Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Защо „De Ecclesia” Lumen Gentium?
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Sacrosanctum
- От къде идва Църквата Какво е Църквата Къде отива Църквата
2. Защо „De Ecclesia” Lumen Gentium?Втория Ватикански икуменичен събор се определя още от самото начало като Събор „De Ecclesia” (кардинал L. J. Suenens) в опита си да отговори на двата фундаментални въпроса: „Какво е Църквата?” и „Какво прави Църквата?” (кардинал G. B. Montini). Архитектурата на Съборното послание се основава на два стълба: Догматичната конституция за Църквата „De Ecclesia” Lumen Gentium и пастирската конституция за Църквата в съвременния свят Gaudium et Spes. Първия документ е посветен на самата Църква, опитвайки се да ни опише тайната; вторият документ разглежда Църквата и нейното място в света. Останалите документи на Събора могат да се приемат като пояснение и специфични проучвания на това, което се третира като цяло в двете конституции. Цялото Съборно послание е съсредоточено в разглеждането на Църквата: случаите на обновяване на съзнанието, което Църквата има за себе си, както и ролята й в историята, биват разглеждани лично от Събора. В LG са приети от магистериумът голяма част от новите движения на XIX и XX век, които вече се бяха опитали да осъвременят и интегрират по един нов начин библейските, патристичните, литургичните и икуменичните традиции, така че да може да се отвори по един нов начин църковната общност в действителния свят, с цел да се интегрират две лоялности: към Бога и към историята. Това се вижда още в първите думи на LG, където имаме една тройна загриженост:
„Христос е светлината на народите, а този Свещен събор, свикан в Светия Дух, горещо желае да озари всички хора с отразената върху лика на Христовата църква светлина, като извести на всички творения Благата вест на евангелието (Марк. 16:15) (христологична перспектива). И тъй като Църквата е в известен смисъл в Христос като тайнство, тоест едновременно знак и средство за съкровеното единение с Бога и за единството на целия човешки род, тя възнамерява да прояви именно своята природа и всеобща мисия както пред верните си, така и пред целия свят, като продължи учението си от преходните събори (сакраментална перспектива). Условията на нашето време правят този църковен дълг още по-неотложен, за да могат всички хора, които днес са по-тясно обвързани с различни социални, технически и културни връзки, да постигнат пълно единение в Христа (антропологична перспектива)” (LG 1). Тази среща на лоялност изисква преодоляването на всяка еклесиологична редукция (редукционизъм)90: както секоларизмът (secolare - светски), който прави от Църквата една от многото исторически и социални реалности, разглеждана само в нейното изключително измерение и историческо отклонение91, така и спиритуализмът (spiritualista – спиритуалист, духовност), който величае (превъзнася) невидимото измерение на църковната реалност до там, че да жертва човешката конкретност. Съборът се дистанцира от тази двойна редукция (секоларизъм (светското) и спиритуализъм (духовното)), представяйки още от началото църквата като „тайна”: става въпрос за библейско – св.Павловата идея за Божия план за спасението, която се реализира във времето на хората от Славата, вече действаща в знаците на историята. Църквата е представена като място за среща на Божията инициатива и човешкото дело, присъствие на Света Троица във времето и на времето в Света Троица, непоколебимо92 за едно чисто човешко присъствие, и все пак Църква на човеци, които живеят пълноценно в историята. Сухотата на предварителната схема е преодоляна с изучаването на тринитарната дълбочина на църковната реалност, без да се пренебрегва нейното историческо тяло. Глава I на LG „De Ecclesiae Mysterio” (Тайна на Църквата) показва как Съборът е приел началото на еклесиологичнито подновяване на XX век, насочено да намери вътрешното и свръхестествено измерение на Църквата, както и развитието на това подновяване, което е способно да разпознава в историята плодовете на тринитарната инициатива, която е църковното общение. В идеята за Църквата като „тайна” се преодолява подчертаната видимост (visibilismo accentuato) в еклесиологията на Контрареформацията; също така се възстановява историческото измерение на Църквата „между времената” (fra и tempi), разположена между своя начален произход в божествената мисия и изпълнението й в Божията слава. Следователно в същото време Съборът на Църквата възстановява на католическата еклесиология свежестта и дълбочината на отношенията й със Света Троица и съзнанието, че Божият народ пълноценно присъства в историята. Обновеното осъзнаване на връзката между тайнството на Църквата и Света Троица е осъществено от Събора преди всичко от конституцията за Светата литургия (Sacrosanctum Concilium), която е първият документ, одобрен и обнародван от Събора, именно защото конституцията била зрял плод на над половин вековната историята на литургичното движение (movimento liturgico), което се стараело да реформа някои неща в Литургията. Конституцията Sacrosanctum Concilium (SC) въздействала върху цялото пророчество на Събора: започвайки с медитация за Църквата като литургична тайна, Ватикан II веднага се е ориентирал към една сакраментална, на общението, и мисионерска еклесиология, базираща се на модела на делото на Божествените лица, изпитана от вярващите по време на Светата литургия. Конституцията Sacrosanctum Concilium изследва тайната на Църквата в Светата литургия, по-специално започвайки от нейния център и сърце, което е евхаристията: „Литургията, чрез която „делото на нашето изкупление се упражнява”93 най-вече в Божественото евхаристично жертвоприношение, действително допринася във висша степен за това верните да изразяват в своя живот и да проявяват пред другите тайната на Христос и неподправената природа на истинската Църква. Присъщо на Църквата е да бъде едновременно човешка и божествена, надарена с видимото и невидимото, усърдна в действието и отдадена на съзерцанието, налична на света и все пак странстваща. И всичко това по такъв начин, че в нея човешкото се подрежда и подчинява спрямо божественото, видимото спрямо невидимото, действието спрямо съзерцанието, наличното спрямо търсения бъдещ град94. Така, изграждайки всеки ден хората в Църквата, за да направи от тях свят храм чрез Господа, Божие жилище чрез Духа95 и да ги доведе до мярката за пълнотата на Христос96, литургията същевременно удивително укрепва техните сили, за да ги накара да възвестяват Христос и така показва Църквата на останалите извън нея като издигнат към народите знак97, под който се събират в едно разпилените Божии чеда98, за да образуват едно стадо и един Пастир99” (SC 2). Дори и терминът „евхаристия” да не се споменава, тук се вижда ясно сакраменталността на Църквата, която LG ще представи в светлината на добрата аналогия между Въплътилото се Слово и Църквата (LG 8): по един решителен начин литургията помага да се изпълни и изрази същността на Църквата като „тайнство”, видима и странстваща реалност в историята, която не е достатъчна сама за себе си, а показва и комуникира невидимата божествена реалност, и по някакъв начин вече сега е славна. Както в литургичното действие пасхалната тайна на нашето сдобряване в Христос е осъществено и има смисъл (изразено) посредством видимите и исторически реалности, така и Църквата, която се ражда от евхаристията, изразява тайната на божественото общение, в което човеците участват в нейното осъществяване и растеж към изпълнение. Накратко, сакраменталната същност (natura) на Църквата е вкоренена и изразена от сакраменталната същност на литургията, по-специално на евхаристичната същност на литургията. Ключът към разбирането на насочването на LG към преодоляване на различните възможни намаления (редукции), свидетелствани от историята на еклесиологията, с оглед на обновеното и пълно разбиране на тайната на Църквата, се състои в тринитарното четене на Църквата, народ единен с единството на Отца, и Сина, и Светия Дух („de unitate Patris et Filii et Spiritus Sanctis plebs adunata”100). Църквата, която е представена в глава I на LG идва от Света Троица, е структурирана по образа на Света Троица и върви към тринитарното изпълнение на историята:
когато е „Regnum Dei praesens in mysterio” (LG 3), Църквата е в историята, и в същото време това не се дължи на координатите на историята, на видимото и на достъпното. Тази фундаментална идея, извлечена от Светото Писание и от Отците на Църквата, е разработена (развита) в цялата конституция De Ecclesia. По този начин единството на Църквата е задълбочено (изучавано основно) в едно тройно направление:
По този начин Света Троица е представена като източник, форма и цел на единството на Църквата, която, за да бъде основно изучавана (т.е. задълбочена), изисква паметта за Произход, осъзнаването на „промеждутък (от време)”101 и пророчеството на бъдеща родина, които да бъдат разглеждани в една тринитарна перспектива. От къде идва Църквата? Какво е Църквата? Къде отива Църквата? - това са основните въпроси, на които Съборът иска да отговори, започвайки с ново тринитарно разбиране на това, което е Църквата. От къде идва Църквата? На този въпрос който се дължи на опита за преодоляване на прекаленото понятие за видимост на църковната реалност, обръщаща по-особено внимание на аспектите, разглеждащи въплъщението (еклесиологичен христомонизъм102) срещу тези, които показват редукционистите на Реформата Съборът отговаря, преоткривайки тринитарната дълбочина на Църквата в светлината на библейското, патристичното и литургичното подновяване (rinnovamento) на миналия век. Църквата, идваща от горе, е плод и знак на инициативата на Отца, на мисиите на Сина и на Светия Дух. Тринитарният произход е представен, описвайки икономията на спасението: Умисълът103 на тайния Божи план е издигането на човеците на ниво участие в божествения живот в общението на Света Троица (срв. LG 2). Единството на човеците с Бог и между тях, извършено в помирителното дело на Въплътилото се Слово, исторически се извършва в Църквата и ще се консумира в славата (ibid.). Тук, Църквата е разглеждана в широк смисъл – „Ecclesia ab Abel usque ad ultimum electrum - Църквата от праведния Авел до последния избраник” - според един универсализъм, идващ по произход от ап. Павел и широко разпространен в патристичното мислене. Тук не става въпрос да се отрича необходимостта от Църквата за спасението, а иска да се покаже, че Църквата в своята видима и историческа форма е тайнство, т.е. знак и средство на Божия план на единството, което започва от сътворението и отива към parussia (второто и славно пришествие). Църквата е историческото участие в единството на Света Троица, реализация, започнала под завесата на знаците на произтичащото спасение на божествената инициатива, тайна или тайнство „за съкровено единение с Бога и за единство с целия човешки род” (LG 1). Единството на Божия план е извършено в пълнотата на времето, с мисията и делото на Сина: на земята Той поставя началото на Царството небесно, на което Църквата е присъствие „in misterio”, т.е. знак и семе (начало, кълн), които заедно показва и скрива, растейки към изпълнението благодарение на Божията сила. Мисията на Сина завършва с изпращането на Светия Дух: чрез Христос Той прави възможно достъпа до Отца. Както Отца стига до човека чрез Христос, така и човекът в Светия Дух чрез Христос може да достигне до Отца: движението на спускане (слизане) допуска (дава възможност за) едно движение на възход (изкачване), в един кръг на единство, където от една страна имаме вечна фаза, която е света Троица, а от друга страна тази на времето, която е Църквата. Духът, който дава живот (Йн 4,14; 7,38 и пр.) „обитава Църквата и сърцата на верните като храм (1Кор 3,16), в тях се моли и свидетелства за осиновението” (LG 4). Църквата, пожеланата от Бога, е творение на Сина („creatura Verbi”: творение на Божието слово); винаги оживена от Светия Дух, тя наистина е дело на Света Троица. Църквата е „Ecclesia de Trinitate”, където „латинският предлог „de” предизвиква едновременно идеята за подражание и тази за участие: имено „започвайки” от това единство между божествените Ипостаси (Лица) се удължава „унификацията” (обединяването, съединяването в едно) на народа: обединявайки се, той участва в едно друго Единство; за св. Киприян единството на Църквата не е разбираемо без това на Света Троица”104. Тринитарното четене (разглеждане) на еклесиалното (църковното) общение се простира от произхода на Църквата до днес: Света Троица се предлага като богат и неизчерпаем отговор не само на въпроса „От къде идва Църквата?”, но също така и „какво е Църквата”. Размисълът върху Църквата, смятана за „inter tempora” между „вече” на първото идване на Господа и „не още” на Неговото завръщане в слава, се води в LG, възстановявайки перспективата на „общата еклесиология” (ecclesiologia totale), която се намира в християнските корени. Преодолявайки клерикалната редукция105 (или йерархология - gerarcologia) на концепцията на Църквата, която бе довела да се мисли за църковната реалност като разделена на два „вида” християни - духовници и миряни, Вторият Ватикански събор преоткрива кръщелното единство на Божия народ, богат на харизми и различни служения; в основаването и преди, по отношение на всеки член. Църквата бива приета в своята реалност на „общение”, на „икона” на Света Троица, структурирана по образ и подобие на общението на Света Троица. Ако „сравняването й с Въплътеното Слово не е празна аналогия” (LG 8), в същото време Църквата може да бъде сравнена с божественото общение: една в разнообразието от хора, в един ползотворен обмен на отношения. Така както в Бог любовта е разграничение на Лицата и преодоляване на разграничаването в единството на тайната (pericoresi)106, така и в Църквата се намалява безкрайното разстояние, което разделя земята от небето; но в същото време, по силата на безкрайното общение, определено от въплъщението на Сина, различието от дарове и услуги трябва да сближат (pericoresi ecclesiologica)107 в единството, както различието от местни църкви - всяка една е реализация на Католическата (Catholica) в едно място и определено време, призвана е да живее и да изразява себе си в тяхното взаимно общение. Според Събора Църква, която е структурирана според тринитарния пример, трябва да отхвърли както еднаквостта (еднообразието), което смалява оригиналността и разнообразието на даровете на Светия Дух, така и всяко разкъсващо противопоставяне, което в общението не анулира напрежението между различните харизми и министерства, в едно плодотворно и взаимно приемане на хора и на общности в единството на вярата, надеждата и любовта (LG глави II-IV). „Къде отива Църквата?” На този трети въпрос Съборът отговаря, преоткривайки есхатологичния характер на Божия народ. Преодолявайки онзи определен еклесиоцентризъм, който поставяше Църквата да се чувства като статично самодостатъчна сама за себе си във времето и пространството, Съборът изтъква отново поклонническия (странстващия) статут на църковната общност: „oriens ex alto” и по този начин показва, че Църквата е насочена още повече нагоре, към тринитарната слава. Църквата не осъществява своето изпълнение в сегашно време, но го очаква и подготвя до обобщението на всичко в Христос; поради това тя е винаги в процес на изпълнение (in divenire), „simper reformanda”, която се нуждае от пречистване и обновление в силата на Светия Дух, Който я води към осъществяване (compimento). Църквата „inter tempora” върви към Света Троица в позоваването, славенето и служенето, под тежестта на наличните противоречия и богата с радостта на обещанието (срв. LG гл. VII за есхатологичния характер на странстващата Църква и гл. VIII за Дева Мария, Майка Божия, в тайната на Христос и на Църквата). За църковния народ в движение, призован да избягва всяко изкушение (съблазън) за притежание и всяка възможност за „екстази на изпълнение” (estasi dell’adempimento), единството на Църквата се предлага като вече съществуващ дар и като обещание не още напълно реализирано; обещанието на бъдещата родина учи Църквата да релативизира величието на този свят, за да осъзнае евангелските критики на историческата практика: нищо не се обърква с предприетото и идващо от Бога Царство. Църквата се поставя като тайнство на единството на човешкия род, осъждайки108 късогледството на всичко, което е без Бог, показвайки достойнството и последователността на предпоследния в хоризонта на Последния. Радикалният характер на ученичеството (sequela) е показан не от гледна точка на виждане като бягство от света, а чрез въвеждане на вечността във времето, чрез вярата в Христос. Накрая, паметта на „eschaton” прави от Църквата общност на надежда и на радост, срещу нихилистичния песимизъм на нашето време. Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|