Наръчник за междукултурно сътрудничество: опитът в България
Изтегляне 0.7 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- НАРЪЧНИК за междукултурно сътрудничество: опитът в България
- Теоретични предпоставки: различие, изключване и малцинственост
- Резултати от прилагане на методологията
- Теми и динамика на обученията (Работни семинари
- Заключителна конференция
- Предизвикателства и поуки
- Приложения
- Изследване чрез действие
- 2.1.Социален конструктивизъм
- 2.2.Субстанциални и отношенчески дефиниции
- Резултати от прилагането на методологията
- Резултати от фокусните групи
- Комплексната идентичност
- Предразсъдъци и стереотипи
- Политики на включване и изкючване
 
 
thinkingeurope.eu/ ; info@thinkingeurope.eu evetbg.org; evet@mail.bg info.sofia@kas.de НАРЪЧНИК за междукултурно сътрудничество: опитът в България Автори: Д-р Харалан Александров, Антоанета Матеева, Иван К. Иванов, Музафер Мустафа СЪДЪРЖАНИЕ: Увод – стр.2
Увод Идеята на този текст, условно наречен наръчник за междукултурно общуване, е да сподели опита от един иновативен проект, осъществен през 2012 година от Гражданско сдружение „ЕВЕТ” /Европейска Визия за Етническа Толерантност / с помощта на международен изследователски екип в състав Харалан Александров, Иван К. Иванов, Антоанета Матеева и Музафер Мустафа. Шестима представители на бенефициента по проекта, подпомогнаха изследователския екип и заедно с тях сформираха т. нар. „експертна група”, която беше в основата на реализацията на проекта. Съставът на оперативните експерти включваше: Ергин Емин – ръководител на проекта и председател на „ЕВЕТ”, Татяна Цонева, Семра Якуб, Айрин Ибрямова, Хатидже Барабунова и Христина Божинова. Те участваха в обученията, подпомагаха конференциите и изработването на наръчника. Смисълът на проекта бе да предостави възможност на местни формални и неформални лидери от райони в България с етнически хетерогенно население да встъпят в конструктивен и толерантен диалог по повод на проблеми и задачи, свързани с развитие на общността. Проектът си постави амбициозната задача да изгради лидерски капацитет по места, който да стане основа за повишаване на социалния капитал в районите със смесено население.
Една от първите задачи пред които се изправи екипът на проекта, бе изборът на изследователска методология. Предвид природата на задачата ние се спряхме на комбиниран подход, който съчетава традиционните качествени методи (изследване чрез фокусни групи) с изследване чрез действие (action research).
Основата характеристика на този подход е неговата демократичност и партиципативност – той залага на активното и информирано участие на представителите на изследваната общност в процеса на проучването. Задачата на изследователите, практикуващи този подход е да създадат предпоставки за себерефлексия и ситуация на себепознание от всички участниците в проучването. Този метод не третира изследваните хора и общности като обект, а ги приема за пълноправни съ-изследователи, които са поканени да конструират мнения и възгледи по предмета на изследването, да оспорват допусканията и изводите на изследователите, и да предлага свои обяснения и хипотези. Нещо повече, изследователските въпроси могат да бъдат обогатени и развити в хода на проучването при предложение от страна на участниците.
В духа на този изследователски подход, ръководството на сдружение Евет бе въвлечено от самото начало на проекта при планиране на дейностите, изработване на изследователския дизайн, подбора на участниците, формулиране на изследователските хипотези и пр. Проектът бе организиран в поредица от стъпки, чийто алгоритъм следваше естествения ритъм на учене и развитие на участниците през теми въвеждани от самите тях. Експертите имаха за задача да държат изследователския фокус, да анализират и валидизират събраната информация, да развиват капацитета на породената група от лидери, така че тя да се себеовласти и породи положителна промяна по темата. Подготвителната фаза включваше синхронизиране на проектния екип, информиране за целите на проекта, изработване на критерии за подбор на участниците във фокусните групи и останалите проектните дейности. Фазата на изследване включваше изработване на въпросници и провеждане на фокусните групи, анализ на резултатите, извеждане на ключови теми, подготовка на обучителни материали и идентифициране на участниците в обученията. В началото на изследването бяха разпратени покани за включване в проекта на хора в формални и неформални лидерски позиции, живеещи в смесените райони (Виж Приложение 1 Покана). Те бяха идентифицирани от мрежата на ЕВЕТ като хора с ангажимент към проблемите на малцинствата в България и интерес към темата за промяната. Определен брой хора откликнаха на тази покана и впоследствие заявиха желание за участие в проекта чрез Мотивационно писмо и попълване на входящ въпросник, чиято цел бе да идентифицира гражданската активност и политическата грамотност на кандидатите (Виж Приложение 2 Входящ въпросник). Изследователската фаза включваше планирането, подготовката и провеждането на фокусните групи и анализ на данните, които те предоставиха. Организацията на фокусните групи бе на териториален признак, като стремежът бе да се покрие територията на страната и същевременно да се даде превес на регионите със смесено население. (Виж Приложение 3 План за провеждане на фокусните групи.) След предварително поручване бе решено групите да се проведат в София, Плевен, Русе, Шумен, Гоце Делчев, Асеновград и Котел. Бяха поканени за участие граждански активни представители на всички общности от съответния регион, но откликнаха в по-голяма степен представители на малцинствените групи, които по разбираеми причини (изолираност, изключеност) се вълнуват от темата за сближаване и културен диалог. След съдържателен и процесен анализ на фокусните групи бяха изведени темите на последващите обучения и на националната конференция. Финалните две фази бяха провеждане на обучителните семинари с анализ на резултатите, както и подготовката и провеждане на заключителната конференция. В логиката на този проект обученията бяха замислени и осъществени не като внасяне на външно знание в общността, а като отговор на въпросите, които вълнуват техните представители. Участниците във фокусните групи подвигнаха много и разнообразни въпроси свързани с междукултурното общуване, някои от които се повтаряха с голяма настойчивост в различни региони на страната. Тъкмо те бяха изведени като основни теми на обучителните семинари и бяха илюстрирани с истински истории, споделени във фокусните групи, като по този начин участниците в изследването станаха съавтори на обучението. Самите обучения представляваха двудневни семинари, които бяха проведени на достъпен език и предлагаха разнообразни формати за групова работа. Експертите влязоха в подкрепяща роля, без да отнемат лидерството на представителите на общността в обучителния процес. Паралелно с подготовката и провеждането на обученията бе разпостранена брошура по темата за интеркултуралния диалог.
Важна част от дневния ред на проекта бе да се улесни естествения процес на обновление и развитие на лидерството в общностите. За тази цел младите участници бяха насърчени да влязат в лидерски роли по повод на темите и предизвикателствата, свързани с междукултурния диалог. Поемането на лидерски роли от младите се осъществи плавно, с помощта на утвърдените лидери от сдружение „ЕВЕТ” и външните експерти в ролята на изследователи, модератори, лектори и наставници. При този метод на формиращо обучение, изветен като „учене чрез преживяване”, експертите конструират различни работни ситуации в малки и големи групи и чрез своите интерпретации и насочващи въпроси насърчават възникването на оригинални идеи и формирането на нови умения за социално участие. Работата в групи създава контекст за излъчване на автентично партиципативно лидерство: най-активните и креативни, най-подготвените и ангажирани със задачата участници поемат лидерски роли, като посрещат успешно предизвикателството пред което е изправена групата и задават стила и посоката на нейната работа. Важна част от процеса на поемане на лидерството бе умението да се назовават проблемите, свързани с междуетническия диалог, и да се мобилизират ресурите на групата за тяхното решаване под формата на идеи за проекти, политики и инициативи на местно ниво. След като лидерите бяха излъчени, задачата на експертния екип бе да им представи необходимото обучение и консултиране, за да могат да формулират на публичен език своя опит от междукултурно общуване и идеите за неговото развитие, както и да развият лидерска нагласа и готовност за публично действие. Нашата хипотеза бе, че в този процес ще възникнат подходящи възможности да се оспори традиционния патерналистки модел на общностно лидерство и да се утвърди нов, партиципативен модел. Доколко това очакване се оправда, ще стане ясно в следващата глава на този текст. Кулминацията на проекта бе провеждането на заключителната национална конференция в Шумен, където ключова роля имаха младите лидери, излъчени от групите по време на обучителните семинари. Младите хора сформираха четири екипа около темите на конференцията и с помощтта на експертите подготвиха и изнесоха презентации, които предизвикаха голям интерес и повдигнаха много въпроси. Изправянето пред широка и критична аудитория бе сериозно предизвикателство за младите, с което те се справиха успешно. Те оцениха опита от подготовката и участието в конференцията като важна школа за публично поведение и добър старт за бъдеща обществена и политическа дейност.
Една от основните задачи на проекта бе да се изследват феномените на изключване и включване в общността през призмата на културното различие. Преживяването за изключеност или за включеност под условие бе сред най-често споделяния опит във фокусните групи. Тази част от наръчника изследва механизмите на пораждането и поддържане на стеротипи, свързани с етническото различие, и произтичащите от тях стигматизация, социалното изключване и отношения на малцинственост. Различието между хората е факт от реалността, който може да бъде интерпретиран и употребяван по различни начини. Твърде често с него се злоупотребява за целите на властта и контрола. За малцинственост говорим, когато е налице системна злоупотреба с човешкото различие, при което на цели общности, обособени по някакъв признак се вменява инфериорност и се отрича правото им на равнопоставено третиране. Възможността за такава злоупотреба е заложена в природата на човешката груповост. За да разберем основанията и механизмите на тези явления, ще прибегнем към допълващите се теории на социалния конструктивизъм и груповите отношения. 2.1.Социален конструктивизъм В своя класически текст “Социалното конструиране на реалността” Питър Бъргър и Томас Лукман (София, 1996) изследват когнитивните и социални механизми на обективация и овеществяване. Несъзнаваното прибягване до тези механизми позволява да мислим за социалните отношения, в това число междукултурното общуване, не като за човешко творение, а като за външна даденост, която заварваме като природен факт и която изглежда безотносителна към нашето участие. “От предишното обсъждане на обективацията трябва да е станало ясно, че веднага след изграждането на обективен социален свят се появява възможността за овеществяване. Обективността на социалния свят означава, че той се изправя пред човека като нещо външно на самия него. Решаващият въпрос е дали той все още удържа в съзнанието си, че макар и обективиран, социалният свят е човешко творение – и следователно може да бъде пресътворен от хората. С други думи, овеществяването може да бъде описано като екстремна крачка в процеса на обективация, при което обективираният свят губи своята разбираемост като човешко дело и се втвърдява като нечовешка, неподатлива на хуманизиране, инертна фактичност. По характерен начин действителното отношение между човека и неговия свят се преобръща в съзнанието. Човекът, производителят на света, се схваща като негов продукт, а човешката дейност – като епифеномен на нечовешки процеси. Човешките значения вече не се разбират като произвеждащи свят, а на свой ред, като продукти на “природата на нещата”. Трябва да се подчертае, че овеществяването е модалност на съзнанието, и по-точно – модалност на човешкото въплъщаване на света на човека. Дори схващайки света в термините на овеществяването, човек продължава да го произвежда. Тоест човек по парадоксален начин е способен на произвежда реалност, която го отрича.” (стр. 109-110) 2.2.Субстанциални и отношенчески дефиниции В концептуалната рамка на социалния конструктивизъм става възможно да се предложи отношенческа дефиниция на понятието “малцинство”, която да опише по различен начин феномена малцинственост. За да бъде тя изяснена, е необходимо да се проблематизира и разшири установеното схващане за малцинство, което в нашата култура най-често се свежда до етническа общност. Такова стеснено определение издава субстанциален, примордиалистки възглед за малцинство – обособена група хора, която се отличава с набор от устойчиви и възпроизвеждащи се културни характеристики. Изхождайки от субстанциалния възглед, който се корени в позитивистката научна традиция от 19 век, изследователите често са склонни да мислят за особеностите на човешките групите като за нещо вътрешно присъщо, типично и устойчиво, подобно на кръвната група например. По този начин става възможно на групите и общностите да се вменят особености, които не се проверяват, а се приемат за даденост. Така се пораждат и поддържат стереотипите - допускания, които заварваме в културата и приемаме на доверие, и които рядко подлагаме на съмнение, защото ни помагат да мислим и да се ориентираме в света с минимално усилие. Негативните стереотипи наричаме стигма (белег, клеймо), а процесът на вменяване и поддържане на негативни характеристики за дадена категория хора са известни като стигматизация. Следва да се отбележи, че субстанциалистките обяснения са добри за явления и факти от физическия свят – минералите, химическите елементи, твърдите тела, растителните и животински видове могат да бъдат мислени като набор от свойства, разновидности и функции и да бъдат изследвани чрез методите на природните науки. В науките за човека този подход се проваля по простата причина, че индивидите и човешките групи никога не са просто обект на изследване, а активен субект в процеса на познание. За разлика от минералите и растенията хората имат способността да пораждат собствени обяснения, които влизат в диалог с обясненията на наблюдателя и често ги опровергават. В този смисъл знанието, което генерират науките за човека, винаги е неокончателно и нееднозначно, защото на неговия терен се срещат и взаимодействат различни версии. Позитивистката грешка да се мисли за хората субстанциално, ако се остане само в рамките на науката, е относително безобидна – тя води до неверни и наивни заключения за природата на човешките отношения, на социалните явления и процеси. Ако обаче тази епистемологическа грешка се превърне в основа за политика, тя може да има дълбоки и трайни разрушителни последици. Субстанциалното мислене за човешките групи и отношения в политиката води до социално инженерство, което почива на погрешното допускане, че процесите в обществото са линеарни и могат да бъдат изцяло управлявани с инструментите на инстиуционалната власт. В действителност, поради способността на хората за саморефлексия, социалните процеси са винаги циркулярни, тоест кръгови и предполагат участие на всички въвлечени в тях. Типичен пример за провала на социалното инженерство в областта на малцинствените проблеми е политиката на асимилация, известна като „възродителен процес” в България, и по-точно опитът тя да бъде подкрепена и легитимирана с научен инструментариум. Колкото аргументирано и убедително да доказваха „научните” институции на тоталитарната държава, че турците са българи със загубено национално самосъзнание, докато хората се самоопределят като турци, никакви научни доводи не могат да ги убедят в противното. Тази „обективна” истина може да бъде наложена върху общността единствено със средствата на институционално насилие и с цената на неизмеримо човешко страдание. Тук предлагаме дефиниция за малцинственост като феномен на човешките отношения. За разлика от субстанциалната дефиниция, която приема малцинствеността като квази-природен факт, отношенческата се основава на разбирането, че малцинствеността е социален факт, който се конструира в отношенията между хората. Според тази дефиниция малцинственият статус на индивидите и групите може да бъде основан на всякакъв тип “другост” - етническо различие, вероизповедание, инвалидност, бедност, психична болест, хомосексуалност, емигрантски статус, жертва на насилие и др. От тази преспектива от ключово значение за разбирането на групите са не толкова вътрешните им характеристики, колкото взаимодействията между тях, и най-вече отношенията на изключване, включване и междукултурен диалог.
Както очахвахме, прилагането на партиципативния и системен подход позволи участниците в проекта да се превърнат в негови съавтори. Споделеното авторство започна още с темите и въпросите, които те предложиха за обсъждане във фокусните групи, продължи в активното им участие в обучителните събития и се прояви в пълна сила в поемането на лидерството в процеса на подгтовка и провеждане на заключителната конференция.
Тук представяме темите, които бяха повдигнати в седемте фокусни групи, както и обясненията на феномените на междуетническото общуване, които предложиха участниците.
Една от основните теми, които бяха повдигнати във всички групи, е комплексната и често противоречива културна идентичност на представителите на малцинствените общности в България. Темата за идентичността се оказа централна поне по няколко причини: Тя присъства императивно в живота на хората от тези общности, било експлицитно (като самоопределяне и съпротива на наложените отвън етикети), било имплицитно (във взаимодействието с представители на други общности). Същевременно тя представява ключова предпоставка за междукултурното общуване и неговата динамика в голяма степен се определя от това доколко идентичноста на участниците е приета и призната или оспорвана и атакувана. Най-сетне, идентичността – приета или оспорвана – е важна опора за себеоценката и себепредставянето на членовете на общностите и в този смисъл е както нещо много лично, така и значим социален и културен ресурс. В този контекст фокусните групи предоставиха простанство за рефлексия и себеизследване през призмата на индивидуалната и колективна идентичност. Като цяло участниците споделят разбирането, че идентичността е сложен феномен, който има индивидуални, семейни и общностни измерения. Нещо повече, идентичноста не е непроменлива даденост, а процес на персонално и общностно формиране, при който наред с факторите на фамилната и социална история влияние оказват по-широкото културно обкръжение и конкретната социално-икономическа ситуация. Идентичността се схваща като многопластово явление, при което етническата и религиозна принадлежнист формират нейните устойчиви характеристики, докато културата се мисли като по-гъвкава и пластична: тя надхвърля границите на произхода и има свойството както да разделя, така и да свързва представителите на различните общности. Интересът към чуждата култура се разбира като функция от познаването и цененето на собствената. В този смисъл свободата за преоткриване и споделяне на собствената културна ценност е условието, което позволява хвърлянето на мост през различията и сполучливото протичане на междукултурния диалог. В няколко от групите бе изтъкнато, че в резултат от преживяното културно насилие на възродителния процес е формирана специфична идентичността на жертва. Тази травматичната идентичност на свой ред формира ниска себеоценка и негативно възприятие на собствената култура. Поради това тя представлява сериозно препятствие пред пълноценния междукултурен диалог, тъй като условие за пълноценно общуване е участниците в диалога да имат самочувствие (а не да пхреживяват срам и вина) и да са наясно със собствената си идентичност. В този смисъл отделните общности трябва да бъдат подпомагани да се себеизследват, да откриват и демонстрират позитивни образци на своята култура. Това себепознание, основано на разбирането и осмислянето на собствената култура, насърчава здравословен интерес към други култури и прави възможно свободното и непредубедено общуване през културните граници. По думите на участник в групата в Гоце Делчев, обменът на културни идентичности би преодолял негативизма на мнозинството към хора, които имат различно име или религия. Именно културата разкрива вкусовете, ценностите и морала на различните общности, което позволява на хората да общуват като уникални личности, а не просто като представители на етнически групи. Според участниците в групата в Русе, културното и религиозното различие е ценно, то въплъщава мъдрост и толерантност. Етичните норми за заложени вътре в културата, но е необходимо държавата да насърчава междукултурния обмен чрез стимули и регулации.
Темата за идентичността е пряко свързана с темата за културната промяна и нейното отражение върху живота на индивидите и групите и отношенията помежду им. Еднозначна е оценката на културата като определящ фактор за просперитета на общностите и индивидите, но в смисъла на висока култура, поддържана и възпроизвеждана от образователните институции. В тази връзка културната глобализация и интернет комуникацията се схващат едновременно като шанс за развитие и като заплаха за културната традиция. Опасността идва от факта, че затворените общности не са подготвени да интегрират глобалната култура, която нахлува през техните граници, ерозира идентичността и разрушава традициите. Изгубването на изконните ценности води до деградация и упадък не само на културата, но и на морала в общността. Филмовата и интернет индустрия влиаят особено зле на младите, които прогресивно се отчуждават от културните си корени и загубват специфините ценности, формиращи тяхната общностна идентичност. Изразено бе очакване в условията на засилен глобализационен натиск държавата и Европейският съюз да се ангажират с поддържане на културата и традициите. Аргументът е, че тъкмо те са спояващото ядро на една общност и инструментите, чрез който тя се свързва с другите общности. Хората, живяли в емиграция, изразиха по-оптимистична перспектива към културната глобализация. Например в групата в Шумен глобалната култура бе определена като шанс за свързване в по-широк контекст, например в обединена Европа. Хората, споделящи обща култура, се интегрират по-успешно навсякъде по света, докато онези, чийто манталитет е формиран в затворени общности, проявяват склонност да се капсулират в културни гета в приемната държава. Участници от фокусната група с опит от живеене в мултукултурална среда (Канада) споделят, че перспективата към собствената идентичност се променя според контекста. В контекста на големия мултукултурен свят с неговите общовалидни ценности, малките разлики спират да са определящи и тогава диалогът тече естествено и ангажирано. Но когато не си добре приет в собствената си държава и не си имал шанса да се гордееш със своята култура, има по-голям риск да се държиш отчуждено и затворено и в по-широкия контекст. Преобладава мнението, че междукултурният диалог е по-лесен в големите населени места, където хората са по-образовани и икономически активни. В по-малките населени места и в смесените райони хората се приемат в индивидуално качество, но когато стане въпрос за междуобщностно общуване заработват групови съпротиви и стереотипи, и те се отдръпват и затварят. Междуетническите взаимоотношения са въпрос на култура и манталитет, и за постигане на пълноценен междукултурен диалог е необходимо преодоляване на вътрешни бариери, поставяни както от мнозинството, така и от малцинството. За тази цел са нужни образование и икономически просперитет, докато бедността и необразоваността са значителни препятствия за общуването между общностите. В тази връзка се счита за особено важно младите хора и особено лидерите от малките общности да получат шанс за пълноценна реализация, най-вече чрез възможност за обучение в утвърдени университети. Допълнително измерение на културната промяна придават генерационните различия, които будят като надежди, така и опасения. Според участниците от Асеновград проблемът с муждукултурния диалог е отчасти поколенчески. Възрастните привидно са по-мъдри и спокойни, но особено когато живеят в смесени етнически райони не допускат толкова лесно промяна в принципите на живеене на отделните общности. За младите общуването отвъд етническите различия е по-лесно, стига да имат икономическата свобода да учат и да се развиват.
Като основно препятствие пред междукултурия диалог се изтъкват негативните стереотипи и вярвания, които доминиращата общност поддържа по отношение на малцинствените групи. За да получат признание и равноправно третиране, членовете на малцинствените групи трябва да полагат допълнителни усилия и да доказват качествата си. Това поставя талантливите и активни представители на тези общности пред невъзможния избор постоянно да се преборват за това, което членовете на доминиращата общност получават „по право” или да поемат пътя на доброволната асимилация, като скриват или омаловажават своя произход и култура. Това неоповестено, но властно условие за приемане с цената на културно себеизличаване се преживява като асимилационен натиск, прикрит под привидна толерантност. Интеркултурният диалог се оценява като най-добрата алтернатива на това асиметрично взаимодействие между представителите на мнозинство и малцинство. Диалогът е приемлива и естествена форма на междуобщностно взаимодействие и има свойството да разколебава унаследените стереотипи и провалените модели. Преодоляването на предразсъдъците в диалога минава през автентичното и добронамерено любопитство към другия, което обезсилва нагласата на по-големия да се дистанцира от по-малкия и да го изключва по етнически или религиозен признак. Като решаващо условие за превъзмогването на стереотипите и предразсъдъците се посочва образованието и самочувствието на участниците в диалога. Убедеността че си ценен, която има образованият човек, помага да се чувстваш горд с принадлежността си към определена култура и това определя желанието да я споделяш. Обратно, ако мнозинството от гражданите не се чувстват комфортно в държавата или общността, то малцинството лесно се превръща в изкупителна жертва на преживяването за непълноценност. В този смисъл благополучието на малцинствените общности и качеството на междукултурното общуване са функция на цялостното състояние на обществото и държавата. Участниците са единодушни, че семейството и образованието са основните фактори, които формират предразсъдъчни нагласи или обратно, приемане и отвореност към общуване през границите на общностите. Един въпрос, който занимава много от участниците в изследването, е историята и нейното представяне. Едностранният прочит на историята поддържа едно или друго негативно вярване за качествата на определена общност. Изграждането на толерантно и мултикултурно общество изисква внимателен и коректен прочит на историята на отношения между етническите групи на дадена територия, която често е нееднозначна и противоречива. Затова е необходимо националната държава да зачита празниците, традициите, културата и фолклора на всички етноси, живеещи на нейната територия. Във фолклора представителите на различните групи откриват много общи неща, което ги свързват и насърчава културния обмен и съвместния живот. Важна роля в този процес на опознавяне и сближаване могат да играят медиите, коит обаче имат силата да блокират и дори да разрушат междукултурното общуване. В съвременното информационно общество те могат както да подпомогнат отварянето на общностите, така и да изкривят отношенията между тях. Участници от групата в Гоце Делчев споделиха опит от пълноценен междукултурен диалог в Интернет пространството, където по-лесно се преодоляват предразсъдъците, присъщи на традиционните ситуации на културна среща.
От дотук казаното става ясно, че участниците в изследването имат богат и горчив опит от ситуации на социално изключване на етнически или религиозен признак. Те възлагат големи надежди на държавата да ограничи изключването и отхвърлянето с политически средства. Широко се споделя разбирането, че преодоляването на изначалното неравенство между малцинствата и мнозинството изисква намеса от страна на държавата, но възгледите какво точно трябва да се направи варират значително. Според участниците от Асеновград задължение на държавата е да се справи с монополизирането на етническото представителство от една политическа партия. Споделя се разбирането, че е нормално политиката да обединява хора със сходни културни и социални интереси, но обвързването на дадена етническа или религиозна група със само една партия крие рискове. Необходимо е да се насърчи отварянето на капсулираните етнически общности, а това е въпрос на образование и обмен, което предполага преодоляване на териториалните и географски граници: „Опознаването на страната и света и чувството за принадлежност към по-голяма национална общност е това, което те прави склонен да приемеш спокойно културното многообразие.” Според участниците в Русе отговорността за етническата и религиозна толерантност е и на държавата, и на хората. Това е двустранен процес, в който политическите партии и институциите трябва да работят целенасочено и в синхрон. На самите етнически общности трябва да се дава по-голяма власт сами да решават своите проблеми, включително и чрез назначаване на хора от тези общности на овластени позиции (полицаи, учители, социални работници). „За да може една малцинствена общност да се чувства равноправна в диалога, е нужно да бъде по-активно представена в администрацията и институциите, където се вземат решенията. По този начин тя ще се почувства оценена и способна да участва активно в обществения живот.” Сходна позиция застъпват участниците от Шумен, според които междукултурният диалог зависи както от политиката на държавата, така и от способността на самата общност да споделя традиците и ценностите си. Особено важно за диалога между общностите е как лидерите комуникират с останалите. Те трябва да остават във връзка със самата общност, като не изневеряват на интереса на хората, и същевременно да задават модел за толеантно общуване с представителите на другите общности. Най-голяма отговорнст в този процес са пада на лидерите на мнозинството, тъй като поведението на малцинствата е функция на отношението на мнозинството и на държавата към тях. В няколко от групите бе повигнат въпорса за икономическите измерения на отношенията между общностите. Според участниците от Шумен проблем за диалога между културите е разколебаната идентичност на общностите поради задълбочаващите се икономически проблеми и социални разделения. „От една страна, определени партии използват по-бедните слоеве, за да ги манипулират, а от друга страна по-бедните общности се затварят и капсуловат. Това противопоставяне ражда разделение и затруднява диалога.” Според групата в Плевен важно условие за диалога е възможността членове на малцинствените общности да действат предприемачески и да постигат икономически просперитет, сравним с този на мнозинството. Бедните хора са зависими и отчуждени, те имат ниско самочувствие и нужда от подкрепа и трудно встъпват в равнопоставени отношения. Наистина икономическите трудности сплотяват общността, но водят до свиване, обръщане навътре и затваряне в рамките на обитаваната територия. Това позволява различията да се генерализират и да се използват за разделение и контрол. В този смисъл създавнето на условия за междуклутурен диалог е въпрос и на икономическа политика на национално и регионално ниво. Всички групи отделиха особено внимание на образованието и образователната политика като централен елемент от културата и решаващо условие за цивилизовано общуване между общностите. Тъкмо качеството на образователната система и способността и да отчита и работи с различието формира среда за развиване на мултикултурно общество. Споделя се разбирането, че междуетническите напрежения са резултат от занемарено образование и се цитира известна турска поговорка „Невежият човек е смел” (в смисъл на безразсъден и безотговорен). Образованият човек, напротив, проявява интерес и внимание към другия и вижда в култулните различния възможност за развитие, а не заплаха. Отчита се и ключовата роля на учителите във възпитанието на нагласи за интеркултурен диалог. За тази цел обаче самите учители трябва да бъдат подготвени в съдържателен и отношенчески план да работят с различните ученици и да насърчават интереса към чуждата култура. Споделя се възгледа, че е добре е да се насърчава ученето на общностния език, ако е различен от официалния в дадена държава. Билингвите биха имали предимство в едно мултукултурално общество (като форма на отстояване и диалогиране на идентичността си), но не за сметка на усвояване на официалния език, който дава възможност за равноправно участие в живота на държавата.
|