Вътрешнокалдерен скален състав:
Слабо- до средноспечените игнимбрити (продукти на пирокластични потоци) са масивни, сиви до бели, рядко розови или бледозелени, с дебелина на отделните потоци най-често няколко метра. Те са съставени от дребни до няколко сантиметра слабо до напълно сплеснати пемзови късчета, малко кристалокласти от кварц, фелдшпати и биотит, както и редки риолитови класти. Пемзовите късове са с обратна сортировка (като по-леки те се концентрират в горната част на потоците), а риолитовите класти – в долната. Във вътрешността на Мурговската калдера сплесканите пемзови класти имат тъмнокафяв до черен цвят (игнимбрити по Р. Иванов, 1972). Контактът на игнимбритите с туфите най-често е рязък, като в основата им се наблюдават щриховки, образувани при движението на наситени с късове тежки потоци. На места съдържат газови мехури, някои достигащи до 3–4 m в диаметър, обкръжени от ореол от дребни, сантиметрови мехурчета (напр. северно от мах. Бъчва).
Туфите са със същия цвят като игнимбритите. Те са средно- до дебелопластови, кристалолитокластични, най-често дребно- до едролапилови, рядко дребноблокови. Литокластите са пемзови, перлитови (някои адуларизирани) и риолитови (сферолитови или фелзитови), а кристалокластите са като тези в игнимбритите. Дребноблоковите литокластични туфи, съставени главно от разнообразни риолитови късове с размери най-често до 10 cm, могат да се интерпретират или като проксимални вулкански брекчи, отложени в близост до центъра на изригване (lаg breccia по Druitt, Sparks, 1982), или като епикластити.
Силноспечените игнимбрити, разкриващи се в СЗ част на картния лист са отделени като такива за първи път от Янев (1990), докато всички предидущи автори, цитирани по-горе, ги описват като риолити до риодацити. Те са масивни, червено-кафяви и изграждат горните две (от общо 4 в Боровишката калдера) единици на изстиване. Дебелината им е 100–150 m. Тези единици са съставени от множество бързо образувани един след друг пирокластични потоци, които са изстинали и съответно спечени едновременно, заличавайки особеностите на отделните потоци (Fisher, Schminke, 1984). Под, между и върху тях конкордатно, с постепенен, но бърз преход (на разстояние 0,5–1,5 m) се разполагат въздушноотложени туфи, на места с акреционни лапили. Всред туфите се наблюдават и тънки (дебелина от 1–2 до 5–6 m), но издържани покрови от силноспечени игнимбрити. Те представляват продукти на спичане на отделни пирокластични потоци.
Силноспечените игнимбрити са изградени от голямо количество порфирни минерали и фиаме всред микрокристален матрикс с единични лито- и ксенокласти. Порфирните минерали (Янев, 1990; Yanev, 1998) са от богат на барий санидин, зонален плагиоклаз (ядро от андезин, периферия – олигоклаз), на места с включения от клинопироксенови микролити, биотит, еденит и единични кварцови кристали предимно в най-горните игнимбритови тела. Счита се, че обогатяването с порфирни минерали се дължи на еолова сепарация на фината пепелна фаза при сухоземни пирокластични потоци (Walker, 1972). Фиаметата, на места с перлитови пукнатини, са със сив или бледозелен цвят и размери до няколко сантиметра в диаметър, най-често с разнищени краища. Те са били изградени от стъкло, образувано от спичането на пемзовите класти, сега заместено от кварц-фелдшпатов агрегат, често със сферолитова структура. Съдържат газови кухини, запълнени с кварц и адулар, продукти на газовата фаза на потоците. Матриксът е също от кварц-фелдшпатов агрегат с аксиолитова структура, обтичащ фиаметата и порфирите. Тази напреднала кристализация е заличила всички следи от спичането на витрокластите. Единичните литокласти са от пемзи, сферолитови риолити, игнимбрити, а ксенокластите – от латити и от кристалинния фундамент.
Туфите между пластовете от силноспечени игнимбрити са идентични на описаните по-горе. Те образуват изолирани лещи или издържани пачки с дебелина от няколко метра до няколко десетки метра. Прослояват се със седименти и епикластити.
Стъклените съставки в пирокластитите (пемзовите и перлитни късове, както и пепелта на основната маса) са напълно променени. Във вътрешността на Боровишката и Мурговската калдера те са заместени от кварц, адулар, различни глинести минерали (илит и/или смесенослоест илит-смектит, илит-хлорит, каолинит – Иванова, Янев, 2006), рядко зеолити (морденит). Най-богатите на адулар зони са с виолетов или зелен цвят. Кристалокластите, предимно фелдшпатите и биотитът са частично променени, съответно аргилизирани или заместени от кварц.
Сподели с приятели: |
