Програма за реформа на наказателното право, Американска асоциация на юристите Правна инициатива за Централна Европа и Евразия
Изтегляне 0.92 Mb.
|
| Списание „Адвокатски преглед” - брой 8-9 от 2005 г.
СЪДЪРЖАНИЕ СТАТИИ Тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент, лишен от свобода: решенията на българското законодателство в светлината на изискванията на чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи - Д. Кънчев, адвокат Откога и спрямо кого има действие упълномощаването на прокурист Мариан Добрев, адвокат от Габрово Застраховката „Гражданска отговорност” при прехвърляне собствеността на МПС - Васил Кънев, адвокат от Пловдив – липсва текстът Спорове за имуществено право и съдебно-административни производства Асен Запрянов, адвокат от Пловдив За някои особености на процеса по извършване на подбор и съкращения на кадровите военнослужещи от системата на Министерството на отбраната и Българската армия и на гражданските лица от структурите на Българската армия Уврежданията на носа могат да обуславят средна телесна повреда по чл. 129 НК - Добринка Радойнова, Катедра по съдебна медицина и деонтология, МУ Варна; Димитър Марев, Катедра по оториноларингология, МУ Варна Актуални въпроси на приложението на основния състав на противозаконното отнемане на моторно превозно средство с цел ползване по чл. 346, ал. 1 НК - Ралица Илкова, Асистент в катедра "Наказателноправни науки" към ЮФ на СУ "Св. Кл.Охридски" ДИСКУСИИ Постижим ли е един глобален етичен кодекс Рамон Мюлерат,адвокат в Испания, съпредседател на Института по човешките права на Международната адвокатска асоциация Етичната дилема - Юджийн Брот, съдия, представител на Програма за реформа на наказателното право, Американска асоциация на юристите - Правна инициатива за Централна Европа и Евразия
Решението по делото Манчева срещу България и невъзможността да се изпълни принудително против държавата според чл. 399 ГПК - Емилия Недева, адвокат от Пловдив ХРОНИКА Становище на Министерството на финансите по чл. 43 от Закона за данък върху добавената стойност ПРАВНА КНИЖНИНА Практическо ръководство по международно частно право - Бойко Дойчинов, адвокат от Дофия В правните списания Нови книги, постъпили в библиотеката на ВАС СЪДЕБНА ПРАКТИКА Върховен касационен съд - гражданска колегия Върховен касационен съд - наказателна колегия Върховен административен съд Тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент, лишен от свобода: решенията на българското законодателство в светлината на изискванията на чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи - Д. Кънчев, адвокат
2. За целите на настоящето изложение понятието “клиент, лишен от свобода” ще бъде използвано със следното съдържание: - Това е лице, изтърпяващо наказание “лишаване от свобода”, наложено с влязла в сила присъда, или обвиняем или подсъдим с мярка за неотклонение “задържане под стража”. - За да е “клиент”, достатъчно е лицето да е установило контакт с адвокат по повод предоставянето на някакъв вид правна помощ независимо от вида й и без значение дали клиентът вече е упълномощил адвоката или не. 3. Институциите в Страсбург - Европейският съд по правата на човека (по-долу в текста „Съдът”) и действалата допреди няколко години Комисия по правата на човека (по-долу в текста “Комисията”) прилагат по-строг подход, когато преценяват правомерността на намесата на държавните власти в упражняването на правото на зачитане на тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент, лишен от свобода. Отправната точка е, че кореспонденцията с адвокатите е привилегирована по чл. 8 от Конвенцията и, следователно, за намесата се изисква по-сериозно основание. Според Съдът “това означава, че затворническите власти могат да отворят писмо от адвокат до затворник, когато имат основателна причина да смятат, че то има незаконно съдържание, което нормалните способи за следене не са уловили. Писмото обаче трябва да бъде само отворено, а не и да бъде четено. Трябва да се предвидят подходящи гаранции за предотвратяване прочитането на писмата – например отваряне на писмото в присъствието на затворника. От друга страна, четенето на кореспонденцията на затворника с адвоката му трябва да се допуска само при изключителни обстоятелства, когато властите имат основателна причина да смятат, че с привилегията се злоупотребява, тъй като съдържанието на писмото застрашава сигурността в затвора или безопасността на други лица, или има престъпен характер.” (Решение по делото Кембъл от 25.03.1992 г.). Съдът освен това навсякъде използва “адвокат”, а не “защитник” и отхвърля довода, че отварянето на кореспонденцията на лишения от свобода не го лишава от реалната възможност да общува поверително с адвоката си по време на свижданията. 4. Подходът на българското законодателство обаче е по-различен.
5. Проблемът обаче се задълбочава от факта, че същите правила от Закона за изпълнение на наказанията не съответстват и на стандартите, утвърдени от институциите в Страсбург. Цитираните норми на закона безусловно предвиждат, че кореспонденцията на лишените от свобода, обвиняемите и подсъдимите подлежи на проверка от администрацията на местата за лишаване от свобода във всички случаи и без оглед на това към кого тази кореспонденция е адресирана или от кого се получава. Не са предвидени изключения за кореспонденцията между адвоката и неговия лишен от свобода клиент. Изводът е, че и тази кореспонденция подлежи на проверка на общо основание. Единствената привилегия се отнася само до обвиняемите и подсъдимите, упълномощили адвокат като техен защитник. Тя обаче не засяга проверките, а предвидената от закона възможност на прокурора или съда да забранят кореспонденцията на задържаните обвиняеми или подсъдими. Привилегията се състои в това, че ЗИН изключва кореспонденцията със защитника от обхвата на забраната на кореспонденцията по чл. 132 г, ал. 4 ЗИН. Противоречието между разглежданите тук текстове от Закона за изпълнение на наказанията и Закона за адвокатурата се състои в това, че, Законът за адовкатурата гарантира в много по-голяма степен от Закона за изпълнение на наказанията неприкосновеността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, и то независимо от това, дали клиентът е лишен от свобода или не. Освен това гаранциите по смисъла на Закона за адвокатурата имат максимално широк обхват, защото за тях е без значение дали адвокатът има качеството на упълномощен защитник. От тази гледна точка режимът по Закона за адвокатурата стои много по-близо до обсъдените вече стандарти по прилагането на чл. 8 от Конвенцията. Обратно - режимът на кореспонденцията “адвокат-клиент” по Закона за изпълнение на наказанията налага ограничения, недопустими съобразно по-строгия подход на институциите в Страсбург към позволената намеса на властите в този аспект от личната сфера на индивида. Ето защо този закон ще трябва да се измени, за да се приближи до изискванията на чл. 8 от Конвенцията. Най-напред би било уместно навсякъде “защитник” да бъде заменено от “адвокат”. Кореспонденцията между адвоката и неговия лишен от свобода клиент следва да се изключи от обхвата на безусловното право на проверки, предоставено на администрацията на местата за лишаване от свобода. Доброто законодателно решение би било проверките по отношение на тази кореспонденция да се забранят. Могат да се предвидят случаи, когато подобни проверки са допустими, но само като изключения и с изрично посочване на целите, условията и предпоставките за това. Същият подход трябва да се възприеме и по отношение на налаганите забрани върху кореспонденцията с адвоката. Само така ще могат да се изпълнят изискванията “предвидени от закона” и “необходими в едно демократично общество” по смисъла на чл. 8 т. 2 от Конвенцията и да се гарантира, че намесата в правото на лишения от свобода клиент да кореспондира с адвоката си ще съответства на легитимните цели, посочени в същата норма от Конвенцията. Не намирам за уместно тук да обсъждам другия възможен вариант – в защита на правото си на зачитане на тайната на кореспонденцията с лишения от свобода клиент адвокатът да се позове направо на прякото и приоритетно действие на чл. 8 от Конвенцията като норма от международен договор, подписан, ратифициран и обнародван от Република България. Практиката показва, че подобно позоваване (и то за всеки отделен случай) като че ли не убеждава представителите на администрацията на местата за лишаване от свобода и трудно би постигнало резултата, който се цели. Много по-важно в крайна сметка е вътрешното ни законодателство като цяло да се приведе в съответствие със стандартите на Конвенцията и самото то да предоставя нужните гаранции за защита срещу нарушения на основни човешки права. Откога и спрямо кого има действие упълномощаването на прокурист Мариан Добрев, адвокат от Габрово Много интересен и твърде спорен в практиката е проблемът – от кой момент възниква сложното съчетание на правоотношения, наречено прокура или иначе казано - от кой момент прокуристът може безпроблемно да изпълнява това, за което е натоварен, да управлява търговското предприятие на своя принципал. Безспорно е, че вътрешните отношения – между принципала и прокуриста, се уреждат с трудов или граждански договор (чл. 23 ТЗ), а външните отношения – между прокуриста и третите лица се уреждат въз основа на упълномощаването, което има писмена форма с нотариална заверка на подписа на принципала. Двата акта могат да бъдат обективирани и в един документ-договор, а упълномощаването да се съдържа в договора. Независимо как е оформено, упълномощаването трябва да се заяви за вписване в търговския регистър по партидата на търговеца. Възможно е обаче прокурата да остане невписана по най-различни причини за различни периоди от време. Тъкмо тук възниква спорният въпрос – откога възниква прокурат и какво е действието на вписването и по отношение на третите лица. В теорията и практиката са се оформили две становища. Според първото, което струва ми се надделява в съдебната практика, вписването има конститутивно действие. То е елемент от фактическия състав по учредяването на прокурата и затова тя възникна след вписването. Съображенията тук са, че трябва да се създаде пределна сигурност за третите лица, които влизат в отношения с търговеца, да няма съмнение относно тяхното знание за факта на учредената прокура, защото незнанието вреди на търговските правоотношения. Аргументи се черпят от чл. 24 и особено чл. 25, ал. 1 ТЗ, който постановява, че оттеглянето на упълномощаването води до прекратяване на прокурата след като се впише оттеглянето в търговския регистър. Този текст обаче трябва да се тълкува систематично с чл. 41, ал. 2 ЗЗД, т.е. той ще се ползва само от третите добросъвестни лица. Второто становище, което възприемам и се поддържа от Сталев. Вписването на прокурата (както и вписването на оттеглянето на упълномощаването) е декларативно и има за цел единствено да оповести на третите добросъвестни лица ца учредяването й. Според Сталев, ако се приеме, че вписването е конститутивно, “уведоменият за упълномощаването клиент на търговеца ще може да третира прокуриста като лице без представителна власт, само защото упълномощаването още не е вписано. А клиент, който знае, че упълномощаването е вече оттеглено, защото е уведомен за това от търговеца, ще може да сключи противопоставима на търговеца сделка. Затова тези вписвания могат да бъдат само декларативни.” (1) Проблемът според мен идва от непълния текст на чл. 24 ТЗ, който постановява, че упълномощаването има действие спрямо третите лица след вписване в търговския регистър. Споменавайки всички трети лица, текстът оставя първоначално впечатление, че става дума за абсолютно всички трети лица без ограничение. Под “трети лица” по принцип се разбират всички лица извън лицата, задължени или заинтересувани да поискат вписването или участващи в подлежащите на вписване правоотношения. (2) Те се разделят на недобросъвестни и добросъвестни в зависимост от това дали знаят или не знаят за съществуването на подлежащите на вписване обстоятелства преди тяхното вписване. Според мен, както споменах, нормата на чл. 24 ТЗ е непълна и ще трябва да се приложи по аналогия чл. 493 ГПК, който пък ни казва, че от вписването ще,могат да се ползват само добросъвестните трети лица. Защото от разпоредбата на чл. 493 ГПК произтича изводът за непротивопоставимост на невписаните обстоятелства спрямо третите добросъвестни лица – невписаните обстоятелства се считат несъществуващи за тях. Обаче “действителното знание на подлежащи на вписване обстоятелства от третото лице изключва непротивопоставимостта и дава възможност на заинтересуваното от вписването лице да се позове на това обстоятелство в отношенията си с третото лице.” (3) По аргумент за противното от чл. 493, ал. З ГПК следва, че невписаните обстоятелства се считат съществуващи за третите недобросъвестни лица, съответно в кръга на “третите лица” по чл. 24 ТЗ попадат само добросъвестните такива. Значи спрямо третите недобросъвестни лица прокурата ще има действие не след вписването, а преди това – от момента, в който те са узнали за учредената прокура. Това обикновено ще бъде моментът, в който те са сключили сделка с прокуриста, защото кой уважаващ себе си търговец не би се заинтересувал в качеството на какъв действа човекът срещу него и каква е представителната му власт. За съда знанието ще бъде налице, когато пред него бъде представено нотариално завереното пълномощно (или договор), с което е извършено упълномощаването и той би следвало да зачете съществуването на прокурата. Може да се обобщи, че непълната норма на чл. 24 ТЗ налага да се прибегне до аргумент за противното и аналогията, когато се правоприлага. По аргумент за противното от чл. 24 ТЗ следва, че упълномощаването има действие спрямо лицата, които не са “трети”, и преди вписването му в търговския регистър, т.е. прокурата съществува от момента на своето учредяването й. От това следва втори извод – че вписването не е конститутивно, а декларативно, и има единствената цел да оповести на третите добросъвестни лица за учредената прокура. Само те могат да се позовават на несъществуване на невписаната прокура – по аналогия с чл. 493 ГПК. От самата редакция на текста на чл. 24 ТЗ следва и извода, че ако законодателят би искал да уреди конститутивно действие, щеше да посочи, че упълномощаването има действие след вписването без да уточнява, че действието след вписването се отнася спрямо третите лица, т.е. изразът “спрямо третите лица” нямаше да съществува в текста на чл. 24 ТЗ. В старата ни правна литература разискваният проблем не стои. Така според К.Кацаров “Вписването на прокурата в търговския регистър е задължително, но при все това, то няма конститутивно значение за създаване на прокурата, а само декларативно” (4), а според Л. Диков “съществуването на самата прокура не зависи от вписването и в търговския регистър “ (5). Незаявяването за вписване може да доведе само и единствено до административно-наказателна отговорност за задълженото лице-принципал, като му бъдат наложени глобите по чл. 284 ТЗ. От значение за съществуването на прокурата е само действителната упълномощителна сделка, изпълнена в предписаната от закона форма. Наистина знанието от третите лица на подлежащите на вписване обстоятелства е от съществено значение, но не може лицата, които въпреки че знаят за учредената прокура, да твърдят, като използват непълнотата на чл. 24 ТЗ, че прокуристът не е имал и няма представителна власт, защото не е вписан. Хубаво е да се защитават интересите на третите лица, в крайна сметка затова съществува търговския регистър. Но чл. 493 ГПК достатъчно защитава добросъвестните, а не трябва да се позволи на недобросъвестните да стават “още по-недобросъвестни”. Ами ако приемем, че вписването е конститутивно и търговецът- принципал от своя страна използва това, като твърди, че дадени сделки, станали впоследствие неизгодни за него, са сключени от невписан прокурист без представителна власт ? Всъщност ако прокуристът не е вписан, но притежава нотариално заверено пълномощно, с което изрично е упълномощен да извършва всички посочени в него действия и сделки, включително тези по чл. 26, ал. 2 ТЗ (каквото пълномощно обикновено се дава на прокуриста), упълномощаването може да се конвертира в търговско пълномощно по чл. 26 ТЗ и от тази позиция извършените действия и сделки ще са правно валидни, а невписаният прокурист ще може да се третира като търговски пълномощник. Бележки: (1) Ж. Сталев, Търговски регистър, С. 1994 г., стр. 12-314 (2) Ж. Сталев, Цит. Съч., стр. 290 (3) Ж. Сталев, цит. Съч. Стр. 292 (4) К.Кацаров, Систематичен курс по българско търговско право, С. 1990 г., стр. 128; (5) Л. Диков, Курс по търговско право, С. 1992 г., т.1, стр. 73. Спорове за имуществено право и съдебно-административни производства Асен Запрянов, адвокат от Пловдив І. Според чл. 1 ЗАП този закон урежда производството по издаване, обжалване и изпълнение на индивидуалните административни актове от органите на държавната власт и органите на стопанските и обществени организации, когато са овластени да издават такива актове, доколкото в друг закон или указ не са установени особени правила. Обжалването акцентира върху спазването на основното изискване-индивидуалният административен акт (ИАА) да е надлежно мотивиран (преповтарянето в акта на нормативния текст не съставлява надлежно мотивиране), да съдържа правни и фактически основания за издаването му. (Спр. чл. 15 ал. 1 ЗАП. ) При обжалването на ИАА се прилага и ГПК, но само по въпросите, които не са уредени в раздел II „Обжалване по съдебен ред” – спр. чл. 45 ЗАП и чл. 213 и сл. ЗУТ. При това приложението на ГПК по съдебно-административните производства предпоставя някои особености при провеждането на тези производства, на което се спираме по-долу. 1. Според легалното определение, на понятието „индивидуален административен акт” (ИАА), съдържащо се в чл. 2 ЗАП, както и в чл. 214 ЗУТ, последният създава права или задължения или с него се засягат права или законни интереси, на отделни граждани или организации. Това съдържание на ИАА оформя ограничен кръг на интереси и права, с което се изключва приложението на чл. 172 ГПК (обикновено или необходимо другарство в процеса, както и встъпване или привличане на трети лица-помагачи в съдебно-административното производство - Опр. № 2034/1999-ВАС-ІІ „Адм. Правосъдие”, кн. 2/ 1999 г., с. 59; Р. 991/1993-Ш г. с. -Сб. , с. 12о/. Доколкото някои лица се засягат от издадения ИАА, те се конституират като заинтересовани лица в процеса. Тези лица се посочват като заинтересовани още в съпроводителното писмо на общинската администрация, с което се изпраща преписката по обжалвания ИАА до съда (срв.. чл. 131 и 149 ЗУТ, по-рано - чл. 194 и 195 ЗТСУ-отм. и чл. 295, ал. 3). 2. На съдебно-административно обжалване подлежат одобрените проекти за подробни устройствени планове, съответно заповедите за одобряването им, но не и предшествуващите ги актове на помощни органи (актовете на Експертния съвет по устройство на територията – ОЕСУТ, преди актове на Архитектурно-градоустройствената комисия – АГН). Тези предшествуващи актове не съставляват ИАА, те са само актове на помощен орган на титуляра, компетентен да издаде ИАА. Издаването на индивидуален административен акт (напр. на строително разрешение) въз основа на акт на такъв помощен орган води до нищожност на акта, тъй като при издаването му не са били налице материално-правните предпоставки за издаването на ИАА (срв. Определение № 122 /1998 г. по адм. д. № 5449 (1998-ВАС-П). Има случаи на публикуване на подготвителни актове в „Държавен Вестник” с оглед да се създаде разширена възможност на заинтересованите лица да направят възражения по надлежния ред (напр. възражения срещу приета кадастрална карта и кадастрален регистър – спр. чл.46 и 49-а ЗКИР). Тези възражения се разглеждат само по административен ред. Тук следва одобряване на изготвените проекти (при евентуално съобразяване с направени възражения), като заповедта за одобряване подлежи на обжалване по съдебен ред, независимо от това дали са били направен или не възражения срещу проектите и дали тези възражения са били уважени или не (чл. 49 ЗКИР). 3. Практиката познава уникален случай на пределно кратък лаконичен индивидуален административен акт, отнасящ се до одобряването на инвестиционен проект – касае се до правоъгълен печат с печатен текст ”ОДОБРЯВАМ” , в който е оставено място за ръчно попълване на датата и за печат на Главния архитект. Пропускът обаче да се направи надлежното попълване (а такива случаи е имала в съдебната практика) води до нищожност на акта, тъй като този пропуск означава изобщо липса на акт. Макар и в този ИАА да не се излагат мотиви за издаването му, съгл. чл. 15, ал. 1 ЗАП, това не означава, че одобряването на инвестиционния проект става без наличието на необходимите предпоставки за правилността му. Законосъобразността на този акт подлежи на проверка пред съда. 4. Напоследък се налага нов модел на изработване на подробните устройствени планове – цифровия модел, т. н. дигитален план. Съществува разлика между заповедта за одобряване на цифровия модел на плана от една страна и от друга страна заповедта за одобряване на подробния устройствен план, както и на заповед за изменение на същия. В практиката е прието, че заповедта за одобряване на цифров модел на регулационния план не подлежи на съдебен контрол, тъй като тя не съставлява индивидуален административен акт. ИАА е заповедта за одобряване на подробния устройствен план, издаден въз основа на цифров модел, тъй като последният е акт, основан на прието от помощен орган положение на имотите (Р. № 1426/1999- ВАС-ІІ - „Адм. Правосъдие”, кн. 4/ 1999 г., с. 153). 5. Правилото на чл. 183, ал. 3 ГПК не намира приложение в съдебно-административните производства по обжалване на ИАА. В съдебните производства по общия ред новонастъпилите факти в хода на делото, ако са от значение за спорното правоотношение, се вземат предвид при постановяване на решението. Не е такъв случаят със съдебно административните производства. Преценката за законосъобразността на обжалвания ИАА се извършва към момента на одобряването му. Настъпила промяна в обстоятелствата, които са били налице при издаването на ИАА или настъпила промяна в собствеността на имотите, обект на ИАА (вкл. и установяване след издаването на акта на различни права, които са били налице при издаването му, не се вземат предвид; Р. 670/1977 н – ІІІ-Сб. , с. 221; Р. 524/12. II. 1999 г. по адм. д. № 4041/1998 - ВАС-П). 6. В производствата по обжалване на издадени по ЗУТ ИАА наред с прекия съдебен контрол (чл. 215) е налице и непряк, съдебен контрол (чл. 216). Последният се осъществява от Началника на РДНСК по местонахождението на имотите, който се произнася с заповед по основателността на жалбите срещу отказите за съгласуване и одобряване на инвестиционните проекти, както и по основателността на издадените разрешения за строеж, заедно със съгласуваните и одобрени инвестиционни проекти. Заповедите на н-ка на РДНСК се обжалват, пред Окръжния съд (по реда на чл. 215). Характерно е, че ал. 6 на чл. 216 ЗУТ не прави разлика - дали със заповедта на н-ка на РДНСК е отхвърлена жалбата срещу инвестиционни проекти и строителни разрешения или пък се отменят обжалвания ИАА. Погрешна е практиката на някои съдилища, които отказват произнасяне по жалба срещу решение на РДНСК докато не се произнесе по указанията в контролната заповед ига РДНСК до Общинската администрация компетентният орган на Общината, чието решение е било отменено от РДНСК (Определение № 10, 569/16. XII. 2004 г. по адм. д. № 10, 483/2004 - ВАС-ІІ). 7. След измененията в ЗУТ (със ЗИДЗУТ – ДВ, бр. 65 / 22.VІІ. 2003 г.) обжалването на ИАА при прекия и непрекия съдебен контрол спира изпълнението на акта, освен в случаите на чл. 217, ал. 1 т. 2, 3, и 7 и 8 ЗУТ). По искане на заинтересованата страна съдът може да спре изпълнението и на тези горе цитирани актове, освен в случая на чл. 217, ал. 1 т. 2 (спиране на незаконен строеж). 3. Твърде спорна е практиката на ВАС-П относно отпадане касационното обжалване на решенията на Окръжните съдилища, когато се касае до обжалване на актове по чл. 134 ЗУТ. Тази практика се възприе след изменението на чл. 136, ал. 1 ЗУТ. Началото бе поставено с Определение № 8620/2003 г. на ВАС-ІІ, публ. в сп. „Административно Правосъдие”, кн. 5/2003 г. с. 82. Без да навлизаме в подробни разсъждения, тъй като въпросът вече е бил третиран в правната периодика („Адв. преглед” и „Собственост и право”), ще отбележим съвсем накратко, че всъщност не е налице различно съдържание между текста на чл. 136, ал. 1 ЗУТ до и след цитираната новела в ЗУТ. Не съществува законно основание да се отказва касационно обжалване на решенията, постановени от въззивната инстанция, защото това означава отказ от правосъдие. Може би становището на ВАС-П е продиктувано от необходимост за ограничаване на касационното обжалване на ИАА в конкретния случай (чл. 134 ЗУТ), още повече в пресата е бил повдигнат въпросът за спиране на частичните изменения на устройствените планове. Обаче докато отпадането на касационното обжалване при производствата на общо основание е нормативно уредено (чл. 218-а, ал. 1 б. „а” и „б” ГПК), такава възможност за съдебно-административните производства не е предвидена нито в ЗАП, нито в ЗВАС, нито пък в ЗУТ. Друг би бил въпросът, ако с цитираната новела на ЗУТ беше предвидена ал. 7 към чл. 134 в смисъл, дерогиращ касационното обжалване, което е предвидено в чл. 44 ЗАП. 9. Естеството на съдебно-административното производство изключва приложението на чл. 113 ГПК, както и разширени възможности по оспорване на правни факти от типа на случаите по чл. 281 ГПК (оспорвания на писмени доказателства и пр.). Но в първоинстанционните (т. е. въззивните) съдебно-административни производства не е приложимо ограничението на служещото начало по ГПК, прието с измененията – ДВ, бр. 124/1997 г. В тези производства съдът следва да дава указания за събиране на съответните доказателства (Р. 553/23. І. 2003 г. по адм.д.№ 7280/2002 г. на ВАС-ІV). Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|