Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Проучваме възможностите за назначаване на Иво в тази военна школа. Неочаквано на помощ идва познатият на Михаела от членството в градския комитет на комсомола (ДКМС) капитан Методиев. Преди идването в ломската военна школа капитан Методиев работи във видинската военна школа за шофьори. Благодарение на неговата рекомендация Иво започва да работи като шофьор, а впоследствие като инструктор в ломската военна школа.

Съгласно нашето трето условие Иво трябва да запише и завърши средно образование, което преди той зарязва. Това условие той осъществява, учейки във вечерна гимназия.

Иво живее при нас около една година като все има някакви проблеми с него. Той се запознава с едно момиче Лиляна от съседното на Горни Лом село Търговище., за което желае да се жени. Лиляна е единствена дъщеря на родителите си. Нейния баща е строител, а майка й работи в текезесето. Заедно с тях живеят бабата и дядото на Лиляна. В общи линии семейството е много солидно, но бащата на Лиляна нещо е подозрителен спрямо Иво. Вероятно подразбира някой неблагоприятни неща за годеника на Лиляна.

Съдействаме по всякакъв начин за осъществяване на желанието на Иво. Един ден се запознавам лично с бащата на Лиляна на един строеж. Той се казва също Иво и ми се стори доста свестен и надежден човек. Проявявам цялото си умение да характеризирам нашия Иво от положителната му страна. Убеждавам го да се съгласи и да не пречи на младите да се оженят. Следва женитба, сватба и наемане на квартира в Лом за младото семейство.

В общи линии бракът на Иво и Лиляна потръгва. Михаела урежда Лиляна на работа в пристанищната детска градина, а след това като касиерка в отдел „Счетоводен” на пристанището. От военната школа им предоставят и ведомствен апартамент. Независимо от всичко Иво от време на време проявява своите отрицателни нрави. Михаела няколко пъти го отървава от уволнение от военното поделение поради пиянски засечки. Това става вече чрез унизителни молби към командира на поделението и уверенията, че по-нататък подобните случки няма да има.

Иво и Лиляна имат две деца. Дъщеря им Елеонора се оказа много ученолюбиво и борческо момиче. Завършва висше образование и сега работи в Уникредит Булбанк на доста отговорна длъжност. Синът им Огнян след средно образование започва работа в ломското военно поделение, а сега е на работа в софийско военно подееление. Още в Лом Огнян се жени и вдига грандиозна сватба. Има едно дете с име също Иво като дядо си и прадядо си. Бракът му е краткотраен. По някакви причини младите съпрузи се развеждат. Съдят се за родителски права над сина им. Съдът присъжда детето на неговата бивша съпруга. Независимо от това Огнян проявява постоянство и се грижи с любов за сина си.

През този период докато сме в град Лом всяка година или през една година през лятната отпуска сме на гости в Ивано- Алексеевка. Пътуваме винаги със самолет от София през Москва до Фрунзе (сега Бишкек). Към края на периода на нашите полети докато родителите ми са още живи на два пъти пътуваме по новооткритата въздушна линия Варна- Ташкент и обратно.

Вероятно поради тези трансконтинентални пътувания много късно успяваме да съберем пари за закупуване на лека кола. През февруари 1977 година завършвам курс за професионален водач на превозно средство категория „С”, а през януари на следващата 1978 година купуваме първата си лека кола „Шкода 105L”. След 25 години я сменяме с лека кола „Рено 19”, а сега имаме лека кола „Хонда Сивик”.

Незабравими са нашите посещения в Ивано- Алексеевка. Първият семеен полет осъществяваме когато Оля няма още три години. Този полет е незабравим поради очарователното желание на Оля да излезем навън когато летим на височина девет километра над земята. Когато пристигаме на летище „Домодедово” в Москва разбираме, че носеното от София прясно мляко в термоса за Оля е прокиснало. С триста зора успявам да купя прясно мляко на летището, което е от сухо мляко. Оля не го харесва и отказва да го пие. Опитвам се да я убедя като разказвам:

- Оля, това мляко е от една козичка от съседната горичка. Казах на козичката, че ти искаш мляко и тя ми даде и каза да го изпиеш.

- Много е лоша твоята козичка и нейното мляко, отговаря буквално Оля.

В Ивано- Алексеевка основно се разхождаме сред природата. Често пътуваме високо в планините и ловим с въдици високопланинска пъстърва. Няколко пъти сме на поход в труднодостъпни планински места за корени на билковото растение с местно название иссък- куль, а енциклопедичното му название е аконит. Това растение се среща само на определени места в планината Тян Шан. То е много отровно растение, от което се прави целебен извлек чрез накисване на корените му във водка или спирт. Много внимателното му дозиране е ненадминато досега лекарство за вътрешни и външни онкологични заболявания.

Интересно е нашето посещение в Ивано- Алексеевка заедно с Иво и Лиляна. Пътуваме пак през Москва. Този път отделяме повече време да им покажем забележителностите на Москва и Киргизия. Повече време отделяяме за разглеждане на Москва като посещаваме даже и мавзолея на Ленин. Всичко това ги впечатлява много. Радушното посрещане и вниманието, което срещат при родителите ми и роднините оставят в тях незабравими спомени.

Докато сме в град Лом ни гостуват най- напред родителите ми, а след това брат ми Валерий със съпругата си Олга. С моите родители правим романтично пътуване по река Дунав от Лом до Русе с луксозния по това време пътнически кораб „Александър Стамболийски”. Пътуването е двудневно с преспиване на кораба, акостиран на кея в град Русе. Родителите ми остават много доволни от неповторимите по своята красота дунавски пейзажи от българския и румънския бряг на реката, а също така и от първокласния сервиз и храна на кораба. Запознаваме ги и с други забележителности в България. Срещите с родителите и роднините на Михаела са радушни и сърдечни. Планините в Горни Лом с тяхната живописна растителност ги зареждат с красота и енергия. Гостуването на Валерий и неговата съпруга също се стараем да протича на подобаващо ниво. Успяваме даже да участваме с тях на роднинска многолюдна сватба с много музика, танци, ядене и пиене. Всичко това им харесва и ги впечатлява, за което оставаме доволни и ние.

Нашите отношения с родителите на Михаела остават много близки. Приятно ни е всяка събота и неделя да сме при тях и сред природата. Обаче, между родителите на Михаела и нейните баба и дядо напрежението все по- нетърпимо нараства. Причината за това е безграничната морална и особено материална подкрепа на старците на по- малкия им син Живко, неговата съпруга и трите им деца. Би било нормаално, ако материалната подкрепа е изцяло с техните пенсионерски доходи. Но в действителност това става основно със средствата на родителите на Михаела. На първо място храненето на това семейство с години е при старците като в някаква безконтролна семейна столова. Средствата за храна са основно от родителите на Михаела, тъй като пенсиите на старците са малки.

Животните и птиците, които се отглеждат в двора (овце, кози, прасета и кокошки), уж са разделени, но лятната най- трудоемка дейност по заготвяне на сено е изцяло на плещите на родителите на Михаела. Нейният чичо Живко все се прави на болен, което не му пречи да броди всеки ден с въдица покрай реката. С тези негови истински или измислени болести успява да получи инвалидност, което му обезпечава пожизнена пенсия, безделие и безгрижен живот.

Поради тези причини родителите на Михаела с нашата подкрепа се решават да се отделят от старците и да станат самостоятелно семейство. С много усилия и желание те построяват в двора нова едноетажна сграда, в която има всекидневна, служеща и за кухня и още две други сервизни стаички. По този начин са облекчени и спират субсидирането на общата столова. Независимо от това се грижат за старците за да не останат гладни и жадни. За да се почувстват родителите на Михаела още по- самостоятелни и независими се намесваме и ние. Убеждаваме двете страни да разделят общия двор на две самостоятелни части с отделни входове.

От това справедливо подреждане на нещата в Горни Лом сме доволни и ние. Помагаме на родителите на Михаела не само със заготовка на сено и дърва, но и с произведена от нас царевица в град Лом. По това време Ломската църковна епархия раздава под наем (аренда) своите земи срещу определено заплащане. Записваме се и ние като през пролетта засяваме един декар с царевица и боб. Прекопаваме два пъти засетите култури, а през есента с една бордова товарна кола доставяме реколтата в Горни Лом. Цялата тази помощ с царевица и боб ни коства доста време, средства и усилия.

Намерението ни да повишим стандарта и да облекчим живота на родителите не се увенчава с успех. С произведената царевица родителите веднага започват да отглеждат повече животни, а произведената в повече продукция отива в село Репляна. Това е съседно на Горни Лом село, където живее Лили сестрата на Михаела. В тяхното семейство все нещо недостига, тъй като нейният съпруг излезе върл пияница, а самата тя не е добра домакиня. След този експеримент се отказваме от подобни допълнителни усилия. Разбираме, че в случая даването в повече трябва да бъде заменено със съвети към родителите да не се увличат в гледане на повече животни, тъй като това е вредно за тяхното здраве. Обясняваме им, че те възпроизвеждат в друг вариант поведение за закрила на родители към едно от децата си, което те смятат за по- слабо. Ние стигаме до извода, че е важно не да се даде наготово на слабото дете нещо, което му недостига, а то да бъде научено само да произвежда или набавя това недостигащо нещо. Всичко това логически е обяснимо и разбираемо, но дали е разбираемо за родителските чувства не зная.

В динамиката на нашия живот влизат и честите командировки основно до град София и до град Варна. Това се определя от естеството на нашата работа и от централизирания характер на цялата дейност във водния транспорт и в цялата икономика. Обикновено пътуваме с влак и съвсем рядко с някоя служебна кола. За да използваме по- рационално времето пътуванията до град Варна и обратно са като правило през нощта в спални или кушет вагони. Това ни позволява полагащото се дневно време за нормално пътуване да използваме за работа върху нашите дисертации като задочни аспиранти. Въобще време за писане на дисертациите си заделяме не само от командировки, но основно от личното си време за почивка и сън. Целта на нашите чести командировки е да се планират, координират и осъществяват движенията на товаропотоците и използваните за тях кораби, вагони, автомобили и пристанищни товарно- разтоварни мощности с оглед осигуряване на повече приходи.

По време на тези командировки се запознаваме с много отговорни хора, занимаващи се с решаване на различни големи и малки проблеми. Много рядко споделяме с тях някакви лични проблеми или убеждения. Характерно за този период е това, че всеки спотайва своите мнения и убеждения за каквото и да е, което не съвпада с официалните постановки и цели на управляващите. Помня, че един от тези редки хора, който ни помага да се ориентираме в обкръжаващото ни лицемерие и формализъм в системата на водния транспорт е Стефан Кулов. Той е доста по- възрастен от нас и е с голям житейски и служебен опит. Завежда тогава отдел „Научна организация на труда” във водния транспорт. Има две висши образования и е инженер и икономист. Освен това има и научната степен кандидат на икономическите науки ( съответстващо на сегашното доктор).

В събеседванията с него той насочва вниманието ни към необходимостта да обръщаме повече внимание на личните си проблеми. Той счита за неправилно, че не се интересуваме от възможностите за закупуване на ведомствения апартамент, в който живеем. Според него закупуването може да стане чрез писмена молба до ръководството на ДСО „Воден транспорт” съгласно съществуващата практика в системата на транспорта. На второ място ни съветва да се интересуваме от закупуване на вила или вилен парцел, тъй като това е полезно, здравословно и икономически перспективно. Третата му препоръка е да мислим и да действаме за преместване в по- голям град, тъй като град Лом вече е „тесен”за нас. Да помислим и за дъщеря си, която в по- големия град ще има по- големи възможности за реализация.

- Имайте предвид, често ни напомня Стефан Кулов при срещите с нас, ако до 45 годишна възраст не се преместите в София или Варна, то оставате завинаги в Лом.

Подобни съвети чуваме и от други добронамерени към нас хора. Това естествено оказва известно влияние върху нашето мислене и действия. Най- после правим аргументирано писмено искане до ДСО „Воден транспорт” за закупуване на ломския ведомствения апартамент, в който живеем. Искането ни е одобрено, след което купуваме жилището със заем от ДСК (Държавна спестовна каса), която по това време е единствената възможност за получаване на такъв заем. Тогавашната БНБ (Българска народна банка) не раздава кредити, а други банки не съществуват.

Връщането на изтеглеиия заем продължава повече от 10 години. За отбелязване е, че механизма за погасяване на взетия от банката заем се оказва направо грабителски. Погасяването на заема върви бавно и мудно като към края на всяка година най- напред се покрива лихвата, а така наречената „главница” намалява незначително. От този свой опит се убеждаваме, че всеки заем от банка е добре измислен капан за обогатяване на тези уж полезни, но грабителски институции. Накрая погасяваме остатъка от заема наведнъж и се заричаме да не влизаме повече в съблазнителната паяжина на банките.

Следващият ломски период от 1979 година до 1984 година с пълно основание може да бъде наречен напрегнат и объркващ за нас. През този период попадаме в „менгемето” на властите, които решават на всяка цена да изстискат от нас целия ни интелектуален капацитет и авторитет в полза на техните цели. Всичко тръгва обикновено, както се казва, от главата. В случая това е принудителното отстраняване на Ивайло Нестеров от директорския пост на базата на описаното скалъпено обвинение. На неговото място е назначен Венелин Райков. Следващите стъпки на градските „кукловоди”, които се извършват не веднага, а след няколко месеца, са насочени към „извеждане” от пристанището на Михаела и Борис Иванов. Кадровиците от градския комитет на БКП „издигат” заместник директора по техническите въпроси на пристанището Борис Иванов за директор на друго предприятие. Започва се „обработка” и на Михаела. Викат я в градския комитет на БКП, където първия секретар Горан Лазаров предлага тя да се съгласи да оглави в комитета „Промишлено- стопански” отдел. За размисъл по направеното предложение се дава цифром и словом едно денонощие.

Започваме и двамата да умуваме какво да се прави? По своето тогавашно йерархическо устройство това предложение е за издигане на уж много престижна работа, която е свързана с цялата икономическа дейност на града. Това е неимоверна отговорност. Разбираме, че на управляващия тогава елит на града и окръга Михаела е необходима тогава като интелект и авторитет. Ние нямаме никакви родови или кланови връзки и привилегии. Но такива хора като Михаела се привличат тогава на отговорна работа от управляващите, тъй като „връзките са връзки”, но нали някой трябва да върши и по- сложна управленска работа.

След умуване и обсъждане на всевъзможни варианти за отказ стигаме до извода, че срещу ръжен не се рита. С други думи, при отказ ще започне „лов на вещици”, което в края на краищата ще доведе до вкарването ни в миша дупка. На следващия ден Михаела се съгласява и веднага започва новата си работа.

Впоследствие тя научава, че решението за това назначаване е взето без нейното съгласие, а съгласуването е просто вид игра на котка и мишка. В онези времена е невъзможно да се противопоставиш на решение на градския комитет на БКП. На мястото на Михаела за заместник директор по икономическите въпроси е назначен съгласно решение на градския комитет на БКП Велизар Андреев. Подозираме, че това е ход за неговото устройване на престижна работа.

Докато се извършват всички тези управленски изменения аз върша работата и на заместник директор по експлоатацията. Тогава се „скъсвам” от работа, водя селекторни и обикновени съвещания, често съм в пристанището и в нощно време. Хората оценяват моята работа като за тях съм неоспорим авторитет и започват да ме припознават за заместник директор по експлоатацията.

Решението на градските власти, обаче, е различно от мнението на колектива на пристанището. Спускат се с „парашут” две провалили се ръководни личности от ломския електрокарен завод. Съгласно решение на градския комитет на БКП първият от тях Анто Павлов е назначен за заместник директор по техническите въпроси. Вторият е Румен Ицков, който не само се е провалил като някакъв ръководител в електрокарния завод, но и се е пропил. Той е назначен за заместник директор по експлоатацията.

Новоназначеният заместник директор по експлоатацията Румен Ицков има не само слабост към алкохола, но е и комплексар. Неговите комплекси произтичат от непознаването на пристанищната дейност, от постоянната ревност към моите действия и от пренебрежителното отношение към него от страна на специалистите от ДСО „Воден транспорт”.

По това време Венелин Райков заминава за представител на параходство „Българско речно плаване” в съветските пристанища Измаил и Рени. На неговото място за директор на Пристанищен комплекс Лом е назначен Борис Зарков, който преди това оглавява малко предприятие в Лом. Неговите познания за пристанищната дейност са също повърхностни, но градския комитет на БКП устройва своите лоялни кадри.

За да спрат приказките, че градските власти не са справедливи към мен, Борис Зарков измисля ковареен план. Назначава ме за началник на още един отдел. Така ставам началник на отдел „Координационен” и на отдел „Оперативно диспечиране и портови флот”. При това ново натоварване, което е свързано със значителна отговорност, трудовото ми възнаграждение се увеличава съвсем символично.

С това подлостта на Борис Зарков не приключва. Той оказва натиск върху безпринципния партиен секретар Горан Марков за да ми възложи отговорности и по партийна линия. Така след специална препоръка съгласувана с градския комитет на БКП, Гораан Марков успява да убеди партийните членове да ме изберат и за партиен секретар на пъричната партийна организация при ръководените от мен отдели. При така стеклите се обстоятелства моето натоварване става адски високо. От всички тези игрички на „приятелски човечета” не се плаша. Успявам да се справям с това огромно предизвикателство. Помагат ми моите подчинени, към дейността на които се отнасям справедливо и взискателно. Тогава усвоявам важен урок, че никоя работа не е трудна, ако успееш да я организираш и да зачиташ труда и достойнството на всеки подчинен. По това време съм към края и по работата върху дисертацията ми, тъй че всеки най- вече врял и кипял в производство може да разбере на какъв огън съм каляван.

Натоварването на Михаела на новата работа в никой случай не е по- малко от моето. Нейните задължения са свързани с анализиране и координиране на дейностите на ломските предприятия чрез постоянно „вглеждане” в техните текущи и предстоящи производства. Тя има взаимоотношения с директорите и заместник директорите на всички ломски предприятия, които са номенклатурни кадри на градския комитет на БКП. На тях тя няма право да нарежда, а да съветва. При това преди да съветва директорите тя съгласува нейните анализи и изводи с прекия си ръководител секретаря по стопанските въпроси Стоян Найденов или направо с първия секретар Горан Лазаров. Много рядко има взаимоотношения по оформяне на някой съвети със секретаря по идеологическите въпроси Рада Стайкова.

Работата на Михаела е особено интелектуална и при всяка грешка може да бъде атакувана от секретарите на градския комитет или от директорите на предприятията. Въпреки тези високи изисквания тя успява да се справи със задълженията си и заслужено придобива голям авторитет сред управленския елит на града.

Преки нейни подчинени в отдела са само двама сътрудника, които са пенсионери и активни борци против фашизма и капитализма. Техните основни задължения са инспектиране на предприятията и събиране на информация по различни проблеми. Един от нейните сътрудници бай Гошо е много добронамерен към Михаела и споделя с нея различна информация от личния си живот. От него тя научава за минали събития и за участието в тях на много партийни авторитети. Разказите на бай Гошо за събития и действия от миналото често пъти не съвпадат с официалната пропаганда за тях.

Съветите на Стефан Кулов явно трайно засяват в нашето съзнание идеи за придобиване на лична собственост. Случайно по това време научаваме, че чрез градския общински съвет може да се закупи вилно място без или с постройка. Тогава узрява втора идея за проучване и закупуване на вилен имот, но само ако имаме за това собствени средства. В никакъв случай не желаем вече да търсим някакви заеми от банката.

Тази своя идея осъществяваме не веднага, тъй като нямаме за това никакви спестени пари. Замисляме се за нашите навици при харчене на паричните ни средства. Осъзнаваме, че живеем съвсем непестеливо като изхарчваме заработеното до следващото получаване на заплатите. От този размисъл стигаме до решението, че следва от сега нататък да спестяваме една разумна част от заработените пари. При това да се придържаме към разумно поведение в смисъл да не се лишаваме от нищо необходимо и да не си позволяваме нищо излишно. Тогава измисляме и математическа смешна „обосновка” на спестяванията в нашето семейство, а именно: когато от всеки 5 и 10 лева изфирясват (се отделят) 1 и 2 лева за спестяване, то елементарното рационализиране на разходите неутрализира загубите от спестяванията, при което 4 и 8 лева придобиват стойността съответно на 5 и 10 лева. С други думи преставаме да живеем като казаците, охраняващи някога размирните граници на Руската империя. Такава приказка битува и досега, но не всеки знае причината за нейното възникване. Обяснението за това сравнение е, че живота на всеки казак е пълен с опасности. Ето защо той яде и пие всеки ден като за последен път в живота си, тъй като не е сигурен дали утре ще остане жив.

След няколко месеца спестяваме необходимата сума пари и купуваме място от 1300 квадратни метра за 600 лева от един бездетен вдовец. Мястото е в района на вилната зона, намираща се под хълма „Маймун баир” в непосредствена близост до река Дунав. Купеният от нас вилен парцел е наследствена частна собственост с недовършена малка постройка. Вдовецът ни предава заедно с документите за покупко- продажбата и нотариалния акт за частната собственост на неговия род.

Тази покупка е ново за нас занимание. Започваме да дострояваме постройката, която се превръща в малка уютна вила на два етажа. На горния етаж таванът е леко скосен и е много нисък, но ние сме щастливи от новата си придобивка. При дострояването на вилата търсим помощта и на някои ломски строителни майстори, които тогава са дефицит. Един път работи върху вилата срещу редовно заплащане и тъста на Иво. С благодарност си спомням и за идейната помощ на колегата от пристанището Негрилов при обсъждане на дострояването на вилата.

В закупеното място има два огромни ореха, две вековни черници, три праскови и няколко реда лози вински сорт. В долната част на мястото протича малко ручейче успоредно на пътя, водещ към река Дунав, който е на около стотина метра от нашето място. От тях около 40 метра е равен коларски път, а след това следва стръмна пътека водеща до водите на Дунава. Брегът долу е удобен за плаж, къпане и ловене на риба. Цялото закупено място не е обработвано и е обрасло с какви ли не треви, бурени и основно с троскот. Около пътя има и храсти. Структурата на почвата е богат чернозем с дебелина повече от един метър.

С много упорит труд изчистваме мястото от тревите и засаждаме плодови дървета, цветя, домати, краставици и други зеленчуци. Без особени проблеми изграждаме геран с бетонови пръстени с диаметър над един метър. Вода с добри питейни качества откриваме на дълбочина около три метра. След изграждане на герана се получи воден стоеж от два метра, който през лятото и зимата не намалява даже и при интензивно черпене на вода. На първо време черпим вода с обикновена ръчна помпа.

Тази наша придобивка се оказва прекрасно място за почивка и релаксация от всевъзможни умствени натоварвания. Не всичко, обаче, постигаме без проблеми. По време на интензивната работа по завършване на вилата и обработката на мястото получавам няколко пъти болки в кръста. За оправяне на усуканите мускули два пъти посещавам Райна Македонката, която е изключително даровита масажистка от град Берковица. При следващи проблеми с кръста се отказвам да търся помощ от масажистката. Стигам до извода, че нейната помощ е временна и нетрайна. Затова решавам своите проблеми с кръста чрез специални йогистки упражнения.