Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 6.1.1. Проблематични термини
- 6.2. Проблемът с историческото основаване на Църквата
- 6.3. Новозаветни еклесиологични перспективи
- 6.4. Богословски синтез
6. Църквата в Новия завет6.1. Методологични проблемиМетодологичният проблем преминава през екзегетиката и обърква всички наши човешки предубеждения. На първо място винаги трябва да познаваме метода, по който се работи. След това трябва да знаем как да третираме цитатите в Новия Завет, които говорят за Църквата. На трето място трябва да знаем, че има едно голямо разнообразие на литературни жанрове. Тези текстове трябва да се изследват с внимание и гъвкавост. Не можем да си направим директен извод за естеството и конституцията на Църквата от този или онзи текст. Четенето на текстовете по един или по друг начин води до различни екзегетични резултати и различни образи на Църквата. Въпреки това Светото Писание е правилото за живот на Църквата. Целият този въпрос попада в обхвата на херменевтиката. В този случай трябва да разгледаме темата на три нива: 1) От практична, или от съществена, или от историческа гледна точка; 2) От херменевтична гледна точка; 3) От лексикална гледна точка. 1) От практична, или от съществена, или от историческа гледна точка. Новият завет описва Църквата като една общност в действие, разпознаваема в историята с помощта на социологичните (sociologica) и социометрични (sociometrica) инструменти. След определен период от време се е сформирала една група от хора… Тук имаме една историческо-социологична постановка на въпроса. 2) От херменевтична гледна точка. Новият завет познава и използва различни интерпретативни модели за Църквата, като например: на синагогата, на диаспората, на елинистичния свят; също така богословски модели като събирането на онези, които вярват в Христос, които получават Светия Дух, и т.н. Въпросът тук е дали сме изправени пред исторически събития или пред събития, интерпретирани на богословско ниво? Например нека да се запитаме, защо Петдесетница се поставя само в книгата Деяния на апостолите (написана в 90 сл. Хр.) и ап. Павел не говори никога за това? Истината е, че текстовете не могат да се приемат буквално. 3) От лексикална гледна точка. Новият завет използва един определен брой термини като например: Божи народ, Църква, но също така стадо, сграда (edificio), къща, храм… С кой аспект да започнем? Точката на тръгване не е безразлична, тъй като тя е основата, върху която ще градим. Ако започнем с речника, ще видим как общността интерпретира своя личен опит с Църквата. Но това не може да бъде признато и тълкувано, ако не се използват тези термини и модели, защото са предоставени от онези, които са имали опит с този феномен. Задължително е да не се прави разграничение между факта и тълкуването, дадено от Новия завет. Коректността на интерпретацията винаги е била давана от връзката между тези две измерения.
Въпросът може да бъде погледнат и по следния начин: как се свързва Църквата с предпасхалния Исус? Това е един неизбежен въпрос. Екзегетиката (тълкуването) и историческите изследвания изискват въпросът да се разглежда по различен начин. Развитието на проучванията показва, че мисията на Исус е ориентирана в институцията на Царството. Групата, която се движи около Него не се интерпретира в една църковна перспектива. Има различни фази: проповядване на Исус; смърт и възкресение; събиране на loghia и разкази за Страстите Христови; писане от страна на евангелистите на текстове от опита им с Христос, насочени към отделните общности. Тези думи исторически са били казани от Исус. Думите на Исус се прилагат в отделните общности според личните им нужди. Със сигурност трябва да имаме предвид тези откъси. Как да се съобщи спасението, идващо от Спасителя Исус, на спасените? Необходимо ли е да има посредничество? Как се структурира това посредничество? Ако започнем от вече структурираната действителност ще имаме едно апологетично отношение. Със сигурност е необходимо да следваме един определен процес, след което да се премине по обратния път (да отидеш и да се върнеш по същия път). В Светото Писание разграничаваме литературния и духовния смисъл. Духовният смисъл е като допълнителен27 по отношение на литературния. Във връзка с историята социологически проверимо намираме Църквата само след Петдесетница. Когато предшества (съществува преди това) тя има еклесиологична стойност чрез феномена Църква. Църквата е тази, която се събира на Тайната вечеря, под Кръста, в Стария завет и т.н. Всичко бива погледнато като една богословска интерпретация, започвайки от изпълнението: събирането на хората, които припомнят всички тези елементи. Всички тези факти са обяснение за феномена (явлението) Църква, но методически е за предпочитане да се започне от феномена, в противен случай нашата „колокация”28 на институцията на Църквата винаги може да бъде в процес на дискусия. 6.2. Проблемът с историческото основаване на ЦъркватаЕвангелията ни предават la ipsissima vox или le ipsissima verba на Исус? Ние знаем, че евангелията са богословски, изразяват общността в светлината на събитието Исус. Следователно те повече или по-малко разказват историята на Исус като основа на общността. По-малко? Евангелието според Марко ни дава малко еклесиологични елементи: може би само повикването и поканата на учениците. Евангелието, което следващата точно определено ръководство теология (teologia manualistica) използва, за да покаже основаването на Църквата от страна на Исус, е евангелието според Матея в глава 16 и 18 (Мт). Въпросът е защо? Гореспоменатата теология тръгва от предположението, че евангелието на Матей е най-старото и следователно разказва in recto животът на Исус. Днес обаче знаем, че Мт е написано след 70 г. (сл. Хр.), след еврейския синод в Иамния (Iamnia), където са били формулирани клеветите срещу християните (като например: раждането на Исус е в резултат на сексуално насилие; кражба на трупа на Исус от страна на учениците Му и т.н.). Тези перспективи ги намираме в Мт. Отдава се твърде голямо значение на равините. От друга страна, основният принцип, т.е. че Мт е бил написан за една еврейска общност, е едно слабо доказателство. Опасенията са по-скоро към Стария завет, отколкото към основаването на Църквата. Реалността на Мт ни представя една Църква, която живее живота си в палестинска среда, която я ненавижда, в която среда Исус не е приет като Месия. В такъв случай Мт трябва да оправдае мисията на Исус, видян като Този, който отговаря на Писанията и който е разпознат като Месия, Божи Син, Който е дал правото (мандата) да се кръщава. Трябва да отбележим факта, че Мт отразява вече напредналата практика за кръщението, извършващо се с тринитарната формула. Следователно аргументът на ръководството следващо определено предписание (argomentazione manualistica) трябва да бъде обърнато: не трябва да се тръгва от Христос към Църквата, а обратно от Църквата към Христос, за да се намери основа и легитимност за съществуване. Всичко това е основаване на Църквата в богословски смисъл, а не в исторически, иначе Спасението можеше да избере други пътища. Когато се намираме върху темпоралната ос, на ниво история, ние се връщаме назад, докато на ниво богословие отиваме напред. Когато разглеждаме Мт 16, виждаме, че до края на VII век камъкът, върху който се изгражда Църквата, се тълкува като позоваване на Христос, а не на ап. Петър. Във всеки случай задължителното доказателство е в призива към апостолите от страна на Исус. Тук обаче изниква един друг проблем: след Пасха не само Дванадесетте се наричат апостоли. Нека да видим семантичното29 доказателство. В евангелието според Марко виждаме избирането на Дванадесетте (3,13). Ето и самия текст: „13После се възкачи на планината и повика при Себе Си, които Сам искаше; и дойдоха при Него. 14И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, 15и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове; 16и отреди тия дванайсет: Симон, комуто даде име Петър; 17Яков Заведеев и Йоан, брат на Яков на които даде име Воанергес, сиреч, синове на гръма; 18Андрей, Филип, Вартоломей, Матей, Тома, Яков Алфеев, Тадей, Симон Кананит 19и Юда Искариотски, който Го и предаде.” (Мк 3,13-19) Тук текстът се позовава на Дванадесетте племена на Израил в Стария завет. Хронологично след това намираме Мт, който говори за дванадесетте ученици/апостоли (Мт 10). Така че числото „дванадесет” е станало едно важно число. Титулът „апостоли” се използва във връзка с факта, че учениците са били изпратени по селата. Терминът няма следпасхална стойност. Лк 6,13 говори за дванадесетте, на които даде името Апостоли. „12През ония дни Исус възлезе на планината, за да се помоли, и прекара цяла нощ в молитва към Бога. 13А когато настана ден, повика учениците Си и избра от тях дванайсет, които и нарече апостоли”. (Лк 6,12-13) От тук вече виждаме, че има връзка със Църквата след Пасхата (Възкресение Христово). Но всъщност знаем, че това е проектът на ев. Лука, който в Евангелието според Лука ни представя изкачването в Йерусалим, а в книгата Деяния на Апостолите - слизането от Йерусалим и разпространението в света. Текстовете ни казват, че сме изправени пред изготвянето на следващите фази. Съзнанието съответства на структурирането на Църквата, която си задава все по-големи въпроси, във връзка със своя произход. Това се вижда също така и във връзка със самоличността на Исус, както връщайки се хронологично назад в историята, така чак до Неговото предшестване. По този начин се основава все повече и по-дълбоко Църквата (стигайки до предшестването). В историята намираме вечния план на Бог. Историческото ниво изисква богословското ниво, както литературният смисъл на Светото Писание изисква духовния смисъл. Книгата на R. SCHACKENBURG, La Chiesa nel Nuovo Testamento (1961) – Р. Шнакенбург, Църквата в Новия завет (1961 г.) следва постановката на проблема, изложен до сега. Трябва силно да подчертаем следната истина, а именно: (Fondazione ≠ fondamento), т.е. „Основаване” е различно от „основа”. „Основа” предполага действието на Христос. „Основаване” е правен акт, който не може обаче да се открие30 в Новия завет. И все пак, ако не открием изричното основаване в Христовата воля, то ние оставаме дезориентирани. Трябва наистина да сме сигурни, че Христос е пожелал основаването на Църквата. Нека да си поставим един методологичен срок: трябва да приемем историческото съществуване на Църквата, за да проследим основните и необходими условия, които са я определили. Функцията и идентичността на Църквата са: да известят31 спасението [на света]. Но една събрана група от хора не може да претендира за това. Църквата твърди, че изпълнява обещанието на Христос с действията си, че това осъществяване (изпълнение) е дар на Светия Дух. В книгата Деяния на Апостолите се разказва за историята на Църквата в течение на времето, от Възнесението Господне до разпространението на християнството до Рим. Деяния на Апостолите е едно свидетелство за вярване, за това как Църквата се е установила32 и широко разпространила. Петдесетница е един реален факт, от който произлиза33 учредяването на Църквата като общност на спасението. Обаче Петдесетница предполага Възкресението на Христос. Възкресението изисква смъртта, а смъртта изисква Неговото проповядване, а то пък от своя страна изисква Неговото въплъщение. Въплъщението предполага обещанията, дадени в Стария завет, който пък се основават на Божията воля. По този начин ние намираме няколко различни фундаментални реалности, които са необходими условия, за да я има Църквата. Отбелязваме разликата между идеята за основаването на Църквата в един момент от живота на Исус и нашия подход, който дава една по-широка и солидна база. Не се намираме пред две отдалечени реалности, съединени с една тънка връзка. На историческо ниво ние разглеждаме Църквата във времето, в което се явява Откровението, което започва със събитието Христос и стига до „смъртта на последния апостол”. В това време намираме отново всички предишни елементи. Общността, която се моли, получава Светия Дух от високо (отгоре) и си припомня за Христос (към миналото). Връщайки се назад стигаме до намерението на Бог, което след това виждаме реализирано в историята на спасението. Църквата, за да може да комуникира спасението, трябва да се отнася до дара на Светия Дух и до това, което е преди Петдесетница. В момента, в който се доближаваме социологически до Църквата след Петдесетница, виждаме, че тя е една събрана общност. Задаваме си обаче въпроса: от къде идва претенцията на тази общност, че е общност на спасението? Отговорът на този въпрос със сигурност по необходимост трябва да се търси извън тази събрана общност, в това което е над и преди Църквата. Тези реалности могат да се интерпретират в еклесиологичен смисъл поради две причини: 1) Църквата съществува; 2) Църквата твърди, че нейните основи се намират в Самия Бог (а именно в Този, който е над и преди нея). Как да си обясним ролята на ап. Петър, който заема централно място във всички традиции на Новия завет? Нали именно Петър се отрече три пъти от Исус Христос? Централната роля на ап. Петър не идва от самия него, а от Исус Христос. Може да има различни форми на първенство, но първенството си остава. Тайнството на Църквата „позволява” на Исус Христос вече да не присъства физически, т.е. да не е видим за нас. Само поради тази причина Църквата може да бъде тайнство на Исус Христос. 6.3. Новозаветни еклесиологични перспективиНовият завет има две перспективи34: 1) историко-екзистенциална (от Пасхалната тайна до смъртта на последния апостол); 2) интерпретираща, която бива два вида: постановяваща35 и обвързваща36. Предпасхалните моменти не биха могли да бъдат интерпретирани (тълкувани) в еклесиологична перспектива, ако не беше Църквата, която ги приема като основни. Църквата се отнася до Исус на историята. Христологичната реалност на смъртта и възкресението и това, което е преди нея, е необходимото и достатъчно условие, за да се роди Църквата. Тази перспектива ни отваря към измерението на Църквата като тайнство. Това определение изисква Църквата да се роди от прославения Христос. Посланията (писмата) на Новия завет говорят за прославения Христос, който изпраща (излива) Светия Дух, а Деяния на Апостолите представя общността, която пък се е събрала, която получава Светия Дух и проповядва. От този момент много хора приемат вярата и влизат в общността, която пък започва да расте на брой. Същата тази общност се събира отново за молитва, получава отново Светия Дух и т.н... Особено поучителна е връзката между Църквата и Стария завет. Много еклесиолози виждат Църквата като изпълнение на старозаветните символи. Но този разговор е опасен, защото пропуска да спомене случая на Исус. Ние виждаме, че цялата реалност на Стария завет е ориентирана към Христос, но тя не е пълна и цялостна реализация. Достатъчно е да сравним само за момент Адам и Исус и виждаме, че между тях има голяма разлика. Първообразите37 на Църквата се намират в същата връзка. Църквата на Новия завет намира в Стария завет интерпретативни модели, за да изрази спасението, което е постигнала. Термините за изразяване на Църквата трябва да бъдат общи. Новият завет предпочита терминът ekklesía, “convocazione” (свикване38, покана), вместо терминът laós, “vincoli di sangue” (кръвни връзки). В този смисъл Новия завет използва също терминът laós: Лк го използва цели 84 пъти; Мт - 14, Павел - 12, Евреите - 13, а Деяния на Апостолите общо 9 пъти. На кого пишат? Те търсят интерпретативни модели, с които да могат да обяснят единството на тази общност на спасението, така че събеседниците39 да разберат концепцията. Когато става въпрос за хората, т.е. за християнската диаспора, за които ап. Петър пише първото си послание (1Петр) виждаме, че това, което се случва в Църквата, е изпълнението на обещанията. Скъсването с юдаизма е настъпило: преодоляването на стария завет (antica alleanza – стария съюз). Елинските общности се структурират върху ние/вие и върху позоваването на народите (43 пъти в Лк и 50 в Павел). Цялата история на спасението е съсредоточена върху ние/вие (срв. Рим 11). Терминът ekklesía се среща преди всичко в Деяния на Апостолите (23 пъти) и в Павел (предимно в 1Кор и Еф). Това ни казва, че Църквата се интерпретира (тълкува) като Църква, а не като народ. В Стария завет, Божият народ е семейството на YHWH по силата на завета. Еврейският термин ‘am – „род,40 кръвно родство41” се среща 2000 пъти в Стария завет. Народът е едно разширение на семейството. Израил се позовава на единствено на своя Бог като противопоставяне на другите богове на другите народи. Израил има една много тясна перспектива: един Бог – един народ. В Новия завет също имаме един Бог – една Църква, която Църква обаче е отворена към народите. Ето какво казва Исус на учениците Си в края на евангелието според Матей: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.” (Мт 28,19). В Стария завет срещаме също така и термина qu’al – събрана42 общност от YHWH за извършване на култа (за богослужение). В LXX (70 -те) терминът qu’al е преведен с думата ekklesía. Църквата приема (осиновява) това име, идентифицирайки се като общност, която разпознава Бог като свой единствен господар на живота и Му отдава служба (и Го празнува). Църквата е общнос,т свикана от възкръсналия Христос посредством изливането на Светия Дух (на Петдесетница). Както видяхме, след дара на Светия Дух, идва силата на проповедта, която предизвиква обръщането на много хора във вярата, събирането им в една общност, която се моли. Това води още повече да се излива дара на Светия Дух над общността, която известява Добрата вест. Докоснати от Светия Дух и проповедта, към общността се присъединяват други братя и сестри, и т.н… Този динамизъм се повтаря непрекъснато дори и днес. Именно това определя живото и ефикасно предаване на опита от възкръсналия Христос. Нека за момент да спрем и да разгледаме следния важен текст на свети Йоан Богослов, който казва в своето първо съборно послание следното: „1Което е било отначало, което [ние] сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота 2(и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нас), 3което [ние] сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. 4И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна.” (1 Йн 1,1-4).
Между NOI (НИЕ) и VOI (ВАС) остават без паралел думите наблюдавали и попипали, действия, които си остават лични на Апостолите. Свидетелите могат да възвестят и разпространят (предават) само това, което са чули и видели, но не и това което са наблюдавали и попипали (това е дар на Светия Дух). 6.4. Богословски синтезВсички аспекти на природата на Църквата могат да бъдат възстановени на богословско ниво на база на съществуването и присъствието на Църквата в историята. В коя рамка да интерпретираме тази богословска реалност? Новият завет ни предлага една полезна категория, тази на mysterion. Тук ще се допитаме до статията на R. Penna, „Il mysterion paolino”, намираща се в списанието Rivista biblica (1978). R. Penna определя термина mysterion като „Божи план за човечеството”. Може да се цитират много различни откъси (пасажи) от посланията на ап. Павел. Например Рим 16,25-27 представя тайната, пазена в тайна в продължение на векове: един от етапите на mysterion е именно мълчанието (тишината), укриването. Преминава се към откровение само чрез провъзгласяването на Евангелието. То е насочено към всички хора. За нашия случай можем да приложим схемата на A. Greimas. ПОДАТЕЛ → ОБЕКТ → ПОЛУЧАТЕЛ Бог Откровение Хората ↑ ПОМОЩНИЦИ → СУБЕКТ ← ПРОТИВНИЦИ Свети Дух Христос Дявола Вяра Фарисеи и садукеи Възвестители Коравосърдечни хора Дарът на мъдростта, даден на вярващия, му дава възможност да разбере историята. Това изглежда да е по плът, но в действителност е според Светия Дух, защото има Божествен план, който е двигателят на историята. Историята не само, че подготвя идването на Христос, но тя също ни показва как се осъществява изпълнението на това идване. Човек има възможност да разбере тази мъдрост с помощта на вярата. Светият Дух му позволява да влезе в гънките43 на историята на спасението. Обикновеният44 човек обаче не разбира това. Духовният45 човек „мисли за Христос”, има noús (интелект, Светия Дух), способността да разбира. Който има Светия Дух, като дете46 (син, дъщеря) може да каже „Авва – Отче”. Следователно, щом мисли за Бог, той е в състояние да влезе в Божията тайна. В какво се състои тази тайна? Посланието на св. ап. Павел до Ефесяни (Еф 1,3-14) представя Божия план за обединяване на всички неща в Исус Христос. Ето и самия текст: „3Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който ни благослови в Христа с всяко духовно благословение от небесата, 4както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, 5както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля, 6за да бъде хвалена славата на Неговата благодат, с която Той ни е облагодетелствал чрез Своя Възлюбен, 7в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат. 8Тая благодат Той изобилно ни дарува във всяка премъдрост и разум, 9като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, 10в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава - Христа. 11Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници, предназначени по определение на Бога, Който върши всичко по решение на волята Си, 12за да послужим за похвала на славата Му ние, които отпреди се надявахме на Христа; 13чрез Него и вие, като чухте словото на истината - благовестието за вашето спасение, и като повярвахте в Него, бидохте запечатани с обещания Светий Дух, 14Който е залог за нашето наследство, та да се изкупи достоянието Му за похвала на славата Му.” Ако поставим текста върху линията на историята на спасението, ще открием четири момента: 1) Укриване47, от вечни векове. Това е Божият план, който не е на разположение на човека. Тази реалност се намира в сърцето на Бог и човек може да я знае само чрез откровение. Небесата не са едно място, а едно състояние, божествено. 2) Откровение48: започва от Сътворението и стига до Въплъщението. Откровението включва заветите на Стария завет и стига чак до пълното откровение на Исус Христос; налице е един напредък. Христологичното изразяване е завършен израз на откровението, на предхождащата историята, която отвека говори за Христос. 3) Разпространение на Евангелието49: проповядването на Евангелието е във връзка със събраните в общността на спасените, на Църквата. Целта не е да се създаде една общност, достатъчна сама за себе си: дестинацията е la Parusia, т.е. второто и славно пришествие. 4) Изпълнение50 имаме както с идването на второто и славно пришествие, така и с настъпването на окончателното Царство. Имаме есхатологична консумация.
3) Разпространение на Евангелието = Църква; 4) Изпълнение = Царство. Бог, Който беше невидим за човеците, ни се откри чрез Христос, Който е Словото, т.е. Евангелието. Това Евангелие се разпространява в и от Църквата, с цел всички хора, който повярват в Христос, да се спасят за вечен живот (срв. Йн 3,16). Окончателното спасение на повярвалите в „Словото, станало плът” (срв. Йн 1,14) се осъществява с изпълнението на Божия план, а именно с идването на второто и славно пришествие на Христос, с настъпването на окончателното Царство. Намирайки се в линията на историята виждаме, че няма нищо, което да ни каже, че тази история е история на спасението, освен ако няма едно външно събитие, „динамизма на въплъщението”, вертикално, което се вписва в хоризонталната линия на историята. Историята може да бъде прочетена в богословска перспектива, защото Бог влиза в историята със сътворението, заветите (стария и новия) и Въплъщението. Христос е най-добрият израз на динамиката на въплъщението. Този динамизъм продължава дори и след прославянето на Христос. Възкръсналият и възнесъл се на небесата Христос застава от дясната страна на Бог и от там изпраща Светия Дух на Църквата, за да може тази общност, позовавайки се на Христос (назад), да стигне успешно до второто и славно пришествие (Parusia). Имаме три основни позовавания в тайната на вярата51: 1) Твоята смърт известяваме, Господи (назад или обратно), 2) и Твоето Възкресение прославяме (нагоре), 3) в очакване на Твоето славно пришествие (напред). По своята същност Mysterion (Божият план за човечеството) трябва да достигне до всички хора, места и времена. Ако нямаше посока и изпълнение, Mysterion щеше да бъде само един социологичен и човешки факт. Изпълнението осъществява Божието намерение, т.е. всички човеци да бъдат спасени в Христос, всички да могат да кажат „Авва-Отче”. Така тази тайна в своето развитие се състои от четири измерения: 1) Богословско; 2) Христологично; 3) Еклесиологично и 4) Есхатологично. Тайната на вярата има четири измерения: 1) Богословско; 2) Христологично; 3) Еклесиологично и 4) Есхатологично. Всяка добра теология трябва да има тези четири измерения: Пневматологията преминава и през четирите измерения. Еклесиологията се осъществява във времето, между „Христос вече” и „не още на Божието царство”. Или с други думи еклесиологията се извършва във времето между вече и не още (già e non ancora)52, т.е. Христос вече е между нас, но ние все още очакваме идването на Неговото окончателно Царство. В правенето на еклесиология има един историко-социален момент (в литературен смисъл), който служи да се премине в богословската фаза. Каква е връзката на Църквата с есхатологичното, пневматологичното, христологичното и богословското измерение? В богословското измерение можем да говорим за Ecclesia de Trenitate, не като метафора, а като учредително измерение. В христологичното измерение попадат Ecclesia ab Abel и символите53 на Стария завет, месианската мисия на Исус, чиито връх е Пасхата. Но тези необходими измерения не трябва да се представят като исторически основи. Есхатологичното измерение на Църквата се намира в измерението между Църквата и Царството. Църквата не е Божието царство. Църквата е проявяване, тайнствено присъствие на Царството. Идентифицирайки Църквата и Царството, точно определеното ръководството (la manualistica) е понижило54 Църквата в исторически, социологически и политически аспект. След това имаме едно измерение „отдолу”: харизматично измерение. Светия Дух поражда звания и харизми, но винаги зависи от прославения Христос. За една осъществена еклесиология трябва винаги да имаме предвид следните четири координати: MISTERICO-SACRAMENTALE ↑ STORICO-MEMORIALE ← CHIESA → ESCATOLOGICO-EUCUMENICA ↓ PNEUMATOLOGICO-CARISMATICA Misterico-Sacramentale = Мистерия-Тайнство Storico-Memoriale = История –Памет Chiesa = Църква Escatologico-Eucumenica = Есхатология–Икуменизъм Pneumatologico-Carismatica = Пневматология –Харизматична
(Свята) ↑ STORICO-MEMORIALE ← CHIESA → ESCATOLOGICO-EUCUMENICA (Апостолска) ↓ (Католическа) PNEUMATOLOGICO-CARISMATICA (Една)
Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|