Тежест на доказване. Доказателства и доказателствени средства

28. Тежест на доказване. Доказателства и доказателствени средства

1) Според едно виждане обективната доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили онези правни последици, чиито правопораждащ факт не е доказан.

2) Субективната доказателствена тежест се разпределя така: който има нужда от доказването на определен факт за доказването на полезни за него правни последици – той го доказва. Ж.Ст.: Всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл. 127). Няма значение процесуалната роля на страната и каква страна е (главна, подпомагаща и т.н.) - важно е само каква правна последица претендира.

3) Правилата на доказателствената тежест идват да разрешат проблема за съда, когато нищо не е доказано. След като съдът е сезиран с искова молба или въззивна жалба, той трябва да се произнесе по същество. Поради забраната за непроизнасяне съдът трябва да се произнесе и на помощ му идва доказателствената тежест - недоказаното не се е осъществило.

1.2. По-новото виждане е, че не си струва да имаме субективна и обективна доказателствена тежест. Трябва да се тръгне от тълкуването на чл. 127, като не се пропуска въпросът страната, освен че има право на доказване, дали има и задължение за доказване. По принцип отговорът е, че няма, но пък в закона е казано “длъжна”. За това според проф. Стамболиев за страната съществува процесуално задължение за доказване на фактите. Неизпълнението на това задължение за доказване трябва да има последици и това е доказателствената тежест. Тя е санкционна последица – съдът трябва да счете за ненастъпил факта, който не е доказан.

1) О.Ст.: Тежестта на доказване се състои в правото и задължението на съда да приеме в решението си, че правните последици на недоказаните в исковото съдопроизводство факти не са настъпили. Когато истинността на едно твърдение за определен факт е доказана, съдът е длъжен да приеме, че правните последици са настъпили. Когато обаче е доказана неистинността на твърдението или не е доказана нито истинност, нито неистинност, съдът е длъжен да счита, че правните последици на тези факти не са настъпили.

2) Страните имат задължение за доказване - неизпълнението му води до настъпване на специфичната процесуална санкция на доказателствената тежест. Процесуалните тежести имат 2 функции:

а. стимулираща функция, тъй като страхът от санкция стимулира страната да извърши доказване;

б. заместваща функция, процесът не спира само защото страната не е изпълнила задължението си, тъй като тежестта на доказване замества изпълнението на страната.

Тази хипотеза стои по-близо до общите принципи на гражданския процес. Това правило за доказателствената тежест действа в първа и въззивна инстанция, доколкото в касационната инстанция не се доказват факти, там доказателствената тежест не се прилага.

Според О.Ст. (“Доказването”) за страните съществува процесуално задължение за твърдение (по чл. 98, ал. 1, “г” и чл. 109, ал. 1) - съдът е длъжен да се занимае само с фактите, на които страната се е позовала (вече съдът не насочва страните по чл. 109, ал. 3 - отм.).

1.3. Разпределение на доказателствената тежест.

1) О.Ст.: Всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които извлича за себе си благоприятни правни последици (чл. 127, ал. 1) - ако не го направи, ще настъпят неблагоприятните последици на доказателствената тежест. Разпределението става от материалноправните норми - сочат правнорелевантните факти и спрямо кои лица настъпват правните им последици (Ж.Ст.). В първоинстанционното производство правилото за доказване се отнася предимно за фактите от значение за материалноправния спор, но при обжалване страната трябва да докаже нищожност или недопустимост поради процесуални пороци.

а.  В исковата си молба ищецът твърди определени факти. В първото заседание, ако ответникът отрече твърдян положителен факт, ищецът трябва да го докаже, а ако фактът е отрицателен - ответникът трябва да докаже положителния факт. Ако в първото заседание ответникът внесе нови факти (правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи), ищецът ще трябва да вземе отношение и ще се процедира по аналогичен начин. Според проф. Силяновски страната, която се позовава и ползва от отрицателен факт, трябва да го докаже, но според Стамболиев практически невъзможно е пълно доказване на отрицателен факт (недължимост при недължимо платено), затова другата страна трябва да заяви при оспорването си положителен факт (основание) и трябва да го докаже с пълно доказване. Страните са длъжни да докажат положителните факти, от които извличат благоприятни правни последици. Подлежат на доказване положителните факти - оставили са с осъществяването си следи.

б. Разпределението се предопределя и от интереса.

2) Ж.Ст.: Особени норми има при установяване на отклонения от изводите от материалноправните норми и изградените върху тях претенции на страните:

а. Оборими презумпции.

б. Чл. 130: при иск за вземане доказателствената тежест на ищеца е за юридическия факт, от който то произтича, на не и за размера му (иск не може да бъде отхвърлен поради недоказване на размера, определя се по преценка на съда, дори да не може да се докаже с помощта на вещо лице).

в. Съдът приема за доказани факти, относно които страната, заинтересувана от недоказването им, е създала пречка за доказването им (чл. 128, ал. 2).

Съдържанието на доказателствената тежест е процесуално(въпреки че критериите са материални)-регулира поведението на страните(какво трябва да докажат) и на съда(до какви изводи да стигне при недоказване)

1.4.Страната,която носи доказателствена тежест относно правнорелевантния факт, носи доказателствена тежест и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването му.

Според Ж.Ст,ако съдът(въпреки отмяната на чл. 109, ал. 3) даде указания относно доказателствената тежест, решението няма да бъде опорочено (съдът трябва да уведоми в становището си за приложимия закон, следва оттук и задължение да изясни на страните доказателствената тежест, произтичаща от този закон).

2.1. Доказателства(О.Ст.). За разрешаване на всеки правен спор (спор за съществуване на правоотношение) е необходимо да се докажат осъществили се в миналото факти. От гледна точка на познавателната дейност те са доказателства за съществуването или несъществуването на правоотношението. Правнорелевантните и доказателственорелевантните факти са доказателства, защото от гледна точка на поставеното за съдебно разглеждане правоотношение те са доказателства за съществуването или несъществуването му.

2.2.Доказателствени средства.Установяването на фактите става с достигналите до настоящето следи от тях-средства за установяване на фактите.Доказателствените средства са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти(О.Ст:за правно-и доказателственорелевантните факти).

1) Ж.Ст.:Доказателственият факт се причислява към доказателствените средства - опора е на доказателствени изводи за главния факт. Освен това, когато е последица на главния факт, е следа от него (редица доказателствени средства са следи от размил се в миналото факт). Има обаче разлика - доказателственото средство може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт преди това трябва да бъде доказан (с доказателствени средства). Може да има доказване без доказателствени факти, но не и без доказателствени средства. Доказателственото средство доставя сведения за факта (възпроизвежда го физически - веществени доказателствени средства, или исторически - гласни и писмени доказателствени средства); доказателственият факт е само опора за логически извод за главния факт.

2) О.Ст.: Доказателственорелевантните факти са косвен източник на информация за правнорелевантните факти и биха могли да се разглеждат като доказателствени средства. Обаче те също трябва да се доказват, затова се отнасят по-скоро към доказателствата. Освен това доказателствените средства са предвидени и уредени в закона, и ако разглеждаме като такива доказателствените факти, ще трябва да отстъпим от този ясен критерий и това би довело до загуба на основните правила за доказването, поставящи страните в равноправно положение.

1) Доказателствена сила - убеждаващото въздействие на доказателственото средство. Зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна сила (официални документи), но не и формални доказателствени средства (самопризнание).

2) Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство - съответствието между сведението и действителността.

3) Допустими доказателствени средства - съдът има право върху тях да изгради убеждението си; върху недопустимите не може - решението ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените в закона доказателствени средства (напр.следствен експеримент) или предвидени в закона, но забранени за доказване на определени от него факти. Неправомерното придобиване на доказателствено средство според Ж.Ст. не го прави недопустимо (това придобиване обаче може да се използва от другата страна като улика за недостоверност при оспорване на достоверността). Договорът, изключващ допустими доказателствени средства, е нищожен (доказателствен договор обаче е допустим пред арбитраж).

2.2.3. О.Ст.: Изисквания към информационните източници - за допускане от съда и за да са годен източник на относително достоверна информация.

1)Доказателственото средство да е предвидено и уредено като такова в з-на(1-во изискване за допустимост).

2) Относимост (според О.Ст. е второ условие за допустимост, Ж.Ст. го разглежда отделно - виж за допустимост 2.2.2., 2) - относимо е доказателствено средство, което може да има доказателствено значение за делото (съдържа сведения за правнорелевантни или доказателствени факти); неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такива сведения. При отправяне на доказателствените си искания страните трябва да посочат кои факти ще доказват с тях (чл. 98, ал. 2; чл. 110, ал. 1; чл. 198, “д”, чл. 201, ал. 1). При преценка на относимостта съдът се основава на твърдението на страната, че съответният източник носи информация за подлежащи на доказване факти.

3) ГПК да допуска доказването на факта да се извършва с исканото доказателствено средство - да е годен източник на информация за доказване на конкретния факт. Страните не могат да ограничат с процесуален договор доказването с определени от тях доказателствени средства, но е възможно в някои случаи да се допусне по съгласие на страните изключено доказателствено средство (чл. 133, ал. 2).

4) Информационният източник да е необходим - без него да не може да се установи подлежащият на доказване факт (чл. 129, ал. 1). Съдът трябва да обсъди всички събрани доказателствени средства (чл. 188, ал. 1), а при прекомерен доказателствен материал, решаването на делото се затруднява.

2.2.4. Видове доказателствени средства:

1) Според носителя: 1) лични (носител физическо лице като субект на познание) и 2) веществени (носител вещ като материален обект).

2) Според начина на доставяне на сведението (устно или писмено): 1) устни и 2) писмени - Ж.Ст. Според О.Ст. според начина на събирането им са: 1) гласни (информацията се извлича от съда по пътя на устната вербална комуникация в хода на съдебното заседание) и 2) веществени (имат материален носител и информацията се извлича по визуален път чрез оглед, освидетелстване, прочитане).

3) Според това дали се отнасят непосредствено до главния факт или доказват доказателствен факт: 1) преки (източник на информация за правнорелевантни факти) и 2) косвени. Има и друг смисъл: пряко доказателствено средство е това, което позволява един извод за доказвания факт, а косвеното дава основание за повече вероятни изводи (Ж.Ст.).

4) Според това дали доказателственото средство е в непосредствена връзка с доказвания факт или възпроизвежда друго доказателствено средство: 1) първични (пряко отражение на факта - свидетел-очевидец) и 2) вторични (производни - съдържанието е резултат на опосредена информация - препис от оригинален документ). Според О.Ст. значението е в доказателствената стойност: първичните имат по-голяма доказателствена стойност, вторичните се използват при невъзможност за събиране на първични доказателствени средства. Според Ж.Ст. значението е от гледна точка на достоверност - първичното претендира за по-голяма достоверност, но чрез вторично доказателствено средство може да се провери достоверността на първично (официален препис може да разкрие подправка на оригинала). Чл. 101 допуска и частен препис, но при поискване трябва да се представи оригинал или официално заверен препис.

5) Ж.Ст.: Документ на чужд език - също доказателствено средство и без превод (и при превод трябва да се провери истинността му, затова и без превод е доказателствено средство).