Предмет на настоящето изследване е вътрешносистемната лексикална омонимия в българския, руския и чешкия език

Предмет на настоящето изследване е вътрешносистемната лексикална омонимия в българския, руския и чешкия език.

В българското езикознание липсва самостоятелно проучване, посветено на тази проблематика, поради което смеем да се надяваме, че това изследване в някаква степен ще запълни една празнота в трудовете по лексикална семантика. В работата си изхождаме от схващането за естествения език като система от комуникативни средства с конвенционален знаков характер. Придържаме се също така и към разбирането за ситемния характер и закономерност на лексикално-семантични–те явления, обусловени както от синхронното им функциониране, така и от диахронния им развой.

Езиковото явление лексикална омонимия отдавна е обект на вниманието на лингвистите. Още древните философи в своите трактати за естествения език са се спирали и разсъждавали върху "равноименността", т.е. когато с един знак се номинрат различни денотати и сигнификати. В по-ново време, едва през двадесетте години на ХХ в., този въпрос с цялата си сложна проблематика се поставя в работите на руските лингвисти. Учени като Л. В. Булаховски, Л. В. Шчерба, В. В. Виноградов, съзнавайки комплицирания характер на явлението, се обръщат към различните проблеми и аспекти, свързани с него. Още през 1940г. В. В. Виноградов се занимава с въпросите на омонимията не само в общотеоретичен план, но и във връзка с лексикографската практика. Именно по това време се появяват и различните дискусии сред лексикографите, които малко по-късно предизвикват полемичната статия на В. И. Абаев "О подаче омонимов в словаре" (ВЯ, 1957, N 3, стр.3), която се явява като техен отзвук. От своя страна тази статия става повод за организираната дискусия по проблемите но омонимията, материалите от която са публикувани в "Лексикографический сборник" (вып. IV, Москва, 1960 г.). Вниманието на участниците е насочено преди всичко към общите теоретични въпроси: какво е лексема, лексикално значение, лексикално-семантичен вариант, семантична парадигматика и синтагматика и др. Особено място заема и въпросът за детерминирането и конституирането на омонимно-полисемните отношения. Проблемите на омонимията присъстват в лексикалните изследвания на руските учени и през 50-те, 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години - А. Аникин (1983), Д. Армстронг (1981), И. Арнолд (1959), С. Бережан (1988), О. Благовещенски (1973), В. Григорев (1958), О. Косинева (1967). Макар и не в такъв обем, но лексикалната омонимия се интерпретира от българските и чешките лексиколози, като забележим е стремежът да се изследват теоретичните постижения на руските им колеги. От българските учени задължително трябва да се споменат Кр. Чолакова (1959), Т. Балкански (1979; 1985; 1986), П. Пашов (1979), Ст. Георгиев (1979; 1993), Ст. Александров (1974), М. Парзулова (1992, 1993, 1994), В. Зидарова (1998), а от чешките лексиколози Пр. Хаусер (1980), Й. Филипец, Фр. Чермак (1985), Й. Мистрик (1988), Й. Бечка (1970), Пр. Хаусер (1970), Л. Климеш(1958), Вл. Шмилауер(1953), П. Ондрус, Й. Хорецки, Й. Фурдик (1980), Е. Бураньова (1987), Й. Хорецки (1978), А. Ерхарт (1990), Й. Немец (1975), П. Ондрус (1972), Щ. Пецяр (1980), Й. Филипец (1985) и др. Обаче въпреки многообразието на омонимни дефиниции и интерпретации, традицията е легитимирала убеждението, че лексикалната омонимия е ясно и почти безпроблемно лексико-семантично явление, а еднотипното му представяне в традиционните по характер лексикологии само засилва това предубеждение. Подобно представяне изхожда от презумпцията за традиционната, предимно класификационно-описателна по характер методика.

В работата си се придържаме към схващането, че структурата на омонимията притежава както повърхнинни (т.е. хоризонтални), така и дълбочинни (т.е. вертикални) параметри, кореспондиращи си със синхронията и диахронията, и поради това погледът ни е едновременно синхронен и диахронен (по-нататък в изложението “повърхнинен” и “синхронен”, от една страна, и “дълбочинен” и “диахронен”, от друга, се употребяват като синонимни термини).

Основните изследователски задачи, които си поставяме, целят да се представи възможно по-пълно и чрез различна методика омонимната проблематика:

1. Точно и обективно да се представи как през десетилетията търпи развитие разбирането за омонимията;

2. Да се проследи в типологичен план общото и различното при лексикалната омонимия в трите, избрани от нас, езика, с цел да се докаже принадлежността на лексикалната омонимия към лексикално-семантичните универсалии;

3. Да се изработят повърхнинни омонимни модели на основата на единни спецификатори, да се установят структурните зависимости между тях, както и дистрибуцията им;

4. Да се изработят отделни повърхнинни омонимни матрици за българския, руския и чешкия език;

5. В изработените дълбочинни матрици да се покаже генерирането на дълбочинните модели като резултат от дистрибуцията на специфичните дълбочинни спецификатори;

6. Да се разкрие пораждането на повърхнинните модели от дълбочинните.

Не си поставяме за цел пълното представяне на емпиричния материал, а само неговото типологично разглеждане.

В работата си използваме следните символни означения на частите на речта:

1. Substantivum /S/;

2. Adiectivum /Ad/; 3. Pronomen /Pro/;

4. Numerale /Num/;

5. Verbum /V/;

6. Adverbium /Adv/;

7. Praepositio /Praep/;

8. Particula /Part/;

9. Coniunctio /Con/;

10. Interiectio /In/.

Основните процедурни методи, които използваме, са следните:

1. Опозитивен метод;

2. Трансформационен метод;

3. Диахронен метод - основен при дълбочинните модели;

4. Метод на формалното моделиране.

Посочените процедурни методи, без третия, са присъщи на синхронната лексикална семантика, на общия повърхнинен лингвистичен анализ на лексиката като субординирана система в структурата на езика. Диахронната лексикология се опира на методологическите постижения на синхронната, като не остава чужда на стремежа към структурно описание на лексикалните явления при застъпване на съпоставителния метод. Ако в първа глава водеща за нас е традиционната описателно-класи–фикационна методика, във втора и трета глава се опитваме да погледнем на лексико-семантичното явление омонимия от позицията на друга методика. Всеобщо е предубеждението за всеобщата лексикална недисциплинираност и хаотичност, че само такива структури като лексикално-семантичното поле, тематичната група (всъщност с неясни параметри), а донякъде и лексикографските справочници са в състояние да обуздаят априорната им неподвластност на организиране. Ще се опитаме да опровергаем такава нагласа на мислене, като интерпретираме лексикално-семантичното явление омонимия от структурна гледна точка (най-общо казано) - от гледна точка на структурализма, разбиран като универсализиращ начин на мислене. Методиката, която използваме, е на формалното моделиране (И. Ревзин 1967; 1977; 1978 ).

Смятаме, че от всички лексикално-семантични явления омонимията е може би най-подходяща за формално разглеждане поради консолидиралото се убеждение, че при нея лексикалното значение не играе решаваща роля за детерминирането и, или ако играе, то е доколкото положителната стойност на този спецификатор задължително трябва да отсъства. Релевантна е формата.

За да се преодолее в известна степен хаосът при класификацията на омонимите, предлагаме моделна хипотеза, която, разбира се, в никакъв случай няма претенциите за последна дума по проблема, а напротив, представлява донякъде само възможно решение на проблемите на омонимията. Работната ни хипотеза се основава на комбинаторните възможности и на дистрибуцията на четири релевантни спецификатора ( ± А, ± В, ± С, ± D). Диференциалните признаци са компоненти на двата основни члена в дихотомията форма - съдържание. Като се опираме на повърхнинните и дълбочинните параметри на омонимната структура, проследяваме как се конструира конфигурацията на повърхнинните и на дълбочинните модели.

В композиционно отношение работата ни се състои от три глави, речник на ексцерпираните примери и списък на използваната литература, от които е извлечен емпиричният материал. Преводът на заглавията и текстовете от научни изследвания, публикувани на чужди езици, е мой. При превода на отделните руски и чешки лексеми се привежда както еднословен семантичен еквивалент, така и тълковно описание.

В Речника броят на българските примери е 226, на руските - 186, на чешките - 172.

ПЪРВА ГЛАВА
ПРОБЛЕМИТЕ НА ОМОНИМИЯТА В ЛИНГВИСТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА, ПОСВЕТЕНА НА БЪЛГАРСКИЯ, РУСКИЯ И ЧЕШКИЯ ЕЗИК
ПЪРВИ РАЗДЕЛ
ПРОБЛЕМИТЕ НА ОМОНИМИЯТА В ЛИНГВИСТИЧНАТА

ЛИТЕРАТУРА, ПОСВЕТЕНА НА РУСКИЯ ЕЗИК
Ще започнем с представяне на по-значимите и приносни съчинения на руски език поради ключовото значение, което имат теоретичните постижения на руските лингвисти в областта на лексикалната омонимия както за българската омонимия, така и за чешката. Авторитетът, който си създават руските омонимолози, е безспорен и може би точно поради това българските и чешките учени следват традицията, създадена от тях.

Представянето на проблемите ще направим хронологично (т.е. по десетилетия), а в рамките на десетилетията ще походим тематично. Акцентуваме на тези автори, при които е налице нов интерпретационен момент.

Ще проследим, доколкото това е възможно, хронологията на осъзнаването на проблема и различните интерпретации на явлението.

Тъй като специалните монографични изследвания върху лексикалната омонимия са малко на брой (предимно от руски автори), ще се постараем да проследим и по-важните основни статии, публикувани в специализирания периодичен печат, и в двата специални речника на омонимите на руския език. В хода на изложението ще се постараем да представим обстойно и обективно различните становища, независимо от нашата позиция.

Петдесетте години в руската лингвистична литература, посветена на лексикологията, с право могат да бъдат определени като начало, при което се поставят за разрешаване различни въпроси, свързани с омонимията. Паралелно с тесните проблеми на омонимията се обсъждат и по-общи теоретични въпроси, които се включват при дефинирането и конституирането на омонимията: определяне същността на лексемата, на лексикално-семантичните варианти и тяхната дистрибуция, на семемата, на полисемията, а оттук и определянето на точните граници, т.е. къде свършва полисемията и къде започва омонимията. В кръга на разглежданите въпроси стоят и лексикографски проблеми, свързани пряко и непосредствено с експлицитното представяне на омонимните единици. Защото именно лексикографските справочници документират омонимите, а описанието им е свързано с развитието на лексикографията като наука, с точните и прецизни методи, които макар и нелишени понякога от присъствието на авторовата интуиция, представят семантичната структура на лексикалните единици. Въпреки (на пръв поглед) всеобщото предубеждение, че омонимията е "ясно" лексикално-семасиологично явление, въпросите, които се появяват при по-задълбочено изследване на проблема, са с ранг на вечни въпроси, които всяко десетилетие се опитва да реши по своему. Не трябва да се забравя също така и за хронологическата мобилност на омонимния състав.

Лингвистите, които по това време се занимават с проблемите на омонимията, са: Е. М. Галкина-Федорук (1952), М. М. Галинска (1956), В. И .Абаев (1957), Ф. Н. Молошна (1958). Още преди появата на полемичната статия на В. И. Абаев (1957), където с абсолютна категоричност се отрича възможността за каквато и да е връзка между полисемията и омонимията, въпреки очевидното и наличие , Е. М. Галкина-Федорук (1952), спирайки се на Речника на руския език на С. И. Ожегов, си задава въпроса за причината, поради която така непоследователно и субективно се представя в речниците семантичната структура на езиковите единици.

Три са основните въпроси, върху които се спира авторката:

1. Въпросът за дефинирането на лексико-семантичното явление омонимия;

2. За съотношението омонимия - полисемия;

3. За омонимната класификация.

Разбираемо е недоумението на авторката, че няма последователност при дефинирането на явлението. Най-често експлоатираната "класическа" дефиниция на омонимията гласи: Омоними са езиковите единици, които притежават еднаква форма, но различно значение, като се изхожда от билатераëността на езиковия знак. Какво се разбира обаче под форма- графична или фонетична, а под значение- лексикално или граматично? И макар че за нас водещо ще бъде различното лексикално значение, ще се наложи да признаем правото на съществуване и на случаите с приблизително близко лексикално значение, въпреки че това ще бъдат периферни факти от несъщинската лексикална омонимия. Според Е. М. Галкина-Федорук (1959, стр.14), лексикалните и граматичните омоними се смесват и се отделят на основата на различни признаци, като за омоними са бивали признавани ту лексеми, съвпадащи изцяло по речникова форма и принадлежащи към една и съща част на речта (за авторката - граматически разред), ту лексеми с еднакво звучене, но взети в някои от словоформите си. За първия случай се отбелязват примерите: коса1 (селскостопанско оръдие) - коса2 (прическа) - коса3 (плитчина) - коса4 (прилаг., ж.р., полегата). За втория случай се отбелязват примерите: стекло1 (същ. име, стъкло) - стекло2 (глаг.форма, стекло се е).

Според нас първите три члена от четиричленната омонимна верига следват логиката на авторовите разсъждения, т.е. те са от една и съща част на речта и следователно притежават еднакви словоизменителни парадигми (за нас тази омонимна верига е разположена в ядрото на лексикално-семан–тичната категория, вж. втора глава.), но ако четвъртият член запази мястото си, то първата омонимна верига по нищо няма да се различава от втората и няма да бъде изпълнено императивното условие за обща принадлежност към една и съща част на речта, т. е. изискването за словоизменителна еднородност и хомогенност:

S1 – S2 – S3 – Ad4;

S – V/ф/.

Вторият момент от въпросната статия засяга въпроса за отношенията между двете лексикално-семантични категории- омонимия и полисемия. Е. М. Галкина-Федорук отбелязва, че смесването на полисемантичната и омонимната лексема (според нас не може да се говори за омонимна лексема, а за омонимна двойка) обикновено става, когато се анализират омоними, образувани на основата на негация между лексикалното значение на думата и първичното значение. Звуковият облик остава еднакъв, но лексемите са се отдалечили дотолкова от първоначалното общо значение, че вече не може да се открие общ лексикален компонент. Като привежда мисълта на В. В. Виноградов, според която "семантичната граница на лексемата е нейният омоним", авторката не обръща внимание на факта, че става дума за семантичната граница не на лексемата въобще, а на многозначната лексема. Отбелязва се, че липсва каквато и да е вътрешно обусловена връзка между денотата и знака. Всеки звуков комплекс, който отразява даден денотат или сигнификат, вече крие в себе си възможности за нееднозначност. Дали дадена лексема ще приеме еднозначен или нееднозначен модел на поведение, зависи до голяма степен от дистрибуцията и контекста. Като не се спира специално върху същността на ле–ксикалното значение и върху отношението му с понятието, авторката отбелязва само, че понятието е форма на мисълта и то отразява най-съществените признаци на денотатите. Е. М. Галкина-Федорук е първата, която предлага критерий за разграничаване на полисемия от омонимия. Според нея "да се провери дали имаме случай на омонимия или полисемия, може, като им се подберат синоними. Ако подбраните синоними не са от една синонимна редица, имаме случай на омонимия:

ключ1/= отмычка, бълг. ключ /;

ключ2/ = ручеёк , бълг. ручей /.

"Отмычка" и "ручеёк" са белязани със знака на смислова полюсност". Така се очертава и един от няколкото критерия за диференциране на двете лексикално-семасиологични явления - синонимният критерий. Третият момент от работата на Е. М. Галкина-Федорук засяга въпроса, свързан с класификацията на омонимните единици от гледна точка на тяхната форма (графична, фонетична) и класификацията от гледна точка на техния произход. Петдесетте години са време, когато не толкова се търсят категорични и изчерпателни отговори и решения, колкото се осъзнават основните въпроси и проблеми, свързани с омонимната проблематика като цяло. Диференцирането на отделните омолексеми според тяхната форма не намира еднозначно разрешаване и у Е. М. Галкина-Федорук, която отделя най-общо четири типа омонимни явления в езика:

1. Омоними;

2. Омоформи;

3. Омофони;

4. Омографи.

При случая коса1, 2, 3 общата сема е "представата за тясна ивица". Към словообразувателния и семантичния начин за образуване на омоними Е. М. Галкина-Федорук добавя и трети (стр.18) - "случайно съвпадане по гласеж на различни по етимология лексеми: лук1, 2 ; ключ1, 2".

Приносен момент е и осъзнаването на още един начин за образуване на омонимите, а именно - транспозицията на частите на речта, който авторката нарича "преходност на частите на речта" (стр.16), а много по-късно О. С. Ахманова (1986, стр.374) ще нарече "функционална омонимия". Например случаите на субстантивация на прилагателните и причастията, на адективацията, на адвербиализацията:

столовая посуда (бълг. - кухненски съдове) - просторная столовая (бълг. - просторна столова);

просвещённый знаниями(бълг. - начетен, образован) - просвещённый человек (бълг. - просветен човек);

осенней ночью (бълг. - през една есенна нощ) - вернулся ночью (бълг. - върна се през нощта).

При този случай на омонимия се изхожда по-скоро от различната функция и еднаквата позиционна форма, отколкото от различното лексикално значение, защото то всъщност не е различно. За нас това не е същинска лексикална омонимия поради семантичната близост, и ние я локализираме в един от периферните пояси (вж. втора глава).

Въпреки не докрай изяснените моменти, неизчерпателните дефиниции и на места липсата на единност, статията на Е. М. Галкина-Федорук респектира със стремежа си да засегне цялостно всички проблеми, свързани с лексикалната омонимия. Тук ясно и категорично за първи път се говори за критерии при диференцирането на омонимията от полисемията (синонимен критерий) - нещо, което спрямо острата статия на В. И. Абаев (1957) представлява крачка напред в осъзнаването и опита за решаване на проблема.

Друг руски учен - М. М. Галинска, (Галинска,1956) изразява категорично становище, че "лексикалните омоними имат различно лексикално значение и / или сходно (еднакво граматично значение), а граматичните омоними , които са извън обсега на нашето внимание, - различно граматично значение и / или сходно лексикално значение" (стр.39). Към тази гледна точка се придържаме и ние, когато разглеждаме полевата структура на омонимите (вж. втора глава). За М. М. Галинска обаче (стр.39) "лексикалната и граматичната омонимия често тясно се преплитат", например: стекло /S/ - стекло /Vф/. Подобни случаи тя нарича "лексикално-граматична омонимия".

Може да се каже, че крачка назад в осъзнаването на омонимно-полисемната проблематика е статията на В. И. Абаев (Абаев, 1957), която се посочва обикновено като повод за провеждането на “Дискусия по проблемите на омонимията”. В. И. Абаев проследява количественото съотношение между омоними и полисеми в два руски тълковни речника:"Толковый словарь русского языка" под редакцията на Д. Н. Ушаков (1935-1940) и "Словарь русского языка" от С. И. Ожегов, в различните си издания. Опасенията на автора произтичат от факта, че от речник на речник "катастрофално" (стр.31) нараства количеството на омонимите и "ако продължава така, то след десетина години речниците ни ще се състоят само от омоними" (стр.31). Като търси някаква "хитрост" в омонимната продуктивност, В. И. Абаев достига до извода, че "ощетена" в случая е полисемията, т.е. "размножаването на омонимите е за сметка на полисемията" (стр.31). Авторът смята, че наред със случаите на "класическа" омонимия като (стр.32): лук1 (растение) – лук2 (оръжие); тур1 (валсов) – тур2 (планински козел); клуб1 (облак дим) – клуб2 (помещение за срещи); коса1 (оръдие) – коса2 (вид прическа) се срещат и случаи на "подозрителна" омонимия, които са плод на непоследователността и общата липса на яснота по въпросите какво е това омонимия и полисемия и къде е границата помежду им. Разрешаването на този въпрос е от съществена важност и за лексикографската практика (например от единната многозначна лексема молния са се появили три отделни лексеми: 1. атмосферно явление, 2. бърза телеграма, 3. цип). Според В. И. Абаев, хаосът, който цари в лексикографските справочници, е резултат от по-широкото разбиране на омонимията, като под един знаменател се подвеждат полисемни и омонимни факти за сметка на първите. Обективно, според автора, в лексиката съществуват две абсолютно различни явления, които нямат нищо общо помежду си: омонимия и полисемия. Първата схематично може да бъде изобразена като две паралелни линии, които никъде не се допират, а втората - като две линии, произлезли от една точка:

омонимия полисемия

Към словообразувателните омоними авторът причислява и типа "лексикално-граматични омоними", където различието е предимно по части на речта, а в лексикалното значение има общи интегрални семи:

Ние се присъединяваме към становището на О. С. Ахманова (Ахманова,1986,стр.374), която определя този тип като "функционална омонимия", и я локализираме в един от периферните пояси на явлението поради общите интегрални семи. Про–тиворечивата, но и приносна в същото време статия на В. И. Абаев поставя редица въпросителни, които, наредени до тези на Е. М. Галкина-Федорук, правят омонимната картина още по-пъстра и нехомогенна.

На 13-14 XII 1957 година в Санкт-Петербург се провежда специално организирана Дискусия по въпросите на лексикалната омонимия. Поставените проблеми обхващат различни страни на омонимията, като за дълги години напред маркират пътя на теоретичния развой на омонимиката, макар че като цяло Дискусията прави впечатление по-скоро с полемичния си тон и толерантност в допускането на различни хипотези, отколкото с декларирането на някакво общо становище по поставените проблеми, каквото на практика е и невъзможно. Това, което показва Дискусията, е, че и след нейното провеждане не се стига до някаква обща дефиниция за явлението.

Някои от авторите, които участват в Дискусията, са В. А. Аврорин (Дискусия, 1960, стр. 93), В. М. Жирмунски (Диску–сия, 1960, стр. 66), Л. Л. Кутина (Дискусия, 1960, стр. 40), Ф. П. Филин (Дискусия, 1960, стр.60), Ю. С. Сорокин (Дискусия, 1960, стр. 65).

Като цяло от всички участници в Дискусията най-широко схващане за омонимията застъпва А. А. Реформатски. Вместо за омонимия той предлага да се говори за "равноименност" (стр.90), която се проявява многообразно. Вярно е схващането на автора обаче, че въпросът за диференцирането на омонимията и полисемията има два аспекта: теоретичен и приложен (стр. 89).

Общото впечатление от Дискусията по въпросите на лексикалната омонимия е, че се налага тонът на констатацията и че не се предлагат някакви макар и хипотетични решения. Липсва по-задълбочен поглед върху различните прояви на лексикалната омонимия, не се разглежда лексемата като билатерална единица, а оттук и възможните вариации на формата. Друг е въпросът, доколко лексикалната омонимия може изцяло да се формализира. Интересът на участниците е съсредоточен почти изцяло върху отношенията на омонимията с полисемията, като не се предлагат надеждни критерии за тяхното диференциране.

Противоположно звучене има статията на Т. Н. Молошна (Молошна, 1958), която на базата на английски и руски примери разглежда поведението на лексикално-граматичната омонимия при машинния превод, т.е. когато компютърът е затруднен към коя част на речта да отнесе случаи като печь1 /S/ - печь2 /V/. Чисто приложна е целта на Т. Н. Молошна - да помогне на компютъра да дешифрира и класифицира омонимната двойка, като за целта се изработват правила за идентифицирането и неутрализирането на омонимията, която като факт на естествения език за компютъра е проява на алогизъм. Т. Н. Молошна предлага набор от индекси, които съпровождат членовете на омонимните вериги. Поради строго практическата цел на работата авторката не се спира на теоретични въпроси.

Ако за лексиколозите от петдесетте години е характерен стремежът за всеобхватност на омонимните въпроси, то през шестдесетте години се забелязва по-тясно профилиране на отделните проблеми и стремеж те да се решават в дълбочина. Няколкото основни въпроса, които занимават учените, са всъщност нерешените стари.

1. Все повече се налага на вниманието казусът лексикално-граматична или "функционална" омонимия (Ахманова, 1986, стр. 384).

2. Въпреки всеобщото убеждение, че лексикалната омонимия е системно явление, т.е. резултат е на вътрешносистемните отношения между отделните членове на лексикалната субсистема, налице са и противоположни мнения, т.е., че е несистемно явление.

3. Както и през петдесетте години (вж. Молошна, 1958) и през това десетилетие се появяват изследвания, които обвързват проблемите на омонимията с машинния превод.

За разлика от останалите руски учени, които творят през шестдесетте години, у В. В. Виноградов (Виноградов, 1960) се забелязва стремеж да засегне всички маркирани проблеми. В краткия ретроспективен преглед, който прави, руският учен посочва, че съществуват автори, които отричат правото на съществуване на лексикалната омонимия, намирайки, че наличието на омонимия противоречи на логичния развой на езика, на закона на езиковата симетрия (Виноградов, 1960,стр. 3). Кръгът от проблемни въпроси, очертан от автора, е наистина много голям. Това са:

1. Начините за идентификация и диференциране на семантичните, морфологичните, словообразувателните и синтактичните омоними на основата на различията във формалната им съчетаемост;

2. Изследване реакцията на езика при омонимизацията на лексеми, което е за сметка на загубване на идентичността им;

3.Неутрализация на омонимите по пътя на лексикалните заимствания;

4.Трансформация в морфемния състав на лексемите, за да се избегне омонимията;

5.Изследване на задържащото действие на фразеологичните изрази при отмирането на омоними;

6.Определяне структурните различия между омонимията и полисемията;

7.Определяне на пределите и възможностите на омонимията в системата на езика.

На поставените от В. В. Виноградов въпроси за разрешаване в една или друга степен се опитват да намерят отговори и редица други учени. Самият Виноградов също няма категорични решения. В направения ретроспективен преглед той изтъква, че в руското езикознание изучаването на омонимите, започнало още в епохата на късното Средновековие, се е водело не само от лексикално-семантична, но и от структурно-граматична, а също така и от словообразувателна гледна точка. В. В. Виноградов споменава (стр. 3), че още през първата четвърт на XIX век И. Ф. Калайдович в своя "Опит за съставяне на руски производен речник" е посочвал като основа за диференциране на омонимите (заедно с признака семантична полюсност) и различията в дистрибуцията. Показателна е способността на В. В. Виноградов да полемизира с други автори. Така той не е съгласен с по-широкото разбиране на термина омонимия от някои руски учени, които под този термин подвеждат всички съзвучни думи, като така го доближава до "омофонията" (стр. 4). Според В. В. Виноградов терминът омонимия трябва да се прилага само към различни лексикални единици, които благодарение на идентичната си звукова структура притежават сходна словоизменителна парадигма. Точно поради тази причина употребата на съчетанията "синтактична омонимия" и "морфологична омонимия" е по-добре да се избягва (стр. 4). Няма да се впускаме в полемика с автора, защото целта ни е максимално обективно и точно да представим как през десетилетията еволюира мисълта за омонимията. Тук ще отбележим само, че терминът "синтактична омонимия" за нас е напълно релевантен, само че на равнище синтаксис (напр. рус. мужу изменять нельзя = 1. На съпруга не трябва да се изневерява; 2.Съпругът не трябва да изневерява) и затова разглеждането му при лексикалната омонимия е необосновано и нелогично, доколкото става въпрос за друга субсистема в структурата на езика; ако под термина "мор–фологична омонимия" се разбират отделните омоформи, то за нас и това е релевантен случай, който ние локализираме в един от периферните пояси (вж. втора глава). Напълно сме съгласни обаче с критиката на В. В. Виноградов към А. Н. Гвоздев (стр. 5), за когото лексикалните омоними са случаи, при които в произношението съвпадат лексема и съчетание от лексеми (рус. могли - мог ли; сутками - с утками; стройка - строй-ка). Не можем да се съгласим, че подобни случаи образуват омонимна верига, защото за да съществува тя е необходимо да съвпадат лексема с лексема/и, а според нас в тази привидна омонимна верига има три различни знака, които нямат нищо общо помежду си. По-нататък В. В. Виноградов се спира на различните начини за получаване на лексикални омоними. В заключение той е категоричен, че "омоними, за разлика от омоформи, могат да бъдат наречени само тези лексикални единици, които съвпадат по своя външен облик във всичките си форми" /стр. 12/.

Повечето разработки по проблемите на деривационната омонимия засягат предимно ядрените и прояви, т.е. случаите, които на основание на еднаквата си експлицитно изразена материална форма се фиксират в лексикографските справочници. Точно към тях е насочено вниманието и на двете руски авторки Л. А. Введенска, И. И. Шчеболева (Введенска, Щеболева, 1963).

Авторките се спират предимно на омонимните двойки, представени от компонентите S, Ad, получени предимно чрез суфиксацията. При префиксалното образуване на имената омоними почти не се получават. Привеждат се само единични случаи на омоними, получени в резултат на префиксално-суфиксал–ния начин на словообразуване. От лексемите кров и кровь (без крова, без крови) са образувани бескровный1 (който е без кръв) - бескровный2 (който няма покрив над главата си) (стр. 13).

Като резултат от суфиксалния начин на образуване на имената са систематизирани четири типови случая на словообразувателна омонимия, наречена така поради начина си на образуване, съвпадащи с представените вече от В. В. Виноградов (1960) четири типа.

1. В омонимни отношения влизат съществителни, образувани от различни производни глаголни основи, еднакви по своята структура и близки по звучене, чрез присъединяване на многозначен суфикс:

Общ суфикс -к-.

2. Омоними са и съществителни, образувани чрез присъединяване на омонимни суфикси към различни основи, като производните основи могат да са от една и съща или от различни части на речта:

толстой > толстовка1;

толстовец > толстовка2.

Суфиксите, които тук участват, са:

-овк-, за лица от женски пол;

-овк-, за предмети.

3. Омонимни могат да бъдат също така и съществителните, образувани (с помощта на суфикси) от лексеми, непроизводните основи на които случайно са съвпаднали по звуковия си състав:

полоть > полка1, (бълг. .плевене);

пола > полка2, (бълг. .вид танц - полка).

4. Омоними могат да възникнат и когато се образуват нови съществителни имена от различни основи, притежаващи обща коренна морфема, чрез присъединяване на различни суфикси, появили се в резултат на преразлагането. Принадлежността на производните основи към дадена определена част на речта не е задължително:

Авторките отбелязват, че в процеса на суфиксалното образуване на имената омоними се образуват отдавна.

Словообразуването се оказва изключително продуктивен път за получаване на омоними както от съществителни имена /S/, така и от прилагателни имена /Adv/.

Присъствието на словообразувателната омонимия в лексикографските справочници се отличава с най-голяма фреквентност, което доказва нейната продуктивност и на практика неизчерпаемостта на този тип омонимно словотворчество.

Ако Л. А.В веденска и И. И. Шчеболева разглеждат един от начините за получаване на омонимните единици, т.е. омонимите от гледна точка на техния произход, то една от проявите на различните експлицитни вариации на формата интересува и М. Ф. Палевска (Палевска, 1960), и О. К. Кочинева (Кочине–ва, 1967). Според М. Ф. Палевска, разкъсването на лексемата на омоними върви в две посоки:

1. По посока на разкъсване на семантичната връзка между различните значения на една лексема, в резултат на което в езика се появяват две (или повече) еднакво звучащи лексеми с различни лексикални значения, но със запазени общи граматични значения и принадлежност към една и съща част на речта:

2. По посока на натрупване на нови граматични значения, в резултат на което настъпва разкъсване на лексемата или словоформата и образуване на лексикално-граматични омоними, които вече принадлежат към различни части на речта, но са с много близко лексикално значение:

Според нас е спорно и проблематично легитимирането на лексикално-граматичните омоними за същински омоними, защото не е спазено едно от основните изисквания, за да бъде дадена двойка конституирана като омонимна - липсата на тъждество (или наличието на полярност) в съдържанието (лекси–калното значение):

- форма - еднаква;

- съдържание - различно.

За този вид прояви на омонимията приемаме термина на О. С. Ахманова (Ахманова, 1986, стр. 374) "функционална омонимия". Той напълно ни задоволява, защото и според нас диференциацията при тези омонимни случаи е само по посока на тяхната "функция". Ние ги локализираме в един от периферните пояси, като по този начин не оспорваме правото му на битуване, но и не ги смятаме за същинска лексикална омонимия. Върху подобен проблем разсъждава и О. К. Кочинева, която също разглежда функционалната омонимия, но представена от типовия модел: /Adv1 - Ad2/. Очертава се тенденция проблемите на омонимията да се експлоатират от различните автори, съобразно с целите, които преследват. Подобна тенденция е налице и при С. С. Белокриницка (Белокриницкая, 1960), която се обръща към един проблем, вече разработван през петдесетте години от Т. Н. Молошна (Молошная, 1958) - проблема за различните типове омонимия и начините за диференцирането и неутрализирането им при машинния превод чрез създаване на еднозначна система от правила, съобразени най-вече с функционалната омонимия и назовавани от нея "лексикално-граматична омонимия" (стр. 97). При описването на различните типове лексикално-граматична омонимия авторката разделя омонимията на два основни вида: речникова и контекстова омонимия.

Проблемите около произхода на омонимите разглежда и Л. А. Введенска (Введенска, 1961), като се спира върху един не много продуктивен и донякъде случаен начин за получаване на омоними. Става въпрос за лексикалните заемки. Чуждите лексикални единици, попаднали в езика-реципиент, не само се приспособяват към фонетичните му норми, но възприемат граматичните и деривационните модели на поведение на съответния език (стр. 51).

Омоними се получават в резултат на случайното съвпадане в звученето на чуждата и домашната лексема или в резултат на подчиняването на чуждата лексема на езиковите норми на езика- реципиент.

През 1960 г. и 1966 г. излизат от печат и няколко изследвания (Фалкович, 1960; Арсенева, Строева, Хазанович, 1966), в които се възобновяват споровете около омонимно-полисемната граница. Освен известния вече синонимен критерий (Галкина-Федорук, 1952) за диференциране и относителното локализиране на границата между двете явления са предложени и нови два критерия: словообразувателен (Фалкович, 1960) и дистрибуционен (Арсенева и кол. 1966). За М. М. Фалкович от многочислените въпроси на омонимията най-спорен си остава въпросът, свързан с диференцирането на омонимията и полисемията, който е релевантен както за теоретичната, така и за приложната лексикална семантика. Като особено трудни в това отношение той определя омонимите, получени по семантичен път, т.е. вследствие на неутрализирането на вътрешносемните връзки при отделните лексикално-семантични варианти в семантичната структура на полисемантичната лексема. Справедливи са забележките на автора за това, че синонимният критерий не е много надежден. Примерите, които е подбрала Галкина-Федорук в доказателство на своята теза, са възможно най-безпроблемните и изчистените: ключ1 (отмычка) – ключ2 (ручеек). "Отмычка" семантично не е равна на "ручеек", следователно ключ1 и ключ2 са омоними.

Ние също подкрепяме гледната точка на М. М. Фалкович и смятаме, че синонимният критерий не може да реши всички случаи, защото не винаги границата е така ясна. Съществуват редица полисемни единици, чиито лексикално-семантични варианти са достатъчно смислово раздалечени, за да имат един общ лексикален синоним. Къде остават преходните случаи? Преминаването на полисемните лексикално-семантични варианти към омонимните лексеми е процес с нефиксирана хронологична граница. Именно затова търсенията на М. М. Фалкович са и по посока на деривационния потенциал на двете явления. Така се очертава деривационният критерий Фалкович, 1960, стр. 86). Според автора разпадането на полисемията и трансформирането на някои от лексикално-семантичните и варианти в омоними се доказва по пътя на образуването на автономни деривационни центрове. По наше мнение нито синонимният, нито деривационният критерий поотделно са в състояние да решат изцяло омонимно-полисемните проблеми.

Опит да се намери чисто лингвистичен (не интуитивен) критерий за дефиниране на понятието "омонимия" и за диференцирането му от понятието "полисемия" правят М. Г. Арсенева, Т. В. Строева, А. П. Хазанович (Арсенева и кол. 1966) в колективния си труд "Многозначност и омонимия". Като такъв критерий те предлагат дистрибуционния. Точна е и констатацията, че в лингвистичната литература липсва единен възглед както по дефиницията на омонимията, така и по въпроса къде минава границата между омонимия и полисемия. Според авторите съществуват основно два възгледа. Съгласно първия като омоними се легитимират само такива еднакво звучащи лексеми, които изконно са били различни по форма и в процеса на историческото си развитие са придобили обща звукова форма в резултат на различни фонетични и в повечето случаи случайни причини. Според второто становище омоними са не само тези, които са възникнали случайно от различни лексеми, но и тези, които са получени от смисловото диференциране на отделните лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема. Първата гледна точка е характерна за традиционната лексикална семантика и лексикография, а втората е резултат от търсенията през последното десетилетие. Според авторите използването на понятията "разкъсване" на семантичните връзки "чувства се", "усеща се", са по-скоро от областта на психологията, но не и на лингвистиката. Като надежден критерий за проверка на семантичната полюсност (или липса на такава) авторите предлагат дистрибуционния критерий. В случая те изхождат от факта, че лексемите, обединявани в омонимни двойки, притежават различна синтактична и лексикална валентност, макар че и не всички лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема ще имат еднаква синтактична и лексикална дистрибуция. Убедени сме обаче, че и трите критерия: синонимен, деривационен и дистрибутивен, трябва да бъдат прилагани комплексно, за да се получат сигурни резултати. Авторите обръщат внимание и на приложението на омонимията и полисемията при машинния превод (стр.10). Според тях там се приема онази дефиниция на омонимите, която е "най-удобна" и практически приложима. Диференциацията на омонимията и полисемията за машинния превод е релевантна, тъй като на машината и е безразлично има ли някаква смислова връзка между двата възможни превода или не. И затова термините "омонимия" и "полисемия" се експлоатират чисто механично, като даже се стига дотам, че за удобство всеки случай на полисемия се приема за омонимия, която от гледна точка на машинния превод имаме, "когато една и съща последователност от елементи се преработва по различен начин, за да се декодира адекватно мисълта" (стр. 25). По мнението на авторите основният начин за неутрализиране и снемане на полисемията е описанието на онези контекстови условия, в които се реализира един или друг лексикално-семантичен вариант.

Някои от проблемите, на които се обръща внимание през седемдесетте години, са:

1.Появяват се двата специални омонимни речника на руския език, в които се прилагат научните постижения на теорията на омонимията: "Словарь омонимов русского языка" на О. С. Ахманова (1974) и "Словарь омонимов русского языка" на Н. П. Колесников (1976).

2.Появяват се монографични изследвания по лексикология, в които наред с общата лексикално-семантична теория се маркират и основните омонимни проблеми, свързани с омонимията.

3.Делитбата на омонимите от гледна точка на техния произход и от гледна точка на тяхната форма предизвиква интереса на лексиколозите отново.

4.Появяват се работи, в които се обръща внимание и на композитните омоними (като част от словообразувателните), а също така и на един периферен омонимен случай - графичната омонимия (омографите).

5.Налице са и опити за създаване на универсални омонимни класификации, приложими за всички езици. Универсалните класификации са резултат от възприемането на омонимията като семантична универсалия и се получават от комбинациите на няколко релевантни признака, локализирани в комбинаторни матрици.

Ще се спрем върху новите моменти от маркираните проблеми.

От трите славянски езика, на чийто материал се опираме, единствено за руския език са изработени специални омонимни речници (вж. по-горе). И двата речника представляват опит за практическо отражение на засилените спорове около теоретични въпроси, свързани с омонимията.

За разлика от Н. П. Колесников, който разширява кръга на омонимите в речника си, О. С. Ахманова се придържа към по-тясното разбиране за лексикалната омонимия. Авторката обръща внимание на това, че омонимите и омонимията се отнасят към онези лингвистични понятия, които се установяват с наличието на определени отношения помежду си. С други думи, не може да се говори за омоним въобще, т.е. да се характеризира една или друга лексема сама за себе си като омоним. За омонимите може да се говори само като за отделни лексеми, съвпаднали формално. О. С. Ахманова правилно изтъква, че основният критерий за диференциране на омонимията от полисемията трябва да бъде системният характер на съответните лексикално-семантични отношения: един или друг индивидуален случай трябва да се разглежда като представител на един или друг тип. Различните типове образуват по отношение един на друг сложна йерархия, като степента на омонимност далеч не е еднаква (стр. 5). За да представи типовите случаи, авторката се съсредоточава върху речниковите форми на лексемите.

Под формата на приложения е представена функционалната омонимия и графичната омонимия. Според авторката (стр. 12), описанието на функционалната омонимия не подлежи на изчерпателна инвентаризация поради непрекъснатия процес на транспозицията. Наричана е още и "транспозитивна" (вж. Ким, 1978). Наблюденията на авторката показват,че функционално-синтактичният характер на изразената омонимия при прилагателните се сближава с наречието, предикативната дума, думите от категорията на състоянието.

1.1. Ad (на -о) - Adv (на -о);

1.2. Adv - предикативна дума.

О. С. Ахманова свързва омографите с фонетичните дублети:

договор - договор;

творог - творог.

В тези случаи няма различни лексеми, а само фонетични варианти на една и съща лексема. От тях авторката отделя лексемите, при които е налице и семантична несъвместимост, например: замок - замок. В речника на О. С. Ахманова присъстват и двата подтипа.

От своя страна Н. П. Колесников уточнява, че материалът за неговия речник е ексцерпиран от съществуващите тълковни речници на руския език. За разлика от О. С. Ахманова, за която омонимията е явление със системен характер (Ахманова, 1986, стр.5), при Н. П. Колесников преобладава противоположното мнение. Съставителят на втория омонимен речник разглежда омонимията (а и полисемията) като отрицателно явление, което пречи на нормалната комуникация (стр. 10). Той смята, че е твърде наложително и целесъобразно да се вземат ограничителни мерки, които да контролират навлизането в речниковия състав на каквито и да е словесни знакове с ново лексикално значение, ако в езика вече съществува аналогичен знак. Според нас това е неприемливо. Н. П. Колесников определено възприема по-широкото разбиране за лексикалната омонимия и допуска в речника си случаи с еднакво лексикално значение: девяносто - девяноста, книге - книги. Авторът излиза вече извън границите на лексикалната семантика и навлиза в границите на друго езиково равнище (в случая на морфологичното).

През 70-те години излизат от печат и няколко ситемни описания на руската лексикология (Шански, 1975; Шмелев, 1977; Гужва, 1978; Калинин 1978). Поради спецификата на тези трудове (предназначени предимно за учебна цел) е избрано почти енциклопедичното представяне на всички въпроси, свързани с омонимията. Основно са разгледани няколко кръга въпроси:

1.Опит за детерминиране на омонимията;

2.Класификация на омонимите според тяхната форма;

3.Класификация на омонимите според техния произход;

4.Опит за определяне на омонимно-полисемните отношения.

Решенията, които са взети по горните въпроси, са в светлината на изложените дотук основни концепции.

Отношение по словообразувателния начин за получаване на омоними вземат и други учени (Тихонов, 1971; Мешков, 1976). О. Д. Мешков (стр.101) обръща внимание на един подвид на словообразувателната омонимия, получена чрез композицията. Към нея той отнася лексемите, които структурно се състоят от две или повече смислови ядра:

О. Д. Мешков (стр.101) приема за естествено, че омонимните лексеми са "неудобни" и че за целите на номинацията и комуникацията езикът се стреми да ги избягва.

Към един периферен омонимен вид е насочено вниманието на А. И. Мелникова (Мелникова, 1974). Става въпрос за графичната омонимия. Авторката е категорична, че омографите се появяват само в писмената реч, а в устната реч отсъстват поради различното място на ударението, редукцията на гласните в неакцентувана сричка. Омографите са поделени в четири групи:

1. Лексикални омографи. Членовете на тези омографни опозиции се характеризират с наличието на различно лексикално значение и еднакво граматично значение:

2.Лексикално-граматични омографи. Различават се по лексикалното си значение и граматичните си форми:

По мнението на автора тази група е най-многочислената. Според нас обаче тя се покрива с един друг периферен омонимен случай - този на омоформите.

3. Граматични омографи. В тази група са включени различните словоформи на една и съща лексема, но с еднакво лексикално значение:

адреса1 (Род. п., ед. ч.);

адреса2 (Им. В. п., мн. ч.).

4. Стилистични омографи. Посочено е, че те се характеризират с еднакво лексикално и граматично значение, но и с принадлежност към различни функционални стилове:

Не можем да приемем за омографи както случаите от втората група, така и тези от третата и четвъртата. За втората група вече споменахме, че според нас става въпрос по-скоро за омоформи. При третата и четвъртата група е нарушено основното изискване за битуването на лексикалната омонимия (както в ядрените, така и в периферните и прояви), а това е наличието на несъвместимост в лексикалното значение.

Л. В. Малаховски (Малаховски, 1974) търси мястото на лексикалната омонимия сред семантичните универсалии на основата на няколко релевантни признака, локализирани в комбинаторна матрица. Той предлага своя универсална класификация на омонимите (подробно за нея вж. втора глава). Ние ще използваме идеята на Л. В. Малаховски, която у него не е приложена към конкретен език, за да изградим върху нея основата на работната си хипотеза. Във втора глава проследяваме дали за трите избрани от нас славянски езика е релевантен един матричен модел или всеки език си изработва свои омонимни модели на поведение.

Един от първите, който поставя въпроса не само за диференциалните, но и за интегралните елементи между омонимията и полисемията, е Б. А. Плотников (Плотников, 1984, стр. 105). Съществена е мисълта му, че "от определена съдържателна гледна точка има смисъл да се разгледа полисемията и омонимията като относително еднородно семантично явление, същността на което се състои в това, че и в двата случая една и съща езикова форма вмества в себе си неидентични значения. Независимо от това, свързват ли ги някакви отношения или не, явлението, което обединява полисемията и омонимията, ще назовем "нееднозначност" (стр.98).

Идеята на Б. А. Плотников привлича със стремежа си да се погледне на омонимно-полисемните отношения и от друг ъгъл. Повечето учени са единни в стремежите си да търсят единствено диференциалните критерии, което пък е разбираемо, като се има предвид, че разрешаването на омонимно-поли–семните проблеми е важно най-вече за лексикографските нужди.

В повечето от лексикологиите и монографиите, които излизат от печат през това десетилетие (Светлишев, Брагина, 1986; Кодухов, 1987; Маслов, 1987; Лекант, 1988) не се забелязва отклонение от традиционните омонимни класификации според:

1. Формата.

1.1. Пълни омоними;

1.2. Частични омоними;

1.3. Омофони, омографи, омоформи.

2.Произхода.

2.1. От различни лексеми, получени в резултат на различни фонетични процеси;

2.2. Получени от различните комбинации с чужда и домашна лексема;

2.3. По словообразувателен път;

2.4. По семантичен път.

3. Разглеждат се и омонимно-полисемните отношения.

Приносен момент намираме в учебника на В. А. Белошапкова (Белошапкова, 1989). По въпроса за омонимията авторката се придържа към гледната точка, съгласно която омонимията е негативно явление, несистемно, изолирано, непропорционално и непредсказуемо (стр. 205), наример: пол1 (под) – пол2 (анат.). Интерес представлява опитът и да създаде омонимна формула (стр. 205). Белошапкова условно приема, че Х1 и Х2 са омонимни лексеми  (Х2 Х2),(като знакът  е знак за негация). Информацията, която се съдържа във формулата, е следната: не е вярно, че еднаквите по форма лексеми Х1 и Х2 са семантично свързани. В този дух омонимията представлява негация и на полисемията, а във вариативен семантичен план и неин предел. Ценното и оригиналното в този раздел от труда на В. А. Белошапкова е, че се актуализира идея на В. В. Виноградов от седемдесетте години (Белошапкова, 1989, стр.206), според която пълната и частичната омонимия образуват ядрото на категорията. Според нас полевата структура дава възможност да се излезе от традиционното представяне на омонимното явление. В периферията Белошапкова (стр. 207) локализира омофоните, омографите и омоформите.

Полевият модел и универсалната матрица на Л. В. Малаховски ще бъдат основните ни градивни структури във втора и трета глава, с помощта на които ще се постараем да представим проблемите на омонимията в български, руски и чешки език.

През 1990 г. излиза от печат една много приносна монография на Л. В. Малаховски. Тя носи амбициозното заглавие "Тео–рия на лексикалната и граматичната омонимия" и има претенциите да засегне почти всички битуващи въпроси както около проявите на лексикалната, така и около проявите на граматичната омонимия. Според Л. В. Малаховски омонимията е явление, което непосредствено произтича от липсата на изоморфност както в плана на изразяване, така и в плана на съдържание, и с това тя се превръща в неделима част от разрешаването на по-глобалния проблем за съотношението на формата и съдържанието в езика. В хронологичния преглед на различните гледни точки по въпросите на омонимията авторът разглежда и становището на С. Улман, принадлежащ към онези учени, които се опитват да намерят място на омонимията сред лингвистичните универсалии (стр. 9). Гледната точка на С. Улман се изразява в следното: "за разлика от полисемията, която е свързана със самата същност на езика, омонимията не е абсолютна универсалия, императивно присъща на всички естествени езици." Към горното С. Улман добавя : "по-лесно е да си представим език без омоними, тъй като такъв език би бил по-ефектив-но средство за комуникация" (стр. 9). С. Улман е категоричен, че "омонимията е статична (т.е. относителна) универсалия с висока степен на вероятност"(стр. 9).

Друга позиция заема Л. В. Малаховски, според когото е достатъчно да се покаже, че наличието на омонимите в езика е обусловено от самата природа на езика и се определя от условията му на функциониране като част от инструментариума при комуникацията, за да се докаже абсолютната универсалност на езиковото явление. Благодарение на неизбежността на фонетичните изменения, от една страна, и случайния характер на техния резултат - от друга, поява та на омоними в езика се оказва закономерна. Подчертава се, че случаен е не самият факт на фонетичните изменения, а характерът на техните резултати, т.е. обстоятелството какви позиции ще заемат новите звукови комплекси в матрицата от допустими за даден език съчетания свободни или вече заети от други лексеми. Точно в последния случай се появяват и омонимите. Още по-многообразни и многочислени от фонетичните трансформации са семантичните модификации. При това новите значения могат да възникват както на основата на едно и също изходно значение (радиация), така и да се извеждат последователно едно от друго (катенация) (стр. 14). Най-често се съчетават и двата процеса. Мнението на Малаховски е, че понеже процесите на възникване на нови значения са универсални и такива са, както изглежда, и процесите на отмиране на старите значения, то от това следва, че възникването на омонимите в резултат на разрушаването на семантичното единство е точно толкова неизбежно, колкото и образуването им вследствие на фонетичната конвергенция. Авторът отдава заслуженото значение и на третия начин за получаване на омоними. Л. В. Малаховски смята, че фонетичната структура на заимстваната лексема обикновено се трансформира, подчинявайки се на ортоепичните норми на езика-реципиент, като тук действат същите закономерности както и при фонетичните трансформации, свързани с изконно домашните лексеми: асимилираната форма може да се окаже нова, нетъждествена на нито един звуков комплекс, а е възможно и случайно да съвпадне с някаква съществуваща вече лексема. Категоричен е авторът, че понеже изходът от процеса на асимилация на заимстваните лексеми има случаен характер, то този начин за получаване на омоними е неизбежен и не подлежи на контрол.

Както стана ясно, възникването на омоними по посочените вече пътища е закономерно явление. Въпросът, според Л. В. Малаховски, вече се свежда до това закономерно ли е съхраняването им в езика за повече или по-малко продължителен отрязък от време. Авторът отбелязва, че вследствие на "сблъсъ–ка", на "омонимния конфликт", вероятността омонимите да изпаднат от системата на езика е по-голяма, отколкото тази на лексемите, които формално не са тъждествени с други лексеми. И накрая обобщава, че задължителен индикатор за всеки естествен език е и наличието на лексикално-семантичното явление омонимия. Много често тя е интерпретирана и като следствие от ограничения лимит на езиковия ресурс.

Съгласно различните гледни точки, които привежда Л. В. Малаховски, ярко се очертават две полюсни становища за комуникативните възможности на разглежданото от нас явление. Според първото, омонимията се разглежда като фактор, водещ до влошаване на кодовите свойства на езика (стр. 24). Защото като анулира формалните разлики между лексикалните знакове с различно съдържание, тя снижава ефективността на езика като комуникативно средство. Показателна в тази посока на мисли е и репликата на А. А. Реформатски (стр. 24), че "във всички случаи омонимията - това е досадна недиференциация на онова, което трябва да бъде диференцирано". Според втората гледна точка (стр. 25), "езикът практически не изпитва никакви неудобства от екзистенцията на омонимите" и "омонимията обикновено не пречи да бъде адекватно декодирана получаваната информация". Но всеобщо е мнението, че за да се неутрализира нееднозначността, реципиентът обикновено се обръща към подходящия контекст, а това вече, до известна степен, задържа процеса на информационното декодиране.

Не можем да не се съгласим с констатацията на Л. В. Малаховски, че единна, общоприета дефиниция за омонимите не съществува. Общото в огромната литература, посветена на омонимията, е, че на езиковите единици се признава тъждество в плана на изразяване и липса на тъждество в плана на съдържание. Но по отношение на това кои именно признаци от плана на изразяване и от плана на съдържание са релевантни за конституирането на омонимията и как те се съотнасят помежду си, съществуват сериозни и съществени разминавания. По принцип Л. В. Малаховски се съгласява с една от най-ранните дефиниции на омонимията, принадлежаща на Ш. Бали (стр. 31), според която "омонимите са два знака, притежаващи тъждествени означаващи и различни означаеми". И ние се присъединяваме към констатацията, че това е една от възможно най-широките и общи дефиниции, понеже обхваща единиците от всички езикови равнища и понеже не са уточнени признаците, по които се съди за присъствието на омоними. Прави се уточнението, че терминът "омоними" се използва само за лексеми и алолекси, тъй като обект на изследване са единици от лексикалната субсистема. В съществуващата литература под тъждество на означаващите обикновено се приема тъждеството в звуковата форма на омонимните лексеми. Мнозина от изследователите не признават тъждеството в графичната форма за релевантно, защото писмената реч е вторична и производна от устната реч. Л. В. Малаховски категорично не е съгласен с подобни мнения. Що се отнася до означаемите, той приема за релевантни два признака: лексикално значение и граматично значение. По този начин съдържателните признаци на омонимията, така както и формалните, се оказват в отношение на слаба дизюнкция. За основни се приемат четири омонимни индикатора: два в плана на изразяване (звукова форма и графична форма) и два в плана на съдържание (лексикално значение и граматично значение) (за повече подробности относно комбинациите на тези индикатори вж. Малаховски и втора глава на настоящото изследване). Авторът прави уговорката, че едновременното присъствие на четирите индикатора не е задължително. Достатъчно е, ако лексемите са тъждествени помежду си поне по един от признаците от плана на изразяване и от плана на съдържание. Такова е условието, което поставя Малаховски на равнището на лексемата.

Това, което смятаме за особено ценно в работата на Л. В. Малаховски, наред с представянето на четирите признака на омонимията, и което ни е познато от негови по-ранни трудове (вж. Малаховски, 1974), е и използването на полевата структура за целите на омонимията. Декларирането на структурен модел, който е в състояние да обхване и въведе ред сред омонимния "хаос", за нас е особено голямо постижение. Принципната разлика за Л. В. Малаховски между омонимията и полисемията е в това, че при първата става въпрос за различни означаеми, докато при полисемията означаемото е едно, но с различни свои семантични варианти. Кое е това обаче, което интегрира отделните лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема в една цялостна семантична микросистема? Отговорът, според нас, може да бъде намерен само ако се използва компонентният анализ. Единствено с негова помощ може да се опише и очертае семантичната структура на полисемантичната лексема, за чието съществуване основна роля играят общите (интегрални и диференциални) семантични компоненти, наречени семи. По този начин единството на означаемите при полисемната лексема се основава на наличието на непрекъсната деривационна връзка, обхващаща последователно всички елементи в семантичната и структура. Следователно, най-съще–ствената разлика между омонимията и полисемията се състои в това, че при полисемната лексема всички съставящи я лексикално-семантични варианти са свързани помежду си непосредствено или опосредствено с деривационни отношения, типични за семантичната деривация, и образуват семантичната структура на едно означаемо. При омонимията лексикалните значения, съответстващи на няколкото тъждествени означаващи, се разпадат на две или повече групи, между които семантичната деривационна връзка отсъства и всяко от които кореспондира с отделни означаеми с различна семантична структура. Тази разлика не се заличава и от факта, че и между някои лексикално-семантични варианти в пределите на полисемантичната лексема се появяват по-отдалечени в семантично отношение означаеми, които даже манифестират отделни денотати (сиг–нификати), защото макар и различни, между тях задължително ще присъстват интегрални семи.

През 1991 г. се появява статията на Ю. А. Шепел и Т. Е. Воронина (Шепел, Воронина, 1991), където отново на преден план излизат проблемите на словообразувателната омонимия. Авторите подлагат на съмнение съществуването и в рамките на лексикалната омонимия и предлагат тя (словообразувател–ната омонимия) да се разглежда обособено, подобно на фонетичната, графичната и морфологичната (омофони, омографи и омоформи). Към тази концепция имаме известни резерви. Първо, не може да се отдели словообразувателната омонимия от лексикалната, защото тя е назована "словообразувателна" заради пътя, по който е получена, а омофоните, омографите и омоформите се отделят на базата на друг критерий: критерият е тяхната форма (устна, графична). И така, става въпрос за съвсем различни и противоположни принципи на подялба.

1.Според формата си лексемите-омоними в традиционната си класификация се делят на пълни, непълни и др. а в нашата класификация те са ядрени и периферни омонимни модели.

2.Според пътя, по който са образувани:

2.1. От първоначално различни фонетични лексеми;

2.2. Чужда лексема - домашна лексема;

2.3. Семантична дивергенция;

2.4. Словообразувателен път.

И така, словообразуването (с различните си начини) е само пътят, по който се получават омонимните лексеми. Поставянето им на една плоскост с омофоните и омографите е нелогично. Претенциите на авторите, че "словообразувателните омоними" не трябва да имат нищо общо с лексикалните омоними, са също необосновани. Какво друго са бумажник1 – бумажник2, ако не лексикални омоними, получени по словообразувателен път със сходна словоизменителна парадигма, като по този начин словообразуването и лексикалната омонимия се оказват в отношение на причина и следствие.