделните предмети, явления, събития, страни, свойства и пр. Единичното в отделните неща не изчерпва цялото им съдържание, защото във всяко отделно наред с единичното има и общо. Отделното е по-богато от единичното, то е диалектически синтез от единично и общо. Например отделният човек като индивид е единство от единично и общо. С категорията “общо” се обозначават сходните страни, връзки, свойства и др. между явленията и процесите на дадена група или групи от действителността. Например общото между атомите на химичните елементи е, че те са изградени от еднотипни елементарни частици (електрони, позитрони, мезони и др). Но атомите на всеки отделен химичен елемент притежават различен брой от тези частици, различна структура, а оттам и различни свойства. И в този случай общото и единичното са в единство и съществуват само във и чрез отделните химични елементи и техните съединения. Общото на отделните неща встъпва като определено единство и многообразие на отделна група неща, които могат да притежават и притежават различна степен на общност. Ако общите свойства, признаци, страни, черти, белези и др. са присъщи само на дадена група предмети по отношение на друга по-обща, тогава те изпъкват като особено. С категорията “особено” се обозначава едно или друго “звено” на връзката между общото и единичното. По отношение на общото особеното е единично, а по отношение на единичното – общо. Деветосептомврийската социалистическа революция в България е единично, социалистическата революция – особено, а революцията – общо. В случая социалистическата революция е общо по отношение на единичното (деветосептемврийската революция в БГ) и единично по отношение на общото (революцията). Представителите на метафизиката не виждат диалектическото единство и взаимовръзката между общо и единично – те ги откъсват едни от други и абсолютно ги противопоставят. Редица представители на съвременната буржоазна философия (феноменалисти, позитивисти и др.) също откъсват общото от единичното. В същност това е матафизически подход към разглеждане на общото и единичното и неизбежно води до мистика и идеализъм. Материалистическата диалектика не само признава обективния характер на общото и единичното, но разкрива и неразривната връзка между тях. Ленин сочи, че отделното е противоположно на общото, че “отделното не съществува иначе освен в онази връзка, която води към общото. Общото съществува само в отделното. Всяко отделно е (така или иначе) общо. Всяко общо е (частица или страна или същност) на отделното. Всяко общо само приблизително обхваща всички отделни предмети. Всяко отделно непълно влиза в общото и т.н. Следователно общото, особено и единичното са съотносителни категории, изразяващи диалектическите взаимопреходи между нещата. Общото винаги се намира в конкретно определена връзка с единичното, но никъде не се покрива с него и същевременно не съществува вън и независимо от множеството отделни неща и явления. Например процесите на асимилация и десимилация са общи за живите организми, но нито един от тях не може да съществува и да се реализира вън от конкретните живи организми. Във всяко явление, процес, система и др. единичното и общото се намират в диалектическо единство и взаимодействие. Природата на общото се разкрива чрез познаване на неговите конкретни проявления, чрез разкриване на природата на отделните неща, тъй като вън от тях общото не съществува. Чрез строгия анализ и отричане природата на единичното по пътя на наблюдението и експеримента се извършва задълбочаване на законите на науката. Общото на отделните неща от дадена група се фиксира в понятия. Разкриването и познаването на диалектиката между общото, особеното и единичното неизбежно водят до извода, че нещата в света имат конкретно исторически характер. Познанието върви от единичното към общото. Например, като събираме факти, ние се стремим да ги групираме върху съответната основа – общите им свойства, признаци и пр. В това се изразява движението на познанието от единичното към общото, защото в действителността няма такова отделно нещо, в което да не са налице (наред с неповторимото) свойства, белези и пр. общи за дадена група или групи. Познаването на общото (закона), неговата връзка и взаимоотношение с единичното дават възможност за научни предвиждания, а оттам и за целенасочено развитие на научните изследвания и научните открития. Историята на науката дава много примери за това. Като изходи от закона за химичния строеж на веществата, Бутлеров А. предсказа числото на изомерите на много органични съединения. Максуел предсказа съществуването на електромагнитните вълни, опирайки се на учението за електромагнитното поле и закона за индукцията и т.н Диалектикоматериалистическото разбиране на взаимоотношението между общото и единичното изисква винаги да се постъпва конкретно при решаване на задачите. Комунистическите и работническите партии изпълняват авангардната си роля, като отчитат общите перспективи и задачи на революцията в съответствие с конкретните исторически и социални условия във всяка отделна страна. Каталог: 2015 2015 -> Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ 2015 -> Правила за изменение и допълнение на Правила за търговия с електрическа енергия Съществуващ текст 2015 -> Наредба за изменение и допълнение на наредба №36 от 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2015 -> М и н и с т е р с т в о н а з д р а в е о п а з в а н е т о н а р е д б а 2015 -> Примерна тема за IV клас за „преглед на знанията по математика“ 2015 -> Наредба №25 от 10 ноември 2008 Г. За условията и реда за пускане в действие на медицински изделия без наличие на условията по чл. 8 От закона за медицинските изделия 2015 -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега Изтегляне 248.6 Kb. Сподели с приятели:
|