Разказва
заслужилият артист ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ
Никога няма да забравя това пътуване. Самият факт, че заминаваме за Куба, вълнуваше всички — дори такива изпитани в пътешествия колеги като народната артистка Юлия Винер, а камо ли “по-младите” като мене. И в бурното нетърпение на летището, преди да потеглим за Зеления остров, “инцидента”, който ни забави, несъмнено всички посрещнахме враждебно. А инцидентната личност беше Лили Иванова или по-точно нейният Топси, този симпатичен пудел, който я придружаваше навсякъде. Оказа се, че Топси няма “клетка”, с която да пропътува над океана, и докато спорът търсеше своето разрешение (каквото и намери), Топси успя да смекчи сърцата на мнозина от нашата група с любезно размахване на опашката и приятелско лизване на ръцете. И когато в Хавана трябваше да минем през митническия преглед, Юлия Винер, загъната в кожено палто (ние пътувахме през януари), въпреки жегата мина тържествено с най-ласкава усмивка пред учудените погледи на местните митнически чиновници, за да отвлече вниманието им от Топси. Оказа се, че това съвсем не е нужно. Кубинците благосклонно подминаха къдравата бяла топка и колите ни отнесоха към хотел “Хавана ривиера”, където беше настанена цялата наша група.
Но тук се явиха нови трудности. Ръководството на хотела погледна твърде скептично на пребиваването на кучето в разкошните апартаменти. И докато Лили, прегърнала Топси, подсмърчаше заедно с него, намерихме разрешението: без да се лаская, намерих го аз. Трябваше да пея Дон Бартоло в “Севилският бръснар”. И заявих, че Топси е част от моя реквизит — дон Бартоло в първо действие излиза на разходка заедно със своето кученце. Така и стана. Трябва да призная, мизансценът имаше небивал успех. Топси беше свикнал на сцена и прожектори, но може би не на певци като нас. Затова, когато дон Бартоло изведе своето кученце на разходка, то се поопъна, поозъби и дори... свърши своя дребна нужда на сцената, без това ни най-малко да смути публиката, която го аплодираше бурно. И най-важното — без да намали стойността на представлението. Трябва да отбележа, че всички участници в “Севилският бръснар” — Петя Иванова, Бойка Косева, заслужилият артист Димитър Петков, Кръстев, Куршумов, моя милост и диригентът Руслан Райчев — дадоха най-доброто, на което са способни.
Спасихме Топси от преследване. Той стана автоматически член на нашата театрална група и на първия официален концерт на Лили Иванова конферансието — една чудесна дикторка на Кубинската телевизия, представи на публиката и Топси за огромно удоволствие на хилядната публика в театър “Амедео Ролдан”.
Самият концерт на Лили предизвика наистина фурор. И то неочакван. Неочакван не поради това, на което Лили е способна. Неочакван поради това, че нейният певчески и артистичен натюрел е твърде далечен от латиноамериканския, че репертоарът й беше предимно български, и то изпят на български, и че сценичното й присъствие търсеше други начини на изява, твърде различни от тези на ценените в Латинска Америка естрадни певци.
Ние, всички колеги на Лили, бяхме в театъра. И аз винаги си спомням с истинско удоволствие как затихваше тази иначе експанзивна и шумна публика при Лилините речитативи и как избухваха като взрив ръкоплясканията, когато отмираше песента. Лили бързо научи няколко думи на испански език и нейната благодарност към публиката на този език още повече будеше симпатията и одобрението й. Много й се искаше да изпълни някоя песен на испански и тя се сети за “Камино”. Да изпълняваш тази песен пред кубинската публика се искаше смелост. И, разбира се, артистичност. Лили притежаваше и двете. И “Камино” на свой ред изтръгна толкова аплодисменти, колкото беше вече предизвикала “Венера”.
Всички бяхме много заети. Лили понесе общата програма с много дисциплина и без никакво оплакване. Специално на нея се падаха по два, а понякога и по три концерта дневно и месецът вече преваляше, а тя не беше видяла почти нищо от Хавана и от градовете, които посещавахме. Но тя живя по спартански и едва в последните дни с няколко души приятели успя да пообиколи града, да види неговите паметници, преди да каже сбогом на Куба и да отлети направо за Съветския съюз, където я чакаше дълго и изморително турне.
Всички българи — и ние, гостуващите, и нашите специалисти — не пропуснахме нито един от концертите на нашата певица. И, струва ми се, дори по-любопитно от нея следяхме отзивите на печата. Поместени бяха много — и за нея, и за нас. Кубинският печат, радиото и телевизията не ни изпуснаха от фокуса си през цялото време. Но от всички отзиви, които съм запомнил, най-силно впечатление ми е направил онзи, в който един кубински журналист наричаше нашата певица “малка балканска розичка”.
И беше прав. И сега я виждам на голямата затъмнена сцена, една малка фигура в бяло, чийто глас прескача рампата, пълни салона и разтваря сърцата на публиката, която знае България, цени я и уважава, но която в този момент се вълнува и от песента на една българка.
НОВОСИБИРСК —
22-31-56 ОТГОВАРЯ Разказва
ИВАН ГАНЕВ,
журналист във в. “Поглед”
В началото на 1968 г. работех в редакцията на в. “Земеделско знаме”. В редакцията се получиха редица писма на читатели, които се интересуваха какво става с Лили Иванова, къде е тя, вярно ли е, че е болна, и т. н. В Българска концертна Дирекция ни отговаряха, че Лили Иванова след успешното й турне в Куба е в Съветския съюз.
Да открием обаче Лили Иванова чрез универсалното съобщително средство телефона и да я помолим за кратък разговор от името на читателите се оказа съвсем нелека работа. Поех дежурство край телефона в петък и успях да я намеря едва в неделя. И то благодарение на отзивчивостта на Лариса (тя така и не ми каза второто си име), телефонистката при сектор “Разговори с чужбина” в Новосибирската телефонна централа. Щом чу, че става дума за Лили Иванова, чието име, както Лариса се изрази, й е познато не само от афиша, тя започна упорити издирвания по новосибирските хотели (малко повече на брой от софийските), докато най-сетне любезно ни съобщи номера —
22-31-56. След неколкократни позвънявания на този номер чух в слушалката един глас, с който бях свикнал от радиото.
— Колко е часът у нас? — запита най-напред Лили Иванова.
— Деветнадесет.
— А тук е полунощ. Преди малко се върнах от концерт и съм много уморена. Сигурно си личи по гласа ми...
— Няма да ви безпокоя много...
— Моля ви се. Толкова време не съм се връщала в България, че всеки глас от родината ми е скъп.
— Разкажете нещо за сегашното си турне в Съветския съюз, види се, твърде е продължително.
— На 17 май ще отпътувам за България — това значи, че в Съюза съм била два месеца и половина. Тук съм от 28 февруари. Дойдох направо от Куба...
— В кои съветски градове бяхте досега?
— Пях в Москва, Ленинград, Киев, Рига. На 18 април — след три дни — заминавам за Алма Ата. След това ще се върна отново в Москва и Ленинград.
— Кои ваши изпълнения допадат най-много на съветската публика?
— Почти всички песни в моя репертоар са български. От тях много се харесват “Венера” на Хетко Николов и “Любов” — също негова. Харесва се “Море на младостта” на Йосиф Цанков. Моите слушатели посрещат добре и две съветски песни, които изпълнявам — “Песен за Ленинград” и “Писмо”, които са написани специално за моите концерти от Арно Бабаджанян по текст на Рождественски.
— Как ви посрещат в Съветския съюз?
— Всеки ден правя открития, по-скоро “преоткривам” съветската публика, която обичам много и на която съм безмерно задължена. Никога не се чувствувам смутена пред съветската публика — тя е жива, темпераментна, с голям усет към музикалното изпълнение. Тук се чувствувам като в София или във Варна.
— Но и вашите приятели от София или Варна ви очакват...
— И аз не ги забравям. Ще се срещнем скоро. Довиждане и хиляди поздрави.
Това беше разговорът, който водих по телефона с Лили Иванова от Новосибирск. Почти дословно той беше отпечатан тогава в брой 89 на в. “Земеделско знаме” от 1968 г. Същата година през есента Лили Иванова участвува в IX световен фестивал на младежта и студентите, спечели първа премия и голямата награда на “Орфей”. Същата година за нея долетя радостната вест от Барцелона, където беше завоювала отново първо място.
Сподели с приятели: |
