Съкровища на снега

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лятото премина в есен. Кравите се върнаха от планината, втората коситба беше прибрана. Един есенен ден Анет заведе Дани с неговата каручка нагоре към леските и те напълниха кошниците си с лешници. Дани от ден на ден ставаше все по-висок и през октомври обущарят трябваше да му направи нов чифт обувки. Той ходеше на забавачка всеки ден. Господин Бюрние плащаше на две големи момчета по един франк на седмица да го докарват у дома с каруцата.

Отново идваше Рождество; снегът бе натрупал повече от 30 сантиметра върху покрива на къщата и бащата трябваше да направи пътека от вратата на двора до главната пътека за шейна. Малкият поток мълчеше замръзнал. Малката струя на водопада падаше върху речните камъни приглушена от снега, а наоколо по скалите белите ледени висулки бяха като блестящи саби. Анет и Дани тръгваха на училище с шейна всяка сутрин при звездна светлина, но се връщаха под ярките лъчи на слънцето от едно дълбоко синьо небе. Снегът блестеше като скъпоценни камъни.

Рождество беше много специално време за Дани, тъй като всички големи събития в живота му се бяха случили на Рождество. Майка му беше умряла на Бъдни вечер, и въпреки, че Дани никога не беше я познавал и не чувстваше отсъствието й, все пак той схващаше някаква скръб по лицето на баща си и чувстваше специалната му нежност към него и Анет. Дани беше получил всичкото майчинство от което се нуждаеше от баба и Анет, и единственият път когато той се сещаше за мама беше, когато баба четеше за Небето в Библията. Тогава той втренчваше погледа си в снимката на стената и мислеше, че когато дойде време за него да влезе през Златните Порти ще бъде мило да види това добро лице, което така прилича на Анет, да го търси и да му се усмихва за добре дошъл. Това беше също неговият рожден ден и тази година той стана на шест. Той беше мислил дълго време за това как ще бъде на шест години и очакваше да се събуди съвсем ново момче на сутринта след Бъдни вечер. И така той беше малко разочарован, лежейки на топло в тъмнината, че не се чувства по-голям или по-силен, или по-царствен отколкото предния ден. След това си спомни, че ще отиде да види Рождествената елха в църквата, а и баба беше направила специален кейк за рождения му ден. Е, след всичко това нямаше място за разочарование.

И разбира се, според Дани, Рождество беше рожденият ден на Клаус. Всъщност не беше рожденият ден на Клаус, защото Клаус трябва да е била поне на две седмици когато се промъкна в обувката на Дани, но Дани не беше мислил никога за това. За него Клаус се беше появила рано сутринта на Рождество, направо от една шейна с елени. Рождествена бяла топка, произлязла от звездите и снега. Анет купи за 20 ст. червена панделка от селския магазин и Клаус се разхождаше през Рождествения сезон с голяма фльонга на врата. Изглеждаше много красива, но лесно се дразнеше. Беше готова да драска всеки, който й обръща внимание.

Но най-вече беше рожденият ден на Господ Исус и въпреки, че Дани не говореше много за това, той мислеше много. Той знаеше, че споделя рождения си ден със съвършеното Дете и това го правеше особено щастлив.

„Какво да дам на малкия Господ Исус за рождения Му ден?" беше попитал той, опрял лактите си на коляното на баба и гледайки право в лицето й.

„Ти можеш да Му дадеш за подарък себе си," беше отговорила баба, като за момент спря да плете. „Ти също можеш да Го помолиш да те направи едно много любящо и послушно момче. Това ще Му направи удоволствие повече от всичко друго."

И така през празника Дани се опита да бъде любящ и послушен, за да се хареса на Детето, Чийто рожден ден той споделяше и любовта му преливаше към всички. Той подреди работната кутия на баба, избърса чиниите вместо Анет; след обяд отиде в обора при всяка една от кравите шепнейки Рождествени послания в мъхестите им уши. В края на деня, когато коленичи да се моли, той пошепна, „Господи Исусе, надявам се, че направих щастлив рождения Ти ден."

И понеже добрите деца са винаги щастливи, Дани има чуден рожден ден. Вечерта, когато трябваше да се облекат и слязат до църквата, неговото щастие беше пълно.

Най-напред се вози на шейна, притиснат между татко и Анет и студеният въздух му даваше чувството, че няма нос. Беше почти пълнолуние и снежните планини изглеждаха като сребро. Всички дървета в гората бяха натегнали от снега и по-ниските клони трептеха като минаваха стремително покрай тях, посипвайки   със   сняг   малката   качулка   на   Дани.

Гладкият твърд звук на шините на шейната, която летеше надолу към селото беше вълнуваща музика. Обгърнат с две ръце от Анет, той се чувстваше на топло и сигурно място вън в нощта на този чуден, сребърен свят.

Излезли от гората, те минаха през едно неравно мостче и продължиха надолу през последната ливада. При последното спускане те видяха малката църква осветена от стотици свещи. Светлината идваше от прозорците и вратата. Видяха загърнатите фигури на селяните да се поздравяват пред портала. Когато влязоха вътре, Дани премигащ и пламнал от внезапна топлина, беше отнесен в ръцете на татко и поставен на предната скамейка до другите деца от забавачката — тридесетина деца с порозовели бузки, с вълнени качулки, които гледаха с отворени уста към елхата; само преди три дена тя е била отрупана със сняг в студената гора близо до къщата на Дани. Сега беше украсена, покрита и блестяща от гирлянди, портокали, шоколади и блестящи медени мечета.

Дани беше доволен и седна отпред, отчасти защото можеше да види елхата и отчасти защото можеше да види своята картина. Тя беше окачена зад амвона — много голяма картина на Добрия Самарянин. Тя висеше в дървена рамка и е била нарисувана от прочут швейцарски художник. Дани обичаше благото лице на Добрия Самарянин и малкото магаренце; но най-много от всички обичаше грамадното Сент Бернардско куче, което припкаше около тях. То приличаше съвсем на Рудолф, Сент Бернардското куче, което караше колата с мляко около пазарския площад — всъщност то принадлежеше на млекаря, но всички малки деца в селото мислеха, че е тяхно... Те се качваха на гърба му и прегръщаха жълтата му шия. Кучето ги ближеше и буташе, но ги търпеше като че ли са тълпа непослушни кученца. Затова всяко малко дете в селото обичаше да ходи на църква и да гледа картината за Добрия Самарянин с Рудолф припкащ покрай Него.

Първо, по големите ученици изпяха Рождествена песен.  Това беше една нежна, тъжна песен,  която Майката Мария пее на спящото дете: Спи, спи на скута ми; О малък Исусе, затвори очи!

Анет я пееше с другите и мислите й отхвърчаха назад към онова Рождество, когато тя за пръв път държа Дани в своите ръце. Колко добре дошъл беше той и как бдяха те над него — и никой не беше посрещнал малкият Спасител освен майка Му. „Те Го поставиха в ясла; защото нямаше място за него в гостилницата."

Песента свърши, по-големите деца се върнаха обратно по местата си и малките от забавачката излязоха напред. Дани остана назад защото с патериците не се ходи така бързо както със здрави крака обути с вълнени чорапи и обувки; но те го почакаха да стигне до мястото си с едно последно подскачане и да обърне своето лъчезарно лице към тях.

Тиха нощ, Свята нощ! Виж Витлеемската светла звезда, Мъдреци води от чужда страна.

Дани погледна към светлата звезда на върха на елхата и я видя да се отразява върху медените мечета по-долу. Той забрави какво пееше защото се чудеше кое мече ще бъде негово. Едно от тях, което изглеждаше, че се смее — случайно хлебарът беше изкривил муцунката му. Дани мислеше, че би предпочел него и му се усмихна на свой ред.

Щом малките се върнаха по местата си поглеждайки назад към елхата, старият пастир се покачи на амвона. Той беше пастир в това село вече 45 години и всички го обичаха. Той беше прегърбен, а кожата на лицето му обгоряла от слънцето, защото той още се изкачваше в планината по всяко време да посещава пръснатото си стадо. Брадата му беше толкова дълга и бяла, че Дани, цял зает с елхата, го взе за Дядо Мраз и се чудеше защо носи черно облекло вместо червено.

Пасторът огледа хората, които обичаше и познаваше по име и по душа. Той беше много стар човек — това можеше да бъде последното му Рождествено послание. Той се моли, да може да каже думи, които няма да се забравят.

Анет слушаше по-скоро сънливо разказът, който познаваше добре, а умът й се отвличаше по други неща, докато старият човек изведнъж повтори думите, които винаги я бяха преследвали всяко Рождество от онази нощ, когато си беше въобразила, че е майката Мария и всички врати бяха затворени за нея. „Нямаше място за тях...! нямаше място за Него!" По бавния начин на много старите хора, той повтори три пъти, и всеки път Анет мислеше, че думите стават по-тъжни. Колко бързо тя би отворила своята врата!

„И все пак," продължи старият пастир, „тази вечер Спасителят още стои при затворени врата — има още сърца, които никога не са Му дали място. Ето какво казва Той:

„Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, Аз ще вляза..."

„Какво ще направите за Него това Рождество? Ще отворите ли вратата или ще Го оставите отвън? Тези тъжни думи ще бъдат ли казани за теб, „Нямаше място за Него"?"

„Бих искала да Го помоля да влезе," мислеше си Анет — „чудя се какво значи всичко това. Пастирът говори да Го помолим да влезе в нашите сърца. Чудя се дали да Го помоля да дойде в моето сърце."

За момент Анет помисли, че това е добра идея и погледна наоколо да види дали и други хора мислеха така. И като погледна наоколо изведнъж забеляза Люсиен седнал от другата страна на църквата с майка си и сестра си.

Щом ги видя тя усети, че не може да помоли Спасителя да дойде в сърцето й защото сърцето й бе така изпълнено с омраза към Люсиен — разбира се Спасителят не би дошъл в едно гневно и непростително сърце. Или трябва да прости и бъде сърдечна или Господ Исус ще трябва да стои отвън.

А тя не искаше да прости и да бъде любезна. Още не. Имаше и нещо друго. Тя беше счупила резбата на Люсиен и го беше измамила да мисли, че е котката и го беше лишила от наградата. Ако Господ Исус дойдеше в сърцето й, Той ще й припомни за това, и тя не искаше да слуша.

Проповедта свърши, но тя не чу много от нея, защото беше заета със собствените си мисли. Толкова беше заета, че Дани трябваше да я смушка, за да разбере, че е време той да излезе напред и да получи своето мече.

Църквата се изпълни с тихо шумолене и малките излизаха напред до елхата. Господин Пиле, дърварят раздаваше мечетата. Дани дръпна енергично ръкава му и посочи на върха мечето, което се смееше на Рождествената звезда.

„Моля ви се, искам това" пошепна той, „което е отгоре; моля ви се много го искам!"

И поради патериците и защото беше Рождество, господин Пиле, дърварят, приближи стълбата, помести децата с голяма трудност и неудобство, махна долните светлини, покачи се и откачи мечето, което Дани искаше. И Дани беше отведен у дома в звездната, снежна нощ с избраното мече, което притискаше до себе си; всеки път като погледнеше тази весела муцунка той се кискаше радостно, като че ли той и мечето му имаха помежду си нещо свое, весело за което никой не знаеше.