Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу
А. Манолова: Обаче е в затвора… Г. Неджибова
Изтегляне 0.75 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- А. Манолова
- Г. Неджибова : Да. А. Манолова
- Каймет Юзеирова Салимова
- К. Салимова
- Шукри Шерифоглу
- Ш. Шерифоглу
А. Манолова: Обаче е в затвора… Г. Неджибова: В затвора е. Не яде! Дори, нали, един негов приятел скоро излезе от затвора – от тука, от Варна – казал: Да чака едно дело… Даже жена му, тука, тя ще ви обясни, казал: „Във всяко едно дело има една жертва. Аз ли ще съм жертвата на това дело?” Защото е невинен. Защото не може да понесе това, че невинен лежи, и нямаше друг изход освен гладна стачка. Беше доста грамаден…, (плаче) обаче първият път, когато го видях, беше много отслабнал, направо изтощен беше, още паметта му … - изгубваше паметта си. Сега не знам – отдавна, от ноември месец не съм го виждала. Скоро искам да отида при него. Не ми дават свиждане. Далече е Ловеч. С малко бебе не мога да отида при него. И не знам… А. Манолова: Не сте го виждала от ноември? Г. Неджибова: Да, от ноември не съм го виждала. Пък на Дойче веле се обадих в ноември месец. И ме заплашваха органите на ДС, че съм лъжесвидетелствувала срещу българските власти. Казаха…, накараха ме да подпиша документ, че ще ме съдят, че ще ме лишават от свобода за години… А. Манолова: За какво? Г. Неджибова: Дето се обаждам на Дойче веле, давам информация на западните… А. Манолова: …средства за информация… Г. Неджибова: Да. А. Манолова: А това е наказуемо, така ли? Г. Неджибова: Моля? А. Манолова: И това е наказуемо? … И това се наказва ли, казвам? Г. Неджибова: А, да. Казаха ми, че ще ме наказват. И ми казаха, че ще ме интернират от Варна. Ако продължа да информирам, нали, международните инстанции… И аз им казах, нали: „След като, викам, няма в България човешки права, викам, аз ще си потърся, викам, в другите инстанции. Там поне, викам, има. На доста места се обадих: в Международна амнистия,… в Международния червен кръст не можах да се свържа, щото не знам немски и английски. Известно ми е, че много са го тормозвали тука, във Варна, много са го били /…/, дори се разплака – мъж!, и ни разплака всичките във стаята, хората, дето бяхме, дето присъствахме… Много са го били, обаче …(плаче), за да подпише някакъв документ, са го били по ръцете. А. Манолова: О, боже!... И колко време трябва той още да излежава? Г. Неджибова: Той, нали, две години му дадоха. Вече втора ще почне, на 3и юни ще стане една година… Една година вече, само със сонди и с глюкоза го поддържат! (плаче) А. Манолова: О, божичко! Г. Неджибова: Мен така ме измъчиха… като бях бременна. На 27и декември родих син. (Плаче) А. Манолова: Голяма ви е мъката! Г. Неджибова: Да, много. Уж ми обещаха от международните инстанции да ни помогнат, но (плаче)…, ако не стане…, никой не се интересува…, пък аз, нали, нямам средства, и затуй…, от ноември месец нямах средства да се обадя…, имах голямо желание да се обадя пак във всички инстанции. Хората ми помагат тука. Турското малцинство… - 28 човека ми събраха 135 лв., ми носят моите приятелки и приятели и ми помагат… Зле съм с ръцете – едвам гледам детето си, едвам си се справям (Плаче) А. Манолова: … Ох, недейте така да плачете, трябва да … (12.04.1989 г., ролка № 225) Гюлсюн Исинова - Неджибова: Добър ден, Узунова. На 21 май 89а година посетих затворническата болница в град Ловеч, където се намира моят съпруг Хасан Федаилов Алиев, който е в гладна стачка. Той продължава стачката до днес, но е принудително хранен със сонда. За да яде вече е подлаган пет пъти на електрошок. На същите изтезания е подлаган заедно с него и д-р Сюлейман от Хасково, който също поддържа гладна стачка. Мъжът ми на вид не изглежда зле, защото физически го поддържат по изкуствен начин, но ръцете му треперят, губи памет, обърква си мислите. Той едва днес разбра, че преди пет месеца е придобил син. Ние с моя син сме в изключително затруднено материално състояние. Благодаря на моите сънародници от цял Лъжино, Разградски, които ни помогнаха със 191 лв., от Престоя, от село Климент, Шуменско, на членовете на Независимото дружество за защита на човешките права - 933 лева, и на 28 млади хора от град Варна, които ми помогнаха със 135 лева, и на много мои приятели, които не ме забравят. Обръщам се към средствата за масова информация с молба да бъде изпратена Комисия на място. Моят адрес е Варна, (адрес), Галина Аврамова Стоянова - Гюлсюн Ахмедова Исинова. (31.05.1989 г., ролка № 332. За същия човек става дума и в ролки № 95/8/ и № 313 /5/, вж. по-надолу в текста) А. Манолова: Добър ден. Ало?! Анна Манолова е на телефона. Марлена Ливиу: Моля, разговаряйте със съпругата на Емин Хамдиев. А. Манолова: Добър ден. Женски глас: Обажда се съпругата на Емин Хамдиев Салиев. Анише (?) Ибриямова се казвам. Съпругът ми работеше в /…/, като технически ръководител към пощата. С институтско образование е. На 25и януари `85а година, като не се съгласи да смени името си, след 4 дена беше задържан и откаран в Белене. До 15и април `86а година беше в Белене, нали, в критично състояние… Имаше гладни стачки, ходихме няколко пъти, жалби до София, до Окръжно управление на МВР, и накрая, нали, го изкараха. Стоеше в единични килии, с костюма си – както е постъпил, така, с едно одеало върху дъските… Наистина, тогава беше в тежко състояние – почнаха болки около сърцето… През това време, нали… моите жалби…, той беше освободен. И до 10и август `86а г…., фактически от април `86а г. беше интерниран във Видинско. Там преседя няколко месеца и наново… Понеже живееше в такава сграда,… даже и в двора нямаше питейна вода. Налагаше се да отива далеч, да си носи вода…, въпрос не ставаше въобще за баня. По съгласието на кмета той трябваше да се изкъпе в реката, която се намираше на два-три километра. Първият път, вторият път … той отива, нали, използва реката за къпане. И третият път при него идват трима униформени, както нали… Едновременно има и пазач с него, не е сам…, и го хващат от водата, и са го закарали така в затвора. Отначало беше във Видин, ние пристигнахме, 48 часа са го задържали вързан, даже на свекърва ми тогава й стана много лошо… Той каза: „Майко, те са /…/, пък аз не мога да стоя, даже нямам право да седна /…/” (Плаче) Полежа малко в затвора, пак го върнаха интерниран във Видинско. От Видинско го пуснаха във Варна. През това време аз направих една трудова злополука, няколко пъти се налагаше /понеже са му обещали във Враца, че ще му дадат 20 дена отпуска след лежането в затвора/… И на 12и декември вечерта бях в Окръжното (управление на МВР), нали, във връзка с мъжа ми, и сутринта отивам в 5 часа на работа – работя като главна готвачка в комплекса… и ми пое ръката, и останах с ампутирана дясна ръка… И трудностите оттам започнаха. Аз започнах лечението си – имам за една година и половина 6 операции в Академията. Мъжът ми поседя 3 месеца в къщи, без работа, без нищо…, аз получавам 120 лв. болнични, а имам деца, които учат. И той направи молба, че трябва да работи по някакъв начин. На него са му отворили обаче, че той вече не може да работи даже и като монтьор – не става въпрос като техник или като технически ръководител… Понеже той е с институтско образование – Института по съобщенията е завършил. И намериха пак възможност, закараха го във Враца – с Хасан /…/, с другите другари,… там Хасан обявил гладна стачка, мъжът ми му помагал… Имаха неприятности… През това време мъжът ми го пуснаха таз година. Трябваше… декември, на 22и му искаха дрехите, на 25и чакахме, на 27и аз непрекъснато звъня: „Къде е мъжът ми? Защо не се прибира?” Те са го вкарали, набили го мъжът ми, вкарали го в арест…, би трябвало да излежи… „Бе изчезна туй /…/!” Сутринта на 1.1.`89а година ние грабнахме се – понеже наблизо живеем до затвора, отиваме да го търсим и да му носим храни, но нито ни приемат, нито нищо. Викат: „Няма го.” Аз викам: „Бе, къде е тоя човек, бе? Убихте ли го? Какво стана с моя мъж? Защо не се прибира? Ето, децата ми са тука…” „Ще се върне!”. Мъжът ми се прибира на 6и януари. Какво да видим? Гърбът му, главата му – син посинял, бит, в слабините… И след три дена отиде да си изкара документ – в „Съдебна медицина”. До днес, нали, не сме правили жалба,… някакви заплашвания имаха, това-онова… Поседя един месец в къщи. И тръгнаха до Пловдив – те, другарите му с подробности обясняват,… на 24и (февруари), петък, сутринта, и на 25и около обяда, 11 часа на 20 метра до дома му са го хванали трима цивилни и са го набутали в една частна кола и закарали до МВРто. После разпитвания, заплашвания. Мъжът ми казал: „Вижте какво! Нищо не съм направил! Не съм съгласен с това, което правите! Не мога да възприема това име! Толкоз мъчения имах! Толкоз време лежах по наровете, в дъските се търкалях, даже предишния път ме бихте! Чисто и просто искам да се срещна с такъв човек, който е велик, известен, нека да обсъдим. Искам да стана член на Организацията!” Но може би и там са го задържали, и с белезници, и закарали го в Кубрат. Макар че в това време аз бях се записала за седмата операция в Академията. Но мъжът го няма. „Децата ми са сами. Жена ми замина за София и ме чака. Трябва да отида. За какво ме задържате? И видяхте къде… И аз ви казах истината! И на 20 метра ме хванахте! Не съм нарушил нищо! Аз съм един свободен човек и трябва да се движа спокойно, където си искам!” „Не, не може!” А. Манолова: Един момент! Къде е искал той да отиде? С кого да се срещна? А. Ибриямова: С Петър Манолов имаха уговорка. На 25и, 11 часа. А. Манолова: Кой месец? А. Ибриямова: Сега, февруари. И аз нали, … той на 24и, в 6 часа с другарите си заминаха, бяха поканени, на 25и аз заминавам за София. И на 25и, в 12 часа, на 20 метра го задържат. И той искал през това време да дойде при мене, но не са го пуснали, а са го закарали в Кардам. От Кардам, идва колата на ІІІ Районно, и го прибира, и на 25и, събота, в 12 часа след полунощ пристигат във Варна. Мъжът ми, разбрал вече, че няма изход оттука, че пак ще го вкарат в затвора… А в неделя започват да обезпокояват децата. Сутринта не са успяли. След обяд идват… Вечерта ми се обаждат: „Майко, търсят баща ни от МВРто, тебе търсят… Много ни е страх. Какво да направиме?!” Това в неделя. Аз в понеделник пак ги разпитах – съседката, понеже ние нямаме телефон, съседката ми каза: „В 1 часа дъщеря ви излезе на училище, а двама цивилни и двама униформени пак пристигнаха. Ние ще ги предупредим тази вечер да не се прибират.” И се прибират децата ми към 8 часа от училище, те са ги предупредили, „Може лошо да ви се случи!”, „Къде ви е баща ви?” и разпитвали…, и те същото предават и на децата ни. И те са се уплашили, бягат да търсят телефон да се обадят, със София да се свържат, бягат в едни наши познати… Нямаше друг изход – аз вече не виждах, трябваше да се върна и да се отложи таз операция. И във вторник, на 28и се прибирам в града. Същият ден те влизат в дома ми. Първо, те нарушават чл. 49, където не… нямат това право да влизат в дома ми, когато мъжът ми е в техните ръце. Разбрали вече, че аз съм там… два пъти говорих от служебния телефон, че пристигам, да не се наложи така, че професорът, който прави операциите ми, той е най-известния, професор Матев, така че аз като отида, него да го извикат… Казаха: „Тука е, пристигайте! В 8 часа да сте в отделението.” Всичкото съм го направила. На 28и сутринта децата ми излизат от къщи за училище, и за 4ти път се срещат пак с униформените на вратата и са обяснили, че заминават за училище и ще си изпуснат автобусите, а онези попитали: „Къде бяхте снощи? Какво сте направили?” А тя отговорила: „Добре. Ние избягахме. Уплашихме се. И без това майка ни я няма. Не знаем баща ни къде е. Майка ми даде адрес в коя болница се намира…” През това време ония не можеха ли да кажат „Баща ви е при нас! Не се страхувайте!” И въобще да не влизат в дома ми. Чак до балконите са излезли, през стаите са минали – нас ни няма. Само децата… Същият ден, на 28и, в 8 часа, на мъжа ми му слагат белезниците и са го закарали в Сеново(?). Целта е той и другите да се разпръснат – да не стоят във Варна. И аз се прибрах; научих, че мъжът ми е там, отидох при него, наистина… В много лошо състояние са го закарали, заплашили го…, сложили му пак веригите, обиколили цялото село, да се види, че такъв човек са го докарали, даже казали: „Вие, ако не се самоубиете до 1 месец, те от селото ще ви унищожат!” А. Манолова: Момент, момент, че спира лентата. Един момент… (12.04.1989 г., ролка № 225) А. Ибриямова – Хамдиева: … от стая на стая, накрая ме принудиха, нали, приеха ме и ми дадоха № 650 – номера на жалбата ми. И до днешен ден нямам никакъв отговор. Същото, така, и мъжът ми направи – до Министерството на външните работи, до Централния комитет, до Прокуратурата в София,… че това е противозаконно: децата ми да останат, да се прекъсне мойто лечение, че нямат право да го интернират! Това е, нали, изнасилване и не отговаря… До днешен ден нямаме и… Нали, на 31и март, пак късно, получихме обратните разписки, но никакъв отговор, даже … Искам… Не са ми отговорили какво са търсили в дома ми, защо са безпокоили тези невинните деца, когато те са сами, не могат спокойно да отиват на училище. Съвсем са сами – нямам баба, нямам свекърва, нито пък аз имам майка! Аз също съм от Разградско. Това много ме натъжава. При такива условия не мога да оставя децата си сами, да тръгна пак на лечение. (Плаче) А пък имам нужда от това лечение, съм чакала два месеца легло в Академията… А. Манолова: А той къде е? А. Ибрямова – Хамдиева: Мъжът ми се намира в Ценово(?), Разградско. Таз заран пак е отишъл… Не иска той – без паспорт е до днешен ден! – да приеме той…, каза: „със старото си име, с това име приемам, но с новото име – не!… Такива мъчения ми направихте, аз съм се… Не искам да приемам паспорт, искам един ден по-рано да изляза извън границите!” Както казал, „Съм писал до Министерството на Външните работи. И до ден днешен няма никакъв отговор.” И казали: „Ще платиш 60 лева глоба!” Той казал: „Квартира ли да плаща жена ми, моите глоби ли? Това ми е четвъртата глоба!” Във Видинско когато беше интерниран – ни кормува, ни шофирва. Те нямат право извън селото да излизат. Сутрин – подпис, обед, вечер – пак. А пак получавам глоби от страна на КАТ! Е, от къде вече?! Те разни глупости почнаха да измислят, само и само това да е тормоз. И той тази заран…, вече ръката не чувства: „Не мога да свивам юмрук. Може би инфаркт ще получа в най-скоро време!” Защото /…/ инфаркт се поддържа!... Непрекъснато – тормоз! Това не е една година – четири години! Освен, че аз вече останах без дясна ръка, тези деца и те започнаха да получават тормоз. Няма спокойствие! Как може един човек да живее!... Макар че имахме такива неприятности, нали, той пак успя да стане член (на НДЗПЧ)! Също е и одобрен (?)… Предполагам, че вече няма как да го заплашват – в такъв смисъл, че „Няма да ходите…!” Понеже на тях са им казали, че: „Подписвате, че няма да влизате вече в Пловдив, или от селото вече нямаш право да излизаш!” Даже да имаме смъртен случай, те не могат да се приберат в дома ни. А. Манолова: Боже мой, боже мой мили! А. Ибриямова – Хамдиева: Имаме и такива случаи: и това е, ето, на другаря му, който е интерниран, въобще не е идвал и в отпуска в продължение на толкоз години, и баща му почина, чакаха, трупът стои, чакаха го, бягат, тичат с колите хората…! За един час не го пуснаха! Това не отговаря… А. Манолова: …на никакви закони! (12. 04.1989 г., ролка № 368) Анна Манолова: Добър ден. Марлена Ливиу: Добър ден, да ви представя съпругата… А. Манолова: А, пак сте вие! Аз помислих, че… Добре. Марлена Ливиу: … на Джамил Мехмедов Салимов. Записахте ли? Каймет Салимова: Аз съм съпругата на Джамил Мехмедов Салимов. Казвам се Каймет Юзеирова Салимова… Къде живея да кажа ли? Живея в село Езерово, Варненска област (адрес). На 21и февруари 1985а година бяхме лишени от баща и от съпруг внезапно. Прибраха го от работа и го закараха в Белене. След година и четири месеца без съд, без присъда, без нищо, на 10и април 1986а година го преместиха в лагера в Бобов дол, Кюстендилски. След четири месеца, на 25и август `86а година беше принудително заселен в с. Карвинци, Видинско. На 10и декември `87а година го преместиха в с. Орешец, Михайловградска област, където и в момента се намира. И така ни разкарват, че въобще… Закъсах!... А. Манолова: Няма нищо! Не се безпокойте, това е просто един разговор, не се безпокойте, то няма да влезе пряко… Каймет Салимова: Даже на погребението на баща му не го пуснаха. Имам … да, нали, преди малко ви каза жената, която говори … Чакаха го… А. Манолова: Тогава ставаше дума за него, така ли? К. Салимова: Да, точно така. Обърнахме се към това… МВР, това, онова – обаче нищо, въобще не ни обърнаха никакво внимание… А. Манолова: И той продължава да бъде интерниран? К. Салимова: Да, интерниран е и в момента още, вече 5 година. Без да знаем защо. А. Манолова: 5а година?! И в кое село? Къде е интерниран точно? К. Салимова: Сега точно е в Орешец, Михайловградска област, Видински окръг. А. Манолова: Да, Орешец. Аз пуснах в една програма за него. Вие чухте ли? Миналата седмица в една моя програма мина? Да, вашето изказване… К. Салимова: Не съм чула, Мойто изказване, така ли? А. Манолова: Да, да. И писах за него също. Ще го споменем пак… К. Салимова: Добре, искам да се спомене пак… А. Манолова: Да, от Видински окръг… К. Салимова: И сме членове на това, Независимото дружество, и това искам да ви кажа! А. Манолова: Колко годишен е той? К. Салимова: Кой, той ли? 41а. А. Манолова: 41а годишен. От къде е родом? К. Салимова: Родом ли? Село Дебелец, Варненско. Живее на Езерово. А. Манолова: Живее в Езерово. Добре, благодаря ви. К. Салимова: Моля. Ето, давам на другия човек. (Плачеща жена, чийто съпруг е изселен в Кърджалийско и е с мярка „подписка”: не се разбира нищо повече от думите й, освен че нямат право да се върнат да видят семействата си на другия край на страната. Накрая Марлена Ливиу, която вероятно е организирала тази връзка, се извинява на А. Манолова за объркването й с Р. Узунова) (април 1989 г., ролка № 368) Б) Разкази на съратниците Разкази на Шукри Шерифов ( Шишман Методиев) Шукри Шерифоглу: Ало, добър вечер. Анна Манолова: Добър вечер. Ш. Шерифоглу: Узунова? А. Манолова: Не е Узунова. Анна Манолова е. Узунова е на отпуска. Ш. Шерифоглу: Така ли? Много се извинявам, Манолова. А. Манолова: Няма нищо, моля ви се. Ш. Шерифоглу: Обажда се Шукри Шерифоглу. Съвсем накратко искам да ви се представя. Ако може, разбира се. А. Манолова: Да, разбира се. Ш. Шерифоглу: Аз съм на 48 години и съм от село Тодорово, Разградски окръг А. Манолова: Да, слушам ви. Ш. Шерифоглу: Аз съм един обикновен човек плюс това. Почти съм без образование, т.е. незавършено средно образование имам. През 1966 година бях осъден по член 108 на 5 години лишаване от свобода, което наказание съм изтърпял в Старозагорския затвор заедно с Димитър Пенчев, Петър Бояджиев и с много други затворници, бих казал. От тогава насам до ден днешен постоянно съм преследван, постоянно. През 1985 г. бях закаран в град Белене, т.е. остров Белене, в затвора, без да имам присъда, където останах в продължение на година. След като излязох, почнаха тревогите вече. Търсих си работа – никъде не ми дават работа, изобщо. Въобще, така се срещнах с големи проблеми, щото разбирах, че всичките предприятия, в които съм се обръщал, бяха предупредени от органите на Държавна сигурност… И когато бях извикан от началника на Градското управление на МВР град Исперих, той лично ми каза: „Ти, вика, недей да си търсиш работа. А пък аз ще те унищожа като личност!”, ми каза той. „Аз лично ще те унищожа като личност!” Така каза! А. Манолова: И за какво? Ш. Шерифоглу: За това, че аз съм защитавал мойта чест и мойто достойнство. След което имах режим в продължение на цяла година – вечер от 9 до сутрин до 6 часа нямам право да напускам къщата. Т.е. това става в мойто родно село. И така, след като вече бях свободен, аз пак бях принуден да си търся работа, защото аз не съм добре със, как да ви кажа… Ало, чувате ли ме? А. Манолова: Да, чувам ви много добре. Ш. Шерифоглу: Да. И просто бях принуден да си търся работа. След като разбрах, че няма да ми се даде тази възможност, пак се върнах във Варна, където бях на работа преди това, преди да ме изселят, преди да ме закарат в остров Белене. Там се видях с моите колеги, бих казал – с началниците. Обаче в края на краищата те ми казаха, лично партийният секретар ми каза, че органите на Държавна сигурност не са били съгласни да ме приемат на работа. След което бях принуден да отида в гр. Девня, където вече… вие знаете много добре, въздухът абсолютно е много замърсен, аз пък боледувам от бронхиална астма. Но въпреки всичко бях принуден да започна работа. А стана така, тъй като те имат нужда от работна ръка, тъй като там никой не иска да работи и нямаше как… Аз почнах работа, защото финансово не съм добре, бях принуден, но въпреки всичко, сега вече, както се вижда, както виждам нещата, те и от там искат да ме изгонят или пък да ме освободят, т.е. органите на Държавна сигурност, а не… на това, от завода… Да, ето, например да ви кажа: скоро, преди… впрочем, преди …, уф,… на 22и февруари, бяхме се обадили на другаря Манолов по телефона, просто искахме да го посетиме с моите другари Емин Ефендиев, Али Топалов и Каймет Изетова – тази другарка е на Джамил жена му… Четиримата пътувахме с колата. Преди да стигнем в Пловдив, на 25 километра от Пловдив ни спряха от органите на Държавна сигурност, провериха ни паспортите. Единият от тях – те бяха цивилни, дори не се представиха – извади едно листче и погледна той, погледна паспорта и каза: „Същите са!”, каза. След това се обърна към нас и каза: „Вие нямате право да посетите град Пловдив, или не сте желани гости на град Пловдив!”, каза. Ние разбрахме, че няма да имаме тази възможност и се върнахме. Същия ден решихме да посетиме град Кърджали, там, където имам аз и те познати, приятели. Обаче още от там започнаха да ни преследват. Същата вечер бяхме задържани. Сутринта ни закараха там в Районното управление, след това в Окръжното управление, където ни накараха да подпишем предупредителен протокол, че директно ще се върнем във Варна и там да се явим в Окръжното управление на МВР. Ние това го направихме наистина – то без това трябваше да се върнем. От този ден вече постоянно, как да ви кажа, постоянно не ни остават на мира. Ето един друг пример да ви дам: един наш бивш приятел, който с нас беше в о. Белене правеше сватба на дъщеря си. От същия получихме покани, където трябваше да отидем и ние. Обаче 2 дена преди сватбата ни извикаха една вечер, аз като се върнах от работа, и ни накара да се подпишем – пак предупредителен акт, че нямаме право да напускаме град Варна до 27и март, от 24и до 27и март. Много ясно се вижда, нали, ние разбрахме за какво ставаше въпрос. Даже на приятеля ми – който сега, за съжаление, не можа да присъства тука – на него лично са му казали, че „Вие няма да отидете на тази сватба!” На мен това не ми казаха уж не знам с каква цел, но на него лично са му казали. Същият сега е преследван. Но за съжаление не можа да присъства на тоя разговор, който много желаеше. Ето, сега подир него вървят няколко човека!… Както и да е. И така, след 2, 3 дена пак получих призовка да се явя в Районното управление на МВР. Отивам аз един ден, естествено, оставам от работа него ден, цял ден чаках там – никой нищо не ми казаха – пред блока на МВР. И надвечер ми казаха: на сутринта пак да дойда, на другия ден в 7 часа. Отивам аз на сутринта, до вечерта пак чаках. Естествено, през това време аз се обаждам по телефона, там при портиера, и ми казват да съм чакал там. И на втория ден вечерта към 7 без 15 ми дадоха паспорта и ми казаха: заминавай си. Не знам всичко това за какво?! Аз съм, както ви казах от начало, смятам, че съм един обикновен човек, аз нямам никакви други претенции, освен искам да си защитя моята чест, моето достойнство. Аз смятам, че съм член на това Кълбо и искам да живея като другите. Аз вече не знам кога ще мога…, тъй като – аз ви казах, аз съм вече на 50!, 48 години! Всичко това много ми тежи. Просто не знам какво трябва вече да се направи!... Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 0.75 Mb. Сподели с приятели:
|