Същност на доказването и видове доказване. Предмет и обсег на доказване

27. Същност на доказването и видове доказване. Предмет и обсег на доказване

1.1. Централен въпрос в исковия граждански процес, където има правен спор, е как може да установяваме факти, станали в миналото. Начинът е само един – чрез информационни следи. Фактът, щом се е осъществил в материална среда, той трябва да я е променил по някакъв начин. Промяната причинява информационна следа, която стига до настоящeто. В гражданския процес проблемът е не дали има или не информационна следа, а дали тя е достъпна, т.е. дали може да бъде открита и дали може да бъде разчетена. При всяко едно доказване за фактите от миналото се съди по следи, достигнали до настоящето.

1.2. От това може да се направи и следният извод: след като фактите от миналото се установяват чрез следи в настоящето, то тогава се налага да разделим фактите на две групи – положителни и отрицателни. Положителен факт е нещо, което се е случило – той има място във времето и в пространството. Отрицателният факт е нещо, което не се е случило – средата е останала непроменена и не се е образувала информационна следа. По принцип на доказване подлежат само положителни факти, защото те оставят информационни следи. Отрицателните факти не оставят информационни следи и не могат да се доказват. Само по изключение отрицателни факти могат да се доказват, напр. когато длъжникът е в забава, се счита, че той е виновен. Тогава трябва да се докаже отрицателен факт – това става с доказването на положителни факти, които са индикация за наличието на отрицателни факти.

О.Ст.: Състезателното начало възлага на страните откриването и посочването на информационната следа, а служебното начало и принципът за законност задължават съда да извърши достоверното й разчитане.

2. Доказването в исковия граждански процес има свои специфики, които го разграничават от обикновеното историческо доказване:

2.1. Обикновеното историческо доказване не е ограничено във времето. За разлика от това в гражданския процес доказването е ограничено във времето – то може да се осъществи до приключване на устните прения пред въззивната инстанция. След това се прилага чл. 231а. Ж.Ст.: Доказването се провежда в ограничен отрязък от време и завършва с влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна е неотменимо.

2.2. В обикновеното историческо доказване не са предвидени предварително допустими доказателства. В гражданския процес консервативно в закона са уредени доказателствените средства и нищо освен тях не може да се използва (Ж.Ст.: доказването е правно нормирано). Минус на този подход е, че животът се развива преди правото, но положителното е, че така се избягват злоупотреби. Съдебното доказване обаче може да се основе на истини, открити чрез научното доказване (научни истини се използват от вещите лица).

3. Какво представлява доказването в гражданския процес.

3.1. Традиционно разбиране – процесуална дейност, доколкото всичко в процеса е процесуална дейност, на съда и страните, по пътя на която се установяват осъществени в миналото обстоятелства и факти. Това разбиране се подържа и в учебника на проф. Сталев: Доказването е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочена да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.

1) Проф. Стамболиев поставя въпроса дали съдът е субект на доказването. Според традиционното разбиране е субект, т.е. лице, което осъществява доказателствена дейност. Според чл. 109, ал. 3 (отм.): Съдът е длъжен да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото те не сочат доказателства, а според чл. 110, ал. 3 отм.: Съдът, като изхожда от задължението си за всестранно изясняване на делото, може по своя инициатива да отложи делото за нови обстоятелства и доказателства само ако прецени, че без тях делото ще остане неизяснено от фактическа страна и поради това не ще може да постанови правилно решение. Тези разпоредби обаче отдавна са отменени. Според проф. Стамболиев в момента в закона няма разпоредба, която да прави съда субект на доказване. Какви тогава са целите на страните, които провеждат доказването – да докажат, че фактът е съществувал в реалността и да го докажат на съдията. Не може този, който трябва да бъде убеден, да е субект на доказване (О.Ст.: с процесуалната дейност по допускане и събиране на доказателствени средства съдът цели до обезпечи законосъобразното развитие на производството, а не е субект на доказване). Това води до извода, че доказването е дейност само на страните независимо от тяхното качество. При правния спор обикновено страните имат различни становища относно осъществилите се факти, но фактическите твърдения на страните не могат сами да създадат вътрешно убеждение у съдията, че един факт действително се е осъществил, затова фактът трябва да бъде доказан. От тази гледна точка (с оглед на състезателното начало) доказването може да се определи като процесуална дейност на страните, чрез която те се стремят да създадат убеждение в съзнанието на съдията, че действително са се осъществили твърдените от тях факти.

2) Целта на доказването е да се установи обективната истина. В исковата молба ищецът посочва определен житейски фактически състав, като това става само с твърдения (изявления за знание, които може да са истина, но може и да не са). Ответникът в първото съдебно заседание излага нови факти по правния спор, които също са твърдения; Ж.Ст.: прави отричания - твърдения, че такъв факт не се е осъществил. Т.е. в първоначалния момент на процеса фактите за съда се съдържат само в твърденията на страните. Доказването е процесуална дейност на страните, по пътя на която те се стремят да създадат убеждение у съдията, че техните фактически твърдения отговарят на истината.

Ж.Ст.: Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно релевантните за спорното право факти.

3) Доказването в гражданския процес е фактическо доказване (доказване на факти), а не логическо. От римско време съществува принципът – da mihi factum dabo tibi ius - логическата дейност не е част от доказването. В ГП фактите не се доказват с аргументи и доводи, а с доказателствени средства (фактите се доказват, а подвеждането под правната норма се прави от съда).

4) Каква е ролята на съда в процесуалната дейност по доказването – съдът следи процесуалните правила да бъдат спазвани от страните, т.е. такава каквато е и в целия процес. Ако исканията на страните са законосъобразни, той ще ги уважи, ако не са - няма.

3.3. Ж.Ст.: Доказването или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда - доказаният факт за съда е осъществен, недоказаният се третира като неосъществен. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта (всяка неистинска констатация на съда води до неправилен извод относно правото).

3.4.Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща посочването,представянето,събирането и обсъждането на доказателствените средства.Тези действия се извършват пред или от съда при възможност на страните да вземат участие.З-нът урежда доказването като правилата са съществени за правилността на решението(нарушаването им дава възможност за отмяна чрез обжалване или по пътя на чл.231).

4. Видове доказване.

4.1. Според резултата (проф. Стамболиев) или според целта (проф. Сталев - целения резултат):

1) Пълно – онова доказване, при което в съзнанието на съдията се създава пълна увереност за осъществяването на факта. Според другото виждане пълно е това доказване, което цели създаването на пълно убеждение в съзнанието на съдията, че даден факт се е осъществил (истинността или неистинността на фактическото твърдение). Ж.Ст.: Такова доказване законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.

2)Непълно – онова доказване,което създава вероятностна представа за осъществяването на факта в съзнанието на съдията(винаги съществува алтернативна възможност фактът да не се е осъществил).Според друго виждане непълно е това доказване,което цели създаването на вероятностна представа в съзнанието на съдията.Такова доказване законът допуска само относно фактически твърдения,от които не зависи изводът за спорното право(чл.134,ал.2 изисква непълно доказване-създаване на вероятност,но ако се допуснат свидетели, доказването трябва да е пълно). Непълното доказване има значение в две насоки:

а) Страната, която носи задължението за доказване се стреми да проведе пълно доказване, насрещната страна може да проведе непълно доказване, с което поставя под съмнение осъществяването на факта, като превръща доказването на другата страна в непълно.

б) Редица норми в ГПК допускат непълно доказване, при което на страната се откриват допълнителни процесуални възможности: 1) чл. 134, ал. 2; 2) чл. 218б, б. “в” (доказването на съществени процесуални нарушения при въззивното разглеждане прави вероятна неправилността на решението, за да бъде то отменено като неправилно).

Целта на всяко доказване е създаване на пълна убеденост във фактите, затова според проф. Стамболиев е важен постигнатият резултат.

4.2. Според това кой носи задължението за доказване(неточно обозначавано като тежест на доказване).

1) Главно доказване провежда страната, която носи задължението за доказване (няма значение процесуалната й роля). Задължението за доказване следва от чл. 127, ал. 1 ГПК: Всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Главното доказване, за да изпълни своята цел, трябва да бъде пълно.

2) Насрещно доказване може да проведе страната, която не носи задължение за доказване (отрича съществуването на положителния факт, предмет на доказване са обикновено отрицателни факти). Насрещното доказване може да бъде и непълно. Ако се е осъществило успешно непълно насрещно доказване, то е достатъчно, за да не може да има пълно главно доказване.

За кои факти страната ще проведе пълно и за кои насрещно доказване зависи от това какви правни последици претендира тя и какви оспорва.

3) Обратно доказване (особен вид главно доказване) – доказването, с което страната се домогва до оборването на законово оборима презумпция; Ж.Ст.: или законна доказателствена сила на официални удостоверения. Целта е да се докаже друг факт, а не този, който е предвиден в законово оборимата презумпция (това е силогизъм – ако е настъпил А, то не може да настъпи Б). Насрещната страна оспорва презюмирания факт. Обратното доказване трябва да е пълно, защото ако не е пълно, съдът ще приеме презумпцията. Право е това доказване, при което фактите се доказват директно.

4.3. Според предмета на доказване. Фактите са сетивни дадености, защото могат да бъдат възприети сетивно, за разлика от правоотношенията, които не могат да бъдат сетивно възприети.

1) При прякото доказване страните чрез съответни правнорелевантни факти доказват своите твърдения. Предмет на прякото доказване са правнорелевантни факти, защото като бъдат подведени под правна норма, от тях следва пряк резултат.

2) При косвеното доказване чрез доказателственорелевантни факти (индиции) се доказват правнорелевантни факти. Предмет на косвеното доказване са доказателственорелевантни факти – те са нужни, когато не може да се открие информационна следа. От доказателственорелевантните факти съдът прави извод за правнорелевантните и чрез тях за материалните правоотношения. Иначе казано доказателственорелевантните факти имат косвено значение - създават убеждението, че вероятно правнорелевантният факт се е осъществил, но това почти никога не е сигурно (Ж.Ст.: указание, че правнорелевантният факт се е осъществил). Неудобството е, че твърде рядко от доказателственорелевантен факт може да се направи еднозначен извод за подлежащия на доказване факт.

Ж.Ст.: Правнорелевантните факти са предопределени от правната норма като предмет на доказване, докато обсегът на доказателствените факти е неограничен. Прякото доказване обикновено е пълно, докато косвеното обикновено е непълно - достатъчно е, когато с него се провежда насрещно доказване, но не и при главното доказване (за да има главно доказване при косвено доказване, трябва система от доказателствени факти, която да изключи всяка друга версия.

5. Предмет и обсег на доказване.

5.1. Предметът на доказване е различен по всяко едно гражданско дело и за това съдът трябва да направи доклад, който да даде правна квалификация на спора. Предмет на доказване са твърдените от страните факти (в исковата молба или от ответника в първото заседание), от чието осъществяване съдът може да направи изводи относно съществуването на спорното правоотношение. Предмет на доказване са фактите и връзките между факти, но конкретния предмет се определя от правната квалификация. Според проф. Стамболиев частта от определението “връзки между фактите” е излишна защото самата връзка също е факт.

5.1.1.Подлежат на доказване:

1) Факти - конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо дали спадат към външния свят или към човешката психика. Факти за правото са и отрицателните факти. Подлежат на доказване само фактите, които имат значение (пряко или косвено) за делото - относимите факти: 1) фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право (от него зависи възникването, изменението и т.н. на правото), правнорелевантните факти са главни (те са главен предмет на доказване); 2) косвено значение има фактът, който индицира, че релевантен факт се е осъществил или не (доказателствени факти - помощен предмет на доказване). Значението на първите е правно, а на вторите - доказателствено.

2) Връзки между факти - също явления на действителността, разкриват се с помощта на опитни правила (правила на общия житейски опит или на отделни клонове на изкуството, науката или техниката - напр. дали документът е подправен). О.Ст. включва опитните правила в предмета на доказване (съдията няма енциклопедични знания и поради това пред него трябва да се докажат опитните правила, от чието установяване в някои случаи зависи изходът на делото).

5.1.2. Във връзка с предмета на доказване стоят два съществени въпроса:

1) Източниците на правото предмет ли са на доказване? По принцип не са, тъй като съдът знае правото.

а.При липса на приложим закон съдът трябва да основе решението си на обичая и на справедливостта(чл. 4,ал.1;чл. 288 ТЗ):1) при наличие на спор обичаят ще се превърне в предмет на доказване;2) справедливосттта,ако трябва да се приложи,също ще стане предмет на доказване(страните да докажат кое би било справедливо и кое не).

б. Ако съдът трябва да приложи чуждо право, то трябва да се докаже, особено ако става дума за търговски обичай – чл. 132: Действуващите в друга държава правни норми следва да бъдат доказани от страната, когато те не са известни на съда и същият няма възможност да ги издири. Когато източникът на правото не е известен, страните могат да поискат вещо лице, което да каже какво е правото.

2) Преюдициалните правоотношения следва ли да се доказват? Юридическите факти биват и правоотношения. Тези други правоотношения на езика на гражданския процес се наричат преюдициални. Те не се включват в предмета на доказване, защото правоотношенията не са сетивни дадености. В предмета на доказване ще се включат фактите, на които се основават преюдициални правоотношения (Ж.Ст.: релевантните правно или доказателствено за преюдициалното правоотношение факти).

Фактите трябва да се различават от правните оценки (дълбоко разстройство на брака, важно основание, невъзможност за изпълнение) - предмет на доказване са фактите, които законът квалифицира по указания начин и които съдът трябва да подведе под правната норма, за да прецени дали запълват хипотезиса й.

В заключение може да се каже, че предмет на доказване са фактите, които представляват интерес за делото и могат да бъдат доказани.

5.2. Обсег на доказване – това са фактите, които трябва да бъдат доказвани. Той се определя като се посочат фактите, които не влизат в него. Обхватът на доказване очертава пределите на доказателствената дейност - в него не попадат факти, които, макар и да са предмет на доказване, не се нуждаят от доказване (О.Ст.). В обхвата на доказване не влизат две различни групи факти:

1) Факти, които съдът трябва да третира като доказани (поради обективната си характеристика). Тези факти са определени в чл. 127, ал. 1, изр. 2: Не подлежат на доказване само общоизвестни обстоятелства и служебно известни на съда, за които той е длъжен да съобщи на страните и в чл. 128, ал. 1: Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закона предположение.

Доказването на тези две групи факти не е забранено,но е ненужно.Ако съдът погрешно ги отрече,решението е атакуемо.Съдът трябва да уведоми страните,че третира даден факт по такъв начин, за да даде възможност на оспорващата страна да проведе обратно доказване; със съобщаването на тези факти страната, която се ползва от тях, се освобждава от провеждане на пълно доказване (чл. 127, ал. 1). Ако съдът поглешно е очертал кръга на тези факти и страната не е провела доказване за тях, това не може да й се вмени във вина. За да се вземат предвид тези факти, не е нужно да са изнесени в твърдения на заинтересуваната страна.

Ж.Ст.: В тази група (факти, които съдът трябва да третира като доказани) не влизат фактите, установени с присъда, защото те са доказани с нея по обвързващ съда начин - проблемът е свързан не с обсега на доказване, а с преценката на доказателствата.

2) Факти, които съдът може да приеме като доказани (поради субективното процесуално поведение на страните). Според чл. 109, ал. 4 съдът се произнася с определение, че безспорните факти няма нужда се доказват. Това може да стане само ако страната, на които се противопоставят тези факти като основание за неизгодни за нея последици, признае (О.Ст.: при липса на оспорване съдебното решение ще се постанови само на база на твърдението на едната страна и съдът няма да може да формира вътрешно убеждение, затова трябва признаване!) тези твърдения - съвпадащи твърдения на страните относно фактите. Това определение е привременно и в един последващ момент то може да бъде променено (Ж.Ст.: съдът да обяви фактите за нуждаещи се от доказване - т.е. обявяването на фактите за ненуждаещи се от доказване не ги прави доказани, а само привременно освобождава от тежестта да се докажат). Освен това при организирането на един симулативен процес съдът може да не приеме за доказано това, по което няма спор. Не е достатъчно фактът да бъде безспорен, той трябва да бъде включен в определението на съда.

Всичко, което не влиза в тези две групи случаи, следва да се доказва.