1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността

Вече през 60-те и 70-те години М.Фишбайн и Ф.Айзен внасят редица постановки в схващането за атитюда. Според тях изследванията показват, че нагласата е функция на знанията и вярванията (beliefs) за обекта и оценъчните аспекти на тези знания. Чрез традиционните скали за измерване на атитюди всъщност на субекта се представят разсъждения, а получаваният резултат е съгласие или несъгласие с тях. Двамата автори предлагат информационно-процесуален модел на социалната нагласа, в който тя се определя от сумата на произведенията на съжденията за характеристиките, притежавани от даден обект и оценките за полезността на същите характеристики.

Тези автори смятат, че действеността на нагласата е функция на убежденията за обекта, т.е. на субективната вероятност, че обектът има връзка с друг обект, ценност, цел и субективната оценка за тази връзка. Ако не се изучават комплексно отношенията между знанията (убежденията), поведенческите цели и възможното поведение, не може да се установи в действителност действеността на една декларирана нагласа. Фишбайн счита за продуктивно изучаването само на конкретни нагласи за конкретни поведения, т.е. да се стесни максимално обхвата на изследване. Според автори, анализиращи тази теория, в нея липсва процеса на сравнение и момента на избор. Ако този момент не е отчетен, това води до изкривяване на съотношенията между компонентите на нагласата и остава неразбран реалният процес на атитюдна промяна.

Колкото и да е критикувана, идеята за социалната нагласа изпълнява важни регулативни функции най-вече при стандартни и рутинни форми на поведение. Условието за възникване на една социална нагласа е едновременното наличие на конкретна потребност и конкретна ситуация, в която да се удовлетворява тази потребност. Регулативните функции на нагласата могат да се обобщят в няколко пункта: - нагласата се проявява като механизъм за осигуряване на устойчивия, последователен и целенасочен характер на дейността, на стабилността й във времето и насочеността й в непрекъснато изменящите се ситуации

Системата от социални нагласи е важна част от системата на личностни регулатори, но съвсем не е ядрото на личността.

№ 11 КОГНИТИВЕН ПОДХОД КЪМ МОТИВАЦИЯТА :

ТЕОРИЯТА ЗА КОГНИТИВНИЯ ДИСОНАНС

НА ЛАЙЪН ФЕСТИНДЖЪР
След Втората световна война в психологията се заражда неудовлетворение от класическите фройдистки и бихевиористки схеми за обяснение на регулацията на поведението, защото те оставят без внимание обширна сфера от характеристики на човека, каквато е сферата на човешките знания и когниции. Силните страни на предишните концепции започват да се превръщат в тяхна слабост, защото отличителна способност на човека е да интерпретира всичко, включително поведението си. Той намира оправдание за всяка своя постъпка, даже когато не може да обясни, твърди че действат несъзнателни мотиви, което е също оправдание, позоваващо се на недостъпни за контрола на съзнанието фактори. Оформя се ново разбиране за поведението на “обикновения човек от улицата”, което може да се резюмира в едно изречение: Знанията, с които разполага човек, предопределят насоките на неговото поведение.

В утвърждаването на това разбиране безспорен принос има Л.Фестинджър. Той формулира положенията на своята теория на “когнитивния дисонанс” през1957 г., като насочва вниманието към изясняване на връзките, които обединяват отделните знания (когниции) на човека в система. До появата на неговата книга “Теория на когнитивния дисонанс” в американската психология доминира бихевиористкото положение за абсолютното доминиране на стимулната диада “награда – наказание” при формирането и съхранението на поведенческите образци. Но в психологическите експерименти често се срещали случаи, когато участниците предпочитали алтернативата, за която получавали по-малка или никаква награда, което наложило обясняването на такива случаи.

Фестинджър взима за логическа предпоставка на своите разсъждения обстоятелството, че в системата от знания на индивида могат да възникват два типа отношения : на съгласуваност (консистентност) и на противоречивост (дисонанс) между отделните знания. Той приема за аксиома, че отношенията на съгласуваност в системата от знания е естественото психологическо състояние на човек и той активно се стреми към него. Алтернативният тезис става основополагащо положение на концепцията му. Състоянието на дисонанс възниква всеки път, когато индивидът притежава едновременно две знания (понятия, мнения), които са психологически противоречиви. Възникналият дисонанс има негативна подбудителна сила и човек се стреми да го отстрани, като въведе ново знание, съгласуващо двете първоначални или измени някое от двете знания, така че да минимизира психологическото противоречие. Познавателният дисонанс е предшестващо условие, водещо до организиране на дейност за неговото премахване, подобно на глада, който предизвиква действия за утоляването си. Пример може да се даде с пушенето. Пушачът знае, че пушенето предизвиква рак, но също знае, че пушенето е част от неговото “самоосъществяване”. Най-ефективното средство за премахване на дисонанса е спиране на пушенето, но някои търсят и намират различно решение : омаловажават се значението и достоверността на данните на пушенето и болестта, привеждат се примери с дългогодишни пушачи, които не са болни и др.

Фестинджър дефинира подробно състоянията на дисонанс и консонанс (съгласуваност) чрез въвеждане на допълнителните понятия релевантност и нерелевантност, съпротивление на изменението и др. Човек има в главата си множество знания, представляващи когнитивните елементи на индивидуалното съзнание. Ако единственото общо между два когнитивни елемента е, че се намират в главата на един и същи човек, то тези елементи са нерелевантни. Това значи, че между тях няма отношения на дисонанс или консонанс. Когато елементите са релевантни между тях може да съществува дисонанс или консонанс. Консонанс е налице тогава, когато от актуализирането на единия елемент психически (!а не логически!) следва другия. При дисонанс актуализирането на един елемент е съпроводено с актуализиране на елемент с противоположно значение. Релевантността и нерелевантността са относителни, защото могат да преминават една в друга. Съществуват четири типа дисонансни отношения :

1. 
   логическа несъгласуваност
   
2. 
   несъгласуваност с културните норми
   
3. 
   несъгласуваност между знания с различна степен на общност
   
4. 
   несъгласуваност с миналия опит.
   

Основната хипотеза на теорията е : Индивидът изпитващ състояние на дисонанс, ще се опитва да го премахне като търси ситуации, които го минимизират и да избягва онези ситуации, които го усилват. Това се постига с изменение на единия от дисонантните елементи или добавянето на ново знание, превръщащо дисонантните отношения в консонантни или нерелевантни. Този процес не е автоматичен, тъй като не всички елементи са еднакво податливи на промяна, като самата тя не е безболезнена, а предизвиква съпротива към изменението.

“Теорията на когнитивния дисонанс” привлича много поддръжници и през 1959 г. авторът получава престижната награда на Американската психологическа асоциация за теоретични постижения. През 60-те години понятието “когнитивен дисонанс” става привично в психологическата общност и се разпространява в американското обществено съзнание. Предприемат се множество лабораторни експерименти за проверка на постулатите на теорията в най-разнообразни аспекти, като най-подробно се изследват два типа ситуации : ситуацията на вземане на решение и ситуацията на проява на отстъпчивост.

Ситуацията, при която се избират алтернативи притежава три параметъра на избора:

1. 
   знанието, че се осъществява избор
   
2. 
   положителните атрибути (свойства) на избраната алтернатива
   
3. 
   отрицателните атрибути на отхвърлената алтернатива.
   

С други думи, когнитивен дисонанс има място тогава, когато човек извършва постъпка, за която няма достатъчно оправдания. Ситуацията на отстъпчивост се формира тогава, когато индивидът се включва в дейност, която противоречи на неговите ценности. Обективно това е ситуация на натиск върху индивида. Всички видове натиск могат да се разделят на две групи : заплаха от наказание и предлагане на награда. Тази ситуация се структурира от три параметъра :

1. знание за фактическото поведение по отношение на даден обект

2. личната нагласа към дадения обект

3. величината на очакваната награда или избягваното наказание.

Изследванията показват, че когато индивидът е принуден да изкаже публично своето мнение, след това то става по-устойчиво на атаки. Оказва се също, че без знание за някои други фактори, като например представата на изследвания за себе си (дали има високо или ниско самоуважение) е невъзможно да се правят точни предсказания на основата на теорията за дисонанса.

Отделен интерес представлява проблемът за получаването на награда. Изследванията показали, че интуитивната и прилагана от древността практика на даване на награда в замяна на желано поведение е добре да бъде диференцирана в зависимост от конкретните ситуационни обстоятелства. Първо трябва да се разграничат и преценят непосредствените и дългосрочни ефекти от даване на награда. Самите награди в психологическо отношение могат да бъдат външни (вещни) за личността – пари, социално признание, придобиване на власт или да са вътрешни, т.е. с изключително психични (емоционални) измерения – получаване на чувство за удовлетворение от собствените способности, интерес и удоволствие от самия процес на работа и т.н. Това е известно като разделяне на външни и вътрешни мотиватори. Прилагащият метода на наградите лесно попада под влиянието на “самопотвърждаваща се хипотеза” – Ако се счита, че външната награда е необходима, тя се въвежда, но това подрива вътрешния интерес към дейността, а дългосрочната последица е очакване на нови външни награди в по-голям размер. Затова прилагането и размера трябва внимателно да се преценят. За да не се допусне разминаване на намеренията и получаваните резултати, ако има вътрешен интерес към дадената дейност, величината на външната награда трябва да бъде определена така, че да е достатъчна само за подбуждане на действие и да се използва само в началните етапи като постепенно се снижава. Но външна награда е необходима, когато няма първоначален вътрешен интерес или когато осигурява нова информация за способностите на субекта и така повишава неговото чувство за компетентност.

Следващи изследователи внасят теоретични уточнения за отчитане на влиянието на повече фактори. Като фактор отслабващ дисонанса се посочва важността на несъгласуваните когнитивни елементи. Установява се следната зависимост на типа на съпоставяните знания: при маловажни знания дисонанса се игнорира от индивида; при средна важност се изменя по-маловажното от двете знания; при еднакво важни знания се изменят и двете; при крайно важни елементи несъгласуваността се изтласква извън съзнанието. Действието на този фактор определя поведението на личността при силен групов натиск. Ако групата е много важна за индивида, той ще промени мнението си, но ако проблемът е по-важен, ще обезцени значението на групата.

Друг такъв фактор е отношението на несъгласуваните когнитивни елементи към достигането на определена цел. Ако елементите са свързани с една и съща цел, най-вероятна е редукция на дисонанса, но ако елементите са свързани с различни цели е по-вероятно “съхраняване” на несъгласуваността. Трети фактор е личният стил на реагиране спрямо появата на дисонанс. Едни хора са “по-толерантни” към наличието на противоречиви знания в съзнанието си, а други държат на всяка цена в тяхната система от знания и мнения да няма противоречия.

Обобщавайки резултатите от многобройните експерименти, Р.Ейбелсън изтъква значението на т.нар. когнитивни правила. Тяхна функция е такава организация на информацията, която да носи полза на човека. За различните хора е характерна различна степен на пристрастност, пълнота на знанията и “преработеност” във вербални и други форми. Според него основен структурен елемент на когнитивната организация е т.н. “импликационна молекула” (терминът “импликация” в логиката изразява отношение, при което от настъпване на събитието А следва настъпване на събитието В). Импликационната e определен набор от положения, които събрани заедно се самосъгласуват в съответствие с определен принцип. Пример на пълна молекула е : “Иванчо обича Марийка, Марийка обича Гошко, Иванчо не обича Гошко.”. Молекулата е пълна, защото не ни е необходимо да знаем нищо повече, за да разберем ситуацията, освен подразбиращият се принцип – съперничество.

Ейбелсън описва пет свойства на импликационната молекула :

• 
  стремеж към завършеност;
  
• 
  стремеж да стане “лесно научавана”;
  
• 
  лесно съхранение в дълготрайната памет;
  
• 
  стремеж да се освобождава от несъгласуваности;
  
• 
  стремеж към запазване от разрушение или “самосъхранение”.
  

Положенията, формулирани от теорията за когнитивния дисонанс дават тласък на множество идеи в психологията и по-специално на появилите се през 70-те години идеи за личностна атрибуция.

№ 12 СИСТЕМАТА ОТ САМООЦЕНКИ И АЗ-КОНЦЕПЦИЯ НА ЛИЧНОСТТА
В процеса на своята дейност човек е принуден непрекъснато да оценява условията, в които тя се извършва, постигнатите резултати и възможните последствия. Така възникват различните очаквания на личността. С познавателното развитие на индивида качествата на личността му стават ключов изходен елемент при формирането на всички видове очаквания. В този смисъл общото описание на категорията “Аз” обхваща структурните характеристики и функционалните признаци на процеса на себевъзприемане при човека. Съвкупността от характеристики и признаци отразява същностната способност на човека да приписва значения и стойности на самия себе си, да изгражда абстракции за своето естество – изразява възможността за “мислен поглед отвън” и за разглеждане на психичните особености като обекти, по същия начин, по който се анализират останалите обекти от действителността.

Превръщането на качествата и способностите в самостоятелен обект на оценка е спонтанен и естествен процес започващ още в ранното детство. Възприятието на резултати от собствените действия и усилия подтиква детето към осъзнаване на собствените възможности за въздействие върху околната среда, т.е. оформят се специфични структури от знания, чийто предмет не са вече конкретните страни на обкръжаващата среда, а самото действащо дете. Така бавно и неотклонно се умножават специфичните знания за себе си, наричани в психологията самооценки. Те не се натрупват хаотично в индивидуалното съзнание, а се свързват помежду си и оформят цялостна система от знания за себе си. Самото формиране на системата от самооценки на личността следва общата закономерност на изграждането на системи от взаимосвързани знания, описващи основните характеристики на даден обект или явление. Тези системи в психологията са наречени “когнитивни схеми”. Мястото на една когнитивна схема в структурата на цялостния Аз се определя от няколко параметъра :

След като една когнитивна схема е сформирана в индивидуалното съзнание, тя веднага започва да повлиява процесите на преработка на постъпващата в съзнанието информация в две насоки :

1. При възприемането, запаметяването и съхраняването в съзнанието на постъпващата информация – от всички постъпващи данни за действителността, най-бързо и безпроблемно се възприемат онези, които съответстват с преди това усвоените знания. Именно противоречието между нови и стари структури от знания е основата на когнитивния дисонанс в съзнанието.

2. При преобразуването и реконструирането на информацията, закодирана в определена схема – вече структурираните знания се смесват с текущо постъпващите данни и така се формира актуалният образ на наличната ситуация, в която се намира даден субект. В зависимост от актуализираните схеми на Аз-а в различните индивиди, една и съща ситуация може да бъде осъзната при едни като заплашителна и опасна, а при други предизвикателна и привлекателна.

Отделните самооценки се различават по мястото, което заемат в структурата на Аз-а. Местоположението на дадена самооценка зависи от количеството на нейните взаимовръзки с останалите представи за себе си. Самооценките с множество връзки са с по-централно място и изпълняват ролята на “филтри”, пропускащи и интерпретиращи постъпващата информация, като с това оказват по-силно влияние върху насоките на последващото поведение. Самооценките разположени периферно са такива, които са с малко или никакви връзки с останалите и участват в интерпретации на данните на малък брой специфични ситуации.

Всяка самооценка интегрира в своето съдържание два елемента : познавателен и оценъчен. Познавателният включва знанията или представите за притежаваните от индивида характеристики (качества, умения, способности) и субективното очакване те да се проявят с дадена сила или честота в определена ситуация. Това очакване отразява увереността на субекта, доколко е в състояние да се прояви по съответния начин или да реализира определено поведение. Оценъчният компонент изразява субективната значимост на качеството, отразено в самооценката. Тази значимост може да е свързана с особеностите на наличната ситуация, но може да е и надситуитивна, т.е. да изразява негови устойчиви потребности, трайни интереси и ценности. В този смисъл, субективната важност на самооценката за личността е първата съществена нейна характеристика.

Втората характеристика, описваща дадена самооценка е нейното равнище. Свързана е с различната степен на развитие и израз на личностните качества, умения и способности – от пълно отсъствие до максимална изява. Така качествата станали обект на самооценка получават количествен израз на степента на своето наличие. Равнището може да бъде ниско, средно и високо, което съответно оформя и ниско, средно и високо равнище на самооценката по дадено качество у даден индивид.

Третата същностна характеристика на самооценките е тяхната адекватност. Известно е, че субективната представа за собствените качества често се разминава с реалната степен на тяхната изява в поведението. Когато е налице такова разминаване се говори за неадекватност на съответната самооценка. В зависимост от посоката на разминаване може да бъде неадекватно ниска или неадекватно висока самооценка. Неадекватно ниските самооценки са присъщи на лица с невротични и депресивни симптоми, а неадекватно високите и нереалистични самооценки се проявяват при лица с отчетлива хистерична тенденция. Най-благоприятният случай е субективната представа да съвпада с обективното положение в индивидуалната психика и тогава се обозначава като адекватна. Само личности с адекватна оценка изпълняват правилно планирането, организацията и регулацията на индивидуалните действия. Степента на адекватност се установява най-често чрез съпоставяне на субективното мнение за определено качество с мнението на добре запознати с оценявания хора, които имат представа за реалното равнище на притежаване на даденото качество.