Глава 2 Смъртта на Майка ми и мистичният амулет

Най-голямото желание на Майка ми беше женитбата на по-големия ми брат. „Ах, когато видя лицето на Анантовата съпруга, ще намеря рая на земята!" Често слушах Майка ми да изразява с тези думи силното си чувство за семейна при­емственост, характерно за Индия.

Бях на около единадесет години по време на годежа на Ананта. Майка ми беше в Калкута и радостно ръководеше подготовката за сватбата. Само аз и Баща ми останахме в нашия дом в Барейли, Северна Индия, където Баща ми беше преместен след две години, прекарани в Лахор.

Преди това бях свидетел на великолепието на брачните церемонии на двете ми по-големи сестри, Рома и Ума, но за Ананта като най-голям син плановете бяха наистина гранди­озни. Майка ми посрещаше множество роднини, ежедневно пристигащи в Калкута от далечните си домове. Тя ги наста­няваше удобно в голямата, новопридобита къща на улица „Амхерст" № 50. Всичко беше готово - лакомствата за празнен­ството, пъстрият трон, на който щяха да заведат Брат ми до бъдещата му невеста, редиците разноцветни светлини, гигант­ските картонени слонове и камили, английските, шотландс­ките и индийските оркестри, церемониалмайсторите и све­щенослужителите на древните ритуали.

Татко и аз, в тържествено настроение, смятахме да се присъединим към семейството по време на церемонията. Малко преди великия ден обаче имах злокобно видение.

Беше в Барейли, в полунощ. Докато спях до Баща ми на верандата на нашата къща, ме събуди особено потрепване на мрежата против насекоми над леглото. Тънките завеси се раз­делиха и видях обичната фигура на Майка ми.

— Събуди баща си! - Гласът й беше само лек шепот. - Вземете първия възможен влак в четири часа сутринта. Бър­зайте в Калкута, ако искате да ме видите! - Приличната на дух фигура изчезна.

— Татко, Татко! Мама умира! - Ужасът в моя глас момен­тално го събуди. През плач аз му разказах зловещите новини.

— Не обръщай внимание на своите халюцинации. - Баща ми прояви характерното за него качество да отхвърля новите ситуации. - Майка ти е в превъзходно здраве. Ако получим някакви лоши новини, ще тръгнем утре.

— Никога няма да си простиш, че не си тръгнал веднага! - Страданието ме накара горчиво да прибавя: - Нито пък аз някога ще ти простя!

Тъжното утро дойде с изричните думи: „Майка е опасно болна; сватбата се отлага; елате веднага."

Баща ми и аз потеглихме като обезумели. Един от моите чичовци ни пресрещна на гарата за прехвърляне. Влакът тре­щеше срещу нас, нараствайки застрашително. От вътрешно вълнение у мен внезапно възникна желанието да се хвърля на релсите. Лишен вече, както усещах, от своята Майка, аз не мо­жех повече да понеса този внезапно опустял свят. Обичах Майка ми като най-скъпия си приятел на земята. Нейните утешава­щи черни очи бяха най-сигурното ми убежище при дребните трагедии на детството.

— Тя още ли е жива? - спрях се за един последен въпрос към чичо си.

— Разбира се, жива е! - Той незабавно разбра отчаянието на лицето ми. Но аз много-много не му повярвах.

Когато стигнахме в дома си в Калкута, не ни оставаше нищо друго, освен да се възправим пред потресаващото тайнство на смъртта. Аз изпаднах в почти безжизнено състояние. Изминаха години, преди в сърцето ми да настъпи някакво при­мирение. Щурмувайки самите небесни двери, моите ридания накрая предизвикаха отклика на Божествената Майка. Ду­мите й окончателно изцериха гноящите ми рани:

„Аз съм тази, която се грижи за теб, живот подир живот, с нежността на множество майки! Виж в Моя поглед двете чер­ни очи, загубените прекрасни очи, които търсиш!"

Баща ми и аз се върнахме в Барейли скоро след церемонията по кремиране на тази, която така много обичахме. Рано всяка сутрин аз извършвах прочувствено възпоменателно пок­лонение до голямото дърво шеоли, хвърлящо сянка върху рав­ната зелено-златна поляна пред къщата. В тези поетични ми­гове ми се струваше, че белите цветове на дървото се ронят с доброволна отдаденост върху тревния олтар. Смесвайки съл­зите и росата, аз често наблюдавах странна неземна светлина, която се появяваше заедно със зората. Обхващаше ме силен до болка копнеж по Бога. Усещах се могъщо привлечен от Хималаите.

Един от моите братовчеди, завърнал се наскоро от пъту­ване по светите планини, ни посети в Барейли. Аз ненаситно слушах разказите му за високото планинско жилище на йогите и свамите¹⁴.

— Хайде да избягаме в Хималаите.

Моето предложение, което направих един ден на Дварка Прасад, малкия син на нашия хазаин в Барейли, попадна на неподходящо място. Той разкри моя план на по-големия ми брат, който веднага пристигна при Баща ми. Вместо безобидно да се посмее на мечтата на малкото момче, Ананта реши да ме вземе на подбив:

— Къде е оранжевата ти роба? Не можеш да бъдеш свами без нея.

Но аз бях необяснимо развълнуван от неговите думи. Те пре­дизвикаха ясна картина, в която се виждах да бродя по Индия като монах. Навярно бяха събудили спомени за минал живот, във всеки случай ми стана ясно с каква естествена лекота бих носил одеждите на този основан в древността монашески орден.

Бъбрейки си една сутрин с Дварка, усетих, че любовта към Бога ме връхлита като лавина. Събеседникът ми само частич­но осъзна избухналото красноречие, но аз всеотдайно слушах сам себе си.

Същият ден избягах в Наини Тал в подножието на Хима­лаите. Ананта решително тръгна по дирите ми и бях заставен безславно да се завърна в Барейли. Единствено поклонение, което ми се позволи, бе това пред дървото шеоли призори. Сър­цето ми оплакваше загубените Майки: човешката и божествената.

Пукнатината, оставена в семейството от смъртта на Майка, беше непоправима. Баща ми никога не се ожени по­вторно през останалите си почти четиридесет години. Приемай­ки трудната роля и на Баща, и на Майка за своята невръстна челяд, той стана видимо по-нежен и достъпен. Спокойно и про­никновено разрешаваше разнообразните семейни проблеми. След работа си почиваше в своята стая като отшелник в кили­ята си, практикувайки крия-йога в сладка безметежност. Мно­го време след смъртта на Майка аз се опитах да наема една прислужница-англичанка, за да се грижи за дребните неща, ко­ито биха направили живота му по-удобен. Но Баща ми покла­ти глава.

— Грижите за мене свършиха със загубата на Майка ти. - Очите му се премрежиха от вечна преданост. - Няма да приема услугите на нито една друга жена.

Четиринадесет месеца след като Майка ми си замина, уз­нах, че ми е оставила важно послание. Ананта е седял до смъртния й одър и е записал думите й. Въпреки че тя е искала раз­критието да стане след една година, брат ми се забавил. Предстоеше му да замине от Барейли за Калкута, за да се ожени за момичето, което Майка му беше избрала¹⁵. Една вечер той ме извика при себе си:

— Мукунда, принуден съм да ти кажа странни неща. – В гласа на Ананта имаше нотка на смирение. - Страхувах се да не възпламеня желанието ти да напуснеш дома си. Но ти и така си изпълнен с божествен плам. Когато неотдавна те хвана пътя за Хималаите, стигнах до определено решение. Повече не бива да отлагам изпълнението на своето тържествено обещание. - Брат ми ми връчи малка кутийка и прочете Посланието от Майка.

„Нека тези думи бъдат последната ми благословия, любими мой сине Мукунда! - беше казала Майка. - Настъпи часът, когато трябва да ти разкажа за множеството необичайни събития, последвали твоето раждане. Аз първа узнах предопределения ти път, когато ти беше само едно малко бебе в ръцете ми. Тогава те заведох в дома на моя гуру в Бенарес. Почти скрита зад множество ученици, едва успявах да го виждам, потънал в дълбока медитация.

Като те подрусвах, аз се молех великият гуру да те забе­лежи и да ти даде благословия. Когато тихата ми благоговейна молба се усили, той отвори очи и ми кимна да се приближа. Другите ми сториха път и аз се поклоних в светите нозе. Учителят ми те сложи на коленете си, поставяйки ръка на челото ти, като че ли те кръщаваше духовно.

- Майчице, синът ти ще бъде йогин. Като духовен двигател той ще напъти много души към Божието царство.

Сърцето ми туптеше от радост, че тайната ми молитва е приета от всемъдрия гуру. Малко преди да се родиш, той ми беше казал, че ти ще последваш неговия път.

Пo-късно, сине мой, ние със сестра ти Рома разбрахме, че виждаш Великата Светлина, като те наблюдавахме от съседната стая как лежиш неподвижно в леглото. Малкото ти личице светеше, а в гласа ти звучеше стоманена твърдост, когато каза, че ще отидеш в Хималаите да търсиш Бога.

Така, скъпи сине, аз разбрах, че пътят ти е далеч от земните стремежи. Най-странното събитие в моя живот ми даде едно потвърждение - събитието, което ме тласка да направя това предсмъртно послание.

Това беше разговор с мъдрец от Пенджаб. Една сутрин, докато семейството ни живееше в Лахор, един слуга влезе задъхано в стаята ми:

- Госпожо, дошъл е някакъв странен садху¹⁶. Настоява да види „майката на Мукунда".

Тези прости думи отекнаха дълбоко в мен. Веднага излязох да посрещна посетителя. Като се поклоних в нозете му, усетих, че пред мен се намира истински Божи човек.

- Майко - каза той, - великите учители искат да знаеш, че предстоят ти на земята не ще бъде продължителен. Следващата болест ще се окаже последна¹⁷.

После настъпи тишина, по време на която не усещах ни­каква тревога, а само вибрациите на велико умиротворение. Накрая той отново се обърна към мен:

— Трябва да станеш пазителка на един сребърен амулет. Днес няма да ти го дам. За да докажа истинността на думите си, талисманът ще се материализира утре в ръцете ти, докато медитираш. На смъртния си одър трябва да заръчаш на най-големия си син Ананта да пази амулета една година и след това да го предаде на втория ти син. Мукунда ще разбере сми­съла на талисмана от великите учители. Трябва да го получи по времето, когато е готов да се откаже от всички земни упования и да предприеме енергично търсене на Бога. Той ще за­държи амулета няколко години, а щом постигне целта си, аму­летът ще изчезне. Дори и да го пази на най-тайното място, той ще се върне там, откъдето е дошъл.

Аз предложих милостиня¹⁸ на светеца и му се поклоних с дълбоко уважение. Без да приеме предложеното, той се отдале­чи с благослов. На следната вечер, докато седях със събрани ръце в медитация, между дланите ми се материализира един сребърен амулет, точно както беше обещал садху. Усетих го по хладното, гладко докосване. Ревниво го пазех повече от две го­дини и сега го давам за съхранение на Ананта. Не тъгувай за мене, тъй като аз ще бъда предадена от моя велик гуру в ръце­те на Безкрайния. Сбогом, дете мое. Космическата Майка ще те закриля."

Проблясък на просветление ме озари, когато придобих аму­лета. Събудиха се много дремещи спомени. Талисманът, кръ­гъл и старинно чудат, беше покрит със санскритски знаци. Раз­брах, че идва от учители от предишни съществувания, които незримо направляват стъпките ми. Несъмнено в него имаше дълбоко значение, но човек не може напълно да разкрие сър­цето на един амулет.

В тази глава не може да се разкаже как талисманът в край­на сметка изчезна при най-нещастните обстоятелства в моя живот и как загубата му стана предвестник, че ще намеря своя гуру.

Но малкото момче, чиито опити да стигне Хималаите се про­валиха, всеки ден се носеше надалеч с крилата на своя амулет.

— Татко, ако обещая да не избягам, ще ме пуснеш ли да отида на екскурзия до Бенарес?

Баща ми рядко се противопоставяше на силната ми любов към пътешествията. Още докато бях момче, той ми позволяваше да посещавам много градове и поклоннически цен­трове. Обикновено ме съпровождаха и един-двама приятели. Ние удобно пътувахме с билети първа класа, предоставени от баща ми. Положението му като железопътен служител беше добре дошло за тези от семейството, които имаха скитнически дух.

Татко обеща да се отнесе с необходимото внимание към молбата ми. На следващия ден той ме извика и ми връчи билет за отиване и връщане от Барейли до Бенарес, няколко банкноти и две писма.

— Имам предложение от делови характер към бенареския си приятел Кедар Натх Бабу. За съжаление съм загубил адреса му. Но мисля, че ще можеш да му предадеш това пис­мо посредством общия ни приятел Свами Пранавананда. Той е мой събрат по ученичество и е достигнал голяма духовна висота. Ще имаш полза от общуването с него; тази втора бележка ще послужи за представянето ти.

Очите на Баща ми пробляснаха, когато той прибави:

— Не забравяй, повече никакви бягства от къщи!

Потеглих с ентусиазма на своите дванадесет години (въпреки че времето никога не намали удоволствието от нови усещания и непознати лица). Като пристигнах в Бенарес, незабавно се запътих към жилището на свами. Входната врата бе­ше отворена и аз се отправих към голяма стая на втория етаж, която приличаше на зала. Един доста пълен мъж, само по надбедрена превръзка, седеше в поза лотос върху леко издигнат подиум. Главата му и лицето, по което нямаше и една бръчица, бяха гладко избръснати; по устните му играеше блажена усмивка. За да разсее усещането ми, че съм нахълтал без поз­воление, той ме поздрави като стар приятел:

— Баба ананд (бъди благословен, скъпи мой). - Привет­ствието му бе изказано от сърце с детински глас. Аз паднах на колене и докоснах нозете му.

— Вие ли сте Свами Пранавананда?

Той кимна.

— А ти синът на Бхагабати ли си? - Думите му прозвуча­ха, преди да имам време да измъкна писмото на Баща ми от джоба си. Удивен, аз му подадох бележката, която ме предс­тавяше, вече явно излишна.

— Разбира се, за теб аз ще намеря Кедар Натх Бабу. - Светецът отново ме изненада със своето ясновидство. Той хвърли поглед на писмото и каза няколко изпълнени с обич думи за Баща ми.

— Знаеш ли, аз се радвам на две пенсии. Едната е по пре­поръка на твоя баща, в чийто железопътен офис някога рабо­тех. Другата е благодарение препоръката на моя Небесен Отец, заради когото съзнателно прекратих земните задължения в живота си.

Тази забележка ми се стори много неясна.

— Какъв вид препоръка получавате от Небесния Отец, господине? Да не би той да хвърля пари в скута ви?

Той се засмя:

— Пенсията, която имам предвид, е неизмеримият покой - награда за много години дълбока медитация. Сега аз никога не се нуждая от пари. Материалните ми потребности са мал­ко и съм напълно обезпечен. По-късно ще разбереш значи­мостта на втората пенсия.

Светецът внезапно прекъсна разговора ни и застина във величествена неподвижност. Обгърна го атмосфера като на сфинкс. Отначало очите му пробляскваха, сякаш виждаше не­що интересно, после помръкнаха. Бях смутен от немногословието му. Той все още не ми беше казал как бих могъл да се срещна с приятеля на Татко. Леко обезпокоен, аз се озърнах в голата стая, където освен нас нямаше никого. Погледът ми безцелно попадна върху дървените му сандали, лежащи под скамейката.

— Малки господине¹⁹, не се тревожи. Човекът, когото ис­каш да видиш, ще бъде с теб след не повече от половин час. - Йогинът беше прочел мислите ми, но в момента това едва ли беше особено трудно!

И той отново потъна в непроницаемо мълчание. По ча­совника си разбрах, че са изминали тридесет минути. Свами се събуди:

— Мисля, че Кедар Натх Бабу е до вратата.

Чух, че някой се качва по стълбите. Бях в пълно недоумение, объркани мисли се носеха в главата ми: „Как е възмож­но приятелят на Татко да бъде извикан на това място без по­мощта на никакъв пратеник? Откакто съм пристигнал, Сва­ми не е говорил с никого освен с мен!"

Рязко напуснах стаята и заслизах по стълбите. По среда­та на пътя срещнах слаб невисок човек със светла кожа. Явно бързаше.

— Вие ли сте Кедар Натх Бабу? - Вълнение изпълваше глаca ми.

— Да. А вие не сте ли синът на Бхагабати, който ме чака тук, за да се срещнем? - приятелски се усмихна той.

— Господине, как така се озовахте тук? - Бях смаян и объркан от неочакваното му присъствие.

Той отговори:

„Днес всичко е толкова тайнствено! Преди по-малко от час, точно бях свършил да се къпя в Ганг, когато към мен се приближи Свами Пранавананда. Изобщо нямам представа как е разбрал, че съм там по това време.

— Синът на Бхагабати те чака в жилището ми - каза той. – Ще дойдеш ли с мене? - Аз радостно се съгласих. Ние тръгнахме ръка за ръка и бе странно как свами със своите дървени сандали ме изпреварваше, въпреки че аз бях с тези здрави обувки.

— За колко време ще стигнеш до моята къща? - Пранаванандаджи внезапно спря, за да ми зададе този въпрос.

— За около половин час.

- Сега трябва да свърша още едно нещо. - Той ме погледна загадъчно. - Налага ми се да избързам. Можеш да се присъединиш към мен вкъщи, където синът на Бхагабати и аз ще те чакаме.

Преди да успея да възразя, той бързо се втурна край мене и изчезна в тълпата. Дойдох тук колкото е възможно по-бързо."

Това обяснение само засили объркването ми. Попитах го откога познава свами.

— Срещали сме се няколко пъти миналата година, но на­последък не сме се виждали. Много се зарадвах, когато днес отново го видях при гхата, където се къпех.

— Не мога да повярвам на ушите си! Да не съм си изгу­бил ума? Той видение ли беше, или наистина го видяхте, докоснахте ръката му и чухте шум.. от стъпките му?

— Не зная накъде биеш! - пламна той. - Не те лъжа. Не можеш ли да разбереш, че единствено свами би могъл да ми каже, че ме чакаш на това място?

— Да, но аз не съм изпускал нито за миг този човек, Сва­ми Пранавананда, от погледа си, откакто дойдох тук преди около час. - И му разказах цялата история.

Очите му широко се отвориха.

— В този материален век ли живеем, или сънуваме? Ни­кога през живота си не съм очаквал да стана свидетел на по­добно чудо! Мислех, че този свами е просто обикновен човек, а сега разбирам, че той може да материализира едно допъл­нително тяло и да действа чрез него!

Ние заедно влязохме в стаята на светеца.

— Виж, точно тези сандали носеше той при гхата - про­шепна ми Кедар Натх Бабу. - Беше облечен само с набедрена превръзка, точно както го виждам сега.

Когато посетителят се поклони пред него, светецът се обърна към мен с лукава усмивка.

— Защо си толкова стъписан от всичко това? Финото единство на видимия свят не остава скрито за истинските йо­ги. В момента аз гледам и говоря с моите ученици в далечна Калкута. Подобно на мене и те по желание могат да преодо­леят всяко препятствие на грубата материя.

Може би стараейки се да събуди духовен плам в младите ми гърди, свами благоволи да ми разкаже за способността си на астрално радио и телевизия²⁰. Но вместо ентусиазъм аз из­питах само благоговеен страх. Тъй като ми беше предопределено да предприема търсенето на божественото чрез определен гуру - Шри Юктешвар, когото все още не бях срещнал, не се чувствах склонен да приема Пранавананда като свой учител. Аз го гледах със съмнение, чудейки се дали пред мене е той самият или неговият двойник.

Учителят се опита да пропъди безпокойството ми, като ме дари с проникващ в душата поглед и вдъхновени слова за своя гуру.

— Лахири Махасая беше най-великият йогин, когото някога съм познавал. Той беше самата Божественост в плът.

Ако ученикът, помислих си аз, може да материализира допълнителна телесна форма по свое желание, би ли имало наистина чудо, което да не е достъпно за учителя му?

„Ще ти разкажа колко неоценима е помощта на учителя. Бях свикнал да медитирам заедно с още един ученик по осем часa всяка нощ. През деня трябваше да работим в офиса на железопътната компания. Намирах, че е трудно да продължавам с чиновническите си задължения и желаех да посветя цялото си време на Бога. Осем години постоянствах, като медитирах половината нощ. Имах чудесни резултати; изумителни духовни възприятия озаряваха ума ми. Но една тънка завеса винаги оставаше между мене и Безпределното. Разбирах, че дори при свръхчовешка настойчивост крайното необратимо единение ми е отказано. Една вечер посетих Лахири Махасая и помолих за божествената му намеса. Натрапчивите ми молби продължиха цяла нощ.

— Ангелски гуру, духовните ми страдания са такива, че повече не мога да понасям живота си, ако не се срещна лице в лице с Великия Възлюбен!

— Какво мога да направя? Трябва да медитираш по-дълбоко.

— Умолявам Те, о Боже, Учителю мой! Виждам Те мате­риализиран пред мен във физическо тяло; благослови ме да мога да Те възприема в Твоята безгранична форма!

Лахири Махасая простря ръцете си в благ жест.

— Сега си върви и медитирай. Застъпих се за тебе пред Брахма²¹.

Безмерно въодушевен, аз се върнах в къщи. В медитацията през тази нощ постигнах съкровената Цел на живота си. Сега аз непрестанно се наслаждавам на тази духовна пенсия. От този ден Всеблагият Творец никога не е оставял нищо скрито от очите ми зад завесите на заблудата."

Лицето на Пранавананда беше озарено от божествена светлина. Умиротвореността на друг свят влезе в сърцето ми. Це­лият страх изчезна. Мъдрецът ни повери още нещо:

„Няколко месеца по-късно аз се върнах при Лахири Махасая и се опитах да му поблагодаря за безценния дар. После повдигнах и друг въпрос.

— Божествени гуру, повече не мога да работя в офиса. Моля ви, освободете ме. Брахма ме държи постоянно опиянен.

— Кандидатствай за пенсия от своята компания.

— Каква причина бих могъл да посоча толкова рано в служебния си път?

Кажи им какво чувстваш.

На следния ден отправих молбата си. Докторът поиска да обоснова преждевременното си искане.

- Когато съм на работа, изпитвам непреодолимо усещане, издигащо се по гръбначния ми стълб²². То прониква цялото ми тяло и ме прави непригоден да изпълнявам задълже­нията си.

Без повече въпроси лекарят настоятелно ме препоръча за пенсия, която скоро получих. Знам, че божествената воля на Лахири Махасая действаше чрез доктора и служителите от железопътната компания, включително Баща ти. Те автома­тично се подчиниха на напътствието на великия гуру и ме освободиха, за да живея живот, изпълнен с неразривно обще­ние с Възлюбения²³.

След това необикновено откровение Свами Пранавананда отново изпадна в едно от своите продължителнии мълчания. Когато се готвех да си тръгна, докосвайки почтително нозете му, той ми даде благословията си:

— Животът ти принадлежи на пътя на себеотричането и йога. По-късно отново ще те видя заедно с баща ти.

Годините потвърдиха и двете предсказания.

Кедар Натх Бабу вървеше заедно с мене в сгъстяващия се мрак. Аз му връчих писмото на Татко и спътникът ми го про­чете на светлината на една улична лампа.

— Баща ти ми предлага длъжност в калкутския офис на неговата железопътна компания. Колко е приятно да бъдеш в очакване на поне една от пенсиите, на които се радва Свами Пранавананда! Но това е невъзможно: не мога да напусна Бе­нарес. Уви, двете тела все още не са за мене!

— Излез от класната стая под някакъв незначителен предлог и наеми файтон. Спри се на уличката, където никой от къщи няма да може да те види.

Това бяха последните ми наставления към Амар Митер, приятел от гимназията, който смяташе да ме придружи до Хималаите. За бягството си бяхме избрали следващия ден. Пред­пазните мерки бяха необходими, тъй като Ананта бдително ме следеше. Той бе решен да осуети плановете ми за бягство, които, както смяташе, изпълваха ума ми. Амулетът безмълвно действаше в мене подобно на духовна мая. Аз се надявах да открия сред хималайските снегове учителя, чието лице често изникваше пред мен във виденията ми.

Сега семейството ми живееше в Калкута, където Баща ми беше прехвърлен за постоянно. Следвайки патриархалния индийски обичай, Ананта беше довел невестата си да живее в къщи, на улица „Гурпар" № 4. Там в малка таванска стаичка аз се отдавах на ежедневни медитации и подготвях ума си за търсенето на божественото.

Паметното утро пристигна с дъжд, който не предвещаваше нищо добро. Като чух на пътя колелата на наетия от Амар файтон, аз бързо завих в едно одеяло чифт сандали, снимката на Лахири Махасая, копие от Бхагавадгита, молитвена броеница и две набедрени превръзки. Хвърлих този вързоп от прозореца си на третия етаж. Затичах надолу по стълбите и минах край чичо ми, който купуваше риба пред вратата.

— Какво е това вълнение? - Погледът му подозрително се плъзна по мене.

Усмихнах се уклончиво и тръгнах към уличката. Като взех отново вързопа си, аз със съзаклятническа предпазливост се присъединих към Амар. Отправихме се към Чадни Чоук, търговския център. Няколко месеца бяхме пестили джобните си пари, за да си купим английски дрехи. Знаех, че умният ми брат съвсем лесно може да се въплъти в ролята на детектив, затова смятахме да го надхитрим, като се облечем по евро­пейски.

По пътя за гарата спряхме да вземем братовчед ми Джотин Гхош, когото наричах Джатинда. Той наскоро се бе обър­нал към духовното и копнееше да намери своя гуру в Химала­ите. Беше навлякъл новия костюм, който му бяхме приготви­ли. Добре маскирани - надявахме се ние! Дълбоко въодушев­ление завладя сърцата ни.

— Сега се нуждаем от платнени обувки. - Заведох спът­ниците си в един магазин, който предлагаше обувки с гумена подметка. - В това свято пътешествие не трябва да има пред­мети от кожа, получавани единствено чрез избиването на жи­вотни. - Спрях на улицата, за да махна кожената подвързия на моята Бхагавадгшпа и кожените каишки от английската си тропическа каска.

На гарата купихме билети за Бурдван, откъдето смятах­ме да се прехвърлим за Хардвар в подножието на Хималаите. Щом влакът потегли, гласно изрекох някои от сладките си предчувствия:

— Представете си само! - възкликнах аз. - Ще бъдем по­светени от учителите и ще изпитаме транса на космическото съзнание. Плътта ни ще се зареди с такъв магнетизъм, че ди­вите зверове на Хималаите ще идват смирени при нас. Тиг­рите ще бъдат просто мили домашни котета, очакващи лас­ките ни!

Тази забележка - рисуваща според мен омайни както в метафоричен, така и в буквален смисъл перспективи - пред­извика възторжената усмивка на Амар. Но Джатинда откло­ни погледа си и го насочи към бягащия през прозореца пейзаж.

— Да разделим парите си на три части. - С това предло­жение Джатинда прекъсна дългото мълчание. - В Бурдван всеки от нас трябва сам да си купи билет. Така никой на гарата няма да се досети, че пътуваме заедно.

Аз наивно се съгласих. По здрач влакът ни спря в Бурдван Джатинда отиде на касата, Амар и аз останахме на перона. Чакахме петнадесет минути, след това започнахме напразни дирения. Като търсехме във всички посоки, ние викахме името му с настойчивостта на уплахата. Но той беше изчезнал неизвестно къде в обвиващия малката гара мрак.

Бях напълно обезкуражен и изпаднах в особено вцепене­ние. Как Бог допусна това потискащо събитие! Романтични­те обстоятелства на моето първо, старателно обмислено бяг­ство, в което щях да Го търся, бяха жестоко помрачени.

— Амар, трябва да се върнем в къщи! - плачех аз като дете. - Безсърдечното напускане на Джатинда е лошо предзнаменование. Това пътешествие е обречено на провал.

— Такава ли е любовта ти към Господа? Не можеш ли да издържиш това малко изпитание - измяната на спътника?

След като Амар предположи, че това е божествено изпи­тание, сърцето ми се успокои. Ние се подкрепихме с извест­ните бурдвански сладки ситабхог (храна за богинята) и мотичур (сладки перли). След няколко часа потеглихме за Хардвар през Барейли. Докато чакахме на перона в Могхул Сераи, където трябваше да се прехвърлим на друг влак, ние обсъждахме един важен въпрос.

— Амар, възможно е скоро служителите от железницата да започнат да ни задават въпроси. Не подценявам изобрета­телността на брат ми! Независимо от последствията, аз не мога да кажа нещо невярно.

— Всичко, за което те моля, Мукунда, е да мълчиш. Не­дей да се смееш и да се хилиш, докато говоря.

В този момент към нас се приближи началникът на гара­та, който беше европеец. Той размахваше една телеграма, чийто смисъл долових веднага.

— Ти ли си този, дето е избягал разгневен от къщи?

— Не! - Зарадвах се, че думите, които беше подбрал, ми позволяваха да дам категоричен отговор. Знаех, че не гняв, а „носталгия по божественото" беше причина за необичайното ми поведение.

След това служителят се обърна към Амар. Мъчно можех да запазя препоръчаната ми стоическата сериозност при последвалата размяна на остроумия.

- Къде е третото момче? - Мъжът вложи в гласа си цялата тежест на авторитета си. - Елате, кажете ми истината!

— Господине, забелязах, че носите очила. Не виждате ли, че сме само двама? - Амар дръзко се усмихна. - Не съм магьосник, нямам вълшебна пръчица, за да сътворя трети.

Служителят, явно смутен от подобно нахалство, намери друго поле за атака.

— Как се казваш?

— Наричам се Томас. Майка ми е англичанка, а баща ми индиец, приел християнството.

— Как се казва приятелят ти?

— Аз го наричам Томпсън.

Тогава вътрешното ми веселие достигна връхната си точ­ка и аз безцеремонно се отправих към влака, който вече сви­реше за тръгване. Амар дойде, последван от служителя, кой­то беше достатъчно доверчив и любезен да ни настани в едно европейско купе. Явно му беше неприятно да мисли, че две момчета, наполовина англичанчета, ще трябва да пътуват в купе, предназначено за местното население. След вежливото му оттегляне аз се отпуснах на седалката и неудържимо се разсмях. Приятелят ми преживяваше радостното задоволст­во, че е надхитрил опитния европейски служител.

На перона бях успял да прочета телеграмата. Тя беше от брат ми и гласеше следното: „Три бенгалски момчета в анг­лийски облекла са избягали от къщи за Хардвар през Могхул Сераи. Моля, задръжте ги до моето пристигане. Добро въз­награждение за услугата."

— Амар, казах ти да не оставяш у дома си подчертани разписания. - Погледът ми беше укорителен. - Навярно брат ми е намерил едно от тях там.

Приятелят ми засрамено прие упрека. Спряхме за кратко в Барейли, където ни чакаше Дварка Прасад с телеграма от Ананта. Старият ми приятел доблестно се опита да ни задър­жи, но аз го уверих, че не сме предприели бягството необмис­лено. Както и предния път Дварка отклони поканата ми да тръгне за Хималаите.

Същата нощ, докато влакът ни стоеше на гарата и бях почти заспал, Амар бе събуден от въпросите на друг служи­тел. И той падна жертва на смесения чар на „Томас" и „Том­псън". На разсъмване влакът триумфално ни докара в Хардвар. В далечината примамливо се очертаваха величествените пла­нини. Ние хукнахме през гарата и се сляхме със свободата на градската тълпа. Първата ни работа беше да се преоблечем в местни дрехи, тъй като Ананта по някакъв начин беше разб­рал, че сме се маскирали като европейци. Тежеше ми пред­чувствието за провал.

Смятайки, че е най-добре веднага да напуснем Хардвар, ние си купихме билети, за да отидем на север в Ришикеш - земя, отдавна осветена от стъпките на множество учители. Аз вече се бях качил на влака, а Амар се бавеше на перона. Викът на един полицай го накара рязко да спре. Неканеният водач ни придружи до една гарова постройка и взе парите ни под свое попечителство. Любезно ни обясни, че негово задъл­жение е да ни държи до пристигането на по-големия ми брат.

Като научи, че целта на бегълците са били Хималаите, той ни разказа странна история:

„Виждам, че направо сте си изгубили ума по светците! Никога няма да срещнете по-велик Божи човек от онзи, кого­то видях едва вчера. Моят колега и аз попаднахме на него преди пет дни. Патрулирахме в района на Ганг и трябваше зорко да бдим за един убиец. Беше ни заповядано да го хва­нем, жив или мъртъв. Знаеше се, че се е маскирал като садху, за да обира поклонниците. Недалеч пред себе си съзряхме ед­на фигура, която много приличаше на описанието на прес­тъпника. Той не обърна внимание на заповедите ни да спре и ние се затичахме, за да го хванем. Приближих се откъм гърба му и с огромна сила го ударих с брадвата си; дясната му ръка почти напълно се откъсна от тялото.

За наша изненада странникът продължи бързия си ход, без да извика и без да погледне ужасната рана. Когато изско­чихме пред него, той спокойно заговори:

— Аз не съм убиецът, когото търсите.

Дълбоко се покрусих, като разбрах, че съм наранил един божествен светец. Проснах се в краката му и молех за прош­ка, предлагах му тюрбана си, за да спре бликащата кръв.

— Синко, това е просто една разбираема грешка, дължа­ща се на ролята ти - обърна се мило към мен светецът. - Вър­ви си по пътя и не се укорявай. Възлюблената Майка ще се погрижи за мене. - Той притисна висящата си ръка към здра­вата част и - о, чудо! - тя се прилепи; кръвта по необясним начин престана да тече.

— Ела след три дни при мен, ей под онова дърво, и ще видиш, че съм напълно излекуван. Така няма повече да из­питваш угризения.

Вчера, изгарящи от нетърпение, ние с колегата ми отидох­ме на посоченото място. Садху беше там и ни позволи да разгледаме ръката му. Нямаше никакъв белег или следа от рана!

— Тръгнал съм през Ришикеш към усамотените места в Хималаите. - Той ни благослови и бързо се отдалечи. Усетих, че животът ми се е възвисил от неговата святост."

Полицаят завърши с благочестив възглас; очевидно това преживяване го бе потопило в дълбини, с които не бе свик­нал. С изразителен жест той ми връчи вестникарска изрезка за чудото. С обичайния изопачен стил на сензационните вест­ници (които, уви, не липсват дори в Индия) репортерът беше дал своята „леко" преувеличена версия: загатваше се, че сад­ху е бил почти обезглавен!

Амар и аз съжалихме, че сме пропуснали да видим този велик йогин, който е могъл, подобно на Христос, да прости на мъчителя си. Индия, която през последните два века е бед­на в материално отношение, все пак притежава неизтощим резерв от божествено богатство; понякога духовни „небостъргачи" могат да се срещнат и край пътя дори от такива земни хора като този полицай.

Поблагодарихме му, че е разсеял скуката ни с тази чудна история. Той навярно смяташе, че е много по-голям късмет­лия от нас: беше срещнал озарен светец без никакво усилие, а нашето ревностно търсене беше завършило не в нозете на учител, а в грубия полицейски участък!

Казах на Амар, че като се намирам толкова близко до Хи­малаите и все пак в плен, аз усещам двойно по-голямо жела­ние да намеря свободата си.

— Нека избягаме оттук, щом се удаде възможност. Мо­жем пеша да отидем в светия Ришикеш - усмихнах се окура­жително аз.

Но спътникът ми бе станал песимист, след като ни беше отнета стабилната опора на парите.

— Ако тръгнем на поход през такава опасна джунгла, ня­ма да стигнем до града на светците, а до стомаха на някой тигър!

Ананта и братът на Амар пристигнаха след три дни. Амар посрещна своя роднина с радостно облекчение. Аз бях непре­клонен; Ананта не получи от мен нищо друго освен суров упрек.

— Разбирам как се чувстваш. - Брат ми говореше утешително. - Всичко, за което те моля, е да ме придружиш до Бенарес, за да се срещнеш с един светец и да отидеш в Калкута за да се видиш за няколко дни с огорчения ни баща. След това можеш да възобновиш търсенето на учителя си.

На това място в разговора се включи Амар, за да каже, че няма намерение да се връща в Хардвар с мене. Той се наслаж­даваше на семейната топлина. Но аз знаех, че никога няма да се откажа от търсенето на своя гуру.

Групата ни се отправи за Бенарес. Там аз получих един незабавен отговор на молитвите си.

Ананта предварително беше подготвил хитър план. Преди да се срещне с мен в Хардвар, той бе спрял в Бенарес да помоли един вещ познавач на Свещените писания да поговори по-къс­но с мен. Както пандитът, така и неговият син бяха обещали да ме разубедят да следвам пътя на саннясин²⁴.

Ананта ме заведе в дома им. Синът, млад човек с поривисти обноски, ме посрещна на двора. Въвлече ме в дълъг фило­софски спор. Той заяви, че има ясновидско знание за бъдещето ми и не одобрява идеята ми да стана монах.

— Непрекъснато ще се сблъскваш с нещастието и няма да можеш да намериш Бога, ако продължаваш да упорстваш и изос­тавиш обичайните си задължения! Няма да можеш да преработиш миналата си карма²⁵ без опита на мирските дела.

В отговор на устата ми се появиха безсмъртните думи на Кришна:

„Дори онзи с най-лошата карма, който непрестанно медидира върху Мене, бързо се освобождава от следствията на ми­налите си лоши действия. Ставайки същество с извисена душа, той скоро ще достигне вечно умиротворение. Арджуна, знай това със сигурност: този, който напълно ми се е отдал, никога нима да загине!"²⁶

Но убедителните предсказания на младежа леко разколе­баха увереността ми. С целия плам на сърцето си аз мълчаливо се помолих на Бога:

„Моля Те, разреши объркването ми и ми отговори, точно тук и сега, дали наистина искаш да вървя по пътя на себеотричането или по пътя на мирянина!"

Тогава забелязах един садху с благородно изражение, кой­то седеше точно зад оградата на дома на учения. Очевидно странникът, без да иска, бе дочул духовната беседа между са­мозвания ясновидец и мен, защото ме повика при себе си. Усетих огромна сила, струяща от спокойните му очи.

— Синко, недей да слушаш този невежа. В отговор на молитвата ти Бог ми нареди да те уверя, че твоят единствен път в този живот е пътят на себеотричането.

Удивен и благодарен, аз щастливо се усмихнах на това безспорно послание.

— Махни се от този човек! - викаше ме от двора „невежата”. Свещеният ми водач вдигна ръце за благословия и бавно се отдалечи.

— Този садху е точно толкова ненормален, колкото си и ти. - Това забележително наблюдение беше направено от беловласия пандит. Той и синът му мрачно ме гледаха. - Чувал съм, че той също е напуснал дома си в неясно търсене на Бога.

Аз се извърнах. Казах на Ананта, че не бих желал повече да влизам в разговор с нашите домакини. Брат ми се съгласи веднага да тръгнем; скоро се отправихме за Калкута.

- Господин Детектив, как разбрахте, че съм избягал с двама приятели? - дадох аз израз на живото си любопитство по пътя за в къщи. Ананта дяволито се усмихна:

В училището ти узнах, че Амар е излязъл от класната стая и повече не се е върнал. На следващата сутрин отидох в дома му и намерих подчертаното разписание. Бащата на Амар точно се готвеше да тръгне с файтон и говореше с кочияша.

Днес синът ми няма да отиде на училище заедно с мен. Изчезнал е! - оплакваше се той.

- Чух от свой колега, че синът ви с още двамина, облечени в европейски дрехи, са се качили на влака на гара Ховрах – заяви мъжът. - Подарили са му кожените си обувки.

Така аз аз имах три ключа - разписанието, момчешкото трио и английското облекло."

Слушах откровенията на Ананта със смесица от раздраз­нение и веселие. Щедростта ни към кочияша е била малко не­уместна!

— Разбира се, побързах да пусна телеграми до гаровите слу­жители на всички градове, които Амар беше отбелязал в раз­писанието. Той беше подчертал Барейли, затова телеграфирах там на вашия приятел Дварка. Като разпитах съседите, научих, че братовчедът Джатинда е отсъствал една нощ, но се е приб­рал на следващата сутрин в европейски одежди. Издирих го и го поканих на вечеря. Той прие, съвършено обезоръжен от при­ятелското ми поведение. По пътя аз неочаквано го заведох в полицейския участък. Наобиколиха го няколко служители, ко­ито бях подбрал предварително заради свирепия им вид. Под заплашителните им погледи Джатинда се съгласи да обясни тайнственото си поведение.

„Тръгнах за Хималаите в приповдигнато състояние на ду­ха - разправи той. - Изпълваше ме вдъхновение от перспекти­вата да се срещна с учителите. Но когато Мукунда каза, че до­като сме в състояние на екстаз в хималайските пещери, тигри­те ще бъдат омагьосани и ще сядат край нас като питомни котенца, кръвта ми се смръзна; капчици пот избиха по челото ми. „А после? - помислих си аз. - Ами ако злобната природа на тигрите не се промени от силата на духовния ни транс, дали тогава те ще се отнесат към нас с добродушието на домашни котета?" С умствения си поглед вече се виждах принудителен обитател в стомаха на някой тигър - при това влизах там не наведнъж с цялото си тяло, а на части!"

Гневът ми от изчезването на Джатинда отлетя заедно със смеха. Веселото продължение във влака изкупи всички тревоги, които ми беше причинил. Трябва да си призная, че изпитах известно задоволство: и на Джатинда не му се беше разминала срещата с полицията!

— Ананта²⁷, ти си роден следовател! - Веселият ми поглед не беше лишен от известно раздразнение. - А аз ще кажа на Джатинда, че се радвам, че е бил подтикван не от предателски настроения, както ми се струваше, а от благоразумния инстинкт за самосъхранение!

У дома в Калкута Баща ми трогателно ме помоли да обуз­дая скитническия си дух поне до завършване на гимназията. В мое отсъствие той с любов беше подготвил един замисъл, дого­варяйки се със светия пандит Свами Кевалананда²⁸ да идва редовно в къщи.

— Този мъдрец ще бъде твоят преподавател по санскрит -уверено заяви Баща ми.

Той се надяваше да задоволи религиозната ми жажда пос­редством напътствията на учения философ. Но нещата леко се преобърнаха: новият ми учител съвсем не смяташе да ми пред­лага сухотата на интелектуалните занимания, а разпалваше жар­та на моя стремеж към Бога. Баща ми не знаеше, че Свами Кевалананда е бил възторжен ученик на Лахири Махасая. Без­подобният гуру е имал хиляди ученици, мълчаливо привличани към него от неустоимия му божествен магнетизъм. По-късно научих, че Лахири Махасая често е характеризирал Кевалананда като риши, или озарен мъдрец.

Разкошни къдри обрамчваха красивото лице на моя преподавател. Тъмните му очи бяха простодушни и открити като на дете. Всички движения на нежното му тяло се отличаваха със спокойна отмереност. Винаги мил и изпълнен с обич, той твърдо се бе установил в безграничното съзнание. Много от щастливи­те ни съвместни часове протекоха в дълбока крия медитация.

Кевалананда беше признат авторитет по древните шастри или свещени книги: неговата ерудиция му беше спечелила зва­нието „Шастри Махасая", с което обикновено се обръщаха към него. Но аз съвсем не напредвах в изучаването на санскрита. Тъpcex всяка възможност да захвърля прозаичната граматика и дa говоря за йога и за Лахири Махасая. Веднъж преподавате­лят ми ме зарадва, като ми разказа нещо от собствения си живот с учителя:

„Имах изключително щастие, удаде ми се да бъда до Лахи­ри Махасая в продължение на десет години. Домът му в Бена­рес всяка нощ беше цел на моите поклонничества. Учителят винаги се намираше в малката приемна на първия етаж. Кога­то той седеше в поза лотос върху дървената скамейка без обле­галка, учениците му го наобикаляха в полукръг. Очите му иск­ряха и танцуваха в радостта на Божественото. Те винаги бяха полузатворени и се взираха през вътрешната телескопична ор­бита към сферите на вечното блаженство. Той рядко говореше дълго. Понякога погледът му се спираше върху някой ученик, който се нуждаеше от помощ; тогава от устата му, подобно по­ток светлина, се изливаха целебни слова.

Неописуем покой разцъфваше в мене, щом учителят ме пог­леднеше. Прониквах се с неговия аромат, сякаш от лотоса на безкрайността. Да бъда с него, дори и през целия ден да не раз­меним нито дума - това беше преживяване, което променяше цялото ми същество. Ако по пътя на моята концентрация въз­никнеше някоя невидима бариера, аз медитирах в нозете му. Там с лекота схващах и най-недоловимите състояния. Подобни възприятия ми се изплъзваха в присъствието на не толкова висши наставници. Учителят беше жив храм на Бога, чиито тайни врати се отваряха за всичките му предани последователи.

Лахири Махасая не беше книжен тълкувател на писани­ята. Без усилие той се потапяше в „божествената библиотека". Пяната на думите и пръските на мислите бликаха от фонтана на неговото всемъдрие. Той притежаваше чудодейния ключ, от­ключващ дълбокото философско знание, запечатано преди сто­летия във Ведите²⁹. Ако го молеха да обясни различните нива на съзнанието, споменати в древните текстове, той с усмивка се съгласяваше.

— Ще премина през тези състояния и своевременно ще ви разкажа какво съм почувствал. - Той напълно се разли­чаваше от учителите, които заучават наизуст свещените пи­сания и после произнасят неосъзнати абстракции.

— Моля те, тълкувай свещените строфи само след като смисълът им достигне до теб. - Мълчаливият гуру често се обръщаше с такова напътствие към най-близкостоящия уче­ник. - Аз ще направлявам мислите ти, така че да направиш правилно тълкуване. - По този начин се оказа, че много от възприятията на Лахири Махасая, придружени от обширни ко­ментари, са записани от различни негови ученици.

Учителят никога не насърчаваше робската вяра.

— Думите са просто черупки - казваше той. - Убедете се в Божието присъствие чрез собствения си радостен контакт в медитацията.

Независимо от проблема, който имаше ученикът, гуру винаги препоръчваше крия-йога за неговото разрешаване.

— Ключът на йога не ще загуби силата си, когато вече няма да съм в телесна форма, за да ви напътствам. Тази техника не може да бъде подвързана, регистрирана и забравена, както става с теоретичните построения. Продължавайте непрестанно по своя път на освобождение чрез крия, чиято сила е в практиката.

Самият аз смятам, че крия е най-доброто средство за освобождаване чрез собствени усилия, което някога е било из­ползвано за въздигане на човека в търсенето му на Безпределното - завърши с това ревностно признание Кевалананда. - Посредством нея всемогъщият Бог, скрит във всеки човек, зримо се е въплътил в телата на Лахири Махасая и неговите ученици."

Н присъствието на Кевалананда Лахири Махасая извър­шил чудо, подобно на чудесата на Христос. Един ден мъдрият ми преподавател разказа тази история, а очите му се взираха отвъд санскритските текстове, които лежаха пред нас.

„Един сляп ученик на име Раму предизвикваше у мен силна жалост. Нима очите му никога нямаше да видят светлината, след като той с такава вяра служеше на учителя ни, в когото така цялостно пламтеше Божественото? Една сутрин поисках да говоря с Раму, но той търпеливо седеше часове и вееше на гуру с ръчно изработена панкха от палмови листа. Когато преданият поклонник най-накрая напусна стаята, аз го последвах.

— Раму, откога си сляп?

— От рождение, господине! Очите ми никога не са изпитали благословията дори бегло да зърнат слънцето.

— Нашият всемогъщ гуру може да ти помогне. Помоли го за това.

На следващия ден Раму нерешително се приближи към Лахири Махасая. Ученикът се срамуваше да поиска към духовното му изобилие да бъде прибавено и физическо богатство.

— Учителю, Този, Който Осветява целия космос, е във вас. Умолявам ви, позволете на Неговата светлина да влезе в очите ми, така че да възприема по-слабия блясък на слънцето.

— Раму, някой те е подучил да ме поставиш в трудно положение. Аз нямам лечителска сила.

— Господине, Безкрайният, който се намира във вас, несъмнено може да лекува.

— Това наистина е нещо друго, Раму. За Бога няма граници! Този, който възпламенява звездите и клетките на тялото с тайнствената лъчезарност на живота, със сигурност може да донесе блясъка на зрението в очите ти.

Учителят докосна челото на Раму в точката между веждите³⁰.

— Задръж ума си концентриран тук и често припявай името на Рама³¹ в продължение на седем дни. Зората на слънцето ще засияе с особено великолепие за тебе.

И о, чудо! След една седмица стана точно така. За първи път Раму съзря прекрасния лик на природата. Всемъдрият безпогрешно напътстваше ученика да повтаря името на Рама, когото обожаваше повече от всички други светци. Вярата на Раму беше изораната с благочестие почва, върху която покълна мощното семе на вечното изцеление, посято от учителя." - Кевалананда млъкна за момент, после отново отдаде дължимата дан на своя гуру.

„При всички чудеса, извършени от Лахири Махасая, беше ясно, че той никога не позволява на Аз-принципа³² да се смята за причиняваща сила. Чрез съвършенството на непобедимото себеотричане учителят позволяваше на Първичната Целебна Сила свободно да тече през него.

Многобройните тела, които бяха драматично изцелени от Лахири Махасая, може би в крайна сметка са подхранили огньовете на кремирането. Но безмълвното духовно пробуждане, което предизвикваше, подобните на Христос ученици, които създаде - ето това са нетленните му чудеса."

Аз никога не станах учен санскритолог; Кевалананда ми преподаваше божествения синтаксис.