Текстолингвистиката в края на ХХ век

Ключов момент в тази представа е дефинирането на езика като „социална семиотика“, като средство за социокултурно и етноспецифочно конструиране на картини на света. В рамките на езиковата общност се постулира наличието не просто на единствен хомогенен език, а на множество „езици“, всеки от които е социалногрупово, териториално и/или субкултурно формиран и използваем само в част от социалните контакти между членовете на общността. Всеки такъв „език“ се изгражда в определена дискурсна сфера и носи в себе си маркери на принадлежността си към нея – в значенията на лексикалните си единици, в набора от граматически средства, в произносителните норми, в характерните метафори и идиоми, в правилата за съставяне и използване на определени типове текстове. Комуникативната употреба на езика съответно се разглежда като социално обусловена семиотична практика.

Изследването на езика може да се определи като множественост на лингвистики без централна Лингвистика в ролята на теоретичен „законодател“: огромен брой теории и аналитични практики с различен обхват и с различна ориентация – системно-структурна, генеративистка, функционална, дейностна, прагматическа, когнитивна, психологическа, социологическа, антропологическа, ареална, историческа, експериментална и пр. – съществуват съвместно и конкретно, в интердисциплинарна отвореност една към друга и към направления извън езиковата сфера.

В рамките на лингвистиката се очертава една група дисциплини, които поставят в центъра на вниманието си проблематиката на цялостния езиков текст, схващан като материална проява на определен тип дискурс в конкретна комуникативна ситуация. Това мултидисциплинарно направление се регистрира под различни названия – наука за текста, теория за текста, анализ на дискурса, семиотика на текста, лингвистика на текста, текстуално ориентиран анализ на дискурса, лингвистичен анализ на дискурса и др. Най-информативно и еднозначно е названието текстуално ориентиран анализ на дискурса. Представителни за направлението са текстолингвистиката, критическата лингвистика и лингвистичният анализ на дискурса. Основен обединителен белег е текстоцентризмът, поставянето на цялостния езиков текст във фокуса на теоретичния и аналитичния интерес. Всяка от дисциплините на свой ред асоциира около себе си и други по-частни или по-отдалечени от основната проблематика на дискурса и текста изследвания.

В един по-глобален план текстуално ориентираният дискурсен анализ се развива в пълно взаимодействие със социологически ориентирания анализ на дискурса, който обединява в себе си социологическите теории за дискурса и идеите на социалния конструкционизъм. В по-общия план на взаимодействието между текстуално и социологически маркираните анализи общ знаменател е изследването на дискурса като семиотична практика, установена исторически и осъществявана в определени социокултурни среди и ситуации от индивиди, формирани социално и представящи в семиотичната си дейност определени институционални, групови и лични позиции и интереси. За назоваването на тази сфера от изследвания се предлагат различни имена – анализ на дискурса, теория за дискурса, социална семиотика, семиотика на дискурса, теория за комуникацията и др. Сред всички социологически и лингвистично ориентирани дисциплини, които изследват езика и комуникацията, текстолингвистиката заема ключово място. Това място се определя от два факта. Първо, за разлика от останалите направления, които преимуществено се ангажират с анализ и интерпретация на конкретни текстове, текстолингвистиката изгражда специална теория за текста. Второ, за текстолингвистиката основен изследователски обект е езиковият текст и крайните цели на нейната теория и практика са фокусирани именно в него. Те са обвързани с определянето на критериите за езикова текстуалност, с разкриването на вътрешния строеж на текста и механизмите, които го изграждат, с разработването на обща класификация на езиковите текстове с оглед на техните жанрови, функционални, материални и пр. характеристики. В този смисъл текстолингвистиката „започва и свършва“ с езиковия текст.

Всички останали дисциплини както от лингвистичното, така и от социологическото направление на дискурсния анализ изследват текста в някакъв аспект, но не за да разкрият неговата собствена специфика, а за да получат достъп до обектите и проблемите, които са същинска цел на изследователските им усилия. Използват се теоретичните постановки на текстолингвистиката като инструмент, като посредник в постигането на крайната си цел. Особено ясно е изразен този подход при лингвистично ориентираните изследвания на дискурса. И критическата лингвистика, и лингвистичният анализ на дискурса декларират своята текстолингвистична ориентация. За тях описанието на текста с понятийния апарат на текстолингвистиката е необходим компонент от анализа на връзките между текста и неговия прагматически контекст и на идеологическите стойности и позиции, свързани с продукцията, дистрибуцията и рецепцията на текста

Терминът текст произлиза от лат. „тъкан“, „плетеница“; в преносна употреба – „нещо съставено, съчинено“. Терминът е основен за текстолингвистиката, за теорията на текста, лингвистичния анализ на дискурса и е един от основните за общото езикознание, семиотиката, литературознанието, културологията, теорията на комуникацията и др.

В изначалната човешка представа редица обекти без никакво колебание се свързва с понятието текст – напр. писмо, роман, стихотворение, съобщение във вестник, статия в списание, публична реч, указ, търговски договор и пр. В други случаи без да се замислят над текстовия статус на дадени обекти, хората също биха ги определили като текстове – спонтанен разговор на улицата, домашна бележка с поръчки, „течащ“ светлинен надпис с приветствен или рекламен характер, запис на телефонен секретар, интервю, справка за телевизионна програма по часове, предсказание на гледачка и др. При всички случаи общото, което характеризира първичната представа за текста, е това, че хората свързват текстовостта само с езикови продукти, отъждествяват понятието текст с обект, който науката нарича „езиков текст“ – текст, изграден от езикови единици (изречения, думи и по-малки техни съставки). Напр. една песен, в която върви даден „текст“ е насложена мелодия. Или воя на сирените на гражданската защита, който също предава съобщение. При това, ако въпросното съобщение бъде „ословесено“, напр. във вида „Внимание! Въздушна тревога! Гражданите да се отправят към най-близкото противобомбено укритие!“, този словесен еквивалент се признава за текст.

Понятието текстуалност е фундаментална обща характеристика на текста, разбирана като „състояние на текстовост“, като съдържащо се в текста свойство „да бъде текст”. Наличието на тази характеристика се осигурява от свкупната проява на няколко неотменни предпоставки, определяни аксиоматично и априорно като общи критерии за текстуалност. Това са семиотичност (знаков характер), интенционалност (преднамереност на създаването), автономност (отделност), комуникативна самостойност и ситуативност (отбелязва зависимостта на актуалната реализация на текста).

Критерият семиотичност фиксира качеството знакова същност, способност на текста да представя и да замества намиращ се извън него обект. Изпълнявайки знакова функция, текстът представя не самия себе си, а нещо друго, различно от себе си (напр. воят на сирените като знак за въздушна тревога или надписът „Внимание! Високо напрежение!“ като обозначител на съответно фактическо положение) и благодарение на това може да бъде използван като средство за осъществяване на комуникативен контакт във връзка с обозначения обект (предмет, действие, идея и др.).

Критерият интенциоалност се отнася до преднамереността на създаването на текста. Текстът възниква като резултат от съзнателно намерение на продуцента да породи цялостно, завършено и смислено знаково образувание с цел да изрази някаква информация и да упражни някакъв тип въздействие върху реципиента. Критерият интертекстуалност изтласква извън сферата на текстовостта значещи обекти, възникнали без комуникативна цел (напр. болестни симптоми, вдлъбнатина върху възглавницата като знак, че някой у спал, и пр.).

Критерият автономност представя текста като самостоятелен, цялостен, функционално независим обект, който същевременно е ясно обособен във формално-структурно отношение. Този признак различава текста от всякакъв вид неавтономни образувания (напр. части от текст). Самата автономност се дължи на проявлението на други по-части качества на текста – композиционна цялостност, смислова изчерпаност и затвореност, „външна“ отграниченост.

Критерият комуникативна самостойност определя способността на текста самостоятелно да изпълни комуникативна функция в даден процес на общуване, т.е. сам, без подкрепата на други структури, да може да „излъчва“ цялостни съобщения в най-широк смисъл и напълно да гарантира осъществяването на комуникативна функция е базова характеристика на текста, която и в теоретичен, и в практически аспект служи като критерий за отличаването му от всякакви обекти, участващи в комуникацията с несамостоен принос (напр. от изреченията, от словосъчетанията и пр.). способността на текста да изпълнява (самостойна) комуникативна функция може да се прояви само при реалното му вграждане в конкретна ситуация на общуване, поради което ситуативността е следващата необходима предпоставка за текстуалност.

Критерият ситуативност отбелязва зависимостта на актуалната реализация на текста от включването му в ситуация, в която определен субект или инстанция (адресант) влиза в комуникативно взаимодействие с друг субект или група субекти (адресат) в дадено време и пространство. Без наличието на определена ситуация на общуване текстът не може да се осъществи като съобщение (в широк смисъл) от някого за някого, т.е. не може да изпълни комуникативната си функция и съответно да прояви своята текстуалност. Той може да бъде само потенциален текст (напр. писмо в неразпечатан плик), но не и реален текст (писмо, което се чете).

Характеристиките семиотичност, интенционалност, атономност, комуникативна самостойност и ситуативност при едновременнтата си реализация създават основанията даден обект да се признава за текст. Текст е всяко знаково образувание, което е преднамерено създадено, отличава се със строежна и смислова автономност и със способност за осъществяване на самостойна комуникативна функция в конкретна ситуация на общуване. Образувания, които не отговарят на изброените критерии, се отпращат към категорията нетекст.

Като текстове се приемат романи, телефонни разговори, песни, филми и т.н. Езиковите текстове са основен тип текстове поради статуса на езика като най-важно средство за общуване в човешките общества. Строителен материал на езиковите текстове са знаците на естествения човешки език (морфеми, думи, изречения). Освен общите предпоставки за текстуалност, които езиковият текст споделя с други групи текстове,езиковият текст притежава частни характеристики за езикова текстуалност като линейност (верижно подреждане на елементите), свързаност (тематично-смислова единност и повърхнинна съотнесеност на съставките), граматичност (построеност при спазване на определени правила и надизреченски характер), информативност (съдържателна наситеност),цялостност (композиционна оформеност,вътрешна подреденост и споеност на компонентите) и завършеност (съдържателна изчерпаност и затвореност). Дискурс е всеки смислен речев отрязък, по- голям от едно изречение.По линията на тази употреба терминът дискурс се превръща в синоним на термина езиков текст. Най-разпространеното съотнасяне на термините дискурс и текст дефинира дискурса като целенасочен обмен на знаково изразена информация в реални комуникативни условия,а текста –като знаков комплекс,в който дискурсът се материализира в даден случай.

3.Езиков текст и речева дейност. Компоненти на комуникативната ситуация

В понятието за текст, наричано понякога „текст в широк смисъл“, се обособяват три основни групи текстове с оглед на знаковата система, използвана за създаването им. В първата се включват езиковите текстове, в които като строителен материал се използват знаците на естествения човешки език (морфеми, думи, изречения). Езиковите текстове са основен тип текстове поради статуса на езика като най-важно средство за общуване в човешките общества. Затова се наричат понякога „текстове в тесен смисъл“.

Втората група текстове включва неезикови текстове – образувания, за изграждането на които се използват единици от други (неезикови) знакови системи, напр. цветови, графично-изобразителни, музикални, светлинни, звукови, жестово-мимически, дигателно-изобразителни, архитектурни и др. Неезикови построения с характер на текст са напр. картини, графики, чертежи, скици, карикатури без думи, пластики, скулптури, восъчни фигури, монументални паметници и ансамбли (напр. монуметът „Създатели на българската държава“ над Шумен), пътни знаци, симфонии, инструментални пиеси, пантомими, строителни и градоустройствени планове, макети, художествени фотографии, пътни маркировки (тип „зебра“, прекъсната или непрекъсната надлъжна линия), светлини на крайбрежен маяк, военен тръбен сигнал за тревога, тържествен фанфарен сигнал, камбанен набат, часовников звън, архитектурни обекти (напр. Айфеловата кула) и др.

Третата група образуват хетерогенните (смесените) текстове. Те се създават от знаци, принадлежащи на различи знакови системи. Тук се очертават две подгрупи. В едни случаи се „смесват“ знаци от неезикови знакови системи – напр. балетът е резултат от комбиниране на телодвижения, хореография и музика (като основни съставки) с добавка на светлинни ефекти, декори, костюми. Други такива текстове са немите филми и клипове, някои реклами, спектакли от типа „звук и светлина“, „заставки“ на телевизионни рубрики и т.н. Този вид текстове като цяло остават неезикови. В други случаи комбинацията е между езикови знаци и знаци от една или повече неезикови знакови системи. Полученият текст е с езиково-неезиков характер – комикс, карикатура с думи, жестове, писмени изложения, схеми, операидр.

Текстолингвистиката има за свой предмет езиковите текстове, които изследва с оглед на общите закономерности на тяхното изграждане и функциониране като цялостни продукти на комуникативното взаимодействие. Тя очертава и описва основните признаци и по-частните свойства на езиковите текстове, характеризира механизмите, чрез които те се постояват, изследва вътрешнотекстовите елементи и структури, класифицира текстовете по различни критерии, представя особеностите а различните типове текстове и на конкретните текстове. В предметната област на текстолингвистиката попадат и хетерогенните езиково-неезикови текстове (респ. тези с основен езиков компонент), чиято езикова съставка се изгражда върху същите правила, на които се базира строежът и на чисто езиковите текстове. На езиково-неезиковите текстове се гледа като на „смесени езикови текстове“, респ. като на езикови текстове с неезикова добавка.

Поради специалната насоченост на текстолингвистиката към езиковите текстове в практиката на нейните изследвания се установява употребата на термина текст без квалификатор отпред, като под текст в случая се визира именно езиковият текст. Когато се коментират другите групи текстове, те вече се споменават с определенията им (неезиков текст, хетерогенен текст) и така се осъществява разграничаването им от централното за текстолингвистиката понятие за текст.

Текстолингвистиката има за изследователски предмет езиковият текст, равнопоставя всички негови разновидности. В предметната област на текстолингвистиката лизат всички видове езикови текстове – писмени и устни, монологични и диалогични, прозаически и стихотворни и т.н.

За изследване на текстовете текстолингвистиката разработва специфичен понятийно-терминологичен апарат. Като изследователски инструментариум тя използва създадените в лингвистиката структурални, дескриптивни, генеративни, функционални и пр. методи, които обогатява с методи от други области на познанието – логически, социологически, психологически, когнитивни, математически, кибернетически и др.

Езиков текст. (Езиков) нетекст. Езиковият текст напълно покрива общите критерии за текстуалност и притежава признаците, осигуряващи езиковата текстуалност. Това е писмен, монологичен, обработен текст от сферата на масовата комуникация, който предава информация, носи белезите на цялостно и завършено образувание, притежава вътрешна смислова единност и външна построеност според правилата на българския език. В него се развива една обща тема, осигуряваща смислова връзка и последователност на отделните му съставящи. Налице са и конкретни лексико-граматически средства, с които тази връзка се изразява езиково.

Наред с езиковите текстове съществуват обаче и множество текстоподобни построения, които нямат текстов статуси по това са пряко противопоставени на първите. Макар в някои случаи въпросните построения да носят външните белези на текст, те във функционално или/и строежно отношение е отговарят на основните критерии и на прагматическите оценки за текстуалност. Всеки представител на тази група построения се определя като нетекст.

Феноменът (езиков) нетекст като пряк и същински опозитивен корелат на езиковия текст има проявление главно в два случая. В строго лингвистичен смисъл с термина нетекст се обозначава всяка механична съвкупност от самостойни изказвания или части от изказвания, от просто изброени думи, от комбинация на двете или някакъв друг конгломерат от езикови единици, несвързани помежду си с каквито и да било връзки. Явлението може да се илюстрира напр. чрез общия изглед на последния лист от ученическа тетрадка, на който често неподредено се записват отделни, несвързани помежду си неща като: програмата за следващия ден, различи паметни бележки рисунки и др.

От същия тип биха били и образувания, в които отделните съставки са логически и граматически правилно построени изречения, подредени едно след друго по моделите на монологичната или диалогичната реч, несъотнесени обаче с обща тема, която да осигури смисловата и граматическата им свързаност до единно цяло.

Явлението нетекст в същинския му вид – когато цялостното езиковото построение само по себе си е лишено от текстуалност поради липсата на подобно намерение от страна на неговите създатели.

Други са случаите, в които езиковото построение е създадено с интенцията да служи като текст, но текстуалността му впоследствие се отхвърля. В комуникативно-прагматически аспект като нетекст в даден случай може да бъде преценено всяко езиково изказване, което за конкретния потребител не изпълнява комуникативна функция – т.е. не е разбираемо, не носи нужната информация или пък е свръхинформативно, затруднява възприемането поради съществени недостатъци в постройката и т.н. До такъв резултат би се стигало, ако потребителят не познава езиковата система, използвана за създаването на текста (напр. при възприемане на текст на някакъв китайски диалект), ако се слуша или чете текст, създаден от невладеещ добре езика чужденец, или текст, силно повреден поради някакви обстоятелства (напр. полуизтрит древен надпис, размито от водата послание на корабокрушенец, откъслечно радиосъобщение поради смущения по трасето), ако текстът по съдържание (и изказ) надвишава преработвателния потенциал на реципиента (напр. описание на компютърен програмен продукт, възприемано от нормално развито петгодишно дете или от възрастен без никакви познания в съответната област) и пр.

Езиковите текстове и (езиковите) нетекстове образуват опозиция маркирайки две крайни точки. Изреченската поредица е с частична граматическа и смислова съотнесеност на съставките – всеки де съседни изречения са формално свързани чрез „закачване“ на следходното за преходното, но в цялост образуванието е смислово неединно, тъй като липсва обща тема, която да обедини всички изречения и да ги интегрира в единна структура. Особен вид локало свързана, но като цяло несъдържателна общност от изречения се означава с термина рудиментарен текст (зачатък, начална степен). Рудиментарният текст се описва като заемащ място между нетекста и нормалния езиков текст, но е все пак по-близо до нетекст, тъй като е „недоразвит“ текст, изреченска поредица, лишена от глобална смислова свързаност и затвореност и поради това притежаваща само наченки на текстуалност.

Многоизреченски. Едноизреченски текст. Не всяка поредица от изречения и дори не всяка „свързана“ поредица от изречения е текст. Текста спрямо изречението по принцип няма количествени измерения, а само функционални. Текст е всяко езиково образувание, което покрива критериите за текстуалност, независимо от своя обем. В този смисъл текстът може да има обхват в границите от еднословно изречение до многотомен роман. И естествено текстът с обем на еднословно изказване (напр. „Помощ!“) е надреден спрямо което и да било несамостойно в комуникативен аспект изречение, колкото и сложен да е неговият строеж. Обемът на текста безспорно се отразява върху начина на проявлението на редица механизми за текстовото разгръщане и композиране, върху вида и въобще върху наличието на определени единици и части в речевия продукт, но е принципно нерелевантен по отношение на качеството текстуалност. Текстът си остава текст, независимо дали е изграден от едно или от многократно повече изречения. Многоизреченските и едноизреченските текстове имат определени собствени специфики.

Многоизреченският текст е съставен от множество (две или повече) изречения и се смята за „стандартен“, „нормален“, „естествена“ форма на текста. В типичния си вид езиковите текстове представляват по-голяма или по-малка по обем поредица от изречения. Многоизреченският текст се отличава с по-висока в сравнение с едноизреченския смислова разгърнатост и структурна сложност. По-дългите многоизреченски текстове притежават разгърнат композиционен строеж. За повечето типове текстове многоизреченският състав е задължителен – напр. за научните и учебните (изключения правят някои анотации), за фолклорните (без пословиците и поговорките), за преобладаващата част от художествените (с редки изключения в областта на поезията), за всички канцеларски, юридически, религиозни и др. текстове.

Понятието мноизреченски текст е доста разтегливо – представя се както от кратки, така и от изключително обемни форми. Текстовете с практически неизброимо количество изречения, напр. многотомното академично издание „История на България“, романът „Тютюн“, сценариите на многосерийните телевизионни филми. Текстове, които по жанрова характеристика имат неголям обем и обикновено се наричат „кратки“ или „малки“ текстове – обяви, съобщения, реклами, покани, честитки, гатанки, анекдоти, поетически миниатюри и мн. др.

В едноизреченските текстове признаците на текстуалност се проявяват специфично. Тези образувания показват екстремален случай на тематична единност и свързаност; винаги са максимално компактни построения с неразгърнато,но изчерпателно съдържание. Едноизреченският текст може да бъде и формално еднословен, т.е. да се равнява на еднословно просто изречение, напр. „Ревизия“, „Каса“. Такива построения се определят като минимални текстове. Те представят допустимия абсолютен минимум за едноизреченски текст и въобще за езиков текст. Едноизреченските текстове могат да се видят изписани върху указателни и рекламни табели, върху плакати, врати, стени и стълбове, върху страниците на вестници и списания, върху корици на книги, върху етикети, хранителни стоки, дрехи и т.н., могат да се чуят в устната реч под формата на разнообразни по функция единични изказвания.

Във връзка с термина дискурс могат да се разграничат две основни групи употреби. В първата той се ограничава до сферата на езиковата комуникация и в най-тесния смисъл на използването си се специализира като название на надизреченско единство с ясно различима функция (напр. повествователна, описателна и пр.). По-разпространена е употребата на термина като обозначител на „свързана реч“ въобще. В този аспект дискурс е всеки смислен речев отрязък, по- голям от едно изречение: всеки цялостен текст, всяка относително самостоятелна част от текст, всяко надизреченско единство. По линията на тази употреба терминът дискурс се превръща в синоним на термина езиков текст. Срещат се и употреби, при които дискурси се наричат само устните речеви продукти, а за писмените (включително и за записаните устни) се използва обозначението текст.

Другият кръг употреби на термина дискурс излизат извън сферата на езиковата комуникация. Понятието текст „тръгва“ от езиковата сфера и разширява прилагането си до всеки възможен знаков комплекс със самостойна комуникативна функция, като по този начин се превръща в понятие за „текст в широк смисъл“; по същия модел терминът дискурс излиза извън територията на словесното общуване и се превръща в означител на всяка една комуникативна практика – така се формира понятието „дискурс в широк смисъл“. Най-разпространеното съотнасяне на термините дискурс и текст дефинира дискурса като целенасочен обмен на знаково изразена информация в реални комуникативни условията, а текста – като знаковия комплекс, в който дискурсът се материализира в даден случай. По линията на тази употреба също се стига да взаимно покриване на двата термина поради метонимичната употреба на дискурс вместо текст (обратната замяна не е обичайна). В основата на тази разпространена практика е взаимната зависимост между дискурс и текст: дискурса създава текста, но не може да се осъществи, без да се материализира в текст; текстът е ефективното средство за реализацията на дискурса, но се създава в дискурса посредством извършваните от хората социални актове на знаково взаимодействие, така че текстът винаги е част от дискурса. Това съотношение между явленията мотивира метонимичната употреба на термина дискурс вместо термина текст.

Дори когато за текста (метонимично) се говори като за дискурс, терминът дискурс запазва изричната си обвързаност с условията, при които се създава съответният знаков продукт. Затова в такъв случай на преден план изпъкват не строежните особености, „вътрешните“ качества а текста (свързаност, цялостност, смислова зътвореност и пр.), а задължителната му ситуативност, вградеността му в конкретен вид социално взаимодействие, интенционалността на неговото създаване от индивид с определен социален статус, обвързаността му с представянето на някакви лични или институционални интереси и с изразяването на субективно формирани познания, вярвания, предразсъдъци и пр., зависимостта на текста от актуалната ситуативна роля на говорещия или пишещия (учител, лекар, репортер и пр.) и т.н.

Под авторитетното влияние на социологическите теории за дискурса отделните видове дискурси се описват като специфични начини на говорене за нещата, формирали се в дадена сфера от социалния живот или във връзка с определена политическа, идеологическа, интелектуална и пр. практика – бит, наука, политика, изкуство и т.н. Всички тези сфери са свързани с определени институции (семейство, училище, църква и пр.), които контролират и направляват реализацията на съответни видове дискурси – битов, дидактически, академичен и др. Системата от контролиращите дискурса правила, наричана „дискурсен ред“, включва валидните за съответната социокултурна сфера схващания относно това, в какъв случай за какво може да се говори, кой и по какъв начин има право да бъде източник на информация, кои текстови форми и кои изразни средства са подходящи и уместни, по каки критерии дадени изказвания се оценяват като истинни, кои речеви продукти са социално ценни, за съдържанието на кои текстове се търси отговорност от автора и т.н.

Чрез участието си в разнообразни типове дискурси конкретният индивид се учи от другите хора около него и от собствените си сполуки и несполуки кога, как, како и за какво се говори и пише.

Комуникацията е обмен на знакови структури,чрез които се пораждат смисли.Единици на комуникацията са цялостните езикови и всякакви други знакови комплекси (текстове, които всеки път биват създавани,предавани и получавани от реални субекти. Комуникативната ситуация се характеризира като система, обединяваща участниците в общуването,използваните кодове и сигнали за свръзка,предмета и ситуативния контекст на взаимодействието чрез текста. Участници в общуването всеки път са конкретни лица,притежаващи индивидуални езикови,социални, психологически, ителектуални и пр. характеристики. С оглед на участието си в изграждането на текста участниците в общуването получават комуникативните роли, отразени в основните термини адресант (продуцент или репродуцент) и адресат(потенциалния получател) на знаковия продукт. Съществено значение за организацията на общуването в дадена комуникативна ситуация и за качествата на създавания в нея текст има съвкупността от различни видове компетенции на комуникативните партньори.Отделните типови познания са:

-лингвистичната компетенция-степен на владеене на съответния естествен език

-комуникативна компетенция- обособяват се три основни субкомпетенции,които са неразривно свързани един с друг:

-дискурсивна-обхваща уменията и навиците за общуване в съответствие с нормите валидни за даден дискурс - социална-познания, свързани с правилата за междуличностно взаимодействие

-текстова-умение да се възприемат или да се създават определени типове текстове (устни,писмени)

-енциклопедическа компетенция- съвкупност от индивидуални познания за природното,социалното, културното и пр. обкръжение.

-тематична компетенция-частни познания,свързани с темата на даден текст.

”Приемането” на текста от адресатапротича във вид на перцепция и декодиране на получените сигнали.Всеки отделен сигнал при възприемаето си бива идентифициран със своя „акустичен образ” и чрез него се свързва със значението на съответния езиков знак.За абсолютно пълно разбиране става въпрос само при относително кратки и елементарни по съдържание текстове. При текстовете с по-голям обем и усложнена структура може само да се доближава до интенцията на адресанта.

При контекстовите модели текстът е в центрична позиция.Текстът се поставя във връзка с неговия ‘’комуникативен контекст’’и се изследва зависимостта между измененията в този контекст и дадена текстова структура. Според най-важния опит на Х.Изенберг същностни черти на текста са неговата социална легитимност, комуникативна функционалност, семантичност, ситуативна съотнесеност, интенционалност, добреоформеност, композираност и граматичност.

-свързаност-вътрешно качество на речевия продукт, във връзка с което определени единици и структури се възприемат като части на един и същ текст. Основа на свързаността е тематичната единност, а тематично- смисловите връзки и отношения се представят в текстовата повърхнина чрез определени изразни средства,които се поддават на пряко наблюдение.

-граматичност- тълкува се като подреденост и взаимна свързаност на текстовите компоненти.В случаятова са правила с надизреченски характер.

-информативност- характеризира текстовата информативна наситеност.

-цялостност- характеризира текста като обединение от компоненти, организирани смислово и структурно,така че да образува едно цяло. Същността на този признак е в обединяването на отделните компоненти и части на текста според някакъв общ замисъл до единна,затворена смислова структура с вътрешна йерархична организация.
7.Критерии за прагматическа оценка на текста

В основата на успешното общуване лежи един общ принцип, наречен принцип на сътрудничеството. Говорещите са заинтересувани от осъществяването на пълноценна комуникация помежду си и си сътрудничат в тази дейност, като спазват определени конвенционално установени правила за общуване. Подчинявайки се на тези правила, те организират своето участие в комуникацията така, че максимално да съдействат за постигането на целта на общуването. Тези правила се отнасят до количествената и качествената страна на съобщението (респ. до обема и истинността на информацията), до неговата целесъобразност и уместност в конкретните условия, до маниера на изразяване и пр. Тези конвенции на общуването се наричат максими на разговора (конвенционни максими); те са следствие от общия принцип на сътрудничеството и в съвкупността си го поддържат и реализират. Основни са четири максими:

- Максима на количеството, която гласи: „Направи своето участие толкова информативно, колкото е необходимо (за текущата цел на разговора)!. Не прави своето участие по-информативно, отколкото е необходимо!“;

- Максима за качеството: „Не казвай нищо, което смяташ, че е невярно! Не казвай нищо, за което ти липсва адекватно доказателство!“;

- Максима на релевантността: „Бъди релевантен!“, респ. „Говори по същество!“;

- Максима на маниера: „Бъди ясен! Избягвай неяснотата на израза! Избягвай двузначността! Бъди кратък! Бъди подреден!“.

Този списък не е изчерпателен; разговорът се подчинява и на други, по-частни принципи с морален, социален, естетически и пр. характер. Освен това вероятно не всички максими са с еднаква тежест. Придържането към изброените максими може да се наблюдава единствено в частния случай на пряко общуване между равностойни партньори.

Съблюдаването на традиционно установените в дадена общност правила за провеждане на комуникативното взаимодействие (от типа на цитираните максими) довежда по обратен ред до формулирането на определен набор от признаци за оценка на създавания в съответната комуникативна ситуация речев продукт. Тези признаци имат прагматически характер и могат да се определят като критерии за прагматическа оценка на текста.

1. 
   Приемливост- характеризира пълноценността на комуникацията чрез текста и решава съдбата на самата комуникация.Минимално условие за приемливост разбираемост и четивност. Фундаментално в прагматически аспект качество на текста е неговата приемливост. Тя характеризира оценката на реципиента относно степента на текстуалност на речевия продукт и е приемливост в комуникативен план – доколко предлаганото речево образувание е пригодено да осъществи общуване. Ако преценката на възприемащия по този пункт е положителна, това има като резултат признаването и на текстуалността на даденото речево образувание, т.е. то се приема като текст. Обратно, чрез отрицателната си оценка за комуникативната пригодност на речевия продукт потребителят отказва на този продукт качеството да бъде текст и го отхвърля в групата на нетекстовете. Оценката и в двата случая е субективна и засяга един конкретен продукт и един конкретен възприемащ.
   

Оценяването на дадено речево образувание като приемлив текст показва удовлетвореността на реципиента от неговия вид, тема, оформеност, начин на поднасяне, опознаваема цел и пр.; едновременно с това то потвърждава готовността на реципиента да приеме участие в комуникацията чрез този текст. При това потребителят е склонен да прояви значителна толерантност към евентуални неблагополучия при реализирането на конститутивните признаци на текста и въобще към всякакъв вид пропуски и нарушения от страна на продуцента.

Минималното и най-важно условие за приемливостта на един текст е неговата разбираемост. Тя характеризира тези свойства на текста, които дават възможност той да бъде интерпретиран и разбран от реципиента дори ако е несъвършено построен. Разбираемостта зависи преди всичко от степента на проявление на признаците граматичност и информативност в речевия продукт. Ако липсва каквато и да е граматическа организираност, дадено образувание няма как да бъде разбрано, не може да функционира като текст и следователно ще се оцени като нетекст. Възможно е даден продукт да е добре, дори изрядно построен в граматическо отношение и въпреки това да остане неразбираем за някого – поради свръхвисоката степен на информативност за този потребител. Липсата на разбираемост и в този случай ще отпрати речевия продукт в категорията нетекст (за този рецепиент).

Разбираемостта стои в определена връзка и със свойството четивност, характеризиращо степента на възпринимаемост на речевия продукт за определена група реципиенти. Четивността стои в пряка зависимост от дължината и сложността на изреченските конструкции, от честотата на специализирани и необичайни лексикални средства (термини, професионализми, диалектни и остарели думи), от честотата на метафорите и символните обозначения и др. В по-общ план четивността е свързана със степента на текстовата комплексност, със съотношението между езиково съдържание и дълбочинен смисъл в съдържателния план на текста, с възможността на реципиента да интерпретира наличните междутекстови връзки и проявите на ситуативна зависимост. Като специално средство за повишаване на четивността в някои случаи се използва адаптирането – опростяването на изразния план на текста.

2. Критерият уместност- оценява до колко текстът е подходящ в дадена ситуация. Основава се върху правилната ориентация на автора какво, пред кого, къде и как може или не може да се каже. Уместността засяга най-напред избраната тема на общуването с оглед на това, дали нейното развитие в конкретните условия няма да има негативен ефект или да предизвика отрицателни нагласи у присъстващите – да бъде неприятна или обидна за някои от тях, да събужда нежелани спомени и асоциации, да бъде обществено опасна, да действа разколнически или антивъзпитателно и т.н. и дали текстът е построен според изискванията. На преценка подлежи също съобразеността на темата с мястото, на което тя се развива (на официална вечеря, в лекарски кабинет, по време на погребение), с характера на общуването ( официално, неофициално, с непознат, с дете, с началник), с общата комуникативна цел (осведомителна, развлекателна, образователна, дискусионна) и т.н. От друга страна, уместността засяга начина на построяване на текста – поддържането на определени текстуиращи механизми, подбора на лексикални елементи, използването на определена жанрова форма, метафорическата организация и пр.

3. Критерият ефективност отчита дали текстът в конкретните условия на функционирането си създава (най-добри) предпоставки за постигане на предвидения резултат, т.е. доколко той по съдържание, оформеност, композиция и т.н. е (най-)подходящ за успешното изпълнение на поставената му комуникативна и въздействена задача. Постигането на максимални изгледи за успех чрез даден текст е обвързано с целенасочените усилия на продуцента, зависи от неговата опитност и умение да се ориентира в ситуацията, да отчита нагласите и очакванията на определена аудитория. Но ефективността зависи и от дълбочината на преработката от страна на реципиента, т.е. значение имат също неговата опитност и това, което той очаква от текста. Критерият ефективност е свързан с критериите икономичност и ефективност, тъй като постигането на ефективност се влияе и от оценките по тези критерии.

6. Въздействеността е тип прагматическа оценка на текста, отнасящ се до способността на речевия продукт в определена степен да влияе върху мисловната дейност, емоциите и поведението на реципиента, като ги насочва в предначертана от автора посока. Характеризира напр. това, дали текстът привлича и задържа вниманието, дали оставя у възприемащия силно впечатление, или минава повърхностно през съзнанието му, дали е способен да предизвика определени съждения, изводи и заключения, да подбуди към действие, към преустановяване на действие, към вземане на решение и под. Степента на въздейственост на даден текст е в пряка зависимост от присъщата му комбинация от функции (напр. регулативна, емотивна, когнитивна, фатическа и др.) и от интензивността на тяхната проява. С ярко изразена въздейственост се характеризират преди всичко т. нар. манипулативни текстове, които поначало са насочени към някакъв тип убеждаване на адресата – политически лозунги, речи, обръщения и декларации, реклами, лекции, уроци и под. Висока въздейственост биха могли да имат също журналистически разследвания и коментари, художествени произведения, философски и научни съчинения и пр. Въздействеността се влияе в значителна степен от положителната оценка по критерия ефектност на текста, но не се ограничава само до ефектността. Един текст може да бъде въздействащ, без да е показано ефектен – такива са напр. много дидактически или строго научни текстове.

Текстовете могат да бъдат:

- чисти и смесени.В групата на чистоезиковите попадат текстове,при които комуникативно значими са единствено езиковите съставки.В групата на смесените попадат текстове,изпъстрени с различни невербални знаци. -устни и писмени.Устните текстове могат да бъдат предавани устно,но могат да бъдат вторично представени в писмена форма.Писмените текстове също могат да бъдат представени в началната си форма или да бъдат възпроизведени устно.

-монологични и диалогични- монологични са текстовете,които се създават в резултат на словесното участие само на един от общуващите.Диалогичните текстове възникват при последователно словесно участие на двама или повече общуващи.

устен диалог,който не допуска цялостно планиране.Предварително обмислени,подготвени в писмен вид текстове са неспонтанни.

При надизреченските единства най- често се обособяват от три до пет едромащабни текстови типа:

-дескриптивни- текстове с описателна насоченост

-аргументативни- текстове, в които начин на изложение е разсъждението (есета,максими,беседи и др.)

-апелативни- текстове с подбудителна насоченост (призиви,девизи,покани,молби)

-фикционални и нефикционални-ако светът е представен като измислен,текстовете са фикционални (художествено-литературни творби),ако представят реалния свят,езиковите текстове са нефикционални (новинарски рубрики).

-тематични и атематични- Тематичните текстове изразяват смислена информация по повод на нещо,а атематичните построения са съставени от езикови елементи,но са лишени от семантичност.

С оглед на доминиращите функции се обособяват следните едромащабни текстови типове:

-научни(статия,студия рецензия,съобяение,очерк и др.)

-дидактически- текстове с дидактически цели- реферати, лекции, беседи, дискусии

-осведомителни-текстове,при които познавателната функция е в служба на осведомителни цели. (новинарски осведомителни текстове)

От всеки текст се изисква да „говори” за нещо, да представя отрязък от реална или измислена действителност. Тази фокусираност върху дадена предметна област се определя като тематичност на текста. В основата на всеки текст стои някаква тема, която може да се дефинира триаспектно: по отношение на извънтекстовия детонат, смисловото единство на текста и процесите на продукция и интерпретазия на текста.

По съотнощение текст-свят текстовата тема представлява специфичният зрителен ъгъл, перспективата, ракурсът, в който дадена предметна област се представя в текста.

Присъствието на обединителна тема „хомогенизира” частните съдържания, придава единнонасоченост на отделните текстови съставки и осигурява смислова затвореност и автономност на текста. С оглед на това, темата се схваща като смислов център, към който са насочени и от който се извеждат отделните съдържателни линии в текста.

Тематичната структура на текста е мрежа от взаимоотношия между всички теми в даден текст. В зависимост от вида и начина на съотнасяне на представените теми, текстовете притежават различни по степен на сложност тематични структури.

Според различни критерии- предметна съонесеност, йерархически ранг и информационна важност-се обособяват различни видове теми. Лежащите в основата на текстовете теми, се определят като служебни теми. За „предметните” теми, съотнесени, съотнесени с прекия денотат на текста, лежащ в основата на същинския текстов компонент, се говори като за същинска тема.

Стояща в основата на цялостния текст единна тема се нарича макротема-това е най-обхватната тема, която се определя и като хипертема, като обща тема на текста. Темите, които фокусират в себе си съдържанието на някакъв автономен отрязък на текста или обединяват смислово само част от неговите единици се нар. Частни теми. Всяка частна тема, която е подчинена на друга, по-висша тема в текста се нарича подтема. Най- нисшите подтеми в текста се определят като микротеми. Представените в даден текст теми в съвкупността на взаимните си връзки и съотношения изграждат различни видове тематични структури. При текстовете с единна тема общата тематична структура е централизирана и по принцип е йерархически организирана. Най- елементарен вид тематична структура имат текстовете, чиято същинска тема въобще не се подразделя нито на подтеми, нито пряко на микротеми.

Разгръщането на темата представлява процес на разчленяване, конкретизиране, детайлизиране на концентрираната в тематичното ядро информация до частни смислови същности. Парафрастичното съотнасяне между тема и текст позволява от разгърнатата в повърхнината на текста информация да се извлече темата. Това е процес на поетапносинтезиране, на обобщаване на частни съдържания до по-общи смислови същности с цел да се достигне до глобален смисъл, който да бъде приписан на цялостния текст.

Извличането на темата се представя като резултат от паралелно осъществяване на семантична концентразия и синтактична редукция на информацията, изразена в линейно подредените езикови единици е текстовата повърхнина. И двата процеса се ръководят от определена съвкупност от макроправила, сред които основно място заемат изпускането на подробности, обобщаването чрез

интегриране на частни съдържания до по-общи понятия и конструирането на глобални смисли чрез заместване на група пропозиции с по-абстрактна пропозиция. Крайната цел на тази сложна процедура е да се конструира хиперпропозиция, която се осъществява с дадена микротема или подтема от общата тематична структура на текста.

Най-висшата пропозиция, изводима чрез обобщаване на отделните хиперпропозиции, се нарича макропропозиция, равняваща се на макротемата на текст на общата тема, лежаща в основата на даден фрагмент от политематичен текст.

10.Информационна структура на текста. Под информационна структура се разбира разпределението на съдържателната информация в разположените един след друг минимални текстови конституенти. Това разпределение се осъществява върху основата на последователното въвеждане и взаимното преплитане на изреченските теми и реми. В този смисъл информационната структура отразява постъпателното подаване на информация по предмета на общуването от един конституент на текста на друг, от втория на трети и т.н. С оглед на цялостния речев продукт (текста) се говори за „дистрибуция на информацията“, „информационно напредване“, „еластичност на дискурса“, въвежда се и се дискутира в различните му аспекти понятието информационна структура. Това понятие е по-общо, но до голяма степен съпоставимо с въведеното понятие