РЕДКИ ПАЯЦИ И ЗАБРАВЕНИ ПИСАНИЯ

277
в Средния изток в продължение на почти 3000 години, но последният човек, който можел да го разчете, вероятно е умрял в началото на I хил.сл.Хр.
Оттогава обитателите на региона често са се натъквали на такива надписи върху паметници, стели, древни руини и счупени глинени съдове, но никой не е имал представа как да разчете странните ъгловати драскулки — и доколкото знаем никой не е и опитвал. Клиновидното писмо привлича вниманието на европейците през 1618 г., когато испанският посланик в
Персия е разглеждал останките от Древен Персеполис, където вижда надписи, които никой не успява да дешифрира. Тази информация бързо се разпространява сред европейските умни глави и възбужда любопитството им. През 1657 г. европейски учени публикуват първата транскрипция на клиновиден текст от Персеполис. След него се публикуват още и близо два века западните учени се опитват да ги разчетат. Никой не успява.
През 30-те години на XIX в. британски офицер на име Хенри Роулинсън е изпратен в Персия, за да помогне на шаха в организирането на армията му по европейски модел. В свободното си време Роулинсън пътува из Персия и един ден местните го завеждат до скала в планината Загрос, където той вижда огромния Бехистунски надпис. С височина около 15 метра и ширина
25 метра, той бил изсечен високо на скалата по заповед на цар Дарий I около
500 г.пр.Хр. и представлявал клиновиден текст на три езика — староперсийски, еламски и вавилонски. Надписът бил добре познат сред местното население, но никой не можел да го разчете. Роулинсън осъзнава, че ако го дешифрира, това ще направи възможно разчитането на много надписи и текстове, вече открити из Средния изток, и ще открие път към опознаването на древен и забравен свят.
Първата стъпка при дешифрирането е изготвянето на точна транскрипция, която може да бъде изпратена в Европа. Роулинсън рискува живота си с тази цел, изкачвайки се по стръмната скала, за да изкопира странните букви. Той наема неколцина местни жители, за да му помогнат, като най-важна е ролята на кюрдско момче, което достига до най-недостъпните части, за да изкопира горната част на надписа. През 1847 г. проектът е успешно изпълнен и в
Европа е изпратено цялостно и точно копие.
Роулинсън обаче не се задоволява с това постижение. Като армейски офицер той бил постоянно зает с военни и политически мисии, но всеки свободен момент посвещавал на опити да разчете надписа. Изпробвал метод след метод и накрая успял да дешифрира онази част, която била на староперсийски. Това било най-лесно, защото той не се различава много от модерния персийски, който Роулинсън владеел. След като значението на част от надписа било известно, вече съществувал ключ към тайните на частите, изписани на еламски и вавилонски. Една огромна врата била отворена и от нея към нас нахлули древни, но изпълнени с живот,

278
гласове — глъч от шумерски пазари, речи на асирийски царе, спорове на вавилонски чиновници. Без постигнатото от модерните европейски империалисти като Роулинсън нямаше да знаем почти нищо за съдбата на древните империи от Средния изток.
Друг виден учен с имперски дух е Уилям Джоунс. Той пристига в Индия през септември 1783 г., за да служи като съдия във Върховния съд на Бенгал.
Той бил очарован от чудесата на Индия до такава степен, че още през първите шест месеца от своя престой основава Азиатското общество — академична организация, чиято дейност била посветена на изследването на културите, историята и обществата на Азия и в частност на тези в Индия. След две години Джоунс публикува Санскритският език, изследването, което е в основата на сравнителната лингвистика. В тази книга той посочва удивителните сходства между санскрит, древния индийски език, на който се изпълнявали свещените индуистки ритуали, и гръцкия и латинския, както и сходства между всички тези езици и готския, келтския, староперсийския, немския, френския и английския. Например на санскрит
„майка“ е „matar“, на латински е „mater“, на келтски е „mathir“. Джоунс предполагал, че всички те имат общ произход и са се развили от един и същ — забравен днес — древен език. Така той за първи път идентифицира онова, което днес познаваме като индоевропейска езикова група.
Изследването му е основополагащо не само заради смелите (и точни) хипотези, изказани в него, но и поради прегледната методология, която
Джоунс разработил, за да сравнява езиците. Тя се възприема и от други учени, позволявайки им систематично да изследват развитието на езиците по света.
Лингвистиката била ентусиазирано подкрепяна от европейските имперски държави. Те вярвали, че за да се управлява ефективно, е необходимо езиците и културите на техните поданици да бъдат овладени. Британските офицери, пристигащи в Индия, прекарвали три години в колежа в Калкута, където наред с английското право изучавали индуистко и мюсюлманско право, заедно с гръцкия и латинския учели санскрит, урду и персийски и освен математика, икономика и география се запознавали с тамилската, бенгалската и индустанската култури. Изучаването на лингвистика било изключително ценно за разбирането на структурата и граматиката на местните езици.
Благодарение на работата на хора като Уилям Джоунс и Хенри Роулинсън европейските завоеватели познавали своите империи много добре — много по-добре от всички предходни завоеватели и дори от самото местно население. По-добрата осведоменост носела очевидни практически предимства. Без подобно знание би било невъзможно толкова малко на брой британци да управляват, потискат и експлоатират стотици милиони индийци

279
в продължение на два века. През XIX в. и в началото на XX в. по-малко от
5000 британски офицери, между 40 000 и 70 000 войници и може би около
100 000 представители на бизнеса и търговията, както и техните съпруги и деца са достатъчно, за да управлявават близо 300 милиона индийци
89
.
Но тези практически предимства не са основната причина, поради която империите финансират изследвания в областта на лингвистиката, ботаниката, географията и историята. Не по-малко важен е фактът, че науката осигурява на империите идеологическа легитимация. Модерните европейци вярват, че придобиването на ново знание винаги е нещо добро.
Фактът, че империите генерират постоянен приток на ново знание, създава облика им на прогресивно и позитивно начинание. И днес историята на науки като географията, археологията и ботаниката не могат да не отбележат, дори индиректно, колко важно за развитието им е било европейското имперско начинание. В историята на ботаниката не се разказва за страданията на австралийските аборигени, но обикновено имената на
Джеймс Кук и Джоузеф Банкс се споменават с добро.
Нещо повече: новото знание, натрупано от империите, дава възможност, поне на теория, да бъде облагодетелствано подчиненото население с плодовете на „прогреса“ — медицина, образование, железопътни линии, канали, осигуряване на справедливост и просперитет. Империалистите претендират, че техните империи не са огромни механизми за експлоатация, а по-скоро алтруистични проекти, осъществени в името на неевропейските народи — по думите на Ръдиард Киплинг това е „бремето на белия човек“:

Изтегляне 4.7 Mb.

Сподели с приятели: