15 април 2011 г. Тема: строителство, строителен контрол, строителни материали, архитектура, имоти

За първи път притежателите на земеделски парцели получават толкова висока рента. В Каварненско масово взеха по 50 лв., в Балчик - по 55-60 лв. рента за декар.

Тази пролет декар чернозем в община Балчик, където търсенето е най-голямо, достигна 700-850 лв. Има отделни сделки и за 900 лв. за по-големи парцели край селата Царичино, Соколово, Сенокос, посочва за БТА председателят на регионалното сдружение Павлина Тодорова. Край Генерал Тошево, където земята е особено богата на хумус, цените са в порядъка до 800 лв. В Добричката селска община, която разполага с най-много обработваеми площи, земята е поскъпнала до 750-800 лв. за декар. Масово купувачи "се редят на опашка" при цени 600-650 лв.


15.04.2011 г., с. 12
Спестено на червено
ВЕСЕЛКА ВЕНКОВА

Премиерът изпратил министър Росен Плевнелиев да уговори с Европейската комисия включването на магистрала "Хемус" в новата Трансевропейска пътна мрежа, а той успял да получи одобрението на експертите и за четири скоростни пътя (стр. 7). Тепърва предстои проектиране на новите пътни участъци обаче, подготовка на апликационни форми, експертизи, заключения, одобрение за финансиране, че и разплащане -усилна работа с неизвестен край. А и ЕК ще трябва до края на юни да оповести окончателното си политическо решение - одобрява ли разширената Трансевропейска пътна мрежа.

Многото "ако" не попречиха на Плевнелиев гръмко да съобщи как правителството ще спести на българските данъкоплатци 2 млрд. евро. Строителният министър дори обясни и как са направени "изчисленията". По бюджет строителството на магистрала "Хемус" и на четирите скоростни пътни участъка стрували 2,5 млрд. евро, за които трябвало да се бръкне в хазната. Сиреч в общия джоб. С техническата договорка с ЕК обаче тези проекти получили европейската си перспектива и 80 на сто от парите за тях биха могли да дойдат по линия на бъдещите европейски фондове за България. От нас останалите 20% -съфинансиране.

Дотук добре. Но това "биха могли" и "бъдещи еврофондове за България" ни прави скептични. Не че не вярваме на Росен Плевнелиев и на искреното му намерение това да се случи. Ама като си знаем управленския, административен, че и все повече напоследък професионален, капацитет, съветваме данъкопратците да не избързват с хвърлянето на капи в простора. Защото "спестеното" засега е на червено. Както онези пари, които все чакахме по първо направление във времето на зрелия социализъм, а в балансовите отчети, вместо да се изпишат числата с минус, се записваха с червен молив. И имахме да взимаме... Някога.

Около 11% от парите по европейските програми вече са усвоени по различни проекти, заяви наскоро ресорният министър на европарите Томислав Дончев. Колко са договорените - не стана ясно, разплатените обаче били в пъти повече спрямо предишни периоди. Ами щом от отпуснати средства взимаме едва 11 на сто, ще успеем ли да реализираме 4/5 от едни евентуални еврофондове за България? Дончев сподели и надеждата си до 2015 г. да усвоим 98 на сто с уговорката, че всеки българин трябва да усети ефекта от тези пари. Сигурно затова Плевнелиев започна с предполагаемия ефект?

Нямаше да напишем тези редове, ако няколко пъти обичайните делови вести не бяха определяни вчера като радостни новини. И ако масовите, най-четени, слушани и гледани медии не обявиха незабавно "спестените" 2 млрд. евро като свършен факт. Защото с така поднесени новини (а Плевнелиев все пак сам обясни, че парите за пътищата "биха могли да дойдат по линия на бъдещите европейски фондове за България") ние сме пак като онези риболовци, които първо стъкват огъня, слагат тигана, драсват клечката и едва тогава мятат въдицата.

Минах тези дни през ларгото в центъра на София. Разкопано заради метрото, но тротоарът покрай президентството и хотел "Балкан-Шератон" е почти готов. Идеално равен, широк - за радост и на очите, и на нозете на пешеходците, пълен контраст с окаяните софийски тротоари. Но когато погледнах към камарата палета с гранитните тротоарни плочи, не повярвах на очите си. На етикетите пишеше: "Произведено в Китай".

Опитах се да си представя през колко морета и океани са преминали тоновете плочи, за да пристигнат в пристанище Варна, и се запитах:

гранит ли няма 6 нашата страна работна ръка ли няма или необходимата не най-сложна техника? Има, разбира се, и едното, и другото, и третото. Нагледно доказателство са сградите около самото ларго: първите два етажа на Министерския съвет, президентството, бившият Партиен дом, хотел "Балкан-Шератон" и ЦУМ са изцяло изградени от гранит. Наш, български гранит. Защо преди близо 60 години, когато са строени тези представителни сгради, е използван български гранит, а сега за тротоара около тях внасяме китайски? Може би нашият се е свършил? Изключено е. Може би сме много забогатели? Знаем, че не сме. А може би защото тогава премиер е бил Вълко Червенков, а сега е Бойко Борисов? В това предположение сигурно има известна истина, но голямата истина е друга: тогава българското производство беше в подем, сега е в упадък. "Всичко, което е насочено към вътрешния пазар, запада като производство. Това са фактите!" - заяви Сергей Станишев (ДУМА, 4 април 2011 г.). Очевидно тук се крие причината, за да започнем да внасяме даже плочи за тротоар.

Можем само да се възхищаваме на китайския народ, че превърна своята държава в

работилница на света

Магазините в петте континента на планетата пращят от китайски стоки. България не прави изключение - от чесъна на Женския пазар до най-модерната електроника в моловете, свикнахме вече с вездесъщия надпис "Произведено в Китай". Няма как да не се възхити човек и от факта, че китайците успяват да обработят, да изнесат и да продадат с печалба чак на противоположната страна на земното кълбо даже камъните си, грубо казано. Хвала и чест на такава нация. Няма нищо осъдително, че българският инвеститор е купил тротоарни плочи от Китай - предпочел е вероятно най-изгодната оферта. В днешния глобализиран свят купувачът се интересува не от разстоянията, а от цената и качеството.

Онова, което учудва и звучи абсурдно, е: как и защо такава тежка и сравнително проста за производство стока, каквато са тротоарните плочи, се оказва конкурентоспособна на 15 000 километра от мястото, където е произведена, след като буквално на 15 километра от ларгото, край Владая, има кариери за добив и обработка на габро и монцонити, както пише в енциклопедията. До неотдавна, преди "прехода", нашите големи градове се надпреварваха да покриват площадите и пешеходните си зони с какви ли не, произведени в България, висококачествени плочи: гранитни, мраморни, мозаечни, керамични.

И това ли българско производство е вече умъртвено

Ако пък е живо - защо не е конкурентоспособно? Най-близко до ума е обяснението, че заплащането на труда в Китай е много ниско. Но да не би в България да е високо? Всеизвестно е, че по този показател нашата държава е на последно място в Европейския съюз. Онези, които са се интересували, знаят, че заплатите, особено на нискоквалифицираните работници в Китай, са съизмерими със заплатите в България. И процентите на безработните в двете страни не се различават съществено, и у нас има незаета работна ръка. Но китайската държава

умее да оползотворява своите човешки и природни ресурси, българската не прави това. Тук отново изниква въпросът: защо? Нали и двете държави преминаха към пазарна икономика?

Види се не е без значение обстоятелството, че пазарната икономика в Китай е социалистическа пазарна икономика. В днешен Китай социализъм още няма, това заявяват китайските ръководители и обясняват, че страната е едва в началото на социалистическото си изграждане. Социализмът е голямата далечна цел, към която върви тяхната държава, а средство за постигане на тази цел е именно

социалистическата пазарна икономика

Определението "социалистическа" има своето реално покритие, държавата си е запазила така наречените командни висоти в икономиката, не се е отказала от централизираното планиране, влияе върху цените, като използва съобразени с пазарната икономика лостове, и пр., и пр. Положението в България е коренно различно. Като се сдобиха с властта, българските антисоциалисти възприеха ултрадясна политика, провъзгласиха оттегляне на държавата от икономиката и въздигнаха в култ "саморегулиращата се" пазарна икономика. Резултатите са налице: осакатена промишленост, запустели плодородни земи, намаляла с над милион и половина нация, държава, отишла от 26-о на 86-о място по индекса за човешко развитие -най-красноречивият показател в статистиката на ООН. Въпреки тези убийствени резултати изтрезняване в сегашните наши управляващи няма. Те не се вслушват в гласа даже на такъв цербер на либерализма, какъвто е директорът на Международния валутен фонд Доминик-Строс Кан, който както предаде на 5 април т.г. АФП, е заявил: "Световната икономическа криза показа необходимостта от по-голяма държавна намеса и по-малко либерализъм. Везната ще се наклонява все повече в полза на държавата."

(ДУМА, 6 април 2011 г.)

Подобни становища нямат значение за вицепремиера Симеон Дянков. За него, капацитетът над капацитетите, меродавно е само неговото собствено мнение:

пазарът не позволява намеса и точка

Това удобно оправдание много допада и на неговия шеф, премиера, който също повтаря като заклинание: държавата не може да се меси, пазарът не позволява.

Истината е по-друга. Практиката на най-успешните страни с пазарна икономика показва, че е възможна регулативна роля на държавата в съответствие с принципа "и пазар, и държава". Има лостове, които позволяват държавна намеса, с цел да се създават предпоставки за разгръщане на производството, може да се влияе и на цените. Но тези лостове са достъпни за знаещи и можещи - категория, към която правителството на ГЕРБ, по всичко личи, не се числи.

Ще надценим ролята на ГЕРБ, ако хвърлим върху него главната вина за западането на производството в България. Всички правителства от годините на прехода имат свой принос, за да достигнем до незавидното положение да внасяме и тротоарни плочи, и домати, и какво ли още не. Сгрешеният "преход" доведе не до продуктивен, а до паразитен капитал, с основание наричан див. Създадената при социализма производствена база не само не беше запазена и развита, а беше попиляна, разпродадена на безценица, а голяма част от парите или "изядени", или изнесени в чужбина, но не и вложени в материалното производство.

Много дълбока е „черната дупка”

в която се оказва днешна България, а ГЕРБ няма нито сили, нито съответстваща политика, за да измъкне от батака затъналата наша държава. Но има в излишък наглостта да не признава това, все някой друг му е виновен. И ламти за още власт, готви се да овладее и президентството. Може и да успее, ако българският избирател не изтрезнее овреме. Но че изтрезняване ще настъпи - няма и капка съмнение. Както няма съмнение, че ще дойде момент, когато и конят на ГЕРБ, и ездачът му ще се окажат на дъното на дълбокия трап, от който няма излизане. Кой трап ли? Оня, за който става дума в една от мъдрите пословици, записани от Петко Рачев Славейков. Тя гласи: "Ако ти е конят слаб - не прескачай с него трап."

Страната ни обаче има възможност постепенно, през периода до 2020 г., да възстанови своята популярност, като отново се превърне от вносител на традиционни за нас селскостопански продукти, в максимално самозадоволяваща се страна и експортно ориентиран производител на хранително-вкусови стоки. За да стане това, на първо място трябва да бъде утвърден съвременен модел за хранене на нашето население. На тази база се определят годишните хранителни баланси за основните продукти, в прясно и преработено състояние, необходими за вътрешния пазар, както и за формиране на резерв от собствено производство и внос. Такава е практиката в развитите страни.

От своя страна здравословият начин за хранене на населението налага преминаването към интензивен тип на развитие на отрасъла. Безспорно, ще се запази важността на хлебното и фуражното зърно, както и на слънчогледа, като ядро на продоволствената сигурност на страната. С ускорени темпове трябва да се извърши възстановяването и максималното разширяване (поне до размера им към 1990 г.) на традиционните жиз-ненонеобходими за населението и експорта култури: лозя, полски и оранжерийни зеленчуци, овощни, ягодоплодни, маслено-етерични насаждения. Страната се нуждае от съвременно биоземеделие, осигуряващо екологично чисти продукти. Разширението на тези производства, заедно с животновъдството, ще бъде алтернатива срещу застоя в отрасъла и показател за нова визия и отношение на държавата към селското стопанство. И е напълно възможно след 5-10 г. физиономията на българското земеделие коренно да се промени.

Наложително е спешно да се изясни и реши съдбата на тютюнопроизводството. На международните пазари търсенето, главно на дребнолистни тютюни, продължава. Затова е целесъобразно, макар и с известно намаление, тези тютюни да се отглеждат и у нас. Което ще реши донякъде въпроса за поминъка на населението в отделни райони.

Производството на животновъдна продукция в прясно и преработено състояние се очертава като един от основните проблеми на стратегията до 2020 година. Положението в отрасъла сега е критично. За осигуряване на вътрешното потребление през 2009 г. е осъществен внос, главно от страните на ЕС, над собственото производство -при месото с 68% и при млякото с около 6% . Ако държавата не вземе спешни мерки, негативните тенденции,свързани с изхранването на населението, могат да имат катастрофален характер,

след като до края на тази година се очаква да бъдат ликвидирани значителен брой дребни говедовъдни ферми, които не отговарят на изискванията и критериите на ЕС.

Определяща роля за внасяне на обрат в развитието на отрасъла безспорно има говедовъдството, следвано от свиневъдството и овцевъдството. Броят на кравите е необходимо да се увеличи с 40-50%. При всички видове животни продуктивността им трябва да нарасне със 70-80%, за да достигнем средното равнище на ЕС. Такова интензивно развитие ще изисква съответно и обезпеченост, освен със значителни инвенстиции, още и с производството на зърно, груб и сочен фураж. С изключение на соята, като основен белтъчен компонент, осигуряван чрез внос, всички останали фуражи е възможно да бъдат обезпечени от собствено производство.

Без ясна и прагматична държавна политика, съпроводена с конкретни ангажименти и действия, поставените проблеми няма да се реализират, а животновъдството ни ще продължава да бъде в тежест на националната икономика и няма да може да задоволява потребностите на вътрешния пазар.

В съответствие с ОСП на ЕС нашето селско стопанство е необходимо да се подготви и да е в състояние да отговори на нарастващите изисквания на новата, по-конкурентна среда на вътрешния и международните пазари към качеството на хранителните стоки. Така държавата ще защити интересите и на българския производител. Качеството на крайните хранителни продукти зависи в голяма степен от работата на предприятията в хранително-вкусовата промишленост. Централно място заемат проблемите, сързани с ефективността и технологията на производството. Наред с тях обаче в стратегически план предстоят за решаване няколко специфични, но жизненоважни въпроса:

дълготрайно обвързване между производители на суровини и преработватели, като договорните отношения се определят и с участието на държава-

та и браншовите организации. Наличието на договори ще ограничи както получаването на свръхпечалби при производството на дадени продукти, така и исканията на субсидии и подкрепа за други продукти и отрасли

използване на различни форми на интеграция, обхващаща целия производствен цикъл: от суровината до крайния хранителен продукт. За целта може да се използват и съществуващите предприятия на ХВП, като на пазарен принцип се изясни участието на производителите на селскостопански суровини в крайните икономически резултати

изграждането на нови организационни структури (вертикално интегрирани предприятия) между икономическите субекти в селското стопанство от един или няколко района с предприятия от ХВП, произвеждащи определени хранителни продукти. Всеки икономически субект да участва в тези структури със свой капитал и да получава съответен дял от крайните икономически резултати на акционерен принцип

голяма част от предприятията на ХВП работят със стара, морално остаряла материална база, която пречи за използването на нови технологии за производство на качествена, конкурентоспособна продукция, със съвременна опаковка и дизайн. Такава е картината главно в предприятията на масленодо-бивната, фуражната, мелничарската, хлебопроизводната и консервната промишленост. Поради това често се изнасят суровини, вместо произведени у нас крайни хранително-вкусови продукти

в предприятията на ХВП следва да се полагат усилия за създаване и утвърждаване на наши маркови хранителни продукти, с които да се конкурираме и поддържаме определени ниши на международните пазари. Това ще накара производителите на съответните суровини да внесат корекция в сортовия състав на културите и породния състав на животните

да се премине към внедряване на екопроекти за производство на селскостопански продукти, съобразени със здравословното хранене

да се приложи нов критерий за използване на преките плащания на средствата от ЕС за единица площ, като се даде по-висока ставка за районите с по-неблагоприятни природни условия.

Развитието на селското ни стопанство изисква и промени в законодателството. Най-належащи са те в закона за арендата. Трябва да се засили ролята на държавата като регулатор на договора между арендатор -арендодател относно неговата продължителност, размера на арендното заплащане на единица площ, както и срока за изплащане на арендата. Предлагаме следното:

предоставяне на арендодателите от 30 - 50% от субсидията, която ЕС дава ежегодно за единица обработваема земя на арендаторите

опростяване на процедурите по сключването и регистрирането на договорите

ограничаване размера на арендуваната земя и забрана за преарендуване на земята от страна на арендатора

отседналост на арендаторите в населените места, където обработват земята, с оглед установяване на постоянен контакт с арендодателите и контрол върху производството

да се задължи всеки арендатор ежегодно да внася от 5-10 лв./дка в общината (кметството) за подобряване на инфраструктурата в населеното място, където арендува земята.

Закон за регулиране пазара на земята ще реши проблемите, свързани с равнището на цените и изискванията към купувачите (фирми, арендатори, фондове и др.), които ще я стопанисват. При изготвянето му би било добре да се използва опитът на Франция. Необходим е и закон за подпомагане укрепването и развитието на дребните и средните фермерски стопанства, тъй като чрез тях ще може да се възстанови отглеждането на трудоинтензивните и инвестиционни култури, както и на говедовъдството и овцевъдството. В съответствие с настъпилите социално-икономически проблеми в страната е наложително да се актуализират още: Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, Законът за земеделските кооперации, Законът за защита на производителите и потребителите.

В България продължава да битува разбирането, че селското ни стопанство може успешно да се развива и да се изравни с европейското, главно на базата на субсидиите от ЕС. Практиката в другите страни членки обаче показва, че чрез своите бюджети те заделят собствени финансови и други ресурси, които играят определяща роля за издигане на високи равнища на тяхното селско стопанство. Субсидиите от ЕС са имали второстепенно значение в това отношение. Такава промяна следва да настъпи и в поведението на нашата държава, без която не е възможно да се постигне обрат в икономиката на отрасъла. За това предлагаме:

1. Под ръководството на МЗХ да се организира обсъждане на предложения проект, заедно с други разработки по същия проблем, и на тази основа да се подготви управленска стратегия за приоритетите и насоките за развитие на селското стопанство до 2020 г.

2. МЗХ да организира разработването от специализирани екипи на съвременен модел за хранене на населението и на тази основа съответни хранителни баланси на страната за основните продукти.

3. Под ръководството на МЗХ да се осъществи етапност в заделянето и усвояването на необходимите финансови средства за инвестиции в зависимост от потребностите на отрасъла. Тези средства трябва ежегодно да се залагат и утвърждават в държавния бюджет на страната.

4. Да се издигне на по-високо равнище работата на ДФ "Земеделие".

5. МЗХ, с участието на Селскостопанската академия, да отчертае селскостопанските райони в страната, които ще се използват от държавата за провеждане на диференцирана политика в териториален разрез. В тях ще се изразходват и субсидиите на ЕС по отделните мерки на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР).

6. МЗХ своевременно да обсъди и внесе предложение за необходимите субсидии по ПРСР за периода 2014-2020 г.
Снимка на три колони - В България е възмжно да има и модерно земеделие


15.04.2011 г., с. 23
Образование
И се заражда онова чувство за несигурност...
Какво може да извлече България от германския опит, за да се подобри качеството на обучението във вузовете?
Таньо ВАСИЛЕВ кореспондент на ДУМА в Германия

Образованието е основа за целия живот. То е фундаментът, върху който се гради бъдещето ни. В процеса на своето обучение всеки човек придобива теоретични и практически знания в определена област, които са отправна точка на неговата професионална реализация. Когато обаче самата образователна система се намира в криза, какъвто е случаят с висшето образование в България, бъдещето изглежда крайно неясно. Разумният човек е обзет от несигурност, защото не знае какво му предстои и още в тийнейджърските си години започва да си задава въпроси. Да остана ли тук или да отида в чужбина? Да запиша ли да следвам нещо, което ми е интересно и което бих работил с удоволствие, или да се ориентирам към професия, която се търси на пазара на труда и е по-добре заплатена? Всичко се свежда до това как да оцелееш. А когато човек не излиза от заможно семейство или не притежава "необходимите" връзки, оцеляването зависи от отговорите на именно тези въпроси.

Защо ние, българите, винаги се напасваме към доминиращите условия? Не може ли образователната система да бъде така реформирана, че

можещите и трудещите се студенти да не изпитват несигурност, да бъдат добре подготвени и конкурентоспособни на колегите си от западноевропейските университети и да се реализират в сферата, в която искат? Въпреки общата стратегическа рамка за европейско сътрудничество в областта на образованието и обучението и въпреки повишената мобилност на българските студенти на този етап родното висше образование просто не е на необходимото равнище. За да се промени това обаче, трябва да имаме желанието и волята да приложим у нас опита на държавите с традиции. Не говоря за копиране на чужди образователни модели, а за заимстване на практики, които могат да бъдат реализирани и в България. Една от държавите, от които си струва да вземем пример, е Германия. Поне в три неща. Показателно е, че десетки хиляди млади българи учат именно в Германия.

На първо място е държавното финансиране. Колкото и тривиално да звучи, ако образователната система не получава достатъчно пари от държавния бюджет, няма как да бъде конкурентоспособна. Без пари не може да има нито научни изследвания, нито модернизиране на материалната база, нито могат да се плащат сметки. За да има финансиране обаче, е нужно образованието и науката да попаднат сред основните приоритети на управляващите. В Германия това е така, в България - не е. Републиканският ни бюджет за 2011 г. възлиза на 18,24 млрд. лв., от които за Министерството на образованието, младежта и науката са отделени 422,32 млн. лв. (2,32%). Субсидиите за 37-те държавни висши училища са на обща стойност 333,04 млн. лв. За сравнение - федералният бюджет на Германия за 2011 г. е 305,80 млрд. евро, а Министерството на образованието и изследователската дейност разполага с 11,65 млрд. евро (3,8%). Висшите училища получават 2,33 млрд. евро, а други 1,51 млрд. евро се отделят за финансиране на студенти и ученици, които нямат възможност да се издържат сами. Образователният бюджет дори е увеличен със 782 млн. евро спрямо 2010 г. Това е така, защото германците се опират на тезата, че именно образованието и изследователската дейност ще изиграят основна роля за стимулиране на иновациите

и икономическия ръст.

Което пък ще доведе до окончателното излизане от финансовата криза.

За разлика от тях родното правителство пет пари не дава за образование, като дори в края на м.г. се говореше за закриване на БАН, което, слава Богу, не стана. Управляващите дори прецениха, че е по-добре да отпуснат 990 млн. лв. за Министерството на отбраната, вместо да се занимават с образование. Най-старият вуз у нас - Софийският университет, на няколко пъти проплака от липса на средства, като през декември за малко не затвори врати, защото не можеше да си плати отоплението.

На второ място, промяна трябва да има в самите учебни планове. Под промяна в учебните планове имам предвид увеличаването на разнообразието от предмети и възможността на студентите сами да избират кои лекции да посещават. Масово в родните вузове програмите са твърди, а едни и същи предмети се повтарят всяка година. Не мога да кажа, че в Германия ситуацията е коренно различна, но в определени специалности и висши училища студентите могат сами да организират програмата на своето следване. За някои това изглежда доста хаотично, но за други е идеалната възможност да учат неща, които наистина ги интересуват. Така всеки студент може да наблегне върху изучаването на аспекти от специалността, с които би искал да бъде свързана бъдещата му кариера. Аз лично определям това като един вид специализация в рамките на самата специалност, която се определя изцяло от интересите на самите студенти.

В някои немски вузове учебната програма се променя всяка година. Катя Фрайщайн, преподавателка в университета "Йохан Волфганг Гьоте" във Франкфурт и научна сътрудничка на Хесенската фондация за изследване на мира и войната, обяснява, че това е така, защото самите преподаватели не желаят да преподават едно и също нещо

и предпочитат да дискутират със студентите теми, по които не са специалисти. Оказва се, че част от преподавателите в Германия искат да изпитват интерес към своята работа. За разлика от тях мнозинството от българските им колеги четат едни и същи лекции от години, а записките им са пожълтели от старост. Студентите от различните курсове пък редовно обменят лекции и в повечето случаи дори не е нужно да посещават занятия, за да се сдобият с необходимите материали за предстоящите изпити.

Увеличаването на броя на предлаганите предмети в учебните програми не би трябвало да бъде толкова голям проблем. Възможността за избор със сигурност ще се приеме добре от студентите. В крайна сметка по-добре 6 групи от по 20 човека да посещават 6 желани от тях предмета, отколкото 120 студенти, натъпкани в аула, да слушат с отегчение монотонния глас на преподавател, само защото предметът е задължителен и има списък за присъствие, в който трябва всеки път да се вписват. Трудността идва от това дали самите професори и доценти искат подобна промяна, дали са склонни да разширяват хоризонта си на преподаване и желаят ли да се саморазвиват. Защото ако те се саморазвиват и изискват същото от своите студенти, ще го направят. От друга страна, не трябва да подминаваме факта, че подобна промяна няма да се отрази добре на финансовото състояние на определени преподаватели, които имат навика да карат своите студенти да си купуват техните учебници. Системата с нетвърди учебни планове ще бъде сериозен удар срещу тази практика, а някои хора надали ще искат да се лишат от този приход.

В Германия учебниците са по библиотеките и всеки има достъп до тях. Някои преподаватели още в началото на всеки семестър подбират основните текстове и задачи и ги дават на своите студенти за копиране или ги качват в интернет за безплатно сваляне. Германците (или поне по-голяма част от тях) не се стремят да си продават учебниците, защото ясно си дават сметка, че не са единствените авторитети в своята област и защото искат да подготвят своите студенти възможно най-добре.

На трето място, нужно е преосмисляне на концепцията за висшето образование като фуния. Как трябва да изглежда тази фуния? В кой край трябва да бъде широка и в кой - тясна? Когато преди години ме приеха да уча в УНСС, някой ме попита

защо около университета има ограда.

Тъй като бях новобранец, казах, че не знам. Отговорът на въпроса беше, че оградите пречат на кучетата от Студентския град да влязат, за да изкарат и те диплома. В началото това ми се стори смешно, но с всеки семестър се убеждавах, че накрая всички ще завършат безпроблемно. Сред колегите ми имаше хора с изключително ниски умствени способности, някои от които дори сричаха при четене, но това не им попречи да завършат заедно с мен. Желанието ми за учене се изпари рано-рано и предпочетох да работя още по време на следването, защото прецених, че трудовият стаж ще ми бъде по-полезен в сравнение с университетската диплома. Картината в мнозинството от останалите наши родни вузове не е много по-различна.

Причините за този широк изход на фунията, наречена висше образование, са основно две. Първата е, че някои студенти не учат изобщо или са просто глупави и предпочитат да си купуват изпитите. В същото време има преподаватели, които не се свенят нито да поискат, нито да вземат техните пари. Най-пресните случаи са започнатите проверки от прокуратурата за корупция в УНСС, Югозападния университет и Стопанската академия в Свищов. Втората причина е, че у нас всеки студент може да се яви на 10 ликвидации на всеки изпит и в крайна сметка да завърши. В Германия нещата стоят по различен начин. Ако един студент не вземе даден изпит три пъти, последиците са две. Първо, той няма право да запише същата специалност в друг вуз (университет, професионална академия, Hochschule) на територията на страната. И второ, студентът няма право да запише специалност, в учебната програма на която е заложен същият изпит. Точка! Сурово, но справедливо!

А как у нас стоят нещата с входа на фунията

Все пак, за да има некадърни студенти във висшите училища, причината трябва да бъде в самия прием. Кандидатстудентските кампании в България имат два основни недостатъка. Единият е, че баловете за кандидатстване в повечето вузове зависят повече от кандидатстудентския изпит, отколкото от дипломата за средно образование. Т.е. кандидат-висшистите трябва обикновено да се потрудят само няколко месеца, за да бъдат приети, независимо дали през последните 5 години са учили или са си правили кефа. Освен това един изпит е напрежение, късмет, субективизъм и невинаги дава точна оценка на способностите на даден човек. Другият недостатък е, че някои специалности не са толкова желани от студентите в сравнение с други (което е напълно в реда на нещата) и самите висши училища гледат да запълнят незаетите места на четвърто или пето класиране. Това се получава, защото вузовете получават субсидия от държавата за всяко място и при тяхното незапълване губят пари, а бе замислено да плащат и глоба. В резултат на това се създава възможност във вузовете да влизат хора, които просто не са затам.

В Германия приемът на студенти става в повечето случаи по документи (диплома за средно образование, езикови сертификати, попълнен формуляр за кандидатстване, мотивационно писмо, автобиография и др.), като в много редки случаи при определени специалности кандидат-студентът може да държи кратък писмен изпит или да се яви на интервю. Фиксиран брой на местата за прием няма, а е различен през всяка година. След обработка на документите във вузовете влизат тези, които по време на средното или висшето (при кандидатстване за магистратура) си образование са се трудили най-много. Въпреки че смятам това за справедливо, не отхвърлям напълно системата с кандидатстудентски изпити у нас. Тази система носи приходи на висшите училища чрез продажбата на справочници, документи за кандидатстване, чрез самите такси за изпити и чрез организирането на курсове за кандидат-студенти. В крайна сметка вузовете също гледат да оцеляват, но когато грижата за оцеляване вземе превес над основната им функция -да обучават, да стимулират конкуренцията и да създават подготвени кадри, студентите виждат, че стойността на техните дипломи се обезценява. И в тях се заражда онова чувство на несигурност...