Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология

Изтегляне 1.98 Mb.

страница	4/25
Дата	25.08.2016
Размер	1.98 Mb.
	#7164

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 25

5. Патристична еклесиология
5.1. Ириней Лионски, la Regola fidei и апостолската Традиция
5.2. Киприян Картагенски
5.2.1. Като заключение

4. Схоластична еклесиология

Основният принцип на Средновековната еклесиология бе идентичността между човек и християнин. Темата „Църква” е възприета и дълго възпроизвеждана в историята посредством Теологията на тайнствата (Teologia dei sacramenti). Св. Тома Аквински получава една индикация за Църквата на Традицията (Апостолите, Отците на Църквата) не под формата на трактат, а от добития опит на Църквата: in medio Ecclesiae. Св. Тома разглежда въпроса за Църквата в своята книга Сума Теология (Sth III, q.8), както и в De veritate, q. 29 и в III Sent., dist. 23. Еклесиологичната доктрина на св. Тома Аквински се вижда и в коментарите му върху посланията на ап. Павел до Рим., 1Кор 12, Еф 1.4; Кол 1,12-20. В тези негови коментари откриваме неговите прозрения за Църквата, които са много по-свободни в сравнение със схемата на quaestio, т.е. в сравнение със схемата на въпроси, които той използва като пример в книгата си Сума Теология.

В Сума Теология св. Тома разглежда въпроса за Църквата като подчертава следния догматичен аспект: Църквата е Тяло на Христос, а Христос е глава на Църквата. Поради това тя участва в gratia Capitis. Това е една абсолютно оригинална перспектива, която предлага да се използва по-скоро доктриналния начин за възприемане на тайната на Църквата, отколкото апологетичния.

В член 1, св. Тома Аквински се пита: „Христос глава на Църквата ли е?” и отговаря, че това може да се обясни в Христос на три нива:

а) Всички получиха спасение благодарение на благодатта, която са получили от Христос (Църквата участва в благодатта на Главата на Църквата);

б) Тази благодат е съвършена, в пълнота, и произхожда от Христос. Той е причината, съвършеният извор на благодатта;

с) Христос има способността да влияе на всички членове на Църквата.
Тези три аргумента са разгледани във вътрешността на общата структура на Сума Теология в следния ред:
Първа част: exitus. Бог → човек (Deus → homo)

Втора част: reditus. Човек → Бог (Homo → Deus)

Трета част: Христос посредник и Тайнствата.
Тайнствата са gratia capitis в действие. Остават извън само тези, които са получили християнското послание, но след това са го отхвърлили. Аспектът на gratia capitis отваря по-големи хоризонти. Само на Христос се дава титулът „Глава” (“Capo”), защото само Той дава благодат (вж. член 6). Тези принципи са важни за създаването на еклесиология, имаща за модел тайнствата (ecclesiologia misterica).
Тук за момент ще спрем нашето excursus върху еклесиологията, която разглежда Второто хилядолетие, и която естествено не е достатъчна, за да обясни реалността на Църквата, но нека да имаме предвид, че:
а) Вторият Ватикански събор не е мислим без гореспоменатата досега еклесиология;

б) Тази еклесиология е сегмент от историята, която разбира се има своите причини да бъде такава, каквато е била;

в) Тази еклесиология съдържа твърдения, които не могат да бъдат премахнати.

5. Патристична еклесиология

Поддръжниците на григорианската реформа, които структурираха върховенството на папата и на Рим на световно ниво, продължаваха да говорят на езика на Отците на Църквата, казвайки: Църквата се ражда от реброто на Новия Адам, заспал на Кръста… В тази епоха (XI-XII в.) намираме свидетели, готови да дадат живота си за свободата на Църквата. Един от тях е Бруно от Асти, абат на Монтекасино и епископ на Сени (Segni). В 1111 г. папа Паскуале II, бидейки хвърлен в затвора, е принуден да подпише привилегията- privilegium (които някой прекръстиха в pravilegium), разрешаваща на императора да оказва влияние при назначаването на епископите. В този контекст Бруно, абат на Монтекасино, който бил секретар на папа Григорий VII и на папа Виктор III, пише до папата, протестирайки. В своето писмо той му казва, че е сбъркал като е поставил Църквата в робство. Бруно иска от папата да се смили над Църквата като отстрани нанесените щети. Поради поведението му, на Бруно е отнето правото да управлява Монтекасино и той е изпратен на заточение в Сени (Segni).

Патристиката на епископ Бруно от Сени е все още близка до патристичната еклесиология. Той сравнява Църквата със „съвършена жена” от Книгата Притчи Соломонови (Притчи 38). Контекстът на патристичната еклесиология е изцяло различен от този на схоластиката и на всичко, което идва след нея. Когато говорим за патристичната еклесиология, все едно влизаме в света на символите.
Началото, което определя живота на Църквата по време на патристичната епоха е общението (comunione): communion, koinonía. Църквата има външни конфликти с езическия свят, както и вътрешни в своите редици. Отправен е силен призив към всички за единство на Църквата. Чрез своите лични писма (т.н. letterae communionios) всяка християнска общност изповядва своята вяра пред останалите християнски общности, с цел да провери дали е в общение с тях. Този начин на изложение на собствената вяра изразявал автономията на всяка общност, но в същото време и едно универсално общение между всички църкви. В локалните (поместните) църкви общението става очевидно при наличието на Епископ и в отслужването на Светата литургия. Едно сакраментално (тайнствата) измерение в живота на Църквата е именно практиката на Света литургия, която ни открива образа на Църквата в първите векове.
Текстът на Didachè 9,4 установява аналогия между преломеното (разчупеното) тяло, разпръснато по хълмовете, но събрано сега в едно единство, с Църквата, събрана от всички краища на света. Има една необходима двустранна връзка между Евхаристията и единството на Църквата: „един хляб, едно тяло” (1 Кор 10, 17), „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор 10, 17), както казва ап. Павел. Учението за преобразуването на хляба и виното в тяло и кръв на Исус Христос (transustanziazione)^¹¹ се налага, когато се загубва чувството за циркулярност между Христос, Евхаристията и Църквата. По време на патристичната епоха признаването на Тялото и Кръвта на Исус Христос в хляба и виното не представлява никакъв проблем, защото общността, която е Тялото Христово, вижда върху Олтара, че е самата тя. В една своя проповед св. Августин казва така: „Бъдете това, което виждате и получете това, което сте – Siate ciò che vedete, e ricevete ciò che siete” (Проповед 272). Получената Евхаристия е знак за включване в Църквата. Който участва в Църквата, може да получи Евхаристията. Който не е в състояние да получи Евхаристията, не е част от Църквата (excomunicatio). Като заключение можем да кажем, че между Църквата и Евхаристията има едно пълно съответствие. Реалността на общението, която се изразява в Евхаристията се прилага в църковната практика: кръщение, покаяние, дисциплина и т.н. Тайнството Кръщение въвежда човека в Църквата, която е Тяло Христово. Създаването на баптистера „св Йоан в Латерано” (san Giovanni in Laterano), който се намира в Рим, от Лъв Велики (или поне така се смята), представя единението на народа и на всеки покръстен в Тялото Христово в следния смисъл: „Повече няма нищо, което да разделя възстановените [откупените], защото са образувани от един единствен източник, от една вяра и от един Дух”. Баптистерът бе наричан от Отците: „утробата на Църквата”. По този начин тайнството Кръщение е необходимо условие, за да станем светци, благодарение на дара на Светия Дух и включени в народа, който отслужва чудесата на Бог, защото вече живее даденото му от Бога спасение.
Църквата е Майка на християните: новото раждане става посредством Кръщението. Кръщението е събитие, което не може да бъде нито повторено нито изтрито. Посредством практиката на катекумената Отците се опитвали да катехизират кандидат членовете и членовете на Църквата. Катехизисът служел предимно да утвърди вярата на християните, показвайки им истинското достойнство и големина на тяхното призвание. Кръщението е тайнството, което позволява на християнина да участва в тайнството Евхаристия. Отците сравнявали Църквата със спасението, казвайки: ние сме един народ в движение, който получава всички благодати. С това се разбира казаното: „Extra Ecclesia nulla salus – извън Църквата няма спасение”, както и сериозната покаятелна практика в първите векове на раннохристиянската Църква. Публичното покаяние, което се е изисквало от християните, показва Църквата като общност от светци. С молитви цялата общност подкрепяла каещите се. В основата на цялата практика на Църквата стояло общението (comunione).
Епископът е начало на единството. Презвитерството (свещенството) не е сумата на презвитерите, а е сенатът на епископа. Единството на Църквата се изразява с единството на епископа с презвитерите. Съществуването на презвитерството като колегия изразява също така и общението. Същото важи и за дяконите и т.н. Общението е белег за всяка отделна Църква (Chiesa particolare). Спасението се извършва в и с Църквата, а не извън нея. Опитът на спасението не е на лично ниво, а на ниво общност. Тази Църква се изразява във всички форми на общение; изразява се също така и в общението между Църквите. Римската църква председателства в милосърдието. Тя не е нито първа, нито единствена, а последна инстанция.
Еклесиологията на Отците, за разлика от еклесиологията на Второто хилядолетие, която се придържа към еднообразието (uniformità), е многообразна (multiformrme, разностранна). Чрез интерпретация на символите Отците изработват една еклесиология мистерика (елесиология, имаща за модел тайнствата). Става въпрос за една еклесиология на опита: отправната точка на Отците е опитът от спасението. Например днес, когато казваме Символът на вярата, ние изповядваме, че Христос е Бог, станал човек. Тази изповед ни гарантира спасението. За отците на Църквата до Събора в Халкидон това не е било така: тръгвало се от опита на спасението, за да се заключи, че онзи, който ни е дал това спасение не е бил само човек (сотериологична аксиома). Когато съзнанието на Църквата за вярата достига до нивото да изповяда двете природи на Исус Христос, се преминава от сотериологичен към христологичен характер.
Спасените от Христос имат едно несравнимо достойнство: те са чеда на Бога. Обожествяването има еклесиологично измерение. Бог стана човек, за да може човек да стане Бог. Обожествяването не е само едно лично събитие (само за мен или за теб), а е събитие, което поставя всички заедно, един народ, един храм, една съпруга: една Църква. Пневматологичната еклесиология е еклесиология на Източните Отци, които са чувствителни на тема обожествяване (вж. Атанасий, Климент, Ориген, Дидим слепия). Опитът от спасението определя структурата на Църквата като Храм на Светия Дух. Вярващите приемат дара на Светия Дух, преминавайки от начинаещи към полусъвършени и съвършени. На Запад социалното измерение е по-очевидно: Църквата е видяна като Тяло Христово (Вж. Cristus totus на св. Августин). Като заключение можем да кажем, че еклесиологията на Отците не е система, която произвежда една еднозначна визия, а едно акостиране в тайната на спасението.
Действието на спасението се разширява първо към бъдещето, към Парусия (вж. 1 Сол), а след това назад, до предшествуването на Словото Божие (вж. Йн). Функцията на спасението се изразява в единение с (coestensiva) цялата история на спасението. Това развитие се вижда също и в патристичните перспективи за Църквата. Отците улавят Църквата в перспективата на нейното бъдеще, но в същото време и я разглеждат от вечността като инструмент и място за получаване на спасение. Един от най-често срещаните паралели е този между Църква и синагога. Църквата е изпълнение на синагогата. Но в много случаи Църквата замества синагогата, която е представена като едно изсъхнало дърво. В това представяне откриваме едно измерение, което е свързано с историята на спасението: Синагогата не бе способна да разпознае Христос и затова бе изместена от Църквата, която обединява всички човеци (есхатологично изпълнение – compimento escatologico). Един от образите, с които е представяна Църквата, е лодката, която върви към пристанището – изображение, което показва ясно посоката към бъдещето. Църквата като ковчег гарантира спасението на почистеното човечество. Друго изображение е това на мрежата, която се отнася до есхатологичните образи в Новия Завет. Образът на лодката показва тази перспектива и в бъдеще към eschaton.
Захранвани от платонизма, Отците все по-често показват вечното измерение на предшествуването на Църквата. Ерм говори за Църквата като за една „стара пророчица”, защото е сътворена преди всички векове. Църквата е предопределена от Бога за спасението ни. Църквата е видяна като ново творение. Църквата е също начин (път) за разбиране на спасението. Символи на Христос и на Църквата са слънцето и луната. Християните използват соларния култ в езичеството като го заместват с едно християнско значение. Христос е видян като слънце, което грее отгоре, а луната приема светлина и я показва, разпръсквайки я над всички човеци (това е един цитат използван от H. Rahner). Отците са учители на инкултурацията. Те ни дават един методологичен урок, полезен за нашето време, в което са широко разпространени синкретизмът (опит за съчетаване на различни учения) и контаминацията (оскверняването, замърсяването, опетняването, опозоряването). Трябва да се изправим пред себе си, за да изясним самоличността си.
Църквата е Майка, която ражда собствените си деца за вярата. Именно по този пример Тертулиан, Амвросий, Августин и други развиват идеята за връзката Христос-Църква върху модела Адам-Ева. Патристичната перспектива на паралелизма между Църква и Дева Мария е взета от Исак дела Стела (Isacco della Stella). Също така е вярно, че всяка вярна душа е девствена и майка, чиято утроба ражда Христос за вечни векове. Току що казаното може да ни изглежда малко несериозно, но не е така, защото Отците на Църквата винаги са се допитвали до текста на Новия Завет. Едни от най-важните имена, с които е наричана Църквата са следните: „Тяло Христово”, „Христова съпруга” и „Храм на Светия Дух”. Първите две имена, които се допълват, изразяват единството и разграничаването на Църквата и Христос. От по-особено значение е образът „Тяло”, което показва реалното присъствие на Христос в Неговата Църква. Трите значения на образа, с който се изобразява Църквата, са: Историческият Исус, Евхаристията и Църквата. За Отците „Мистичното Тяло” е Евхаристията, а „Реалното Тяло” е Църквата. Днес казваме обратното…, но това трябва да се преосмисли. По време на патристичната епоха Църквата като общност е имала дълбок опит с учението за преобразуването на хляба и виното в Тялото и Кръвта на Исус Христос (transustanziazione). Нейният опит с преломяването на хляба доказва нейната задълбочена и автентична вяра в Божието Слово, станало Тяло Христово.
Най-зрелият плод от патристичните размишления върху Църквата е позоваването на данните на самата Църква. Тези данни (бележки) са използвани предимно от теологията на противопоставянето (teologia controversistica) и теологията, следваща точно определено ръководство (teologia manualistica). Около тях може да се изгради цялата еклесиология. Четирите данни на Църквата са влезли в Никео-Константинополския символ на вярата. От много важно значение е синтактичната формула на члена „Credo Ecclesiam – Вярвам Църквата”, който е различен от „Credo in Deum – Вярвам в Бога”. Християнинът вярва, че Църквата е мястото, където Бог присъства и мястото, където може да се отслужи Неговото милосърдие. Глаголът „вярвам” не се разбира в индивидуален смисъл, а в църковен смисъл: „вярваме”. Субектът е всеки човек, намиращ се във вътрешността на църковната общност. Животът на всеки отделен християнин е свързан с живота на Църквата, събрана в името на Отца, Сина и Светия Дух.
Църквата е първото дело на Светия Дух и поради това тя е свята и може явно да покаже наличието на Христовото спасение. В Символа на вярата се казва, че Църквата е една, свята, католическа и апостолска. Това са четирите данни за Църквата, които прогресивно с времето са се установили в съзнанието на Църквата както на Изток така и на Запад. Нека набързо да хвърлим един поглед върху тези четири данни за Църквата.
Църквата е свята: Формулата „Sancta Mater Ecclesia – Светата Майка Църква” е очевидна в християнското съзнание. Тази формула е един от най-значимите изрази на sensus fidelium, независимо от наличието на грешници във вътрешността на Църквата. Светостта на Църквата е свързана с присъствието на Светия Дух. По време на тайнството Кръщение ние сме осветени от Светия Дух. Св. ап. Павел в посланието си до Ефесяни (5,25-27) представя Църквата цялата свята, без петно, пречистена от действието на Кръщението. Църквата е общността на онези хора, които са изоставили тъмнината на този свят и са приели да живеят в светлината на Христос. Когато Християнската религия бива призната от император Константин Велики за официална религия на империята, тя е наречена също и религия на победителите, победителите над мрака. Всички могат да се спасят, именно защото Църквата е свята.
Църквата приема всички, които искат да се спасят за вечен живот. Обаче еретиците преследваха Църква заради нейните претенции за святост и затова, че не практикуваше

чистата вяра и морал, които еретичните групи практикуваха. Те не разбираха, че светостта на Църквата идва не от хората, а от тайнството Кръщение, където Светият Дух осветява и пречиства покаялата се душа. Отците на Църквата развиха идеята за Църквата като „casta maretrix”. Във всички женски фигури от Стария Завет, верни или неверни, плодовити или неплодовити, се вижда Църквата. В книгата Песен на Песните Ориген вижда фигурата на Църквата в черната жена, която пък е красива. Ако Църквата не е свята и не ни дава пълнотата на благодатта, то тогава тя наистина не е свята. Съвестта на светостта се изяснява предимно при срещата с еретиците. Църквата не е свята благодарение на своите членове, а е свята благодарение и единствено на Светия Дух. На историческо ниво това се вижда и когато става въпрос за католицизма.

Църквата е католическа: Универсалността е възприета на местно ниво, от практиката. Св. Игнатий Антиохйиски казва, че локалната (поместната) църква е универсална, защото е в общение с другите църкви. Той казва така: „Където е Епископът, там е общността, както където е Христос, там е Католическата Църква”. В този смисъл, общността става условие за католицизма (универсалността) на Църквата. Оттук идва и идеята, че Католическата Църква е тази, която е разпръсната по цялата земя. Католическа е Църквата, която легитимно и юридически е разпръсната из цялата земя. Същото важи и за Локалната (поместна) църква. Локалната църква е католическа, само, когато е в общение с легитимната Католическа Църква. Сектите не са част от Католическата църква. Те узурпират името „католическа”.
Има двойно измерение на термина „католицизъм”: географско и доктринално. Разпространението на Евангелието е стигнало до всички точни на света. Разбира се, това не означава, че във всички места по света Църквата е успяла да се установи като реалност. Има все още много места по света, където няма една изградена Църква, т.е. общност (например в арабския свят, където властва фанатичния Ислям). За сметка на това обаче Евангелието може и продължава да се известява навсякъде, независимо от земята, държавата и препятствията. Естествено е, че няма народ, място или време, в което да не може рано или късно да се установи Църквата. Доктриналното измерение се състои в разпознаването и признаването, че само тази Църква има доктрината и всички необходими сили, необходими за спасението на човечеството (вж. Св. Кирил Александрийски).
Църквата е една: Единството е другата страна на медала на католицизма, то е израз на светостта. Теологията на противопоставянето казва, че Църквата по необходимост Една, а католицизмът не е нищо друго освен нейното разширение в пространството. Отците на Църквата са на друго мнение. Според тях единението (unità) е база на католицизма. Единението идва от общението във вярата. Не се започва от вътрешното единство на Тялото Христово, а от външното и социално сплотяване (единство) на Църквата. Срещу еретиците Отците казват, че съществува само една Католическа църква. Вътрешното единство на Църквата е Евхаристията, Тялото и Кръвта Христови. Църквата живее от Евхаристията. Тук намираме връзката с апостолството.
Църквата е апостолска: Апостолството е приемствеността в предаването на вярата. Символът на вярата включва също и Communio sanctorum, т.е „Вярвам в общението на светиите”. Тази формула е една еклесиологична формула. „Communio - Общение” можем да се има с Отца както и с братята (субективно измерение). Тази формула изразява също спасението, което идва от Христовата благодат посредством дара на Светия Дух (обективно измерение). Светият Дух е Този, Който носи общението. Светият Дух е Връзката. От общението със Светия Дух расте общението в светите неща (Тайнства, Слово, харизми, надежда, вяра). Това прави от Църквата свята Църква. Това двойно измерение - субективно и обективно, основава едно трето измерение: общението между светците. Според Отците на Църквата това общение между светците символизира общението между членовете на Църквата, която е тук на земята, и мъчениците и изповедниците на вярата, които могат да се застъпват за нас от небето. Съществува тясна връзка между земната Църква и небесната Църква.

5.1. Ириней Лионски, la Regola fidei и апостолската Традиция

Развитието на Църквата в първите два века е изключително плодотворно. За по-малко от век известието за спасението е стигнало до всички краища на Римската империя. Изникват локални църкви, между които важно значение имат тези, които са били водени директно от някои от апостолите, като например Йерусалим (ап. Яков, брат Господен), Александрия (ев. Марко^¹²), Рим (ап. Петър). Разбира се, има развитие не само от страна на количеството, но и от страна на качеството, особено от културна гледна точка. Църквата става космополитна и прилага една прогресивна екуменична инкултурация на Евангелието. Инкултурацията се движи в съответствие със символите, като се създава Символът на вярата и се установява канонът на Новия Завет. По линия на Литургията се усъвършенстват евхаристичните служби и другите тайнства; по линия на институциите се организират йерархията, както и функциите на епископите, презвитерите и дяконите. По линия на стойностите се работи усилено в дефиниране на ценностите и идеалите, които новият Божи народ трябва да защитава от атаките на неверниците и еретиците. Локалните църкви се умножават, но Църквата търси да подържа единството на вярата, на практиките и обредите. За да се защити от подхлъзване, от еретиците и от нападките на неверниците, Църквата се старае да се организира с най-точни правила, за да може да се идентифицира като „истинска Църква” и да установи една стабилна принадлежност на верните към Църквата. В това са насочени основно мислите на Ириней Лионски, Киприян Картагенски и Августин.

За Ириней Лионски знаем, че по произход е от Мала Азия, където се ражда някъде към 130 с. Хр. По-късно се премества в Лион, къде наследява като епископ мъченика епископ Потин (Potino). Най-вероятно умира от преследване от Септимий Север 202-203 г. До наши дни от Ириней са останали две или три произведения, но пък с голяма важност за богословската история. Това са: Adversus haereses и Demonstratio apostolicae predicationis (синтез на доктрината). Ириней е бил наречен „последният човек апостол и първи теолог”; последен за времето си като се има предвид, че е имал контакти с хора, които пък са имали от своя страна близък контакт с апостолите (Ириней е бил ученик на Поликарп от Смирна, който пък от своя страна е живял със св. Йоан, Папиас и Милитон от Сарди); Ириней е бил първи, написал един систематичен синтез за християнството.

По времето на Ириней съществуват две движения, които имат голямо влияние в ранно християнската църква: гностицизмът и неоплатонизмът. Гностицизъм е ерес, намерила симпатии предимно сред християни интелектуалци, докато неоплатонизмът е езическа философия, много близка до християнството. Научният и пасторален труд на Ириней е сериозен отговор на гореспоменатите движения, критикувайки тежките нарушения на гностицизма и отваряйки диалог с неоплатонизма, от който Ириней приема някои принципи. Ириней различава по примера на Платон реалността на две нива: едното - идеално, божествено, вечно, невидимо и съвършено, а второто – реално, конкретно, историческо, видимо и несъвършено. Първото ниво е модел на второто. Ириней прилага тези модели в историята на спасението и стига до там да „смята цялото спасително провидение като кореспондиращо на небесния модел и двете като произлизащи от един и същи Бог, тъй като Той не може по друг начин да направи подобно на копието духовните неща”^¹³.

Ако сравняваме с подхода на Платон, то историята на спасението при Ириней постига едно голямо единство: цялата икономия на спасението става част от едно единствено ниво - това на идеалното и вечното. Античният и новият съюз принадлежат на едно и също ниво; между тях няма нито противоречие (конфликт), нито пък прекъсване (скъсване), както твърдят гностиците. Бог желае да спаси човека и именно в това се състои изявата на Неговата любов. Но спасението на човечеството не е в ущърб на Бога, а напротив - то се осъществява в съюз с Бог, „защото Божията слава е живият човек и човешкият живот е визията на Бог”^¹⁴. Бог търси среща с човека в Адам. Дори след потопа Бог е този, който има инициативата да спаси човечеството; това се осъществява по два начина: първият път с Израил, а след това, когато изпраща Своя Единороден Син, за да осъществи един окончателен завет чрез Светия Дух. Със Светия Дух Христос установява Църквата. Църквата е знакът на този окончателен завет на Бог с човека. Не може да дойде нищо повече. Благодарение на помощта на Светия Дух Църквата е сигурното място на истината:

„С нейното учение се случва същото в времето и пространството; то е основано върху свидетелството на пророците, на апостолите и на всички ученици, в началото, по средата и на края, т.е. посредством цялостното дело на Бог…, което е предназначено за нашето спасение е за нашата вяра. Тази вяра, която получаваме от Църквата, е дар Божи, възложен на Църквата като начало на живот за всички членове. Именно затова сме в общение с Христос чрез Светия Дух. Светият Дух е гаранция за неподкупност, подкрепа на нашата вяра, стълба, чрез която се издигаме към Бог. И тъй като в Църквата, както е казал св. ап. Павел, Бог е установил апостолите, пророците и докторите на Църквата; именно тук [в Църквата] се осъществява делото на Светия Дух, от което са изключени всички онези, които не се обръщат към Църквата, тъй като сами се лишават от живота, заради грешките си, учението си и поведението си. Където е Църквата, там е Духът на Бог, и където е Духът на Бог, там е Църквата, а с нея и всяка благодат, и духът е истина. Тези, които не участват, не събират от прекрасния извор, който извира от тялото на Христос, но си копаят кални ями, в които се събира мътна вода”^¹⁵.

Ириней твърди, че само Църквата е сигурен и верен пазител на вярата. Обаче за коя истина става въпрос? Когато Ириней говори на еретиците, той посочва, че не може да се говори за друга истина освен за тази, която е посочена в Regula fidei (Правило на вярата), която кореспондира с това, което по-късно ще бъде наречено „символ на вярата” (simbolo della fede). Единственото правило (regula), което Църквата е получила, е това, което са дали апостолите: „това послание, което е получила Църквата, макар и разпръсната из целия свят, като хора от една и съща къща, се грижи така, сякаш е една душа, едно сърце и една уста, хармонично известена, и поучава и предава. Въпреки, че езиците по света са различни, уникално е съдържанието на традицията”^¹⁶. На гностиците, които мислят, че познават една по-висша истина, плод на една тайна истина, Ириней се противопоставя с помощта на установената традиция на Църквата чрез символа на вярата: вярата, изповядана от Църквата по целия свят. Ако някой търси „истинска гносис”, трябва да тръгне от безусловното присъединяване към всичко онова, което Църквата вярва. Всяка по-задълбочена интерпретация на Светото Писание е валидна само до степента, в която има съгласуваност с тази вяра.

Ако имаме Църквата като единствен пазител на вярата и Традицията като критерий за истина, която всички вярващи трябва да приемат и да се съгласят, няма да има повече разлика между вярващи и гностици. В крайна сметка дори и най-високият гносис ще бъде в общение с изповядваната вяра на Църквата, както и от всички, дори и от „Келтите, които не могат да четат, нито да пишат” (I,10,1). Вярата на Църквата и документите на апостолите са на разположение на всички; трябва да стане ясно, че няма една публична и една тайна традиция. Има само една традиция и тя е тази на апостолите, достъпна за всички. Има само една Традиция и тя е тази, която е проповядвана публично от Църквата. Ириней не се оставя да бъде заблуден от гръцкия типичен начин за разглеждане въпроса за истината, а припомня, че специфичното в християнството всъщност е милосърдието, т.е каритас. Със смирение гносисът се старае да бъде придружен от вярата като се оставя да бъде воден от милосърдието, цар на християнина от днешния свят и на този от бъдещия.

В еклесиологията на Ириней от фундаментално значение е критерият на апостолската традиция, т.е. всичко започва с апостолите и продължава с апостолската приемственост; има нов Божи народ, произлизащ от апостолите, една институция, и т.н. Това е един сигурен критерий, който Сам Христос е пожелал, за да може да се запази и разпространява Неговото послание чрез апостолите и техните приемници (наследници): епископите, подпомагани от Светия Дух.

5.2. Киприян Картагенски

Киприян^¹⁷, епископ на Картаген, умира по време на преследванията на император Валериан на 14 септември 258 г. Св. Киприян заема важно място в еклесиологията, заради големия му принос в защита на единството на Църквата и валидността на тайнствата. Основният му научен труд е De unitate ecclesiae catholicae (Единството на Католическата църква). Неговата заслуга се състои в това, че той строго разглежда единството и йерархичната структура на църквата, като по този начин създава една неразривна връзка между основата на Църквата, Исус Христос, и нейния видим викарий, който е епископът. Според Киприян Църквата се състои от две групи хора: 1) пастирите, начело със своя епископ, който им е глава; 2) народа. Киприян настоява особено върху значението на йерархията; дори стига до там, че я идентифицира със същността на самата Църквата. За да разберем по-добре позицията на Киприян, трябва да познаваме ереста, с която той се бори и която всъщност е напълно различна от тази, с която се бори Ириней Лионски. Ириней се бори срещу гностицизма, докато Киприян се бори срещу склонността на Африканската църква да превърне Църквата в много малки секти (сектантство). Киприян се бори за единството на Църквата и епископът е символът на това единство. Който излезе от единството на Църквата, не ще може нито да изповядва в истината Евангелието, нито да дава „хляба Господен” и кръщението. Ето какво казва св. Киприян в своя труд:

„Еретиците имат презумпцията да кръщават, независимо, че не може да има друго кръщение извън единственото, което съществува. След като изоставиха извора на живота, те обещават благодатта на водата на живота и спасението. От тях хората не се пречистват, а напротив, омърсяват се; вместо да се отмени, болката се увеличава. Тяхната регенерация не дава деца на Бога, а на дявола. Тези са родени от лъжата и затова не могат да получат благодатите, които са били обещани: създадените от коварството (вероломството) губят благодатта на вярата. Не могат да достигнат до наградата на мира тези, които са унищожили Божия мир, подтикнати от своя тревожен раздор”^¹⁸.

В събранията на еретиците, дори ако те се молят, Христос не присъства, защото няма общение с цялата Църква и особено с епископа.

„Епископията е една единствена и отделните епископи в своята част я следват изцяло. Една е Църквата, дори и да се разширява навсякъде, с пищни плодове, както една е светлината, независимо, че лъчите на слънцето са много, както един е стволът (дънерът, стъблото), който има своите корени, независимо, че клоните на дървото са много. Изворът е един, независимо че се образуват много потоци… По същия начин Църквата, осветена от лъчите на светлината на Господа, разпространява по целия свят своите лъчи. Въпреки това тази светлина, която се разпространява навсякъде, си остава една, обединена с тялото и не може да се раздели”^¹⁹.

Киприян пояснява, казвайки, че Църквата се изразява в епископата по две причини: 1) единственият произход на епископата е свети апостол Петър; 2) защото всеки отделен епископ притежава цялата епископска власт. За момент ще анализираме богословската връзка в раннохристиянската Църква между епископа и общността според писанията на Киприян. Това изследване е важно, защото Киприян Картагенски е смятан за първия систематичен писател на църковната общност в латинската Църква преди събора в Никея, както и първият писател, който се занимава с богословското сближаване във връзката Църква-епископ. В първите времена терминът „епископ” винаги е бил свързан с една общност-Църква, където е бил все още активно действащо лице. Същият този термин е бил използван в отговор на заеманата длъжност от лице със собствен протокол най-вече в различни среди, в които е била установена Църквата. Общият смисъл на думата Църква според гръцкия език е общо (народно) събрание или още християнска общност, Божи народ, Божия църква, Христова църква. В посланието до Колосяни (1,24) думата Църква е тялото на Христос, на което Христос е главата.

Еклесиология и Христология са неразделими; всъщност съществува само една Христологична еклесиология, когато говорим за Църквата - събрание, на което специфичната святост идва от Бога. Терминът „Църква” се използва главно във връзка с термина Koinonia, която е една форма на реализация. Думата „Koinonia” е гръцка дума, избрана, за да възпроизведе гръцката група „hbr”, която означава „съединявам” (unire)” или „свързвам” (collegare). Този термин се отнася до правните отношения, осезаемото участие, особено свързано с общението (communio), което идва от евхаристията. С развитието на тринитарните и христологични догми в последвалите Събори, терминът communio (общение), се позовава на отношенията в Светата Троица или в въплъщението на Словото. Дори по времето на Киприян, ако не и преди това, някои строги аскетични групи от различни видове в латинския свят подържат върховенството на харизмата над институцията. Самият Киприян е имал проблеми с така наречените „изповедници”, т.е. тези, които са избягали от преследването на римляните, но без да се откажат от вярата си, които са въвеждали отново разкайващите се в общността, но са взимали върху себе си задължение, което е било запазено единствено и само за епископа. С общи думи се казва следното: единствено само епископът има правото да връща разкаялите се християни отново в общността и никой друг.

Един интересен пример от тази дискусия откриваме в диспута между Тертулиан и неговия епископ, примата на Картаген. Епископът е възстановил в Църквата оженени хора, разведени и след това оженени повторно. Тертулиан иронично отбелязва, че е по-добре да не се поставя декрета на вратите на църквите, а на вратите на публичните домове, след което казва, че не са епископите, които правят църквата, а Светата Троица, в чието име християните са били кръстени. По това време сме в 207 г. сл. Хр., в разгара на дебата в Латинската църква върху отношението между видимата и невидимата Църква, между институционалната Църквата и духовната Църква. По-късно Тертулиан става монотеист… Резултатът на духовното движение се изразява в развитието на една църква, която се базира на подбора, църква на духовните или на гностиците, представени от Валентинианите от общността на светците на Новациан. В тези общности ролята на епископа била да защитава общността от ереси и да изгонва тези хора, които не са смятани за светци. Но в други общности, където християните не били събрани в затворена общност, а по-скоро били разпределени в обществото, службата на епископа се основавала на нуждите на християните и по този начин се развила една по-широка концепция за самата Църква.

Това е контекстът, в който Киприян развива основната си идея в еклесиологията като episcopus in ecclesia, която ще стане фундаментална за християнските общности на трети век и която ще открием и във Втория Ватикански събор. Киприян разработва една еклесиология, тясно свързана с ролята на епископа и разработена на две нива: отношението между Църквата и местните църкви, епископ и епископи, а след това и отношението между епископи и катедрата на св. ап. Петър. Опитът на Киприян идва от африканската еклесиология, която посредством Тертулиан определя три елемента в рамките на Църквата:

Единство на вярата (unità di fede)
Единство на тайнствата (unità dei sacramenti)

Общението между Църквите се определя в три елемента:

ius pacis
fraternitas
hospitalitas

Първият елемент, който е единството на вярата, идва от тайнството Кръщение и изразява ортодоксалността в резултат на communio. В своя богословско- еклесиологичен трактат De unitate ecclesiae catholicae, Киприян използва някои концепции на Тертулиан за отношението, което съществува между Църквата и Света Троица чрез кръщението и разглежда ролята на епископа във връзка с Църквата като външен елемент на единството на християнската общност. Двата елемента, Църква и епископ, които на теория са различими, всъщност са напълно взаимосвързани. В своя трактат De unitate ecclesiae catholicae, Киприян ни дава една класическа формулировка на тринитарните корени на Църквата:

„De Patre et Figlio et Spiritu scriptum est. „Et tres unus sunt”. Apostoli ad gentes mittuntur in nomine Patris et filii et Spiritu Sancti baptizare gentiles iubentur... Quando ipse Christu gente baptizare iubet in plena et adunata trinitate”^²⁰.

Латинският израз на обединената Троица е отговор срещу атаките на Маркион и единството е насочено към отношението между Църквата и Света Троица, или още по-добре към спасението, дадено от Бог на човечеството посредством тайнството Кръщение. „Unus est deus et unus Christus, et una ecclesia eius et fides una, et plebs in solidam corporis unitatem concordiae glutino copulata”^²¹. Връзката между кръщението и християнската общност, видимо изразена в епископа, е единствената реалност, която Киприян разглежда по начин, който и днес може да бъде актуален. Киприян анализира връзката на епископа с Църквата в глава 4 на своя трактат^²², където определя критериите за църковното общение в Католическата църква, която по своята същност е едно. Епископа на Картаген говори за sacramentum unitatis, като израз на единство между един отделен епископ и един отделен епископат. Картаген е първият, който говори за епископската колегия и за първенството на Папата, които продължават в Римската църква като видими критерии за църковно общение, докато Римската църква става „Главната църква” на латинското християнство и израз на единството на Църквата.

По този начин Римската църква става „матрица и корен” на Католическата църква, и апостол Петър е видян като оригинален извор на единството между епископите. За Киприян да бъдем събрани около епископите означава да бъдем обединени в Църквата и с Църквата. Тези, които остават извън Църквата, рискуват да загубят вярата си и Киприян определя това със следния израз: „Salus extra ecclesiam non est” – „Няма спасение извън Църквата”. Този израз обединява две богословски традиции на кръщението: африкано-римска традиция (кръщението е врата за влизане в общността на светците), и азиатската традиция на Ириней, според която връзката между Църквата и Светия Дух е считана за толкова близка, че християнинът може да мисли за Светия Дух, източник на спасението, само като живее в Църквата.

Латинското християнство постепенно развива образа на Църквата, имайки като контекст категориите на Римското право на pax romana e salus generi humani. Така както Римската империя имаше задължението и честта да осигури на своите членове пътища, вода, закони и по този начин да гарантира свободата на движение, достойнството на живот, социалната стабилност, така и Църквата става място, където хората могат да разработят своя собствен път със свобода, достойнство и стабилност. Обаче Църквата на Киприян се различава от Римската империя, защото говори за сотериология, т.е. за спасението, което ни се предава чрез тайнствата, израз на Христос в Неговото първо идване като учител и модел, докато във второто пришествие (във второто Му идване) ще бъде като съдия.

Киприян, епископ на Картаген може да бъде сметнат за първия, който е превел термините на спасението според римските културни категории, които със сигурност са повлияли на сотериологичната терминология на последвалата през вековете Латинска еклесиология и Сакраментална теология (теология, разглеждаща тайнствата).

5.2.1. Като заключение

Еклесиологията на Киприян била едно силно предизвикателство за африканската християнска общност в първите векове, както е била епископската колегия на Отците на Втория ватикански събор. Епископската колегия е била наложена в пасторални термини, когато е трябвало да се сблъскат с проблема на лапсите (lapsi)^²³. Въпросът за лапсите кара Киприян да се изрази по един много майчински начин, когато става въпрос за Църквата, като в същото време набляга върху богословската основа на единството на християните чрез евхаристията, която е мостът между вярващите и епископа. Тези три елемента заедно образуват Църквата. Епископът е от съществено значение във видимата Църква и създава църковно общение. Както евхаристията е една, така и епископът е един, но, за да изрази своето общение, той трябва да бъде в специална връзка с един друг епископ: този на Рим.

Развитието на еклесиологията на Киприян се осъществява посредством Августин, който се ражда и израства в този модел на Църквата. Августин познава манихейството, но все пак бива кръстен в Милано от епископ Амвросий, който бил голям противник на арианите. Това със сигурност е повлияло на трансформиращата христология и тя била въведена в образеца на африканския модел, като преди това се базирала на пневматологията.

Важно е да се отбележат три неща:

1) От юридическа гледна точка концепцията на Киприян за принадлежност или не към Църквата е отразена в древното понятие за убежище в Lex romana burgundionum sive exposition legume romanum;

2) Понятието на Киприян за епископ в Църквата е включено в епископската колегиалност, която намираме във Втория Ватикански събор, в Lumen Gentium;

3) Епископът е синтез в отношението си с Местната църква.

Разбира се, всичко, което казахме до сега, е свързано с желанието ни да се доближим до истината, до единствената истина, която ще ни помогне да открием или пък да пре-открием истинското значение на Църквата, която има своите корени в Светото Писание, в Самия Бог. За да разберем тази истина е необходимо да се върнем още назад във времето, когато Новият завет е бил вдъхновен и написан, с цел да живеем в истината, която ще ни направи свободни (Йн 8,32).

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 25