Подивяването като регресивен еволюционен фактор

В предишната „глава" често се натъквахме на факти, когато це­ли народи се превръщат в полудиви и диви племена. Очевидно по-дивяването е регресивен еволюционен фактор, чиято роля не бива да се подценява.

Преди няколко години пристигнах в Индонезия по покана на главния офталмолог на страната. Събраха се около стотина индо­незийски лекари, пред които прочетох цикъл лекции и демонстри­рах нашите нови операции. Индонезийските лекари ми харесаха -усмихнати, пъргави, интересуващи се от всичко ново, те създава­ха впечатлението на високо цивилизовани и образовани хора. Въпреки това нещо ме подбутваше да попитам за човекоядството, което, както знаем още от училище, е било разпространено в тази страна.

- Кажете ми, тук ядат ли хора? - не се сдържах аз и попитах в личен разговор главния офталмолог.

- Какво говорите - отвърна той, - вече сме цивилизована стра­на и времената на човекоядството са в миналото.

- Нима толкова бързо се справихте с обичаите на дивите пле­мена? - настоявах аз.

- Ами, по принцип - сконфузи се главният офталмолог - в Ин­донезия има около тринадесет хиляди острова и на част от тях и досега съществува човекоядство. Затова пък имаме специална канибалска полиция. Ако на някой остров изядат човек, тя веднага излита и наказва диваците.

- Стараете ли се да образовате полудивите племена, да ги учи­те на по-цивилизован начин на живот?

- Разбира се, че се стараем - беше отго­ворът. - Съществува специална държавна програма. Но ми се струва, че е безполез­но. Диваците не възприемат знанията, те са като животни, живеят с инстинктите си. Може би преди много години са били по-цивилизовани, но безвъзвратно и окон­чателно са подивели. Съмнявам се, че може да им се насажда цивилизация, по-скоро ще бъдат изтласкани от цивилизованите хора и постепенно ще загинат.

- Разбрах от ваши­те думи, че ако хората са преминали към примитивен начин на живот и са подивели, не е възможно да бъдат върнати към цивили­зовани форми - казах аз.

- Мисля, че е така - промълви главният офталмолог. - Бил съм при такива племена, полагах усилия да им лекувам очите. Те оба­че нищо не схващат, мозъкът им е недоразвит.

Замълчах. От историята на човечеството знаех, че на мястото на индонезийските острови някога е съществувал основният кон­тинент Атлантида, на който е преуспявала велика цивилизация. Нима всички знания са били забравени? Нима процесът на подивяване не е могъл да бъде спрян? Нима подивяването е невъзвра­тимо?

Маймуната от човека или човекът от маймуната?

От училищната програма всички знаем, че човек е произлязъл от маймуната. А Рудолф Щайнер, след като е анализирал „Хрони­ката на Акаши" (с. 67,68), смята, че маймуната е произлязла от чо­века.

Авторът пише следното: „По-нататъшното развитие става възможно само защото част от човешките същест­ва са достигнали no-висока степен за сметка на другите. Най-напред се налага да се пожертват онези, които са ли­шени от дух. Смесването с тях с цел размножаване би смъкнало no-развитите хора до тяхната степен. Затова всички, които могат да възприемат духа, са отделени от тях. Вследствие на това те потъват все по-надолу и надолу до степента на животните. Така, наред с човека, се създа­ват човекообразни животни. Може да се каже, че човекът по пътя си оставя зад себе си част от своите братя, за да се издигне самият той no-високо. Такива хора от предишна епоха, преминали обратно развитие, са маймуните. Както човек някога е бил no-несъвършен отсега, така и маймуните някога си били no-съвършени в сравнение със сега ".

Ако се вярва на Рудолф Щайнер, маймуните са произлезли от човека, а съвременните диваци от Индонезия, Амазонка и Африка са в стадий на постепенно преминаване в маймуноподобни съще­ства. Предполагам, че и снежният човек е един от клоновете на по­дивелите.

Дали наистина е така? Трудно е да се твърди каквото и да било. Но хипотезата за произхода на маймуната от човека не е по-малко убедителна, отколкото на човека от маймуната, тъй като в приро­дата освен прогресивния еволюционен процес съществува и регре­сивен, чието наименование по отношение на човека е подивяване.

Подивяването в човешката история

При проучването на източните литературни източници устано­вих, че масовото подивяване е свързано с периоди на глобални ка­тастрофи. В такова състояние са изпадали както атланти, така и арийци. Само лемурииците избягват масовото подивяване (макар че частичното не би могло да се изключи), тъй като най-добрата част от тях, владеещи феномена „дематериализация-материализация", се скриват под земята и организират Шамбала и Агарти. Там те достигат най-високата степен на развитие. В литературата не съм срещал сведения за подивяване на лемурийци.

Атлантите са изпадали в процес на масово подивяване два пъти. Зародили се още в недрата на лемурийската цивилизация, те, оцелели частично след глобалната катастрофа, се лишават от ръко­водната роля на лемурииците и започват постепенно да се смъкват към примитивния начин на живот. Както пише Лобсанг Рампа („Лекарят от Лхаса", с. 236), подивелите племена са измествани от по-напредничави и така продължава до откриването на старинни­те писания на лемурииците. На базата на тези древни знания се осъществява прогресът на атлантическата цивилизация.

Повторното им масово подивяване е след Всемирния потоп преди 850 000 години. Лобсанг Рампа в същото произведение (с. 239) пише по този повод, че хората забравят своята култура и се връщат към стадия на подивяването; правят си дрехи от живо­тински кожи, хранят се с плодове и носят тояги с каменни накрай­ници. И така, останалите живи атланти след Всемирния потоп в повечето случаи постепенно подивяват, изтласкани са от арийци-те и загиват. Само атлантите от острова на Платон успяват да из­бегнат подивяването и да запазят цивилизацията си допреди 11 000 години, когато загиват в резултат на космически ката­клизъм.

Арийците, зародили се в недрата на атлантическата цивилиза­ция и частично оцелели след Всемирния потоп, също са подложе­ни на процес на масово подивяване. За това свидетелстват много литературни източници - Елена Блаватская, Лобсанг Рампа и дру­ги. Подивяването сред арийците е толкова дълбоко и мащабно, че едва в сравнително неотдавнашен исторически период (преди 18 000 години) пророците успяват да прекъснат регресивния ход на еволюцията. Може да се предположи, че преди 11 000 години, след като на Земята пада кометата Тифон, е имало взрив на масо­во подивяване, свързано с променените условия на живот. Не всички подивели хора на планетата обаче са загинали, все още в редица региони те са се запазили.

Кои са диваците?

Днес диви и полудиви племена се срещат в Индонезия, Нова Гвинея, Австралия, Виетнам, Чили, Бразилия, Перу, Боливия, Ек­вадор, Сибир и в много страни в Африка. Проучвайки литература­та, установихме, че сред съвременните диваци има потомци на трите основни раси на Земята: лемурийци, атланти и арийци.

Най-учудващото е, че сред тях могат да се открият потомци на далечните и величествени лемурийци. Елена Блаватская (т. 2, с. 286) пише, че плоскоглавите аборигени в Австралия са преки потомци на лемурийците. Поредицата от обзори на източната ре­лигиозна литература (Pillai, 1956; Zvelebil, 1973 и др.) показва, че тамилите (Шри Панка) също са потомци на лемурийците.

Може ли да се вярва, че досега са се запазили потомци на лему­рийците, живели преди милиони години? Сложно е да се отговори на този въпрос преди всичко защото посочените аборигени не са изучавани сериозно от гледна точка на палеоанатомията. Може би действително например при плоскоглавите аборигени в Австралия биха могли да се открият някои необичайни анатомични особено­сти, сходни с описанията на лемурийците (разлики в строежа на хайморовите кухини, гръкляна, лопатките, ръцете, краката и др.).

Блаватская на няколко места (т. 2, с. 482, 532, 577) сочи, че ня­кои аборигени на острови в Тихия океан са преки потомци на атлантите. На мястото на тези острови някога е бил основният кон­тинент на Атлантида. След потъването му остават само островите, на част от които атлантите оцеляват, подивяват и се запазват до днес като диваци.

Дали наистина е така? Въпросът за преките потомци на атлан­тите също не е проучен, необходими са сравнителни анатомични изследвания, аналогии с облика на Буда и т.н. Разбира се, преките потомци на лемурийци и атланти (ако те наистина са!) за хиляди­те и милиони години са се променили и са започнали да приличат на арийците, но биха могли да се запазят и отличителни черти.

Според нас най-голямата част от диваците все пак е свързана с арийците. Струва ми се, че на определени изолирани острови в Ти­хия океан могат да се срещнат ранни арийци, подивели в първите хилядолетия след Всемирния потоп. Сравнително ранни арийци може да са и някои диваци от Африка, които не се вписват в офталмогеометричната схема. Същата схема подсказва, че диваците от Южна Америка, някои диваци от Австралия, Нова Зеландия, Индонезия и Сибир са сравнително късни арийци, които започват преди 18 000 години да се разпръсват от Тибет по земното кълбо. Макар че точно тази тибетска вълна дава прогреса на нашата арийска цивилизация, не всяка група в различните региони успява да избегне регресивния еволюционен процес. Например абориге­ните от Амазонка по офталмогеометричната схема имат единен корен с японците и финландците, но се различават от тях по пълното си подивяване.

И така, проблемът с диваците на Земята е изключително инте­ресен и сложен научен въпрос, който явно очаква своите изследо­ватели.

Ще оцелеят ли диваците?

Ще приведа два примера. Преди няколко години с доктор А. Салихов ни поканиха да демонстрираме новите очни операции в гр. Манаус (Бразилия), разположен в самия център на басейна на Амазонка. След седмица напрегнат хирургически труд ни качиха в лодка, за да ни покажат местната екзотика в глъбините на амазонските джунгли.

През нощта ни предложиха лов на крокодили. Оказва се, че при светлината на халогенна лампа очите на крокодила светят в зеле­но и моторната лодка се приближава плътно до него. Заслепеният от светлината крокодил може да се докосне с пръчка, а крокодил-че дори да се хване с ръце. Ловът им е забранен и затова само на­рушихме покоя на гигантските влечуги. Порази ме обаче огромни­ят им брой: на всеки 150-200 метра светеха зелените им очи.

Сутринта доктор Салихов налови с въдица пирани, като за стръв използва остатъците от храната ни. Пъхнахме в устата на полужива пираня пръчка с дебелина на човешки пръст, която тя пречупи с леко движение на страшните си челюсти.

Решиха да ни покажат и местните полудиви индианци. Когато лодката наближи .тяхното селце, гидът каза, че вчера там е видял огромна анаконда, дълга около двадесет метра.

Индианските жилища се отличаваха с крайна беднота. Бяха сковани от дъски, напомняха кокошарници и се намираха недалеч от брега, закрепени на невисоки колове над водната повърхност. Индианците се облекчаваха през дупка в пода и също оттам се снабдяваха с вода за пиене. Рогозка и малък комплект от съдове бяха всичките им домашни вещи, а гащетата и потникът - целият комплект от необходими дрехи. Температурата тук е стабилна -около 30-35 °С. Няма комари и други кръвосмучещи насекоми.

Амазонските индианци живеят от събиране на латекс от каучу­ковите дървета и риболов. Залагат мрежи, оплетени от въжета, за пирарука - риба, достигаща 300 килограма. Ако хванат риба, ця­лото село се храни, ако нямат късмет - гладуват.

- Крокодилите и анакондите нападат ли хора? - попитах един от индианците, който що-годе говореше английски.

- Разбира се - отговори ми той. - Крокодилите ядат жени, а анакондите - мъже.

- Защо така избирателно?

- Ей там, вижте, е втората ми жена - кимна с глава индианецът към реката. - Мие съдовете на брега. И първата ми жена миеше съдовете, когато към нея незабелязано доплува крокодил, отмъкна я във водата и я разкъса.

- Често ли се случва подобно нещо?

- Често, много често. Крокодил изяде две жени на съседа ми. Много деца бяха изядени от крокодили.

- Страхувате ли се за втората си жена?

- Страхувам се, разбира се. Но сигурно и нея ще я изяде кро­кодил. Веднъж вече я нападна, но тя избяга. Нали жената трябва да мие съдовете на брега. Ако и нея я изяде крокодил, ще взема тре­та - мрачно каза индианецът.

- А анакондите нападат ли мъже?

- Да, много мъже загиват от анаконди в селвата.

- Защо?

- А те големи ли са?

- Има големи, а има и по-малки, които гълтат само деца.

- Защо нямате пушки?

- Много е скъпо.

- Нима е трудно да се спечели за пушка? - настоявах аз. — В края на краищата рибата може да се опушва или осолява и да се продава в града, а не цялото село веднага да я излапва. Могат да се правят мебели от червено дърво и да се продават, да се изработ­ват предмети от дърво или да се препарират пирани - вероятно има търсене. Да се събират и продават плодове. Можете да от­глеждате царевица, захарна тръстика, кафе, какао, ананаси... Защо не го правите?

- Не умеем - тъжно каза индианецът.

- Сред вас има ли образовани хора? -Не.

- Всички ли са неграмотни? Вие можете ли да четете? -Да.

- Имате ли вожд? -Да.

— Той може ли да чете и пише?

- Не. Живее като нас - продума индианецът.

- Откъде знаете английски?

- Още като момче отидох в града и много години живях до един хотел. Там се научих да говоря.

- С какво се занимавахте в града? - продължих настойчиво да го разпитвам.

- Просех милостиня, помагах в носенето на куфари, чистех боклука.

- Ами къде живеехте?

- На улицата... После си направих къща от сандъци.

- Държавата прави ли опити да ви даде образование, да ви на­учи да живеете като белите хора?

- Да, но ние не умеем да живеем като белите хора. Замълчах. Крайна безизходица прозираше от човека. Стана ми мъчно за него. Искаше ми се да му помогна. Бях наясно, че тези хо­ра не издържат на контактите с бели, че изпитват комплекс за непълноценност и от това още по-бързо деградират и измират. Те все още не са съвсем подивели, все още не живеят изцяло по инстинкти, все още са в състояние да изпитват унижение от недоразвитостта си. Навярно биха били щастливи сред природата, биха усещали превъзходството си над дивите зверове. Тогава може би нямаше и да предполагат, че другите са отишли твърде напред: създали са механизми и образование, построили са градове и т.н. Възможно е дълбо­ко в душата си смътно да осъзнават, че времето е безвъзвратно изгу­бено, че сладко и бездарно са се плъзгали по регресивния наклон на еволюцията, все повече и повече са забравяли великите си предци и така още по-бързо са се приближавали към дивата бездуховна при­рода. Тези хора наистина не разбираха, че еволюцията не търпи ста­билно състояние, че има само два избора - прогрес или регрес, а за прогреса е необходимо да се полагат усилия, огромни усилия.

Качиха ни в лодката и ни върнаха в хотела. С автомобил ни за­караха до ферибот. От борда му огледах околностите - по брего­вете на Амазонка се гушеха жалки селски колиби. До мен стоеше индиански малчуган в мръсна фланелка с нелепия надпис „Кау­бой". Той тъжно гледаше колибите, където явно бе роден. Наблю­давах го и си мислех, че никога няма да получи образование, че съдбата му е определена от регресивната пустота на далечните му предци и че ще прекара живота си в една от тези колиби, ако не бъде изяден от крокодил или анаконда.

Момчето улови погледа ми и угоднически се усмихна. А аз сто­ях до него - висок, бял и уверен в себе си. Беше ми провървяло -далечните ми предци, работейки упорито, бяха вървели по пътя на прогреса.

Другият пример се отнася за Сибир (района на полуостров Тай-мир). Движехме се по маршрут от най-висока категория на слож­ност и се озовахме на места, където, както се казва, човешки крак не бе стъпвал. Валеше нещо средно между сняг и дъжд. Наоколо беше тундрата, прорязана от каменни клисури. Беше студено, ис­каше ни се да се скрием от вездесъщия пронизващ вятър.

Неочаквано зърнахме чум¹² на еленовъди. Приближихме се за­радвани. Залаяха кучета, от чума излязоха няколко души, облече­ни с малици¹³ от еленови кожи. Най-възрастният от тях се потупа по гърдите и каза:

- Началник.

Свалих раницата, също се потупах в гърдите и казах:

- Началник.

Еленовъдът посочи чума и рече:

- Хубаво.

Влязохме вътре и седнахме върху еленови кожи. Стана топло. Аз казах:

- Хубаво.

Усещах, че стопанинът на чума е изчерпал речникът си от рус­ки думи. Погледна ме, посочи котела с варено еленово месо и ка­за:

- Началник, хубаво.

Започнахме да ядем. Изтичах за раницата, измъкнах манерка със спирт, показах я на домакина и казах:

- Началник, хубаво.

Стопанинът обходи със строг поглед семейството си и нашите момчета, после посочи себе си и мен и рече:

- Началник, хубаво.

Разбрах, че можем да пием само той и аз - началниците. Налях спирт и го глътнахме. Домакинът порозовя и каза:

- Началник, хубаво.

Замезих с еленово месо и също казах:

- Началник, хубаво.

„Разговорът" забуксува. Настъпи нощ, започнахме да се гот­вим за спане. Изведнъж домакинът показа една от жените в чума и ясно изрече:

- Началник, хубаво.

Знаех за този обичай на северните народи, но се сконфузих и показвайки с ръце, че искам да спя, казах:

- Началник, хубаво.

Стопанинът се приближи до жената, потупа я по гърба и рече:

- Началник, хубаво.

В края на краищата той се умори да ме уговаря. Заспахме.

На сутринта домакинът, когато ни изпращаше, повдигна една от нашите раници, изпъшка, демонстрирайки, че е тежко, а после пак се приближи до същата жена, потупа я и с укор изрече:

- Ех, началник, хубаво.

Ориентирахме се по азимута и тръгнахме. След няколко километра, пресичайки една клисура, неочаквано срещнахме самотен еленовъд, който се возеше в нарта. Той доста добре говореше ру­ски. Спряхме и се заприказвахме. Изясни се, че няколко години е живял в селище, пропил се е и сега чергарува заедно със семейст­вото еленовъди, у което бяхме.

- Старецът (началникът - бел. Е.М.) е много мъдър. Той отсяда на най-безлюдните места, пази се от срещи с бели хора. Знае, че нашите хора (ненци - бел. Е.М.) лошо понасят контактите с бели­те хора, пропиват се и умират. Ако бях живял при белите хора, ве­че щях да съм умрял. Старецът ме спаси. Но в тундрата белите хо­ра стават все повече и повече, те летят с вертолети, пътуват с всъдеходи. Отдръпваме се все повече на север, скоро няма да има къде да се ходи.

И така, ще оцелеят ли диваците и полудиваците? Навярно все пак не. Създаването на парникови условия за тях е безсмислено, тъй като прогресът е възможен само по силата на волята, с жела­нието за борба и преодоляване на трудностите в името на бъдеще­то. Регресивната пустота на далечните предци, позволила посте­пенното им подивяване, се беше превърнала в смъртен грях.

Фактори за подивяването

Както вече отбелязахме, един от главните фактори за подивява­нето е пустотата на далечните предци. Тя винаги е регресивна, тъй като човекът е „заложен" като саморазвиващо се (прогресиращо) начало. Сменящите се без цел поколения дори не забелязват, че при тях постепенно деградират духовните елементи - преди всич­ко волята, а после и мозъкът. От поколение на поколение стават все по-малко способните хора, започва да надделява животински­ят елемент (да хапнат, да поспят, да се размножават и т.н.).

Друг фактор за подивяването според нас е изолираността. По­вечето жители на малки и изолирани острови са диваци. Във връзка с това следва също да се отбележи, че желанието на някои малки народи - например на Чечения, да се самоизолират под фор­мата на суверенна държава, може да бъде регресивен фактор, тъй като смесването на кръвта и по-динамичният живот в рамките на по-голямата държава винаги съдействат за прогреса.

Следващият фактор за подивяването е фанатичният тоталита­рен характер на управлението в някои държави или племена. Уп­равляващият пропагандира някаква теория или факт (комунизъм, религия, шаманство, жертвоприношение и пр.) и създава тотали­тарно общество, основано на фанатичната вяра в тази теория или факт. Несъгласните се преследват и ликвидират. На преследвания естествено се подлагат най-способните хора, чието духовно рав­нище е над фанатизма и спрямо които управляващата върхушка изпитва чувство на завист. Постепенно способните хора намаля­ват, в обществото все повече прогресират дивашките закони и обичаи. Подходящи примери от такъв род са СССР (ленински и сталински репресии, довели до рязка деградация преди всичко на селското население и превърнали страната от изключително голям износител на зърно във вносител) и Иран (фанатична мюсюлман­ска вяра).

И най-после, важен фактор за подивяването са и глобалните ка­тастрофи, които хвърлят оцелелите в условията на примитивни способи за производство. И само огромната воля и предприемчи­вост могат да спасят хората от бързо настъпващото подивяване.

Сомати - противовес на подивяването

Ако прогресът е труден и дълъг еволюционен процес, регресът на обществото, водещ към подивяването е по-лесен и в по-кратки срокове. Разбираемо е, че разрушителните процеси, включително и в еволюцията, изискват по-малки усилия, отколкото съзидател­ните.

Историята на човечеството очевидно е имала ред възможности да се насочи по необратимия път на масовата деградация и поди­вяване. Свидетелства се намират в почти всички религиозни и ли­тературни източници, посветени на атропогенезиса. Навсякъде се сочи, че във времена, когато регресът на човечеството е придоби­вал опасна тенденция към необратимост, кой знае откъде на Земя­та са се появявали пророци, които, използвайки силата на своя дух, са се стараели да пречупят тенденцията към регрес и да насо­чат човечеството по пътя на съзидателните прогресивни начина­ния.

Вече стигнахме до хипотетичния извод, че пророците се появя­ват от Генофонда на човечеството. Следователно Генофондът и стоящият в основата му феномен сомати са създадени на планета­та, за да предотвратят подивяването й.

Шамбала и Агарти ни наблюдават и анализират, като определят необходимия момент, за да призоват на помощ светия Генофонд на човечеството, в който са концентрирани най-добрите хора от три­те последни цивилизации на Земята. Някои народи и племена, поз­волили си в безделие да подивеят, се хвърлят на олтара на регре­сивния еволюционен процес, но други тръгват след пророците, в чиито деяния прозират величавите знания на Шамбала и на самия Творец.

Приключвайки „главата" за подивяването, неочаквано ме споходи идеята, че регресът в обществото може би започва, когато над отделния човек и над цялата страна надвисва негативна аура, когато оптимизмът се сменя с песимизъм и отрицателната психич­на енергия, съчетана с предъвкването на отрицателните моменти в живота, става преобладаваща.

Бях принуден да констатирам, че всъщност над Русия е надвис­нала негативна аура и от това сърцето ми се сви.

Негативната аура над Русия

На всеки чужденец Русия прави двояко впечатление: от една страна, Русия излъчва сила, тъй като владее огромни територии и има изключително висока интелектуално-научна мощ, а от друга, руснаците не са в състояние да си организират що-годе пристоен живот и се свират в жалки домове, движат се в потънали в мръсо­тии входове, пътуват по пътища с кални локви. Парадоксалността на руската душа се обяснява с какво ли не - влиянието на сибир­ските студове, въздействието на руските простори, източния еле­мент в руската душа и т.н. Нека обаче да погледнем на Русия от гледна точка на това, на което е посветена тази книга.

Какво е казал Нострадамус за Русия?

През 1555 г. великият френски прорицател Нострадамус пише, че в началото на XX век в страната Аквилон (Русия - бел. Е.М.) ще дойде самият Антихрист и ще я управлява в „два облика", чи­ито рождени дати ще се различават с 9 години, 9 месеца и 9 часа. Доколкото вникнах в изследователите на Нострадамус, рождените дати на Ленин и Сталин се отличават с посочените три деветки. Същите изследователи предполагат, че духът на Ленин се е пресе­лил в тялото на Сталин, като е изгонил неговия по-слаб дух. Ност­радамус пише още, че при управлението на Антихриста над стра­ната Аквилон ще надвисне негативна психична аура и хората ще се избиват взаимно.

Не се наемам да съдя Нострадамус и не съм уверен дали пра­вилно съм разбрал изследователите на великия прорицател, но съвпадението с идването и управлението на болшевиките се нала­га от само себе си. Не ми се иска да обиждам милионите възраст­ни хора, чийто живот е посветен на строителството на комунизма, но фактът си остава факт - ленинските и сталинските репресии по­губиха милиони от най-добрите хора на Русия (СССР). Култът към властта достигна крайната си степен. Заради него не жалеха нико­го - нито селяните (кулаците), нито писателите, нито учените, ни­то руската аристокрация. Под външно красивия лозунг за „равен­ство" косата играеше по контингента от хора, който беше над си­вия средняк. Под лозунга за „диктатура на пролетариата" (абсурд­ността му не предизвиква съмнение, тъй като това е диктатура на изпълнителя) работниците бяха противопоставяни на интелиген­цията, което също служеше за заздравяване на култа към властта. Тоталното обобществяване не оставяше място за развитието на личността. Досадните партийни щампи бяха набивани като молит­ви в мозъците на хората. Религията бе извън закона.

Негативната комунистическа аура над Русия

Защо комунизмът, чиято античовешка същност не предизвиква съмнение, устоя толкова години? От гледна точка на Всеобщото информационно пространство идеите на комунизма експлоатираха някакъв силен вид отрицателна психична енергия, тъй като тя до голяма степен успя да потисне положителните прояви на пси­хичната енергия. Според мен въпросните идеи масово експлоати­раха онази отрицателна психична енергия, в чиято основа е за­вистта.

Завистта е твърде разпространено явление сред хората: слаби­ят завижда на силния, некрасивата жена завижда на красивата, по­средствеността - на таланта, бедният - на богатия и т.н. Завистта е в основата на много отрицателни моменти в нашия живот: интри­ги, жалби, кариеризъм, потискане на талантите и други. Общест­вото се старае да тушира проявите на завист, като създава различ­ни закони и теории. В противен случай всичко напредничаво би било разрушено в угода на сладките инстинкти на завистливците. Завистливият човек не може да намери спокойствие, денем и но­щем го гложди чувството за собствена непълноценност. Ако усе­щането за завист е туширано, човек живее що-годе спокойно, но ако то само малко се подбутне, превръща се в болезнена и тежка мания. Помня един директор на институт, който ми каза: „Вярвам, че твоите операции носят полза на хората. Но, Мулдашев, ще се боря с теб, ще те унищожа, дори да загубя всичко".

Комунистическата идея за „равенство" узаконява освен всичко друго и равните права на слабия и силния, на глупавия и умния, на бедния и богатия, поради което опосредствано се узаконява чувст­вото на завист към по-силния, на глупавия към умния, на бедния към богатия. В дълбините на душата си завиждащият човек усеща, че равните права все още не са равни възможности, но това не му пречи да ползва тези равни права в угода на своята въжделена за­вист. Точно затова комунистите можаха за броени месеци да орга­низират репресии срещу кулаците, аристокрацията и учените. От­рицателната психична енергия, а това е пробудилата се завист към високопоставените, беше техен съюзник.

Мисля, че комунистите в дълбините на душата си са разбирали, че религията им противостои, тъй като говори за Онзи свят, за бо­жествения произход на човека и пропагандира положителните психични моменти (любов, добро и т.н.), противоречащи на тяхно­то акцентиране върху отрицателната психична енергия. Затова ко­мунистите сринаха религията и създадоха свои богове - Ленин, Сталин и други - богове на завистта. Култът към властта достигна висшия си стадии -отричането на Вис­шия разум и заменя­нето му с идолоподобни лидери.

Единственото от положителните явле­ния, което комунисти­те се уплашиха да разрушат, бяха знани­ята. Те им бяха необ­ходими, за да осъще­ствят „световната ре­волюция". Пропаган­дата сред научните работници беше осо­бено силна, беше въведена „партий­ността в науката", а водещите и свободо­любиви учени (Вавилов и др.) бяха подло­жени на репресии.

Въпреки това не може да се каже, че всички хора, живели при комунистическия режим, бяха изцяло привърженици на отри­цателната психична енергия, надвиснала над страната. Напротив, у мнозина се пробуждаше дълбокото вътрешно чувство за съпро­тива срещу настъплението на психичния негативизъм и те се бо­реха, пряко или косвено, за положителните начала в живота. На­пример трябва да се признае, че през социалистическия период в Русия бурно се разви науката, въпреки че учените получаваха ми­зерни заплати и в много отношения бяха откъснати от останалия научен свят. Очевидно обаче действаше неизменното желание за самоутвърждаване, макар и в получаването на знания, за чиято бо­жественост и значимост на учения нашепваше кармата. Широко беше разпространен и туризмът, когато човек в планината или тайгата се самоутвърждаваше в борба с дивата природа, при която ня­ма компромиси и на карта е поставен не резултатът, а животът.

Точно такива хора, успели по времето на комунистическия ре­жим да намерят ниши за положителните и съзидателни деяния, спасиха Русия (СССР), като не й позволиха да се търкулне по на­клона на вътрешното самоунищожение и дори да запази статута си на велика държава. Тези хора бяха истински борци и със своята положителна психична енергия противодействаха на политиката за утвърждаване на тоталния негативизъм. Те са герои, тъй като не позволиха на отрицателните сили да превърнат Русия (СССР) в деградираща, ленива и полугладна страна като Куба и Камбоджа (бил съм там и мога да го твърдя с пълна увереност). Сред тези хо­ра имаше учени, лекари, учители, работници, а и партийни дейци. Трябва да им свалим шапка, тъй като те не просто градяха, а го правеха при властването на черните отрицателни сили. А партийният билет, който притежаваха, не беше пречка за съзидателни де­яния.

Нека все пак да отговорим на въпроса за парадоксалността на руснаците, поставен в началото. Отговорът идва от самосебе си -онази част от тях, които в борба с негативизма създаваха положи­телни жизнени моменти, се утвърдиха и запазиха високия научно-интелектуален потенциал на страната, а друга част, които в кому­нистическите години се поддадоха на отрицателните психични мо­менти, слязоха до равнището на равнодушни, пиещи и озлобени субекти, тайно ненавиждащи обществото и плюещи в същия обще­ствен кладенец, от който и самите те пиеха.

Комунистическият режим беше свален, настъпи капитализмът. Какво се случва сега?

Негативната капиталистическа аура над Русия

На руснаците им изглеждаше, че със свалянето на комунисти­ческия режим всичко ще тръгне добре, животът ще стане по-ху­бав. Настъпи период на политически романтизъм, когато, възбуде­ни от гласността, те с настървение критикуваха комунистическото минало, чернеха всички и всичко и не оставяха място за положи­телните и дори за героичните положителни моменти, за които споменахме. Вървеше страстно желаното наслаждение от предъвква-нето на стария комунистически негатив, но без опити за съзида­телна позитивна дейност, което запазваше отрицателната аура над страната.

Почти всички претенденти за президенти, депутати и други ор­гани на властта получаваха признание не толкова въз основа на своите програми, колкото на критиките към миналото. Страната не можа да се изтръгне от негативната аура: за многото години тя й стана сякаш по-близка, разговорите за лошото бяха по-сладки, от­колкото реалния и напрегнат труд за създаване на ново общество. Не се намери човек, който да викне така, че да се чуе в цялата стра­на: „Стига сте предъвквали! Хайде да работим!". Страната от ко­мунизъм се търкаляше към див капитализъм, чиято отрицателна същност не се нуждае от коментар.

През този период бях народен депутат на РСФСР. И осъзнавах какво ще доведе дивият капитализъм, тъй като съм бил в десетки страни и можех да сравнявам. Добрах се до трибуната и се обърнах към президента Борис Елцин:

- Борис Николаевич, бях в Колумбия и видях, че обществото е поляризирано на супербогати, живеещи в домове - крепости с ку­ли, охранявани от хора с автомати, и престъпна беднотия, способ­на само да граби. Ако напълно освободим цените и отслабим държавния контрол, бързо ще се смъкнем до колумбийския вари­ант. След като се е освободил от комунистическите мрежи, всеки втори руснак, почувствал се свободен, ще стане крадец, защото и досега над него има негативна психична аура и той не е готов съзидателно да работи без твърдата дисциплина, с която е свикнал през комунистическите години. Чисто икономическите проекти, за които говорите и които до голяма степен са заимствани от Запада, няма да задействат в посткомунистическа страна. Трябва да се обърне внимание на японско-китайския вариант на развитие. Дън Сяопин...

— Вие за кого сте, за Елцин или за комунистите? - прекъснаха ме от залата.

- Да! За кого призовавате да се гласува? - попита Елцин.

- Ще гласувам за Елцин - отговорих напрегнат.

На следващия ден централната телевизия в програма „Время" представи моето изказване, като постави особен акцент върху това, че ще гласувам за Елцин. По онова време обществото ни беше поляризирано и сладостно се отдаваше на политическа борба, за­бравило за съзидателната позитивна работа. Тогава то не бе спо­собно да чуе, че капитализмът не е вълшебна покривка, а трябва да се гради под твърд контрол и дисциплина. Негативната комунисти­ческа аура над страната не се беше разсеяла, тя беше преминала в налудничаво-еуфоричната негативна аура на дивия капитализъм.

Сега „с гордост" можем да кажем, че дивият криминален капи­тализъм е изграден. За еуфорично-отрицателната психична енер­гия, в чиято основа са всепозволеността и възвеличаването на умело крадящия, страната плата със стотиците милиарди долари, изнесени в чужбина, спад на производството, обедняване на ре­сурсите, отслабване на армията, разпадане на старата Русия (СССР) и т.н.

Наливаха и наливат масло в огъня журналистите. Погледнете която и да е страница на който и да е наш вестник: навсякъде се предъвкват негативите (криминална хроника, правителствени ве­сти и др.), в опитите си за интервюта журналистите задават пре­димно язвителни въпроси, почти всяка личност се обсъжда в мрачни тонове и т.н. Черният цвят не само преобладава, журнали­стите сякаш се състезават в представянето на оттенъците на чер­ния цвят.

Ако те, макар и за секунда, бяха се замислили, че не е необхо­дима само „негативната истина", че трябва да се поднасят и поло­жителните моменти от живота, биха постигнали два важни момен­та: първо, „негативната истина", съпоставена с положителните яв­ления, би била по-действена; второ, хората, докато четат положи­телната информация, ще излъчват положителна психична енергия, способна да се конкурира с негативната аура над Русия. А в наша­та страна има за какво да се говори в положителен смисъл - в ма­газините се появиха продукти, има добри фермери, напредничави кооперации, постижения в науката и техниката и т.н. Трябва да се пише за руския патриотичен дух - дори и малко хвалебствено, а това ще повдигне тонуса и духа на руснаците, тъй като те са умо­рени от похлупака на негативната аура.

Всичко казано по адрес на журналистите се отнася и за телеви­зията. Средствата за масово осведомяване се наричат четвърта власт, а властта не бива да задълбочава и без това непрестанния негативизъм, а да се бори с него. Тя трябва, макар и малко, да по­знава законите на психичната енергия, която в армията много точ­но наричат боен дух.

Закономерно е да се зададе въпросът защо Онзи свят, ако е тол­кова всесилен и е създал човека на Земята, не помогне на Русия да се освободи от негативната аура. Мисля, че отговорът е следният. Човекът на Земята е бил зароден не като рожба на Онзи свят, за която трябва да се полагат нежни грижи, а като саморазвиващо се начало със собствен път. Висшите опазващи системи (Генофондът на човечеството и Шамбала) ще бъдат задействани само в краен случай (масово подивяване, глобални катастрофи и т.н.).

Мръсният вход

Да си представим, че шлосерът Н., който живее, да речем, в апартамент № 34 на шестия етаж на девететажен панелен блок, из­лиза сутрин от жилището си. Излиза в лошо настроение (съседът алкохолик на седмия етаж цяла нощ е „бучал") и заключва брони­раната си врата с двадесетсантиметров гаражен ключ. Газейки фа­сове и шлюпки от семки, пристъпва към асансьора и натиска бу­тона, прогорен с угарка. Докато го чака, мрачно се взира в стени­те, уж не толкова отдавна боядисани с мръснозелена боя, но вече олющени и „художествено оформени" с думи като „х..." и „Fuck you". Става му студено, тъй като прозорецът вече цяла година е счупен. „Кой ли мерзавец го е строшил! И къде ли гледа жилищна­та комисия, все й е тая!" - мисли той.

Свежият ветрец донася траен мирис на помийна яма „Пак ли е задръстен сметопроводът? А и да не е, ще сипват покрай него. Ех, че народ! Живеем като в помия" - мисли шлосерът, подритва гнил домат и обилно се изплюва върху вратата на асансьора.

Отваря асансьора, влиза и натиска бутона за първия етаж, който също е пробит от цигара, стиска си носа, като се старае да не стъпи в локвата пикня, но вижда, че има и нещо по-сери­озно. „Свине, а не хора! Пътувам като в тоалетна" - мисли шло­серът.

След като си дръпва лакета, прилепнал към дъвката на стената, той най-после излиза. Тегли тлъста псувня, с удоволствие вдишва с пълни гърди, но болезнено се спъва в някакъв сандък, оставен бог знае от кого. „Не хора, а твари" - измърморва, рита потроше­ната входна врата и излиза навън. Оглежда разсипания боклук и стъпва на тротоара. Заобикаля няколкото локви, образували се на местата на вечните ями в асфалта, поглежда към красивата девой­ка с гумени галоши, която стои до кално място, където би трябва­ло да има полянка, и към разхождащия се, отвратителен на вид пес с размери на теле. Песът започва да души шлосера и гръмко лае. „Джеси" - крещи девойката.

„Сигурно подушва миризмата на асансьора - мисли мъжът. — Ех че кучета са развъдили, като динозаври. Опасно е да се излиза на улицата, тези твари не само крака, но и з... ще ти отхапят."

По пътя към трамвайната спирка има канавка с прехвърлена над нея дъска. Когато е отгоре, шлосерът си казва: „Някакви пери­ла да бяха измислили, може някой да падне. Колко ли пияни са се изръсили. Година вече не я заравят. Що за държава! Жалба ли да пиша?".

Мъжът преминава канавката, повдига крачолите си, почистени предишния ден, и тръгва с неестествена походка, стараейки се да не изцапа панталона си с рядката кал, размазана по асфалта на по­ловин километър наоколо. Стигнал най-после до чист асфалт, той се опитва да махне калта от обувките си. След като оглежда панта­лона си, с удовлетворение си казва: „Само до кръста съм се изцапал. А стругарят Васка вчера дойде и мръсотията беше по ушите му. Що за народ! Като свине живеем в калта. Трудно ли е да се за­рови канавката? Що за правителство!".

В очакване на трамвая Н. оглежда хората на спирката. Буца от злоба напира в гърлото му: „Тези сигурно с...т в асансьора и копа­ят канавки. Твари, а не хора."

След като блъска някого така, че да го заболи, шлосерът се пъха в трамвая. Вижда свободно място и бързичко се намества. До него застава старица с мрежичка в ръка. Той обръща глава и гледа през стъклото, сякаш мяркащите се пейзажи са му безкрайно ин­тересни. „Тази пък развалина къде е тръгнала сутрин. По-добре да беше си седяла вкъщи. Народила пиянкаджии посранковци, които бъркат асансьора с тоалетна. А и уважение иска!".

Мъжът преминава през овехтялата въртележка на входа на за­вода и започва работа. Стиска в менгемето една заготовка и мрачно я обработва с пилата. „Ама защо я пиля? Заради тази заплата ли? Пиля си тук, а животът ми е кучешки."

Взема половинлитровия си буркан, отива в пушалнята, налива вода в него и пъха бързовара. Изпушва цигарата и пие чай от бур­кана. „Като последна отрепка пия чай. В пушалнята до тоалетната. Никаква грижа за работния човек! Да бяха ни купили поне ръбести чаши."

Надмогвайки себе си, шлосерът отива на работното си място и пили детайла. Настъпва време за обяд. „Дали да отида в стола. Ама докато чакаш на опашката, червата ти ще се скъсат. И готва­чите всичките са крадльовци. Правят кюфтета от сланина и хляб, да бяха турили поне малко месо. Салатите вчерашни... Алуминие­вите вилици са огънати като спирали. Работят същите твари като в нашия вход. Е, добре, ще вървя в пушалнята, ще си хапна санд­вичите с чай. Ама трябва да ида в столовата, да си гепя една лъжи­ца. Моята някакъв негодник я сви."

Шлосерът продължава мрачно да работи следобед, но спира и отива в тоалетната. „Ама че воня, по-зле от асансьора - мисли той, качвайки се върху чинията и измъквайки вестник от джоба си. — Всичко е зацапано, можеш ли да седнеш! Седиш като кокошка на пръта и работата е ясна, не улучваш целта. Поне тоалетна хартия да имаше, казват, във вестника канцерогени имало. Добре поне, че е безплатно! Че на гарата всички си плащат. А ако нямаш пари, да се н...ш ли? Ама че мастни работят там! Пред тях да се изтървеш, няма да те пуснат!"

Забравил да пусне водата, шлосерът излиза от тоалетната и продължава да пили. Настроението му е лошо, работата не върви. Измерва с шублер обработения детайл, съпоставя го с чертежа и установява, че е произвел натурален брак. Плюе на пода, спомня си мръсния вход, вонящия асансьор, канавката с прехвърлената дъска, половинлитровия буркан за чай, огънатата алуминиева ви­лица, платената тоалетна. „Ама да върви по дяволите тоя детайл. Ще отиде при ония твари. Нека тяхната машина да се троши с не­го, нека по-добре някакъв негодник да я ремонтира, отколкото да с...е в асансьора!"

След приключването на работния ден, стараейки се да си подо­бри настроението, той купува бутилка водка от магазина. Заедно със стругаря Васка и общия работник Колка търсят удобно място, за да ликвидират бутилката. „Казват, че в чужбина работните хо­ра ходят в ресторанти. А при нас те са почти златни, а и на входа стоят едни чукове, няма да те пуснат."

Шлосерът, Васка и Колка изпиват заедно бутилката на един ъгъл. Добре наквасен, по пътя за вкъщи Н. стига до канавката с дъската, подхлъзва се на нея, пада на ръба и добре омазва с кал и без това изцапаните си панталони. Измъква се и проклинайки всичко, влиза във входа си. Тъмно е, някой е развил крушките, а асансьорът дълго не идва. „Коя ли кучка се вози в тази „пътуваща тоалетна". Ох, че зор имам, как да търпя до квартирата!"

Най-после вратата на асансьора се отваря. Шлосерът с удовле­творение отбелязва, че пикнята на пода вече е засъхнала, а по-се­риозното нещо някой го е размазал. „Ами защо да търпя - казва си той, разкопчава се и пикае в асансьора. - Утре поне в собстве­ната си урина ще бъда."

Напълно разбираемо е, че шлосерът Н. през целия ден, като се започне от мръсния вход, е подложен на купчина отрицателни би­тови емоции. Над него надвисва негативната психична аура, която се отразява върху резултатите от работата му. В мащабите на страната това води до снижаване качествата на руската продукция. В резултат от негативната аура работникът започва да намира удовлетворение в пиенето и в това самият той да върши мръсотии. Разчита на правителството и народа, които са длъжни да му създа­дат достойни условия за живот и работа, въпреки че той лениво обработва детайла и няма да си мръдне пръста, за да оправи създа­лото се положение.

Преустройството би трябвало да започне не само с икономичес­ки проекти, но и така, че хората сами да си създават достойни усло­вия за живот и да се самоуважават. Поне да бяхме взели пример от японците. Японският работник, независимо дали е шлосер, стругар или боклукчия, ходи на работа с костюм, бяла риза и вратовръзка. Горд е, че работи. Сменя костюма със специално облекло и върши всяка работа с удоволствие, защото уважава себе си и хората, за ко­ито я върши. След работа японците се преобличат и често отиват в ресторантчета (сравнително евтини), пият бира или саке и развесе­лени се връщат вкъщи. В Япония канавките се заравят същия ден. Никой дори и не си помисля да използва асансьорите като тоалетни. Над хората в Япония има позитивна психична аура.

Защо все пак президентът на Русия и правителството не пред­приемат мерки срещу негативната психична аура? Главната причи­на е, че те не само не разбират нейната роля, но и не забелязват причините, които я предизвикват. Например в Кремъл във всички тоалетни висят кърпи, които много отдавна са забранени от сани­тарните власти като преносители на инфекции. Депутатите и пра­вителството си бършат в тях ръцете, а на тоалетните чинии се кач­ват също като шлосера Н. Не навсякъде има тоалетна хартия, чес­то вместо нея се използват разни проекти за постановления и т.н.

Един високопоставен субект в областта на градската архитек­тура имаше разкошен офис, чиято входна врата безобразно хлопа­ше, разтърсвайки всичко, но той дори не я забелязваше. Затова пък портиерката не дочуваше.

Министърът на културата никога не е убеждавал руските кино­режисьори, че не бива безкрайно да се изтъкват отрицателните мо­менти в живота, дори и да са правдиви, че не трябва постоянно да се показва реалистичната кал, че е необходимо да се избират висо­ки и красиви актьори, а не къси мъжленца, облечени със сиви от­вратителни пуловери. След като изгледа подобен филм, шлосерът Н. веднага ще види собствената си действителност, ще й се над­смее, но това само ще засили негативизма и безизходицата му. Трябва в определена степен да се взема пример от холивудските филми с тяхната превзетост и щастлив край.

Един от най-популярните руски вестници писа, че във връзка с идването в Москва на мага Копърфийлд, способен да изтрива сгради от лицето на земята, най-силното желание на московчани било това да е сградата на Държавната дума с всички депутати в нея. Шлосерът Н., след като прочете тези вестникарски редове, мо­же би ще си помисли, че да се изтрият от лицето на земята народ­ните избраници, означава в крайна сметка да се изтрие изобщо то­зи народ. Все пак не бива постоянно да се хулят депутатите и да се показват в идиотски комичен план.

Негативната аура над Русия достигна апогея си при изборите за губернатор на Иркутск през 1997 г. За поста претендираха крадец, насилник и педераст. Вестниците оповестиха .достойнствата" на всеки от тях. Народът избра крадеца. Очевидно краденето е из­глеждало „по-привлекателна" черта в сравнение с насилието и хомосексуализма.

Творчество във входа

Като секретарка при мен работеше деветнадесетгодишната дон­ска казачка Ирина, родом от град Волгодонск (Ростовска област). Навремето наркоман стрелял в група девойки със сачмен пистолет и една от сачмите попаднала в окото й. Направихме на Ирина три изключително сложни операции и й запазихме окото и зрението.

По време на пребиваването й в клиниката лекарите често се за­бавляваха с необичайната й реч. Тя беше изпълнена не само с по­словици и поговорки, но се отличаваше и с особена мекота и ласкавост. Например лекарката в средната част на Русия грубо може да бъде наричана „докторица". За своя лекуващ лекар Ирина каз­ваше:

- Лилия Фуатовна е много добра лекарчица. Веднъж, след като сне превръзката от окото си, каза:

- Ей там е кацнал воронок.

Нищо не разбрах, защото знаех, че на руски „воронок" е кола, в която возят престъпници. Оказа се, че с тази дума тя ласкаво на­рича враната. На свраката казваше „сорочка", а хората, облечени с ризи, изпадаха в недоумение. В нейния език звездите звучаха като „звездевички". На чинийката казваше „чинийчица". Вместо „късно е вече" произнасяше „късновати са", „сутрин" при нея зву­чеше „на ранинко". Джобовете наричаше „ втулки", а джобчетата - „втулчици".

- Ле (погледни - бел. Е.М.), небето е звездево-звездево, а нощ­та е толкова лунева-лунева - казваше тя.

Прочетох на Ирина част от „главата" за шлосера Н. и я попитах за мнението й.

- Не всички входове са такива - рече тя. - Когато влизам в моя уфимски вход, от мръсотията психото ме хваща (действа ми на нервите - бел. Е.М.), краставици се търкалят и още някаква грухтявина (боклук - бел. Е.М.). Тъмно е, светлината ли, мисля, са взе­ли (изключили са осветлението - бел. Е.М.), цялата ме плаши (тре­перя от страх - бел. Е.М.), затварям се (заключвам се - бел. Е.М.) моментално. Учудвам се, Буратино, богати ли сме станали, та сво­ето да цапотим. Във Волгодонск, където израснах, входът ни беше изрисуван.

- Игра на думи: сорока (сврака) - сорочка (риза). - Бел.пр.

- С всякакви мръсни думички ли?

- Не, ние сме донски - досетулки (досетливи - бел. Е.М.). Схва­нахме, че макар и входът да е общекарски (обществен - бел. Е.М.), все пак си е наш. Родителите ни се бръкнаха и купиха цимент и боя. Ние, децата, запълнихме всички дупдочки (дупки - бел. Е.М.), а бащите ни боядисаха стените. Само един гребач (скъперник -бел. Е.М.) не даде пари. А после си казахме: „Хайде, момчета и мо­мичета, да мушкаме (да се хващаме на работа - бел. Е.М.) и започ­нахме да рисуваме стените. Имахме едно момче - съчиняколец (съчинител - бел. Е.М.), правеше макети на картини по стените, а ние ги боядисвахме. Аз рисувах зебра и пингвин, а и другите по нещичко. Всеки се стараеше да обетова (направи - бел. Е.М.) най-добре картината си.

- Е, и какво впечатление създаваше този изрисуван вход?

- О! - каза Ирина. - Като от храст ще кажа (убедително - бел. Е.М.), всеки външен възкликваше: „Ле, кино и немци (признак за удивление - бел. Е.М.\ че това е картинна галерия. А всички деца от нашия вход излязоха добри, получиха образование, грамотици (грамотни - бел. Е.М.). Нито един нарик (наркоман - бел. Е.М.). Нали красотата с ръцете си я правеха. Най-голямата от входа ни, Наташка, вече е омъжена, поосвинена (понадебялала - бел. Е.М.), ама и досега на стената си нови рисунки обетова. Който и да вле­зе във входа ни, не марчи (мълчи - бел. Е.М.), хвали ни, никому не е паралелно (безразлично - бел. Е.М.). Децата от другите входове, като гледаха нашите рисунки, също на умнотия ги изби (събраха си ума - бел. Е.М.), започнаха входовете си с хубави картинки да обетоват. Никой не ги затваряше.

- Случвало ли се е и във вашия вход да вършат гадости?

- А, два пъти! Най-напред един алкохолик, местен, Петрович, такива на пазара на връзки ги продават за три копейки. Но момче­тата бързо го приклещиха (разкриха - бел. Е.М.), туриха го на ма­ховика (набиха го - бел. Е.М.), казаха, че такива като него ще ги изритват от входа на същите връзки. Ходи сега един такъв напнат (не е на себе си - бел. Е.М.), марчи, а понякога хвърля юфка в уши­те (лъже - бел. Е.М.), че жена му ще мре, нарича я глист в скафандър. Не му идва наум, че не може да бъде по-хубава, когато с нея живее хрон (хроничен алкохолик - бел. Е.М.).

- Пристигна тука един замразен (човек от Севера - бел. Е.М.) при съседа есаул, пийна си и започна да мърси. Тогава бях ситна (малка - бел. Е.М.), но като видях това, започнах виелица да му въртя (да се карам - бел. Е.М.), казвах, че без една, без две ръце и без глава ще остане, че такива като него във входа ни ги хвърлят на боклука. А пък той се оказа и с приглухие (гяуховат - бел. Е.М.), падна му летвата (нервира се - бел. Е.М.) и на мен, детето, ми организира ураган. Баща ми чул шума и излезе, като рече, че който обиди дете, ще умре, а такива като него трябва да ги приби­рат (в затвора - бел. Е.М.).

- Не бих казала. Само че тук е студено. Когато дойдох през де­кември, такъв мраз беше, че термометрите едва не се чупеха, зъби­те ми тракаха, едва не ги изпотроших. При нас е топло и грозде зрее. Но тук ми харесва работата, обичам си болните.

И наистина около тази девойка съществуваше топла положи­телна аура. Постоянно заобиколена от болни, които идваха от ця­ла Русия и от други страни, тя никога не се държеше като традици­онната официално-студена секретарка. Винаги намираше топла дума, предлагаше чай, обясняваше на чакащите, че съм изморен след операциите и трябва малко да си почина.

Ирина чудесно разбираше, че хората пристигат при нас с по­следната си надежда и се стараеше да не я угаси. Болните също я обичаха. Положителната аура се усилваше и се превръщаше в един от важните моменти при лечението. Една болна от Украйна например ми каза, че моята секретарка е говорила толкова добре с нея по телефона, че е пристигнала при нас напълно уверена, че пак ще започне да вижда. Наистина това се случи. А болните от Ростовска област попадаха в категорията на особено уважаваните.

Трудно ми е да определя какво роля е изиграл рисуваният вход. Очевидно е обаче, че родители и деца са успели да изменят рязко ситуацията в положителна посока и да превърнат общественото място почти от тоалетна в произведение на детското изкуство. Ос­новното е, че успяват сами, а не разчитат на народа и правителст­вото като шлосера Н. Естествено е у живеещите в този рисуван вход да се създаде положителна аура, тъй като доброто побежда­ва злото.

Остава ни да пожелаем на казачката Ирина да остане същата, а и да не забравя ласкавия си донски език.

Какво все пак да се прави с руските входове? Струва ми се, че за мръсотията и безкрайните безобразия в тях трябва да се глобя­ват живеещите във всеки отделен вход. На пръв поглед като че ли е по-добре да се притиснат жилищните комисии, които са длъжни да правят ремонтите и да въвеждат ред. Това обаче са фантазии. Работниците от тези комисии отдавна са с негативна аура и дори гледат с ненавист към скотообразните обитатели, тъй като трудът им за полагане на мръснозелената боя се „оценява" с храчки и мръсни думи. И парите няма да помогнат в случая — те, рискувай­ки, ще ги откраднат, но няма да направят добър ремонт за храче­щите и секнещите се. Негативната аура е по-силна.

Ако се възприеме системата за глобяване на мръсните входове, живеещите в тях бързо ще изчислят най-мърсящите и ще ги при­нудят те да плащат глобата, ще поставят портиер от уморените от безделие пенсионери и сами ще направят ремонт. Скоро ще се по­яви състезателен инстинкт - чий вход е по-хубав.

В моя вход бързо открих човека, който пикаеше в асансьора. Приближих се до група момчета и строго ги попитах:

- Вие ли пикаете в асансьора?

- Какво говорите, не сме, Дима от втория етаж е — с наведени глави отговориха малчуганите.

По моя молба момчетата набиха Дима от втория етаж и клозетните безобразия от негова страна в асансьора спряха. Същите момчета ми казаха, че така постъпва и един алкохолик от седмия етаж. Помолих кварталния милиционер и той разговаря с него, но онзи, позовавайки се на липсата на закон по този въпрос, продължаваше да пикае в асансьора. Взех флумастер и написах на стената му: „Пишкащият в асансьора като в храст е сто процента педераст".

Момчетата ми съобщиха, че алкохоликът изтрил надписа и пак се изпикал. Възстанових го. Той трайно получи прякора „ педе­раст", с който момчетата го пресрещаха при излизането му от вхо­да. Заради този позор алкохоликът спря да пикае в асансьора и скоро дори напусна входа. Все пак изглежда беше съхранил гор­достта си.

Не призовавам посоченият надпис да стои във всички асансьори. Но човек трябва да бъде принуден да не мърси. В това отноше­ние твърде забележителен е един разказ на М. Зошченко: руски писател върви по улицата и негодува от пейзажа с калта, локвите и умрелите котки. Неочаквано му се удава да пътува в Германия. Ходи по германските улици, любува се на чистотата и хока своя народ, та пушек се вдига. В този момент му се приисква да отиде в тоалетна. Намира я, влиза вътре и започва да се любува на чис­тотата и теменужките, поставени на перваза. Свършва си работа­та, вдига си гащите и дръпва вратата. Тя не се отваря. Писателят започва да крещи. Събират се немци и нещо му говоряша нераз­бираемия си език. Скоро намират рускоговорящ, който казва: „Вземи и пусни водата, измий мръсотията, която си сътворил, и вратата автоматично ще се отвори". Тогава през главата на руския писател минава мисълта, че и културните немци измислят всякак­ви хитрости, за да пазят чистотата и реда.

Мисля, че не бива да се страхуваме да принуждаваме хората да бъдат културни. Културата сама няма да се насади, за нея трябва да се води борба.

Ако в задълженията на контролните органи по пътищата влиза не само дългоочаква­ния водач, който не си е сложил колана или е превишил скоростта, а и наказването на не­хайните копачи на ка­навки или на пътните „майстори", поставя­щи асфалта направо в локвите, нашите ули­ци скоро биха станали същите като в Европа. Ако глобяваха вода­чите, паркирали в тревна площ и разна­сящи току-що закарания там чернозем по целия град, автомоби­лите ни щяха да бъдат чисти, а по панталоните ни нямаше да има кални пръски. Ако сел­ските жители, превърнали улиците си в кални коловози, проходи­ми само за трактори, или в патешко-свински свърталища, бяха на­казвани, те бързо щяха да организират и построяването на норма­лен път. Ако виладжиите бяха задължавани да влагат пари не само в градинския си парцел, но и в строителството на път към него...

За съжаление, всички заприличахме на шлосера Н., свикнахме да мърморим и да сочим другия, да ругаем властта или народа и да усилваме негативната си аура. Така ще измърморим целия си жи­вот. Трябва да ни принуждават сами да го променяме и да създа­ваме около себе си аура от положителни емоции. Само ние, при това съзнателно, можем да сменим негативната аура с позитивна.

Ролята на президента на страната

Защо президентът на страната притежава огромна власт? Умен или глупав, добър или зъл, прогресивен или регресивен, властта му е огромна. Вероятно във всяка страна има хора, които са мно­го по-умни и способни от президента, но те никога няма да имат дори мизерна част от неговата власт, независимо че статиите им всекидневно се публикуват във вестниците, а словата им постоян­но вървят по телевизията. Защо е така?

Нека да си припомним времето, когато властта в страната за­почна да се клати. Например последните месеци от управлението на Горбачов, когато неговите думи вече нищо не можеха да проме­нят и предизвикваха само смях. Защо кумирът, чиято всяка дума ловяхме, стана смехотворен? Като че ли някакви свръхестествени сили в определен промеждутък от време подкрепят президента и стимулират властта му над хората, а в друг промеждутък му обръ­щат гръб и го превръщат в жалка кукла.

Огромната власт на президента се обяснява с това, че психич­ната енергия на масите (жителите на държавата) се концентрира върху избраника и сякаш му делегира пълномощия не само в лидерството и ръководството, но и в съдбата на всяка отделна лич­ност. Надеждите и желанията на всеки човек се предават на един човек - на президента, като от него се очакват мъдри и точни дей­ствия. Ако все пак надеждите и очакванията на масите не се оправдават дълго време, по­токът от психична енергия, идващ от хо­рата, започва да от­слабва и президент­ската власт се разкла­ща.

С други думи, пре­зидентът не бива да забравя, че е личност със земните си грижи, но е концентрирал в себе си психичната енергия на жителите на страната, очакващи да оправдае надеждите им. При това колкото е по-голяма държавата, толкова повече пси­хична енергия концен­трира президентът. Човекът, който става президент, трябва да помни, че преминава в ново качествено пси­хично състояние, по­падайки в епицентъра на психичната енергия на страната. Като потвърждение можем да сравним какво казва Горбачов сега и какво е говорил преди десет години - разлика няма. Но тогава, когато бе­ше в епицентъра на психичната енергия, речите му предизвикваха буря от емоции, а сега, когато е далеч от него, думите му просто не се възприемат.

За президента е много страшно да напусне епицентъра на пси­хичната енергия в страната. Точно той му дава неограничена власт, удовлетворение от собствената му значимост. Да бъдеш в епицентъра е много сладко, но след като се окажеш извън него, страданията са толкова силни, че по-добре изобщо да не си бил там.

Как може да не се изгуби положението в епицентъра? Като се има предвид изложеното в книгата, президентът не би трябвало да използва положението си за укрепване на култа към властта, а чрез силата на психичната енергия на милионите хора да насаж­да култ към знанията, доброто и любовта. Всички цивилизации на Земята са загивали поради култа към властта. Той е проява на отрицателната психична енергия, а знанията, доброто и любовта водят до положителни психоенергийни явления. Култът към властта, действащ на принципа „вземи властта по всякакъв на­чин", измъква от хората лошото и спомага да се формира нега­тивна аура над страната, а култът към знанията, доброто и любо­вта води до формирането на положителна аура, която съдейства на прогреса.

Известно е, че при комунизма всички лидери експлоатираха култа към властта, като оставяха и известно място за знанията и доброто. Ами Борис Елцин? За съжаление, този човек, победил комунизма, все пак не успя да се освободи от сладостта на така трудно постигнатата власт и попадна под влиянието на култа към нея. Той беше наистина народен герой и заслужено застана в епи­центъра на човешките надежди, но не успя да се възползва от то­ва. Народът очакваше от него велики съзидателни дела, но той, след като съзнателно повери икономиката на една от икономичес­ките теории (Е. Гайдар), се зае с всички сили да укрепва и засилва личната си власт. В борба с парламента, с Конгреса на народните депутати и дори жертвайки Съветския съюз, той постигна запазва­нето и укрепването й. Но така и не разбра, че тя щеше да е още по-силна, ако беше направил съзидателни усилия. Егор Гайдар с тео­рията си за икономическото развитие отпадаше от епицентъра, а Елцин, който беше там, насочваше хората не към всекидневен съзидателен труд, а към политически дележи и борби.

Жалко, че не разбра ситуацията, а вероятно и никога няма да я разбере. При него разцъфтяха корупцията и криминалните престъпления, обиращата народа групировка МММ и други по­добни формирования, разигра се престъпната война в Чечения, банковият произвол достигна апогея си. Положителната психична енергия, насочвана към епицентъра и президента, започва да нама­лява, озлоблението и негативизмът се засилиха и президентът от народен герой се превърна в куклено-фейлетонен персонаж. В борбата за власт Елцин забрави народа, който го изпрати в епи­центъра на надеждите. За втори мандат беше избран само защото му противостоеше комунистът Зюганов, с когото хората асоции­раха връщането на дяволски омръзналия им комунизъм с купонна­та система и празните щандове.

В Русия обаче все пак има хора, които схващат вредите от кул­та към властта и се възпират от съблазънта да попаднат в негови­те обятия. Например такива са президентите на Башкортостан и Татарстан Муртаза. Рахимов и Ментимер Шаймиев. Те се изолира­ха от законите и негативната аура на Русия и изцяло се отдадоха на съзидателна работа, не преследваха претендентите за техните постове, а насочиха цялото си внимание към грижи за хората, предприятията, кооперативите, фермерите и т.н.

Рахимов успя да обедини всички нефтодобивни, нефтопрера­ботващи и енергийни компании в Башкортостан в единен ком­плекс, като целта му беше броят на посредниците, които са в състояние на „гроздове да висят по проводниците", рязко да нама­лее. Това позволи печалбата да се насочи към развитието на про­изводството, а не да се разхвърля по посредническите джобове. До голяма степен затова Башкортостан има стабилна икономика, кое­то не може да се каже за много региони в Русия.

Съвсем неочакван и твърде любопитен момент в политиката на Рахимов се оказа постулатът, който на простонароден език може­ше да се изрази като „фермата е място за крадене". В потвържде­ние ще приведа диалога си с някой си Фанис, който завежда фер­ма в един от кооперативите:

- Фанис, в твоята ферма крадат ли фураж? - попитах аз.

- Разбира се! Почти половината...

- Кой?

- Чакай, Фанис, нали по руския закон всеки колхозник може да вземе земя и да отглежда каквото поиска. Може би е по-добре да имаш собствен фураж, отколкото да го крадеш?

- Не е възможно. Председателят няма да даде. Ако раздаде ця­лата¹ земя, каква власт ще му остане? А той иска власт... Затова е по-добре да се краде.

- Ами председателят краде ли?

- И още как! Знаеш ли колко крави има?

- Значи, излиза, че доячките работят, а останалите крадат?

- Да, доячките работят много, стават в пет сутринта. А вкъщи имат и своя крава. Освен това до фермата трябва да изгазят в кал­та три километра.

- Вие ухажвате ли доячките?

- Как щяло, никой не ги ухажва!

- Защо, Фанис?

- Цялото село ще научи!

- Как, ако е през нощта, във фермата, нали имаш кабинет там?

- Не е възможно във фермата.

- Защо, Фанис?

- Ами ако заведеш някоя доячка нощем във фермата, тутакси някой ще дойде да краде фураж!

Муртаза Рахимов до голяма степен успя да пречупи тази пороч­на система на общественото стопанство, когато всеки колхозник краде и страхувайки се от председателя, безгранично му се подчи­нява. Президентът на Башкортостан успя в много колхози да лик­видира тази система, да накара селяните да вземат земята и да се самоуважават. Освен това принуди колхозите да спрат да разора-ват ливадите, да махнат много ферми от речните брегове, да не па­сат добитък в горите и т.н. Рахимов използва цялата си власт. Но я използва не за да я удържи, а за съзидание.

Президентът на Татарстан Шаймиев приложи два възлови мо­мента в съзидателната си дейност: гъвкава данъчна система и принципа „помагай на силния, а не на слабия". С тази система той спаси десетки предприятия от неминуем фалит. Например след из­лизането на пазара в Татарстан стана неизгодно да се добива нефт, поради което 10 000 работници в тази индустрия трябваше да попълнят армията на безработните. Президентът ги освободи от всички данъци, като каза, че ще плащат от заплатата си само данък общ доход. Работниците при тези условия се възродиха, скоро производството"стана рентабилно, а те се превърнаха в нормални данъкоплатци, запазили при това своя отрасъл. Същото може да се каже за Казанския медико-инструментален завод, който успешно се конкурира със световните производители на медицински инст­рументи. Същото се отнася и за военните заводи - например за производството на сръхзвукови бомбардировачи по 1 млрд. щ.д. всеки и т.н.

Принципът „помагай на силния" води до бърз подем на „силни­те" и до фалит на „слабите" с последващото им поглъщане от „сил­ните". „Слабите", попаднали в ръцете на „силните", са принудени да се учат от тях на добра и продуктивна работа. Резултатите не закъсняват: например добивът от зърнените култури през 1996 г. достига средно 28 центнера от хектар (повече, отколкото в Кубан), а в много райони и над 60 центнера (повече, отколкото в Холан­дия).

Резултатите от дейността на Шаймиев в епицентъра на народ­ните надежди се свеждат до това, че вече няколко години Татарстан има средногодишен икономически ръст от 4,5 %, докато в други региони на Русия се отбелязва ежегоден спад. Шаймиев е на­ясно с вредата от борбата за власт и успява да се отдалечи от кул­та към нея. Затова той започва да се ползва с всенародната любов и на руснаците, и на татарите. На поредните избори за него гласу­ва 96 % от населението на Татарстан. Човек, който не се е борил за власт, идва на власт повторно без всякакви усилия само за смет­ка на народната любов.

Ако президентите, които идват на власт, са наясно, че ще бъдат в епицентъра на надеждите, че властта може да се задържи само със съзидателна работа, а не с борба за нея, прогресът и всенарод­ната любов не биха закъснели.

Какво бих направил на мястото на президента на Русия?

Нескромно е да се дават препоръки. Въпреки това искам да из­кажа мнението си, като се опирам на анализа в тази книга.

1. Президентът трябва ясно да осъзнае, че е в епицентъра на на­деждите на народа и че те трябва да се оправдават със съзидателен труд. Борбата за власт е сладка и винаги е в центъра на внимани­ето, но за народа тя е безсмислена. Съзидателният труд не е тол­кова забележим, разтегнат е във времето, но е единственият, кой­то води към прогреса, за чието гарантиране е предназначен прези­дентът. Лидери, посветили се на революции и борба за власт, влизат в историята, но осигурилите съзидателен труд и прогрес ста­ват народни герои.

2. Президентът трябва да знае, че съществува светът на пси­хичната енергия, поради което над страната може да надвисне не­гативна или позитивна аура.

3. Президентът на Русия трябва да е наясно, че сега повечето хора в страната представляват нещо като прословутия посткому­нистически шлосер Н., който се възмущава от хорските мръсотии, но и самият той ги върши. Отрицателните емоции за дреболии, мърморенето и некачественият труд на тези хора спомагат за фор­мирането на негативната аура над страната. Необходимо е те да се превъзпитат. За целта средствата за масово осведомяване трябва да пропагандират положителните инициативи. Президентът и пра­вителството следва да предприемат редица мерки за въвеждането на санкции за нарушаване на чистота и за организирането й по входове, тоалетни, улици, пътища, села и на други места, както и за поощряване на работещите в това направление. Чрез спазване­то на принципа „чистотата и редът на обществените места трябва да се въвеждат със собствени ръце" може да се постигне постепен­но повишаване на културното равнище и добротата, а като следст­вие - да се подобри качеството на труда.

4. Необходимо е да бъдат убедени средствата за масово осведо­мяване, че те наистина са четвърта власт и също носят отговор­ност пред народа. Ръководителите им трябва да са наясно, че без­крайното предъвкване на скандални истории, на „горещи факти" и борби за власт при недостатъчно внимание към положителните моменти в живота, научните постижения и инициативността съдействат за формирането на негативна аура над страната. Тряб­ва да се подобри качеството на рекламата, да се изключи отврати­телното зомбиране посредством дъвчещи полудебилни физионо­мии или издигането на дамските превръзки в ранг на единствено­то щастие в живота.

5. Президентът трябва да ограничи разходите за избирателни кампании за губернатори, кметове, народни депутати и преди всичко за президент. Това не са само пари, изхарчени напразно, те носят вреда, тъй като дават възможност (чрез лъжливо възхваля­ване) на отговорни държавни постове да се промъкнат богати и ко­румпирани хора. Приемането на закон за равно финансиране на претендентите в избирателни кампании и строгото му спазване ще предотвратят негативизма, съществуващ у обикновените хора спрямо властимащите. Изборите се превърнаха в хазартна и не ви­наги честна игра за милиони, насочваща акцента на вниманието от съзидателния труд към сладки обещания от типа на вълшебната покривка.

6. В икономическата политика е целесъобразно да се проучи опитът на М. Шаймиев за използването му в общоруски мащаб и да се предприемат редица законодателни мерки, дали добри резул­тати в Татарстан, като гъвкавата данъчна система и принципа „По­магай на силния". Истинският федерализъм е икономическа само­стоятелност на регионите с делегиране на центъра на ясни общо-федерални пълномощия (отбрана, енергетика, пътища и т.н.) и от­числяване на съответния федерален налог. Управляващите трябва да съзнават, че суперцентрализираната комунистическа икономи­ка с прехвърляне на пари от регионите в центъра и последващото им връщане обратно, която продължава и сега, до такава степен е омръзнала на регионите, че „московските министерски коридори" са на езика на всички, а московчаните изглеждат на жителите на периферията като закоравели бездушни бюрократи. Постепенно трябва да се избавим от негативизма към Москва, за да се повиши авторитетът на централната власт и да се избегнат сепаратистките настроения.

7. Понятието „новите руснаци" изобщо не е свързано с нов тип производител, а се отнася за посредници, умеещи в процеса на търговските операции да добавят своите 100-300 %. Народът раз­бира, че те лесно изкарват пари и че „процентът" им в крайна сметка е от джоба на всеки човек. Затова техните мерцедеси, раз­кошни жилища, шикозни сгради на банки и други подобни се възприемат не като трудови, а като грабителски постижения. Това засилва негативизма в страната.

Независимо че посредникът запълни празните щандове на ма­газините и така свърши нещо полезно, трябва да се предприемат редица мерки, ограничаващи безкрайните доходи от подобни опе­рации. Конкуренцията далеч невинаги може да намали цените и да задържи нарастването им, затова не е възможно да се избегнат ре­дица монополистични моменти (самолетните полети, енергетиката и т.н.). В много капиталистически страни е приета системата за лимитирани най-високи цени за основните видове продукция (гори­ва, електроенергия, зърнени храни, метали и др.), от които се об­разуват и останалите цени. На посредника е разрешена печалба от 7 до 30 %, а надвишаването се преследва от закона. Подобен под­ход спомага за снижаването на цените и инфлацията, ограничава свръхдоходите на посредниците и свързаните с тях престъпления, но основното е, че дава приоритет на производителя.

Президентът и правителството трябва да разберат казаното до­ри ако техни деца и роднини са посредници във фирми и акционер­ни дружества. Парите не идват от въздуха, а преминават от един джоб в друг. Посредник, който ги прибира без ограничение, е вре­ден за обществото. Негативизмът, възникващ у производителя към системата „купи-продай", няма да доведе до нищо добро. Посред­никът може да погуби страната.

8. Президентът трябва да спре банковият произвол, царящ в Ру­сия. В това отношение показателен е примерът на Рузвелт, който временно ограничава банките и ги проверява. Резултатите водят до закриване на много от тях. След това в страната започва про­грес, корумпираността в обществото намалява, а престъпността се снижава.

За да се оцени ролята на банките в обществото, достатъчно е да се видят най-красивите сгради в Москва и другите градове. Те са собственост на банките. Стойността на всяка от тях се изчислява на десетки милиони долари. Те са като символ на мощта и богатст­вото, но и намек за това кой е реалният господар в живота.

Откъде банките имат пари, за да строят суперлуксозни сгради? Те ги получават от свръхвисоките проценти при отпускане на кре­дити и свръхвисоките цени на банковите услуги. В развитите стра­ни печалбата при отпускане на кредити е 5-7 %, а в Русия -100-300 %. Тоест за всяка взета рубла трябва да върнете минимум две. Така приходите на банките идват сякаш от небето, докато в същото време предприятията, които не могат да оцелеят без кре­дити, неизбежно отиват към фалит. Несправедливостта е толкова голяма, че дори не си струва да се обсъжда.

Не може да се разчита, че конкуренцията между банките ще до­веде до снижаване на лихвения процент при кредитите, тъй като съществува взаимно поръчителство помежду им (кой ще се отка­же от лесни пари). Ако пък дадена банка започне да се разорява, ръководството й едва ли ще бъде на загуба, тъй като ще успее да прехвърли „пропадащите" пари по чуждестранните си сметки. Световната беда са офшорните зони и швейцарските банки, които пазят тайната на влога, включително и за крадени пари.

Представям си каква смелост е имал Рузвелт, за да постави на колене американските банки и да спре техния произвол, водещ до престъпност, корупция, спад в производството и негативизъм на народа към властта. Сигурен съм, че и у нас скоро ще се намери човек със същата .смелост. Тогава луксозните сгради на банките няма да дразнят хората.

9. Русия винаги се е славела с развита наука и гениални учени. В периода на дивия капитализъм тя се оказа в задния двор, а все­ки „нов руснак", умеещ само да събира и изважда, е сто пъти по-богат от професора.

Президентът и правителството трябва да намерят средства и да възстановят разпадащата се руска наука. Наистина не всички изследвания, особено фундаменталните, се внедряват бързо в производството и дават печалба. Но науката също като спорта е престиж за страната. Отново се връщам към М. Шаймиев, който полага основите на научен медицински център за 46 милиона до­лара, като по този повод заявява, че ако на лечение в Казан ид­ват болни от цяла Русия и от чужбина, това ще издигне престижа на Татарстан, което в крайна сметка ще се изрази в инвестиции в икономиката на републиката. Така е с М. Рахимов, който започ­ва строителството на нов комплекс на нашия Общоруски център по очна и пластична хирургия, независимо че е руски, а не башкирски.

Науката обаче не е само престиж. Тя установява йерархията на знанията, която по законите на психичната енергия противодейст­ва на негативните психични явления. Ако предположим, че в теле­визията и вестниците бъде включена рубриката „Среща с учени", обикновените хора, включително и шлосерът Н., на следващия ден оживено ще обсъждат проблема, а няма да мърморят или ругаят мръсния вход. Знанията, доброто и любовта са основата на съще­ствуването на торзионните полета (вълновата форма на живот) на Онзи свят. А както е известно, ние не сме само физическа форма на живот на Земята, а и деца на Онзи свят.

10. Президентът трябва да издигне патриотизма в страната.

Американците са наясно с това, в техния манталитет отдавна е за­кодирано желанието им да имат вкъщи знамето на страната и да пеят държавния химн. Руският патриотизъм никога не е падал тол­кова ниско. Ролята му не бива да се принизява: той е и бойният дух на армията, и желанието за труд в името на страната, и любов към родината, и ред други неща, които не могат да се пипнат с ръка, но имат колосално значение за живота ни. Патриотизмът също е ка­тегория на положителната психична енергия и противодейства на страшния негативизъм.

Обобщавайки мислите си за преустройството на нашата роди­на, бях впечатлен, че повечето от тях се отнасят до неразбираема­та и само интуитивно усещаната област на човешката психична енергия. Очевидно фактът, че сме рожба на вълновата форма на живот на Онзи свят, налага по-значим отпечатък върху нас, откол­кото желанията да хапнем, пийнем и поспим. След хималайската експедиция вече бях убеден, че животът на Земята е създаден от Онзи свят, за да се усвои физическият. Затова в процеса на това усвояване трябва да използваме не само физически методи, но и родоначалните психични принципи на Онзи свят, в чиято основа са доброто, любовта и знанията.

Мисля, че Русия ще се стане най-мощната страна в света, кога­то посткомунистическият мърморещ и цапащ шлосер Н. се превърне в прототип на донската казачка Ирина, украсяваща об­ществения вход.