Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Официално оповестената версия на богомилството, която възприемам с известна доза на съмнение за нейната точност е, че според богомилите всичко видимо е дело на Сатаната, а само човешката душа произхожда от Бога. Затова те отричат всички различия в обществото, които считат за проява на сатанинското начало в уредбата на света. Само чрез отчуждаване от материалните блага и стремеж към просветление на душата е възможно спасение на човека. Богомилството отрича официалната църква и нейните служители, Стария завет и всички молитви с изключение на „Отче наш”. Богомилите имат негативно отношение към цялата държава, обществената йерархия и семейството.

Наблюдавайки отслабване на своя идеен съперник, когато Цариград (Константинопол) с векове наред е под обсадата на турците, папите в католическия Рим организират кръстоносни походи към Ерусалим под предлог за спасение на гроба Господен.

По времето на царуване на цар Калоян (1197- 1207г.) се извършва четвъртия кръстоносен поход. Цар Калоян създава трайни връзки с папа Инокентий III като сключва с него Уния (съюз). Кръстоносците успяват да превземат Цариград (Константинопол) и провъзгласяват така наречената Латинска империя с император Балдуин I.

Целта на папата е да съюзи цар Калоян с император Балдуин I и да заздрави християнските позиции в тази част на Европа. Водят се интензивни преговори за създаване на нещо като съюз или по- разширен вид империя. Преговорите не се увенчават с успех въпреки усилията на папата. Напълно е възможно, че причината за неуспеха е неразбирателството между Калоян и Балдуин I кой да оглави проектната супер-империя.

През 1204 г. Балдуин I навлиза в Тракия. През 1205г. в битка с българите Балдуин I е пленен и убит. След смъртта на Балдуин I императорския жезъл поема неговия брат Хенрих, с когото Калоян продължава да води жестоки сражения. За малко не успява да превземе Солун, но е убит подло от своята съпруга.

В тези исторически събития, според мен, прозира изтърван шанс за утвърждаване на България в траен съюз с Рим и със Западна Европа. Това е и нереализираната възможност за стопиране на султанските планове за проникване в Европа. Някои историци пък смятат, че всичко това е за добро, в смисъл, че държавата България е съхранена и до сега. Казва се: светът е широк и мненията са много.

През тези далечни времена величието на България стига своя връх, от който тя изглежда тогава като една от великите сили в Европа. Това величие продължава до скарването на цар Калоян със западните рицари, умъртвяването на императора Балдуин I и последвалите военни действия срещу императора Хенрих. Считам, че именно тогава Калоян можеше да осъществи вековната цел на българските ханове и царе за превземане на Цариград (Константинопол) не чрез война, а по мирен път.

Смъртта на двете исторически личности император Балдуин I и цар Калоян сякаш „пресича”това величие. След тези събития започва постепенно „смаляване” на достигнатото величие на България. Хронологията на историческите събития до, по време и след турското робство, та чак и до днес е всеизвестна. Разбира се, през този многовековен период има събития и хора, които са гордост за всеки съвременник.

Заслужават внимание две пропуснати възлови възможности, при които България изтървава вече не само европейско, а и регионално величие. Първата възможност е свързана с нереализирания проект за създаване на федерална държава между България и Сърбия.. Този подробен проект е разработен от „Одеското българско настоятелство” през 1867 г. Следва руско- турската война, която за България е освободителна. Чест и слава на загиналите в тази война български опълченци и войници от многонационална Русия. Втората възможност е от социалистическо време на България, когато не се реализира проект, разработен от Българската комунистическа партия. Активно участие в този проект взема героят от Лайпциг Георги Димитров. Същността на проекта е създаване на „Федерация на южните славяни”.

И двата проекта не са реализирани основно по вина на ръководителите на тогавашните „велики” държави. Те са притеснени, че създаването на подобна федерация ще засегне в една или друга степен техните интереси в Европа и в света. За стопиране на първия проект е предизвикана война между два братски народа. Мотивите за тази война са замъглени до ден днешен, което е обществена тайна. За проваляне на втория проект се реализира интрига за създаване на изкуствена македонска нация.

Мисля, че представлява интерес изясняването на разликите и приликите между понятията българско население и български народ. Същността на тези две понятия може да се разбере на базата на конкретни сравнения.. Според мен, до появата и действията на хан Аспарух съвместно с тракославянските князе живеещите там хора са население. Съвместните силови, волеви и духовни интеграционни усилия довеждат до появата на понятието за народ и за държава България. Всички ханове и царе след хан Аспарух все повече и повече затвърждават тези понятия. Това продължава до падането на България под турско робство, което продължава цели пет века. През това време на робството турците успяват, за съжаление, да преобърнат българския народ в българско население.

Целенасочените услилия в духа на християнските добродетели на две европейски империи Руска и Австрийска слагат край на силовото величие на Османската империя с нейния ислямски морал. Поробените от турците народи все повече осъзнават своята народност и християнски морал и се опълчват против натрапения им статут на население на Османската империя.

За съжаление тази историческа трансформация на българското население в български народ става най- трудно. Разбира се, българското население има славни пориви за превръщане в български народ. Това е писмената история на България на Паисий Хилендарски, апостолската дейност на Васил Левски и на други знайни и незнайни български будители. Чипровските католически християни със своето родолюбиво възстание разтърсват и възкресяват в българското население усещането за народност. Следват и други организирани възстания като най- значително от тях е Априлското възстание, описано от Захари Стоянов. Има и геройски саможертви, образец за които е Христо Ботев и членовете на неговата чета.

Всичко това, обаче, се оказва недостатъчно. Българското население не разполага с вътрешни сили, воля и християнска твърдост за да се превърне в народ. Следва силово вмешателство от Русия, подпомогнато от българските опълченци осъзнали своята народност. Техните усилия, воля и саможертва превръщат българското население в народ. С други думи налице е вид историческо повторение за превръщане на българското население в български народ аналигично на това по времето на хан Аспарух.

Историческа гордост е българската родолюбива обединителна инициатива. Става въпрос за времето след освобождението на България от турско робство, когато след дипломатически ходове се образува Княжество България и Източна Ромелия. Обединителната инициатива за съединение на българите от Княжество България и Източна Ромелия става спонтанно и бързо. Независимо от „ръмженето” на „Великите сили” никой не се решава открито да възстановява предишното разделение на народа. Вероятно още от тогава дипломатическите „лисици” от великите държави започват да обмислят препятствия за присъединяване и на западните българи, наричани още македонци, към единната държава България. За съжаление тогава „лисиците” успяват, след което се създава изкуствена Македонска република в състава на Югославия.

Нелицеприятен момент в българската история е неспособността на народа да излъчи свой неоспорим водач, поради което такива се „внасят” отвън. Това са всеизвестните Фердинанд I и Борис III. Първият от тях се прославя със своето височайше щеславие и мания за величие. Това е за сметка на многобройните народни жертви, които са плод на неоправданите негови решения. Резултатите от тези недалновидни решения са военните поражения, които поставят България в известна изолация на Балканите и в Европа. Вторият монарх Борис III е маниакално предпазлив, което в крайна сметка изиграва лоша шега на народа на България. От това се възползват „Великите сили”, които при „подялбата” на света хвърлят България в обятията на Йосиф Сталин и репарационни зависимости.

Впечатляваща е дейността на двамата министър председатели под „шапката” на „внесените” монарси. Приносът на прагматичния Стамболов и неговата администрация за утвърждаване на народността и държавността, според мен, е всепризнат. Вторият министър председател, който ми прави огромно впечатление, е Стамболийски. Той е ръководител на партия БЗНС (Български земеделски народен съюз). Стамболийски е критикуван навремето и сега от кого ли не. Ругаят го и десни и леви политици. Наричат го предател на българските интереси, тъй като в центъра на неговото внимание не са войните, а селата и „зелената” кауза на България. Той е готов да се съюзи, ако е необходимо, и с дявола за постигане на своята аграрна програма. Ако се сравни неговата „зелена” програма с програмите на сегашните „зелени” партии в Европа, то последните просто бледнеят пред неговите идеи.

Стамболийски не успява да превърне България в „зелен” рай, но считам, че заслужава да бъде признат за родоначалник на европейските зелени партии. По негово време гърми славата на българските градинари, които са добре дошли във всяка без изключение европейска държава, а и в други държави по света. Уви, този оригинален политик с неговите „зелени” кръстопътища не е оценен нито вътре нито вън от България. Предствям си какво би било, ако този „Велик земледелец” беше успял да доведе своя проект до успешен край. Тогава България може би щеше да се превърне в зелена „Мека” на Европа, а защо не и на света! Според мен, този предателски убит и обруган политик и министър председател заслужава пълна реабилитация и признание не само в България, но и в чужбина.

На фона на този нереализиран шанс за изграждане на „Велика Зелена България” интерес представлява нейната участ след „подялбата” на света, когато България остава в зоната на съветското влияние. Прилаганият по това време модел на социализъм, разработен от Владимир Ульянов (Ленин) и реализиран от Йосиф Джугашвили (Сталин) е характерен с неговия категоричен акцент върху диктатурата на работническата класа и бедното селячество. Впоследствие се оказа, че този модел не е удачен.

Всяка форма на социализъм с някаква друга диктатура е също погрешна постановка. Пример за това е провалилият се с трясък модел на Адолф Хитлер. Той тръгна да изгражда социализъм с диктатура на немците (арийците) над всички други народи. Това е така наречения национал- социализъм. В своя манифест „Моята борба” Хитлер се опитва да подрежда народите в зависимост от тяхното качество и правото им на живот. С други думи, при всяко начинание за налагане на социализъм с някаква диктатура се извършва вмешателство за изменение на природното равновесие, което неминуемо се наказва от Природата (Господ Бог). За съжаление заедно с виновниците на подобни авантюри загиват или страдат и невинни хора, които със своята наивност, некомпетентност или покорност са въвлечени в тези изкривени обществени (магически) схеми.

Независимо от допусканите досега грешки, на всеки непредубеден човек е ясно, че бъдещето устройство на човечеството е обществен строй със социален уклон и с все по-увеличаващият се акцент върху равнопоставеността между хората. Някой ще запита, а има ли създадени досега подходящи форми на социализма? Моето мнение е, че подробно разработени подобни форми все още не съществуват, но има изградени и проверени от живота основи за тях. Такива основи са класическите вероизповедания: християнско (католическо, православно, протестантско и други); ислямско (сунитско, шиитско и други); будистко с неговите варианти; индуистко и други утвърдили се социални религии.

Мисля, че в някакво бъдеще ще настъпи осъзнаване от хората за необходимостта от обединяване на тези религиозни основи и изграждане върху тях на справедливи форми на социални държави. А до това осъзнаване, за съжаление, а може би за по- бързо съзряване на мисленето на хората, ще се налагат все по- нови и по- нови форми на капитализма, в основите на които стои диктатура на капитала, подхранвана от див или първичен човешки егоизъм. „Злите езици” твърдят, че в основата на диктатура на капитала са откровения и действия свързани с противобиблейските явления наричани излъжи, открадни, убий. Тези нелицеприятни явления грижливо се маскират чрез всякакви подходящи за целта средства.

Лично за мен това е неприемливо. Затова винаги през живота си следвам социалните идеали и симпатизирам на повечето форми на социализма въпреки тяхната несъвършеност, грешките и разочарованията при тяхното приложение в живота. Разбира се, не съм съгласен с натрапената на България форма на сталинския социализъм, която осакати съдбите на хиляди интелигентни и предприемчиви хора. След осъждане на култа към личността на Сталин, започва да се разгръща и в България модел на реформаторски социализъм въведен от Хрушчов, който за съжаление не бе доведен до край.

След „капитулация” на управленски елити в бивщите социалистически държави в Европа начело със СССР, интересен е опитът на Китай с техния модел на социализма. Китайският социализъм, според мен, е тридиктатурен обществен строй, който обединява капитализма, социализма и някои будистки традиции редуциращи броя на населението в тази държава с над милиардно население. В трикомпонентния китайски социализъм се съчатават диктатура на капитала, диктатура на младостта, които се контролират от диктатура на „династическа” партия. Засега тази еднопартийна социалистическа форма на управление в Китай поставя многопартийни капиталистически форми на управление в други държави в голямо затруднение, поради показваните конкурентни резултати.

На фона на тези исторически събития възниква въпроса за ефективността на върховната власт на съвременните по- значителни и по- влиятелни държави в света. Някои от тях са парламентарни републики, други са премиерски или монархически държави, а трети са от смесен тип. Според мен, за предпочитане е парламентарната форма на управление в съчетание с допитване до народа по всички възлови въпроси чрез така наречените референдуми. Тази форма е пример за съвременно и по- перспективно управление на всяка държава. Възможностите за референдуми стават все по- достъпни с използване на електронно гласуване по Интернет. Подобен вид управление е в парламентарната държава Швейцария. Подробностите за управлението на Швейцария обикновено се премълчават или омаловажават от всички без изключение държави. А истината за тези подробности е съвсем простичка. Това е парламентарна република съставена от няколко кантона с немско, френско и италианско население. Всички по- важни решения и действия на републиканско и даже на ниво отделен кантон се вземат чрез референдуми.

Интересен е и опитът на Швейцария за решаване на един от най- скъпоструващите проблеми за всяка страна, а именно организирането на отбраната и осигуряването на необходимите средства за нея. Според оскъдна информация Швейцария разполага с една от най- модерните и ефективни форми на държавна организация на отбраната. Съвсем накратко тази организация се свежда до това, че населението на тази държава защитава денонощно родината си „в къщи”. Мъжете до определена възраст разполагат в къщи с най- модерно лекострелково оръжие, което се обновява периодично. Във военните бази, които са много мобилни и практически неоткриваеми за противника, в пълна бойна готовност от минимален на брой персонал се поддържа необходимото тежко и стратегическо оръжие, обновявано периодично. Точно по график се извършват обучения, подготовка и преподготовка на населението за водене на съвременни бойни действия. Разработена е най- модерна и бърза в света организация за мобилизация на населението в една могъща съвременна армия, която е готова да спре всеки евентуален противник.

В така наречените съвременни велики държави, а и в почти всички останали държави, от управляващия елит се внушава, че допитването до народа е много трудоемка и скъпоструваща форма на управление, която влияе негативно върху жизненото равнище на хората. Фактите неумолимо опровергават тези внушения. Всеизвестно е, че Швейцария е държава с един от най- високите жизнени стандарти в света. Това се постига даже при оскъдни природни дадености на тази държава, която е разположена предимно в планини с недостъпни и трудни терени. Независимо от информационните затъмнения и изкривявания, според мен, това е перспективна форма на управление на всички без изключения държави и на човечеството като цяло. По- смелите опити в отделни държави за използване на тази форма на управление доказват нейната жизненост и ефективност. Една такава държава, която се опитва да управлява чрез допитване до народа, е Ирландия.

Моето и на съпругата ми пристигане в България е по време на обществено търсене на подходящи форми на социализма. За отбелязване е, че имаме еднакъв мироглед, което още повече укрепва брака ни, върху който се изграждат нашите взаимоотношения и любов.

Когато двамата споделяме идеите на тогавашния реформаторски социализъм на Хрушчов осъзнаваме, че животът ни няма да бъде лек и безоблачен. Предстои ни да мерим своите сили и морал с нововъзникналата прослойка от хора, които смятат, че техните заслуги са безценни за утвърждаване в България на социалистическия строй и че те са привилегировани. Нещо повече, от такива привилегии, за съжаление, започват да се възползват децата и други роднини на така наречените активни борци против фашизма и капитализма.

Следва да се отбележи, че съпротивата на българите против предишния (преди 09.09.1944 година) монархически строй е много слаба, а по- точно почти никаква. Настъпва промяна след разгрома на фашистка Германия през Втората световна война. Затова с навлизане на съветската армия в България, на базата на усещанията за по- нататъшни привилегии в новото устройство на България се формира целенасочено голяма част от активни борци против фашизма и капитализма. Разбира се, имало е и истински борци за нови идеали и нов строй в България, но те в повечето случаи по- късно се оказват в периферията на управленските екипи на всички нива. Това е моето и на съпругата ми разбиране и усещане за реалната действителност в тогавашна България. Независимо от това, нашето решение е активно да навлезем в обществения живот според своите сили и възможности и да отвоюваме мястото си под Слънцето, незабравяйки нашите социални идеали.

Само малка част от изложеното до тук премислям тогава на борда на пътническия кораб „Георги Димитров”. Всичко останало е плод на моите и на съпругата ми преживявания, сравнения, съпоставки на различна устна и писменна информация в течение на нашия борчески живот. Ще питате защо пък борчески живот? А затова, че започваме да създаваме всичко сами тръгвайки от абссолютна нула. Нямаме нищо и не разполагаме даже с прибори за хранене. Никаква материална и морална помощ от моите и на съпругата ми родители. Никакви протекции или някакви даже минимални връзки или запознанства със силните на деня.

Е, не тръгваме съвсем от абсолютна нула (не зная защо тя ми дойде на ум), тъй като в няколко куфара носим книги и изписани тетрадки по специалността. Млади сме и с перфектно за времето висше образование. Имаме одеска закалка, интелект и воля. И най- важното имаме любов и разбирателство помежду си. Това са нашите отправни „авоари”, които никак не са малки. Тъй че напред към борби и победи!

Във Варненското пристанище пътническият кораб „Георги Димитров” пристига в удобно за нас време през деня. Първата ни работа, с която се захващаме след пристигане на кораба, е настаняването на нашите „книжни” куфари в един от складовете на пристанище Варна Изток. Това пристанище е разположено почти в центъра на град Варна. Настаняването на нашия багаж протича гладко, тъй като показваме на дежурния отговорник на склада писмената бележка взета от директора на пристанище Варна още в Одеса. При това не предприемаме никакви постъпки за някаква среща с директора или с други отговорни служители на пристанището.

Единственото нещо, което предприемаме след настаняване на багажа е посещение на пристанищното общежитие. Съвсем случайно срещаме нашия състудент Йордан, който е от миналогодишния випуск в нашия институт в Одеса. От неговия разказ раззбираме, че радушните приказки на някои отговорни български ръководители за добро приемане на випускниците от нашия институт са само блъф, който няма нищо общо с действителността. Както ние така и Йордан не произхожда от някаква знатна фамилия, род или клан, което тогава, а и сега, е решаващо за подходяща реализация в България. Той споделя, че него и още един от випускниците от Одеса веднага ги изпращат на работа като обикновени стифадори в пристанище Варна Запад, което е съвсем ново пристанище и е разположено на 25 километра от град Варна. По същество това е пристанище на град Девня. То е предназначено основно за обслужване на продукцията до и от Девненските химически заводи. Според Йордан въздухът там до такава степен е отровен от бълващите комини на химическите заводи, че отпъжда даже и птиците. С триста зора той успява да се премести след няколко непоносими месеца в пристанище Варна Изток отново като стифадор. Доволен е, че засега е настанен в пристанищното общежитие, а за самостоятелно жилище засега даже и не може да мечтае.

Тази информация ни подейства като камшичен удар. Съвсем неофициално дочуваме, че ни готвят за Варна…и повече от вероятно за попълване на дефицитните служебни дупки в пристанище Варна Запад. Решаваме да не бърззаме с явяването си в личен състав на пристанище Варна. Разхождайки се в приморския парк и булевард трескаво търсим изход от създалото се положение.

Изведнъж на Михаела й хрумва идеята да проучим възможностите за реализация в едно от дунавските пристанища. Тогава на река Дунав има два пристанищни комплекса Лом и Русе. На морето пристанищната дейност се ръководи също от два пристанищни комплекса Варна и Бургас. Флотската дейност по море е концентрирана в параходство БМФ (Български морски флот) със седалище в град Варна. Речното корабоплаване се ръководи от параходство БРП (Българско речно плаване) със седалище град Русе. С нашите дипломи по експлоатация на водния (морски и речен) транспорт би трябвало да сме добре дошли във всяко едно от параходствата. Това, обаче, се оказва за нас тогава само теоретична възможност. На практика одеските възпитаници от предишния и нашия випуск не са добре дошли в тези организации. По- късно от следващите випуски само пет или шест човека с нашата специалност са приети на работа в тези две параходства. Разбира се, всеки от тях се оказа свързан по някакъв начин с рода или клана на активни борци или други влиятелни „велможи”.

Хрумването на Михаела ми допадна. След обсъждане решаваме даже, че това трябва да бъде пристанищен комплекс Лом. Този избор е продиктуван от факта, че град Лом е най- близо до село Горни Лом, където можем все пак да потърсим поне някаква помощ от родителите на Михаела. Това е особено актуално и от гледна точка на положението на Михаела.

Живот и здраве третият член на нашето семейство трябва да се роди в началото на месец август 1968 година. Решаваме да не бързаме с реализацията на приетото решение, а да заминем за село Горни Лом и да си дадем едномесечен отпуск. Успокоени от тази спасителна надежда още същата вечер купуваме билети за нощния влак от Варна до Видин. Тръгваме от Варна някъде към полунощ, „спим” във влака в седящо положение и на сутринта бодри като краставички сме на железопътна гара Орешец. От гарата с автобус заминаваме за Горни Лом.

Пътуванията ни от Одеса до Ивано- Алексеевка, а след това от Одеса до Варна и Горни Лом протичат през зимата, макар че никъде не споменавам за студове и снегове. Да, тогавашните зими още при следването ни в Одеса, а и след това не помня колко точно години, са необичайно меки. Е, запраши някой път снежец, забели всичко наоколо, но мине не мине някой ден и той е стопен. Разбира се, на усещанията ми тогава оказва влияние и възрастта. Когато си млад и увлечен с какво ли не, тогава просто не забелязваш неща, които в по- зряла възраст ти правят впечатление. Както и да е, всичко е субективно, но тази тематика ми е интересна. В последно време бълва каква ли не информация за глобалното затопляне на земята и страхотиите, които то вещае.