У в о д 2 историография и изворов материал 4

У В О Д

Протестантската общност в България е една от най-слабо изследваните религиозни малцинствени групи в нашето общество. Този факт е отчасти обясним с тяхната относителна малочисленост (спрямо обществото като цяло), както и с незначителното влияние, което на пръв поглед оказват върху развитието на България. По-задълбоченото вникване в проблема обаче показва, че някои от ключовите моменти от развитието на българската нация преди Освобождението, като формирането на съвременния български език, борбата за църковна независимост, разгласяването на жестокостите при потушаването на Априското въстание, са тясно свързани с влиянието на протестанството¹.

Много по-сериозно внимание заслужава факта, че протестанството е тясно свързано с много от характеристиките на новото време и модерния свят - парламентарната демокрация, свободата на словото и събранията, толерантността към малцинствата (етнически, религиозни, обществени). На практика, много от предизвикателствата и стандартите, пред които новите национални държави са поставени в новата и модерна епоха по пряк или косвен начин, са свързани с протестантската ценностна система и светоглед.

Три от държавите, които се явяват определящи за световното развитие през новото време и модерната епоха са силно повлияни от различните модели на протестантизма - Великобритания, САЩ и Германия. Тяхното разбиране за общество, държава, междудържавни отношения, ценностна система, са в голяма степен повлияни и формирани под въздействието на протестантизма. Според забележителния социолог Макс Вебер² съвременната държава, икономика и ценностна система биха били невъзможни без влиянието на протестанството (едни от най-успешно развилите се държави в модерната епоха с огромно влияние на протестантизма са Холандия, Дания, Норвегия, Финландия, Швеция, Швейцария, Австралия, Канада). Показателно е, че точно този модел на обществено-политически и икономически отношения става един от определящите за облика на света през ХIХ век и първата половина на ХХ век.

България преживява по един драматичен начин организацията на своята държавност и своята модернизация. Тези сложни процеси за една огромна част от българското общество са чужди³. То трябва да възприеме институциите, които не са част от неговия исторически опит и трябва да поеме отговорности, да се справя с предизвикателства от организацията на обществото в модерния свят до отстояването на българската национална кауза в международните отношения и конфликти, в които главна тежест има конфликта между интересите на великите сили.

Българското националноосвободително движение преживява тежки разделения и кървави конфликти. България преживява две национални катастрофи губейки близо половината от земите, на които се е развил и доминирал българският етнос и давайки десетки хиляди жертви в тези неуспешни войни, преживява няколко преврата, бурен политически живот, като политическите репресии са обичайно явление, войнишкия бунт 1918 година, юнските събития и септемврийското въстание през 1923 година последвано от прикрита гражданска война. След 1934 година нормалният политически живот е премахнат и в страната е въведено открито авторитарно управление, като след нахлуването на германски войски в Съветския съюз, отново се води гражданска война в ограничени размери.

Тази динамика и трагизъм в развитието на България след Освобождението показват, че българското общество трудно се справя с предизвикателствата на модерната епоха, че в него действат силно противопоставящи се сили и често няма необходимата адекватност на сложните ситуации, в които страната трябва да отстоява своите интереси. В тази светлина едно изследване на протестантството в България придобива смисъл, надхвърлящ границите на конкретната религиозна общност.

Протестантството в нашата страна се развива почти изцяло благодарение на дейността на чуждестранни мисионери⁴. Това предполага, че неговите последователи и протестантските общества ще бъдат носители на ценности и съзнание (вкл. за обществено развитие) присъщо на обществата и държавите, от които пристигат мисионерите (в болшинството от САЩ, но има изключително интересно разнообразие)⁵.

Тук е мястото да направим едно необходимо уточнение. Протестантството не е единно като организация, а в много отношения и като догматика религия. Този факт е обясним, както с различните социални ситуации, в които са формирани реформаторските църкви, така и поради практиката на възникване на независими от държавата църкви, плод на религиозното търсене и опит на отделни личности или християнски групи, подчинен единствено на новозаветния модел на църква и богословие. Обществената среда и историческия контекст, в които лутеранството се развива в Германия през ХVI и се налага в Скандинавските страни, са различни от условията, при които англиканството се развива в Англия или калвинизма в Швейцария. От друга страна движенията на баптисти и конгрешани от ХVII век, методисти от ХVIII век и петдесятни от ХХ век трудно могат да бъдат обяснени само с обществено-политическите условия.

В случая с българското протестантство трябва да подчертаем, че мисиите, които образуват църкви и вероизповедания в страната, са изключително от независимите спрямо държавата църкви⁶. Единствено в САЩ, поради конституционното разделение на държава и църква и същевременно поради огромното влияние на евангелските църкви в американското общество, имат значително влияние и в обществения живот.

Поради този исторически контекст на тяхното възникване, протестантските църкви в България не търсят като своя цел овладяване на някакви властови механизми в държавата или пък каквато и да е форма на сливане с нея. Огромните усилия, които някои мисии полагат в областта на образованието, просветата, здравната култура и икономическия напредък нямат отношение към желание за роля в политическия живот или някакво участие във властта, а са свързани с религиозния дълг, така както мисионерите са го разбирали. Отношение към обществения живот има светогледа, който изповядващите протестантизъм носят и тук е пресечната точка между различните идеологии, които в определен момент взимат връх в българското общество от една страна и специфичните представи за обществен живот на българската протестантска общност. Това ще бъде и една от темите на настоящото изследване.

Въпреки единството в своя произход по отношение на независимостта от държавата, могат да бъдат проследени значителни нюанси в отношението спрямо държавата, дължащи се на разлики в религиозната етика, плод на конкретно религиозно търсене и опит сред различните протестантски вероизповедания в България. Тези важни различия ще бъдат разгледани при представянето на отделните църкви.

Настоящото изследване се простира върху периода между двете световни войни, като обхваща и някои моменти от годините на Втората световна война, поради светлината която хвърлят върху отношенията между протестантската общност и българската държава. Разглежданият период е наситен със събития от огромно значение за България. Първата световна война и Втората национална катастрофа, десетките хиляди загинали български мъже, осакатените и преживялите плен, съсипаното стопанство, първите случаи, когато българи водят сражения срещу българи, нанасят тежък удар върху българското национално съзнание и самочувствие.

В продължение на десетилетия, идеалът за национално обеденение вдъхновява българското общество и оправдава всякакви жертви и несгоди. Националното обединение се явява мощен интегриращ фактор за всички българи и тушира зреещите социални конфликти. Националната кауза се превръща във висш идеал на цялото общество, а на ниво отделна човешка личност действа като религия. Българските институции - цар, правителство, парламент, екзархия, армия, преса, партии, са обединени, въпреки различията във възгледите си, около тази цел. Крахът на националният идеал и преживяното унижение и страдание довежда до огромна промяна в ценностите и съзнанието на обществото. На мястото на интегриращата идея зейва своеобразен вакуум, който е изпълнен от най-разнопосочни тежнения - марксизъм от болшевишки тип, дълбоко разединено националноосвободително движение, изродило се в кървави междуособици, различни авторитарни тежнения от земеделски и буржоазен характер, прокрадва се зараждащата се фашистка идеология, налице е и откровено пораженчество, стигащо до отказ от национална независимост, но най-масово е отчаянието и покрусата, чувството за безпътност след преживяните жертви и крушения.

Тази следвоенна обстановка поставя и протестантската общност в нова ситуация. Обединено зад националната кауза до този момент, българското общество е склонно да гледа на протестантизма като разединяващ фактор, като пречка за постигане на набелязаните цели, виждайки в него потенциална причина за отслабване на българската кауза. Въпреки активното участие на представители на протестантската общност в националноосвободителните борби¹ това подозрение е доминиращо в отношението към протестантството.

Българите с готовност се възползват от всякакви образователни и културни придобивки от протестантските мисии², но имат достатъчно високо самочувствие от набелязаните цели и идеали. На практика неразривна част от така разбираната национална кауза е принадлежността към Българската екзархия. Претърпяното крушение, кара хиляди хора да потърсят осмисляне на живота си на лично ниво, разграничавайки държавното и обществено развитие от личното човешко щастие. Много повече хората са склонни да гледат на себе си като на личности, със свой индивидуален жизнен път, различен от дълга към общото и цялото. БПЦ, набрала мощ в борбата за независима българска църква и новобългарска просвета, разгърнала се в организираната националноосвободителна борба и опълченското участие в освободителната борба, укрепвала заедно с успехите и развитието на българската държавност, губи много от своята мощ и въздействие върху обществото. Причина за това са и процесите притичащи в европейското културно пространство, част от което е и българското общество.

Това дава възможност на хиляди хора да погледнат на протестантството в личен план, избирайки неговата ценностна система и преди всичко възможността за личен религиозен живот и преоткриването на Библията, върху която изключително градят своите доктрини всички протестантски църкви, за свой житейски път.

В периода след Първата световна война в България навлиза и едно мощно световно евангелско движение, непознато до този момент в страната - петдесятното, което именно поради акцента върху личното християнство и религиозен опит, ще постигне най-значителните успехи за протестантизма в България. От неговите среди ще се развие и единствената българска религиозна общност, която няма административни и финансови взаимоотношения с чужди мисии и представлява уникален опит от религиозна и социологическа гледна точка за България.

Нужно е да уточним, че предмет на настоящото изследване са само онези протестантски църкви, които са ортодоксални в своето богословие, т.е. считат за източник на учение и практика единствено свещеното писание на Стария и Новия завет и приемат общохристиянските традиционни доктрини в областта на христологията, сотирологията и есхатологията. Поради тази причина в изследването не е включена например Адвентистката църква с двете й течения в България, които нямат еднозначна позиция по основни християнски доктрини. Това разграничение се прави, въпреки външните прилики на тези организации с протестантските църкви, тъй като същностното при разглежданата материя е не формата, а идейното съдържание и произтичащото от него в живота на общността и отделния човек.

Накратко разглеждания период е времето, в което протестантските църкви в България ще постигнат пълна (конгрешанската и петдесятната) или значителна (методистката и баптистката) самостоятелност спрямо създалите ги чуждестранни мисии и ще проявяват в пълна степен своите специфики в развитието на общността и взаимоотношенията с държавата. Въпреки направените солидни опити за интеграция, през разглеждания период протестантските църкви преминават през допълнително диференциране, като се очертават ясно перспективи за растежи и успешно развитие пред едни и за застой и свеждане до формално и наследствено членство за други.