Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщането на вещ. Връщане на даденото на недееспособен

До тази хипотеза (по чл. 56) може да се стигне не само поради незнание, но и поради разместване, отпадане с обратна сила на някакви правни отношения. Тази грешка предполага съзнанието, че дълга е ваш.

В този случай плащането е недължимо с оглед солвента, но е дължимо, с оглед правата на акципиента. При все това, солвента има кондикция, има condictio indebiti да иска от акципиента да му върне това, което е платил, поради грешка, вместо оригиналния длъжник. Но при плащането е възможно акципиента да приеме плащането и да се разпореди, както с документа (например, да върне или да скъса разписката), така и да съобщи на лицата, дали обезпечения, че вземането, обезпечено с техните обезпечения, е погасено и следователно те вече не дължат. В този случай закона казва, че солвента встъпва в правата на акципиента по отношение на оригиналния длъжник.

Суброгация ли е това?

Може би да, макар че това ще бъде всъщност суброгация в липсващите обезпечения, но заедно с това ще бъде частно правоприемство в иска на удоволетворения кредитор. И тази суброгация е необходима, защото при подобно разпореждане няма как да формулираме друга претенция за солвента, с която той да се защити. Между солвента и оригиналния длъжник няма някакво правоотношение.

Чл. 57 гласи следното: “Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете”.

Акад. Василев смята, че чл.57 е излишен и не само това, ами смята, че той е мълчаливо отменен от чл.108 ЗС (ревандикационния иск).

Проф. Ч. Големинов пък критикува тази теза.

Има обаче, една логика, по която можем да приемем, че при конкуренция на облигационния иск (кондикцията) и вещния иск, се решава в полза на кондикцията.

Истината е, че чл.57 е необходим, защото той не урежда иска за връщане с оглед неговото основание и въобще не е конкуренция на чл.108 ЗС. Чл.57 не ни отговаря на въпроса може ли да се кондицира вещ, която е дадена без основание. На този въпрос всъщност ни отговаря чл.55. Значи, чл.57 урежда не фактическия състав на кондикцията, а съдържанието на претенцията какво трябва да се върне или което е все същото – задължението на акцепанта за връщане като казва какво става с плодовете, от кой момент се дължат, какво става, ако вещта е изразходвана, какво става, ако вещта е отчуждена, като дава ясния отговор на въпроса, че вещта не може да се кондицира от нейния приобретател. Казано иначе, аз съм купил една вещ, след това съм я продал на някой друг. От падането този договор ще подлежи на връщане вещта с иска по чл.55 във връзка с чл.57 – дадена при отпаднало основание. Но тя може да се иска от мен доколкото е у мен, но не може да се иска с иска по чл.55 от трето лице, което е придобило вещта.

Има обаче, един друг текст в ЗС, който урежда подобна хипотеза – чл.73 ЗС. Той урежда връщането на вещта от владелец на собственика и решава въпроса за плодовете, за подобренията, в зависимост от това дали владелеца е добросъвестен или не. Между тези два текста – иска по чл.55 във връзка с чл.57 и исковете по чл.73 ЗС като че ли наистина има напрежение.

Чл.73 ЗС урежда отношенията между собственик и владелец на вещта. Тя урежда допълнителните претенции, свързани с ревандикационния иск.

Иска по чл.55 във връзка с чл.57 урежда претенциите между солвента и акципиента, а те са различни от тези между собственик и владелец, дори всъщност собственика и солвента да са едно и също лице. Казано иначе, кондикцията е нещото, което урежда отношенията между страните по една действителна сделка, по правоотношението, когато нещо е дадено без основание, а в отношенията си с оглед продажбата, дори тя да е нищожна или унищожаема, солвента и акципиента си остават продавач и купувач съответно, поради липсата на основание – солвент и акципиент. Те не се превръщат във вещните отношения между собственик и владелец, дори солвента да е собственик на вещта, както е например в случая на продажбата. Това ясно се вижда и от уредбата на отговорността за евикция. Това, което дължи купувача и продавача в случай на евентуална евикция и връщането на вещта от купувача на продавача, който може би не е собственик на вещта, защото точно за това се е стигнало до евикцията, се урежда със чл.189, не с ревандикационен иск.

Вън от хипотезата на евикция, същото нещо ще се уреди по чл.55 във връзка с чл.57 и евентуално по чл.59, ако има някакви допълнителни изравнявания, но не и с иска по чл.108.

От същия порядък е и правилото на чл.58. То ни казва: “Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза”. То също урежда не основанието на кондикцията, а съдържанието на претенцията за връщане, съдържанието на задължението на недееспособния акципиент (какво да иска).

Чл. 58 урежда особената хипотеза на съдържанието на кондикцията, когато по чл. 55 е дадено нещо на недееспособен.

Какво става, когато без основание е престирана една парична сума, а не вещ?

Новото право не е уредило нещата като в стария ЗЗД, а заедно с това, легално е отнесло принципа, че крадеца отговаря и без основание, само към делинквента, само към длъжника по непозволеното увреждане, съгласно чл. 84 ал.3. От това става ясно, че колкото и несправедливо да ни се струва, акципиента, бил той добросъвестен или недобросъвестен, ще дължи лихви от деня на поканата, ще бъде поставен в забава за връщане на дадената парична сума от момента на поканата. Всъщност, нямаме основание да приложим някакъв друг принцип, колкото и несправедливо да ни се струва това. Защото от една страна няма смисъл да прилагаме аналогично чл.57, защото там изрично си е казано, че ако се дължи връщане на определена вещ, се дължат плодовете от поканата, а и няма как да влезем в правилата на ЗС, който прави разлика добросъвестен/недобросъвестен владелец не за друго, ами защото плодовете по чл.57 биха се връщали доколкото са събрани, а лихвите се дължат независимо от това, дали сме получили приход от тази сума или не.

Така, че към днешна дата може да се стигне да извода, че акципиента, добросъвестен или не, към момента на получаването или в по-късен момент, изпада в забава едва след като солвента го покани, т.е от тогава дължи лихви.

Какво става, когато без основание е престирана нито вещ, нито парична сума, а е изпълнено едно задължение да се направи нещо, едно задължение за facere?

Нищо. Кондикцията е изключена по отношение на престацията facere. Няма как да върнем нещото, което аз съм направил. Няма как да върнем ползването на имота през време на наемния договор, пък бил той и унищожен или нещо подобно. Но тъй като е изключена кондикцията, в ситуацията, в която нямаме друго право, с което да се защитим, изравняването ще стане по правилото на иска по чл.59. Тогава ще трябва да изчислим с какво е обеднял този, дето е извършил едно действие, което се е оказало недължимо извършено.

Неморалността на една престация може да се разглежда главно в хипотезата, когато самия договор е недействителен като неморален (чл.26 ал.1). Той ще бъде недействителен като неморален, когато това което е уговорено не е забранено, не противоречи на закона, но въпреки това дразни чувството за приличие, дразни добрите нрави. По-лесно ще се случи, когато една клауза в типичен договор да може да бъде разглеждана като неморална или не с оглед нейната действителност. Може би е неморално и против добрите нрави син да дава заем на баща си, при все това, обаче заема е един осветен от традицията и от закона договор и въпроса дали е неморален или не, не може да доведе до нищожност например на този заем.

Но има отношения, които не са забранени, не са инкриминирани и също така някак си дразнят чувството ни за приличие. Типичен пример е договора за сексуална услуга. Този договор не е забранен, но може би дразни чувството ни за морал, в резултат на което ще се окаже недействителен, в смисъл, че държавата няма да стои зад него, няма да можете да искате реално изпълнение на което и да е от двете задължения или връщане на даденото.
Неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД
Чл.59 гласи следното: “Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити”.

Иска по чл.59 е субсидиарен. Заедно с това обаче, той изразява най-общо правилото, той изразява най-общо принципа на неоснователното обогатяване и като принцип, като най-обща правна норма, той се дерогира от всички специални основания за изравняване на едно неоснователно обогатяване.

Смисълът на ал.2 трябва да се разбира когато няма друга претенция, когато няма друго материалноправно основание за претенция за поправяне на положението, което се е създало.

Предпоставки на иска са: обедняване, обогатяване и връзка между тях.

Изискването за връзка между обедняването и обогатяването е съобразено в текста с израза “за сметка на другиго”.

Тези предпоставки обаче, са общи. В повечето случаи, когато абстрактно можем да кажем, че има едно неодобрено от правото имуществено разместване. Така е, преди всичко, при кондикциите по чл.55 и 56 – някой дал нещо, което не трябвало да дава, а другия го получил и т.н, но с едно важно изключение – направил някой нещо, изпълнил едно задължение за facere, което не съществувало и няма как да се кондицира действието.

От приложното поле на чл.59 ще трябва да се извадят и правилата на следните членове: 73 ЗС, 189 ЗС, 534 ТЗ, 127 ал.2 ЗЗД, 155 ал.2 ЗЗД, 134 ЗЗД, 402 ТЗ, 54 ЗЗД, 49 ЗЗД, 56 ЗЗД, 254 ЗЗД, 245 ЗЗД, 285 ЗЗД, 364 ЗЗД, 28 ЗЗД, 29 СК, 12 ал. 2 ЗН, а сигурно ще се намерят и други. Всички тези правила уреждат специални хипотези на неоснователно обогатяване.

1. 
   Увеличаване на актива на обогатилия се, на условно наречения акципиент
   
2. 
   Намаляване на пасива на акципиента
   
3. 
   Спестяване на разходи
   

Категорично е обаче, че ако сме изправени пред договор, по силата на който срещу заплащане аз съм направил нещо, но после този договор се оказва неефективен, защото е нищожен, унищожен или по друг начин нещо му е криво, така че аз да нямам иск за изпълнение на задължението за заплащане на хонорара, то понеже нямам и кондикция как да си върна даденото действие, ще мога да търся изравнение с чл.59.

Все пак, има хипотези, в които това обедняване ще се окаже релевантно. Например, когато възникването на пасива окончателно освобождава акципиента от едно негово задължение, както е при новацията; или пък ако възникването на пасива ни пречи на нашата придобивна дейност – например, да получи кредит и т.н.

Има в крайна сметка и един конкретен пример, в който възникналия пасив е релевантен, правилата за гесцията - да обезщети гестора, личните задължения, които той е поел както и да му възстанови направените разноски. В единия случай става въпрос да изпълни задълженията, които е поел преди още да е платил гестора, а във втория случай – да му възстанови това, което гестора е платил. Този, колкото и тънък терен може да се интерпретира по два различни начина: след като е уредено при гесцията, това уредено нещо е изключението от общия принцип и за да стигнем до принципа, ще трябва да тълкуваме a contrario – значи, при гесцията може, а в другите случаи не може. Но като си дадем сметка за произхода на иска по чл.59 като обобщение на всички конкретни хипотези, на мен ми се струва, че по-правилно би било неприлагането по аргумента от противното, нетърсенето на гесцията само като изключение, а мисълта, че и в други случаи, без да са гесция, но ако ни се струват достатъчно релевантни, ще може да се иска неоснователно обогатяване и за увеличаване на пасива.

Това, което трябва да се подчертае е следното: релевантните форми на обогатяване не са аналогични на релевантните форми на обедняване. Релевантно обогатяване са и трите форми – увеличаване на актива, спестяване на разходи, намаляването на актива. Релевантното, във всички случаи, обедняване е намаляването на актива – изразходване на вещи, изразходване на суми пари. Другите две форми – увеличаването на пасива и пропускането на увеличаването на актива, са спорни.

Между обогатяването и обедняването трябва да има връзка. Според мнозинството от по-старите автори, тази връзка трябва да е причинна. Тази теория се дължи до голяма степен на смешението между неоснователното обогатяване и отговорността за деликта или пък гражданската отговорност въобще или поне на обстоятелството, че в областта на обезщетяването на вредите, теорията на връзката на вредите с увреждащото поведение, с правонарушението е и легално и доктринерно по-добре развита. Иска по чл.59 е сравнително нов и някак си ни се иска да се хлъзнем върху повърхността, че това , което пряко се отнася до вредите, че трябва да има пряка причинна връзка, да го отнесем и за иска по чл. 59.

Истината обаче, е че релевантната връзка между обогатяването и обедняването при неоснователното обогатяване не е причинна. Това категорично се вижда дори и от факта, че няма отнапред определена последователност на тези две явления. При неоснователното обогатяване нещата стоят различно – в едни случаи е първо едното, в други случаи е първо другото, а понякога те възникват едновременно. И поради тази причина, ако твърдим, че връзката е каузална, би следвало да построим една противоестествена каузалност – да кажем, че обогатяването е причина за обедняването, а обедняването е причина за обогатяването, е една такава двойна каузалност, която е просто недопустима.

Оборването на теорията за причинния характер на връзката в нашето право е заслуга на проф. Василев и проф. Големинов.

Каква е връзката между обогатяването и обедняването?

Някаква особена. Всъщност, не можем да кажем, че едното е причина за другото, но и двете са причинени от нещо общо. Казано иначе, връзката не е по права линия генетична, а по съребрена линия - и обедняването и обогатяването имат общ произход.

Едно друго, претендирано от доктрината , изискване към пръзката, което и Берон приема, е тази връзка да е пряка. Изискването за пряката връзка е отново реминисценция от една страна от гражданската отговорност за вреди и втори път е плод от недооценяването на самостоятелността на иска по чл.59 и бъркането му с кондикциите. При кондикциите е необходима пряка престация между солвента и акципиента. При неоснователното обогатяване по чл.59 връзката между тези две неща (обогатяването и обедняването) не е нужно да е пряка. Например, бабата давала издръжка на внука си. По този начин дъщерята на бабата, т.е майката на внука, която е длъжна от първи ред да дава издръжка, е спестявала, а бабата се е увредила. Бабата не може да иска връщане от внука, защото съзнателно е изпълнила един нравствен дълг. Може ли да иска връщане от майката? Тя пък се е обогатила косвено. ВС стига до извода, че бабата има иск срещу майката, защото обогатяването е налице, независимо от това, че плащането не е било директно на майката, в който случай бихме имали кондикция срещу майката, а е било на детето.

Трябва да се посочи, че ВС следва едно ограничено разбиране за субсидиарността на иска по чл.59, което е неправилно. Според него “няма друг иск, с който да се защити” се отнася до това, че няма друго правно основание между страните по делото, между ищеца и ответника да се получи изравняване на неоснователното обогатяване. Субсидиарността на иска по чл. 59 обаче, не е ограничена до това. Тезата на ВС дава една недопустима широта на ищеца да избере срещу кого да предяви иска – срещу този ответник, който му е удобен.

Всъщност, иска по чл.59 е изключен коректно, и тогава, когато ищеца има претенция и срещу друго някое лице, с което може да си уреди нещата или когато е имал такава претенция, но вече я няма, било защото е погасена по давност, било защото някакви други изисквания, които той е могъл да спази не е спазил.

Обогатяването до размера на обедняването, както е казал чл.59. Това нещо, значи следното: по-малкото от двете неща (обогатяването или обедняването).

В кой момент обаче, трябва да се съобрази обогатяването, за да може да се претендира това обогатяване до размера на обедняването?

Известни са две възможности:

1. 
   Първата е известна като теорията на актуалното обогатяване, на това обогатяване, което съществува у акципиента към момента на предяването на иска. Тази теория е възприета от БГБ.
   

2. 
   Въпреки това (че можем да видим и сравнително правно и в кондикциите – чл. 57), Големинов настоява, че на българското право е неприсъщо да възприеме теорията за актуалното обогатяване. Той настоява на историческото обогатяване – щом веднъж съм се обогатил, дори и нищо да не е останало от това, ще може да се иска връщане до размера на чуждото обедняване.
   

В областта на подобренията, ВС консеквентно прилага теорията за актуалното обогатяване. Той търси подобренията, които съществуват към момента на завеждането на иска, а не тези подобрения, които ги е имало преди 10 г. или 5г, но вече ги няма. Ето защо, аз не мога да бъда абсолютно убеден, че наистина теорията и практиката в нашето право излизат от идеята за историческото обогатяване, както твърди Големинов.

Това формулиране на нещата е коректно теоретично. Може обаче, да има случаи, в които това да се окаже много несправедливо. Това са всички случаи, в които още не е открита причината за неоснователността или не са открити страните, между които ще трябва да се предяви иска, не са ликвидирани тези отношения, които създават привидността на основанието, въз основа на което е направено имущественото разместване. Дори основанието да не съществува материалноправно, то в много случаи съществува една привидност, която прави щото страните да си мислят претенции.

Макар правилото, че давност не тече срещу този, който не може да предяви иск, да не е легално потвърдено в българското право в материята на давността, според мен, в тези случаи давността ще започне да тече от откриването на факта, който дава основание да се смята, че е налице неоснователно обогатяване.

С оглед недействителността на сделките, чл.34 може да ни даде опора за това мислене: “Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея”. Признаването на договора за нищожен е предпоставката вие да искате връщане и докато договорът не е признат за нищожен вие много трудно ще се ориентирате да предявите този иск.