В онзи далечен петък нашият експерт по учебните програми направи две оценки на един и същ проблем и стигна до съвсем различни отговори.239Погледът отвътре е онзи, който всички ние, включително и Сиймор, спонтанно приехме при оценяването на нашия проект. Фокусирахме се върху специфичните ни условия и търсехме данни в собствения си опит. Имахме непълен план: знаехме колко глави имаме намерение да напишем и имахме бегла представа колко време ни бе отнело написването на двете глави, които вече бяха завършени. По-внимателните от нас вероятно бяха прибавили още няколко месеца към оценката си като запас за грешки. Екстраполирането беше грешка. Ние прогнозирахме, базирайки се на информацията пред очите ни – ОКВЕВКЕ, — обаче главите, които бяхме написали първи, вероятно бяха по-лесни от другите и ентусиазмът ни към проекта вероятно тогава беше в своя пик. Главният проблем обаче беше, че ние не успяхме да вземем предвид онова, което Доналд Ръмсфелд нарича, както знаем, „неизвестните неизвестни“. В онзи ден ние не можехме да предвидим серията събития, които щяха да са причина проектът да се провлачи толкова дълго. Разводите, болестите, кризите в координацията с бюрократичните власти, които забавиха работата, не можеха да бъдат известни предварително. Такива събития не само са причина за бавното писане на главите, но и пораждат дълги периоди, през които се постига малко или никакъв напредък. Същото трябва да е било, разбира се, и при другите екипи, за които знаеше Сиймор. Членовете на тези екипи също са били неспособни да си представят събитията, които са щели да бъдат причина за толкова късното приключване или в крайна сметка за провала на един проект, който те очевидно са смятали за твърде осъществим. Подобно на нас, и те не са знаели шансовете, пред които са изправени. Има много начини за провал на всеки план и макар че повечето от тях са твърде невероятни, за да можем да ги предвидим, вероятността нещо да тръгне не както трябва в даден проект е висока. Вторият въпрос, който зададох на Сиймор, отклони вниманието му от нас и го насочи към цял клас подобни случаи. Сиймор оцени базовата пропорция на успеха в този референтен клас: 40% провал и седем до десет години за завършване на проекта. Неговото неформално проучване сигурно не отговаряше на научните стандарти за данните, но ни осигури разумна база за изходна прогноза: прогнозата, която правим за даден случай, ако не знаем нищо с изключение на категорията, към която спада той. Както видяхме по-горе, изходната прогноза трябва да бъде котвата за по-нататъшните напасвания. Ако ви помолят да изкажете предположението си за ръста на една жена, за която знаете само, че живее в Ню Йорк, вашата изходна прогноза е предположението ви за средния ръст на жените в този град. Ако ви дадат специфична за случая информация, например че синът на жената е център на гимназиалния баскетболен отбор, ще съгласувате оценката си в съответната посока, по-далече от средното. Сравнението на нашия екип с другите, което направи Сиймор, натрапваше извода, че прогнозата за нашия резултат е малко по-лоша от изходната прогноза, която вече бе мрачна. Впечатляващата точност на прогнозата при поглед отвън към нашия проблем сигурно беше случаен късмет и не бива да бъде разглеждана като свидетелство за верността на погледа отвън. Аргументът в полза на погледа отвън по принцип установява: ако референтният клас е правилно избран, погледът отвън ще даде указание за диапазона и може да покаже, както в нашия случай, че прогнозите с поглед отвътре дори не се доближават до него. За един психолог противоречието между двете оценки на Сиймор е смайващо. Той имаше в главата си всичкото знание, необходимо за оценяване статистиката на съответния референтен клас, но стигна до първата си оценка, без да използва това знание. Прогнозата на Сиймор, базирана на неговия поглед отвътре, не бе съгласувана с изходната прогноза, за която той не се беше и сетил. Тя беше базирана на особените обстоятелства, свързани с нашите усилия. Подобно на участниците в експеримента с Том У., Сиймор знаеше релевантната базова пропорция, но не се беше сетил да я приложи. За разлика от Сиймор останалите от нас нямаха достъп до външния поглед и не можеха да произведат разумна изходна прогноза. Достойно за отбелязване е обаче, че ние не чувствахме, че се нуждаем от информация за другите екипи, за да направим своите предположения. Моето търсене на външния поглед изненада всички ни, включително и мене! Това е общ модел: хората, които имат информация за един конкретен случай, рядко изпитват необходимост да знаят статистиката за класа, към който се отнася случаят. Когато после бяхме изложени на погледа отвън, ние колективно го игнорирахме. Можем да разберем какво се случи с нас; то е сходно с експеримента, който навежда на мисълта за безполезността да преподаваш психология. Когато правят предсказания за конкретните случаи, за които имат малко информация (кратко и безинтересно интервю), студентите на Нисбет и Боргида изцяло пренебрегват общите резултати, които току-що са научили. „Безличната“ статистическа информация240 рутинно се захвърля настрана, когато е несъвместима с личните ти впечатления за даден случай. В конкуренцията с погледа отвътре погледът отвън няма никакъв шанс. Предпочитанието към погледа отвътре понякога има етични оттенъци. Веднъж зададох на мой братовчед, отличен адвокат, въпрос за един референтен клас: „Каква е вероятността един обвиняем да спечели в дело като това?" Неговият рязък отговор, че „всяко дело е уникално“, беше придружен от поглед, който изясняваше, че той намира въпроса ми за неуместен и повърхностен. Гордото подчертаване на уникалността на случаите е често срещано и в медицината въпреки по-новия напредък в базираната на данните медицина, която показва друг подход. Медицинската статистика и изходните прогнози се съчетават с нарастваща честота на разговори между пациенти и лекари. Обаче оставащата неяснота относно погледа отвън към медицинската професия се изразява в тревогата от безличността на процедурите,241 водени от статистика и чеклистове.