С какво ще ме промени работата?

есе

специалност Маркетинг,

втори курс в УНСС

Скоро един приятел ми разказа за една негова интересна... среща (ако може да се нарече “среща” ) с един странен човек. Странен, защото се оказал изключително интересна личност и странен, защото никак не се вписвал в традиционното разбиране за интересна личност. Та... този човек продавал вехти книги. Сещате се, от онези, които миришат на мухъла и нехайството, присъщи за някогашните им собственици. Този човек изглеждал доста окаян, едва ли имал що-годе прилично жилище, нито пък имал осигурена прехрана три пъти в деня. Въобще животът му никак не бил здравословен, нито пък особено “уреден”. Поне не в този смисъл, в който го разбират повечето от нас. Този човек обаче бил щастлив дори само когато опитвал някоя вкусна хапка или отпивал глътка алкохол. Защото за разлика от нас, които често поемаме по-големи количества от вкусната храна, отколкото са ни нужни, за да й се насладим, той умеел да цени всеки миг на щастие. Замисляли ли сте се колко време прекарваме в префучаване през настоящето, вместо да пуснем корен в конкретния миг, да поемем глътката въздух и да си кажем “аз живея сега, не в миналото и спомените си, не в очакванията си и страховете си от бъдещето”? Времето и работата ни ли ни променят дотолкова, че забравяме за настоящето си? А именно и само в настоящия момент човек умее да чувства щастието, на което всеки уж посвещава дните си. Но... както и да е...

Споменавам за тази история, защото тя ме наведе на мисълта за заниманието на този човек. Той е щастлив, че продава книги и преди да продаде коя да е от тях, е имал достатъчно време да опознае всяка една, нейното съдържание, вид, миризма, дори може би историята й. Кой друг продавач има желанието да опознае еднотипната си стока, да се замисли за смисъла на съществуването на всеки чифт чорапи или жилище, които иска да продаде? И... дали онзи мизерстващ интелектуалец е обичал да чете още преди да измисли това средство за припечелване или е започнал да чете след като се е захванал с него? Работата ли го е променила до толкова, че да не цени всичко, което ние търсим, за да се чувстваме доволни и добре – храна, подслон, сигурност, място в обществото. Или си е бил такъв – странен (този път странен като “неразбираем”) още по рождение?

Трябва да призная, че аз не разбрах що за щастие е щастието, което бил изпитвал онзи продавач на книги. Не бих могла да се чувствам така удовлетворена, като него, когато ми липсва толкова много. Но все пак аз съм дете на съвременното икономическо общество. Свикнала съм, че всичко има пазарна стойност... за съжаление и някой душевни състояния. Като удовлетворението от работата.

Има толкова други хора, на които бих обърнала внимание аз, когато на свой ред се шляя из града. По определени улици срещаш главно костюмирани хора, облечени по бизнес етикет. Изключително се възхищавам на младите жени с елегантни костюми, високи обувки и красиви дамски куфарчета, побиращи половината от живота им – работата им. Сигурно искам някой ден да бъда една от тях. Но всички тези хора винаги бързат. Винаги са сериозни и много рядко са обути в удобни обувки - от този тип обувки, за които да не те е яд, щом някой минувач стовари калния си крак върху тях. Те със сигурност са доволни от реализацията си, но не достатъчно, че да спрат да бързат – те искат повече от живота си - от деловия си живот - и знаят, че е в техни ръце да го постигнат. Несъмнено преди известно време те са били същите като мен сега. Леко нехайни студенти, с глави, пълни с мечти, големи амбиции, твърда воля за учене ( главно предсесийно), и любопитни към всичко скъпо, което някой ден ще могат да си позволяват сами. И когато животът ти те отведе там, където си искал – например в някоя лъскава офис сграда, започваш да се променяш. Първо това се случва с гардероба, после с приповдигнатото ти нехайно настроение, следва свободолюбието ти и бунтарството ти и... ето, че ако си омесен от добра кайма, от теб излиза сериозен, зрял човек, на когото може да се разчита.

Сигурно на всеки сериозен, зрял човек, прочел тези ми размисли, аз ще се сторя едно наивно и все още зелено хлапе, търкащо студентските скамейки. Така е. За сега единственото, което ме променя и ми дава храна за размисли, е следването ми и не опитът. А всичко ни променя, всичко, през което преминаваме, всичко което допуснем да изпълни графика и мислите ни. Промяната, която ни носи я следването, я работата, я интересите и познанствата ни, е отчасти пожелана и съзнателна. В другата си част обаче е слабо предвидима и понякога неприятна. Например какво следва, когато напредваш в образованието си? Сигурно ако то не ме караше да демонстрирам интелектуалното си развитие чрез поведение и думи, щях с най-голямо желание да обличам несъчетаеми шарени парцалки, да крещя с цяло гърло по клубове, да изпълвам деня си с телефонни разговори и да следя всички анимации по кабеларките ( и сега правя последното, когато ми остава време). Но няма как. Всичко, до което решиш да се докоснеш, те променя.

Кой знае какво ще се случи с мен, когато, а това ще е съвсем скоро, започна на свой ред работа. Бих искала да имам усещането за пълноценно съществуване и любовта към “стоката”, която имал онзи книгопродавач, за когото ми разправяше моя приятел. Но определено бих искала и да имам пари и сигурност в живота си, за разлика от него. Затова, когато започна да търся работата си, ще се постарая да попадна някъде, където промените, които ще настъпват в мен, ще ме правят не по-малко щастлива и много по-удовлетворена от самата себе си.

Има много качества, които човек е хубаво да изгради у себе си, а това става най-добре чрез работата. Всеотдайност и отговорност, общуване с хора с различни от твоите виждания, здравословна конкуренция и изграждане на приятелства тогава, когато ще има и йерархия, и състезание между теб и колегите ти. Изключително уважавам всеотдайните хора с взискателно отношение към работата си, хората, които вършат това, което умеят, с удоволствие и не живеят в офиса и извън него “отбивайки номера”. А усещането за уважение е галещо и топло усещане. То е градивна сила, подтикваща те да развиваш способностите си и да имаш вяра в хората, по чиито стъпки вървиш. Уважението, за жалост, не се среща на всяка крачка. Незнайно защо признанието за нечии чужди качества понякога кара човек да се чувства малък, наместо растящ, унижен, наместо привилегирован от това, че има пример за подражание.

Това е пътят на промяната, която бих искала да изживея, когато избера и бъда избрана за дадена служба. Това е промяната, която ще търся и подпомагам у себе си. Но си давам сметка, че има още толкова неща, които не познавам и не мога да предвидя, толкова фактори, които влияят върху вярата ти в хората и в бъдещето, върху здравия ти дух и жизнерадостта ти и малко по малко те превръщат в изморен човек, забравил защо е избрал да върши това, което върши и какво е обичал да прави тогава, когато е има свободно време да го прави. Такова описание подхожда на традиционното разбиране за работохолик. Но аз съвсем нямам предвид само работохолиците. Последните десетилетия тук се налагаше да си работохолик, за да преживяваш като обикновен човек с т.нар. “средни доходи”. Може би за това вярата в бъдещето на много мои колеги се е изпарила още докато са растели и са наблюдавали какво се случва с родителите им. Може би за това много бивши съученици работя и учат (двете дейности винаги вървят свързани) в страните, чиито език са изучавали през средното си образование и дори през акъл им не минава, че тук биха могли да оцелеят по по-приемлив начин. Тази тъмна картина обаче започва да избледнява напоследък. Дали заради реално подобрени перспективи, дали заради оптимистичната нагласа на Младостта ни. Защото нито една Младост не би допуснала дори да й мине през ума възможността на скотско съществуване и жълти стотинки в джоба; или за живот и дом под наем и почивка на морето за три дни в годината. Но все още има и сигурно ще има мои връстници, които никога не са познавали Младостта си, а е било нужно от малки да бъдат зрели и отговорни продавачи по пазарски сергии – умни млади хора, които понастоящем лъскат скамейките на чужбинските университети на цената на нощи на труд в разни фабрики и заводи. Ето така ги е променила тях работата. И ето така са виждали те работата да променя родителите им.

Но и да си успял, и да си печелил, и да си доволен от служебния си статус, от уютния си дом, от лятната почивка в чужбина и от банковата си сметка, пак се случва да съжителстваш в едно тяло с крайно нерадостен човек. Той усеща болката в кръста от седенето по цял ден, гледа снимката на семейството върху бюрото си по-дълго време, отколкото прекарва с него, и преживява всеки работен ден с главоболие и стремеж за признание, а всеки почивен ден в уморени мисли за делови ангажименти и нездрав сън. Докато следваш начертания път в един миг се обръщаш назад и вече не виждаш как е започнало всичко, какъв младежки блян те е накарал да избереш съдбата си. А когато продължиш напред, в далечината не виждаш нищо конкретно, нищо което да те накара да спреш или пък да продължиш. Нищо, което да изтръгне от теб нещо друго освен безразличие, камо ли пък да ти напомни за удовлетвореността, за която мислеше, че си се борил до днес.

Сега се сещам за един човек, който все пак се е спасил от тази съдба – онзи книгопродавач.

Не знам как да избегна тези отрицателни промени, които твърде често спохождат модерния човек в модерното общество, където пазарната икономиката е залегнала не само в цивилизацията ни, но се е вкоренила и в ценностната ни система и модел на мислене. Може би по-възрастните от мен, както се казва, знаят, но вече не могат, а аз няма да знам, поне докато все още мога. Това гласи песимистичната версия. Както обаче вече казах, моята Младост познава тази версия единствено от сухата теория и няма намерение да ми позволи да я приема за неизбежна.