Решение на Съда на Европейския съюз по дело, касаещо права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно
Изтегляне 456 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г.
- БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 28, май 2014 г.
- ПРАВО НА ЖИВОТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- 2. ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ
- Държането на лишени от свобода в съдебно заседание по дело по ЗОДОВ с белезници на ръцете, закачени в неудобна поза зад гърба
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
 
 
ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г. Проектът “Укрепване на защитата на правата на човека в България” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 28, май 2014 г. В настоящия двадесет и осми бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратки резюмета на подбрани решения, постановени през май 2014 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу други държави, анотации на решения и комуникации по дела срещу България и резюме на едно решение на Съда на Европейския съюз по дело, касаещо права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области:
Фактите: Жалбоподателите са синове на г-н Дейвид Грей, починал в Обединеното кралство през 2008 г. Първият от тях живее в Обединеното кралство, а вторият – в Германия. На 16 февруари 2008 г. г-н Дейвид Грей имал силни болки в бъбреците. Потърсил частната агенция, която осигурявала медицинско обслужване в извънработно време за местното подразделение на Националната здравна служба. Агенцията изпратила д-р У., германски лекар, който бил вписан неотдавна в списъка на подразделението. У. инжектирал диаморфин на бащата на жалбоподателите. Малко по-късно пациентът починал. При аутопсията се установило, че причината за смъртта е свръхдоза диаморфин. У. признал вината си и обяснил, че е объркал медикаментите петидин и диаморфин, тъй като последният не се използвал в извънболничната помощ в Германия и той не бил запознат с него. Властите в Обединеното кралство започнали разследване във връзка със смъртта на бащата на жалбоподателите и поискали съдействие от германските власти съгласно Европейската конвенция за взаимна помощ по наказателноправни въпроси от 1959 г. Искането било удовлетворено. Едновременно с това германската прокуратура служебно образувала наказателно производство срещу У., събрала писмени доказателства и свидетелски показания и назначила съдебномедицинска експертиза. През октомври 2008 г. вторият жалбоподател ангажирал адвокат, който взел участие в наказателното производство в Германия и представил писмени доказателства. През март 2009 г. германската прокуратура поискала от съда да постанови по отношение на У. наказателна заповед – ускорена процедура, без провеждане на съдебно заседание. У. дал съгласие за предложеното от прокуратурата наказание. На 20 март 2009 г. Районният съд на Витен издал поисканата заповед, като признал У. за виновен за причиняване на смърт по непредпазливост и го осъдил условно на девет месеца лишаване от свобода и глоба. У. не обжалвал и заповедта влязла в сила. Междувременно, през февруари 2009 г. британските власти издали европейска заповед за арест срещу У, чието изпълнение било спряно с оглед на висящото в Германия наказателно производство. През май 2009 г. германските власти отказали да го екстрадират, като уведомили британските власти за присъдата. Разследването в Обединеното кралство било прекратено. Решението: 60-63. Жалбоподателите се оплакват, като се позовават на чл. 2 във връзка с чл. 1 от Конвенцията, че Германия не е извършила ефективно официално разследване на причините за смъртта на баща им. На основание чл. 2 и алтернативно чл. 8 от Конвенцията те се оплакват също така, че германските власти са отказали да екстрадират У., за да бъде съден в Обединеното кралство. Твърдят, че следствените органи в Германия не са разследвали задълбочено фактите около инцидента и не са ги уведомили за производството, поради което са ги лишили от възможност да участват в разследването. Жалбоподателите са оплакват също така, че в нарушение на чл. 13 са лишени от възможност да обжалват присъдата срещу У., постановена от Районния съд на Витен. 64. Съдът намира, че оплакванията следва да се разгледат единствено по чл. 2, § 1 от Конвенцията. 80. Съдът припомня, че процедурното задължение по чл. 2 изисква държавите да създадат ефективна независима съдебна система, която да позволи установяването на причините за настъпила смърт при упражняване на медицинската професия и ангажиране на отговорността на виновните лица. 81-82. Макар че Конвенцията не гарантира право да се изисква образуването на наказателно производство срещу трети лица, Съдът вече е приемал многократно, че ефективната съдебна система, изисквана от чл. 2, при определени обстоятелства може да включва и прибягването до наказателноправни мерки. При все това, ако нарушението на правото на живот или телесна неприкосновеност не е причинено умишлено, процедурното задължение по чл. 2 не изисква непременно осигуряването на наказателноправно средство за защита във всеки един случай (Mastromatteo v. Italy [GC], no. 37703/97, § 90). В специфичната сфера на медицинската небрежност задължението може да бъде изпълнено, например, като се осигури средство за защита пред гражданските съдилища – самостоятелно или в съчетание с наказателноправно средство – което да дава възможност да се установи отговорността на съответното медицинско лице и да се предостави подходяща обезвреда. Възможно е да се предвидят и дисциплинарни средства (виж цитираното Calvelli and Ciglio, § 51; и Vo v. France [GC], no. 53924/00, § 90). Защитата, осигурена от националния закон, трябва да бъде ефективна не само на теория, но и на практика. Това изисква бързо разглеждане на случая (виж напр. цитираните Šilih, § 195, и Calvelli and Ciglio, § 53). 83-85. В случая не се спори, че смъртта не е била причинена умишлено. Германската прокуратура е започнала разследване по своя инициатива, след като е узнала за инцидента. Причините за смъртта на бащата на жалбоподателите и отговорността на У. са били установени своевременно въз основа на множество събрани доказателства, а и У. е признал вината си. С оглед на това Съдът намира, че решението на прокуратурата да поиска ускорено производство е било оправдано, а районният съд е разполагал с достатъчно доказателства, за да извърши задълбочена оценка на обстоятелствата по случая и на вината на У. Няма причини за съмнение в обосноваността на присъдата. 86. Що се отнася до твърденията на жалбоподателите, че не са имали възможност да участват пълноценно в наказателното производство в Германия, Съдът отбелязва, че те действително не са били уведомени за производството, нито за правата си. Изглежда, че жалбоподателите са узнали за ускорената процедура и за присъдата едва след влизането в сила на последната. 87-92. Съдът намира, че в случая чл. 2, § 1 от Конвенцията не е изисквал жалбоподателите да бъдат уведомени за образуването и развитието на наказателното производство. Смъртта не е била причинена от държавни служители, нито обстоятелствата около настъпването й са били подозрителни или неясни. В областта на медицинската небрежност процедурното задължение по чл. 2 не изисква непременно осигуряването на наказателноправно средство за защита, поради което възниква въпросът дали и в каква степен участието на жалбоподателите като близки на жертвата е необходимо, когато прокуратурата реши да използва такова средство по своя инициатива. Германското законодателство не е изисквало прокуратурата по своя инициатива да издири роднините на жертвата и такова задължение би било твърде обременяващо в случаи като настоящия, когато жертвата е чужденец и събитията са настъпили в друга държава. Впоследствие вторият жалбоподател е ангажирал адвокат, който е взел участие в производството и е представил доказателства. За адвоката трябва да е било очевидно, че ускорената процедура е възможна поради признанието на У. В допълнение, решението на властите да преминат към такава процедура не е засегнало интересите на жалбоподателите. Съдът се съгласява с правителството, че след като обстоятелствата по случая са били достатъчно изяснени в хода на следствието, участието на жалбоподателите в съдебното заседание не би допринесло за оценката на случая от съда. Освен това, дори и да беше проведено такова заседание, жалбоподателите пак нямаше да имат право да обжалват присъдата с искане за по-тежко наказание. 93. Във връзка с отказа на германските власти да екстрадират У. в Обединеното кралство Съдът отбелязва, че по силата на националното законодателство те са били длъжни да образуват наказателно производство срещу лекаря. Отказът е имал основание във вътрешното и международното право. „В това отношение Съдът подчертава, че процесуалните гаранции в чл. 2 не включват право или задължение за налагане на преследваното по наказателен ред трето лице на определено наказание, съобразно националното право на конкретна държава. Той напомня в тази връзка, че процедурното задължение по чл. 2 не е задължение за резултат, а само за наличие на средства.“ 94. Съдът отбелязва също, че У. е бил наказан и дисциплинарно и че властите са проверили годността му да упражнява лекарската професия. 95-96. С оглед на изложеното Съдът намира, че германските власти са осигурили ефективни средства за установяването на причините за смъртта на бащата на жалбоподателите и на отговорността на У. Освен това нищо не показва наказателното разследване и производствата, образувани по инициатива на германските власти, да не са отговаряли на процесуалните гаранции на чл. 2, § 1 от Конвенцията. Следователно не е допуснато нарушение на чл. 2 от Конвенцията. 2. ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ
Съдът поставя въпроса дали жалбоподателката е изчерпала всички средства за защита по отношение на условията, при които е била задържана в болницата, и дали искът за вреди срещу държавата представлява ефективно средство за защита.
Фактите: През май 2005 г. жалбоподателят бил осъден на доживотен затвор без възможност за условно предсрочно освобождаване. На 28 септември 2010 г. Върховният съд потвърдил наказанието. Решението: 28. Жалбоподателят се оплаква, че наложеното му наказание противоречи на чл. 3 от Конвенцията, тъй като не подлежи на намаляване нито de iure, нито de facto. Общи принципи 46-47. Според постоянната практика на Съда държавите имат свобода на преценка относно продължителността на наказанието лишаване от свобода за отделните престъпления. Те са свободни да налагат доживотно лишаване от свобода на пълнолетни извършители за особено тежки престъпления – това наказание не е забранено само по себе си и не противоречи на разпоредбите на Конвенцията, особено когато не е задължително, а е наложено от независим съдия, който е взел предвид всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства в конкретния случай (Vinter and Others v. the United Kingdom [GC], nos. 66069/09, 130/10 и 3896/10, решение от 9 юли 2013 г.). 48-53. Наказанието доживотно лишаване от свобода обаче може да постави въпрос по чл. 3, ако де юре и де факто не може да бъде намалено и пред лишения от свобода няма никаква перспектива за освобождаване. Осъденият има право да знае от самото начало при какви условия и кога ще бъде извършено или може да бъде поискано разглеждане на възможността да бъде освободен, поради което липсата в националното право на всякакъв механизъм или възможност за преразглеждане на наказанието доживотен затвор води до несъответствие с чл. 3 още от момента на налагането му (цитираното Vinter, § 122). Приложението на принципите в настоящия случай 54-56. Съдът прави разграничение между настоящия случай и този по делото Törköly v. Hungary (no. 4413/06, решение от 5 април 2011 г.), в който жалбоподателят е бил осъден на доживотен затвор с възможност за условно предсрочно освобождаване и е имал реален шанс да бъде освободен, макар и в далечно бъдеще. По делото Törköly Съдът е отчел и възможността жалбоподателят да бъде помилван от президента, но в настоящия случай, в който е изключено жалбоподателят да бъде условно предсрочно освободен, се налага да бъде направена по-строга преценка на уредбата и практиката по прилагането на помилването от президента. 57. На първо място Съдът отбелязва, че „когато лишен от свобода поиска да бъде помилван, властите или президентът нямат законово задължение да направят преценка дали за продължаването на изпълнението на наказанието има легитимни пенологични основания. По принцип властите са длъжни да съберат информация за затворника и да я приложат към молбата за помилване, но в закона няма никакви специфични указания какви критерии или условия следва да бъдат взети предвид при събирането и систематизирането на данните за такива лични обстоятелства и при произнасянето по молбата. Нито министърът на правосъдието, нито президентът са задължени да мотивират решението си по молбите за помилване. 58. Поради това Съдът не е убеден, че институтът на помилването, взет сам по себе си (без допълването му с възможността за условно предсрочно освобождаване) и при настоящата му уредба, би позволил на даден затворник да знае какво трябва да направи, за да бъде обсъдено освобождаването му и при какви условия. По мнение на Съда законовата уредба не гарантира надлежно разглеждане на промените и напредъка на затворника към поправяне, колкото и значителни да са те. По тези причини Съдът не е убеден, че за целите на чл. 3 от Конвенцията към настоящия момент може да се приеме, че доживотното наказание на жалбоподателя подлежи на намаляване. Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.“ По чл. 46 от Конвенцията 71. Съдът намира, че този случай разкрива систематичен проблем, който може да доведе до още сходни оплаквания. Естеството на установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията предполага, че за правилното изпълнение на настоящото решение Унгария ще следва да реформира системата за преразглеждане на доживотните наказания, за предпочитане по законодателен път. Механизмът трябва да гарантира във всеки отделен случай да се преценява дали за продължаването на изпълнението на наказанието има легитимни пенологични основания и трябва да дава възможност на лишените от свобода да предвидят с определена степен на точност какво трябва да направят, за да бъде обсъдено освобождаването им и при какви условия. 72. Съдът подчертава, че самата възможност наказанието доживотен затвор да бъде изтърпяно изцяло не означава, че то е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, т. е. преразглеждането на наказанието не трябва задължително да води до освобождаване на конкретния затворник.
Фактите: На 12 март 2000 г. жалбоподателят – гражданин на Бурунди, пристигнал на летището в Амстердам и се явил в центъра за кандидатстване за убежище в Зевенаар. На 21 март с.г. служители на Бюрото за имиграция и натурализация провели първо интервю с него и той поискал убежище. На 23 март с.г. властите го информирали, че случаят попада в приложното поле на Конвенцията, определяща държавните отговорности за разглеждане на молбите за убежище, подадени в една от държавите-членки на Европейските общности, от 15 юни 1990 г. („Дъблинската конвенция”), тъй като пристигал с полет от Германия. Те го уведомили също така, че националното законодателство не предвижда настаняване или предоставяне на помощи на търсещите убежище. Същия ден неправителствена организация, подпомагаща бежанците, уведомила жалбоподателя, че искането му за убежище най-вероятно ще бъде оставено без уважение, тъй като съгласно Дъблинската конвенция друга държава е отговорна за разглеждането му. Жалбоподателят напуснал центъра за кандидатстване за убежище и отишъл в Амстердам. На 21 април 2000 г. той бил приет в центъра за кандидатстване за убежище Зевенаар. Съгласно изготвения доклад, той чакал пред вратата на центъра „няколко дни”, преди да бъде настанен. На 15 август 2000 г. на жалбоподателя било издадено временно разрешение за пребиваване, а впоследствие и безсрочно разрешение с цел убежище.
Решението: 21-23. Като се позовава на членове 2 и 3 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква от условията, при които е живял в периода от 23 март до 21 април 2000 г., докато властите са разглеждали положението му съгласно Дъблинската конвенция. Твърди, че не е разполагал с храна, подслон и медицински грижи. 25-32. Правителството отбелязва, че жалбоподателят е разполагал с редица средства за защита, като например искане за хуманитарна помощ, граждански иск за вреди или жалба до прокуратурата. Той се възползвал от последното средство едва пет години след събитията, което подсказвало недобросъвестност. Съдът не намира за необходимо да се произнася по възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като счита, че във всички случаи жалбата е недопустима на други основания. 43-44. Съдът припомня, че чл. 3 не изисква от държавите членки да предоставят подслон или финансова помощ на търсещите убежище, за да могат да поддържат определен стандарт на живот. При все това, в M.S.S. v. Belgium and Greece [GC] (no. 30696/09, § 253) той не е изключил възможността отговорността на държавите членки по чл. 3 да бъде ангажирана, ако жалбоподател, който е изцяло зависим от помощта на държавата, срещне безразличие от страна на властите в несъвместимо с човешкото достойнство положение на тежки лишения или нужди. 45. В настоящия случай националното законодателство през разглеждания период не е предвиждало настаняване на жалбоподателя, а Директива 2003/9/ЕО на Съвета от 27 януари 2003 г. за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище, все още не е налагала на държавите позитивното задължение да задоволят най-основните нужди на търсещите убежище. 46. Жалбоподателят не отрича, че неформални благотворителни структури са оказвали подкрепа на търсещи убежище лица в неговото положение. Съдът заключава, като отбелязва и петте години, изтекли преди той да подаде жалба до прокурора, че липсват достатъчно доказателства, за да се приеме, че през разглеждания период непрекъснато е живял на улицата, както и за твърдяното физическо и сексуално насилие и опита за самоубийство. Съдът обаче приема за установено, че той е престоял две денонощия (от 19 до 21 април 2000 г.) пред вратата на центъра за кандидатстване за убежище. 47-49. Като отбелязва, че жалбоподателят не се е възползвал от средствата, посочени от правителството, Съдът намира, че властите са узнали за нуждите му едва когато той се е явил пред вратата на центъра на 19 април 2000 г. Те са му осигурили приемане два дни по-късно, поради което не може да се заключи, че са се отнесли с безразличие в несъвместимо с човешкото достойнство положение на тежки лишения или нужди. Следователно жалбата е явно необоснована и следва да се отхвърли съгласно чл. 35, §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията. В светлината на това заключение и на обстоятелствата в случая, Съдът не намира за необходимо да разгледа оплакването по чл. 2. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 456 Kb. Сподели с приятели:
|