Благодат Християнско тримесечно списание за търсещи читатели Издава, отпечатва и разпространява

Аз съм жива днес, защото моята майка-китайка…избра да наруши закона, за да ме роди!

Близо четири десетилетия потисническият режим строго налагал принудителна стерилизация и насилствени аборти на милиони жени, за които било установено, че имат повече от едно дете.

Според официални изчисления на Китайското здравно министерство, от установяването на тази политика през 1980 година до момента са били абортирани повече от 330 милиона деца. Често правителствените служители, прилагащи политиката за семейното планиране, извеждат насилствено от дома им бременните жени, които вече имат едно дете, бият ги и ги принуждават да направят аборт.

Тази новина има лични измерения за мен. Произхождам от китайско семейство с пет момичета и едно момче. Всички момичета са родени по време на комунистическия режим в Китай – най-малките три, в това число и аз, сме родени нелегално след влизането в сила на политиката за еднодетното семейство.

Тъй като китайската култура цени момчетата повече от момичетата, броят на абортираните момичета е несъразмерно по-голям от този на момчетата и то до такава степен, че това е създало сериозен недостиг на жени и то не само в Китай, а и в цяла Азия.

Подобно на много китайски семейства моите родители искали син. Но продължавали да им се раждат дъщери: пет на брой. Въпреки налаганите от правителството и обществото норми, моите родители и останалите ни роднини имали силни семейни ценности, обичали децата и не искали да абортират никоя от нас.

Майка ми е споделяла истории затова какво са правили, за да ни запазят от правителството. Когато тя забременявала с всяка от по-малките три дъщери, се налагало с месеци да се крие.

Когато забременяла с мен, родителите ми вече имали три дъщери. По-голямата ми сестра Джули била около двегодишна и майка ми трябвало да я остави у роднини, да остави другите ми две по-големи сестри у дома, а самата тя да тича в града, за да отседне при други роднини. Правителствените служители издирвали жени като нея, които нарушавали закона.

Когато наближил моментът да се родя, майка ми отишла в друг град, за да ме роди далеч от дома. Тя била много изплашена и стресирана, че могат да я хванат, но за щастие, това не се случило.

Имало периоди през годината, когато правителството било особено строго към семействата, които нарушавали закона. Тогава по-големите ми сестри били оставяни у дома на грижите на чичовците и лелите ни, докато родителите ми завеждали по-малките момичета в друга провинция, а самите те отсядали при баба и дядо.

Когато правителствените служители идвали да ни търсят, родителите ми правели така, че цялото семейство да не е заедно у дома . Цялото село си мълчало по този въпрос и дръзки семейства като нашето, които имали повече от едно или две деца, бягали от селото с бебетата си, защото се страхували, че правителството може да им навреди.

Най-голямата ми сестра, която по онова време била в основното училище, си спомня събитията. Правителствените служители идвали при нея и я питали къде са родителите й. Тя отговаряла, че не знае. Родителите ми никога не й казвали какво точно се случва и тя нямала тайни, които да разкаже.

Тя си спомня също как другите деца и семейства гледали с пренебрежение на нас и говорели зад гърба ни за многото момичета в семейството ни. Ние сме били не просто незаконни, но и отхвърлени от обществото. Тя чувала как хората критикували семейството ни като казвали: Какъв лош късмет да им се родят толкова много момичета! Това семейство със сигурност няма бъдеще!

Но въпреки съпротивата, майка ми казва, че сме били щастливи поради много причини и тя не искала да забравяме това. Една от тези причини била, че сме живеели в провинцията, а не в града, където законите били налагани много по-строго.

Моите родители били бедни земеделци, които сами произвеждали храната си и не се налагало да разчитат на правителството, за да преживяват. Въпреки това те успявали да припечелят достатъчно пари, за да дават малки суми на правителствени работници, които да се отнасят добре с нас и да не ни издават на началниците си.

Въпреки всичко, моите родители не виждали кой знае какви перспективи за децата си в бъдеще. За щастие, тъй като доста от роднините ни били заминали да живеят зад граница, ние също сме имали възможността да напуснем страната, когато съм била четиригодишна. Първо сме емигрирали в Нова Зеландия, а после – в Америка.

Не знам какво щеше да се случи с нас, ако бяхме останали в Китай. На много незаконно родени деца бил отказван законен статут и те били принуждавани да живеят като „призрачни деца“.

Днес сме щастливи, че живеем в Америка, защото никоя майка тук не трябва да нарушава закона, за да избере живота. Но аз тъгувам за нацията Китай, за моята родина. Повече от 300 милиона живота изгубени, всеки със своята лична история и лична трагедия… и като си помисля, че и аз и сестрите ми щяхме да бъдем част от тази статистика.

Дължа много на моите родители. Те е трябвало да минат през неимоверно големи трудности, за да изберат живот за мен и сестрите ми.

Днес те жънат наградата за смелите си действия. В навечерието на пенсионирането си моите родители плануват да посетят всяко от децата си: първо ще ни гостуват в Тексас за няколко месеца, а после ще отскочат до Калифорния, за да посетят сестра ми и семейството й.

Говорят за това с такава радост. Нямат търпение да видят внуците си и да ни сготвят автентична китайска храна по време на гостуването си, както би направил всеки китайски родител.

Мога да си представя какво биха били мислите им сега, ако бяха абортирали мен или някоя от сестрите ми. Мислите и мечтите им щяха да бъдат съвсем различни: щяха да скърбят за изгубените си деца, надежди и мечти, както милиони домове в Китай.Това ми напомня за широко разпространената наскоро снимка на млада китайка, която била бита и принудена да абортира в седмия месец на бременността си, а абортираното бебе лежи до нея. Това е болезнена гледка, илюстрираща грубото посегателство върху човешките права отстрана на китайското правителство, извършвано в изпълнение на този закон, което вероятно ще продължи.

Децата са благословение и всеки живот е ценен. Аз съм такава щастливка, че моите родители са вярвали в това. Ако бяха мислили различно, ако бяха следвали възгледите на обществото и бяха се подчинявали на несправедливите закони, моите сестри и аз самата нямаше да сме живи днес.

Източник: