ГЛАВА 3 ОТНОШЕНИЯ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ С ДЪРЖАВАТА. БЪЛГАРСКИТЕ ПРОТЕСТАНТИ И ОБЩЕСТВЕНО - ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА СТРАНАТА

3.1. СТАТУТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ЦЪРКВИ В РАЗГЛЕЖДАНИЯ ПЕРИОД

Основна нормативна база за религиозната свобода е Търновската конституция, която макар, че прогласява Източното православие за официална държавна религия³, в своята глава 12, дял 7 - "За свободата на печата", в чл. 79 и чл. 80 обезпечава свободата на идеите, словото и тяхното разпространение, което включва и религиозните вери. В действителност Търновската конституция предвижда, в чл. 40, свобода на вероизповеданията, стига техните обряди да не нарушават съществуващите закони, като чл. 41 допълва, че българските граждани не могат поради религиозни убеждения да отбягват изпълнение на задължения по съществуващите закони.

Диференцията между господстващото изповедание и разрешените такива е подсилена от чл. 42, който гарантира право на самоуправление на инославните християни, но “под върховния надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат по този предмет”. Такъв надзор за Българската православна църква не е предвиден, като въпреки това държавата многократно се намесва в администрирането на църковната дейност⁴.

Предвиденият в конституцията закон за инославните християни не е изготвен и протестантските общности са администрирани по действащото в страната законодателство, като в това отношение техните служители са приравнени със свещенниците на господстващата църква. Направеният от д-р Стефан Цанков преглед на законодателството в Царство България⁵ дава добра представа за дейностите на църквите и техните служители, които са засегнати в българското законодателство. Така според закона за въоръжените сили⁶, чл. 15, и Правилника за уреждането на трудовата повинност⁷, чл. 10, пастирите на протестантските църкви се освобождават от съответните задължения.

Българското законодателство осигурява значителни данъчни облекчения за религиозните институции и техните свещенослужители, от които се ползват и протестантските църкви. Тези проблеми са засегнати в Закона за данък на сградите⁸, чл. 2, ал. 2-4, Закона за поземления данък⁹, чл. 2, ал. 2-4, Закона за данъка от имоти придобити по безвъзмезден начин¹⁰, чл. 5, ал. 4, Закона за митниците¹¹, чл. 7, ал. 8, 21 и Закона за данъка върху общия доход¹², чл. 1, ал. 8, чл. 4.

Друга съществена част от българското законозателство е осигуряването от страна на държавата на специална “закрила на честта, мира и сигурността в упражняване култа и недосегаемостта на култовите места, сгради и лица ... на всички изповедания в страната”¹³. Тази материя е разгледана в Наказателния закон¹⁴, чл. 173-175; чл. 204; чл. 236, ал. 2; чл. 248, ал. 2; чл. 266, ал. 2; чл. 205; чл. 206; чл. 302; чл. 481; чл. 315; чл. 381; чл. 383; чл. 207 и в Закона за углавното съдъпроизводство¹⁵, чл. 603.

Протестантските пастири търпят същите законодателни ограничения, както православните свещинници, по отношение на възможността да бъдат избирани за народни представители, по силата на Избирателния закон¹⁶, чл. 47. Подобни ограничения са въведени и по отношение на участието на духовни лица в училищните настоятелства (чл. 97) и окръжните училищни съвети (чл. 151) според Закона за народното просвещение¹, като част от държавната политика за секуларизация на образованието.

Като цяло за протестантската общност цитираното законодателство е положително, защото по дух българското законодателство закриля религиозния живот в съгласие с чл. 83 от Търновската конституция, който гарантира свободата на дружествата стига “целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на ... религията”.

В същото време тези формулировки са твърде общи и без специфично законодателство, което да разгледа частните случаи и обезпечи свободата на съвестта в религиозен смисъл, могат да бъдат пренебрегвани при липса на добра воля от страна на управляващите.

Периодът, който е обект на настоящото изследване може да бъде разгледан на две части по проблема за отношенията евангелска общност - държава. Разделна граница е превратът от 19 май 1934 година, след която в българската държава доминира авторитарен модел на развитие, а Търновската конституция, като ценности и система за управление, е заменена от търсенето на нови такива в духа на модерните по това време в Европа авторитарни и тоталитарни идеологии.

Държавният орган, отговорен по религиозните дела, е Дир. изп. към МВнР. Пред този орган евангелските църкви са представлявани от религиозен представител, един за цялата протестантска общност. Самите църкви добиват законност чрез нормативни актове на Дир. изп., което е твърде несигурна база за тяхното правно положение, както ще се види нататък. Местните поделения на деноминациите съществуват чрез признаването им от централните ръководства, признати на свой ред от Дир. изп. Това обаче не е задължително правило, тъй като в продължение на годините някои местни общества създават солидни контакти с местната власт, изграждат свои лобита в нея и когато според устава на съответното вероизповедание статутът им е на юридическо лице (напр. Съборна евангелска църква), те се ползват със самостоятелна легитимност (напр. случая с Бургаската евангелска църква при пастир М. Ж. Марков).

Спецификата на евангелското движение в България е че поради факта, че не е традиционна религия в българските земи, то трябва да се стреми към непрекъсната експанзия, към печеленето на нови последователи и изграждането на нови общества. Това се дължи както на новозаветното разбиране, че християнското благовестие е дълг на всеки вярващ, така и на относителната малобройност на евангелистите. Липсата на нови последователи би обрекло евангелските общества на маргинализация и постепенно изчезване.

Точно този стремеж за пропаганда е основният сблъсък между властта и протестантите. Държавата може да приеме съществуването на инославни християни, поради необходимостта да се спазва свободата на съвестта, както и поради продължителността на тяхното съществуване, но не може да разбере и приеме тяхната активност в пропагандирането на вярата им.

В основни линии в първата част от периода отношенията евангелска общност - държавна власт са нормални в описаните граници. Религиозен представител на евангелските църкви за периода е пастир Д.Н. Фурнаджиев², утвърден от Дир. изп. с удостоверение Н-10200 от 19 юли 1919 година³. През целия изследван период ролята на религиозния представител непрекъснато ще нараства, като заслугата за това е на държавата, която го приема като единствен легитимен представител на евангелската общност.

В много отношения държавата оказва сътрудничество на църквите до 1934 година. Техните пастири са освободени от мобилизация през Първата световна война, църковните сгради са освободени от данък⁴, след разрушелното земетресение от 1928 година държавата подпомага с финансови средства⁵ възстановяването на някои църкви. Плод на това сътрудничество е участието на пастир Д.Н. Фурнаджиев в българската делегация в Париж през 1919 година за подписване на мирния договор⁶. Членове на евангелските църкви заемат високи държавни и дипломатически служби. Министър на благоустройството в правителството на Н. Мушанов е Георги Йорданов, дългогодишен народен представиттел преди това от БЗНС, деен член на евангелската църква в с. Априлци⁷. По време на управлението на Александър Стамболийски секретар на българската легация в Лондон, а после и вицеконсул в Ню Йорк е дългогодишният пастир на баптистката църква в Чирпан Запрян Видолов⁸. Редица членове на евангелски църкви заемат длъжностите кметове и помощник кметове на населени места. Това показва, че старите евангелски църкви са постигнали добри позиции в българското общество и успешно са се интегрирали в него.