XXXII. Погасителната давност в българското МЧП

Факторът “време” е от значение за възникване, изменение и прекратяване на права и задължения и в МЧП. В някои правни системи погасителната давност е институт на процеса, а в други на материалното право. Това води до определянето на различни приложими закони – lex fori при първите, и lex causae при вторите, обикновено с допълнителна уредба.

В.Таджер приема, че погасителната давност е право на длъжника да погаси чрез волеизявление пред компетентен държавен орган за защита правото на иска, или правото на принудително изпълнение, поради това, че не е упражнено в определения в закона срок от време.

Като приложим в МЧП може да се срещне lex fori, lex sausae, lex loci celebrationis, а в някои случаи и lex domicilii dabitoris. У нас преобладава становището в полза на lex causae. По принцип погасителната давност е свързана с облигационното отношение и логично е в МЧП да бъде подчинена на същият закон, уреждащ правоотношението по повод на което се поставя. Такава е практиката на АС към БТПП и държавните съдилища у нас.

Lex causae е приет в редица актове на други държави. Чл. 13 ЗМЧП на Полша приема, че давността на вземането се определя от закона, който се прилага за съответното вземане. Подобни са разрешенията в чл. 147ЗМЧП на Румъния, §12 ЗМЧП на Квебек /Канада/, чл. 64 (1) т.6 ЗМЧП на Тунис.

В българското международно частно право има отделни разпоредби, уреждащи погасителната давност. Те са изградени предимно по материалноправният метод, но се среща и техниката на едностранно отпращане. Повечето нормативни решения са от областта на международните превози. Така чл. 135 ЗГВ използва пряка материална норма: “Правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасява в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на превоза.” Разпоредбата е заимствана от Варшавската Конвенция. След измененията от 1998г добавени нови текстове – чл. 136 и 137, определящи като приложим към начина на изчисляване на текстовете lex fori.

В областта на речното корабоплаване чл. 81 УТК сочи за приложима давността по избрания от страните закон, а ако няма такъв – българското право. Изрично се предвижда, че УТК се прилага за договори за превоз /и спорове по такива/ от български към чуждестранни пристанища, както и от чуждестранни към български; между чуждестранни пристанища, когато една от страните по договора е български гражданин или юридическо лице. В всички тези случаи, при липса на lex voluntatis, ще се приложи давността по УТК.

При морското корабоплаване водещо е приложението на lex voluntatis /чл. 19 и 24 КТМ/. При наличието на избрано от страните право, по него ще се урежда и погасителната давност. В противен случай ще се приложат разпоредбите на самия КТМ – чл. 357 – 359, уреждащи три давностни срока: двугодишен, едногодишен и шестмесечен, с оглед характера на вземанията.

Уредба на погасителната давност има и в някои международни източници. В някои екзотични хипотези е възможно и приложението на ОУД/СИВ, където погасителната давност е уредена с императивни материални норми в два варианта: обща – 2-годишна и специална – 1-годишна.

Норми има и в Съглашението за общите условия за превоз на товари по р. Дунав. В чл. 54 е използвана пряка материална норма, сочеща 1-годишна давност при рекламации или искове при повреждане и загубване на товари.

Варшавската конвенция за уеднаквяване някои правила при международните въздушни превози, в чл. 29 (2) определя двугодишна давност при изчисляване по lex fori.

Уредба е налице и в други източници от областта на превозните отношения. Така например COTIF има две съставни части. В първата “Единни правила за договори за международен жп. превоз на пътници и багажи” /CIV/, е предвидена 3-годишна давност за телесни увреждания и 5-годишна за смърт от датата на злополуката. За всички останали искове давностният срок е 1 година, с възможност за продължаване до 2, ако се докаже, че превозвачът умишлено или чрез измама е причинил увреждането. Във втората част – “Единни правила за договори за международен жп. превоз на стоки” /CIM/ в чл. 58 (1) е установен 1-годишен давностен срок, като в някои случай е възможно удължаване до 2 години – неизпълнен наложен платеж, умишлено увреждане, измама и т.н.

В Конвенцията относно международният автомобилен превоз на стоки, в чл. 32 (1) е определен общ 1-годишен давностен срок и специален 5-годишен в случаите на умишлено увреждане.

1972г ООН приема на дипломатическа конференция Конвенция за погасителната давност при международната продажба на стоки. Конвенцията влиза в сила 1978г, но с ВК’80 е изменена. Уредбата на погасителната давност и там е материалноправна. Установен е общ 4-годишен давностен срок, който като общо правило по чл. 9 се приема, че започва да тече от датата на която искът е можело да бъде предявен!

Уредбата на погасителната давност влиза в приложното поле на lex causae. Следователно въпреки мълчанието на законодателя, от текста на чл. 605 ТЗ може да се направи извода, че в областта на международните търговски договори определящ за давността е lex voluntatis. При липса на такъв, съгласно чл. 606 ТЗ, приложимо е правото на държавата, в която държащият характерната престация /продавача/ осъществява основната си стопанска дейност. При превоз на стоки по чл. 606а ТЗ условието за прилагане закона на държавата на превозвача е в същата да се намира мястото на товарене, на разтоварване, или на основна дейност на изпращача. Всички посочени закони се явяват lex causae на основният договор.

*По чл. 98 (1) ТЗ е установен 5-годишен давностен срок, с възможност за по-кратка при вземания на кредиторите на СД срещу съдружник. Също чл. 186 ТЗ урежда давността с оглед отговорността на прехвърлителя на поименни акции – 2 години. Отношение към давността имат и някои текстове от ДПК. Така чл. 22 (1) ДПК предоставя национален режим по отношение погасяването на данъчно задължение на местни и чуждестранни лица.

Липсва обща уредба чрез отпращащи норми. През последните години са създадени отделни материални норми, като в някои международни източници се използва и отпращане.

Водещи са текстовете на гл. I КРБ и преди всичко чл. 17 и 18 – видове собственост, закрила на собствеността, обекти на изключителна държавна собственост и държавен монопол и т.н. Всички тези разпоредби имат характер на основни начала за българското право и върху тях се изгражда режима на собствеността в специалните закони и МЧП. Значение имат и разпоредбите, насочени пряко към случаи на частни правоотношения с международен елемент – чл. 19 (2) и 22 КРБ – закрила на чуждестранните инвестиции и ВП на чужденците в Р. България.

На следващо място сред източниците са ЗС, ЗСПЗЗ, ЗЧИ, ЗППДОП, ЗК, ЗДС и ЗОС. Установените в КРБ и тези нормативни актове принципи дават основание да се приеме, че спрямо вещите на територията на Р. България, нашето МЧП се придържа към прилагане на българският закон, в качеството му на lex rei sitae.

От друга страна към lex rei sitae се придържаме и по отношение на вещите в чужбина, с изключение на онези от тях, които са собственост на Р. България и по отношение на които се ползва с имунитет. Lex rei sitae няма да се прилага, ако в международен договор е предвидено друго. Както и по отношение на вещи на чужди държави и международни организации, когато последните се ползват с имунитет. Или когато в МЧП е предвидено наследствено имущество, в неговата цялост, да се урежда по различен закон – например по последен lex personalis на наследодателя. В някои случаи не се допуска приложение на lex rei sitae и в областта на СИО.

В глава XXXVII ТЗ е допуснато по отношение недвижимите вещи, по повод на които е сключен международен търговски договор, да се приложи lex voluntatis. Едва на второ място, ако не е направен избор, ще се приложи lex rei sitae. Това решение няма повелителен характер, защото е дадена възможност съдът да се отклони в определени случаи - ако прецени, че конкретният договор се намира в по-тясна връзка с друга държава!

Ако lex rei sitae се окаже българското право, то ще се приложи за: 1)квалификация на вещите на движими и недвижими; 2)обсег и съдържание на ВП – придобиване, изменение и прекратяване, прехвърляне, включително форма на договора, вписване в регистър, защита и придобивна давност.

Въпроси на вещни права с международен елемент са уредени и в международни източници – ДПП, търговски и транспортни спогодби, СИДДО и т.н.

Уредбата на ВП в МЧП условно се разделя на три части: 1)режим на ВП на чуждите държави, международни организации, чужди граждани и юридически лица в Р. България; 2)режим на ВП на Р. България, български граждани и юридически лица в чужбина; 3)придобивна давност.

През последните години режима на ВП на чужденците у нас претърпя съществени изменения. Сега по отношение собствеността на чужди държави и международни организации се придържаме стриктно към принципа на имунитета.

В ЗС /с измененията от 90 и 96г/ се приема възможността чужда държава да придобие у нас недвижим имот – чл. 29 (4). По силата на чл. (5) чужда държава не може да бъде наследник по завещание, а според ЗН тя не е включена в кръга на наследниците по закон. Ограничението по чл. 29 ЗС се отнася само за недвижими вещи – чужда държава може да бъде наследник по завещание на движима вещ!

От значение тук са разпоредбите на ДПП относно вакантните наследства. Повечето решения, с изключение на ДПП с Югославия, предвиждат ако според правото на държава-съдоговорителка вакантното наследство да премина към държавата, то недвижимото имущество се получава от тази държава-съдоговорителка, в която се намира. Незаетото движимо имущество ще бъде получено от тази държава-съдоговорителка, чийто гражданин е бил наследодателят към момента на неговата смърт. /В ДПП с Югославия институтът е уреден с отпращаща норма, която сочи lex rei sitae за недвижимите и lex patriae за движимите вещи./

В ЗСПЗЗ чуждата държава е първият субект, срещу който е насочена забраната по чл. 3 (3) за придобиване на земеделска земя у нас. Още повече, че по ал. (5): “Чуждестранни юридически лица и чужди граждани могат да придобиват право на ползуване на земеделска земя или други ограничени вещни права върху земя при условия и по ред, определени със закон.” Интересен е въпроса за съотношението между ЗСПЗЗ и новата редакция на чл. 29 ЗС. В случая ЗСПЗЗ се явява специален закон и ще се приложи с предимство!

Що се отнася до международните организации и по-специално международните правителствени организации, те също имат право да придобиват недвижими имоти на наша територия, при същите условия както чуждите държави – чл. 29 (4) ЗС. В ал. (5) обаче международните организации не се споменават, което дава основание на някои автори да поддържат становището, че те могат да бъдат наследници на недвижими вещи по завещание! Според Зидарова това становище е погрешно, тъй като в чл. 29 (4) ЗС изрично се посочени източниците, въз основа на които международна организация може да придобие право на собственост върху земя у нас, и там завещанието не е споменато!

Международните неправителствени организации, доколкото в български закон или международен договор не е създадена различна уредба, се приравняват към режима на чуждестранните юридически лица.

От редакцията на чл. 22 (1) КРБ и ЗН може да се направи извода, че чуждестранните юридически лица у нас не могат да наследяват право на собственост върху земя – нито по закон, нито по завещание. Те имат само правата по ал. (2) – право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху земя.

Според чл. 29 (1) ЗС чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя в Р. България. Забраната по ал. (2) не се прилага при наследяване по закон, но съществува задължение за прехвърляне на собствеността в 3-годишен срок. Същевременно ЗН не включва юридическите лица сред наследниците по закон, така че текста на чл. 29 (2) ЗС се отнася само до чуждестранните физически лица. Чуждестранните юридически лица могат да придобиват право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху земя, “освен ако в закон не е установено друго”. Така предоставените права произтичат ex lege и не зависят от акт на административен орган или наличие на взаимност между Р. България и държавата по поданство. /Резултат от измененията на ЗС от 1996 и 2000г./

Чуждестранните юридически лица могат да придобиват право на собственост и ограничени вещни права чрез всички допустими способи, с изключение наследяването по закон. Предоставените права се отнасят до всички недвижими имоти, с изключение на земята.

В ЗСПЗЗ не се допуска чуждестранни юридически лица, както и юридически лица с чуждестранно участие, да придобиват право на собственост върху земеделска земя – чл. 3 (3). Ал. (5) ги допуска до кръга на субектите на ограничени вещни права.
XXXIV. Вещноправен режим на чужденците в Р. България

От особен интерес са вещните правоотношения в които субекти са чужди граждани и апатриди. Според чл. 22 КРБ при определени със закон условия чужденците могат да придобиват ограничени вещни права върху недвижимо имущество. От редакцията на текста може да се заключи, че в персоналният обхват се включват всички чуждестранни физически лица – чужди граждани и апатриди. Обхванати са всички чужденци, независимо дали имат постоянно местопребиваване в Р. България или в чужбина.

Като цяло от КРБ, ЗС, ЗЧИ и ЗСПЗЗ може да се направи категоричният извод, че засега българският законодател изисква за право на собственост върху земя българско гражданство. В тази връзка чл. 22 КРБ следва да се разглежда във връзка с чл. 21 (1), който гласи: “Земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото.”

Единственият способ за придобиване право на собственост върху земя от чужденци засега е наследяване по закон. /Но не и по завещание!/ Текста на чл. 29 ЗС разширява персоналният обхват и установеният режим се отнася както до чуждите граждани, така и до апатридите, независимо от тяхното местопребиваване. Същевременно по ал. (3) те са включени в кръга на субектите на ограничени вещни права върху земя.

При наследяване по закон чужденците са задължени да прехвърлят собствеността в 3-годишен срок от откриване на наследството. Но реалното придобиване на собствеността може да се осъществи в един по-късен момент – например поради делба, и лицето ще изпадне в забава без да има вина за това!

Като lex rei sitae, българският закон ще се приложи към чужденци и в случаите на отчуждаване. Чл. 101 ЗС допуска: “За особено важни нужди на държавата и общините, за които няма възможност да се задоволят по друг начин, могат да се отчуждават имоти при условия и по ред, установени със закон, след предварително и равностойно обезщетение.” Тази разпоредба се прилага erga omnes – засяга и чужденците относно техните имоти, намиращи се на българска територия.

В чл. 3 (4) ЗСПЗЗ отново се приема придобиване на собственост върху земя от чужденци само в случаите на наследяване по закон, както и задължение за прехвърляне в 3-годишен срок. Ако лице-чужденец, на което е възстановено правото на собственост върху земеделска земя, не го прехвърли в съответния срок, общината я изкупува по цени, определени от МС. Ако общината откаже да упражни правото си на изкупуване, или не го упражни в срок, земята се изкупува от държавата.

От чл. 5 (1) ЗППДОП може да се направи извода, че участието в приватизацията у нас не е свързано с изискване за българско гражданство. Следователно участници могат да бъдат и чуждестранни физически и юридически лица. В тази материя им е предоставен национален режим, който може да бъде ограничаван по закон. Тъй като участието в приватизацията е по същество вложение, то квалификацията на лицата като “чужденци” е редно да се заимства от чл. 5 ЗЧИ.

Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да участват в приватизацията на всяко имущество, независимо от неговият вид /движимо или недвижимо/ и местонахождение /на територията на Р. България или в чужбина/. Основните приватизационни сделки с участието на чуждестранни юридически лица са продажбата чрез търг и конкурс. В тази връзка важен е текста на чл. 41 (3) ЗППДОП, според който от възможността за продажба на изплащане могат да се ползват само лица с българско гражданство и постоянно пребиваване в България.

От значение за МЧП е и ЗПФ от 1995г, тъй като в неговият субективен обхват са включени и чуждестранните лица. Според чл. 8 ЗПФ: “Чуждестранни лица могат да бъдат учредители в приватизационен фонд, ако са регистрирани като финансова институция по националния им закон и са осъществявали дейност като финансова институция в страната, където е седалището им, в продължение на не по-малко от 5 години и ако представят банкови референции от първокласна чуждестранна банка, потвърдени от Българската народна банка.”

ЗПФ използва понятието “чуждестранно лице” без да го дефинира. Като се има пред вид, че приватизационните фондове са форма на участие в приватизацията и по този начин лицата стават инвеститори, то логично е заимстването на квалификацията по чл. 5 ЗЧИ.

Същевременно чуждестранните лица трябва да отговарят на още едно важно изискване – да бъдат регистрирани като финансова институция по lex societatis и да са осъществявали поне 5 години дейност в държавата по седалището си. Изискването подчертава намерението на нашия законодател да сведе субектите само до юридически лица! Квалификацията на понятието “финансова институция” ще се извършва по lex societatis, а не по българският закон, в качеството му на lex loci actus. Въпросът е кой е lex societatis в случая? Според чл. 282 ТЗ това е lex loci registartionis. Но държавата, чийто поданик е юридическото лице, може да е възприела различно решение.

Накрая, без значение къде съответното юридическо лице е извършвало дейност, тъй като ЗПФ признава само периода на дейност в държавата по седалище!!/ Още едно странно разрешение!/
XXXIX. Вещноправен режим на Р. България, българските граждани и юридически лица в чужбина. Придобивна давност

Установените в нормативните актове форми на собственост дават отражение върху собствеността на Р. България, българските граждани и юридически лица в чужбина. Българската доктрина се придържа към прилагането на lex rei sitae, особено що се отнася до недвижимите вещи. Но спрямо имуществото на Р. България, особено при осъществяване на функциите и на държава, се придържаме към принципа на имунитета.

*1993г е прието ПМС за управление, ползване и разпореждане с недвижими имоти, собственост на Р. България извън страната. 1996г то е отменено и сега общата уредба е по глава VIII от ППЗДС.

В чл. 131 ППЗДС се приема: “Действията по придобиване, ползване и разпореждане с недвижими имоти - собственост на българската държава извън страната, се извършват по правилата на тази глава, доколкото в международен договор, закон или акт на Министерския съвет не е предвидено друго.” Чл. 132 възлага на МВнР упражняването на правото на стопанисване и управление върху държавни имоти в чужбина. Предвижда се, че недвижими имоти, собственост на Р. България, се стопанисват и управляват от отделните ведомства, на които са предоставени с акт на МС.

Придобиването на недвижими имоти от Р. България и предоставянето им за стопанисване и управление се извършва само въз основа на разрешение на МС. Дейността на МС се подпомага от специализиран орган – Междуведомствена комисия за държавните имоти извън страната. В нейният състав влизат представители на МС, МРРБ, МФ, МТТ, МВнР и МК. Всяко предложение за предоставяне на държавен имот, както и за придобиване и разпореждане, се внасят в Комисията с мотивиран доклад от ръководителя на съответното ведомство. Предвидена е възможност за отдаване на такива имоти под наем. Ако наемният срок е до 3 години, договорът се сключва от ръководителя на ведомството, на което е предоставено стопанисването на обекта. Но ако договорът е за срок от 3 до 10 години, е необходимо и разрешение на Комисията.

Държавно юридическо лице, което упражнява право на стопанисване и управление на държавен имот извън Р. България, може да сключва договори за наем с други държавни юридически лица, при условие, че това е допустимо по lex rei sitae. Такъв договор може да се сключи само след предварително разрешение от МФ и Комисията.

Отношение към вещните права на Р. България и българските граждани в чужбина имат и разпоредбите на КТМ и ЗГВ. При определяне българската принадлежност на корабите, в чл. 28 КТМ е прието: “28. Български е корабът:

1)който е собственост на държавата, на кооперативни и обществени организации и на български гражданин;

2)който принадлежи на дружество, поне половината от основния капитал на което се притежава от български организации или лица;

3)половината от който поне е собственост на лицата, посочени в точка 1.

4)който е нает с уговорка за изкупуване от българска организация или от дружество, на което поне половината от основния капитал е на българска организация и е комплектуван с български екипаж.” След 1990г отпадна ограничението за притежаване на кораби от български граждани.

Към съдържанието, придобиването, изменението и прехвърлянето на вещни права върху морски кораби приложим е lex banderae. Що се отнася до формата на договора, чл. 10 (2) КТМ отпраща към lex loci actus. Но отпращането е съпроводено с изрично изискване всяка сделка относно собствеността и оперативното управление, както и учредяването на морски ипотеки, да се извършват в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Валидността на сделките се свързва и с изискването за вписване в регистър, с оглед противопоставимостта спрямо трети лица.

Особена закрила на вещни права върху кораб- българска собственост е дадена в разпоредбите за морска ипотека на КТМ. Изключена е законовата ипотека, а договорната е валидна само при вписване в регистъра. Не се допуска принудително изпълнение върху кораби-държавна собственост. /Изключение има само за кредитори, отпуснали кредит за закупуване на кораба и в чиято полза е учредена ипотека!/

Що се отнася до гражданските въздухоплавателни средства /ГВС/, вещните права са уредени в ЗГВ. В чл. 3 (2) ЗГВ се приема, че: “Граждански въздухоплавателни средства са всички въздухоплавателни средства с изключение на държавните.” На борда на ГВС, регистрирано в Р. България, се прилагат българските закони, освен в случаите когато в международен договор е предвидено друго.

Вещни права върху ГВС се уреждат по закона на държавата, в която са вписани и под знаците на флага на която летят. ГВС не може да бъде вписано в българският регистър, преди да бъде отписано от чужд.

В чл. 23 ЗГВ договорът за прехвърляне право на собственост върху ГВС е подчинен с оглед формата и материалните условия за действителност на lex loci contractus.

Що се отнася до режима на собствеността на българските граждани и юридически лица в чужбина, основно приложим е lex rei sitae. По него се решават всички, относно начина на придобиване, изменение и прекратяване на правата, включително кръга на легитимирани субекти.

Български граждани и юридически лица могат да придобиват всички вещни права, предвидени по местното право, дори да не са уредени у нас. /В международен договор могат да бъдат конкретизирани./ В някои случаи изключения от lex rei sitae има за СИО и наследяване.

В някои от ДПП, с Полша, Унгария и Монголия, се съдържат отпращащи норми, изрично предвиждащи lex rei sitae за недвижими вещи и предоставящи компетентност на съдилищата на държавата, където се намират.

За движимите вещи съществува празнота в правната уредба. Би могло да се поддържа позиция в полза на lex patriae на претендиращото лице, но остава открит проблема за квалификацията на вещите на движими и недвижими. Засега такава уредба има само в ДПП с Югославия и Чехословакия – по lex rei sitae. И тук договорните разпоредби изрично изключват прилагането на lex rei sitae в материята на съпружеските имуществени отношения и наследяването. /Например наследяване на цялото имущество по последен lex patriae; или недвижимите вещи по lex rei sitae, а движимите по lex patriae./