Цар Фердинанд не е използвал взетите руски и германски кредити за закупуване на българските държавни „царски имоти

Дори първият заем (от руския император Николай Втори) е получен (септември 1912 г.), когато към построения дворец „Царска Бистрица” е приключил и монтажът на германското оборудване „Сименс” на дворцовата електроцентрала. Много по-рано е било завършено и строителството (пак с бюджетни пари) на свързаните с двореца „Царска Бистрица” резиденции „Ситняково” и Саръгьол”.

Цар Фердинанд е имал допълнителни доходи и от извършвани по неговите думи „гешефти”. Той сам приз-нава, че е правил големи „гешефти” и пълнел „джобо-вете” си с получени комисионни при вземането на държавни заеми и доставянето на оръжие от Германия²⁴.

Заемните и гешефтарските пари на цар Фердинанд се обезценили от инфлацията. Докато били депозирани в германската банка „Дисконто гезелшафт”, инфлацията ги „стопила” (вероятно по време на разразилата се Велика стопанска депресия през 1929–1933 г. в САЩ, Германия и света) и той бил „принуден” да се моли на германските власти да му „дадат пенсия 5 000 000 000 лева годишно и един апанаж (доход от имение) 5 000 000 000 лева”²⁵ (хиперинфлационно обезценени).
Бие на очи фактът, че едва през периода 1928–1930 г. на името на Интендантството са издадени почти всички нотариални актове за собственост върху „царските имоти”. Тогава цар Борис Трети вече е имал десетгодишен царски стаж и с помощта на придворни офицери, армията и буржоазни партийни функционери успял да укрепи разклатения престол на Кобургските монарси. Той е пристъпил към присвояване на държавна собственост, след като в България е извършен иницииран от него (и координиран от флигел-адютанта му Христо Калфов) военен държавен преврат (9 юни 1923 г.) и са избити хиляди български граждани. Българската държава е овладяна от представители на едрия финансов капитал (предимно чуждестранен) и последователно е следвана политика на сближаване на България с фашистка Италия и Германия.

В такава обстановка Кобургите са могли лесно да присвояват държавни имоти чрез злоупотреба с власт, измами и мошеничества. По нареждане на Царя през 1933 г. е направен „Опис на сградите, собствени на НВ Царя и държавни, придадени за ползване от дворцовото интендантство”. В този опис представените нотариални актове са разделени на две групи. В първата група са включени къщата в с. Баня, Карловско и двореца „Врана”, където постройките и земята са собственост на Негово величество ( от –.НВ Царя, осигурени от Интендантството (с фалшив нотариален акт). Към втората група са отнесени нотариални актове за имоти, в които постройките принадлежали (по давност) на НВ Царя/Интендантството, а мястото е на цялата държава или община. В тази група влизат няколко издадени на името на Интендантството нотариални актове за „Боровец”, в който са вписани дворец и 12 хил. дка гора, включително връх Мусала; дворците „Царска Бистрица” и „Соколец”, построени по давностно владение повече от 30 години върху държавни земи. Във въпросния опис на „царските имоти” липсват имотите „Саръгьол” и „Ситняково”. Посоченият „опис” показва, че цар Борис Трети е правил опити да присвои държавни имоти, потъпквайки Търновската конституция. Щом тази конституция забранява превръщането в частни на предоставяните за ползване и владеене от монархическото семейство държавни имоти (гл. ХІ, чл. 51), той не може да става техен собственик и по давност.

очем Социалистическата държава може да придобива собственост върху имоти по давност. Така че, след като над половин век тази държава е владяла и модернизирала (с отпусканите на УБО народни пари ) личните имоти (къщите в с. Баня, Карловско и гр. София) на Кобургите, то собствеността им само по давностно владение е станала държавна.

В наше време Симеон Сакскобургготски също се мъчи чрез злоупотреба с държавна власт, по давност и със свидетелски показания „на местни възрастни хора” (като доведените от с. Куртово Конаре в съда по делото за двореца „Кричим”) да стане собственик на държавни „царски имоти”. При това, Той използва и услугите на българския и европейския съд. По всяка вероятност се надява този съд да отмени мораториума на разпореждането с горите и другите дадени му държавни имоти, да продължи да ги експлоатира и да печели пари и време, докато отново се добере до държавната власт и мине давностният срок. Междувременно може да получи от държавата компенсации в размер на десетки милиони евро и да продаде повечето от въпросните имоти (за стотици милиони евро) на „добросъвестни купувачи” от арабски или европейски кралски фондове и банки.

„царски имоти”?

С прякото участие на въпросните ръководители у нас се създават политически и икономически предпоставки за изкупуване и на български земеделски земи (с цел заселване и спекула).

През 1994 г. под егидата на посочения фонд в Лос Анджелис е проведена среща на над хиляда евреи с бившия български цар Симеон Сакскобургготски. На тази среща е решено да бъде подготвено неговото „триумфално” завръщане от Мадрид в България и поставянето му начело на българската държава. С оглед на това е постигнато съгласие да се разпространява отдавна опроверганата лъжа, че неговият баща цар Борис Трети е спасил преследваните от германските нацисти български евреи. Целенасочено се премълчава историческият факт, че живелите в „старите български земи” над 40 хил. евреи са оцелели, благодарение на самопожертвователната антимонархична и антифашистка борба на хиляди българи (предимно комунисти и сдружени земеделци) и най-вече на разгрома на германските войски от съветската Червена армия.

прочем Напоследък лидери на еврейски фондове и съюзи в САЩ и Израел често се срещат с български минис-тър-председатели и външни министри и упражняват натиск върху нашето правителство да извършва реституция и да създава законови и организационни предпоставки за свободна продажба на български имоти и земеделски земи на евреи.

Те продължават да разпространяват полуистини за спасяването на българските евреи от нацистките лагери на смъртта с мъглявата фраза, че в далечната 1943 г. преследваните местни евреи са спасени от „българския народ”. Вероятно са разбрали, че Симеон Сакскобургготски повече не може да бъде ползван за постигане на набелязаните от тях геополитически цели и вече избягват да величаят баща му цар Борис Трети и да поставят негови бюстове в Йерусалим.

Изглежда заслепени от своята конюнктурна и временна глобална власт, въпросните лидери не съзнават, че като изопачават историята и прилагат недалновидна геополитика, злепоставят изстрадалия и трудолюбив еврейски народ. Настройват срещу него другите народности и социални групи.

Цар Борис Трети Трети, обачевсе още се славослови по Бъл-гарската национална телевизия (БНТ). В началото на 2010 г. със спонсорството на австрийската „Рай-файзенбанк” тази телевизия организира комерсиална анкета „Българските събития на ХХ век”, към които е причислено и спасяването на живелите по време на Втората световна война у нас евреи²⁶. В многократно четения въвеждащ текст е записано, че при преследването на българските евреи „ролята на цар Борис Трети за щастливия изход е решаваща”.

Всъщност централна е ролята на цар Борис Тре-ти за приемането (края на 1940 г.) на Закона „за защита на нацията”, поставил началото на антисемитизма, расизма и гонението на евреите в нашата страна. По негово лично указание през лятото на следващата 1941 г. са изпратени в концлагер обявилите се против приемането на този закон народни представители от Работническата партия – Тодор Поляков, Аврам Гачев, Атанас Къдрев, Коста Божилов, Димитър Захариев, д-р Димитър Дюкмеджиев, Петър Митев, Белю Белев и Никола Джанков (от БЗНС)²⁷.

Досега не съм чул лидери на еврейски организации да кажат няколко думи на признателност към тези личности, които първи (към края на 1940 г.) в Народното събрание са проявили самопожертвувателност, издигайки глас в защита на българските евреи. Главно заради това те и семействата им са били репресирани до извоюваната на 9 септември 1944 г. победа над монархофашизма.

С лъжи са изпълнени и въвеждащите текстове за други, включени във въпросната анкета български събития:

• 
  убийството на Александър Стамболийски през 1923 г.;
  
• 
  атентатът в църквата „Св.Неделя”, 1925 г.;
  
• 
  България в Тристранния пакт 1941–1944 г.;
  
• 
  България – 16-а република на СССР;
  
• 
  убийството на писателя Георги Марков, 1978 г.;
  
• 
  турските атентати през 1984–1985 г.
  

В текста на БНТ въпросният народополезен дипломатически ход (по думите на Т. Живков „маньовър”) е наречен „най-позорният политически акт през изминалото столетие – по същество доброволен отказ от държавен суверенитет без аналог в световната история”. Авторите на този пасквил крият от младите българи, че такъв аналог е например присъединяването на България към междудържавния военно-политически блок НАТО и Европейския съюз.

Може да се предполага, че по онова време (1994 ава са лидеритйските семействаг.) изпитващият материални затруднения Симеон Сакскобургготски (по-късно принуден да продава на търг ордените на царството и на своя отодядо му – цар Фердинанд) пресметливо е преценил, че е по-изгодно докато чака с помощта на кралските държави отново да стане цар на българите, временно да изпълнява длъжността министър-председател, за да придобие собствеността върху държавните „царски имоти”. Той смята да използва тези имоти, че е по-изгодно, като източник на доходи и основание за бъдещо предаване на българската държавна власт на неговите наследници (включително на родения от дъщерята му внук Симеон-Хасан).

Събраните сведения сочат, че организацията по връщането на „царските имоти” е ръководена от Яков Джераси, който е изпратен от САЩ у нас да координира кампанията за натрапване на бившия български цар на българите.

Изглежда, след като му помогнали да укрепи политическото си статукво на българска земя, Симеон Сакскобургготски е разочаровал своите еврейски покровители. Този (по техните думи) „тутманик” започнал да прави „услуги” (с държавни пари и имоти) на арабски и европейски фондове, банки и застрахователни компании, които са тясно свързани с кралски семейства.

Въпросният Яков Джераси е включил в заверата по завръщането на бившия български цар у нас и за материалното му обезпечаване чрез „връщане” на „царските имоти” тогавашния конституционен съдия Георги Марков, и10 г. беше омбудсторги Марков,Гиньо Ганев (който през периода 2005–2010 г. беше омбудсман на Република България) и други известни личности.

Бившият конституционен съдия Георги Марков разказва, че през юни 1997 г. в Лондон се срещнал с бившия български цар Симеон Сакскобургготски и приближения му Спас Русев²⁹. Основна тема на разговора им била как да се измъкнат от държавата „царските имоти”. Изглежда Симеон Сакскобургготски дълго е обмислял как да си „върне” тези имоти и настоявал това да стане чрез „магистратурата”. Според него „връщането” им посредством парламента било нежелателно, тъй като можело да завърши безуспешно.

По молба на въпросния конституционен съдия тогавашният главен прокурор Иван Татарчев е поискал от Конституционния съд да тълкува приетия още на 31 декември 1947 г. „закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници ия интендант и ”. Тази акция е предприета, макар да е известно, че съвременният Конституционен съд е създаден по силата на приетата през 1991 г. Конституция на Република България и може да се произнася само за конституционния характер на гласувани след тази година закони и законови разпоредби. Този съд няма правото да се занимава с Конституции и закони, приемани в други времена и обществени строеве.

Въпросният закон (1947 г.) е с външнополитическа и организационна насоченост и не включва списък на обявените за държавна собственост „царски имоти”. Законовото одържавяване на частното имущество (къщи и парцели земя) на бившите български царе Фердинанд, Борис Трети и Симеон е извършено чрез приетия година и половина по-рано (началото на август 1946 г.) Закон за допитване до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна република.

На 16 април 1998 г. тогавашният председател на правната комисия на Народното събрание Светослав Лучников (един от тарторите на извършената у нас реституция на имоти) е дал положително становище за въпросното искане на главния прокурор. Той е отбелязал „да се има предвид, че не може да се възстанови собствеността на тези имоти, които са били публична държавна собственост и са били предоставени само за ползване на бившите царе Фердинанд и Борис”.

Обикновено този текст се пропуска от отявлените защитници на Симеон Сакскобургготски, когато цитират официалното становище на правната комисия на Народното събрание. При позоваване на Светослав Лучников се посочва само направеното от него спонтанно и етимологическо тълкуване на заглавието на закона (1947 г.), а именно: „Впрочем самият закон, обявяващ за държавна собственост тези имоти, признава, че те са били собственост на царете”

Искането на главния прокурор е подкрепено и от тогавашния продажен и клиентилистки министър-пред-седател Иван Костов. В писмо до Конституционния съд той е написал, че това искане следва „да бъде уважено”.

На 4 юни 1998 г. Конституционният съд (под председателството на Живко Сталев и членове – Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Неделчо Беронов, и др.) с пълно единодушие е приел решение (по конституционно дело № 13), в което въпросният закон (1947 г.) е обявен за „противоконституционен”³⁰.

На базата на това декларативно и противоконституционно решение няколко години по-късно коленопреклонни български държавни администратори са въвели министър-председателя Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария-Луиза Хробок във владение на „царските имоти”.

Въпросното решение на Конституционния съд е прието със стереотипни мотиви:

• 
  „одържавяването” на „царските имоти” пред-ставлява „принудително отнемане на частна собственост” и не се различава от „конфискацията”;
  
• 
  „одържавяването” на „царските имоти” не е направено за задоволяване на „държавни и общински нужди, съществуването на които е необходимо условие, за да се допусне принудително отчуждаване на собственост”.
  

Неотдавна ръководители на формалната еврейска организация у нас заставиха съветниците от Софийския общински съвет да преразгледат решението си за наименуване на градска улица на името на бившия министър-председател (1940–1943 г.) и регент на царство България проф. Богдан Филов (който покорно е следвал водената от цар Борис Трети прогерманска и пронацистка политика). В същото време одобряват кръщаването на булеварди в София, Пловдив и други големи градове на името на тогавашния едноличен български властник и отявлен нацист и фашист цар Борис Трети („Обединител”).

В посоченото решение на Конституционния съд се твърди, че законът за „обявяване на държавна собст-веност” на „царските имоти” противоречи на действа-щата Конституция и по-конкретно на „конституцион-ния принцип за равенство на всички пред закона”. В случая този съд се е произнесъл (без да му влиза в работата) за отдавна недействащ закон, само за да бъде облагодетелстван бившия български цар. Вместо да брани Конституцията на Република България (за което е създаден) Конституционният съд е потъпкал нейни основни клаузи. Нарушил е например чл. 147 (ал. 3 и 5), според който „в Конституционния съд се избират юристи с високи професионални и нравствени качества”.

През 1998 г. българският Конституционен съд не е имал право да образува дело по чисто политическия въпрос за „царските имоти”. Този съд уж е „деполитизиран”, а взема страната на бивши монарси, чийто титли не съществуват след проведения на 8 септември 1946 г. всенароден референдум, на който е отхвърлена монархичната система на управление на българската държава. Въпросният съд не е оторизиран да се занимава с имуществени права на наследниците на низвергнатата от трона царска фамилия.

Изглежда бившият български цар Симеон Сакс-кобургготски е бил наясно, че чрез приетото (на 4 юни 1998 г.) от Конституционния съд решение няма законно основание да наследи държавните "царски имоти". По-ради това под негово и на българските му слуги давле-ние през 1998 г. главният прокурор на Република Бълга-рия е предявил до Конституционния съд иск за установяване на противоконституционност и на Закона за допитване до народа за отхвърляне на монархията и за провъзгласяване на Народна република. По този иск в Конституционния съд е заведено дело (№ 37), докладвано от съдията Димитър Гочев. С Определение № 1 от януари 1999 г. това дело не е допуснато за разглеждане по същество. То е прекратено с мотива, че искането не може да бъде изпълнено, т.е. у нас няма как да бъде ревизиран народният вот (даден на 8 септември 1946 г.) и да се реставрира отдавна премахнатата монархия (включително като се ликвидира действащият Конститу-ционен съд).

С Определение № 1 (1999 г.) съдиите от Консти-туционния съд фактически отричат предишното си декларативно решение, установяващо противоконсти-туционност на Закона за обявяване на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници. На базата на това безсмислено и противоконституционно решение през периода 2001–2004 г. ехидният министър-председател Симеон Сак-скобургготски е присвоил държавните "царски имоти".

След като се убедили, че са използвани, изиграни и измамени от Симеон Кобургготски, редица от тогавашните конституционни съдии (включително Георги Марков, Александър Арабаджиев и Станислав Димитров), обясняват по медиите (предимно във в. „Труд” и в. ”Стандарт”), че разглежданото решение е декларативно и не може да бъде „правно основание за възстановяване на одържавени имоти на бивши собственици”.³¹ Според тях решението, с което Конституционния съд обявява даден закон за противоконституционен „няма обратна сила”. Това решение само спира бъдещо прилагане на противоконституционния закон.

Подобно тълкуване, подкрепено с позовавания на действащата Конституция, са направили и редица видни юристи като бившият народен представител проф. Александър Джеров³², Александър Карамин-ков³³, проф. Владимир Петров³⁴. Бившият главен про-курoр Иван Татарчев (който е поискал Конституцион-ния съд да разтълкува закона от 1947 г.), нарича „връ-щането” на „царските имоти” на бившия български цар „криминален проблем” и доказва, че тогавашният областен управител Олимпи Кътев е извършил прес-тъпление по служба, като е дал на Кобургите дър-жавните дворци „Царска Бистрица” и „Ситняково”, както и хижа „Саръгьол” ³⁵.

Заповедта за преактуване на собствеността на двореца „Врана” е издадена през 2004 г. от тогавашният кмет на София Стефан Софиянски. Този административен акт е незаконосъобразен, тъй като дворецът е бил публично държавна собственост, която може да бъде трансформирана в частна само с решение на Министерския съвет. Другите държавни „царски имоти” са предоставени на Симеон Сакскобургготски от тогавашния областен управител на Софийска област Олимпи Кътев, от бившия министър на земеделието Венцислав Върбанов и от служители на общинската поземлена комисия гр. Самоков. Някои от тях (използвани като маши в тази криминална афера), трудно могат да бъдат осъдени за извършено престъпление по служба, тъй като са предоставяли терени и сгради и на отвъдокеански и израелски лица и служби.

Според изтъкнатия адвокат, бивш народен пред-ставител и председател на Народното събрание Йордан Соколов служебни лица могат да издават заповеди за въвеждане на бившия български цар във владение на „царските имоти” само на базата на нов и „заменящ” обявения за протиконституционен закон (от 1947 г.).

По време на присвояването на държавните „царски имоти” (под формата на имагинерна, въображаема „реституция”) бившият български цар е представляван от самоковския адвокат Димитър Димитров (наследник на някогашен личен фотограф на цар Фердинанд). След като Димитров е успял по неговите думи с „адвокатски хитрости” и ходатайства на лидери на КТ „Подкрепа” да уреди предаването на държавните „царски имоти” на Кобургите, получаването и управлението им е възложено на адвоката Асен Ошанов, който в качеството на представител на фирмата „Кардам”, носеща името на първородния Симеонов син, ръководи изсичането на дърветата в горите и износа на добития дървен материал.

Според адвокат Асен Ошанов „царските имоти” трябвало да бъдат дадени на бившия български цар на основата на приетия през 1992 г. закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти³⁶. Този закон регламентира възстановяването на собствеността върху движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода 9 септември 1944–1989 г. Той обхваща само случаите на отчуждена едра градска покрита недвижима собственост и не се отнася за горите, резиденциите, хижите и другите „царски имоти”. Във въпросния закон са визирани частни, а не държавни имоти, придадени за ползване на Интендантството, Царя и неговия двор, включително царската камарила.

В интервю³⁷ адвокат Димитър Димитров приз-нава, че заявлението за „връщане” на горите на Си-меон Сакскобургготски е подадено в Самоковската об-щинска поземлена комисия близо година след определения законов срок. Той признава също, че до този срок (30 юни 1999 г. ) в Самоковската поземлена комисия са работили „комуняги”, които според него нямало да се съгласят без правно основание и законен ред да „върнат” горите, поискани от бившия български цар. Затова той съзнателно заобиколил действащия за-кон, като уж по погрешка е включил въпросните гори в заявление (подадено през ноември 1998 г. до Софийс-ката областна управа) за реституция на национализирани частни сгради (по закона „Лучников”).

Тогавашният областен управител на Софийска област Стойчо Кацаров е отхвърлил незаконосъобразния иск за възстановяване на собствеността върху имотите, описани в посоченото заявление. Няколко години по-късно, когато бившият цар Симеон Сакскобургготски стана министър-председател и по свои избор назначи областни управители, това загубило давност заявление е извадено от архива и чрез него са „върнати” на Кобургите въпросните „царски имоти”, включително по-голямата част от горите.

Нека платените защитници на Кобурга издирят и посочат поне един обикновен български гражданин, чиято собственост върху земи и гори е възстановена чрез някой областен управител или след определените законови срокове. Преди да сторят това е неетично с щампи (като тази за „равенство пред закона”) да се застъпват за узаконяване на извършеното от бившия български цар заграбване на държавни имоти.

Криминалното „връщане” на „царските имоти” става с участието и на лидерите на управлявалите след 1997 г. политически партии. Тези партийни лидери използваха „царските имоти” като разменна монета за придобиване на влияние и власт в страната. Без да се замислят за последствията, те кокетираха със Симеон Сакскобургготски. Съдействаха му да си вземе по неговите думи „бащинията”, смятайки че по такъв начин ще угодят на покровителстващите го силни на деня чуждестранни лица и организации и ще могат да спечелят на своя страна неговите избиратели. Някои от въпросните лидери започнаха да уверяват електората, че тяхна първостепенна задача е да върнат на държавата „царските имоти”, едва след завладяването им от Симеон Сакскобургготски. Те привидно се възмущават от неговата необуздана алчност за имоти и пари.

Двулично и отблъскващо за широките народни маси бе също политическото поведение и на лидера на БСП Сергей Станишев. През 2005 г. той събра нужното мнозинство в Народното събрание и бе избран за министър-председател на Република България, като сключи сделка (депутатски гласове срещу „царски имоти”) с бившия български цар, който беше лидер на парламентарно представената партия Национално движение Симеон Втори (НДСВ).

След като формира тройна парламентарна коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) и оглави правителствения кабинет, Станишев престана да се заканва, че ще върне на държавата завладените от Кобургите „царски имоти”. Както е известно, главно с това предизборно обещание БСП спечели най-много депутатски места в парламента.

Тази проява на двуличие и лъжливост на социалистическия лидер бе използвана за реализацията на нечиста кауза. Александър Стамболийски е писал – политици, които мамят народа, „неминуемо ще се строполят пред съда на пробудената обществена съвест” ³⁸.

Обикновено въпросната котерийна сделка се оправдава с нуждата да бъде избягната евентуална политическа криза, която да попречи за постигане на „голямата цел” – приемането на България за редовен член на Европейския съюз (членството на българската държава в този съюз не е цел, а средство). Един ден нашият трудов народ сигурно ще потърси отговор на въпроса, дали заради това членство е трябвало нашата държава да харизва ценни и стратегически имоти на дебнещия държавна власт и плячка бивш цар, а също и да се проявява политическа безпринципност и ренегат-ство и да се изменя на идеята за изграждане на справедливо социалистическо общество.

Към края на 2009 г. депутатите от БСП са гласували против приемането на парламентарното решение за налагане на мораториум върху разпореждането с „царските имоти”. Тази тяхна постъпка е поредно доказателство, че заради собственото си благополучие, те предават интересите на трудовите хора.

През последните двадесет години българският народ много е лъган и мамен. След 1990 г. българите дадоха своя избирателен вот за партии (БСП, СДС, НДСВ ), които им обещаваха да водят пронародна политика. Щом получеха държавната власт, техните лидери обслужваха интересите на чуждестранната и най-вече отвъдокеанската финансова олигархия. Посредством водената от тях политика на демонополизация, приватизация и реституция беше разграбено натрупаното при социализма огромно за нашите мащаби народно богатство. Създадоха се юридически и организационни предпоставки за васализация на българската държава и за завладяване на нейните природни и трудови ресурси.

Проявите на политическа безпринципност и юдейс-ко фарисейство от български политици обезверяват и разлагат нашето общество. В условията на съвременната отвъдокеанска неолиберална глобализация тези прояви в най-голяма степен способстват за ликвидация на българската нация.